Джийн Райън
Игра на нерви (15)

14

— На някой май му стана кофти — припява си Мики. Отпускам се на тъпото канапе, без да ми пука как се подмята тялото ми.

— Затваряй си плювалника.

Сигурна съм, че за първи път използвам тази дума. Гледай ти как играта обогатява речника ми.

Тя скача.

— Какво каза, кучко? Първо се опитваш да провалиш всичко, а после ме обиждаш? — Тя тръгва да заобикаля масата. — От играта ли са ти наредили да го правиш? Да ни накараш да се прецакаме? Като онези Наблюдатели в Атланта? Ако си шибана къртица…

Леле… Какво? Наистина ли мисли, че работя за „ИГРА НА НЕРВИ“? Преценявам разстоянието между себе си и вратата. Мики е по-близо. Страхотно, за следващото предизвикателство ще бъда пребита.

Иън обаче застава помежду ни и казва:

— Успокой се.

Тя изпъчва грамадния си гръден кош.

— Не ми казвай да се успокоя, красавецо.

Той е една глава по-висок от нея и не отстъпва назад.

— Сериозно?

— Върни се тук, милинка — извиква Джен от другата страна на масата. — Не бива да плашим играчите. Ще си изгубиш харлито.

Мики размахва пръст насреща ми.

— Гледай да не разбера, че се опитваш да ни саботираш, защото ще размажа нежния ти задник в земята.

Какво му има на това момиче и защо тази вечер всички сочат кльощавото ми дупе? Поне отива да си седне на мястото.

Въпреки че най-умното, което мога да направя, е да си замълча, аз казвам:

— Наистина ли мислиш, че бих могла да се съюзя с гаднярите, които стоят зад тази игра? Откъде да знаем, че ти не си къртица, пратена от тях, за да ни разсейваш с глупостите и агресията си?

— Искаш ли да видиш какво е агресия?

Джен дръпва приятелката си за тениската и прошепва нещо в ухото й. Каквото и да е то, Мики сяда обратно.

Иън сяда до мен, подпира глава на врата ми и прошепва:

— Струва ми се, че телефонните обаждания я разстроиха повече, отколкото показва.

Първото предизвикателство на Мики беше да каже на едно момиче, че си пада по нея от години и е готова на всичко, за да бъде с нея. Момичето звучеше леко погнусено от признанието и Мики се беше изчервила. На следващото предизвикателство се опита да се престори, че не й пука, когато Иън се обади на баба й в старческия дом, но вратът й пулсираше така, сякаш всеки миг ще се пръсне.

Обръщам се към Иън и питам:

— Какво ли ще бъде последствието според теб?

— Знам, че предизвикателствата ще станат по-трудни.

— Сякаш досега не бяха достатъчно трудни?

Оставят ни на мира за около минута — може би време за реклами или пък успоредно с нашия върви и друг кръг за големи награди. Естествено, участниците от другата страна на масата използват почивката за по още една бира. Докато се оригват, аз се облягам на Иън и си фантазирам какво ли би било да бъда с него извън играта. Той ми шепне, че се справям страхотно и други такива хубави неща, които звучат още по-съблазнително от топлия му дъх в ухото ми. Кому са нужни предизвикателства за по-голяма тръпка, когато всяко докосване е като ток?

Бляновете ми са кратки. Гейл се появява на екрана, за да съобщи, че всичко за следващото предизвикателство вече е готово. Тя облизва устни.

— Готови ли сте?

Никой не си прави труда да покаже ентусиазъм, с изключение на Тай. Всички знаем, че ще бъде гадно. Аз поглеждам телефона си. Остават час и четирийсет минути.

Гейл плясва с ръце пред себе си, като че ли ще пее соло.

— Следващият кръг е замислен индивидуално за всеки от вас. На дългата стена срещу вратата има четири изхода, водещи към специални стаи. Кръгът ще се проведе на две групи. Когато чуете името си, тръгнете към отворената врата.

Отваря се първата врата. Дали води към поредната стаичка за извратеняци? Или към трамплин за скачане от покрива? Хич и не искам да се запознавам с обичайната клиентела на този клуб.

Гай се появява на екрана до Гейл и извиква името на Иън. Той бързо ме прегръща и се отправя към вратата. Дори да е притеснен, че е пръв, не го показва.

— Щом вратата се затвори, се включва таймер. Ще се отвори отново след петнайсет минути, освен ако не се задейства противопожарната система.

Интересен начин да ни заключат, като сами влезем в капана. Иън свива рамене и затваря вратата след себе си. Каквото и да го чака, вероятно иска просто да се свършва по-бързо. Споделям това усещане, но в същото време предизвикателство, в което ще ни държат под ключ, ме ужасява. Моето име обаче не е сред тези, които Гай оповестява за първата фаза. В съседните стаи влизат Самюъл, Мики и Тай, а трите с Даниела и Джен оставаме отвън.

Докато партньорите ни са подложени на изтезания или затворени в клетки с плъхове, ние отиваме до шкафа, за да си вземем малко шоколад, скрит между бутилките с бира. Защо не? Замислям се, че ние сме по-слабите половинки в двойките. По-подходящи за тормоз във втората фаза?

Джен дъвче парче шоколад и избърсва ъгълчето на устата си.

— Мики не е толкова корава, колкото си мислите. Играта просто я размазва.

— Или показва истинското си лице — отвръщам аз. Нямам никакво желание да бъда снизходителна. — Както и да е, благодаря ти, че я върна обратно пред малко. Пълна лудост е да си мисли, че имам нещо общо с организацията.

Джен повдига вежди.

— Така ли?

Зяпвам от изненада.

— Да, абсолютно.

Тя ме удря по ръката.

— Само се бъзикам. Ако има къртица, то това е Самюъл. Прекалено тихичък е.

Даниела потреперва.

— Страх ме е от тъмното. Нали не мислите, че ще ни оставят сами в стая без осветление?

Оправям полата си.

— Сега, когато вече знаят от какво те е страх, е напълно възможно.

Не искам да съм гадна, но все някой трябва да й намекне, че всяка слабост, която покаже, ще бъде използвана срещу нея.

Раменете й се разтрисат.

Усмихвам се.

— Нищо лошо не може да стане. Ако угасят лампите, опитай да дремнеш и да събереш сили за следващото предизвикателството.

Лесно ми е да го кажа.

Очите й се разширяват.

— Няма начин. В мига, в който затворя очи, ще пуснат паяци или нещо такова. Помните ли онова момиче, Абигейл, от предишната игра? Най-големият й страх бяха змиите и вижте какво й направиха.

Спомням си ужаса, изписан по лицето на въпросната участничка преди месец. Казвам си, че няма начин змиите да са били отровни. Ако просто се беше отпуснала, всичко щеше да бъде наред. Но тя не го направи, през цялото време се гърчеше. А аз я гледах. За удоволствие.

Джен си взима още шоколад.

— Тя искаше да стане актриса. Нали не мислите, че писъците са били на сериозно? За нея играта просто беше едно голямо прослушване. Дори след това продължи да се перчи в „Това-Съм-Аз“. Чухте ли какво е направила миналата седмица? Скочила от скала във водопад пред някой, който случайно я снимал с камера. Готова е да се продаде като курва за малко внимание.

Взимам кутийка с безалкохолно.

— Звучи ми малко пресилено за една роля. Пък и чух, че след последния клип е откачила.

Джен се изсмива.

— Рекламни трикове.

Обсъждаме другите предизвикателства от миналия месец, класираме ги по зрелищност и сравняваме слуховете, които сме видели в мрежата. Не че след тази вечер на някого ще му пука за това. Единственият актьорски състав, който има значение, е най-новият.

Я, мисля за себе си като за част от актьорския състав? Интересно.

Решавам, че поне Джен и Даниела не са толкова зле. Само да си бяха хванали свестни партньори. Но пък тогава се съмнявам, че щяха да участват в кръга за големите награди, защото точно партньорите им изглеждат по-ярките характери. Дали и ние с Иън сме тук благодарение на него? Или аз съм успяла да се представя толкова идиотски, че хората са поискали да видят още?

Първата врата се отваря с тих тромпетен сигнал. Иън излиза, залитайки, навън с кръвясали очи и треперещи крака. Какво, за бога, става? Изтичвам да му помогна.

С изненада усещам как целият му гръб потрепва.

— Какво ти направиха?

Той поклаща глава.

— Припомниха ми неща, които искам да забравя. И за които не искам да говоря. Извинявай.

Хм, мислех, че сме партньори.

— Разбирам. Искаш ли нещо от шкафа?

Стиснал главата си с ръце, той я поклаща напред-назад.

— Не, благодаря.

Какво би могло да го разтърси така? Отваря се следващата врата и Тай излиза навън. Размахва юмрук във въздуха и праща Даниела за бира. Очите му обаче потрепват странно, сякаш се мъчи да не заплаче. Явно дори психопатите могат да се психират.

Следващата е Мики, която изкрещява със стъклен поглед:

— Само някой да е посмял да ми каже нещо гадно и няма да ми пука, че ще го изхвърля от играта, ясно ли е?

Последен излиза Самюъл. Прекосява стаята с наведена глава, сяда на мястото си и забива поглед в ръцете си. Не мога да определя доколко е разстроен от предизвикателството, защото неведнъж е заемал тази поза.

Гай плясва с ръце от екрана.

— Добре, хайде следващата група. Първата стая е за Даниела.

Тя се отправя разтреперана към вратата, а преди да влезе, се обръща и ни помахва с ръка. Аз съм следващата. Само да можех да остана няколко минути с Иън. Чувствам се отвратително, задето трябва да го оставя сам, когато е толкова уязвим. Но какво да направя? Прегръщам го — уж повече за негово успокоение, отколкото за мое — и тръгвам към вратата.

Въздухът вътре е хладен, все едно нахлува отвън. Озовавам се в коридор с лампички по пода, водещи към стръмен наклон надолу. Затварям вратата след себе си. Щрак. Мога да се закълна, че чувам тихото цъкане на таймера. А може би е бомба? Следвам лампичките по коридора и слизам поне един етаж под салона. После свивам надясно, където се виждат две врати. Лампичките пропускат първата и ме водят към втората. Отварям я и се озовавам в стая с червен глобус на тавана, който осветява тясното пространство, запълнено от кожено кресло, обърнато към стената срещу вратата.

— Седни и се настани удобно, Вий. — Гласът на Гейл сякаш идва от множество точки в стаята.

Плъзвам се на кожената седалка и вратата зад гърба ми се затваря с глух тътен. Какво е това, картинг ли? Към скута ми бавно се приближава някаква плоскост, върху която блещукат малки светлинки, а червеният глобус на тавана постепенно притъмнява. Оставам в почти пълен мрак, от което пулсът ми се ускорява. Да не са ми дали по грешка предизвикателството на Даниела? Може би тя в този момент излиза на сцена с мокри дрехи, докато Матю се смее, а Сидни я обвинява, че е гадна приятелка.

Очите ми се приспособяват и плоскостта пред мен добива по-ясни очертания. Протягам ръце и напипвам волан и копчета на екрана до него. Арматурно табло. Какво е това, симулатор на кола?

— Закопчай си колана, Вий. — Гейл е все така само глас, без образ.

Не осъзнавам, че наистина се очаква да го направя, докато тя не повтаря нареждането с по-твърд тон.

— Добре, добре.

Опипвам седалката отстрани и откривам единия край на колана от дясната си страна, а другия — при лявото си рамо. Прекарвам го през гърдите си и го закопчавам. Може би в тази сграда има скоростно влакче или нещо подобно. Няма да се изненадам, след като дискотеката и ВИП салонът са на три етажа един от друг. Е, и преди съм се возила в тъмното. Не ми е любимо, но все съм оцеляла.

Пред погледа ми се открояват малки детайли като вентилационни отвори и озвучителна уредба. Дали наистина работят? Останалите елементи допълват картината. Присвивам очи срещу уредите на таблото и дъхът ми спира, когато забелязвам стикера „НАДУЙ НА МАКС!“ върху копчето на радиото. Това е симулатор на собствената ми кола.

Намръщвам се и включвам радиото. Започва песен, която имам и аз и често си пускам. Кой е дал тези подробности на „ИГРА НА НЕРВИ“? Нима Сид се е съюзила с тях, за да ми отмъсти?

Под таблото се чува шум от двигател и седалката ми започва да вибрира леко като истинска кола. Всъщност е приятно. Успокояващо. Толкова успокояващо, че отпускам глава назад и затварям очи, макар да знам, че това вероятно ще се изтълкува като знак да пуснат паяците. Голямо чудо.

Много обичам тази песен и дори си припявам. Следващата е още по-хубава. Тук е удобно като в истинската ми кола. Дизайнерът им е обърнал внимание на всички детайли, точно както направи Томи за нашата пиеса. Дори се усеща миризмата на изгорели газове.

Изгорели газове? В затворено помещение?

Тялото ми подскача напред. Няма начин! Натискам копчето на колана, но той не се откопчава. Колкото повече го дърпам, толкова повече се затяга. Музиката се усилва.

Побиват ме хладни тръпки, когато осъзнавам, че песните са същите, които слушах онази вечер в гаража. Тогава също всичко започна съвсем спокойно. Как са разбрали? Или са разпитали всичките ми приятели за музикалните ми вкусове и случайно са уцелили точно това?

Миризмата става все по-силна и главата ми се замайва. Това не може да бъде истина. Някой вероятно пуши от другата страна на стената и духа през вентилацията, за да ме изплаши. И успява.

Изваждам телефона си, за да се обадя за помощ, но няма сигнал. Може би тези стени са от стомана. Като в затвор. При тази мисъл само се разтрепервам още повече. Продължавам да дърпам колана. Изведнъж се сещам, че трябва да имам публика. Разбира се.

Вдигам глава нагоре, където предполагам, че е монтирана камерата.

— Гейл, Гай, пуснете ме!

Изобщо не ми пука дали нарушавам правилата на играта.

Това, което се чува от говорителите, смехът на Гейл ли е?

— Ако някой гледа предизвикателството, обадете се веднага на 911! Пълнят стаята с изгорели газове и главата ми се замайва. Това не е шега! Обадете се в полицията и ги пратете във ВИП салона на клуб „Попи“. Моля ви!

Дали някой ще ме послуша? Или ще решат, че все някой друг ще помогне, точно както ни предупреждават в курса по първа помощ?

— Сидни, Лив, Юли, повикайте ченгета! Моля ви! Това е извратена игра!

Дали ме виждат? Организаторите вероятно са се погрижили да има известно забавяне в предаването, така че Наблюдателите да виждат само каквото трябва. В момента вървят и предизвикателствата на Даниела и Джен, така че кадрите сигурно превключват от стая в стая. Но не могат да ми навредят наистина, нали? Трябва да има някаква граница. Трябва.

Главата ми обаче се замайва все повече. С всички сили се мъча да се освободя от колана. Дори това да е огромна измама, напрягам всеки мускул в тялото си, за да се освободя. Извивам се настрани, за да се измъкна от горната страна на колана. Успявам да освободя ръката и рамото си, но няма място да си промуша главата. Извъртам се колкото мога по-надясно, като почти лягам на седалката, притискам се в нея и се опитвам да се пъхна под колана. Пронизва ме остра болка във врата, но успявам да се освободя от горната част на колана.

Хващам се за волана и се измъквам и от долната част. След няколко минути съм задъхана, но свободна.

Така ли е наистина? Скачам от седалката и протягам ръце, докато не се удрям в стената зад „колата“. Студена е и влажна, като мрамор… или гробница. След секунда напипвам дръжката на вратата, завъртам я и я дръпвам. Заключено е, разбира се.

Нима ще ме оставят да се задуша тук, пред камерата? Може би това е от онези кармични последици, в които съдбата ти изпраща отново нещо, от което си мислиш, че си избягал. Дали ми е било писано да умра в гаража? Не, не, това е лудост. Само да не се чувствах толкова замаяна.

Блъскам по вратата.

— Пуснете ме да изляза.

Обръщам се отново към стаята и умолявам всички, които гледат, да ме спасят. Двигателят продължава да работи. Музиката свири.

Свличам се на пода, допряла гръб до вратата. По-гъсти ли са изпаренията? Не, нали димът се издига нагоре? Прекалено съм паникьосана, за да си спомня. Отпускам глава на коленете си и затварям парещите си очи. Гърлото ми гори. С каквото и да пълнят стаята, то е по-силно от изгорели газове. Когато заспах в колата си преди толкова много месеци, не усетих нищо.

Всъщност наистина ли не съм усетила? Толкова отчаяно се опитвах да забравя всичко, че никога не се замислих над детайлите, дори когато разказвах на психиатъра.

Какво, по дяволите, съм си мислила онази нощ? Всеки знае, че е опасно да седиш в гаража на работещ двигател. Все по някое време сигурно ми е минало през ума, че трябва да го спра. Но на седалката с музиката и отоплението ми беше толкова приятно. А и бях разстроена. Да, бях ядосана на Сидни. Дребна подробност, за която досега не се бях замисляла. Часове наред бяхме репетирали репликите й за пиесата, а накрая, вместо да ми благодари, тя се оплака, че изглежда дебела в костюма си. Костюмът, който два пъти бях преправяла заради нея.

Толкова ли съм била ядосана, та да се самоубия? Това е абсурдно. А може би го бях направила с надеждата да получа малко внимание. Това също е абсурдно, но някъде дълбоко в съзнанието си се питам дали няма и някаква истина в него.

Удрям по каменния под. Тази игра, тази манипулация е отвратителна. Искам само да се прибера вкъщи и да забравя всичко. Пищя и блъскам по вратата, пръстите ми се разраняват до кръв. Бясна съм на себе си, че се забърках в тази каша, бясна съм на играта за кошмарното предизвикателство, бясна съм на Наблюдателите, че не ме спасиха. Извръщам пламналото си лице от вратата и вдигам средни пръсти към тъмната стая. Ако ме оставят да страдам, ще ги преследвам до край. Но няма да плача.

Вратата зад гърба ми щраква.

Изправям се, но е трудно, краката ми са изтръпнали. Завъртам дръжката и този път се отваря. Донякъде очаквам светът от другата страна да се е преобразил в поредния филм на ужасите.

Вместо това се озовавам отново в коридора с малките лампички по пода, като в самолет. Въздухът е студен, но чист. Вдишвам го на големи глътки и тръгвам нагоре към стаята, където ме чакат останалите играчи. Точно когато стигам до нея, тя се отваря.

Примижавам срещу ярката светлина, която не ми изглеждаше такава преди последното предизвикателство. Иън ме чака на вратата, готов да ме прегърне. Стоварвам се в обятията му.

— Ти успя — казва той.

Въздъхвам.

— Все едно имах избор.

Тялото и духът ми са се предали. Ако имах сили за това, още сега щях да си тръгна. Коленете обаче не ме държат.

Иън явно го усеща, защото буквално ме пренася до нашето канапе и аз се сгушвам в него, надявайки се да забравя целия свят. Пулсът му е толкова силен, уверен и жив. Когато надигам глава да погледна другите, скупчени около шкафа с бирата, виждам, че Джен и Даниела са по-зле и от мен, ако въобще е възможно.

Пускат ни техно музика. Поглеждам телефона си. Остава още час. Как е възможно? Не мога да издържа тук и минута повече, какво остава цял час.

Гай и Гейл се появяват на екрана с официално облекло, все едно са на тържество за Нова година.

— Поздравления за преминаването на този кръг! — казва Гай. — Да продължаваме нататък.

— Не — казвам аз.

Той се намръщва, а Гейл повдига вежди. Някои от другите участници също ме поглеждат свирепо, все едно съм се изплюла в църква. Мики свива юмруци. Тай също. Даниела и Джен обаче кимват, с което също предизвикват смъртоносни погледи от партньорите си. Следващите секунди на екраните се сменят наши снимки с рейтинга на зрителите. Не е нужно да поглеждам, за да знам, че моят е паднал още повече. И какво от това?

Поемам си продължително въздух.

— Вие току-що се опитахте да ме убиете. Стига ми толкова.

Появява се Гай.

— Абсолютно си права.

Така ли?

Той размахва леко пръст.

— Не за убиването, глупаче. Това беше само от нервите и бирата. Съзнанието ти изигра номер. Удивително е на какво е способен мозъкът, когато се почувства затворен в капан на тъмно. Но нека бъдем разумни. Ти си жива и здрава, нали?

Никой не отговаря.

Гейл се присъединява към него.

— Публиката смята, че имате нужда от малко презареждане на духа. Съгласни сме. Погледнете телефоните си.

Колко мило, драги зрители. Ще гледам да не забравя да ви изпратя благодарствени картички с антракс. И все пак, макар да нямам желание да направя нищо повече за „ИГРА НА НЕРВИ“, любопитството ми надделява и аз поглеждам телефона си, където пише: ВИЖ КОЙ ГЛЕДА! Отварям го и намирам видео съобщение от Юли и Лив.

Лив вдига ръка за поздрав пред камерата.

— Много се гордея с теб, Вий! Ти си най-смелото момиче, което познавам.

Юли се смее.

— Ти си по-голяма звезда от знаеш кого.

После ми казват, че всичките ни приятели гласуват за мен и че утре ще има голям купон по случая. Явно не си дават сметка, че ще бъда наказана вкъщи до лятото, но все пак се усмихвам при мисълта, че не всички ме мразят.

Иън и другите също гледат клипове на телефоните си. Лицата им се отпускат, дори това на Мики.

— По-добре ли се чувствате? — пита Гейл от екрана.

Единствено аз отговарям.

— Не достатъчно.

Тя се усмихва.

— Значи не си разгледала телефона си докрай.

Виждам още едно съобщение. Когато го прочитам, едва не изпускам апарата си. Голямата ми награда е увеличена с летен стаж в една от най-нашумелите модни къщи в Ню Йорк. Другите сигурно са получили не по-малко примамливи предложения, защото в стаята избухват възторжени викове и подсвирквания.

Лицето на Иън почервенява.

— Не мога да повярвам.

— С какво се опитват да те подкупят?

— С адвокат по семейно право.

Поглеждам го въпросително, но той казва само:

— Това значи пълна свобода. Ами ти?

Казвам му за наградата.

Той изглежда почти развеселен, сякаш случилото се няма никакво значение.

— Не мислиш ли, че си струва още един час, каквито ще простотии да са измислили?

— Не знам.

Наистина ли преди малко се опитаха да ме обгазят? Сгушена до Иън в светлата стая, тази мисъл ми звучи откачено. Първо на първо, такова нещо не би могло да им се размине. Нали? Аз съм уморена и напрегната и те просто са се възползвали. Това им е работата. Но пък дават награди, които никой друг не може да предложи. С този стаж и дизайнерския колеж ще си уредя живота.

Иън ме целува по бузата.

— Нищо не може да ни спре.

Завъртам очи.

— Да, ние сме непобедими.

Гай плясва с ръце, за да привлече вниманието ни.

— Готови ли сте да продължаваме?

— Да! — извикват всички.

Не съм особено ентусиазирана, но подкупът е постигнал целта си. Кимвам утвърдително.

Той се усмихва.

— Чудесно! Тогава да преминем към последната фаза от кръга за големите награди.

Екранът угасва. Чакаме ги да се появят отново. Техно музиката се сменя с нюейдж, какъвто обикновено пускат на курсовете по йога. Това ме изнервя повече и от дънещите синтезатори преди малко, въпреки че сама избрах да остана в играта. Опитвам се да дишам дълбоко, но въздухът като че ли не стига до дробовете ми. По бузата ми се търкулва капка пот. Празният екран ни измъчва. След дълга пауза се появява надпис:

ТРЯБВА САМО ДА СИ ИЗБЕРЕТЕ ЖЕРТВА.