Дейвид Балдачи
Последната миля (26)

26

Силният дъжд, излял се през последните няколко часа, бе превърнал мястото на експлозията в тресавище.

Облекли дъждобрани и обули ботуши, Декър, Джеймисън и Девънпорт вървяха из руините, търсеха улики и разговаряха с местните ченгета, докато Марс само ги наблюдаваше от взетия под наем автомобил, с който бяха дошли.

— Не открихме следи от взривно вещество, таймер или каквито и да било материали за бомба, агент Декър — каза полицаят, който ги съпровождаше при огледа.

Декър не го поправи, когато го нарече агент. Нещо повече, бе закачил служебната си карта от ФБР на видно място отпред на дъждобрана, за да могат всички да я виждат. Същото бяха направили Джеймисън и Девънпорт.

Декър огледа руините.

— Смятате ли, че можете да намерите нещо? — попита той.

— Обикновено по това време вече сме открили каквото можем. Имаме богат опит в работата с експлозии, знаем какво да търсим. А и знаем какво представляват най-често срещаните самоделни взривни устройства. За момента смятаме, че е било нещастен случай. Къщата беше много стара и неподдържана. Предполагам, че тръбите и клапаните на подземния резервоар за газ не са били в добро състояние. И преди сме имали подобни експлозии. Случват се такива неща.

Декър кимна.

— Разбирам. Просто щях да се чувствам по-спокоен, ако взривът беше избухнал по друго време.

Полицаят кимна.

— Имате предвид екзекуцията на мъжа й?

— Да.

— Не смятате, че се е самоубила, нали?

— Като е вдигнала къщата във въздуха? — попита скептично Декър.

— Не, но би могла да сложи главата си във фурната на газовата печка или нещо подобно и тогава да е гръмнало всичко. Освен това казахте, че е пушила. Нищо чудно да е запалила клечка кибрит и…

— Възможно е, но не мисля, че това е най-достоверната версия.

Декър остави полицая и се присъедини към двете жени.

— Какво ще правим сега? — попита подгизналата до кости и очевидно изнервена Девънпорт.

— След като полицията не успява да открие причината за експлозията, ще поговорим със съседите.

— Не можем ли да се върнем тук, когато спре да вали? — попита Девънпорт.

— Ти можеш — отвърна Декър, след което й обърна гръб и се отправи към най-близката къща.

Джеймисън погледна Девънпорт и попита:

— Идваш ли?

Девънпорт проследи Декър с поглед, без да крие раздразнението си.

— Всъщност мисля да изчакам с Мелвин. Така може да съм по-полезна.

Тя се запъти към колата, а Джеймисън забърза след Декър.

 

 

Обитателите на шест от съседните къщи не бяха забелязали тойотата. На прага на седмата ги посрещна дребничка прегърбена старица с побелели коси, която сякаш бе прехвърлила стоте. Бе облечена в захабен бял халат за баня, подпираше се на бастун и трябваше да отметне глава назад, за да види Декър в целия му ръст. Стъклата на очилата й бяха дебели колкото дъно на бутилка от кока-кола. Декър не се надяваше, че старицата ще им каже нещо полезно.

Тя обаче ги покани в дома си, развълнувана, че с нея иска да говори „агент“.

— Аз също бях агент, но във военното разузнаване — каза възрастната жена и се усмихна на Джеймисън, докато с Декър се настаняваха край очуканата ниска масичка. — Предполагам, че дори във ФБР са разбрали, че жените се справят с тази работа по-добре от мъжете.

— Надявам се — отвърна Джеймисън и погледна дяволито към Декър.

— Казвам се Патриша Брей, но можете да ме наричате Пати. Всичките ми роднини и приятели ме наричат така… всъщност наричаха ме така, докато бяха живи. Само аз останах. Последното от девет деца.

— Съжалявам да го чуя, Пати — каза Джеймисън.

В скута на старицата скочи едър котарак и тя го погали.

— Но не съм сама. Това е Теди. Той е на шестнайсет и не се знае кой от двама ни ще надживее другия.

— Чухте ли какво се случи с вашата съседка? — попита Декър.

Пати кимна и изкриви устни в тъжна гримаса.

— Познавах Реджина. Имаше тежък живот. Но разбрах, че Томи е добре, слава богу. Толкова свестен младеж е. Много пъти ми е помагал. Дойдоха в квартала, когато мъжът й беше преместен в близкия затвор.

— Знаем.

— Първо изпържиха него на електрическия стол — добави тя. — А сега и тази трагедия с нея. Мили боже, това означава, че Томи е кръгъл сирак! Кой ще се грижи за него? Та той е още ученик!

— Полицията работи по въпроса — отвърна Декър. — За момента ще остане при треньора си по футбол.

— Това е добре. Томи е отличен футболист. Реджина не спираше да го хвали. Много се гордееше с него.

— Да разбирам ли, че двете сте си говорили често? — попита Декър.

— О, да. Обичах да пека сладкиши и да черпя съседките. Вече съм твърде стара за това и се налагаше Реджина да ми помага с пазаруването и някои домакински работи. Понякога изпращаше и Томи да свърши едно друго. Беше най-милата и любезна жена на света.

Декър погледна виновно Джеймисън.

— Не знаех.

— О, да. Както вече ви казах, животът й не е бил никак лек. Напоследък ми се струваше по-щастлива. Нищо чудно да е видяла светлина в края на тунела. Имам предвид съпруга й и всичко останало… А и нали имаше Томи. Мисля, че това я крепеше. Мисълта да му осигури добър колеж, да бъде до него…

— Споделяла ли е с вас плановете си за бъдещето? — попита Джеймисън.

— О, разбира се. Възнамеряваше да замине, което малко ме натъжаваше, но тя трябваше да живее живота си, докато на мен не ми остава много. Щеше да последва Томи в колежа. Нямам предвид, че щеше да постъпи в колеж, но щеше да живее близо до него. Томи беше смисълът на живота й.

— Споменавала ли е как възнамерява да се справи финансово? — попита Декър.

— Сподели, че очаква пари от застраховка, най-сетне щеше да има някаква полза от онзи негодник, мъжа й.

— Забелязахте ли снощи нещо подозрително? — продължи с въпросите Декър.

— Подозрително? Мислех, че става въпрос за експлозия на газ.

— Полицията все още разследва инцидента. На този етап не изключват нито една възможност.

— О, да, разбира се. Ами… легнах си рано. На вечеря хапнах нещо, което не ми понесе. Събуди ме взрив. Реших, че е избухнала бомба. Облякох си пеньоара, излязох навън и… — Гласът й заглъхна, а ръката, която галеше котарака, затрепери.

Джеймисън постави длан върху ръката й.

— Спокойно, не е необходимо да навлизате в подробности. Всички знаем какво се е случило.

— Забелязахте ли нещо необичайно? — попита Декър.

— Не, не си спомням нищо. — Старицата се озърна и каза: — Къде ми отиде възпитанието? Искате ли нещо за пиене? Кафе? Навън е студено и влажно…

— Не, благодаря — отвърна Декър. — Няма нужда. — Замисли се, докато формулира следващия въпрос. — Добре, сега…

— Искате ли аз да направя кафе? — намеси се Джеймисън.

Декър изглеждаше смутен от прекъсването, но Пати се усмихна сърдечно.

— Защо не, миличка, би било много мило от твоя страна. Тъкмо щях да пусна кафеварката, когато почукахте на вратата.

— С какво го пиете?

— Пия го черно — каза Пати и Джеймисън кимна.

Декър започваше да губи търпение.

Джеймисън приготви кафе и го поднесе на старицата, която отпи глътка и постави чашката на помощната масичка до себе си. Насочи вниманието си към Декър и каза:

— Канехте се да ме попитате нещо, млади човече.

— Виждали ли сте „Тойота Авалон“ да спира пред къщата два номера по-надолу?

— „Авалон“?

— Да.

— Онзи луксозен модел с четири врати?

Декър се изправи на стола си.

— Да.

— Не знаех, че се казва „Авалон“. Беше тук вчера.

— По кое време?

Пати свали очилата си и изтри стъклата им с ръкава на халата си.

— Ами… бих казала около шест. Там някъде, защото вечерните новини тъкмо започваха. Познавам доста хора, които спряха да гледат телевизия. Използват компютри и какво ли още не, включително телефони. Аз обаче обичах да гледам Уолтър Кронкайт и макар вече да няма водещи като чичо Уолт, не изпускам новините. Да, било е към шест. Тогава отидох да пусна Теди навън, да се поразходи малко… и видях колата. Беше паркирана точно пред къщата.

— Предполагам, че не сте видели регистрационния номер? — попита Декър, вперил поглед в дебелите стъкла на очилата й.

— Имаше „А“ и „Р“, а една от цифрите беше четири. Освен това номерът беше от Джорджия.

— От Джорджия? — изненада се Декър. — Сигурна ли сте?

— Разбира се. Колко пъти съм играла тази игра с децата ми. Нали я знаете? Броят се табелките от различните щати. Играехме я по времето, когато хората изминаваха големи разстояния, без да има къде да спрат, децата спяха на задната седалка, а предпазните колани се използваха, за да придържат покупките. Видяла съм достатъчно регистрационни табели от Джорджия. Имат една праскова точно по средата. На никоя друга табела няма праскова.

— Точно така — отвърна Декър и хвърли бърз поглед към Джеймисън. — Видяхте ли шофьора?

— Онази къща обикновено пустее. Имам предвид, че собственикът й я дава под наем, но тук живеят само хора, които не могат да си позволят нещо по-добро. Като мен. Карам само на социални помощи. Колата ми направи впечатление, защото беше хубава и сравнително нова. Повечето хора в квартала нямат коли. Вървят пеша до шосето, за да хванат някой автобус, или карат колела. Реджина имаше кола, но нейната беше на двайсет и пет години и едвам се движеше. Споменахте, че моделът се нарича „Авалон“? — Декър кимна. — Да, изглеждаше доста нова.

— А шофьорът? — попита той.

— А, да, видях и него.

— Значи е бил мъж?

Възрастната жена го погледна учудено.

— Не споменах ли, че беше мъж?

Джеймисън прикри усмивката си и отвърна:

— А можете ли да ни кажете как изглеждаше?

— Беше едър. Не колкото вас — добави тя, след като огледа Декър от главата до петите. — Но почти. Поне на височина.

— Възраст? — попита Декър.

— Не беше млад като вас, нито възрастен като мен. На седемдесет може би. Беше плешив или почти. Останала му беше съвсем малко бяла коса. Нямаше нито брада, нито мустаци. Сурово лице.

— Слаб или пълен?

— Нито едното, нито другото. Изглеждаше в добра форма, същински здравеняк. Нямаше корем или нещо подобно. — Възрастната жена плесна с длан по коляното си. — Каква е първата ви мисъл, когато видите възрастен човек в тази страна, който да няма наднормено тегло? Казвате си, че сигурно има рак, нали така? А той просто спазва някаква диета. Днес го наричат контролирано хранене. Винаги ми е помагало. Едно време чиниите, в които поднасяха обяда или вечерята, бяха с размерите на чинийките, в които днес ядем десертите. И после хората се чудят защо затлъстяват. Много ясно… — Тя погледна Декър, който, макар да бе изгубил трийсетина килограма, си оставаше възпълен. — О, извинявай, синко. Не исках да те засегна. Не се съмнявам, че си много свестен, но ти препоръчвам да ограничиш въглехидратите.

Декър не обърна внимание на думите й, а продължи:

— Споменахте, че имал сурово лице. От какво разстояние го видяхте? Казахте, че е било към шест вечерта, а тогава вече се мръква.

Вместо отговор Патриша Брей посочи очилата си.

— Виждам отлично с тях и денем, и нощем, ако случайно си мислите, че съм сляпа като прилеп. Никога не съм имала перде или нещо подобно. Освен това стоях на предната веранда и лампата навън светеше, затова го огледах добре. А, да, като вървеше, накуцваше леко. — Тя се замисли за миг и добави: — Имаше някакъв проблем с десния крак.

— Случайно да сте забелязали някой да го е посещавал?

Тя поклати глава.

— Честно казано, реших, че е дошъл да се самонастани в някоя къща. Случвало се е и преди. Някой минава, вижда, че мястото е необитавано, и се нанася. Никакво уважение към правата на собствениците.

— Пати, а той забеляза ли, че го наблюдавате? — попита притеснено Джеймисън. — Защото това може да ви създаде проблеми.

В отговор старицата извади от джоба на халата си компактна деветмилиметрова берета.

— Може да изглеждам сляпа, миличка, но никога не пропускам отблизо с това бебче. Има отлична възпираща мощ. Падат на място, особено ако ги простреляш в топките.

— Не се съмнявам — отвърна Декър.