Джийн Райън
Игра на нерви (21)

20

— Коя врата? — пита Иън.

Сидни — за пръв път — също чака моето решение.

По-далечната врата може да води към пряк изход, но може и да ни прати право в лапите на поредните психопати, а и не се знае колко време ще мине, докато дойде полицията. Отварям вратата, зад която гърми музика, и се озоваваме на един балкон над дансинга. С Иън се споглеждаме и бързо прибираме пистолетите под дрехите си.

На слизане по витата стълба никой като че ли не ни обръща внимание. Вероятно изглеждаме зле облечени малолетни, които са се промъкнали незнайно как вътре, въпреки раздраното ми яке и кървящата длан. Грабвам салфетка от една маса и я притискам върху раната на ръката си. Тези на бедрата ще трябва да почакат. Докато се опитваме да си пробием път през тълпата, се блъскаме в хора, които се смеят и пият, сякаш е най-обикновена съботна вечер. Не откъсвам очи от табелката за изхода.

Когато вече сме по средата на залата, една жена посочва към нас и изпищява:

— Ей, това са участниците в „ИГРА НА НЕРВИ“!

Музиката веднага утихва и всички се обръщат към нас. Един тип вади телефона си и пита:

— Какво правите тук? Свърши ли играта? Постоянно пускат кадри от момента, в който проби дупка в стената! Беше страхотно!

Отстъпвам назад.

— Вие сте гледали?

— Разбира се.

Той показва големия екран, на който върви клип с Тай и Даниела в килера като зелени силуети, осветени от камерата за нощно виждане. Нямам желание да видя по-ясен образ.

Навирам се в лицето му.

— Видели сте как ни затвориха с оръжията? И защо, по дяволите, не ни помогнахте?

— Нали има продуценти и екип, които се грижат за вас? Ей, нали ви казах, че са в стаята горе? — извиква той на приятелите си, като насочва телефона си към мен. — Веднага познах масичката!

Хората наоколо се блъскат, за да ни видят по-добре, крещят имената ни и се смеят. Две момичета ме молят за автограф, а гаджетата им искат да ме вдигнат във въздуха, но Иън ги спира.

Тялото ми е вдървено. Как е възможно да се държат така, сякаш ни познават? Не мога да проумея, че докато аз съм се страхувала за живота си няколко етажа по-горе, те са гледали на нас като поредното развлечение, без да се замислят.

Иън и Сид се опитват да ме дръпнат към изхода, но аз се отскубвам и започвам да си пробивам път през морето от хора и виковете „Ей, Вий!“, докато не стигам до диджея. Картината на екраните се е сменила и сега се вижда как Иън седи в малка стаичка, втренчил поглед в зърнист клип. Успявам да различа само висок мъж, който удря шамар на малко момченце и го повлича към пикапа си, след което камерата се обръща отново към Иън — сам в стаята за предизвикателството, втренчил стъписан поглед в екрана. Кой би снимал подобно нещо за семеен спомен? Нищо чудно, че всичките му награди бяха свързани с бягство. Обръщам се и поглеждам истинския Иън в очите. Той седи до мен, преглъща и премига.

— Това не си ти, нали?

Той поклаща глава.

— Не, но можеше и да бъда.

Диджеят ни посреща с широка усмивка и казва в микрофона:

— Тази вечер имаме почетни гости!

Да, и още как. Аз грабвам микрофона и го моля да спре музиката. Благодарение на факта, че за кратко съм станала известна, той изпълнява молбата ми. Тълпата се обръща към нас, макар някои да продължават да танцуват на въображаема музика.

След като съм участвала в подготовката на толкова много училищни пиеси, би трябвало да знам как да използвам микрофона, но въпреки това ми е странно. Духвам в мембраната, за да се уверя, че работи, и казвам:

— Здравейте. Аз съм Вий.

— Здрасти, Вий! — отвръщат десетина посетители.

Посочвам към екрана.

— Видели сте ме в „ИГРА НА НЕРВИ“ и сигурно си мислите, че това е забавен начин да спечелиш яки награди. Истината обаче е друга. Едва не загинахме там горе. Играта е реална. Каквото и да става, не кандидатствайте и не я гледайте следващия месец. Или когато и да било.

Няколко души стоят на бара, поръчват питиета и си бъбрят. Останалите ме гледат. Едни се усмихват, други шепнат нещо на приятелите си, трети гледат озадачено. Разпознавам жената от боулинга с червените къдрици. Преди беше на наша страна; може би ще накара приятелите си да се вслушат. Вместо това тя вади камера и я насочва към мен. Всички останали правят същото. Залата се превръща в гора от ръце, вдигнали телефони във въздуха.

Можеше да съм мъртва, а те ме снимат? Едва се сдържам да не ги замеря с микрофона или да не избухна в плач. В този момент митът, че всеки път, когато те снимат, открадват част от душата ти, ми се струва безспорна истина. Усещам как стотиците всевиждащи обективи изсмукват духа ми в желанието си да уловят страха, гнева, движенията ми.

Стоя пред тях вцепенена, онемяла и изпразнена.

Диджеят пуска отново музиката. Иън и Сид ме повличат със себе си и този път не се съпротивлявам. Пробиваме си път със зъби и нокти през тълпата от хора, които крещят да им разкажем повече за предизвикателствата, да им дадем телефонните си номера и уебстраниците си, да им се усмихнем за снимка или клип. Дърпат ме за якето, хващат ме за ръцете, галят ме по главата, като че ли съм пудел. Без предупреждение тялото ми се откъсва от пода и се понася по морето от Наблюдатели. Мятам се, крещя да ме пуснат, а накрая падам тежко на земята. Едно момче потрива брадичката си, където съм го ударила, и ме нарича задръстена кучка. Колко ли пъти чух тази дума през последните часове? Вече няма значение.

Иън ме открива насред хаоса и ме издърпва със себе си. Когато сме само на няколко крачки от изхода, вратата се отваря и влизат двама полицаи, които настояват да говорят с управителя. Колкото и да ми се искаше да дойдат по-рано, сега не мога да понеса мисълта, че ще ме задържат още повече в тази менажерия. Горе вече няма никой, нали? А и да има, само допиват остатъка от бирата. Въпреки това трябва поне да им дам шофьорската книжка на инвеститора в играта и пистолета. Бръквам в джоба си и с ужас установявам, че и двете са изчезнали. Паднали са или някой от „ИГРА НА НЕРВИ“ ме е пребъркал? Разтрепервам се при мисълта, че тези копелета продължават да дърпат конците. Дали са подкупили и полицаите?

Подобни мисли явно хрумват и на Иън и Сид, защото тримата се измъкваме на мразовития въздух отвън и хукваме с приведени глави, докато стигаме до ВИП паркинга. Учудвам се, че никой не е нарязал гумите на волвото на Иън. Но не и че колата на Томи липсва.

Понеже Сид е дошла с него, сега се качва при нас. Дори да имаше кола, още не е готова да остане сама.

Аз обаче се чувствам по-самотна от всякога. Тази вечер са ни гледали хиляди зрители, а повечето от тях нито за секунда не са се замислили, че играчите са истински, живи хора.

Един Наблюдател дотичва до колата и започва да блъска по прозореца, молейки ни за още една снимка. Аз поклащам глава и отмествам поглед.

— За каква се мислиш? — крещи той през стъклото.

Представа си нямам.

Иън изпълнява една от забележителните си маневри, за да избегне още двама самоотвержени Наблюдатели, след което продължава да шофира в мълчание. Дори Сидни като че ли се бори с някакво вътрешно терзание, свита на задната седалка със скръстени ръце. Дали се обвинява, задето е допуснала Томи да я въвлече в последните предизвикателства? Да заблуди момичето, което минаваше за такъв познавач на хората? Като стана дума, трябва да разбера истината за Иън. Не че вярвам, че е къртица на „ИГРА НА НЕРВИ“ или интернет ексхибиционист. Но мога ли да се доверя на преценката си?

Поглеждам го с крайчеца на окото си.

— Би ли ми казал как успяваш да плащаш частното си училище?

Той изглежда стъписан, но кимва, сякаш разбира защо го питам. Раменете му увисват.

— Финансова помощ. И разнасям пици. Яко, а?

Докосвам ръката му.

— Съжалявам, че не успя да спечелиш свободата си.

— Да вървят по дяволите. Игра, която раздава на участниците оръжия, надали някога ще те пусне да си идеш свободен.

Сидни леко кашля. Обръщам се назад и тя бързо ми казва със знаци: Това момче не е за изпускане.

Усещам, че е права. Цяла вечер Иън се показва страхотен пич. Но дали и това не е част от шоуто? Дали истинското му предизвикателство не е било да разбие сърцето ми, както каза Томи?

Главата ме цепи. Трябва да се обадя на родителите си, но повече от всичко ми се иска да се затворя в себе си и да си върна поне част от личното пространство, което изгубих тази вечер. Пътуваме в тишина, докато стигаме до дома на Сидни.

Слизам заедно с нея.

— Много съжалявам за всичко. Много — казвам аз с наведена глава.

— Струва ми се, разбирам защо си се записала — въздъхва тя. — Важното е, че ни спаси. Всички сме живи и здрави.

Вдигам очи. Макар да се съмнявам, че Иън чува тихите ни гласове в колата, тя показва със знаци сестричке.

Отвръщам й със същото и изчаквам отвън, докато си влиза вкъщи.

Иън иска да ме закара до дома ми, но аз му казвам да ме остави пред залата за боулинг. Някаква твърдоглава част от мен иска да приключи тази вечер така, както я започна — под мой контрол.

Неоновите светлини на алеята са изключени. Няма Обречени на чистотата, няма Наблюдатели. Само почти пуст паркинг, на който стоят моята кола и един разнебитен микробус.

Иън изглежда много по-стар, отколкото когато се срещнахме за първи път преди толкова много часове.

— Какво ще кажеш да карам след теб, само за да съм спокоен, че всичко е наред?

— Много мило, но и ти си уморен също като мен. Прибери се, а утре ми се обади. Или по-точно днес. Когато се наспим.

Той се усмихва.

— Нямам телефона ти.

Целият свят разбра номера на сутиена ми, а партньорът ми не знае дори телефона ми. Луда работа. Разменяме цифрите.

Той се навежда и нежно ме целува.

— Единственото хубаво нещо тази вечер си ти.

Кимвам и слизам от колата. Иска ми се да му вярвам, но не мога да се отърва от упоритото съмнение, че се държи толкова мило, само защото все още очаква някаква награда. Може би някой ни снима от онзи микробус. Пфу. Животът на параноиците е много изтощителен. Сега обаче съм прекалено уморена и искам да се махна от всичко това. Предполагам, че с времето ще установя истинските чувства на Иън.

Когато всички залози се разкрият.