Джийн Райън
Игра на нерви (19)

18

Инстинктивно залягам. Металното тяло на пистолета е тежко и хлъзгаво, но все пак го държа подпрян на облегалката на канапето над главата си. Сърцето ми бие сякаш се опитва да изскочи от гърдите ми, а когато слухът ми се връща, забелязвам, че свири игрива музика като на площад. Иху! Очевидно, нечия перверзна идея за шега.

Дясната ми ръка се е схванала и бавно свалям оръжието, като се изкушавам просто да го пусна на пода. Но може да ми потрябва да се защитя срещу всички останали пистолети, които, убедена съм, дори в мрака продължават да бъдат насочени срещу мен.

— Добре ли са всички? — питам тихо с надеждата да не стресна някого и да предизвикам още изстрели.

— Да — казва Иън някъде вляво от мен.

— Томи? Сид? — питам аз на по-висок глас.

В далечния ъгъл на стаята се чува шумолене и гласът на Сидни, който винаги звучи кристално ясно:

— Добре сме.

Въздъхвам с облекчение.

— Нас няма ли да провериш? — обажда се Мики с напевен глас.

— Предположих, че вие сте оцелели, след като аз не съм стреляла.

— Да, бе — изръмжава тя. — Или нежното ти гадже стреля по нас?

Иън се размърдва.

— Не, някои от нас умеем да контролираме пръста си върху спусъка.

— Тя не каза това — засмива се Тай.

Самюъл се обажда за първи път от часове.

— Чуха се пет изстрела. Аз не съм стрелял. И звукът не дойде от тази посока. Значи трябва да сте вие двамата.

— Пистолетът ми е студен. Искаш ли да дойдеш да провериш? — отвръща Иън вече ядосано.

Естествено, Мики не се сдържа да добави:

— Знаехме си, че пистолетът ти е студен, щом ходиш с фригидна.

Боже, всичко ли е секс за това момиче? И защо просто не си признае, че е откачила и е стреляла? Освен ако… Полазват ме яростни тръпки, когато осъзнавам другата възможност.

Прочиствам гърлото си, така че следващите ми думи да прозвучат ясно като гласа на Сидни.

— Може би от „ИГРА НА НЕРВИ“ са произвели изстрелите. Или са пуснали запис на изстрели заедно с миризма на барут във вентилацията. И в двата случая са искали да ни подплашат, за да започнем и ние да стреляме. Не разбирате ли? Това е краят.

За момент всички се смълчават. На някакво ниво знаят, че това е твърде вероятен сценарий.

— В тъмното, на мигащите стробоскопи, няма как да разберем кой е стрелял и кой — не — съгласява се Иън.

— Задници — подсмърква Джен. — Хайде вече включвайте осветлението. А и зрителите не ни виждат на тъмно.

Не очаквах от нея да се разциври. Но пък и от себе си не очаквах да заредя оръжие.

— Тук мирише на пикня — отбелязва Тай.

Наистина с миризмата на пиратки и пуканки се е примесил лек дъх на амоняк. Пфу.

Правят и някакви номера с осветлението, защото макар да не виждам никаква светлина над главата си, започвам да различавам очертанията на ръцете си. Сядам, най-вече за да се отдалеча от противния килим, но и за да огледам формите, които постепенно изплуват в мрака: канапетата, мърдащите глави, втренчени в мен. Масичката остава невидима, но забелязвам дебелите метални въжета, на които виси от тавана.

ДОБРЕ. БЕЗ ОПРАВДАНИЯ. ПРИЦЕЛЕТЕ СЕ ОТНОВО С ОРЪЖИЯТА СИ. И ЗА ДА НЯМА ПОВЕЧЕ НЕДОРАЗУМЕНИЯ, ТРЯБВА ДА ГИ ЗАДЪРЖИТЕ ТАКА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВАЙСЕТ МИНУТИ ОТ ИГРАТА.

Помня как гледах финала за голямата награда миналия месец — онзи с момичетата и момчетата, застанали на ръба на покрива. Сигурна бях, че отдолу има предпазна мрежа. Докато те трепереха, предаването пускаше откъси от предишни предизвикателства. Предполагам, че същото правят и с нас сега. Всичко в името на садистичното забавление.

Зениците ми се разширяват и виждам как Тай се надига над облегалката на канапето, насочил пистолета си срещу Иън. Просъсква нещо на Даниела, която бавно се присъединява. Джен и Мики се прицелват в мен — добре де, в моето канапе, но няма особена разлика. Самюъл прави същото. Иън вдига пистолета си срещу Тай.

Държа пистолета в скута си и се мъча да реша какво да направя. Прокарвам пръсти по него и напипвам чукчето. Да го върна ли? Трябва да мога да се защитя, а съм сигурна, че никой друг не е върнал своето, въпреки че от играта така и не казаха нищо по въпроса. Всъщност май нямам избор. Ако искам да защитя себе си и приятелите си, трябва да участвам в извратената игра. Надигам се на колене и се прицелвам.

Чакаме. В стаята отново притъмнява и музиката утихва. Различават се най-незначителните звуци — жуженето на електричеството, водопроводът отгоре, учестеното дишане, помръдването на телата. Мракът е непроницаем, като живо същество, което посяга към очите, към носа, към устата ми. Иска ми се да го отблъсна, но той ме държи в лапите си. Гърдите ми заплашват да се пръснат, за да освободят биещото до полуда сърце. Хълцам, неспособна да овладея дишането и звуците, които издавам. Някой от другата страна се смее. Мики.

Иън се премества към края на канапето си, по-близо до мен, и прошепва:

— Наведи глава за малко. Концентрирай се и дишай дълбоко и бавно.

Подчинявам се, без да пускам пистолета. Не ми пука за шибаното предизвикателство, но ако Мики започне да стреля, трябва да отвърна. Дишам дълбоко. След минута вече ми се струва, че съм възвърнала самообладанието си. Главата ми обаче пулсира и вдигам едната си ръка от оръжието, за да разтрия слепоочието си. Всичко това е някаква ужасна фантазия, нали? Опитвам се да си представя, че съм на друго място.

Изведнъж в съзнанието ми изниква една лекция по квантова физика от училище. Имаше някаква котка. Котката на Шрьодингер. Ставаше дума за това, как събитията остават в сферата на вероятностите, докато действително не се случат или по-точно, докато някой не види как се случват. Този учен, Шрьодингер, твърдял, че ако котката му бъде затворена в кутия, никой не би могъл да знае със сигурност дали е жива или мъртва, докато не отворят капака, за да разберат. Сега се чудя дали Наблюдателите ще научат съдбата ни, едва когато някой отвори тази проклета кутия.

Не, стига толкова. Трябва да използвам мозъка си, за да забавя неконтролируемото пулсиране в гърдите си. Мракът наоколо би могъл да бъде навсякъде, по всяко време. Аз бих могла да бъда жива или мъртва. Добре, избирам да съм жива. Докато съм на тази вълна, избирам тъмнината да бъде безлунна нощ, в която лежа на няколко педи от топло, мило момче. Когато ме прегръща, сърцето му бие силно от страст, не от страх.

Почти успявам да повярвам в тази романтична фантазия, когато отново започва да просветлява. Срещу себе си отново виждам три дула. Край на фантазията. Очите ми се пълнят със сълзи, коремът ми натежава от отчаяние.

Положението се влошава още повече, когато Сидни въздъхва театрално и казва:

— Минаха четири минути. Време е за промяна в сцената. Убедена съм, че аз бих могла да измисля нещо по-интересно от размахване на пистолети в тъмното.

Гласът й потреперва по нетипичен за нея начин. Иска ми се да млъкне. Но кога ли е търпяла нещо мълчаливо?

— Можеш да дойдеш насам да ми покажеш какво имаш предвид — изсумтява Тай. — Имам една свободна ръка.

От ъгъла на Сид и Томи се чува напрегнат шепот.

Имам чувството, че по цялата ми кожа пълзят буболечки.

— Стой си там, Сид! — провиквам се аз. Бих отишла да я вържа, ако това нямаше да доведе до пренасочването на няколко дула.

— Как се казваш? — пита тя.

— Тай, като Тайнственият пич!

Изправям рамене.

— Сид, дори не си помисляй да мръднеш оттам!

А защо не оставя Сид да се опита да обърне играта? Само че това не е училищна пиеса. Чарът й няма да помогне. Нито пък моят. При мисълта, че Тай може да я докосне с дебелите си пръсти, ми се повдига. Ами Даниела? Тя може да изревнува и да открие, че наличието на пистолет в ръката все пак има своите предимства.

— Господи, приятелката на малката кучка е по-досадна и от нея самата — изпъшква Мики. — Може би трябва да сменим мишената.

— Да, точно това очаквах от теб — казвам аз. — Да се целиш в хора, които не могат да се защитят. Само не забравяй чие оръжие е насочено към твоята глава.

Не мога да повярвам, че изричам всичко това, но Мики продължава да държи пистолета си към мен, без да го премества към Сидни. Отвратително е, че Сид стои тук така беззащитна. Смелата ми, твърдоглава приятелка, която носи глупавия корсет толкова дълго, че гърбът сигурно я боли.

Избърсвам едното си око.

— Сид, стой при Томи, моля те!

Той трябва да й е казал, че се е обадил в полицията. Освен ако не се страхува, че тя може да го издаде.

— Май трябва и ние да си намерим пистолети — обажда се той.

Не! Какво, по дяволите, си мисли? Особено като знае, че полицията ще дойде всеки момент! Или блъфира? Което би означавало, че молбата му е само заявка за груба игра. Кого се опитва да впечатли? Публиката не си заслужава.

— Вече се размахват достатъчно оръжия — извиквам аз. — Няма нужда да наливаш масло в извратеното им шоу.

В дясната си ръка усещам остра болка. Може би е от дългото стискане на пистолета. Не знам колко още ще издържа. Колко остава, петнайсет минути? И ако аз се уморявам, не е ли същото и при другите? Достатъчно би било пак да се включат стробоскопите или да се чуе внезапен звук, за да се стресне някой и да дръпне спусъка. Колкото повече се изморяваме, толкова по-лесно може да допуснем грешка.

Отново става тъмно като в рог.

— Трябва да прекратим това, колкото може по-скоро — прошепвам аз на Иън.

Преди нечия ръка да се схване. Преди Сидни да отиде при Тай и да забърка още по-голяма каша. Преди „ИГРА НА НЕРВИ“ да ни изненада с нещо, което да прелее чашата. Което, убедена съм, ще се случи.

— Обмислям план — отвръща той.

— Какъв? Да се хвърлим на пода и да се надяваме на късмета си?

Не съм искала думите ми да прозвучат така презрително, но отчаянието може да извади наяве най-лошото във всеки.

— Предполагам, че в банята няма прозорец, нали?

Това ли било?

— Не, разбира се. В този перверзен театър никъде няма прозорци.

Докато изричам тези думи, в съзнанието ми нахлуват серия от образи: сцени, публики, прозорци, оръжия. Ние сме актьорите в една уродлива продукция. Опиянените Наблюдатели могат да бъдат навсякъде по света и да се наливат с коктейли. Да се обзалагат. Да тръпнат в очакване на кръв.

Когато си представям публиката, която гледа всичко това, предусещам някаква идея и пулсът ми се ускорява. Каква е? Не мога да се отърся от чувството, че съм на ръба на нещо, както когато видя във въображението си купчина плат и започват да изникват идеи за кройки. Мисли. Ще ми се да можех да се огледам по-добре наоколо. Сигурно все ще успеем да отворим някоя врата. Колко видяхме до момента? Девет? Присвивам очи, мъчейки се да различа нещо в тъмнината. Сигурно използват камери за нощно виждане, за да излъчват картина от стаята. Мислят, че могат да уловят тревогата ни. Това ги възбужда. Обзалагам се, че на най-извратените зрители им се иска да бъдат тук с нас, да помиришат страха ни. Представям си кръвожадните им викове, като на арената в Рим, и как императорът се наслаждава на смъртта от позлатения си трон.

Спирам. Стига толкова.

Все някой в публиката ще си запази най-доброто място. Винаги е така. Стената от лявата ни страна е облицована по-различно от другите. Там има само една врата, обикновена, в ъгъла, не като останалите, в които са скрити какви ли не странни отвори. На идване към стаята с Иън минахме покрай столовете, наредени в коридора. Първият ред.

Изведнъж осъзнавам със сигурност, че копринената драперия в коридора отвън не е само декорация: това е завесата, която сега е вдигната за представлението. А лъскавата стена до вратата не е стена, а еднопосочен прозорец. Наблюдателите са на няколко крачки от нас. Знам го със сигурност — все едно че дишат във врата ми.

Дали да споделя подозренията си с Иън? Ами ако това, което казва Томи, е вярно? Възможно ли е Иън да ме е изманипулирал в името на интернет славата? Може би Мики беше права и сред нас наистина има къртица. Как иначе успява да плаща частното си училище? Сид също го намираше за съмнителна личност, а тя е добър познавач на хората. Всъщност дали наистина е така? Толкова добър познавач ли е, щом е избрала мен за най-добра приятелка? Най-добра приятелка, която се усъмни във верността й и освен това се включи в игра, която може да коства живота и на двете ни.

Тази вечер Иън беше моята скала. Нужен ми е някой, който да ми помогне да се измъкна оттук. Томи може да се е объркал, че е видял Иън в гнусни сайтове, точно както сгреши, че може да се разчита на полицията да се появи навреме. Видял е това, което е искал да види. Но пък е най-умното момче, което познавам. Възможно ли е наистина да допусне такава грешка? Скубя косата си. Нямам време да разбера истината. Трябва да се доверя на инстинкта си и да действам.

Свивам ръка на фуния и прошепвам подозренията си на Иън, молейки се да е на моя страна.

— Това е лудост — казва той, но в гласа му се долавя лека несигурност. — А дори да е вярно, какво можем да направим?

Поне шепне, а не разгласява мислите ми на всеослушание.

Поклащам глава, смутена, че не вижда нещата ясно като мен. Или не иска. Дали ще се опита да ме спре?

— Да стреляме през прозореца — предлагам аз.

Той замълчава за миг.

— Изстрелите или ще преминат и ще уцелят някого от другата страна, ако приемем, че там има хора, или ще рикошират обратно към нас. И двата варианта са неприемливи.

Не съм сигурна дали публиката ни не заслужава дъжд от куршуми, но засега ще се съглася.

— А какво ще кажеш да забием канапето в него?

— Много е масивно и няма колелца. Не мисля, че можем да наберем достатъчно скорост, за да разбием стената.

В стаята няма нищо друго, което можем да хвърлим, освен бирени бутилки и кутии от пуканки. Ако не броим, разбира се, другите играчи, двама от които с удоволствие бих хвърлила през прозореца. Само да можехме да вземем странната стъклена масичка.

Дъхът ми спира.

Всъщност не е необходимо. Вързана към въжетата, тя е като торпедо. И тъй като в двата й края няма канапета, нищо не може да я спре. Прошепвам идеята си на Иън. В началото се възпротивява, но какво друго ни остава? Разменяме няколко думи как да осъществим плана си, без другите да ни застрелят. В момента, в който стигаме до план, който не звучи невъзможно, чувам тихо щракване.

— Какво беше това?

— Върнах чукчето — отвръща той.

Гърдите ме стягат. Чувствам се уязвима. Но той е прав. Няма да си струва да избягаме, ако междувременно неволно застреляме някого. А от „ИГРА НА НЕРВИ“ така и не уточниха, че трябва да държим оръжията си с дръпнати чукчета; стига да не изпускаме целта, не би трябвало да ни обвинят в нарушаване на правилата. Аз също връщам чукчето на пистолета си, но го държа насочен към Мики.

— Готова ли си?

Няма време да не бъда. Сидни всеки момент може да отиде при Тай, а това ще вбеси играчите до него. Или от колоните ще гръмне музика, или ще пуснат вода от пръскачките, а някой ще се стресне и ще започне да стреля.

Надигам се до Иън и казвам:

— Време е за шоу.

Той се навежда към мен.

— Първо трябва да ти кажа нещо. Не знам що за извратен клип е сглобил Томи за мен, но със сигурност е фалшив.

Вече нямам никаква идея кое е истинско и кое — фалшиво. Томи е способен да направи какъвто клип си поиска. А и ми е все едно какво е правил Иън в мрежата. Важното е само да се опитаме да избягаме. Сега. Но разбирам желанието му да изясни нещата, за всеки случай.

— А моето истинско име е Винъс — прошепвам аз в отговор. — Искаше ми се просто да знаеш, за всеки случай… И трябва непременно да защитиш Сидни, каквото и да стане.

— Ще оцелеем, Винъс.

Той притиска устни в моите.

Дали? Ами Сид и Томи? Какво ли не бих дала да се озова отново зад кулисите и да гледам как Сидни и Матю се целуват на сцената. Да го правят вечно, ако щат.

Поемам си дълбоко въздух.

— Добре, да действаме!

Съжалявам само, че нямаме време да посветим Томи и Сидни в плана си.

Придвижваме се надясно. Иън започва тихичко да се смее, после все по-силно. Побиват ме тръпки, въпреки че го очаквах. Никой не стреля. Дотук добре.

— Какво е толкова смешно? — пита Тай.

— Ние — отвръща Иън. — Държим се като подплашени зайчета в тъмното. Нищо не можем да направим. Защо тогава не дадем на публиката шоуто, което иска? Може би ако се представим достатъчно добре, ще увеличат наградите на всички.

Той минава покрай мен. Аз се хващам с една ръка за тениската му, а с другата продължавам да държа пистолета насочен към Мики, докато заобикаляме канапето. Иън стисва ръката ми, а после ме пуска, за да се приближи към противниците ни от другата страна на масичката. Аз оставам от тази и пипнешком търся въжето, на което е окачен стъкленият плот. Надявам се, че Иън прави същото от другата страна. Ако е решил да ме предаде, скоро ще разбера.

— Някой иска ли да се полюлее? — пита Иън и блъсва масата.

— Трябва да държим пистолетите насочени, кретен такъв! — изкрещява Мики.

Скърцам със зъби, но се старая да звуча весело:

— Някои можем едновременно да се забавляваме и да се целим.

— Какво правите? — пита Сид.

Дръпвам въжето заедно с Иън.

— Ако „ИГРА НА НЕРВИ“ остане доволна от представянето ни, може да пусне вас с Томи.

Тежкото стъкло се залюлява между двама ни с Иън. Държа насочения пистолет близо до гърдите си, за да не го ударя.

Иън отново се засмива.

— Някой иска ли да се повози, преди двамата с Вий да сме се качили на това нещо?

— Въжетата може да не издържат тежестта ви — предупреждава Самюъл с треперещ глас.

— Намекваш, че съм дебела ли? — изпъшквам аз.

Двамата с Иън блъскаме масата все по-силно. Въжетата скърцат.

— Последно повикване! Хайде, Мики, двете с Джен можете да ни покажете как се прави.

Докато говори, масата се удря в стената. Да се надяваме, че никой не е забелязал.

— Разкарай се — отвръща Мики.

Дали организаторите някак ще се намесят и ще ни спрат? Или загадката на кроежите ни повишават достатъчно одобрението на Наблюдателите, за да бъдат доволни спонсорите?

— При следващото залюляване! — прошепва Иън.

Това е. Ако планът ми се провали, друг нямам. Няма да мога да спася приятелите си. Коленете ми се подкосяват от това, което ни предстои. Започват да се огъват, също както на прослушването за пиесата. Както стана, докато се поливах с вода в кафенето. Както винаги става, когато се окажа в центъра на вниманието. Опитвам се да се изправя. Сега трябва да бъда силна. Поне веднъж трябва да се представя добре на сцената.

Когато масата се връща при нас, аз си поемам дълбоко дъх, събирам сили и се напрягам на въжето с всеки грам от теглото си. Дали Иън ще блъсне масата или внезапно ще я спре и ще разкрие истинското си лице?

Масата обаче полита. Въжетата вият. Удря се в стената, а аз се моля тя наистина да се окаже стъклена.

В стаята отеква оглушителен трясък. После чувам най-прекрасния звук за цялата вечер: писъците на зрителите от другата страна на прозореца.

Добре дошли на шоуто, задници.