Дейвид Балдачи
Последната миля (65)

65

Декър бе събуден посред нощ за втори път.

Сега обаче посетителят му носеше маска. Ръката, затиснала устата му, бе в ръкавица. Другата държеше полуавтоматичен пистолет. Дулото бе опряно в слепоочието му.

Отвратителен начин за събуждане.

— Трябва да чуеш това, което ще ти кажа — прошепна непознатият. — Кимни, ако ме разбираш.

Декър кимна.

— Имаш два варианта. Единият е да зарежеш всичко и да се прибереш у дома. Приятелят ти е на свобода и ще си остане на свобода. Ние ще се погрижим за това. А ти ще прекратиш разследването. Разбираш ли ме?

Декър кимна.

— Вторият вариант е да продължиш да ровиш. В резултат на това ще започнеш да губиш хората си. Първо Джеймисън, после Оливър. Няма да бъде никак приятно. Но е гарантирано. Няма да има второ предупреждение. Още една стъпка и те започват да умират. Разбираш ли последиците от този вариант?

Декър кимна отново.

В следващия миг нещо го убоде по врата, той подбели очи и потъна в мрак.

 

 

След време клепачите на Декър потрепериха и той отвори очи.

Изправи се толкова рязко, че му се повдигна. Помисли си, че отново ще изгуби съзнание, но задиша дълбоко и стомахът му се успокои. Разтри врата си на мястото, където се бе забила инжекцията, която го приспа го моментално.

Стъпи бавно на пода и се изправи. В първия момент краката му се разтрепериха и той се олюля, но бързо възстанови равновесието си, отиде в банята и наплиска лицето си с вода.

Погледна часовника. Шест сутринта. Нямаше представа колко време е спал.

Който и да му бе причинил това, отдавна си беше отишъл. Изобщо не се съмняваше в това.

Върна се до леглото и седна на края.

Два варианта. Два много различни варианта.

Изпъшка и покри очи с огромната си длан.

Поседя така известно време и взе решение.

Облече се, отиде до стаята на Марс и почука на вратата.

— Да? — мигом отвърна той.

Явно вече бе станал. А може би изобщо не си бе лягал.

— Декър е, трябва да поговорим.

Марс отвори вратата и Декър влезе. Затвори я зад гърба му и двамата се озоваха лице в лице по средата на стаята.

— Виж какво — започна Марс, — знам какво ти обещах, но това беше, преди случаят да направи рязък завой към шейсетте. Тук не става въпрос само за Рой, който е на свобода. Той е опасен, но не е единственият убиец, който ни дебне. Има и други.

— Знам — отвърна Декър. — Току-що бяха в стаята ми.

Марс изгуби ума и дума.

— Какво? — успя да изрече той след няколко секунди.

Декър му обясни набързо ситуацията и изложи двата варианта за избор.

— Значи се отказваш от случая?

— Не, но искам вие тримата да напуснете града колкото се може по-бързо. Ще се свържа с Богарт и ще му обясня какво се е случило. Бюрото ще уреди охраната ти до края на разследването.

— Това означава, докато те убият.

— Не мога да предсказвам бъдещето, Мелвин.

— За мен то е повече от ясно. Продължиш ли да ровиш, с теб е свършено.

— Изборът е мой.

— Защо искаш да умреш заради този случай? Той не е твой проблем.

— Мой проблем е, защото съм решил да го направя такъв.

— Не те разбирам, човече, наистина не те разбирам.

Декър седна на един стол, погледна Марс в очите и каза:

— Всичко започна в момента, в който включих радиото.

Марс се отпусна на края на леглото.

— Напуснах Охайо и шофирах към Вирджиния, където се намираше новата ми работа. Кой знае защо, включих радиото. И в този момент чух цялата история.

— Коя история?

— Твоята история, Мелвин. Ако бях включил радиото минута по-рано или по-късно, никога нямаше да я чуя. И нищо от това нямаше да се случи.

— Това означава ли, че вярваш в съдбата?

— Не, вярвам, че не бива да пренебрегвам случай, който съдбата ми поднася.

— Нали каза, че са те заплашили с убийство?

— И това ми дава надежда.

— Да не си се побъркал?

— Защо ще ме заплашват, освен ако не се страхуват?

— Ти би трябвало да се страхуваш.

— Аз се страхувам. Винаги съм се страхувал. Изпитвах страх всеки път, когато излизах на футболното игрище. Или когато тръгвах с патрулката като ченге. Но това не ми пречеше да си върша работата.

— Значи оставаш?

— Да, оставам.

Марс въздъхна и огледа малката стая, сякаш в нея се криеха отговорите на въпросите, които си задаваше.

— Тогава и аз оставам.

— Не, не бива да го правиш, Мелвин. Изгуби двайсет години от живота си. Не искам аз да съм причината да изгубиш и тези, които ти остават.

— Както сам каза, това е въпрос на избор. Веднъж вече се опитаха да ни убият. И това ме ядоса. А когато се ядосах на терена, играех най-добре. Наричах го контролиран хаос.

— Трябва да си изпаднал в това състояние, когато играеше срещу нас.

— Така е. През втората част един от вашите защитници ми се подигра, че тичам като момиче.

— Явно е бил голям глупак.

— Затова оставам, Декър. Ако си тръгна и с теб се случи нещо, ще трябва да живея с мисълта за това до края на дните си.

— Е, и? Не сме толкова близки. Не сме приятели от детинство например.

— Но ти рискува живота си за мен. Разкри истини за моето минало, които никога не бих научил сам. Не мога да те изоставя.

Декър кимна бавно.

— Джеймисън и Оливър няма да го приемат добре.

— Ще им кажеш, че Богарт иска да се върнат във Вашингтон, за да работят по случая от друг ъгъл, докато ние с теб оставаме тук.

— Смяташ ли, че ще се вържат?

— Ако разкажеш на Богарт какво се е случило тази нощ, мисля, че ще ти помогне. А Мери може да се върне в Тексас и да продължи да работи по съдебния иск. Съвсем логично е да го направи. А Джеймисън да замине за Вашингтон. Можем и ние да отидем с нея, поне за един ден, за да не заподозре нещо.

— Планът ти изглежда добър. Но ако се обърка, ще трябва да прибегнеш до тактиката си на контролиран хаос.

— Винаги съм готов да я използвам.

— Вече сме в четвъртата част на мача, Мелвин.

— По традиция играя най-добре именно в последните минути.

— Мисля, че ще имаме нужда от всичките ти умения — отвърна Декър.

— И никой няма да иска да смени мястото си с мен. Дори ти, предполагам.

Декър го зяпна продължително.

— Какво има? — попита Марс.

— Пак тази дума. Сервитьорката в ресторанта също я използва.

— Коя дума?

— Смяна.

— Смяна? И как ни помага тя?

— Повярвай ми, помага ни. Нещо повече, тя променя всичко.