Дейвид Балдачи
Последната миля (10)

10

Шест сутринта.

Декър примигна и се изправи в леглото. Огледа се и в първия момент не можа да се ориентира къде се намира.

Вирджиния.

„Куонтико“.

ФБР.

Точно така. Стана и се запъти към банята.

После влезе в кухнята и надникна през прозореца. Навън беше тъмно.

Взе кафеварката с намерението да си направи цяла кана кафе, което да изпие, докато преглежда бележките си по случая „Марс“. Погледна огромния си корем, замисли се и върху лекото замайване, което бе изпитал след ставането от леглото, и въздъхна.

— По дяволите! — промърмори.

Върна се в спалнята и измъкна анцуга, който Джеймисън му бе купила. Облече го — слава богу, че материята беше разтегателна, — наведе се и обу маратонките, които бяха с размерите на новородено.

Излезе навън и се спусна по стълбите на жилищния блок, където го бяха настанили. Погледна наляво и видя фитнеса, за който Джеймисън бе споменала. Вътре светеше и се чуваха звуци.

Разбира се, самовлюбените кариеристи вече са тук. Това място е пълно с такива.

Той закрачи бавно към сградата и влезе. Не бе забравил служебната си карта. Младежът на рецепцията му връчи кърпа и ключ от шкафче, което Декър му върна, но задържа кърпата.

— Имате вид на човек, който може да прегази танк — каза младежът, без да откъсва поглед от огромния корем на Декър.

— Редовно го правя — отвърна Декър с нова въздишка и се отправи към просторната зала, в която мъже и жени в удивително добра форма се трудеха над уредите със завидно усърдие.

Декър откри свободно ъгълче, остави кърпата, погледна се веднъж в огледалото и реши да не го прави повече. След лека кардиоваскуларна загрявка започна да се разтяга и се задъха. Не се отказа и продължи с разтягането. Годините, в които бе правил това всеки ден като футболист, го бяха запазили в по-добра форма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Въпреки това се чувстваше доста скован. Ставите му започнаха да пукат, а гръбнакът го заболя на места, които не се бяха обаждали от години. Все пак започваше да загрява.

Покрай него мина млада жена. На ластика на шортите й от ликра бе закрепена служебна карта от ФБР. Жената бе красива и в изключително добра форма, сякаш грам мазнина не смееше да полепне по тялото й. Когато видя Декър да се навежда и да докосва пръстите на краката си, след което да опира длани в пода, тя възкликна:

— Впечатляващо!

— В такъв случай ви препоръчвам да не гледате повече, защото това е най-доброто, на което съм способен.

Тя се засмя и отмина.

След като се поразкърши, Декър хвана гирите и ги остави едва след като мускулите го заболяха. Тогава замени тежестите с медицинска топка. Плувна в пот, но се почувства много по-добре.

— Трябва да призная, че съм изумена.

Декър се обърна и видя Джеймисън в спортен екип.

— Идваш или си отиваш? — попита той.

— Отивам си. Дойдох, преди да отворят, но бях в другия край на салона. Тъкмо си тръгвах, когато те видях. — Тя го потупа по ръката и каза: — Чака те доста работа, Декър.

Той остави медицинската топка и сви рамене.

— Стъпка по стъпка, нали така?

— Искаш ли да си тръгнем заедно? Аз живея малко по-надолу от теб.

— Мислех да потичам, за да поотпусна мускулите си.

— Добра идея. Ще се видим в офиса. Еймъс, случайно да си отварял хладилника или килера?

— Забелязах, че са пълни с храна.

Тя го погледна невинно.

— Напазарувах вместо теб, преди да пристигнеш. Не се сърди, но ти купих само здравословни храни. Затова ти донесох онзи отвратителен бургер за закуска, своеобразно сбогуване, преди да поемеш по пътя на здравословното хранене.

— Колко здравословно? — поинтересува се Декър.

Джеймисън се усмихна неловко.

— Няма да ти отнемам удоволствието сам да разбереш. Ще мина да те взема петнайсет минути преди съвещанието — каза тя и си тръгна.

Няколко минути по-късно Декър приключи с упражненията. Изтри потното си лице и се запъти към пистата, която се намираше зад фитнеса, заобиколена от висока до кръста ограда.

Тръгна по нея с по-бърз от обичайния ход, когато усети, че коленете му започват да се подгъват. Тогава намали скоростта. Сърцето му щеше да изскочи, а по лицето му се стичаха струйки пот. Чувстваше се едновременно капнал от умора и ободрен. Беше студено и дъхът му излизаше на малки облачета.

В този миг някой профуча край него толкова бързо, че едва не го събори.

Тод Милиган се извърна с лице към Декър и затича заднешком. Беше облечен в скъп спортен екип, който подчертаваше впечатляващата му физика.

— Ей, Декър, трябва да побързаш малко, ако не искаш някой да те сгази.

Обърна се и спринтира напред. Беше бърз и атлетичен.

И истински задник.

Минута по-късно Декър чу някой друг да го настига. Зачуди се дали Милиган не го е изпреварил с цяла обиколка. Реши да се отмести от пътя му, когато чу глас:

— Добро утро!

Лиза Девънпорт спря до него. Беше по анцуг. Опря ръце на коленете си и задиша дълбоко и продължително.

— Добро утро! — отвърна Декър.

Тя започна да разтяга ръцете и краката си.

— Току-що свърших да бягам и те видях.

— Трудно е да ме пропусне човек. Макар че агент Милиган едва не се блъсна в мен. Направо да не повярваш.

— О, вярвам, вярвам — отвърна сухо тя.

— Реших да потичам по пистата. Току-що приключих с упражненията във фитнеса.

— Фитнесът ми дава сили. Обожавам го.

— Аз също, както виждаш.

Тя се усмихна.

— Но ти си играл футбол в колежа, а също и при професионалистите. Трябва да си бил в страхотна форма.

— Беше отдавна.

— След това също трябва да си тренирал.

— Защо реши така?

— Нали си бил полицай, а после и следовател. Тогава също трябва да си бил във форма.

Декър затича отново, а тя — редом до него.

— Това също беше отдавна.

— Не чак толкова. Колко време е минало от тогава… двайсет месеца?

— Явно знаеш доста за мен.

— Много съм любопитна, Еймъс, а ти си невероятен обект за изследване.

— Защо? Защото мозъкът ми се повреди до такава степен, че не ми позволява да забравя каквото и да било? И защото виждам нещата в червено, жълто или синьо, макар те да са в друг цвят?

— Това е моята област. Не мога да се преструвам, че не проявявам интерес. Осъзнаваш ли какъв уникален случай си?

— Никога не съм се замислял.

Тя понечи да каже нещо, но се разколеба.

— Радвам се, че се видяхме. Отивам да взема душ. Ще се видим в офиса.

Декър я изгледа продължително, след това излезе от пистата и седна на една пейка отстрани.

Когато сърдечният му ритъм се нормализира и той се увери, че няма да получи инфаркт, стана и бавно пое към квартирата си. Там се изкъпа и облече някои от новите си дрехи. Предишната вечер ги бе пробвал, но сега му се сториха малко по-широки.

Може само да си въобразявам.

Отвори хладилника: соево мляко, портокалов фреш, кисело мляко, ябълки, яйца от органично отглеждани кокошки. Хлябът беше пълнозърнест. Пилето бе хранено диетично. Каймата бе пуешка. Маслото се оказа рапично. Цялата долна част на хладилника бе заета от свежи зеленчуци. Декър надникна в килера. Диетични зърнени храни, фъстъчено масло с ниско съдържание на натрий, мед, супи, отново с ниско съдържание на натрий, органични макаронени изделия, нещо тестено с формата на оризови зърна, наречено „орзо“, шишенца витамини, олио от ленено семе, енергийни блокчета, банани, две дузини изотонични напитки в различни цветове… Нямаше нито едно пликче с чипс, блокче шоколад или кутийка сладолед.

Декър напълни една купичка с корнфлейкс, който приличаше повече на катеричи изпражнения, заля го с мляко и наряза отгоре цял банан.

Джеймисън бе проявила милост, защото имаше кафе, и то истинско. Сметаната обаче бе обезмаслена, а захарта бе от онази кафявата, нерафинираната, която Декър само бе виждал, но никога не бе ползвал. Джеймисън явно бе конфискувала рафинираната захар, която Декър бе използвал предишния ден.

Направи си кафе и отнесе чашата и купичката на масата, седна и изяде закуската си.

Странно, чувствам се заситен, помисли си той, докато миеше съдовете.

Погледна часовника си. Екипът трябваше да се събере след половин час. Имаше малко време, преди да дойде Джеймисън. Седна на стола и зарея поглед през прозореца към улицата, която започваше да се изпълва с живот.

Много хора влизаха и излизаха от „Куонтико“ по всяко време на денонощието. В момента Декър бе дребно винтче в огромния механизъм на военната база. Искаше ли да играе тази роля?

Затвори очи и безпогрешната му памет неволно се върна към смъртта на семейството му. Към последвалите месеци на агония, а после към издирването и ликвидирането на убийците. А накрая към осъзнаването, че макар случаят да е приключил, за него той винаги ще си остане кървяща рана.

Когато отвори очи, те бяха плувнали в сълзи, а цялото му тяло трепереше.

Времето не бе в състояние да излекува тази травма. При човек, който никога не забравя нищо, това бе просто невъзможно. Образите, свързани със смъртта на семейството му, изникнаха така ясно в паметта му, както в деня на убийствата. И не само образите, но и болката, която ги съпътстваше. Те нямаше да помръкнат до сетния му миг.

Надзърна през прозореца навреме, за да види как миниатюрната кола на Джеймисън спира отвън. Изтри очи, стана и се плесна няколко пъти по лицето.

Можеше да живее в миналото или да рискува и да направи опит да си създаде бъдеще.

В някои дни това решение изглеждаше по-лесно, отколкото в други.

Еймъс Декър се запъти навън.