Дейвид Балдачи
Последната миля (46)

46

В мотела завариха Джеймисън и Мери Оливър във фоайето. Когато ги видяха, двете жени се изправиха.

— Някакви новини за Девънпорт? — попита притеснена Оливър.

Богарт поклати глава.

— Правим всичко възможно, но засега без резултат. Местната полиция ни докладва за издирването й на всеки час. Никой не я е видял.

Оливър сведе поглед, очевидно разстроена от чутото.

— Добре ли си? — попита я Богарт.

Тя сви ръце в юмруци и отвърна:

— Божичко, колко объркващо е всичко това. Първо, онзи тип Монтгомъри прави самопризнания и измъква Мелвин от затвора…

— Ти също си му помогнала — отбеляза Джеймисън. — Благодарение на теб е доживял до този момент.

За нейна изненада, адвокатката поклати глава в знак на несъгласие.

— Дори да искам да си припиша заслугата за това, не мога. Включих се сравнително късно. Прочетох за случая и се свързах с Мелвин. Написах молба за спиране на екзекуцията, но съдът я отхвърли. По онова време другите адвокати на Мелвин вече се бяха отказали от него. Според мен смятаха, че е виновен. Имах чувството… разбирате ме, нали, че нещо не е наред. После Монтгомъри се появи като по чудо, а сега се оказва, че всичко това може би е лъжа.

— Но не вярваш, че Мелвин е виновен, нали? — попита Джеймисън.

— Не. Нещо друго става тук. Нещо много по-дълбоко. А сега отвлякоха Девънпорт и може никога да не я видим.

— Имаме нови улики — отвърна Богарт, след което им разказа за рентгеновите снимки, които бяха открили в полицейския архив и сподели възможността за подмяната им.

— Не мога… не мога да повярвам — заекна Оливър. — Защо му е на Рой Марс да прави това?

— Добър въпрос — каза Декър. — Но за момента не знаем отговора.

— Имате ли нещо против да работя с вас? — попита Оливър. — Знам, че сте опитни професионалисти, но не мисля, че някой има по-голямо желание да се добере до дъното на тази история от Мелвин и мен. Специализирала съм наказателно право, така че имам добра представа от криминалните разследвания.

Богарт погледна Декър и Джеймисън, преди да отговори:

— Още един чифт очи може само да ни е от полза.

— Къде е Мелвин? — попита Декър.

— В стаята си — отвърна Оливър. — Току-що идвам от там. Ще… ще му съобщиш ли?

— Ще се опитам — каза той и тръгна по коридора.

 

 

Минута по-късно Декър почука на вратата на Марс.

— Кой е?

— Аз съм, Мелвин.

Чуха се стъпки, след което вратата се отвори.

— Искаш ли да се поразходим? — предложи Декър. Марс го изгледа подозрително.

— Защо?

— Искам да поговорим за нещо.

— За нещо лошо ли?

— Май да. Най-вероятно ще е лошо за теб.

— С Девънпорт ли е свързано?

— Не, по-лично е. Искам първо да ме изслушаш, става ли? После можеш да кажеш каквото искаш.

— По дяволите, Декър, определено привлече вниманието ми!

— Да побързаме, за да изпреварим дъжда. А и чистият въздух ще ти се отрази добре.

Тръгнаха по банкета на шосето, което минаваше край мотела. Декър пъхна ръце в джобовете на сакото си, а Марс — след като му хвърли няколко нетърпеливи погледа — не издържа и попита:

— Хайде бе, човек, не ме измъчвай. Целият съм в слух.

Декър си пое дълбоко дъх и започна да разказва за откритията, които бяха направили с Джеймисън и Богарт. Марс не каза нито дума, докато Декър не свърши. Всъщност не каза нито дума, докато Декър не го подкани:

— Е?

— Какво искаш да кажа?

— Не знам. Нещо.

Марс спря и се обърна към него. Двамата се взряха един в друг.

— Очевидно е, че не знам нищо за моите родители — каза Марс. — Така че каквото и да ми кажеш, може да е истина.

— Хрумва ли ти някаква причина баща ти да иска да те натопи за убийство?

— Не, разбира се — отвърна гневно Марс. — Ти как би отговорил, ако някой ти зададе подобен въпрос за баща ти?

— Ще се ядосам, както ти си ядосан в момента.

— Мисля, че отговорих на въпроса ти.

Марс тръгна отново и Декър закрачи редом с него.

Покрай тях мина камион, последван малко по-късно от автомобил. Отдръпнаха се от банкета и не след дълго вече вървяха от другата страна на канавката.

Забил поглед в земята, Марс попита:

— Ако едното тяло не е било на баща ми, смяташ ли, че другото е било на майка ми?

— Не разполагам с факти, които да подкрепят подобно предположение, но да, смятам, че другото тяло е било на майка ти. Един безследно изчезнал в такова малко градче е напълно достатъчен. Двама безследно изчезнали вече щяха да привлекат вниманието на полицията, особено ако скоро след това е извършено двойно убийство.

— Защо баща ми ще я убие? И ще изгори тялото й? Как би могъл да го направи? Знам, че я обичаше. Може да не знам нищо друго, но в това съм сигурен.

— Вероятно има обяснение.

— Какво например? — отвърна рязко Марс.

— И бездруго е умирала. Възможно е да я е очаквала мъчителна смърт. Месеци на агония. Нямам представа, но може да са решили, че това е един вид спасение.

— Добре, но майка ми никога не би се съгласила да ме натопят за убийството.

— Може да не е знаела за това.

Марс се замисли върху думите му и въздъхна отчаяно:

— Нямам представа. Не съм достатъчно умен, за да намеря обяснение.

— Може и аз да не се окажа достатъчно умен.

— Че кой тогава?

— Целта на убийствата и последвалото изгаряне на труповете е била да позволи на баща ти да се измъкне. Заболяването обяснява смъртта на майка ти. Тя не е могла да тръгне с него, следователно това е бил единственият начин.

— Имаш предвид, единственият начин да избягат от миналото?

Декър кимна.

— Може би затова онази нощ ти е казал, че съжалява.

— Какво?!

— Когато Девънпорт те хипнотизира, ти ни разказа, че си се прибрал у дома една вечер и си заварил баща ти да гледа странно. Уплашил те е в първия момент, но после ти е казал, че съжалява. Ей така, без никакво обяснение. После излязъл от стаята.

— По дяволите! Бях го забравил!

— Явно се е случило нещо много, много лошо, което да подтикне баща ти към такива жестоки мерки. В края на краищата той е убил Дан Риърдън и е използвал тялото му, за да се измъкне. Трябва да приемеш това.

— Кое? Че баща ми е хладнокръвен убиец? Чакай малко, ей сега ще го приема. Трябват ми само няколко секунди — добави саркастично той.

— Възможно е да е бил такъв в миналото, но да се е променил. После се е случило нещо, което го е извадило от релси. Мисля, че последователността на събитията е следната: първо, на майка ти поставят диагноза рак. Не е станало тук, защото личният й лекар не е знаел нищо. Отишла е някъде другаде, където са я прегледали и са й казали, че има тумор в мозъка.

— Добре — каза Марс. — После какво?

— Вероятно са възнамерявали да ти съобщят лошата новина, да постъпят като всяко друго семейство в подобна ситуация. Но тогава са се появили по телевизията благодарение на онзи репортаж на И Ес Пи Ен, някой е разпознал баща ти и майка ти или пък само единия и всичко се е променило.

— Смяташ ли, че някой ги е заплашил?

— Възможно е, но по-вероятно е да не са дочакали заплахата, а да са действали изпреварващо. Подменили са зъбните картони. Баща ти е отвлякъл Риърдън. Ти сам каза, че с Елън Танър сте се познавали сравнително отскоро. Възможно е баща ти да го е уредил. Същото се отнася и до служителя в мотела. И на двамата им е било платено, за да излъжат. После Танър изчезва, а онзи от рецепцията се пенсионира и заминава за Флорида. Вероятно баща ти е използвал парите от банковата сметка, за да им плати.

— Искаш да ми кажеш, че те са излъгали и са ме пратили в затвора срещу… колко? Няма и по три бона на човек?

— Попадал съм на хора, които могат да ти прережат гърлото и за чаша кафе — отвърна рязко Декър.

— По дяволите!

— Освен това спомена, че баща ти е разбирал от коли.

— Да, можеше да поправи всичко.

— В такъв случай лесно би могъл да повреди колата ти така, че да спре близо до мотела. Вероятно е упоил майка ти и Риърдън, застрелял ги е и е запалил труповете им. Преди да изчезне, е оставил следи от кръв в твоята кола. — Декър помълча и продължи: — Вероятно го е направил, когато се е върнал до мотела, за да оправи колата ти. Затова на сутринта, когато са дошли полицаите, тя е запалила веднага. Това обяснява и показанията на човека, който твърди, че в онази нощ е видял подобна кола недалече от дома ви. Само че това е била колата на баща ти, не твоята.

— Да, нашите коли наистина си приличаха. Но какво щеше да стане, ако бях позвънил от мотела и го бях помолил да дойде да ме вземе?

— Не мисля, че щеше да вдигне телефона, Мелвин. Така че щеше да си останеш в мотела.

— И е направил всичко това с ясното съзнание, че ще бъда арестуван за убийство? Но защо?

— Хората, които са го преследвали, би трябвало да заподозрат, че нещо не е наред. Лицата са обезобразени, а телата — изгорени. Прекалено удобно, не смяташ ли? Но никога не биха си помислили, че Рой ще натопи за убийствата собствения си син. Доказателствата срещу теб правят смъртта му да изглежда правдоподобна. Така Рой се измъква невредим със съдържанието на онзи сейф.

— И двайсет години по-късно всичко се променя. Някой плаща на Монтгомъри, за да излъже. Аз излизам от затвора. Девънпорт е отвлечена. Защо?

— Някой иска онова, което баща ти е държал в сейфа, Мелвин. И ти си последният му шанс да го получи.

— Още ли очакваш да се свържат с теб във връзка с Девънпорт?

— Надявам се да го направят. Това може да е единственият ни шанс да я върнем жива.