Метаданни
Данни
- Серия
- Еймъс Декър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Mile, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция
- Nedtod (2018)
- Допълнителна корекция и форматиране
- VeGan (2019)
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Последната миля
Преводач: Милко Стоименов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Обсидиан“
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново
Излязла от печат: 22.06.2017
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-431-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8365
История
- — Добавяне
35
Двете жени гледаха право в него. Едната зряла, макар да нямаше да остарее и с минута, а другата още дете, което винаги щеше да си остане такова.
Защото и двете бяха мъртви.
Декър седеше на стола в стаята си в мотела и се взираше в снимката на съпругата си и дъщеря си.
Изваждаше я винаги когато го обземаше чувство на тъга или безнадеждност или изпиташе нужда да види лицата им. Не се тревожеше, че може да ги забрави, че споменът за тях ще потъне в някое затънтено кътче от паметта му и ще избледнее.
В паметта му нямаше затънтени кътчета.
Тя наподобяваше Таймс Скуеър, озарен от безброй светлини и неонови реклами.
Декър изпитваше странно клаустрофобично усещане, сякаш цялото му същество се смаляваше и не бе по силите му да го спре.
Новината, че нито Рой, нито Лусинда Марс са били включени в Програмата за защита на свидетели, му бе нанесла тежък удар. Толкова сигурен беше, че е на прав път. Богарт обаче бе проверил догадката му, след което я бе проверил повторно. Федералните шерифи нямаха никаква причина да лъжат или да крият. Ако бяха изгубили свидетел, този факт щеше да бъде документиран подробно.
Вярно, Декър разполагаше с нишки, които да проследи, но… нищо повече. Не вярваше, че някоя от тях ще му даде онова, което толкова отчаяно търсеше.
Истината. Понякога тя му се струваше най-неуловимото нещо на света.
Апетитът му намаля заедно с шансовете да разкрие случая и той стегна колана си с още една дупка.
Дори Рой и Лусинда да не бяха поверени на грижите на федералните шерифи, пак биха могли да бягат от някакво тъмно минало. Всички улики водеха в тази посока. И Декър трябваше да открие какво точно е било това минало. За целта се нуждаеше от информация.
Това бе първата му задача.
Втората изискваше да открие кой е подкупил семейство Монтгомъри и защо.
Той стана и отиде до прозореца. Отново бе заваляло и горещината отстъпваше под напора на дъжда. Навън бе неприятно и мрачно, в унисон с чувствата му. Обилните валежи бяха твърде рядко явление в тази част на Тексас, но времето в момента определено излизаше извън рамките на обичайното.
Заради невероятната му памет някои хора го смятаха за машина. И макар уменията му за общуване да не можеха да се сравняват с някогашните и в някои отношения да приличаше на робот, Декър определено изпитваше чувства. Често се натъжаваше и изпадаше в депресия. В такива случаи паметта му не можеше да му помогне. Нещо повече, тя влошаваше нещата.
Сепна го почукване на вратата.
— Да? — извика той.
— Аз съм.
Декър прибра снимката в джоба си и отвори вратата. На прага стоеше Марс.
— Имаш ли минутка?
— Разбира се.
Марс влезе и двамата застанаха на една крачка разстояние. Преди Декър да го попита какво иска, той извади нещо и му го подаде.
Беше снимка.
Мъжът на нея беше много висок. Косата му бе кестенява и къдрава, със сребърни нишки тук-там. Лицето му бе грубовато, но добре изглеждащо. Носът му бе чупен и зараснал леко накриво. Очите му бяха като стъклени, сякаш в тях нямаше и искрица живот. Устата му бе малка и наподобяваше разрез със скалпел в долната част на лицето.
Жената бе пълната му противоположност. Висока, слаба, с буйна коса, която се спускаше по широките й рамене. Кожата й бе тъмнокафява, гладка като коприна. Декър не можа да открие нито един недостатък по съвършеното й лице. Очите й бяха изпълнени с живот. Устните й бяха извити в сияйна усмивка, която действаше заразително. И наистина, Декър усети как собствените му устни се извиват леко нагоре, докато гледа образа й.
Вдигна поглед към Марс.
— Това несъмнено са родителите ти. И това е снимката, за която спомена по-рано, онази, която ти си направил.
Марс кимна.
— Откъде я взе?
— Винаги е била с мен. Включително в затвора.
— Можеше да ми я покажеш и по-рано.
Марс изтри сълзите в очите си.
— Да, можех.
— Защо сега?
— Защото исках да ги видиш като реално съществували личности, а не като парченца от пъзел, Декър. Исках да видиш усмивката на майка ми и очите на баща ми. Исках да разбереш, че те… че те са съществували.
Декър сведе поглед към снимката. Лицето му се изопна леко от откровеното признание на Марс.
А може да е моя грешка, че ми показва снимката едва сега.
— Разбирам те, Мелвин. Кога е направена?
— Когато завърших гимназия. Много бяха горди с мен. Вече бях приет в Тексаския университет. Щях да замина. Майка ми доста плака.
— А баща ти?
Марс се поколеба.
— Не толкова.
— Майка ти е била много красива. Направо изумителна.
— Да, така е.
Двамата мъже се взираха един в друг в продължение на няколко секунди.
— Сещаш ли се нещо друго? — попита Декър.
— Имам чувството, че никога не съм съществувал.
— Защо го казваш?
Марс го погледна.
— Не знам нищо за тези двама души на снимката. Откъде са дошли? Кои всъщност са били? Защо са били убити? Нищо. И тъй като аз съм тяхно дете, все едно съм дете на нищото… Кой съм аз тогава? — Той разпери ръце. — Никой! Нищо!
Следващата минута измина в мълчание, а дъждът навън се усили. Декър извади снимката на жена си и дъщеря си и я подаде на Марс.
— Семейството ти?
Декър кимна.
— Момиченцето ти е много красиво.
— Беше много красиво.
Марс го погледна неловко.
— Знам, че много ти липсват.
Декър се приведе напред.
— Работата, Мелвин, е там, че аз знаех всичко за тях. Всичко. В семейството ни нямаше тайни и загадки.
— Добре — отвърна бавно Марс, който очевидно нямаше представа какво се опитва да му каже Декър.
— Но сега ги няма… И аз съм нищо. Като теб.
Марс имаше вид на човек, който едва се сдържа да удари нещо.
— Това ли е всичко? И няма друго? Защо, по дяволите, правим всичко това?
— Правим го, защото може да има още нещо. От нас зависи.
— Но нали каза…
— Казах, че съм нищо. Но днес. Утре може да бъда нещо. Това е единственото сигурно. Живеем в свободна страна. Всеки от нас има възможност да направи нещо.
— При мен е по-различно.
— Защо?
— А ти как смяташ, по дяволите? Защото съм черен! А ти си бял. И това е голямата разлика между нас.
— Така ли смяташ?
— Не си ли на същото мнение? Има ли друга, по-голяма разлика между нас?
— Мисля си по-скоро за мача между „Лонгхорнс“ и „Бъкайс“. Там расовата принадлежност нямаше никакво значение, важна бе победата.
Марс се подсмихна.
— Добър довод, но той не променя реалността. Аз съм чернокож, излязъл от затвора. И няма никакво значение дали съм оправдан, амнистиран или не. Нали не си забравил онези тъпаци от паркинга?
— Не мисли за тях. Те са отрепки. Но откриването на истината за това кой го е направил може да промени нещата, Мелвин.
Марс поклати глава, но Декър продължи:
— Половината хора продължават да смятат, че убиецът си ти.
— Не ми пука какво смятат.
— Изслушай ме.
Марс понечи да каже нещо, но се спря и кимна отсечено.
Декър продължи:
— Малко неща имат повече сила от истината. И когато тя е на твоя страна, започват да ти се случват все хубави работи, независимо дали си бял, черен или мулат.
— Но нали смяташе, че са били включени в Програмата за защита на свидетели? А се оказа, че не е така. Това означава, че се връщаме в изходна позиция.
— Какво правиш по време на мач, когато някой ти открадне топката? Падаш на тревата и се предаваш?
— Какви ги говориш, по дяволите?
— Това ли правиш?
— Намирам начин да взема топката и да мина през противниковата отбрана.
— Точно това трябва да направим и сега, Мелвин. Да намерим дупка в противниковата отбрана.
— Но как?
— Баща ти държеше ли сейф у дома?
— Сейф? Не.
— А би ли използвал онзи в заложната къща? Ако само той е имал достъп до него?
— Там наистина имаше сейф, но татко казваше, че собственикът е голям задник. Дебнел го непрекъснато, тъй като се страхувал да не открадне нещо. И то, при положение че баща ми работеше за него години наред. Затова не мисля, че единствен той е имал достъп до служебния сейф.
— В такъв случай ни остава само една възможност.