Каролайн Линдън
Скандална любов (4)

Глава 3

Звънче над вратата оповести влизането на Джоун в претъпкания с всевъзможни книги магазин. На прага пое дълбоко дъх, изпълнена с удоволствие. Не само миризмата на книги — комбинацията от хартия и печатарско мастило — й напомняха библиотеката в „Хелстън Хол“, семейното имение в Корнуол. Библиотеката бе единственото място, където можеше да задоволява страстта си към приключения и скандали, пък макар и само във въображението си. Днес обаче беше нещо повече от това; днес се радваше на свобода. През следващия час беше свободна да броди, където иска. Вярно, Бонд стрийт не предлагаше кой знае какви опасни приключения, ако се изключи рискът да я зърне някоя от приятелките на майка й. Но в затворения живот на една стара мома всяко бягство действа опияняващо.

Особено когато възнамеряваше да осъществи специална задача. Дискретно свела поглед, тя откри книжаря и тихо прочисти гърло.

— Да, мадам? Как да ви помогна? — Усмихна се и й се поклони. — Нещо специално ли търсите?

— Да, сър. — Погледна го приветливо. — Да е пристигнал случайно нов брой на „50 начина да съгрешиш“?

Имаше причина да дойде точно в тази книжарница. Чул желанието й, собственикът нито трепна, нито възрази. Дори й се стори готов да й намигне.

— Получих няколко бройки сутринта. Да ви опаковам ли една в задната стаичка?

— Да, благодаря.

Джоун се въздържа да не затанцува от радост. Нов брой от днес! Явно току-що е дошъл от печатницата. Ще има време да го прочете поне веднъж, преди да го даде на приятелките си следващата вечер. Абигейл и Пенелопе също щяха да присъстват на бала у Малкълм. Единственото по-хубаво от това да четеш последния брой бе да го обсъждаш, шепнейки развълнувано зад разветите ветрила. Баловете станаха далеч по-поносими, откакто започна да излиза „50 начина да съгрешиш“.

Книжарят изчезна зад завесата и Джоун влезе по-навътре в магазина, благочестиво заставайки до лавица с дебели, скучни на вид книги със слой прах по тях. Да се приближи към романите в задната част на книжарницата беше опасно. Само щеше да закопнее за книга, която нито имаше възможност да купи, нито да внесе незабелязано в къщата. За щастие „50 начина да съгрешиш“ излизаше като брошура и можеше да бъде скрита под шал или дори — както отчаяно направи Джоун веднъж — под жартиера.

Звънчето над входната врата отново звънна и тя бързо се обърна към лавицата, придърпвайки напред крайчето на бонето си, за да скрие лицето си. За момент настъпи тишина, след което се чуха бавни, отмерени стъпки, тръгнали към нея. Джоун стисна устни и впи поглед в книгите, без да прочете нито едно заглавие. Бяха стъпки на мъж — следователно едва ли щеше да я забележи, освен ако по някакъв малшанс не е приятел на родителите й. Майка й сякаш познаваше всички любопитни персони в Лондон и новината за скришното посещение на Джоун тук рано или късно щеше да стигне до ушите на лейди Бенет.

Стъпките съвсем приближиха и някой застана в края на пътеката, където стоеше тя. Бързо грабна книга от полицата, отвори я и застана с гръб към него. Макар да имаше пълно право да посети книжарница, сърцето й биеше лудо в гърдите. Да се отбие в „Хатчард“ не би разтревожило особено майка й, но да влезе в тази книжарница и да търси въпросната забранена брошура непременно щеше да й навлече заключване в стаята й поне за месец. Насили се да диша спокойно и внимателно се вслушваше дали стъпките най-после не се отдалечават.

Вместо това те се приближаваха. Джоун нехайно прелисти страница от книгата в ръцете си. Къде се бавеше собственикът? Щеше да й е доста неприятно, ако в крайна сметка се окаже, че не разполага с „50 начина да съгрешиш“.

— Ако ми върнеш подписания от Бенет лист, на никого няма да кажа, че съм те заварил да четеш похотлива поезия тук — обади се до болка познат глас.

Джоун замръзна. Усети как сърцето й се качи в гърлото.

— Не знам за какво говориш — успя тя да изрече някак и прелисти още една страница. Този път се насили да прочете няколко строфи. Слава на бога и на всички светци в небето, не се оказа похотлива поезия. — Невъзпитано е да се прекъсва четящ човек.

— Така ли? — Дълга ръка се протегна над главата й и взе прашна книга от полицата. — А не е ли невъзпитано да притиснеш някого в спалнята му и да го изнудиш да жертва свободата си?

— Как смееш да обвиняваш една дама в подобно престъпление? — Тя прелисти още една страница. — Клеветнически е от твоя страна да говориш такива неща.

Лорд Бърк облегна рамо на полицата пред нея, отвори своята книга и невъзмутимо възрази:

— Видях го със собствените си очи преди половин час.

— Нима? — Тя го изгледа спокойно. — Когато разказваш историята, непременно да споменеш, че ме посрещна шокиращо полугол. Брат ми ще настоява да получи удовлетворение до края на деня.

Той й се усмихна бавно. Както Джоун се бе опасявала, нищо не бе в състояние да го смути. В зелените му очи играеха дяволити пламъчета, а от усмивката на бузата му отново се появи трапчинка; беше забравила за трапчинката.

— Той вече поиска да получи удовлетворение. Защо, мислиш, съм тук? Дай ми листа и пътищата ни ще се разделят.

— Лорд Бърк, действията ми не те засягат. Брат ми е голям човек, поне на ръст, ако не умствено, и ако му трябва бавачка, то ти си последният в Англия, подходящ за тази длъжност. Подписа се доброволно.

Дари го със самодоволна усмивка.

— А сега ти ще ми предадеш листа също така доброволно.

Продължаваше да я гледа сякаш я съблазнява и тя ще изпълни всяко негово желание. Беше мечтала мъж да я погледне все едно е готов да я последва накрай света, но никога не си бе представяла, че причината ще бъде лист хартия.

Затвори рязко книгата и я върна на полицата, преди да отсече:

— Не възнамерявам да ти дам нещо мое и то — доброволно.

— Не? — попита той, а веждите му се стрелнаха нагоре.

— Никога.

— Никога?

Тя наклони глава, дари го с още по-широка усмивка и повтори:

— Никога.

Той се наведе напред и доближи лице до нейното. Сега бяха на сантиметри един от друг.

— Мога да променя решението ти — прошепна той.

Джоун въздъхна театрално, но пулсът й заби учестено заради начина, по който той се бе надвесил над нея, сякаш се кани да я целува, докато тя загуби свяст. Част от нея се изкушаваше да го насърчи. Не е ли редно всяко момиче да бъде целувано до несвяст от опасен мъж поне веднъж в живота си? Но от друга страна по-добре да не знае от какво се лишава, та после да няма греховни помисли. Защо жалкият начин на живот на Тристан Бърк не се отразяваше върху външния му вид? Много по-лесно щеше да й бъде, ако той беше дебел и грозен.

— Никога — заяви тя отново.

Това е самата истина, каза си тя наум. Дори да я целуне, в което тя се съмняваше, няма да промени решението си, защото той би го направил само за да си върне листа. Ако Джоун позволи някога някой да я целуне, това ще е заради страст, а не за да я изиграе.

За момент той остана смълчан. Очите му обходиха лицето й и той обяви:

— Продължаваш да си прекалено нахакана, а това не е добре за теб.

— Много благодаря — прие тя възторжено думите и запримигва насреща му. — Постигнах целта на живота си.

— Прекалено много проблеми създаваш на горките, нищо неподозиращи мъже в Лондон.

Тя присви очи. Господинът насреща й стъпваше върху несигурна почва.

— Явно съм проблем само за теб. Дъглас ще се справи. Листът не означава нищо. По един или друг начин майка ми ще го закара на бала и той е наясно с това.

— Тогава го върни.

— Няма.

— Мога да го взема от теб. — Очите му я обходиха от главата до петите. — Не — промълви той. — Предпочитам ти да ми го дадеш.

— За нищо на света, лорд Бърк. — Гласът й изневери, когато произнесе името му, а думите й прозвучаха задъхано и нежно. — Освен това — опита се тя да се окопити бързо, — балът е утре вечер. Ако толкова държиш на писменото му обещание, ще ти го пратя вдругиден, завързано с ярко розова панделка.

Той й се ухили насреща и отбеляза:

— Имаш изобилие от розови панделки, предполагам. Но все пак розовото не е твоят цвят.

— Това теб не те засяга — отвърна тя хладно.

— Така обаче ми беше по-лесно да те проследя току-що — призна той. — Виждах райетата от две преки.

Джоун съзнаваше как изглежда. В скицника на шивачката роклята й се стори изключително привлекателна, но на нея й стоеше някак обикновено, каквото и да казваше майка й. Ала беше доста обидно той да го отбелязва. Нямаше значение колко привлекателна й се стори голата му гръд или начина, по който като любовник се наведе над нея преди малко. Той определено беше негодник. И още по-ужасно: развали радостта й да е свободна през малкото откраднато време. Собственикът на книжарницата беше изчезнал и дори заради „50 начина да съгрешиш“ не си заслужаваше да прекара минута повече в компанията на лорд Бърк. За това, което й причини току-що, заслужаваше да го шамароса.

— Благодаря за спонтанната, но нежелана констатация — процеди тя през зъби. — Стискам палци с Дъглас взаимно да се подлудите. Кажи му, че ще го видя на бала у Малкълм утре вечер.

Извърна се, отиде до вратата и я затръшна след себе си.

За втори път днес Тристан се намръщи след нея. Бенет явно въобще не я познаваше; сестра му притежаваше необичайна решителност. Нещо по-лошо: начинът, по който очите й сияеха, докато отказваше да му стане съучастник, говореше, че се гордее със своето упорство и вироглавство. Първото му впечатление бе напълно вярно: тя бе Фурия и той трябваше да я избягва.

Опита се да не мисли какво щеше да направи тя, ако истински се бе опитал да я убеди.

Погледът му попадна върху книгата, която държеше. Какво бе довело госпожица Бенет в тази книжарница, запита се той. Съвсем не приличаше на „Хатчард“ със скучните си готически романи. Вероятно не е имала никаква представа и случайно се е озовала вътре. Върна книгата с доста похотлива поезия на мястото й. Преди малко доста се изкушаваше да й прочете някои от стиховете, за да види колко може да порозовее лицето й.

— Заповядайте, мадам. — Нисък, оплешивяващ мъж се появи от задната стаичка с пакет в ръка. Застина на място и се огледа. — Извинете, сър.

— Наложи се дамата да си тръгне — обясни Тристан.

— Така ли? — Мъжът изглеждаше видимо изненадан. Продължаваше да държи пакета в ръка. — Е, някой друг непременно ще я поиска. А как да помогна на вас, сър?

Тристан се загледа в пакета. Значи тя не бе попаднала случайно тук, а бе дошла за нещо специално. Пакетът беше тънък и вързан с канап. Какво бе поръчала тя?

— Ще го занеса на дамата. — Подаде книгата, която се готвеше да върне на лавицата. — Както и тази.

Собственикът я пое.

— Да, сър. Да я опаковам ли?

— Няма нужда.

Мъжът кимна, а Тристан отброи нужните монети. Взе двете книги и отново стъпи на Бонд стрийт, питайки се къде ли е отишла госпожица Бенет. Безцелно тръгна по улицата, като надничаше в магазините с надежда да види розови райета, но не забеляза такива.

Не искаше да признае, че е малко гузен, задето я накара да си тръгне без покупката си. Не, тя си беше виновна. Ако беше по-разумна, щеше да върне проклетата бележка, която брат й така безразсъдно подписа. Тристан щеше да й благодари възпитано и да си тръгне, без повече да говори с нея.

Сега се налагаше отново да я види, дори да я издири. Първо, защото никога не зарязваше надпревара и то като губещ, при това — от жена. Второ — защото сега държеше книгата й и искаше да види изражението й, когато й я даде. Питаше се дали поруменява в яркочервено или в тъмнорозово.

Когато се върна в къщата на Бенет на Хафмун стрийт приятелят му вече беше там. Втурна се в преддверието при пристигането на Тристан.

— Взе ли го? — попита направо той.

— Листът ли? Не.

Тристан хвърли шапката си към закачалката на гърба на вратата. Не уцели и тя се изтърколи под масичката.

Бенет изруга и прокара ръка през и чорлавата си коса.

— Дяволите да вземат Джоун! Защо въобще я пусна в къщата?

— Не ме предупреди да не го правя.

Тристан си взе шапката и се отдалечи на няколко крачки. Погледна закачалката и отново метна шапката. Пак не уцели.

— Трябваше ли? — възкликна Бенет. — Жена нахълтва на зазоряване и ти я пускаш в спалнята ми!

Тристан пак вдигна шапката си и отново застана до приятеля си.

— Ако беше друг тип жена — подхвана той, преценявайки разстоянието до закачалката, — щеше да ме изгониш, задето не съм я пуснал.

— Било е очевидно, че не е от онзи тип жени. — Бенет свъси вежди. — Мамиш. Сега си десет сантиметра по-близо отколкото преди.

— Не е вярно — възрази Тристан, но все пак отстъпи. — Един паунд, че този път ще успея.

— Една гвинея, че няма.

На лицето му се появи дяволита усмивка. Той приклекна леко и с въртеливо движение метна шапката за пореден път. Тя прелетя и падна право върху куката, разклати се малко и застана на място. Тристан вдигна възторжено юмрук, а Бенет отново изруга.

Тристан свали ръкавиците си и ги подаде на прислужника, появил се едва сега в антрето.

— Съветвам те да стоиш по-далеч от сестра си. Тя е огромна напаст.

— Сякаш не го знам от двайсет години. — Бенет се върна в салона и се отпусна върху един от малкото столове. Тристан го последва, но отказа предложението на Дъглас за чаша бренди. — Благодаря, задето се опита да я намериш, Бърк — обади се домакинът.

— Аз я открих. Мърдок, донеси кафе и бекон — провикна се той към антрето. — След като сме станали в този час, най-добре да закусим.

— Открил си я?! Тогава защо не ми носиш листа? Мислех, че с приказки можеш да придумаш всяка жена да ти даде каквото поискаш.

— Боже, Бенет, изкарваш ме човек, който злоупотребява с доверието на хората.

— Само що се отнася до жените.

Тристан му се закани с пръст.

— Не желая да имам нищо общо със сестра ти. Тя е непредвидима.

Бенет го изгледа развеселен.

— Отказала ти е — досети се той.

— Отказа не на мен, а да ми върне проклетия лист — поправи го Тристан. — А ти беше пълен глупак, да го подпишеш.

— Е, толкова за прословутия чар на Бърк — изсмя се Бенет. — Да му откаже стара мома!

Тристан изгледа свирепо Дъглас и процеди през зъби:

— Каза да ти предам, че няма търпение да те види на бала у Малкълм утре.

Думите му помрачиха настроението на Бенет. Усмивката му се стопи и той отпи щедра глътка бренди.

— По дяволите. Загазих. Успях да избегна мама, но татко ме предупреди колко лошо ще стане, ако този път не се явя. Освен това Джоун ще покаже на мама бележката, която е още у нея благодарение на теб.

— Желая ти приятно прекарване. Ще се постарая да напусна къщата ти, преди да доведеш булката си тук.

— Става въпрос за един проклет бал.

— Той ще сложи край на ергенския ти живот. След като се подчиниш на една жена е само въпрос на време тя да те обвърже с друга.

— Млъкни, Бърк — изръмжа Дъглас с мрачно изражение.

— От опит знам: майките са склонни да предпочитат жени, които приличат на тях. Сигурно ти е избрала някоя горгона.

— Няма да се женя — сопна се Дъглас.

— Много скоро ще стане — провокира го Тристан.

— По дяволите, тогава и ти ще дойдеш! Ако беше се справил със задачата Джоун да се държи разумно, нямаше да ме сполети тази беда.

— Ако беше проявил характер и отказал да подпишеш, нямаше да те сполети тази беда.

Бенет скочи на крака и забоде пръст в рамото на приятеля си.

— Ти я пусна в къщата, ти я остави да си тръгне с подписа ми върху листа. Ти не й го отне, дори след като ти обясних колко тежко е положението. Длъжник си ми. Ще те изгоня от къщата си, ако не дойдеш на проклетия бал с мен утре.

Тристан въздъхна. Възнамеряваше така и така да отиде на бала, за да преживее тръпката отново да види Фурията.

— Добре — прие той привидно победен. — Но все още ми дължиш една гвинея.