Джийн Райън
Игра на нерви (13)

12

Гейл плясва ръце с престорено въодушевление.

— Добре, следващото предизвикателство идва от публиката.

На нейно място се появява мигащ надпис: „ВИЖ КОЙ ГЛЕДА!“, съпроводен от накъсана електронна музика.

На екрана се показва група хлапета, скупчени в тясно пространство, което прилича на стая в общежитие. Дългокосо момиче с изцъклени очи чете на глас от телефона си: „Време е за малко забавление, за да започнем играта като приятели. За по петдесет долара на човек трябва да обиколите стаята и да кажете на всички малкото си име и от кой град сте“. — Тя вдига юмрук във въздуха. — Давайте.

Картината прекъсва.

Петдесет долара, за да кажа на останалите името си? Твърде лесно звучи. Може би има някаква уловка, но не се сещам каква. Представянето може да ни бъде даже от полза. Някъде май четох, че е по-трудно да постъпваш подло с някого, след като си погледнал на него като на друго човешко същество. Не че тези момчета и момичета се канят да ни нападнат. Кой знае, може с някои от тях дори да станем приятели. Не чак толкова, че да изпълним някое перверзно предизвикателство заедно, разбира се. По-скоро да си спомним със смях всичко това на някой купон, като участниците от миналия месец в последните клипове.

Обикаляме масата. Азиатката с розовия гребен е Джен. Приятелката й, която ме заплаши преди малко, е Мики. Двете са от Рино и си разказват вицове за секс във въздуха, след като чартърният самолет на „ИГРА НА НЕРВИ“ ги докарал в Сиатъл. Момичето със страстта към гривните и бронзиращите кремове е Даниела, двамата с партньора й Тай са от Бойзи и също са пристигнали веднага след последното си предизвикателство. Вече познаваме Самюъл, който живее в Портланд.

Когато аз се представям, Мики завърта очи:

— Що за име е „Вий“? Родителите ти само това ли са успели да измислят?

Четиримата с Джен, Тай и Даниела се разсмиват.

Повдигам вежди.

— Е, твоите са те кръстили на мишка.

Дотук със завързването на приятелства.

Виждам как ръждивото колело в мозъка й се опитва да измисли достоен отговор, но преди да успее, на екраните светват грейналите лица на водещите. Гейл казва на Тай да отвори една врата в стената зад гърба му, а след това и червения шкаф вътре (и само него).

Тай не помръдва от мястото си.

— Колко ще ми платите?

Гай се усмихва.

— Ти и приятелите ти можете да вземете, каквото намерите в него. Първият печели.

Тай скача и започва да опипва стената, защото врата не се вижда. Накрая свива рамене и се обръща към камерата.

— Това номер ли е?

Може би по-скоро тест за интелигентност. Една от спиралите на стената свети като копче на асансьор. Когато я натиска, се плъзва врата. Обръщам се да огледам стената зад мен. Колко ли тайни врати има тук? Съдейки по броя на спиралите, може да не са никак малко.

Даниела се изправя и застава зад Тай. Смигва на камерата и го стисва за дупето. Самюел поглежда към нас и завърта очи, което ми дава известни надежди за него. Поне ако се стигне до юмручен бой, той няма да се пречка. Момент, защо изобщо ми минават такива мисли през ума?

Помещението зад вратата е цялото в шкафове с чекмеджета, всичките в различни цветове. Тай дръпва най-горното червено и то се отваря като хладилник. Изправям колкото мога повече рамене, за да видя какво има там, и вътрешно простенвам, когато забелязвам бутилките с бира. Ако искат да ни напият, нещата не отиват на добре. Разбира се, Тай и Даниела извикват радостно, сякаш са открили заровено съкровище. Мики и Джен скачат и отиват при тях. Тай отваря няколко бутилки и ги подава на другите. Следва звънтене и възгласи „Наздраве!“

На екраните се появява съобщение: ЗА ВСЯКА ИЗПИТА БИРА ПЕЧЕЛИТЕ ПО ОЩЕ ПЕТДЕСЕТ ДОЛАРА!

Поглеждам към Иън и шепнешком го питам:

— Какво мислиш?

— Не бива да страним от компанията — казва той, — но трябва да останем трезви.

Кимвам.

— Най-много по една бира.

Запътваме се към шкафа. На минаване покрай Самюъл Иън му предлага да донесем и за него, но той решава да се присъедини към нас — вероятно не иска да се отделя от останалите. Иън отваря една бутилка и ми я подава.

Оглеждам я, за да проверя дали не е била предварително отваряна.

— Изфъска, когато я отворих — успокоява ме той.

Подушвам я. Мирише на бира. Устата ми е пресъхнала. Но формално погледнато, това би било престъпване на закона. Не че в реалния живот би ми пукало, но кой иска стотици хиляди зрители да го видят в нарушение? Прошепвам съображенията си на Иън.

Той се засмива.

— Как ще докаже някой, че не е ябълков сок? Каквото им кажем, това е.

Разбира се. Отпивам малка глътка. Леденостудена и горчива. Определено не е ябълков сок. Надписите на етикета са на немски, но успявам да разбера, че алкохолното съдържание е шест процента. Дали са ни силничка. Дотук със законността на играта. Щом не им пука за консумацията на алкохол от малолетни, какво ли друго ще ни накарат да направим?

Тай и другите момичета са се скупчили в един ъгъл, наливат се, като че ли са на купон, и си разказват истории за драйфане след преливане. Убедена съм, че публиката чува всяка тяхна дума.

Иън ме приканва да отидем при тях. Въпреки че ме отвращават, разбирам стратегията му. Не ни трябват фракции, особено ако не сме включени в тях. Дори Самюъл като че ли мисли така и застава в края на групичката, забол поглед в краката си.

Оглеждам другите участници и забелязвам, че организаторите са се опитали да постигнат колкото може по-голямо разнообразие от етническа принадлежност, сексуална ориентация, външен вид и бог знае какви други категории. И всичко това, за да привлекат огромен демографски диапазон, както би се изразил Томи.

Дали щяхме да сме в една компания, ако бяхме съученици? Като изключим нас двамата с Иън, разбира се. Социалните групи в моето училище не са така бетонирани, както в някои други, но повечето хора знаят къде се вписват и къде — не. Освен Сидни, Лив и Юли, си имам приказка най-вече с момичета, които различават Vogue от W и уважават стила ми „бюджетен винтидж“. Чувствам се добре сред приятелите си, но винаги съм завиждала на Сидни, която преминава през всички тълпи, като че ли има специален пропуск. Някъде в дъното на съзнанието си съм се чудила колко ли мили биха били хората, ако не се движех с нея. Може би след фиаското на предишното предизвикателство ще се наложи да разбера.

Мики се оригва и вдига бутилката си пред камерата:

— Немската бира е жестока.

Самюъл колебливо казва:

— Може би не бива да прекаляваме. Ще ни е нужна координация за следващите предизвикателства. Само казвам.

Мики се засмива.

— Благодаря, задръстеняко, но това е „ИГРА НА НЕРВИ“, не „Нежни дупета“.

Все пак следващата му глътка е забележимо по-малка.

Иън също надига бирата си.

— Предлагам тост. За големите награди и кофите с пари!

Бутилките звънват сред радостни възгласи като на щастливо семейно събиране. Може би няма да бъде толкова зле, дори с гадната Мики. С всяка следваща глътка бирата преминава по гърлото ми все по-гладко и главата ми приятно се замайва. Поглеждам телефона си и го показвам на Иън. Остават два часа и трийсет и осем минути. Изпитвам лудешки импулс да изпея песента за стоте бутилки бира, но предпочитам да не давам такива идеи.

Иън ме хваща за ръка и в гърдите ми се надига още по-топло усещане.

— Ще се справим — прошепва той.

Стисвам пръстите му. Няма смисъл да се преструваме, че сме само приятели.

Иън се опитва да завърже разговор със Самюъл за видеоигри. Аз нямам какво да кажа, но се старая да поддържам незастрашителна, замаяна от бирата усмивка на лицето си. Не че бих представлявала особена заплаха, дори да ми пораснат зъби на вампир.

Пускат техно музика и другите двойки започват да танцуват, като поклащат бутилките си. Всички пият втора бира — броя ги.

Музиката преминава в звуковия сигнал, показващ, че екраните се включват. Появява се надписът „ВИЖ КОЙ ГЛЕДА!“ и две много сладки момчета, седнали едно до друго на червен кадифен диван.

Едното от тях махва с ръка.

— Привет от Хюстън, играчи! „ИГРА НА НЕРВИ“ дава по сто долара на всеки, ако всички танцувате.

Двамата стават и започват да подскачат и размахват юмруци във въздуха заедно с цяла тълпа зад гърба им.

Нямам нищо против да танцувам. Даже много обичам. Но от факта, че ми плащат, за да го правя, раменете ми се вдървяват. Отнасят се към нас като към дресирани маймунки, готови да скочат за всеки размахан под носа ни банан. Да, вярно, че това е замисълът на играта, но все пак.

Музиката при нас е същата като в Хюстън и доколкото забелязвам, на още няколко сбирки на Наблюдатели, защото на всички екрани се виждат различни хора, танцуващи като в един голям клуб. Иън поклаща рамене и хълбоци толкова плавно, колкото е по силите на хетеросексуално момче. Дори Самюъл размята ръце напред-назад. Всички гледат към мен. Мики казва нещо на Джен, сключила вежди насреща ми. Иън се усмихва и ме хваща за свободната ми ръка, за да ме завърти. За миг се поколебавам. Искам ли да бъда момичето, което на инат отказва лесни пари? Пък и какво ми струва един танц? Особено в името на социалните отношения. Започвам да се движа в синхрон с Иън, изненадана от енергията, която се пробужда в гръбнака ми.

Оставям се музиката да ме обгърне и се смея на Наблюдателите, които май махат точно на мен от екраните. Звукът се усилва и аз танцувам все по-свободно, без да се интересувам от камерите. Да не би в бирата да е имало наркотик? Оставям празната си бутилка до стената и продължавам да се движа. Всички се мятат насам-натам и се смеят, когато се сблъскат. Дори намръщената физиономия на Мики изчезва. Някъде след третото парче музиката забавя и аз се отпускам върху гърдите на Иън. Светлините притъмняват, образите на екраните избледняват и се размазват. В стаята се възцарява интимна атмосфера. Прекрасно. Ако всички предизвикателства са такива, ще се справя. Междувременно се сгушвам в Иън.

Разбира се, организаторите не могат да оставят нещата така. Музиката прекъсва и вниманието ни е привлечено от познатите сигнали. Едва когато спирам да танцувам, усещам колко съм се разгорещила. Вдигам косата си от врата и Иън духва върху влажната ми кожа, от което цялата настръхвам.

Горе се появяват Гай и Гейл.

— Е — усмихва се широко тя, — някои зрители се оплакват, че движенията на Самюъл не могат да се нарекат точно танц, но понеже това не беше от задължителните предизвикателства, няма да има последствия.

Засмива се и продължава:

— Време е за последното забавление за разчупване на леда! На стената зад масата има четири врати, всяка от които води към самостоятелно сепаре. Отидете в тях в каквато комбинация пожелаете, за да играете на „Седем минути в рая“. Сигурна съм, че няма нужда да разясняваме правилата. — Тя намига. — Отборът или играчът, който направи най-забавно шоу за публиката, ще спечели петстотин долара. Следващият печели сто. Всички останали просто ще се насладят на няколко минути в рая. Приятно изкарване!

— Отиваме ли? — пита Иън.

Шегува се, нали? Колкото и да е забавно с него, няма да се държа като проститутка. Все пак Наблюдателите ни видяха как танцуваме, нали?

Разтърсвам косата си, за да се разхладя.

— Да си го запазим за после.

Той взима ръката ми и я целува.

— Добре.

Музиката се завръща с техно. Много романтично. Тай и Даниела започват, още преди да са влезли в стаята си. Изобщо не искам да гледам къде си пъха ръцете той.

Любопитна съм обаче как изглеждат самостоятелните сепарета, затова отивам в другия край на стаята и почуквам по една от спиралите. Отваря се врата, зад която се вижда достатъчно голямо помещение за малко легло и миниатюрно нощно шкафче. Е, като изключим всичко, събрано в единственото чекмедже на шкафчето. Отгоре свети мъждива лампа, разположена до огледало на тавана. Отмествам се, за да може и Иън да надникне. Той се засмива и казва, че може поне да подремнем. Ха! Като че ли бих могла да си легна до него и да заспя.

Мики и Джен се натискат и пъшкат, докато се препъват към другата стая. Преди да влязат, Джен се провиква към Самюъл:

— Искаш ли да се присъединиш?

Той като че ли обмисля предложението въпреки заплашителния поглед на Мики над рамото на Джен. В крайна сметка предпазливостта взима връх над похотта и той поклаща отрицателно глава. Момичетата свиват рамене и затварят вратата.

Тримата с Иън и Самюъл сядаме отново на подскачащите канапета. Самюъл вади телефона си и забожда поглед в него, все едно играе някаква игра. Разговорът с Иън явно го е оставил с впечатлението, че това е социално приемливо занимание за „купон“. Е, по-поносимо е, отколкото онова, което се случва на няколко крачки от нас. Аз отпускам глава на рамото на Иън и затварям очи с надеждата да подремна, докато другите играчи забавляват публиката с порно в реално време.

Екраните ни стряскат и на тях се появяват снимки на участниците като от полицейско досие с надпис: ЗРИТЕЛСКИ РЕЙТИНГ. Мамка му, моят е най-ниският — двайсет и два процента. На Самюъл е двайсет и четири, а Иън има цели шейсет и седем — явно фенките му гласуват. Мики и Тай водят с по над деветдесет процента, а Джен и Даниела са някъде по средата. Мнението на извратеняците, които ни гледат, не би трябвало да ме интересува, но бузите ми парят от обида.

Иън ме успокоява да не обръщам внимание. Лесно му е да го каже. След няколко минути вратите зад нас се отварят, но когато поглеждам, бързо се обръщам отново, надявайки се, че ще успея да залича образа на корема на Тай от съзнанието си. Другите се връщат по местата си, като оправят тениските си и бършат устните си с ръце. Смеят се и сочат рейтинга на екраните.

— След оспорвания вот на Наблюдателите наградата за най-добре оползотворени седем минути отива при Джен и Мики — оповестява Гай. — Браво, дами!

Обзалагам се, че това е първият и последен път, в който някой нарича Мики „дама“.

Главата на Гейл изскача на екрана до Гай.

— Добре, банда, развлекателната част приключи. Стигаме до най-хубавото: предизвикателствата за голямата награда, които всички трябва да изпълните, за да спечелите. — Тя повдига вежди. — Готови ли сте?

Някои действително отговарят с „да“, все едно на Гейл или организаторите на играта им пука.

Двамата водещи се навеждат напред и казват в един глас:

— От вас се иска само едно телефонно обаждане.