Дейвид Балдачи
Последната миля (33)

33

Марс не помръдна от мястото си в продължение на няколко минути, вперил поглед в къщата.

Небето бе ясно, а температурите се покачваха, макар че бе януари.

После той се обърна и погледна Декър, до който стояха Джеймисън и Девънпорт.

— Добре ли си? — попита го Декър.

Марс кимна едва-едва. Четиримата стояха пред верандата.

— Спомена, че си идвал тук — каза Марс. — Какво има вътре?

— Почти нищо. Но не това е важното. Важното е, че ти си тук и можеш да се сетиш нещо.

Веднага след пристигането си в градчето те двамата се бяха срещнали с Джеймисън и Девънпорт в мотела, в който имаха запазени стаи. Жените бяха разговаряли с местната полиция, която се оказа, че не е постигнала особен напредък. След като Марс бе оправдан, тексаските власти смятаха случая за приключен.

— Срещнахме се с Мери Оливър — бе казала Джеймисън. — Тя подава иск за компенсация срещу щатските власти.

— Колко време ще отнеме? — бе попитал Марс. — Нямам нито пари, нито работа.

— Не беше сигурна, но се надява делото да се разглежда по ускорена процедура. Смята, че ще получиш максималното обезщетение.

— Да, двайсет и пет бона — бе промърморил той, преди да излезе от колата.

Декър ги поведе към къщата. Старите панти на вратата, които бе счупил при първото си идване тук, изскърцаха мъчително. Марс трепна, но го последва. Жените тръгнаха след тях.

Останаха в дневната няколко минути. Джеймисън и Девънпорт се оглеждаха, докато Декър не откъсваше поглед от Марс, който бе вцепенен. Сякаш се бе телепортирал обратно в деветдесетте години.

— Не бързай — посъветва го Декър.

Марс отиде при снимките на лавицата. Взе онази, на която бе с футболен екип, и се взря в нея.

— Събужда спомени, нали? — попита Декър.

— Имам чувството, че това не съм аз — отвърна Марс. Огледа една по една и останалите снимки. — На никоя от тях. Сякаш е друг човек.

— Няма снимки на родителите ти — отбеляза Декър. — Освен онази от училището, за която спомена.

— Да, както ти казах, те не обичаха да се снимат. Когато живеехме тук, в къщата имаше само една тяхна снимка.

— И кой ги снима?

— Аз.

— А теб кой те снимаше? Баща ти или майка ти?

— Мама.

— Добре.

— Защо?

— Чудех се просто.

Обиколиха приземния етаж, като Марс се спираше тук-там и потъваше в спомени.

— Ти си имал ловна пушка — продължи Декър. — Родителите ти имаха ли някакви оръжия?

Марс кимна и каза:

— Баща ми имаше два пистолета. Деветмилиметров и четирийсет и петкалибров. Хубави оръжия. Държеше ги заключени. Но вечерно време изваждаше единия от тях и го слагаше до леглото си.

— Какво се случи с тях? — попита Джеймисън.

— Нямам представа.

Девънпорт погледна Декър.

— В полицейските доклади няма нито дума за други оръжия, освен за пушката.

— А Чарлс Монтгомъри не спомена да е вземал каквото и да било от тук — добави Джеймисън.

Декър кимна.

— Ако в дома ви проникнеше крадец, баща ти щеше да има оръжие подръка и да се защити.

— Какво ни казва това? — попита Девънпорт, заинтригувана изведнъж.

— Че са пропуснали тази подробност. Мелвин, споменавал ли си пред някого за пистолетите? — попита Декър.

— Не, никой не ме е питал.

— И не си дал показания на процеса — добави Декър. — Какво ли се е случило с пистолетите?

Девънпорт се огледа.

— Може някой да е дошъл и да ги е взел.

Декър поклати глава.

— Полицията е претърсила къщата из основи, преди някой ловец на сувенири да успее да вземе каквото и да било. И ако бяха открили два пистолета, щяха да ги впишат в описа. Отсъствието им в описа означава, че не са ги открили. — Погледна към Марс и попита: — Каза, че баща ти ги е държал заключени. Къде?

— Имаше портативна кутия за оръжие, която държеше в дрешника.

— Колко голяма?

— Колкото кутия за обувки.

— Покажи ми къде.

Застанаха пред дрешника и Марс показа лавицата над закачалките за дрехи. Декър знаеше, че няма да намери никаква кутия за оръжие, тъй като вече бе надзърнал в дрешника по време на първото си посещение тук.

— Родителите ти са били убити с пушката, която ти си притежавал — каза той — и която е била открита тук. Телата им са били изгорени. Полицаите не са имали причина да търсят пистолетите. — Декър погледна Марс и попита: — Кой би могъл да знае за кутията?

Той сви рамене.

— Аз знаех. Майка ми знаеше. Никога не сме имали гости. Предполагам, че никой друг не е знаел.

— Явно някой е разбрал, защото пистолетите са изчезнали. А защо бяха два? — попита Декър.

— Всички в Тексас имат оръжие.

— Да, но обикновено това са ловни оръжия, пушки помпи… Защо два пистолета?

— Живеехме далече от града. За самозащита, предполагам.

— А виждал ли си ги някога, освен когато баща ти ги е вземал вечер в спалнята?

— Една нощ го заварих да ги почиства.

— Това ли е бил единственият път, когато си го видял да ги почиства? — попита Декър.

Марс кимна.

— Кога беше това?

— Има ли значение? — сопна се Марс, но миг по-късно се успокои. — Не съм сигурен. Мисля, че беше…

— По времето, когато си отишъл на онова тържество в старото си училище? Може би няколко дни по-късно?

Марс го погледна изненадан.

— Да… Как разбра?

Джеймисън отговори вместо Декър.

— Защото баща ти е предположил, че някой може да го види по телевизията и да го познае.

— Затова се е подготвил — допълни Девънпорт, — в случай че се появи призрак от миналото му.

— И той очевидно се е появил — заключи Декър.

Джеймисън го изгледа с любопитство.

— Добре, разбирам желанието им да си отмъстят на родителите му, но защо ще натопяват Мелвин за убийството?

— Възможно е това да е било част от плана им за отмъщение — отвърна той. — Така на практика ликвидират цялото семейство.

— Но защо просто не са ме убили? — попита Марс. — Защо са положили толкова усилия?

— Много ми се иска да знаех отговора на този въпрос, но, уви, нямам представа — отвърна Декър. — Явно са имали причина да ти прехвърлят вината за своето престъпление.

Девънпорт се покашля и всички се обърнаха към нея. Тя погледна притеснено Марс.

— Не мисля, че това е била причината, Мелвин.

— А каква? — попита рязко той. — Каква е била причината?

— Убиецът на родителите ти може да е отмъстил за някаква злина. Или въображаема злина — побърза да добави тя, — която е била извършена срещу него.

— Чакай малко, да не би да казваш, че нашите са извършили престъпление? Че са убили някого и са си получили заслуженото?

— Това е само една възможност — отвърна деликатно Девънпорт. — Малко вероятна, но все пак съществуваща.

— Отказвам да повярвам, че родителите ми са били престъпници.

— Както вече казах, много хора влизат в Програмата за защита на свидетели, без да са извършили престъпление — отбеляза Декър. — Възможно е родителите ти да попадат в тази категория.

— Добре, кога ще го разберем със сигурност?

— Надявам се скоро. Искаш ли да се качим горе?

— Не — отвърна Марс, но въпреки това тръгна по стълбите за втория етаж.