Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скандали (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love and Other Scandals, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Начална корекция
asayva (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Каролайн Линдън

Заглавие: Скандална любов

Преводач: Ивайла Божанова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 16.02.2016

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-188-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7965

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Джоун се върна в балната зала почти тичешком; сърцето й биеше лудо в гърдите и едва си поемаше дъх от стегнатия повече от обичайно корсет. Бог да й е на помощ, ако майка й разбере какво се случи току-що. Не само бе разговаряла с Тристан Бърк, Най-недостойният мъж в цял Лондон в очите на майка й, но и го фрасна по носа. Всъщност, тя най-вероятно щеше да одобри постъпката й. Да. Направо би аплодирала как дъщеря й е отблъснала неканеното внимание на един негодник…

Ала Джоун не възнамеряваше да провери дали последното е вярно, като разкаже случилото се на лейди Бенет.

На прага на балната зала забави крачка, макар пулсът й все още да биеше учестено. Докато се връщаше при приятелките си се постара да изглежда порядъчна и спокойна. Абигейл Уестън й хвърли любопитен поглед.

— Къде беше? — поинтересува се тя.

— В стаята за дами — отвърна Джоун.

— А после? — настоя Абигейл. — Заедно отидохме там, но ти тръгна първа и изчезна.

Джоун се огледа предпазливо наоколо. Както винаги никой не им обръщаше ни най-малко внимание, но тя все пак сниши глас.

— Устроиха ми засада.

Пенелопе, по-малката сестра на Абигейл, сепнато си пое дъх.

— Наистина ли? Кой?

Очите й сияеха от любопитство.

— Един умопомрачен идиот. — С крайчето на окото си Джоун видя въпросния идиот да застава на прага на залата. От това разстояние изглеждаше изключително привлекателен с кръстосани ръце пред широките си гърди и лукава усмивка на устните. Докато тя го наблюдаваше през рамо зеленият му взор се впи в нея, все едно я бе търсил. Тя вирна брадичка и се обърна отново към приятелките си. — Лорд Бърк, но навярно го направи, защото го заварих да дарява с ласки някой в музикалния салон.

— Да дарява с ласки? — попита Пенелопе с пълен с надежда глас. — Наистина ли?

— Жената седеше във фотьойл с вдигнати поли…

Джоун съзнаваше, че е редно да уточни местоположението на лорд Бърк — на няколко метра от нея, но си прехапа езика. Така му се падаше, задето бе оставил вратата отворена. И най-вероятно след няколко минути и без това щеше да награби лейди Елиът.

— Боже — възкликна Пенелопе и извърна големите си сини очи към сестра си, която внимателно изучаваше Джоун.

— Ако е бил зает да дарява с ласки друга, защо и как ти е устроил засада?

— Изтича след мен — подхвърли Джоун с леко обиден тон. — Хвана ме за ръката, дръпна ме в коридора и ме затвори в една стая. Наложи се да му издърпам ушите, за да избягам.

Веждите на Абигейл се стрелнаха нагоре, после се свиха подозрително.

— Наистина ли?

— Да! Защо не ми вярваш?

— Защото според теб звучи по-добре да кажеш, че си му дръпнала ушите, отколкото, че си вдигнала голяма врява и той те е пуснал.

— Ако искаш да знаеш — заяви Джоун надменно, — не му дръпнах ушите. Фраснах го в лицето. — Извърна се и погледна лорд Бърк отново; той продължаваше да я следи с очи. — Виждаш ли? Утре носът му ще е като узряла слива.

И двете сестри се обърнаха да го погледнат. В другия край на залата Тристан Бърк издържа на впитите в него очи. Стоеше облегнат на една от колоните, но Джоун някак усещаше присъствието му в тихия ъгъл, където се намираха те. Стори й се, че леко й се усмихва.

Това не вещаеше нищо добро. Извърна се и реши повече да не гледа в неговата посока.

— Наистина ли даряваше с ласки друга? — попита Пенелопе. — В момента доста съсредоточено гледа към теб, Джоун.

— Ударила го е по носа — напомни й Абигейл. — Ще те защитим, ако се приближи — увери тя приятелката си.

Джоун се наведе към ухото на Абигейл и попита:

— Кажи ми истината. Приличам ли на полуразтворен чадър?

Абигейл свъси вежди.

— Кой го каза? Изглеждаш… — погледът й се плъзна надолу. Тя премигна и се поколеба. Реакцията й не убягна на Джоун. — Изглеждаш прекрасно.

— Като прекрасен полуразтворен чадър — уточни Джоун и се извърна да изгледа свирепо лорд Бърк. Дяволите да го вземат. Да, беше привлекателен и даряваше жени с ласки, но беше и негодник.

— Защо дамите му се лепят така? — попита тя навъсено.

— Заради трапчинката — прошепна Пенелопе, неспособна да откъсне поглед от лорда. — Виж… Когато се усмихне…

— Защото е безумно богат и е виконт — намеси се Абигейл като една истинска и предана приятелка.

Погледът на Пенелопе не се отклоняваше.

— И това не е за подценяване — призна тя. — Но той е и най-неустоимият мъж в залата.

— Неустоим ли? — изсумтя Джоун, сещайки се за всички обиди, които той изрече по неин адрес през последните два дни. — Той е невъзпитан, войнствен и груб…

— Все трябва да има някакви качества, освен богатството си, титлата, широките рамене и страхотната трапчинка — обобщи Пенелопе замечтано.

— Мама никога няма да го позволи — върна я на земята сестра й. — Ще те накаже даже ако те види как го зяпаш.

— Но ще си заслужава — въздъхна Пенелопе и неохотно се обърна.

— Вярно е, че без риза изглежда доста добре… — изтърси Джоун, унесена в мислите си.

Двете сестри Уестън се вторачиха в нея зяпнали.

— Джоун, кога си… — успя да възкликне едната.

— Полугол ми отвори вратата, когато се отбих при брат си — отвърна тя, стараейки се да не обръща внимание на издайническата топлина по страните й. — В момента се е нанесъл в къщата на Дъглас.

Пенелопе се усмихна. Абигейл се опита да се въздържи.

— О, Джоун… — въздъхна тя.

— На всеки можеше да се случи!

— Да, но обикновено се случва на теб! — отбеляза Пенелопе. — Вече започвам да ревнувам.

— Това може да те умилостиви. У него е най-новият ми брой на „50 начина да съгрешиш“.

Беше се надявала точно на такава реакция: очите на Пенелопе се разшириха от изненада, а Абигейл ахна.

— Има нов брой?! Откога?

— И как се е озовал у него? — поинтересува се Пенелопе.

Джоун сниши още повече глас.

— След посещението при брат си отидох на Мадокс стрийт, при книжаря, за когото ми казахте. Спомена, че е получил няколко бройки сутринта. Но лорд Бърк ме последва и така ме ядоса, че си тръгнах, преди да взема брошурата. Купил я е, предполагам, защото тази вечер ми се присмиваше заради нея.

— Все на теб ти се случва — Абигейл.

— Значи в момента е у него? — уточни Пенелопе. — Да го привикаме навън и да я вземем…

— Или Джоун просто да си я поиска — предложи Абигейл, обърнала се отново към залата. — Той идва насам.

Джоун замръзна. Имаше ужасно предчувствие какво ще последва. Всеки мъж, в състояние да отвори врата полугол, да позволи на жена да показва интимните си части и буквално да отвлече друга не би се поколебал да си отмъсти по най-ужасен начин за фрасване с юмрук по носа.

Той спря при тях с все същата лукава усмивка на устните и се поклони. И трите автоматично отвърнаха с реверанс. Джоун ги представи един на друг. След това обаче той не си тръгна.

— Ще танцуваш ли с мен, госпожице Бенет?

— Защо? — Тя вирна брадичка. — Да не очакваш да завали дъжд?

Той премигна, после се усмихна широко.

— Ще ми позволиш ли да се скрия под полите ти, ако завали?

Джоун усети смаяните от шок погледи на приятелките си. Самата тя също бе доста шокирана. Какъв Борсук! Не стига, че я обиди в очите, ами сега го повтори пред приятелките й…

— Не, дори да има ураган — отвърна тя мило.

Той не помръдваше, но присъствието му ставаше все по-осезаемо.

— Ще танцуваш ли с мен, ако ти кажа, че възнамерявам да се извиня?

— Няма нужда да танцуваме, за да го направиш. Всъщност по-добре в даден момент да се съсредоточаваш върху едно нещо. Очевидно лесно се разсейваш, сър.

— Хмммм… — Погледът му се насочи към Абигейл и Пенелопе, които продължаваха безсрамно да ги гледат и слушат. Лорд Бърк сниши глас и този път определено се приближи към нея. — Ами ако ти дам пакета от магазина на Мадокс стрийт?

Този път я подлъга. Все някак тя, Абигейл или Пенелопе ще измислят начин да отнесат брошурата вкъщи. Нали все пак имаха жартиери? Бърз страничен поглед я увери в пълното одобрение на приятелките й за подобна саможертва. Дори Пенелопе изглеждаше готова да заеме нейното място. Това наклони везните в полза на съгласието й.

— Май най-накрая каза нещо убедително — заяви Джоун. — Приемам.

Усмивката му беше дяволски самодоволна.

— Бях сигурен.

Сърцето й заби лудо, когато го хвана под ръка и го остави да я отведе при танцуващите двойки. Мнозина хвърлиха крадливи погледи първо към него, после към нея и после отново към лорд Бърк, но вече — шокирани. Тя се питаше кое ги изненадва повече: че Тристан Бърк танцува или че танцува с нея. И двете бяха определено шокиращи за нея, но когато музикантите засвириха, тя не успя да скрие усмивката си; свиреха валс. Джоун бе танцувала валс само с учителя си по танци, с баща си и веднъж — по принуда — с брат си. Лорд Бърк беше противен, но понеже добре танцуваше валс, беше склонна да му прости; засега.

А и беше достатъчно висок. Джоун реши да се наслади на танца, затова заби поглед право напред. Не както обикновено ставаше в челото на партньора си, а в сребърната игла на врата. Беше украсена с готов за скок леопард с изумрудено око, което сякаш й пращаше хищническо послание. Джоун се усмихна на леопарда. Не само танцуваше, а го правеше с по-висок от нея мъж, който — о, небеса — танцуваше така вълшебно, че тя почти не усещаше пода под себе си. Извинението му въобще не й трябваше вече. Стигаше й да се носи по дансинга в пълно мълчание.

Той, естествено, беше на друго мнение.

— Обмисляш с наслада бъдещите си часове на четене или планираш смъртта ми?

При загатването за „50 начина да съгрешиш“ лицето й поруменя.

— Нито едното, нито другото — отвърна тя суховато. — Отправях мислена благодарствена молитва, че знаеш стъпките. Притеснявах се, честно.

— Да, доста е предизвикателно. Налага се да броиш… Едно, две… Две… След това какво следва? Боже, забравих.

За да подсили думите си той се извърна по-рязко от обичайното, но продължи да я държи все така здраво. Тя изпита чувството, че лети. Боже, с господин Бертхолд никога не се бе чувствала така.

— Усетих — увери го тя. С крайчето на окото си зърна Дъглас за втори път да танцува с Фелисити Дръмонд, но същевременно брат й ги наблюдаваше шокиран и разгневен. Това я накара да се замисли за майка си и какво би казала, когато разбере за валса с лорд Бърк. Джоун леко въздъхна, усетила как еуфорията й се изпарява. Всичко, на което се наслаждаваше, беше непозволено за млади дами. — Най-добре да се извиниш, преди музиката да свърши.

Леко подигравателното му изражение изчезна. За жалост, когато беше сериозен, беше още по-неустоимо привлекателен. Джоун започваше да си мисли, че бог я мрази, защото постоянно изправяше Тристан Бърк на пътя й. Беше противен и невъзпитан, но същевременно толкова омаен.

— Да, дълбоко съжалявам и искрено се извинявам, задето тази вечер казах, че приличаш на чадър.

Джоун се стегна. Предпочиташе да не чува това отново.

— Според мен е глупаво жените да следват мода, която не им отива, но пък не е моя работа как се обличаш.

— Наистина не е — съгласи се тя.

Сияйните му очи се плъзнаха по лицето й.

— Колко време ти отне да направиш всички тези масури?

— Около час. Защо? Искаш да пробваш как ще ти стоят ли?

Той се ухили. Джоун се постара да не гледа трапчинката му.

— Не бих казал.

— Едва ли ще ти подхождат.

Макар че, с нейния късмет, той вероятно би пробвал, за да я подразни, ала щеше да заприлича на романтичен старовремски кавалер, елегантен и изящен в брокатовите си, украсени с дантели дрехи.

— Идеята на майка ти ли беше?

— Защо мислиш така? — попита тя поруменяла.

— Спомена я вчера, когато изреждаше кои цветове не ти приличат.

Джоун знаеше, че никога не изглежда елегантно, дори в най-модните рокли. Светлосиньото не беше сред любимите й цветове, независимо колко подходящо беше за неомъжени дами. Но по-скоро ще се разхожда в Хайд Парк с рокля на зелени и оранжеви райета, отколкото да му го признае.

— Ако трябва да знаеш — подхвърли тя небрежно, — видях прическата в последния брой на „Акерман“. Съвсем скоро всички ще носят косите си така.

— От това едва ли ще ти стои по-добре.

Тя присви очи и подметна небрежно:

— Сър, проявяваш голям интерес към дрехите и прическата ми. Човек би се запитал какви са намеренията ти.

Той се усмихна леко. Загледана в устните му, така близо до нейните, Джоун усети как стомахът й се свива. Защо, по дяволите, я покани на танц? С една ръка на гърба й, а другата здраво стиснала нейната, беше лесно за развинтеното й въображение да си представи, че не е най-големият лондонски негодник, а привлекателен мъж, който някога й каза, че нахаканите момичета му допадат.

— С мен си в безопасност — увери я той. — Намеренията ми са да се извиня, да ти върна брошурата и после да отида да правя нещо, което наистина ми доставя удоволствие.

Джоун за малко да забели очи. Думите му определено я раздразниха.

— Приемам извинението ти, макар да беше половинчато. Заболя ме глезена. Придружи ме обратно до приятелките ми.

За повечето джентълмени подобно оправдание би било достатъчно. Надяваше се лорд Бърк поне веднъж да постъпи почтено.

— О, не. Още не. Не съм приключил с теб.

Преди да успее да го попита какво има предвид, той я завъртя енергично и двамата се озоваха в нишата зад близката колона, където имаше палми в саксии.

— Какво… — възнегодува тя.

Той само докосна със скрития в ръкавица показалец устните й, бръкна в джоба на вечерното си сако и извади „50 начина да съгрешиш“. Пакетът, както тя веднага забеляза, сега беше разопакован и заглавието на брошурата ясно се четеше.

— Извинявам се също, че почти те разплаках в книжарницата — обяви той и й подаде брошурата.

Дълбоко разстроена, тя я гледаше с копнеж. Толкова близко, а й бе невъзможно да я приеме.

— Как ще се върна в залата с това в ръка? Къде да я сложа?

Той развя брошурата напред-назад, а злорадият пламък в очите му издайнически контрастираше с невинното му изражение.

— Нали не си поръчала нещо непристойно за четене, а, госпожице Бенет?

— Ако някой я види, ще се закълна в гроба на баба, че си опитвал да ме тласнеш към поквара с тази мръсотия, не че имам представа какво съдържа.

Усмивката му стана още по-широка.

— Поквара ли? Изпълваш сърцето ми със страх, но и с известно любопитство. Каква поквара мислиш, че съм планирал на метри от гостите на лейди Малкълм? Предпочитам по-голямо уединение от засадени в саксия палми.

— Лейди Елиът ще остане смаяна да го чуе.

Той се засмя тихо и спокойно, видимо неизмъчван от нервите, които тресяха Джоун.

— Тя остави вратата отворена, не аз. И нямах никакви помисли за поквара. Но стига съм те разигравал. Наистина исках да се извиня и да ти върна скъпоценното книжле. — Той се наведе още по-близо, все така усмихнат. — Хайде — подкани я той, — вземи го.

Джоун стисна ръце. Нямаше начин да я пъхне под жартиера си пред него.

— Не мога. Трябва да я задържиш.

Той въздъхна и промълви:

— Боже, пощади ме от жени без въображение. Обърни се.

— Защо?

Преди да продължи с протестите, той я улови за раменете и я завъртя с лице към стената. После се притисна към нея и по този начин я скри от погледа на всеки, който случайно би минал. Джоун опря длани в стената, борейки се да си остави достатъчно място, за да може да диша. Боже, усещаше го зад себе си. Беше пъхнал стъпало между нейните, а гърдите му се притискаха към гърба й. След това усети пръстите му по връзките на корсажа. Той го развързваше! Поразена, застина на място от порочността, която се разиграваше пред нея; или по-точно — зад нея. Най-големият женкар в Лондон развързваше роклята й.

— Не се тревожи — прошепна той в ухото й. — Тази вечер непорочността ти не е застрашена от мен.

Непорочността й може би, но не и въображението й. Корсажът се разхлаби и тя си пое дълбоко въздух. Затвори очи и се насили да укроти въжделението си той да прояви интерес към непорочността й. Колкото и невъзпитан да бе лорд Бърк, Джоун не можеше да отрече, че е привлекателен и желан.

— Боже, защо затягате така тези корсети?

— Няма значение — промълви тя. — Само побързай…

Тя усети пръстите му да се плъзват по кожата на гърба й и после — допира на хартия. Той натикваше „50 начина да съгрешиш“ под разхлабения й корсаж.

— Дано имаш доверие на прислужницата, която ти помага да се съблечеш.

— Сега вече нямам друг избор. Бързо ме стегни — просъска тя.

Той се засмя и вещите му пръсти започнаха да затягат връзките.

Независимо от цялото старание на Джоун да съсредоточи вниманието си върху стената пред нея, тя усещаше допира на ръцете му по гърба си. Запита се каква ли фантастична история ще съчини, ако някой ги завари; имаше чувството, че са в нишата поне от час.

Завъртя се веднага щом той приключи.

— Благодаря. Сега ме пусни да мина.

Вместо да се отдръпне той опря ръка до главата й и така й пресече пътя.

— Защо си така наплашена от майка си?

— Защо ли? Защото съм неомъжена жена без собствено солидно състояние, без свои имоти и без лични права. За разлика от теб не разполагам със свободата да се крия в ниши с някого, който не се интересува от непорочността ми, защото е непристойно. Дори — пагубно. Не че някой е проявил интерес да опетни добродетелността ми, но приличието е важно за една млада дама. — Последното го изрече, имитирайки тона на майка си, и въздъхна: — Не знам дали майка ти държи на репутацията ти, но мама много държи на моята. Нямам желание да прекарам остатъка от сезона в стаята си, защото ти не знаеш как да се извиниш по нормален начин, затова ме пусни да мина.

Той вдигна вежди.

— Кой каза, че не се интересувам от непорочността ти?

— Ти!

— Не. Казах, че тази вечер не е застрашена. — Дръпна един от масурите й. — Има разлика.

Тя го изгледа изпитателно. Той определено не даваше признаци да е завладян от страст, готов похотливо да й се нахвърли. Не че тя искаше нещо подобно, разбира се; поне не от него.

— Прости ми, ала не долавям тънката разлика.

— Нахакана както винаги — ухили се той.

— Точно така!

— Не съм се съмнявал…

Той млъкна и се заслуша.

— Какво? Някой идва ли? — разтревожи се тя.

— Да — прошепна той. — Тихо.

Джоун пребледня.

— Да не би да е мама? — простена тя.

— Тихо!

Той определено не й обръщаше внимание, а с отнесено изражение се ослушваше за нещо.

Боже! Дори да не беше майка й, можеше да е някой любител на клюки. Джоун си представи как я заточват за една година в Корнуол, далеч от приятелките й и пазаруването по магазините, каквото вероятно ще е наказанието й, ако я видят буквално в прегръдките на Тристан Бърк. Единствената й надежда бе да постави малко дистанция помежду им.

— Пусни ме или ще се развикам.

— Шшш-т — нареди й той отново. — За бога, жено, поне веднъж млъкни.

— Защо? Кой идва? Ако някой те види как ме държиш приклещена към стената, ще остане с погрешно впечатление…

Той я погледна невярващо.

— Никога ли не постъпваш както ти кажат? Напълно ли си луда?

Джоун стисна зъби. Тя беше изключително разумен човек; той постъпваше погрешно: вкара я в тъмна стая, задържа брошурата й, спори с нея пред очите на всички в залата, а сега я държеше притисната към стената зад палмите. Макар пулсът й да беше учестен и нещо като вълнение да предизвикваше кръвта й да кипи заради начина, по който я притискаше, тя трябваше да се махне оттук. Срещна погледа му, пое си дълбоко въздух и се накани да извика. Стори й се, че той измърмори: „По дяволите“ и преди тя да издаде какъвто и да е звук устните му се впиха в нейните. Джоун щеше да се срине, ако ръцете му не я бяха обгърнали.

Бяха я целували и преди, или поне тя си мислеше, че преди е била целувана. Но в сравнение със сегашното, другите целувки бяха като докосване с устни по бузата. Тристан Бърк я държеше по начин, който не оставяше съмнение за намеренията му; усещаше всеки сантиметър от тялото му, допряно плътно до нейното. Едната му ръка беше на тила й и й пречеше да се отскубне. Както, естествено, тя щеше да постъпи, ако той не я държеше и не я целуваше. Прокара език по устните й, тя понечи да протестира, но… той нададе стон на гладен човек, попаднал пред богата трапеза… Тя се чувстваше по същия начин…

Може би мина една година, преди той да си отдръпне главата. Джоун бе готова да се закълне, че е минало толкова време. Трябваше да се хване за него… Всъщност, тя се бе вкопчила в него… Кога бе станало това?

Едва си пое въздух и промълви:

— Ти… Ти ме целуна…

Почти не можеше да диша от пристегнатия корсаж. Стисна здраво ветрилото си, за да не припадне.

Гледаше я отвисоко, но продължаваше да я държи здраво, ала след последните й думи само леко поклати глава и ръцете му се отпуснаха.

— Трябваше за миг да чуя мислите си — обясни той.

Почувства се засегната. Изгледа го свирепо, макар сърцето й да продължаваше да бие силно в гърдите й.

— Има и други начини…

Той се наведе по-близо, с решително изражение, и Джоун млъкна. Пак ли щеше да я целуне? Ако го направи, да го зашлеви ли този път, или да отвърне на целувката?

— По този начин постигнах желаното — прошепна той. — Недей да мислиш, че няма да го направя отново.

Обърна се и се отдалечи, оставяйки я напълно безмълвна, както никога.