Дейвид Балдачи
Последната миля (67)

67

Тримата мускетари бяха заедно.

На борда на частен самолет, собственост на Дани Истланд. Или по-точно, на компанията, която той бе създал благодарение на държавните поръчки в областта на отбраната. Натрупал бе състоянието си с крилчати гайки за по хиляда долара и гуми за по милион. После се бе преориентирал към софтуер и събиране на разузнавателна информация, което вече му носеше милиарди.

След като бе започнал да търгува с кибер данни вместо с оръжия, бе сменил самолета си с по-голям. Производствените му разходи бяха спаднали и сега имаше възможност да изцежда Чичо Сам, пробутвайки му трилиони битове напълно безполезна информация.

И тримата бяха прехвърлили седемдесет, а рождените им дни бяха в рамките на две седмици. И тримата бяха суперзвезди в родния Кейн, най-известните личности на градчето.

Истланд, мега капиталистът.

Хюи, топ политикът.

Маклелън, вечното ченге.

Те бяха единствените пътници в гълфстрийма. Двамата пилоти се намираха зад затворената врата на кабината.

Маклелън наля питие на всеки. Тримата седяха около маса от полиран махагон на седем мили над земната повърхност.

Лицата им издаваха умора. Телата им започваха да се износват. Всеки от тях се радваше на отлични медицински грижи, затова вероятно им оставаха още десет или дори двайсет години живот, но това не означаваше, че тези години ще преминат леко и безметежно. И тримата го осъзнаваха отлично.

По-младите жени продължаваха да преследват Истланд, но само заради парите му. Третата му съпруга бе получила толкова много при развода, че той не желаеше повече да се обвързва в брак. Интересуваше се единствено от бизнеса си, а пожелаеше ли да прави секс, неговите хора му осигуряваха жена, плащаха й и я отпращаха. Тази система го устройваше. Имаше три деца от трите си съпруги, всяко от които пълно разочарование. Бяха родени със сребърна лъжичка в устата, защото Истланд бе натрупал богатство още на младини. Нямаше внуци, защото безполезните му отрочета не можеха да свършат дори тази работа. Напоследък бе започнал да се чуди на кого ще остави състоянието си.

Търман Хюи бе вдовец, съпругата му, с която бяха живели заедно над четирийсет години, бе изгубила битката с рака миналото лято. Източник на утеха му бяха четирите деца и дванайсетте внуци, както и една симпатична лобистка от Вашингтон, овдовяла след трийсетгодишен брак. Въпреки това нищо не бе в състояние да замени покойната му съпруга. Чувстваше се изгубен без нея, но все пак имаше достатъчно работа — държеше ключа за хазната, от която черпеше цялата страна. Ставаше все по-трудно да продължава да го прави, тъй като всеки избирателен цикъл изпращаше в Конгреса нови и нови хора, твърдо решени да рушат, вместо да управляват. Можеше да напусне Капитолия преди години и да натрупа състояние като лобист или консултант и тогава задълженията му щяха да се изчерпват с провеждането на телефонни разговори, обеди и вечери, а други щяха да вършат черната работа. Но не го бе направил. Очакваше смъртта да го застигне на поста, който заемаше в момента. Вярваше, че върши добра работа, която е в полза на страната му.

Роджър Маклелън бе облечен в цивилни дрехи. Той бе най-бедният от тримата, защото работата на полицай в малък град не носеше кой знае какви доходи. Жената, за която се бе оженил преди четирийсет години, беше жива, но двамата се бяха развели преди петнайсет години. „Непреодолими противоречия“ гласеше формулировката, която днес преобладаваше в бракоразводните дела. Ако в документите за развода бившата му съпруга бе споменала, че в продължение на дълги години е била подложена на домашно насилие, щеше да бъде много по-близо до истината. Децата отдавна бяха пораснали. Те се бяха разпръснали из страната и не се връщаха у дома, защото нямаха причина да го правят.

Маклелън беше избухлив от съвсем млад. Изгубеше ли футболен мач в колежа или университета — защото и тримата бяха следвали в „Ол Мис“, — приятелите му трябваше да го удържат да не се сбие с някой от противниковия отбор.

Хюи сръбваше по малко от питието си. Истланд отпиваше доста по-големи глътки.

Маклелън пресуши чашата си на един дъх и стана да си налее още. Когато той седна, Хюи се покашля и каза:

— Наистина вярвам, че най-лошото отмина. ФБР прекрати работа по случая и агентите се върнаха във Вашингтон.

Истланд кимна, но Маклелън изгледа приятелите си така, сякаш току-що му бяха казали, че Земята е плоска.

— Това са глупости, Хю — отвърна той. „Хю“ беше името, с което само двамата му приятели се обръщаха към него.

Истланд поклати глава.

— Не съм съгласен, Мак. Прибраха се във Вашингтон с подвити опашки.

— Няма да се вържа на това дори за секунда. Седях в кабинета си в управлението и слушах онзи дебелия…

— Декър — обади се Хюи.

— … онзи дебелия — продължи Маклелън — да обяснява, че сме му в кърпа вързани и ще ни прати зад решетките. Вие двамата не знаете какви ги говореше. Аз обаче бях там и го чух. Той няма да ни остави на мира. Имал съм си работа с доста фанатици. За разлика от вас. И съм виждал този поглед. Знам, че ще ни преследва до дупка.

— Много му се иска, затова е говорил така — възрази Хюи. — Разполагам с надежден източник, който потвърди, че разследването е приключило.

— Надежден източник! — възкликна изумено Маклелън. — Не мислех, че във Вашингтон съществува подобно нещо.

— Накарах моето разузнаване да проучи ситуацията, без да обяснявам причината, разбира се, и хората ми стигнаха до същия извод — каза Истланд.

— Да не би това да са онези служители от разузнаването, които обявиха, че Ирак разполага с оръжия за масово унищожение? — възрази Маклелън. — Защото в такъв случай не бих повярвал и на една тяхна дума.

— Мак, моля те не създавай изкуствено проблеми, при положение че те не съществуват — настръхна Хюи. — Нямат никакви доказателства. И няма начин да намерят такива.

— Забравяте Арън Калахан, или Рой Марс, както се нарича сега. Той има доказателства. И този мръсник е жив!

— Да, каза ни го вече, макар да не сме видели категорично потвърждение на това — изтъкна Хюи.

— Че кой друг би извадил онова черно хлапе от килията, освен неговия баща? Как е възможно Калахан да се ожени за чернокожа? Не мога да повярвам! Та той беше един от нас.

— Никога не е бил един от нас — отвърна Истланд. — Наехме го, платихме му… Никога не е вярвал в нашата кауза. Интересуваха го само парите.

— Мислеше като нас — настоя Маклелън. — Мислеше така, както трябва да мисли един бял човек. Това имах предвид.

— Ако не го беше погнал, когато видя онзи репортаж по телевизията, нямаше да се озовем в това положение — ядоса се Истланд. — Не си ли чувал израза „Да спи зло под камък“? Той не беше издал тайните ни в продължение на десетилетия, Мак. Ти обаче бръкна право в гнездото на осите и виж докъде я докарахме.

— Отказвам да живея с този меч, надвиснал над главата ми! — отсече Маклелън. — Вие двамата имате купища пари и скъпоплатени адвокати. Ако той проговори, ще успеете да се измъкнете. Но не и аз. Посветих целия си живот на защитата на обществото, докато ти, Дани, трупаше пари, а Хю правеше кариера във Вашингтон. Затова, извинете ме, че се опитах да се защитя.

Маклелън беше много ядосан и за миг изглеждаше, че ще се нахвърли на Истланд, който седеше срещу него. Хюи явно долови това, защото побърза да каже:

— Добре, предлагам да се успокоим и да обмислим нещата. Не бива да губим самообладание. Хайде, Мак, тук нямаш врагове.

Маклелън изгледа продължително Истланд, след което се отпусна в креслото си.

— Дори да предположим, че е жив — продължи Хюи, — защо ще се появява точно сега? Той също ще отиде в затвора.

— Господи, хора! — възкликна Маклелън. — Двамата сте се издигнали толкова много, че очаквах да имате повече ум. Изобщо няма да се появява. Достатъчно е да изпрати онова, което притежава, на „Ню Йорк Таймс“. Или на Си Ен Ен. Или на Министерството на правосъдието. Много добре знаете с какво разполага. Нали го открадна от нас. Беше глупаво от наша страна сами да създаваме доказателства за това, което сме извършили.

— Можеше да го направи във всеки един момент от изминалите четирийсет години — изтъкна Истланд. — Но не го е направил.

— И ако този път оставим злото да спи под камък, както предложи Дани, ще преживеем тази криза — добави Хюи.

— И всичко ще продължи както преди — завърши Истланд. — Стига само да не клатим лодката.

Маклелън изсумтя презрително и каза:

— Вие, момчета, не разбирате. Не видяхте погледа в очите на Декър. Проверих го. Оказа се умно ченге от Средния запад. Много умно. Поканили са го да се присъедини към новия отдел във ФБР. Но всичко това няма значение. Важно е онова, което прочетох в погледа му. Знаете, че умеех да чета погледите на противниковите играчи. Кой имаше най-много отнети топки в цялата гимназиална лига? И то три години поред? Кой? Кажете ми!

— Ти — отвърна отегчено Истланд.

— Именно. И сега ви казвам, че този Декър няма да се откаже толкова лесно.

— Добре, разбрахме те — рече Хюи.

— Какво искаш да направим, Мак? — попита Истланд. — Кажи какво!

Маклелън допи питието си и се замисли върху отговора.

— Едно време щеше да е пределно ясно.

Истланд погледна Хюи, който не откъсваше очи от Маклелън.

— Да не би да казваш, че трябва да го очистим? Да го взривим?

— Това беше преди петдесет години, Мак — каза Хюи. — Времето е различно. Мястото е различно.

Маклелън стовари юмрук върху масата.

— Тогава начинът ни на живот беше изложен на опасност и ние взехме мерки. Сега отново сме в опасност. Смятам, че пак трябва да вземем мерки. Светът не се е променил толкова много. В интерес на истината, дори виждам махалото да се връща и не след дълго ще стигне там, където му е мястото. Случва се навсякъде. Хората си искат страната обратно. Политиците говорят за това. Приемат закони. За бога, Хю, трябва да го виждаш от мястото, на което стоиш. На хората им омръзна да им пробутват едни и същи глупости. Крайно време беше, по дяволите! Става въпрос за бъдещите поколения на Америка, ако не за друго.

Хюи погледна през прозореца на самолета към белите облаци под краката им.

— Онова, което направихме тогава, беше глупаво. Бяхме млади… луди глави. Беше грешка.

— Не го вярваш — отвърна Маклелън.

Хюи го погледна.

— Разбира се, че го вярвам. Аз съм адвокат. Член съм на Конгреса вече повече от три десетилетия. Председател съм на най-важната комисия на Капитолия.

— Дрън-дрън-дрън — рече подигравателно Маклелън, размахвайки празната си чаша. — Това са пълни глупости! Не ми ги пробутвай, господин Всемогъщи!

— Аз съм главен изпълнителен директор на голяма корпорация, чиито акции се търгуват на фондовата борса — обади се Истланд. — Шейсетте години отдавна отминаха. Хю е прав, вече не сме безмозъчни хлапаци.

Маклелън ги посочи с пръст.

— Подобно отношение запрати тази страна в клоаката, в която се намира в момента. Лошите неща се случват, когато добрите хора стоят безучастно.

Истланд и Хюи се спогледаха.

— Досега винаги сме гласували, нали? — каза Хюи.

— Така е — съгласи се Истланд.

— Аз гласувам да не предприемаме никакви действия, докато ситуацията не се промени — заяви Хюи.

— Съгласен — каза Истланд.

Маклелън ги изгледа продължително, преди да заяви:

— Вие двамата сте станали големи страхливци!

— Подхождаме практично, Мак — отвърна Хюи. — Освен това вече гласувахме. Ще уважиш ли решението ни?

— Да, ще го уважа — отвърна Маклелън. — Засега. Но ако положението се промени, ще приемете ли, че се налага да убием онези кучи синове? — Когато двамата му приятели не отвърнаха нищо, той повиши глас: — Ще приемете ли? Или ще гласувате отново и ще избягате с подвити опашки?

— Ако ситуацията се промени, ще действаме — заяви Истланд и Хюи кимна.

— Имате предвид, че ще ги убием? — настоя за конкретен отговор Маклелън.

— Ако се налага — каза Истланд. — Нямам никакво намерение да влизам в затвора. Мина толкова време… реших, че съм изкупил вината си. Направил съм купища добри неща…

— Амин! — каза Хюи. — Цял живот си бил в полза на обществото. Това компенсира миналите грешки. Дори когато става въпрос за онова, което ние направихме — добави той. — Петдесет години праведен живот срещу няколко безразсъдни действия, за които сега съжаляваме. През годините съм помогнал на толкова много хора. Съвестта ми е чиста. Не се съмнявам, че бог ми е простил.

— И аз смятам същото — присъедини се Истланд. — Дарил съм милиони за благотворителност. Опитах се да направя света по-добро място. Финансирах програми за деца на чернокожи и мексиканци. Помагах им. Знаете, че бащите на много от тях са в затвора. Тъжна работа. Но аз се помирих с миналото си. Харесвам човека, в когото се превърнах. Всеки е правил грешки като млад. Ние също. Но си платихме дълга, така да се каже.

— Вие може да съжалявате за миналото, но не и аз — сопна се Маклелън.

— Не бива да говориш така — предупреди го Истланд. — Всичко се промени. Не може да си началник на полицията, дори в Мисисипи, и да приказваш по този начин. Просто не върви. Може да си го мислиш, но, за бога, не изричай мислите си на глас!

— Наслушал съм се на тези глупости за политическа коректност — озъби се Маклелън. — Не ми казвайте, че сте се присъединили към тия задници!

— Казвам ти само, че светът се е променил — отвърна Истланд. — Работя с генерали от Пентагона, които са чернокожи. Главният ми финансов директор също е чернокож. Дори имам близък приятел, който е чернокож.

— А аз имам чернокожи членове на комисията — добави Хюи. — И като представител на Мисисипи имам цял куп чернокожи избиратели. Може да не одобрявам всичко, което искат, макар претенциите им да са отправени основно към правителството, но приемам факта, че тези хора са тук и няма да отидат никъде. Ще останат сред нас.

— Глупости, излиза, че сте влюбени в тях — отвърна пренебрежително Маклелън. — Обичате ги като свои братя може би.

— Разбира се, че не — каза Истланд. — Но въпреки това трябва да работим и да живеем с тях. И това е най-важното.

— Навремето се борихме за добра кауза — добави Хюи. — За жалост, загубихме. Трябва да го приемем. Това няма да промени начина ни на мислене, но ще промени начина ни на действие. В противен случай аз ще изгубя поста си, а Дани ще изгуби компанията си. Днес е много по-трудно, Мак. И ти го знаеш. Трябва да си даваме сметка за това. И ние го правим. Аз наистина съжалявам за онези жертви. Не биваше да убиваме никого, още по-малко деца… Постоянно се сещам за това.

— Ако баща ти можеше да те чуе какви ги говориш — възкликна отвратен Маклелън, — щеше да се обърне в гроба. Той беше човек със силни убеждения. А на онези… ти им даваш пръст, те отхапват цялата ти ръка. Малките негърчета порастват и стават големи негри. На всичко отгоре се множат педалите и лесбийките. Че и онези транссексуални изроди. Да не би да смяташ, че това е истинската Америка?

— Ако ситуацията се промени — повтори Истланд, — ти обещавам, че ще действаме. Разполагам с необходимите ресурси. Ще свърша работата.

— Искам и аз да присъствам — заяви Маклелън. — Но се съмнявам, че безстрашният ни конгресмен ще пожелае същото. Той има прекалено много за губене, за да продължи борбата, нали, Хю?

Маклелън си наля още, докато Хюи и Истланд не помръднаха от местата си. Той вдигна пълната си чаша.

— Е, момчета, да изпълним ритуала. За Тримата мускетари.

Другите двама вдигнаха неохотно чашите си.

Маклелън пресуши своята, хвърли я на килима и измърмори:

— Можем да целунем добрите стари Съединени американски щати за „сбогом“. — После посочи Истланд с пръст. — Но когато ситуацията се промени, а тя непременно ще се промени, да знаете, че дебелият е мой. Той ме заплаши в собствения ми кабинет. Никой не може да направи това и да очаква, че ще му се размине. Ясно ли е?

— Обещавам — отвърна Истланд. — Декър е твой.