Дейвид Балдачи
Последната миля (42)

42

— Изобщо не трябваше да заминавам.

Богарт седеше от другата страна на масата и се взираше в Декър. Двамата се намираха в един кабинет в малка сграда, която ФБР бе превърнало в импровизиран команден център.

Богарт и Милиган бяха пристигнали с половин дузина други агенти. Те бяха настанени в друга част на сградата, където работеха с надеждата да открият Лиза Девънпорт.

— Ти нямаше избор — отвърна Декър.

— Човек винаги има избор — възрази Богарт, който изглеждаше съсипан. Вратовръзката му бе разхлабена, ризата — измачкана, а косата — разрошена.

— В такъв случай нямаше реалистичен избор — каза Декър. — Дори да беше останал, едва ли щеше да предотвратиш случилото се.

— Не можем да открием никого в този град, когото Девънпорт да е познавала достатъчно добре, че да му отвори вратата в този час. Някакви идеи по въпроса?

— Възможно е да е познавала някого, за когото не подозираме.

— Ако възнамеряват да я използват като коз в преговорите, би трябвало да се свържат с нас.

Декър кимна.

— Проблемът ще бъде размяната. Тя винаги е проблем при подобни сценарии.

— Смяташ ли, че ще си я върнем жива? — попита Богарт.

— Видяла е кой я е отвлякъл. Познавала го е.

Богарт въздъхна и се облегна на стола си.

— А те не биха допуснали да разберем кой стои зад отвличането.

— Шансовете да я оставят жива са минимални.

— Кой според теб стои зад всичко това?

— Не е само един човек — каза Декър.

— Какво точно означава това?

— Мотивацията и действията могат да ни разкрият много. В случая има противоречие между мотивация и действия. Това означава, че най-вероятно си имаме работа с повече от един играч.

— Нещо се е променило — каза Богарт. — Марс е лежал в затвора цели двайсет години и нищо не се е случило.

— Промяната е свързана с насрочването на екзекуцията му. Никога преди не е бил толкова близо до смъртта. Това е бил катализаторът, който е провокирал действията им.

— И са платили на Монтгомъри?

— Да.

— Коя от двете групи?

— Нямам представа. Не мога да изключа нито една от тях.

— Целта им е това, което според тях знае Мелвин. Съдържанието на сейфа, което баща му е взел със себе си.

— То е ключът към всичко. Баща му го е взел и го е скрил някъде. И те мислят, че синът знае къде.

— За какво противоречие между мотиви и действия спомена? — попита Богарт.

— Групата, която търси информацията, спокойно би могла да остави Мелвин да бъде екзекутиран. Въпросната информация е останала тайна в продължение на двайсет години. Спокойно биха могли да предположат, че е изгубена. Изваждането на Мелвин от затвора им дава възможност да се доберат до нея, стига той да знае къде да я търси. Какво им остава в такъв случай? Да го проследят и да я вземат? — Декър поклати глава. — Рискът е прекалено голям. Толкова голям, че не биха го направили. Биха оставили нещата такива, каквито са.

— Кой тогава е извадил Мелвин от затвора?

— Другата група.

— Но защо?

— Точно тук се крие противоречието, Рос. И аз все още не съм го разрешил.

Богарт прокара пръсти през косата си.

— Ще го разрешим, Еймъс. На всяка цена. Нямаме право да се провалим.

Декър го погледна и каза:

— Благодаря ти, че потвърди думите ми пред съда.

— Съдията ми позвъни. Казах му каквото трябваше да чуе.

— Как са сега нещата във Вашингтон? Всичко наред ли е?

— Отново работя по случая. Вероятно това означава, че шефовете са осъзнали грешката си.

— А разводът?

— Нищо радостно в това отношение. Но предполагам, че съвсем скоро ще спре да ми пука. Имам работата си, която ми стига.

— Сигурен ли си?

— Не, но това е версията, която разказвам пред света, и гледам да се придържам към нея. — Погледна папките на масата и отбеляза: — Не разполагаме с много улики.

— Така е. Ще взема пистолет за Джеймисън и ще й покажа как да борави с него.

Богарт го погледна изненадан.

— Да не би да очакваш ново отвличане?

— Не, но и миналия път не очаквах, а сгреших.

— Добре дошъл в клуба.

Декър стана.

— Къде отиваш? — попита Богарт.

— Да купя оръжие за Джеймисън, след което ще се отбия при лекаря.

— Не си ли добре?

— Не, всичко е наред. Дръж Мелвин под око.

Той излезе и остави Богарт с поглед, вперен в гърба му.

 

 

Декър избра за Джеймисън компактен деветмилиметров пистолет. В Тексас се изискваше специално разрешително за носенето на скрито оръжие, но когато Джеймисън представи в оръжейния магазин служебната си карта от ФБР, а Богарт изпрати на собственика официален имейл с подробности за работата й в Бюрото и потвърждение за правото й да носи оръжие, човекът прескочи тези формалности и им връчи пистолета.

Когато Джеймисън извади кредитната си карта, за да плати, мъжът възкликна:

— Нима проклетото федерално правителство е толкова закъсало, че ви кара сами да си купувате пистолети?

— Плащат ни само патроните — отвърна тя.

В задната част на магазина имаше стрелбище. Декър й показа как да зарежда пистолета и да се прицелва. После я накара да изстреля стотина куршума, преди да остане доволен от резултата.

Джеймисън прибра пистолета в кобура и двамата с Декър си тръгнаха заедно.

— Чувствам се странно… не съм свикнала да нося оръжие — каза тя.

— По-добре да носиш оръжие и да не ти потрябва, отколкото да не носиш и да ти потрябва.

Качиха се в автомобила под наем и потеглиха.

— Къде отиваме?

— При един лекар.

— Във връзка с разследването ли?

— Да.

— Декър, трябва да се върнем при останалите и да им помогнем да намерят Девънпорт.

— Това, което трябва да направим, е да разрешим случая. Няма друг начин да открием кой я е отвлякъл и къде я държи.

Спряха на паркинга пред малка тухлена сграда. Таблото с имената на наемателите във фоайето показваше, че всички са свързани по един или друг начин с медицинската професия. След като зададоха безброй въпроси и изгубиха повече от час, най-сетне откриха кабинета, който им трябваше.

Сестрата, която наближаваше седемдесет и бе толкова широка, колкото и висока, веднага си спомни за семейство Марс.

— Да, бяха наши пациенти.

— Можете ли да ни кажете нещо за тях? — попита Декър.

— Та това беше преди двайсет години!

— Каквото и да било — настоя той.

Жената седна зад металното си бюро.

— Открояваха се сред останалите пациенти, защото бяха първата смесена двойка, която посещаваше нашия кабинет. Вероятно и първата в историята на града.

— Местен лекар ли изроди Мелвин Марс?

— Да, доктор Търнър. Той обаче е покойник от… седем години.

— В местната болница ли роди Лусинда?

— Да, аз асистирах на доктор Търнър. Градчето е малко. Той беше общопрактикуващ лекар, но тук се налагаше да върши какво ли не. — Сестрата се замисли и каза: — Лусинда беше най-красивата жена, която съм виждала някога. Имаше съвършено лице. А тялото й… мога само да мечтая за тяло като нейното. Краката й бяха по-дълги от цялото ми тяло.

— Когато тя забременя ли започнаха да идват при вас? — попита Декър.

— О, Лусинда беше в петия месец, когато се появиха в града. Много добре си спомням, защото самата аз бях пристигнала тук година по-рано и тя ме питаше къде пазарувам, каква работа може да си намери…

Декър погледна Джеймисън, после отново насочи вниманието си към сестрата.

— Значи е дошла в града бременна?

— Да, вече й личеше, но не беше напълняла много. Аз качих двайсет килограма с първото си дете, петнайсет с второто и пак петнайсет с третото. А тя роди Мелвин и седмица по-късно изглеждаше така, сякаш никога не е била бременна. При това Мелвин беше едро бебе. Към четири килограма и половина. Още тогава си личеше, че ще стане едър мъж. Баща му също беше висок и едър. На ръст беше колкото вас и тежеше към сто и двайсет килограма, в които нямаше и грам тлъстина. Не беше човек, с който някой би искал да си има неприятности.

— Как бихте описали характера му? — попита Джеймисън.

Жената присви устни.

— Никога не изглеждаше… щастлив. Искам да кажа, че имаше невероятна жена, а синът му стана най-добрият футболист, който нашият град е виждал, ако не и целият щат. Знам какво се случи по-късно, но той винаги, още откакто пристигнаха, ходеше кисел, намръщен…

— Подозирахте ли, че имат семейни проблеми? — попита Джеймисън.

— Скъпа, всички семейства си имат проблеми, просто някои ги прикриват по-добре от други. Трябва обаче да ти кажа, че никога не съм виждала мъж, който да е толкова влюбен в жена си, колкото Рой в Лусинда. Винаги беше много мил и нежен с нея. А когато беше бременна, не й позволяваше да върши и най-леката работа. Срещах ги от време на време из града. Рой винаги придържаше вратата на колата, за да се качи тя. Държеше я за ръка, докато се разхождаха. Всъщност, когато я погледнеше, изглеждаше щастлив — въздъхна медицинската сестра. — Ако моят мъж ме погледне така, ще остана толкова смаяна, че нищо чудно да получа удар.

— Кога й е била поставена диагнозата тумор в мозъка? — попита Декър.

Сестрата подскочи на стола си.

— Моля?

— Имала е мозъчен тумор. Кога е била поставена диагнозата?

— Нямаше никакъв тумор.

— Аутопсията е показала глиобластом четвърта степен. Неподлежащ на операция. Оставали са й няколко месеца живот, когато е била убита.

Жената зяпаше смаяно Декър, сякаш той говореше на друг език.

— Със сигурност мога да ви кажа, че такава диагноза не е поставяна тук — заяви тя, след като се съвзе от изненадата. — Глиобластом? Сигурен ли сте?

— Това е заключението на патоанатома. Едва ли би сгрешил с подобна диагноза.

— Вероятно не — призна объркана жената. — Никога не бих предположила. Изглеждаше толкова здрава и жизнена. А и във вестниците не пишеше, че е имала тумор в мозъка.

— Вероятно защото полицията е знаела, че той няма нищо общо със смъртта й. Следователите не са имали основания да разгласяват подобна лична информация, свързана със здравословното й състояние. А и не мисля, че в случая става въпрос за убийство и последвало самоубийство. Човек не може да се подпали, след като се самоубие.

Оставиха медицинската сестра потънала в размисли относно новината, която бе научила току-що. Тръгнаха по коридора, където Декър бе видял на една от вратите табелка, която бе привлякла вниманието му. Запъти се право към нея и принуди Джеймисън да го последва, макар и неохотно.

Той отвори вратата и влезе в приемната. Джеймисън застана до него. Декър показа служебната си карта и заяви:

— Трябва да разговарям с някого за един ваш пациент отпреди двайсет години.

Жената го погледна с отворена уста, но бързо се окопити и взе телефона.

— Една секунда.

Минута по-късно се появи трийсетинагодишен мъж в бяла престилка. Беше с латексови ръкавици и държеше в ръка стоматологичен инструмент от неръждаема стомана.

— След малко приключвам с пациента. Можете да ме изчакате в кабинета ми.

Жената от рецепцията поведе Декър и Джеймисън по коридора и ги покани във въпросния кабинет. Настаниха се с лице към бюрото.

Джеймисън потрепери.

— Проблем ли има? — попита я Декър.

— Мразя зъболекарите. Навремето имах повече кариеси, отколкото зъби.

— Спокойно, дошли сме за информация, а не да ни правят пломби.

— Така ли? Обзалагам се, че щом види зъбите ми, докторът ще включи машинката.

Две минути по-късно стоматологът влезе в кабинета. Бе свалил бялата престилка и ръкавиците и беше по риза и вратовръзка. Джеймисън се размърда неловко на стола, когато той мина покрай нея и седна зад бюрото.

— Аз съм Луис Фишър. Какво мога да направя за ФБР?

Декър обясни причината да дойдат тук и добави:

— По възрастта ви съдя, че не сте лекували семейство Марс.

— Да, тогава бях дете. По онова време кабинетът беше на дядо ми. Поех пациентите му едва след като той се пенсионира.

— Пазите ли амбулаторните картони на семейство Марс?

— Не. Не и след двайсет години. Както и заради факта, че отдавна са мъртви. Чух, че Мелвин е излязъл от затвора — добави той.

— Да. Познавахте ли го?

— Не, но сме учили в една гимназия. Вярно, по различно време, но всички знаеха кой е Мелвин. Много се шокирах, когато го арестуваха за убийствата.

— Самоличността на родителите му е била установена благодарение на зъбните им снимки, нали?

— Предполагам. Доколкото знам, не е било останало много от телата…

— Именно. Дядо ви още ли е жив?

— Да, и живее наблизо.

— Можем ли да разговаряме с него?

— Можете да пробвате.

Декър наклони глава.

— Какво означава това?

— Страда от деменция и е настанен в старчески дом, в който за него се полагат специални грижи.

— Има ли моменти на просветление?

— От време на време. Преди бяха по-чести, но се влошава с ужасяващи темпове. Много е тъжно, когато собственият ти дядо престане да те познава.

— Сигурна съм — отвърна Джеймисън, изпълнена със съчувствие.

— Можем ли да го посетим все пак? — попита Декър.

— С каква цел? — поинтересува се Фишър.

— Информация. Човек никога не знае откъде ще изскочи някое ново парченце, което да му помогне да подреди пъзела.

— И какво точно разследвате?

— Не можем да го коментираме — заяви Декър с официален тон.

— Да, разбира се. — Фишър написа адреса на едно листче и му го подаде. — Ще звънна, за да предупредя персонала, че отивате.

Декър погледна написаното.

— Луис Фишър-старши.

— Аз съм Луис Фишър Трети. Баща ми беше Луис Фишър-младши.

Декър и Джеймисън станаха.

— Благодаря ви за помощта — каза Декър.

Фишър се обърна към Джеймисън, която бързо затвори уста, за да не се видят зъбите й.

— Трябва да се усмихвате по-често — каза той. — Имате много хубави зъби.

Когато излязоха навън, Джеймисън каза:

— Да се надяваме, че Фишър-старши ще ни даде някоя улика. Нуждаем се отчаяно от нова следа.

— Затова дълбаем с бормашинката, Алекс.

— Моля те, не използвай тези думи толкова близо до зъболекарския кабинет.