Дейвид Балдачи
Последната миля (35)

35

Двете жени гледаха право в него. Едната зряла, макар да нямаше да остарее и с минута, а другата още дете, което винаги щеше да си остане такова.

Защото и двете бяха мъртви.

Декър седеше на стола в стаята си в мотела и се взираше в снимката на съпругата си и дъщеря си.

Изваждаше я винаги когато го обземаше чувство на тъга или безнадеждност или изпиташе нужда да види лицата им. Не се тревожеше, че може да ги забрави, че споменът за тях ще потъне в някое затънтено кътче от паметта му и ще избледнее.

В паметта му нямаше затънтени кътчета.

Тя наподобяваше Таймс Скуеър, озарен от безброй светлини и неонови реклами.

Декър изпитваше странно клаустрофобично усещане, сякаш цялото му същество се смаляваше и не бе по силите му да го спре.

Новината, че нито Рой, нито Лусинда Марс са били включени в Програмата за защита на свидетели, му бе нанесла тежък удар. Толкова сигурен беше, че е на прав път. Богарт обаче бе проверил догадката му, след което я бе проверил повторно. Федералните шерифи нямаха никаква причина да лъжат или да крият. Ако бяха изгубили свидетел, този факт щеше да бъде документиран подробно.

Вярно, Декър разполагаше с нишки, които да проследи, но… нищо повече. Не вярваше, че някоя от тях ще му даде онова, което толкова отчаяно търсеше.

Истината. Понякога тя му се струваше най-неуловимото нещо на света.

Апетитът му намаля заедно с шансовете да разкрие случая и той стегна колана си с още една дупка.

Дори Рой и Лусинда да не бяха поверени на грижите на федералните шерифи, пак биха могли да бягат от някакво тъмно минало. Всички улики водеха в тази посока. И Декър трябваше да открие какво точно е било това минало. За целта се нуждаеше от информация.

Това бе първата му задача.

Втората изискваше да открие кой е подкупил семейство Монтгомъри и защо.

Той стана и отиде до прозореца. Отново бе заваляло и горещината отстъпваше под напора на дъжда. Навън бе неприятно и мрачно, в унисон с чувствата му. Обилните валежи бяха твърде рядко явление в тази част на Тексас, но времето в момента определено излизаше извън рамките на обичайното.

Заради невероятната му памет някои хора го смятаха за машина. И макар уменията му за общуване да не можеха да се сравняват с някогашните и в някои отношения да приличаше на робот, Декър определено изпитваше чувства. Често се натъжаваше и изпадаше в депресия. В такива случаи паметта му не можеше да му помогне. Нещо повече, тя влошаваше нещата.

Сепна го почукване на вратата.

— Да? — извика той.

— Аз съм.

Декър прибра снимката в джоба си и отвори вратата. На прага стоеше Марс.

— Имаш ли минутка?

— Разбира се.

Марс влезе и двамата застанаха на една крачка разстояние. Преди Декър да го попита какво иска, той извади нещо и му го подаде.

Беше снимка.

Мъжът на нея беше много висок. Косата му бе кестенява и къдрава, със сребърни нишки тук-там. Лицето му бе грубовато, но добре изглеждащо. Носът му бе чупен и зараснал леко накриво. Очите му бяха като стъклени, сякаш в тях нямаше и искрица живот. Устата му бе малка и наподобяваше разрез със скалпел в долната част на лицето.

Жената бе пълната му противоположност. Висока, слаба, с буйна коса, която се спускаше по широките й рамене. Кожата й бе тъмнокафява, гладка като коприна. Декър не можа да открие нито един недостатък по съвършеното й лице. Очите й бяха изпълнени с живот. Устните й бяха извити в сияйна усмивка, която действаше заразително. И наистина, Декър усети как собствените му устни се извиват леко нагоре, докато гледа образа й.

Вдигна поглед към Марс.

— Това несъмнено са родителите ти. И това е снимката, за която спомена по-рано, онази, която ти си направил.

Марс кимна.

— Откъде я взе?

— Винаги е била с мен. Включително в затвора.

— Можеше да ми я покажеш и по-рано.

Марс изтри сълзите в очите си.

— Да, можех.

— Защо сега?

— Защото исках да ги видиш като реално съществували личности, а не като парченца от пъзел, Декър. Исках да видиш усмивката на майка ми и очите на баща ми. Исках да разбереш, че те… че те са съществували.

Декър сведе поглед към снимката. Лицето му се изопна леко от откровеното признание на Марс.

А може да е моя грешка, че ми показва снимката едва сега.

— Разбирам те, Мелвин. Кога е направена?

— Когато завърших гимназия. Много бяха горди с мен. Вече бях приет в Тексаския университет. Щях да замина. Майка ми доста плака.

— А баща ти?

Марс се поколеба.

— Не толкова.

— Майка ти е била много красива. Направо изумителна.

— Да, така е.

Двамата мъже се взираха един в друг в продължение на няколко секунди.

— Сещаш ли се нещо друго? — попита Декър.

— Имам чувството, че никога не съм съществувал.

— Защо го казваш?

Марс го погледна.

— Не знам нищо за тези двама души на снимката. Откъде са дошли? Кои всъщност са били? Защо са били убити? Нищо. И тъй като аз съм тяхно дете, все едно съм дете на нищото… Кой съм аз тогава? — Той разпери ръце. — Никой! Нищо!

Следващата минута измина в мълчание, а дъждът навън се усили. Декър извади снимката на жена си и дъщеря си и я подаде на Марс.

— Семейството ти?

Декър кимна.

— Момиченцето ти е много красиво.

— Беше много красиво.

Марс го погледна неловко.

— Знам, че много ти липсват.

Декър се приведе напред.

— Работата, Мелвин, е там, че аз знаех всичко за тях. Всичко. В семейството ни нямаше тайни и загадки.

— Добре — отвърна бавно Марс, който очевидно нямаше представа какво се опитва да му каже Декър.

— Но сега ги няма… И аз съм нищо. Като теб.

Марс имаше вид на човек, който едва се сдържа да удари нещо.

— Това ли е всичко? И няма друго? Защо, по дяволите, правим всичко това?

— Правим го, защото може да има още нещо. От нас зависи.

— Но нали каза…

— Казах, че съм нищо. Но днес. Утре може да бъда нещо. Това е единственото сигурно. Живеем в свободна страна. Всеки от нас има възможност да направи нещо.

— При мен е по-различно.

— Защо?

— А ти как смяташ, по дяволите? Защото съм черен! А ти си бял. И това е голямата разлика между нас.

— Така ли смяташ?

— Не си ли на същото мнение? Има ли друга, по-голяма разлика между нас?

— Мисля си по-скоро за мача между „Лонгхорнс“ и „Бъкайс“. Там расовата принадлежност нямаше никакво значение, важна бе победата.

Марс се подсмихна.

— Добър довод, но той не променя реалността. Аз съм чернокож, излязъл от затвора. И няма никакво значение дали съм оправдан, амнистиран или не. Нали не си забравил онези тъпаци от паркинга?

— Не мисли за тях. Те са отрепки. Но откриването на истината за това кой го е направил може да промени нещата, Мелвин.

Марс поклати глава, но Декър продължи:

— Половината хора продължават да смятат, че убиецът си ти.

— Не ми пука какво смятат.

— Изслушай ме.

Марс понечи да каже нещо, но се спря и кимна отсечено.

Декър продължи:

— Малко неща имат повече сила от истината. И когато тя е на твоя страна, започват да ти се случват все хубави работи, независимо дали си бял, черен или мулат.

— Но нали смяташе, че са били включени в Програмата за защита на свидетели? А се оказа, че не е така. Това означава, че се връщаме в изходна позиция.

— Какво правиш по време на мач, когато някой ти открадне топката? Падаш на тревата и се предаваш?

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Това ли правиш?

— Намирам начин да взема топката и да мина през противниковата отбрана.

— Точно това трябва да направим и сега, Мелвин. Да намерим дупка в противниковата отбрана.

— Но как?

— Баща ти държеше ли сейф у дома?

— Сейф? Не.

— А би ли използвал онзи в заложната къща? Ако само той е имал достъп до него?

— Там наистина имаше сейф, но татко казваше, че собственикът е голям задник. Дебнел го непрекъснато, тъй като се страхувал да не открадне нещо. И то, при положение че баща ми работеше за него години наред. Затова не мисля, че единствен той е имал достъп до служебния сейф.

— В такъв случай ни остава само една възможност.