Джийн Райън
Игра на нерви (12)

11

Намираме се в малка стая със същото приглушено осветление като пред асансьорите. Единствените мебели са лъскаво бюро и три фотьойла с масички с пепелници — нещо, което никога не може да се види на обществено място. От другата страна има дълъг коридор, а десетина метра по-натам — отворена врата, от която струи светлина. Отдясно, във фоайето, има две врати със светещи табелки, на които пише „Иън“ и „Вий“.

Телефонът ми звъни.

ВЛЕЗТЕ В СТАЯТА ЗА ИНТЕРВЮТО.

— Време е да започнем борбата за наградите — казва Иън, като ме целува и се скрива в своята стая. Вратата се затваря след него, преди да успея да зърна нещо повече от семпла маса и светлозелени стени.

Влизам в другата стая. Мирише на кедър, а по едната стена са наредени закачалки, подсказващи, че в реалния живот помещението служи за гардероб. Тази вечер обаче е декорирано като уютна гримьорна с лъскава тоалетка от черешово дърво и червен кожен стол пред добре осветено огледало. Сядам. На масичката е оставен плик с моето име, изписано калиграфски. Вътре има картичка от тежка хартия, ароматизирана с люляк и изписана на ръка с цветист почерк. Много ретро. В бележката се казва да се освежа, както и че мога да използвам всичко от чекмеджетата. Отварям едно и намирам малки целофанени пакетчета, всяко с логото на козметичната марка, с която се глезя само по Коледа, пълни с мостри на гланц за устни, сенки, спирали — каквото се сетите. В следващото чекмедже откривам шишенце вода и малък плик със студени компреси. Отпивам голяма глътка и притискам един от компресите върху подпухналите си очи. Комбинацията веднага ме освежава.

От малкия розов говорител на масичката се носят звънливи трели, а после женски глас казва:

— Имате три минути до началото на интервюто.

Оглеждам се критично в огледалото, както правя с актьорите преди представление. Пепелявосива кожа, уморени очи, проскубана коса. Нищо чудно, че са ми написали да се освежа. Но каква роля играя? Дръзка кавгаджийка? Невинна жертва? Може би ако си нарисувам бойни рани, ще привлека повече симпатизанти. О, не ми пука. Ще се държа естествено — ни повече, ни по-малко.

Докато търся подходящите цветове в пликчетата, ме обзема особено спокойствие. Ето това знам как се прави. Избирам сиви сенки за очи, черна спирала и очна линия. Малко пудра за изравняване на тена и гланц за устни за блясък. Намирам луксозна четка, от която се очаква да приглади косата ми с някакъв йонизиращ процес. Винаги съм била скептична към рекламите й по телевизията, но след няколко секунди косата ми добива копринен вид.

Взирам се в образа си. Странно е да гледам собственото си лице като завършено творение, а не нечие друго. Малко грим прави чудеса за прикриването на следите от преживените тази вечер изпитания. Облягам се удовлетворено на стола. Изведнъж образът ми се размазва и огледалото се превръща в празен екран. Леле. Появява се лицето на жена, което пронизва мислите ми със спомени за детските игри на Кървавата Мери. Това обаче не е призрак, а жена, може би десетина години по-голяма от мен, с тъмна коса, сини очи и смачкана риза. Изглежда ми странно позната, докато не осъзнавам, че аз самата спокойно бих могла да изглеждам така в бъдеще.

— Здрасти, Вий — казва тя. — Аз съм Гейл.

Давам си сметка, че когато съм гледала играта преди, водещите винаги са били само гласове и смътни фигури на заден план. Дали публиката вижда Гейл? Тя ли е мозъкът в „ИГРА НА НЕРВИ“? Нямам търпение да кажа на Томи, че зад играта стои човешко лице, не само анонимен бизнесмен със сметка на Кайманите.

Приглаждам тениската си.

— Здрасти. Не знаех, че ще разговарям с истински човек.

Гейл замята с момичешки маниер косата зад ухото си.

— Решихме да улесним малко интервюто.

Откога в „ИГРА НА НЕРВИ“ им пука дали е лесно? Аз се оглеждам наоколо.

— Къде са камерите? Снимате, нали?

Тя се усмихва с трапчинки.

— Вградени са в екрана. Мисля, че има една до дясното ми око. И да, Наблюдателите ти ще те видят.

Потръпвам. Естествено, на въпросното място пикселите изглеждат малко по-неравномерни. Прекрасно, всички са ме видели как се гримирам пред огледалото.

Гейл кръстосва крака.

— Е, какво мислиш за играта до момента?

Откъде да започна? От това, как от вълнуващо приключение се превърна в нещо, заплашващо да съсипе живота ми?

— Оказа се по-трудно, отколкото предполагах, но по начини, които не очаквах.

— Като предизвикателството със Сидни?

Като гмуркането с главата надолу в различни неща.

— Аха.

— Искаш ли да й кажеш нещо?

Пулсът ми се ускорява.

— Тя гледа ли още? — питам аз с очакването тази жена да знае отговора.

— Не мога да кажа дали Сидни е сред публиката, но ако беше?

Свеждам очи надолу към тоалетката, докато се чудя какво да кажа. После поглеждам Гейл право в дясното око.

— Бих й казала, че съжалявам за тази засада и че когато всичко това приключи, ще трябва хубаво да си поговорим. Между другото, нали замазахте лицето й в предаването? Защото тя не е подписвала съгласие да я показвате.

Не че има значение. Всички, за които би имало значение, ще знаят точно с кого съм се карала.

Гейл не потрепва.

— Нали не искаме да си губим времето със скучни технически подробности?

Всъщност има няколко технически подробности, които с удоволствие бих обсъдила, като например кога решават да блокират обажданията ми или как са разбрали, че съм ядосана на Сидни. Но знам, че тази жена няма да ми отговори, затова продължавам да седя безизразно на мястото си.

Тя отпуска крака и се навежда напред с ръце, подпрени на бедрата.

— Да поговорим за Иън. Какво мислиш за него?

Тонът й е станал интимен, все едно сме на пижамено парти. Напомням си, че въпреки това ни гледат поне девет хиляди зрители. А може би и много повече.

Усещам как бузите ми се изчервяват.

— Готино момче е.

— Зрителите го намират за изключително привлекателен. А ти?

Свивам рамене.

— И аз имам очи.

— Ще го приема за „да“ — засмива се тя. — Мислиш ли, че след тази вечер ще останете заедно?

Какво очаква да отговоря?

— Не сме говорили за това.

Освен когато каза, че ще ме заведе в „Гата Хава Джава“. Дали наистина го мислеше?

— Целунахте ли се вече?

Изпъвам се на стола.

— Това е малко личен въпрос, не мислите ли?

Тя се подсмихва.

— Миличка, а ти не мислиш ли, че тук отдавна няма лични неща?

Не съм много сигурна как точно да отговоря, затова изчаквам тя да продължи.

— Е, Вий, защо се записа в „ИГРА НА НЕРВИ“? Някои биха казали, че не отговаря на профила ти.

Вцепенявам се от самодоволното й изражение. Как може някой да твърди, че знае какво бих или не бих направила? Както и да е, след цялата драма с Матю и Сидни би трябвало да е очевидно защо играя. Какво друго иска да си призная? Че ми е писнало да бъда невидима?

Навеждам се напред и прошепвам:

— Понякога е забавно да направиш нещо нетипично за профила си.

Тя плясва с ръце.

— Браво, Вий. Всички се гордеем с теб. Откъде намери смелост?

Смелост или идиотизъм?

— Хм, не знам. Просто се концентрирах върху предизвикателствата едно по едно.

— Наистина скромно. Затова зрителите те обожават. Искаш ли да им кажеш нещо?

Приглаждам полата си. За първи път ще се обърна пряко към всички Наблюдатели. Какво се казва на хиляди хора едновременно? Сидни би знаела.

— Благодаря на всички ви. Особено на тези от вас, които дойдоха на предизвикателството с проститутките. Спасихте ни задниците.

— Така си беше. Обзалагам се, че вече се вълнуваш какво те чака в следващото предизвикателство.

Всъщност не. Искам само да спечеля наградата.

— Струва ми се, че съм най-вече нервна.

Тя пак се засмива.

— Нали е „ИГРА НА НЕРВИ“! Но пък е много забавно. Преживя много нови неща тази вечер. Убедена съм, че следващото само ще ги допълни. Но преди да влезеш в стаята за играта, искам да споменем някои основни неща.

Кимвам.

Тя вдига палец.

— Първо, ще играеш в отвор с още шестима души. Ако един от вас не изпълни някое от предизвикателствата всички губите наградите си. Но не се притеснявай; ще има и приятни предизвикателства, които са само за забавление и по желание.

— Добре.

— Второ, помни, че ако направите нещо, с което да нарушите правилата на играта, можем да ви накажем, като направим следващите предизвикателства още по-трудни.

— Да нарушим правилата на играта? Какво значи това?

Тя маха пренебрежително с ръка.

— Най-общо, да изпълните предизвикателството, но в някакво отношение да излъжете. Не се притеснявай, ние ще разберем, когато го направите.

Ей, аз съм момичето, на което поверяват шишето с водка, така че не би трябвало да има проблем.

— Добре.

Очите й блестят.

— Чудесно! Късмет, Вий. О, нашите спонсори ще се радват да си вземеш колкото козметика желаеш. Може по-късно отново да се освежиш.

Екранът угасва и на негово място отново се появява огледалото. Лицето мие зачервено, очите ми блестят. Още ли ме снимат? Глупав въпрос. Зрителите сигурно мислят, че съм зашеметена. А защо ще ми е отново да се освежавам? Пак ли ще трябва да се поливам с вода? Е, все едно, тук има някои доста качествени неща. Жалко, че чантата ми още е в жабката на Иън. Пълня един малък несесер.

— Благодаря, спонсори — казвам на огледалото.

Иън ме чака във фоайето с току-що сресана коса и посочва към стаята надолу по коридора.

— Трябва да отидем там.

По някаква причина от интервюто ми остава неприятно чувство въпреки сносното пликче с козметика. Престорената дружелюбност на Гейл ни най-малко не ме успокоява, тъкмо обратното. А може би точно това е целта.

Свивам рамене.

— Явно да.

Иън ме прегръща.

— Да не би да се колебаеш?

Не и за прегръдката му, това не.

— Вече е малко късно да се откажа — въздъхвам аз.

— Изходът е ей там.

— Ти ще изгубиш колата. А аз — колежа по моден дизайн и всички останали награди.

— Е, все пак ще сме спечелили нещо голямо — казва той, като ме гледа нежно в лицето.

При всеки друг би прозвучало лигаво, но не и от неговите уста. Или просто съм хлътнала твърде дълбоко.

Облегнала съм глава на рамото му и той ме целува по темето. След цялото това тичане и усилия, той пак мирише на сапун със сандалово дърво. Вдъхвам дълбоко. Изпитанието ще трае само три часа. А какъв партньор имам само!

— Да играем — казвам аз.

Минаваме, хванати за ръка, покрай бюрото на портиера. Щом стигаме до коридора, от осветената стая вдясно се донася смях. Представям си хвърляне на монета в чаша или въртене на бутилка. Не, твърде лесно е. Организаторите сигурно са довлекли онези проститутки, Тифани и Амброзия, да ме набият. В яма с кал. С ножове.

Чуват се и гласове, но не достатъчно силно, за да разбера какво говорят. Отляво на коридора са наредени фотьойли. Представям си как пращат за наказание тук непослушните гости на клуба, за да си „починат“. Отдясно стената е покрита с копринена на вид драперия. Поспирам за миг, за да се възхитя на бродираните пеперуди и цветя в скъпоценни цветове. Тази тъкан е достойна за императрица и сто пъти по-детайлна от сцената с поляната, която Томи направи за екрана на пиесата.

Иън ме побутва към отворената врата в средата на коридора. Единствената друга врата, която виждам, е в дъното и тя е затворена. Точно когато се каня да вляза в отворената стая, където явно се разиграва действието, Иън спира и прошепва:

— Може би е по-добре хората вътре да не знаят, че сме… заедно. Бихме станали по-лесна мишена.

Мишена ли? Нали всички сме в един отбор? Но в „ИГРА НА НЕРВИ“ никога не се знае, така че се съгласявам. Липсва ми топлината му, когато се отдръпва от мен. Разговорът вътре замира в мига, в който минаваме през вратата и се озоваваме в стаята с размери приблизително шест на шест метра. Значи така изглежда игрална зала? Лявата й страна е гола, с изключение на бонбонено червения килим. Отдясно са наредени няколко канапенца, две от които до дълга стъклена масичка за кафе. Тя няма крака и плотът й виси на сребристи въженца. Около масичката са насядали три момичета и две момчета, всички в тийнейджърска възраст.

— Здравейте — казва Иън и се насочва към свободното канапе от другата страна на масичката.

Усмихвам се и сядам до него, като прибирам пликчето с козметиката до себе си. Седалката подскача като на пружини. Опитвам се да я спра, но се чувствам като в лодка. При всяко подскачане възглавницата въздиша и ме връща нагоре. Другите в стаята също подскачат. Защо хората си плащат допълнително, за да седят на подобно място? Или от „ИГРА НА НЕРВИ“ са го обзавели така специално за случая?

— Значи реши да се включиш — казва едно рижо момче, което седи срещу мен. Има свръхразвити бицепси и червендалести бузи като на човек, приемащ стероиди. Едната от масивните му ръце е увита около момиче с дълбок тен, твърде подчертани извивки и стотина подрънкващи гривни, което потрива голото си краче по пищяла му. Под стъклената масичка тайни не остават.

На канапето до тяхното седят други две момичета — едно бяло и едно с азиатски черти, и двете с поне по пет пиърсинга. Бялото момиче е онова, което открадна всичките лакове за нокти в предварителното предизвикателство. Сгушила се е в азиатката, явно за да покаже, че и те са „заедно“. С тези кубинки обаче не могат да се галят с крачета. От нашата страна на масичката седи тъмнокожо момче с много къса коса, очила с тънки рамки и скръстени ръце. Някак е успял да се балансира по средата на канапето си и да не подскача. Сладък е, също като Томи, с чисти черти и леко задръстено излъчване, но е сам, без приятел или приятелка.

Иън се навежда напред, като се държи за равновесие за възглавницата.

— Как мислите, дали ще изпратят и Наблюдатели тук?

Момчето с очилата премигва.

— Наблюдателите са тук.

То посочва камерата, монтирана в ъгъла на тавана.

Разглеждам наоколо. В ъглите на стаята са кацнали четири камери като ястреби. Горният един метър от стените между тях е зает от черни екрани. Отдолу стените са покрити с плътни сиви тапети с червени геометрични мотиви. Единствената стена, която се отличава от другите, е тази с вратата, която има същите мотиви, но е по-скоро лъскава, отколкото мат, сякаш е боядисана. Изглежда скъпо и грозно.

Иън протяга ръка към момчето с очилата.

— Аз съм Иън.

То я стисва.

— Самюъл.

Никой друг не прави опит да се представи. Може би предизвикателството е да се чувстваме неловко. Аз въртя ръце.

Бялото момиче с тежките обувки и пиърсингите, състоящи се най-вече от безопасни игли и болтове, се изхилва, все едно лае, и размахва пръсти пред лицето си.

— Изплаши ли се, Велма?

Поглеждам я намръщено. Но ако най-лошото през следващите три часа е да понасям обиди в стил Скуби-ду, ще се справя.

Иън кимва към рижото момче и приятелката му с гривните.

— Какво беше най-якото ви предизвикателство тази вечер?

Момичето се изкисква.

— Определено това с магазина за порно. Трябваше да си избираме разни стоки и да разправяме на всички какво мислим за тях.

Тя повдига закачливо вежди към гаджето си.

Иън се смее заедно с нея. Аз се усмихвам. Вчера подобно предизвикателство би ми прозвучало невъзможно. Сега си мисля, че лесно им се е разминало.

Азиатката с розовия гребен на главата бърчи чело.

— По дяволите, що не се падна на нас.

Приятелката й я разтрива по рамото.

— Можем да отидем утре, сладурче.

Опитвам се да се наместя на канапето, като не помръдвам, но и най-лекото движение води до разтрисане. Ако това е ВИП салонът, колко ли са изтърбушени седалките за простосмъртни в дискотеката долу?

Иън оглежда масата.

— Някои от вас познаваха ли се преди кръговете на живо?

Момичето с гривните се усмихва на момчето до себе си.

— Не. Тази вечер кърти. „ИГРА НА НЕРВИ“ отвява всички сайтове за запознанства.

Колко ли проучвания е направила? Трябва да призная, че и при нас с Иън се получи добре. Разполагали са само с информацията от формулярите за кандидатстване и каквото са видели на страницата ми в „Това-Съм-Аз“. Дали са се свързали с Лив и Юли? Щом всичко това приключи, ще разпитам приятелите си, за да разбера кой какво е казал.

Иън се обръща към Самюъл.

— Ами ти? Дадоха ли ти партньор?

Той вдига рамене.

— Да. Но тя се оказа алергична към лимоново желе.

Преди някой да е успял да полюбопитства за подробности, телефонът му иззвънява с нормална мелодия. Той прочита съобщението и става да затвори вратата. Чува се силно щракване и коремът ми се свива.

— Защо го направи? — пита момичето с гривните.

Самюъл се усмихва.

— Защото ми предложиха бонус от петдесет долара.

Рижият трясва с ръка по масата и стъклената плоскост се залюлява. Иън я задържа, за да не ни удари в коленете. Защо мебелите тук не могат да стоят неподвижно?

Рижият се обръща с разперени ръце към една от камерите:

— Абе, момчета, аз щях да я затвора за трийсет.

Очаквам едва ли не камерата да кимне. Вместо това осветлението намалява. Споглеждаме се въпросително. Един по един вадим телефоните си, за да видим кой ще спечели следващите петдесет долара. Моят екран е празен.

Стаята се изпълва със сигнали от получени съобщения. Следва нова вълна от подскачане по канапетата, докато всички се наместваме. Черните екрани на стените премигват с местещи се светлини като машини за пинбол.

След малко на тяхно място се появяват образите на Гейл — жената, която ме интервюира, и трийсетинагодишен мъж с бръсната глава, тениска на инди група и от онези големи халки на ушите, които нанасят трайни последствия.

Двамата заедно извикват:

— Добре дошли на кръга от предизвикателства за голямата награда!

Образите им се заменят от надписи „ДОБРЕ ДОШЛИ!“ и графики на фойерверки на фона на енергична песен, в която разпознавам темата от играта миналия месец. После камерата отново се фокусира върху водещите, които стоят на малка сцена, заобиколени от хора с типичните полуоткачени изражения на Наблюдателите. Мъжът представя Гейл и след това себе си като Гай.

Той размахва пръст към стаята с играчите:

— Да припомним правилата. Сега играете като отбор, така че ако един от вас се откаже, никой не печели никакви награди.

Момичето с безопасните игли свива юмрук и обхожда с поглед масата, като го спира върху мен:

— Ако някой си бие шута, ще го намеря.

Изведнъж изпитвам нужда да отида до тоалетната. Камерата се премества върху Гейл.

— Ще започнем с няколко предизвикателства за разчупване на леда. Да се отпуснем и да се позабавляваме.

Иска ми се да питам другите какви награди са им предложили, но ми се струва, че е също толкова неучтиво, колкото да питаш за теглото или размера на сутиена, затова само пошепвам на Иън:

— Чудя се колко ли са станали зрителите.

Гай се ухилва от екраните над главите ни.

— Добър въпрос, Вий. Имате куп нови почитатели. Искате ли да познаете колко? Добре, хайде да поиграем. Който посочи най-близкото число, печели сто долара.

Подхвърляме предположенията си — от двайсет хиляди (аз) до половин милион (рижият тип). Гай и Гейл се усмихват един на друг, след което Гай оповестява, че печели някой си Тай. Оказва се рижият. Не ни казват точния брой, но тъй като следващото предположение е сто хиляди, явно ни следят много хора.

От това би трябвало да се почувствам известна, но единствената ми мисъл е колко ли плащат всички те, за да гледат седмина тийнейджъри във ВИП салон с нестабилна мебелировка. И какво очакват да видят?