Каролайн Линдън
Скандална любов (21)

Глава 20

Отдаден на мисли за разходката с балона, Тристан стигна до две заключения.

Първо: щеше да му е изключително приятно да си спечели обратно шилинга. Непростимо дълго изучава устните на Джоун и си даде сметка, че са идеални, с красива форма и привлекателен розов нюанс. Поколеба се дали да не я целуне при нейния възторжен възглас, докато се рееха над Лондон; дощя му се да я целуне, виждайки как тя ги стисна, когато той изрече думата „фуста“; прииска му се да я целуне дори когато тя изрази желание да го ритне — твърде вероятен знак, че полудява, но той така и не успя да се научи да устоява на предизвикателствата.

А това водеше до второто му заключение: да продължава да я вижда означаваше да си играе с огъня. Дъглас Бенет го помоли да се погрижи тя да не е нещастна. Разходката с балон приличаше на изпълнено донякъде обещание от Тристан. По никакъв начин обаче не извиняваше увеличаващите му се похотливи мисли по отношение на сестрата на Бенет. А колкото повече време прекарваше близо до нея, толкова по-многобройни ставаха те. Докато Джоун изброяваше частите на дамското бельо, той ясно си представяше как не само сваля всяка спомената дреха от тялото й, но същевременно прави и онова, което щеше да му върне шилинга.

Истинска тревога обзе душата му. Само преди няколко седмици я смяташе за най-необуздана Фурия. Сега си представяше как я разсъблича, докато я целува до блажена забрава. Това бе не само път към полудяването. Рискуваше да стигне до нещо далеч по-лошо: женитба.

Тристан смяташе, че бракът трябва да се избягва на всяка цена. Оприличаваше го на капан. Вярно, вътре имаше съблазнителни примамки — я хубаво лице, я солидна зестра — но капанът си е капан: щраква със заплашителна лекота и от него има само един начин да се измъкнеш — смъртта. Мъжете стъпват в него доброволно, разбира се, но да изброяваме ли колко от тях съжаляват после? Зестрата свършва, булката губи свежестта си и остава само затвора; мъж и жена приковани един към друг чрез як брачен хомот.

От хорски приказки знаеше, че родителите му са държали един на друг. Питаше се дали отговаря на истината. Защо един баща ще излезе от вкъщи и в тъмна нощ ще остави съпругата и детето си, за да попадне в разбушувала се буря и да се удави? Според бавачката на Тристан майка му починала скоро след това от любов, от разбито сърце по загиналия си съпруг. Това не говореше добре за браковете по любов, а що се отнасяше до другия вид… Прекалено живо помнеше вечерите в „Уайлдуд“. Принуждаваха го да седи тихо в ъгъла, чичо му дремеше пред камината, а леля му, потънала в ледено мълчание, бродираше. Чуваше се само пращенето на цепениците в огъня. Един бог знаеше какво бе събрало тези двамата заедно, но в очите на Тристан то изглеждаше по-зле и от ада. Закле се никога да не изпадне в подобно жалко съществувание, притиснат от изискванията на жена и подложен на вечното й неодобрение.

Но, за да е честен, трябваше да признае, че Джоун никога нямаше да се превърне в леля Мери. При всеки опит да си я представи как бродира пред камината я виждаше да кълне конеца и да мята ръкоделието в огъня, а той избухва в смях и започва да я целува; накрая двамата се любят на килима. Във фантазиите му тя отмята глава назад от копнеж, кожата й блести златиста на светлината на огъня, прекрасните й устни въздишат от страст и го подканват да проникне дълбоко в нея…

По дяволите! Само от мисълта как я люби по челото му избиваше пот, а слабините му се стягаха напрегнато. Втълпяваше си, че която и да е, ще го доведе до същото състояние, ала всяка жена, легнала пред въображаемата камина, приличаше на Джоун — очите с цвят на кафе имаха златни точици, дългата й кестенява коса се стелеше по раменете й и никога не бе виждал по-хубава гръд, по-неустоимо лакомство от ягоди със сметана.

И въпреки това не се налагаше да се жени. Не му трябваше зестра на съпруга. Реши ли, можеше да легне с всяка жена, склонна да сподели постелята му; е, вярно — не с Джоун, но и други жени имаха хубави гърди и искрящи очи. Нежеланието му да ги търси не означаваше нищо. Пък и изпълни задължението си: отби се на чай и я заведе на разходка с балон. Всъщност направи повече от достатъчно и не се налагаше да я вижда отново. След няколко дни напълно ще забрави фантазиите си как сваля дрехите на Фурията и как си възвръща шилинга, като я целува.

На следващата вечер нарочно не отиде на соарето у семейство Мартин, за което лейди Кортни спомена, че ще посетят. Предпочете игрална зала. Покани едрогърда блондинка да седне на коленете му, но мигом я отпрати, защото тя започна да се смее на всяка негова дума. Загуби на карти повече от двеста паунда; пи прекалено много и се прибра едва ходейки. Въпреки всичко през цялото време се питаше дали тя се е оглеждала за него тази вечер.

На другия ден се отправи към боксовия ринг. Здравата го ступаха, ала пак не се разсея. Озова се на пазара за коне. Започна да наддава за симпатична, но напълно непотребна му кестенява кобила — по-висока от другите, кротка, с добър нрав. Беше подходяща за жена.

В последния момент някой го изпревари и той побесня на себе си, че се разочарова задето е изгубил кобилата. Опита и с посещение на театър. Слабостта му към остроумия обаче го подведе: зад всяка пиперлива реплика му се привиждаше Джоун Бенет. Дълги часове прекара в бъдещия си дом. Надзираваше работниците, но установи, че час по час се пита какво би казала тя за стъкления купол над стълбището или за новите съоръжения, които монтира.

Именно тази капка преля чашата. Налегналото го любопитство относно мнението й за водопровода го накара да се откаже от преструвките, че тя не представлява интерес за него. На следващия ден отиде на Саут Одли стрийт.

Възнамеряваше да се държи скучно, защото — така разсъждаваше той — напористото му поведение провокира същата реакция от нейна страна. Ако се държи по обратния начин е възможно и тя да постъпи така. Тогава ще прилича на всяка друга почтена млада дама, обикновена и безинтересна, и вече няма да представлява никакво предизвикателство. Би помогнала и някоя от роклите, които не подчертаваха така добре фигурата й и е с достатъчно дантели, за да закриват целия й бюст. Не беше свикнал да мисли толкова много за една жена и не съобразяваше какво да прави.

За негово разочарование лейди Кортни го прие сама. Той се поклони и зае посоченото му място. Стараеше се да не поглежда към вратата. Навярно сега Джоун подхваща нагоре лъскавата си коса и я подрежда, така че добре да разкрива изящната й шия; или жартиерът й се е разкопчал и тя вдигаше полите си, излагайки на показ дългите си крака…

— Колко мило отново да се отбиеш — подхвана домакинята му. — Исках да си поговоря с теб, сър.

Тристан я погледна гузно.

— Така ли, мадам?

— Летели сте с балон!

Лицето му засия.

— Тя ви е разказала? Дано на госпожица Бенет да й е харесало колкото и на мен.

Тя вдигна вежди.

— А на теб колко ти хареса?

— Страшно много. Финансирам изпробването на новите горелки на господин Грийн. Целта му е да направи полетите по-лесни и безопасни и беше така любезен да ни вдигне във въздуха, за да се насладим на гледката.

Лейди Кортни се усмихна леко.

— Каква дръзка постъпка. Не съм сигурна дали бих гледала как земята се отдалечава, докато ме държи само балон от тънка коприна.

Той се ухили.

— Да. Джо… Госпожица Бенет каза почти същото. Но аз никога нямаше да го предложа, ако не бях уверен, че е напълно безопасно.

— И я убеди, че няма нищо страшно?

— Да — потвърди той.

— Във всяко отношение ли?

Начинът, по който тя произнесе „всяко“, прикова вниманието му. Тристан присви очи и се опита да разгадае какво точно има събеседницата му предвид. Замълча за момент, а лейди Кортни се наведе напред със сериозно изражение.

— Наясно си, предполагам, с репутацията си.

Той кимна кисело.

— Чудесно. Независимо от клюките те смятах за джентълмен, но разходката с балон ще даде повод да се говори, че… имаш известни намерения. Внимавай да не събудиш очаквания, които не възнамеряваш да изпълниш.

— Предупреждаваш ли ме? — попита той.

Усети как всичките му мускули се напрегнаха.

Лейди Кортни го изгледа изненадано.

— Нищо подобно. Точно обратното. Обяснявам ти предизвикателството пред теб.

— Какво предизвикателство? — почти изръмжа той, но вратата се отвори и Джоун влезе.

Въпросът изчезна от съзнанието му както почти всичко друго. Тюркоазната й рокля сякаш нарочно подчертаваше извивките на тялото й и никакви дантели не прикриваха каквото и да било. Тристан успя да се поклони, но не и да откъсне очи от нея.

— Изненадана съм да те видя отново, милорд — поздрави тя.

Гледаше я опиянен как се настанява на мястото срещу него.

Златното бие на роклята опасваше бюста й, подчертавайки формата му, и се спускаше към талията. В съзнанието му изплува образа на вързана девица, на път да бъде принесена в жертва на своя бог.

— Изненадана ли? Защо, госпожице Бенет?

Тя се усмихна.

— Явно губя облога с леля.

— О? — Той се опита да прогони езическите образи, нахлули в главата му. — Бях останал с впечатлението, че не одобряваш залаганията.

Очите й невинно се ококориха. Той вече бе подготвен колко е важно да бъде нащрек, когато тя придобие този вид.

— Случайно намерих един шилинг и не устоях на изкушението да рискувам.

Не биваше да й отговоря, знаеше го отлично, но…

— Смяташ ли, че си постъпила разумно? Човек не бива да залага онова, което не може да си позволи да загуби.

Тя махна небрежно с ръка.

— Едва ли ще усетя загубата.

Боже, отново го въвличаше в мрежата си. Тристан не обърна внимание на вътрешния си глас, който му нашепваше да седи спокойно и да кима като глупак.

— Никога не е добре да заложиш на губеща кауза.

Тя се наведе напред достатъчно, за да му напомни за липсата на всякакви дантели.

— Бях убедена, че ще спечеля. Но понеже спорът ни така и не бе подложен на проверка, това вече няма значение.

— Точно така — обади се лейди Кортни. Тристан почти бе забравил за присъствието й в стаята. — Някои въпроси просто трябва да бъдат подложени на проверка. Не могат да бъдат решени с аргументи. Съгласен ли си, лорд Бърк?

Той плъзна поглед по съблазнителната фигура на Джоун.

— Да, мадам.

Джоун хвърли унищожителен поглед на леля си, но тя само се усмихна, Тристан не го забеляза. Не можеше да откъсне очи от Джоун. Приличаше на чувствена богиня. Намерения… Очаквания… Предизвикателства… Такива думи се въртяха в ума му. Хем го изкушаваха, хем го предупреждаваха. Не бе готов да се ожени, но… ако търсеше съпруга, то тя щеше да изглежда така, както Джоун изглеждаше в момента.

— Племенничката ми каза, че ремонтираш къщата си — подхвърли лейди Кортни.

— С всички подобрения и новости, които се предлагат.

Тристан се усмихна. Единствено темата за ремонта на къщата му имаше силата да го откъсне от новия и много по-подходящ начин на обличане на Джоун.

— Наистина ли беше необитаема? — поинтересува се Джоун. — Покривът ли се бе срутил?

— Да, и то с гръм и трясък. Чак станало причина съседите да излязат разтревожени на улицата. Чист късмет е, че никой не пострада. Срутването унищожи таваните и слугинските помещения, а в източното крило дъждът съсипа стените и лампериите.

— Боже!

— Като съдя по размера на щетите, трябва да е било наводнявано години наред. Чичо ми беше малко небрежен в поддържането на дома, а леля Мери едва ли е мислила за покрива, затова пораженията бяха установени едва в началото на тази година.

— Нали каза, че се е срутил?

— Така открих теча — отвърна той сдържано. — Стана седмица, преди да вляза във владение. След срива леля отрече да е знаела за опасността, но ме изненада внезапното й желание да напусне къщата след толкова много години.

— Не се съмнявам — промърмори лейди Кортни.

— Но… в известен смисъл не съжалявам — продължи Тристан бавно. — Така имам възможност да я ремонтирам изцяло. Когато няма покрив е лесно да вдигнеш нов и да усвоиш нови пространства. На мястото на срутила се стена можеш да изградиш портал. Сега къщата ще стане каквато я искам и няма нищо общо с онази тъмна и претрупана сграда, каквато я помня.

— Значи не се е случило нещо много лошо — отбеляза Джоун. — Особено след като не си я харесвал в предишния вид.

— И аз разсъждавам така. — Усмихна й се доволен. — Искате ли да я видите?

Тристан дори не знаеше защо го предложи. Джоун премигна сякаш и тя се чудеше, но лейди Кортни веднага прие:

— Много бих искала. Често съм мислила за подобрения в моята къща, но е толкова трудно да си ги представиш. Инсталирал ли си тоалетни?

— На всеки етаж — отвърна той гордо.

— Трябва да ги видя. — Лейди Кортни погледна племенничката си и се засмя. — Сигурно ме смяташ за доста странна, щом настоявам да видя тоалетните.

— Има много повече за гледане — увери ги той, наблюдавайки Джоун.

— Добре. — Тя вирна брадичка, а на устните й разцъфна усмивка.

— Да отидем да разгледаме къщата.

Наредиха да извадят каретата и скоро потеглиха. Тристан яздеше коня си до тях, отчасти доволен, но и леко притеснен. Доволството бе лесно обяснимо: бе посветил огромно внимание на ремонта и се гордееше от резултата. Но притеснението… Питаше се дали Джоун ще одобри преустройството, а после се озадачи защо му пука. Не ставаше въпрос за нейната къща.

Завиха към площад „Хановер“ и той се опита да види сградата с нови очи. Къщата от тъмни тухли се издигаше в североизточния край. Бе една от първите построени тук преди цял век и доскоро възрастта й личеше. Осъвременяваше я отвън и отвътре. Слагаше нова ограда и малка козирка, за да предпазва гостите от дъжда, но засега всичко бе на етап изграждане.

Помогна на дамите да слязат и ги въведе вътре. Още в преддверието се наложи да спрат, за да отмести кутия с инструменти.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди той.

Вестибюлът беше приличен, а стълбището започваше от задната му част. Това бе най-голямата промяна: изместването на стълбището позволи да се отвори врата към малък салон, отделен от голямата библиотека зад него. Смяташе това да е сутрешният салон, защото гледаше на изток. Вдясно се намираше трапезарията и Тристан поведете посетителките си натам.

Беше чиста, но хоросанът по стените бе още влажен. Две от стените чакаха да бъдат боядисани, а полилеят бе загърнат с чаршаф. Подът бе доста ожулен, а в единия край остатъци от тъмна ламперия се открояваха на фона на новите стени. Прозорците обаче вече бяха готови, коминът на камината — почистен от натрупалите се през десетилетията сажди.

— Много приятно помещение — отбеляза лейди Кортни.

Той погледна високите тавани и приятните пропорции.

— Надявам се да стане хубав салон — сподели той.

— Водата чак до тук ли е проникнала? — попита Джоун, сочейки остатъците от ламперията.

— Не. Просто беше грозно — отвърна той с усмивка.

— Голямо начинание — засмя се тя.

— Да. Много от грозните неща ще бъдат променени.

Тристан разтърка с крак изгорено място на пода. В тази стая още се усещаше тютюнът от многобройните пури, които чичо му пушеше след вечеря. Ненавиждаше миризмата им, защото я свързваше с привикването си тук, за да го разпитват за училище и другите му занимания. Едва когато махнаха килима видя изгорения на доста места под. Сега следите щяха да бъдат изстъргани и заличени.

— Помня, че дойдохме тук да поднесем съболезнованията си, когато чичо ти почина — обади се Джоун. — Къщата беше много тъмна, за разлика от сега. Стените какъв цвят ще бъдат?

— Ами… Не знам. — Огледа се и се опита да си представи помещението без винените тапети и тъмната ламперия. — Ти какво предлагаш?

Тя премигна. Лейди Кортни бе изчезнала в съседното помещение.

— Къщата е твоя.

— Започва да прилича на такава. — Отново огледа помещението. — Мразех да идвам тук.

— Защо?

Той сви рамене.

— Беше тъмна, както ти каза, студена, претрупана. Идвах само когато нямах друг избор.

— Затова ли дойде у нас с Дъглас?

Той се засмя.

— Помня къщата ви. Прозорецът на слугинското стълбище още ли скърца?

— Не — усмихна се тя. — Татко го закова, след като ти и Дъглас вдигнахте цялата онази врява. По настояване на мама.

— Напълно развалих мнението й за мен, нали? — направи гримаса той.

— Според мен с Дъглас бяхте еднакво виновни…

— Не. Тя стовари цялата вина върху мен. А и наистина не бях невинен. — Усмихна се тъжно. — Съжалявам обаче, че повече не ви гостувах. Беше една от най-хубавите ми ваканции.

По лицето й се изписа изненада.

— Защо? — Побърза да запуши устата си с ръка. — Искам да кажа: радвам се, че престоят ти е харесал…

С небрежен жест той отхвърли поправката й.

— Не, не, знам: майка ти не ме хареса от първия миг, но въпреки това домът ви бе топъл и уютен. Дори когато баща ти ни се скара, прояви търпение и разбиране. Би се изненадала, ако знаеше колко много мои съученици живееха в мрачни и студени домове като мен.

— Всяка ваканция ли гостуваше на някого?

— При всяка възможност — уточни той.

Тя свъси вежди.

— Така си и мислех. Дъглас постоянно описваше начина ти на живот като весел и безгрижен. Направо ти завиждаше.

Тристан изсумтя.

— При наличието на толкова топлина в дома и семейството му? С радост щях да си разменя мястото с него.

— Но ти си имал дом — отбеляза тя бавно. — При чичо си и леля си. Дори да е бил тъмен и студен, все пак е бил… твой дом, нали?

— Да, имах, ако под „дом“ разбираш мястото, където ме търпяха през училищните ваканции, когато не успявах да си изкопча покана за някъде другаде — отвърна той с крива усмивка.

— Търпели са те?

— Неохотно — добави той. — Ако не бях наследникът, обстоятелство, предизвикващо дълбокото съжаление на леля ми и чичо ми, за всички щеше да е огромно облекчение да не се вясвам там.

— Това е ужасно. Не може да е вярно!

— Напротив, самата истина е. И продължава да е така, ако някой попита леля Мери. — Тристан се запита защо й разказва всичко това. Скръсти ръце и се облегна на полицата над камината. — Би трябвало да ми съчувстваш…

Тя поклати глава и не се хвана на игривия му тон.

— Доста си провокативен понякога, но все пак… Защо се е налагало да изкопчваш покани за гостуване? По думите на Дъглас си бил най-популярното момче в училище.

— Наистина ли?

Тристан бе готов да се обзаложи, че въобще не са го харесвали. Възхищаваха му се, но това бе различно.

— Скъпа госпожице Бенет, позволи ми да ти обясня нещо за момчетата. Интелигентно, трудолюбиво момче може да е популярно, да има широк кръг приятели. Но момче, което подстрекава към безброй номера и приключения, е легендарно. От въздуха се появяват приятелите с молба да им гостува. Разказите за наказанията в края на ваканцията само засилват славната му репутация. — Разпери широко ръце и се поклони като актьор след последното падане на завесата. — Рядко ме канеха някъде втори път, но навсякъде ме канеха поне веднъж.

Тя го зяпна.

— Да не искаш да кажеш, че Дъглас те е поканил у нас, защото си обещал да си безобразен?

— Естествено. Какво друго би го накарало да ми предложи?

— Ами… Например… приятелството ви — заекна тя.

— Приятелство? — Той щракна с пръсти. — Колко банално. Къде е тръпката?

— Да, вярно, държиш да има тръпка във всичко. Но майка ми… Тя те обвини за всички пакости. — Очите й заблестяха от негодувание.

— Защо не хвърли вината на Дъглас? Той те е поканил само и само, за да види в какви каши ще се забъркате двамата и какви неприятности ще причините!

Устните на Тристан се извиха в усмивка, колкото весела, толкова и горчива. След почти двайсет години му бе приятно да го чуе, но това определено не променяше нищо сега; същевременно се наслади да види Джоун бясна на друг, а не на него.

— Не я виня. Подобно на нея никой друг не ме искаше в дома си.

Тя разтвори леко устни, а очите й се изпълниха с тъга. По дяволите! Той не искаше тя да го съжалява. Прочисти си гърлото, но тя го изпревари.

— Изгони ли леля си и братовчедките си от тази къща?

— Какво?! — Той свъси вежди. — Не. Преди два месеца леля ми ме осведоми, че не желае повече тази къща. Била прекалено тъмна, старомодна и малка, за да осигури подобаващ сезон на дъщерите й. Изнесе се ден, след като ми го съобщи. Не съм я гонил, а още по-малко съм я заставял да го прави.

— Тогава защо иска да се върне?

Тристан присви очи.

— Явно е обсъждала с теб въпроса.

Мисълта, че Джоун е слушала жлъчните брътвежи на леля му и им е повярвала, го огорчиха повече, отколкото лъжите на леля Мери по негов адрес.

— Всъщност беше братовчедка ти Алис — уточни тя и страните й леко поруменяха. — Коравосърдечно си отказал да се върнат дори след като леля ти те е умолявала.

Отвори уста, готов да се защити, но се отказа. Вместо това заяви:

— От години съм трън в очите им. Защо да се насилвам да им ставам любимец сега?

Очите й блеснаха.

— Не й повярвах! Само се учудих защо спира непозната в магазин за шапки и й говори такива неща. Евангелин каза…

— Да? — подкани я той, понеже тя млъкна.

Джоун прехапа устни, но все пак се реши.

— Евангелин описа лейди Бърк като капризна и лоша жена, която никога не те е харесвала. Никога не е харесвала и баща ти. — Джоун се обърна, за да огледа отново стаята, докато Тристан я зяпаше смаян. — Иска да се върне, защото къщата е обновена, нали? Защото си я направил много по-хубава. Но най-доброто подобрение е, че си е тръгнала.

На устните му се появи усмивка.

— Съгласен съм.

Джоун остана неимоверно доволна от усмивката му. Изглеждаше и сепнат, и зарадван от думите й, сякаш го шокира и извади от обичайната му самоувереност. Същото изражение се мярна в очите му, когато я увери, че никога не е обиждал лицето й. Вместо да се обърка от реакцията му, тя го намираше за вълнуващо, защото й се струваше, че за пръв път го вижда такъв, какъвто е.

Сега разбра защо той толкова рядко се разкрива. Сърцето й се късаше, като си представяше как в собственото си семейство нежеланото момче жадува за малко топлина и преданост или просто дружелюбност. Години наред Дъглас говореше завистливо за свободата на Тристан да прави каквото иска — и Джоун се бе съгласявала — но сега виждаше истинската цена на тази свобода. Нямаше родители, които да го наказват, да го мъмрят, да го възпират… нито пък да го утешават, да го аплодират и да го обичат. Естествено бе да иска да прекарва ваканциите със съученици, вместо да живее с жена, която открито го презира. Именно тогава той се бе научил да казва всичко, да предизвиква всеки, за да получи желаното. Последствията бяха дошли по-късно.

— Достатъчно по тази тема — заяви тя. Писна й да обсъждат неприятните роднини Бърк. — Ще ми покажеш ли останалата част от къщата?

— Разбира се. — Предложи й ръка, тя прие. Остави го да я отведе в задния салон — малко помещение с витражи по прозорците и сводест таван. — Най-съвременните удобства — обяви той и вдигна капака от едната страна на камината.

— Какво е това?

С озадачена усмивка тя се наведе да надникне в отвора. В празното пространство висяха няколко въжета и… това бе всичко.

Тристан коленичи и започна да тегли едно от въжетата.

— Скрит асансьор — обясни той. — За въглища. Долу в мазето пълнят сандъчетата и при необходимост се изтеглят. Няма нужда прислужниците да носят тежкия товар по стълбищата.

— Колко изобретателно! — Тя се наведе, за да надникне още по-навътре в кухината. Най-после видя издигащия се нагоре метален контейнер. — Ти ли го измисли?

Той не отговори веднага. Джоун го погледна и си даде сметка, че позата й е недискретна. Бе се вторачил в деколтето й, изложено пред очите му — имаше отлична възможност да види гърдите й. Бе достатъчно само да се изправи и всичко щеше да е наред, но не можеше да помръдне; не искаше. По лицето му не се мяркаше нито насмешка, нито готовност да я дразни; нямаше и нищо цинично. Само очите му бяха тъмни от желание. Изведнъж Джоун разбра как точно се чувства лейди Констанс, когато любовниците й я гледат. Сега разбра защо лейди Констанс рискува толкова, за да осъществява връзките си. Такива погледи карат жените да се чувстват безразсъдни, смели и жадни за мъжко внимание.

Погледът на Тристан бавно се плъзна нагоре по шията й все едно я докосваше; кожата й настръхна. Спомни си как нейните пръсти извървяха същия път. Евангелин бе изчезнала в поредната стая и само далечните звуци на чук напомняха на Джоун, че не са съвсем сами.

— Да — промълви той. — Идеята е моя. — Съзнателно и открито погледна отново деколтето й. — Имам много, много идеи…

— Асансьор за въглища е… бляскава идея — опита се да го разсее тя.

— Така ли мислиш? — Прокара пръст по златното бие, което опасваше гърдите й. — Далеч не ми е любимата идея.

Джоун си даде сметка, че е на път да припадне. Само с тона си обясняваше отказа на краката й да я държат; щеше да се строполи всеки момент. Всичко освен Тристан, все още коленичил, изчезна. Пръстът му докосна кожата на рамото й и тя потрепери. Зелените му очи не се откъсваха от нейните и той вдигна брадичка, сякаш се готви да я целуне…

Зад нея се чу трясък.

— По дяволите… Извинете, милорд.

Двама работници стояха на прага. Единият се наведе да вдигне изтървания чук. Другият сведе смутено глава.

Тристан се изправи.

— Няма нищо. Ще се качим, за да можете да работите. — Отново й предложи ръка и двамата тръгнаха към стълбището. — След като се впечатли от асансьора за въглища, ще ти трябват амонячни соли, когато видиш горния етаж.

Тя се усмихна; сърцето й продължаваше да бие лудо.

— Нямам търпение.