Каролайн Линдън
Скандална любов (6)

Глава 5

На Тристан не му трябваше много време, за да си припомни защо не обича да ходи по балове.

Първо — компанията наоколо. Нямаше нищо против тълпите, особено ако пред тях се разиграва хубав боксов мач; не му допадаха вторачените погледи на жените — някои лукави, други — скандализирани, а трети — просто любопитни. Лейди Малкълм го зяпна учудено, когато последва Бенет през вратата, а това се оказа една от най-възпитаните реакции, които предизвика. От време на време срещаше погледа на особено смела дама и я даряваше със зловеща усмивка. Младите жени се изчервяваха, по-възрастните му обръщаха гръб, а онези по средата понякога отвръщаха на усмивката му. На него не му пукаше. Тази вечер беше дошъл да даде урок на една дама, а тя закъсняваше.

— Не симулирай покаяние, преди съдията да се е появил — посъветва той Бенет, застанал мрачно облегнат на полицата над камината в другия край на помещението.

— Ако си тръгна, мама със сигурност ще се появи десет минути по-късно, а после жив ще ме одере, задето съм си тръгнал. — Направи знак на прислужника и взе две чаши вино от таблата. — Поне да се напия за сметка на Малкълм.

Вторият проблем при баловете, продължи да разсъждава Тристан, беше виното. Малцина домакини предлагаха най-хубавото си вино на стотиците гости, присъстващи на баловете. Отпи от виното, подадено му от Бенет и въздъхна. Или беше доста средно бургундско, или разредено; въобще не виждаше смисъл да го пие.

Бенет вече почти бе изпил своето.

— Не разбирам какво е прихванало мама. Защо е намислила да жени мен? Защо не се захване да омъжи Джоун? Това ще й отнеме поне десет години.

— Може да е преценила, че е безнадеждно.

Бенет пресуши чашата си.

— Вероятно — съгласи се той. — Джоун има свойството да вбесява хората.

— Прав си — промърмори Тристан.

Знаеше го от личен опит. В момента бе на път да се вбеси, докато оглеждаше залата за въпросната проклета.

— Мама наистина не бива да се интересува толкова от евентуалната ми женитба — продължи Дъглас. — Не ми трябват средства и в момента харесвам живота си. Какво бих спечелил, ако се оженя?

Тристан се замисли. Какво предлага един брак?

— Сигурност — обяви той накрая. — Ако твоето богатство или състоянието на баща ти се стопи, ще ти е по-трудно да намериш богата булка. Ако се захванеш сега, имаш по-голям избор от момичета.

— Да се стопи ли? — възнегодува Бенет. — Дори аз не съм толкова глупав, че да проиграя на комар всичко. И даже съм склонен да започна да пестя, но не и да взема жена, която по цял ден и по цяла нощ да ми опява за нещо. Не. Това е някаква маниакална идея на мама и аз няма да се подчиня.

— Чудесно — обади се Тристан, макар почти да не го слушаше. — Така трябва. — Беше зърнал пристигането на Фурията. Беше достатъчно висока, за да я забележи сред тълпата, особено с перото в косата. — Иди й го кажи още сега.

Бенет видимо трепна.

— Майка ми е тук, така ли? Слава богу. Колкото по-рано танцувам с набелязаното от нея момиче, толкова по-рано ще си тръгна.

Думите съвсем не прозвучаха като опълчване срещу намеренията на лейди Бенет, но Тристан предпочете да не ги коментира. Проследи как Бенет си пробива път през тълпата. Сестра му вече се бе отдалечила от по-възрастната слаба жена.

Вероятно майка им. Тристан не откъсваше очи от пищното перо в косата й и не спираше да се пита кое диктува желанието на жените да приличат на оскубани щрауси. Тя бързо се присъедини към група млади дами. Сви устни, преди да отпие от виното. Още нещо, което бе забравил: жените обикновено се движеха на глутници; той искаше да се изправи срещу нея насаме.

Наблюдава я в продължение на няколко танца, единият — доста дълъг. Край него мина прислужник с табла питиета и той разсеяно смени празната си чаша с пълна. Бордото беше малко по-приемливо от бургундското. С известно закъснение осъзна, че тя всъщност не танцува. Отвеждаха дружките й до дансинга няколко пъти, но тя все оставаше на мястото си, очевидно поради липса на партньор, а не на интерес; виждаше как от време на време перото се полюлява в такт с музиката. Без съмнение би пуснала острия си език срещу всеки мъж, достатъчно смел, за да я покани, защото Тристан бе наясно, че всички жени обичат да танцуват.

Преди да се запита дали да я съжалява, тя най-после се обърна и излезе от залата с друга млада дама. Тристан застана нащрек и остави вече празната си чаша. Сякаш за доказателство, че тази жена носи само неприятности, той беше изпил две, а може би и три чаши не особено качествено вино.

Проби си път сред гостите, без да обръща внимание на шепота или на съпътстващите го прикрити погледи. Залата беше относително тясна, но дълга и докато стигне до вратата госпожица Бенет беше изчезнала. За миг спря, заслуша се и после тръгна към мястото, откъдето се чуваха женски гласове. Чудесно; щеше да я причака пред дамската стая за освежаване.

Един от салоните в края на дългия коридор бе на разположение на жените и в момента няколко от тях го ползваха, съдейки по разговорите и смеха, които се носеха отвътре. Понеже не искаше да стои отпред, за да чака появяването й, Тристан опита бравата на една от близките врати и установи, че е отключена. Влезе в малка стая с музикални инструменти, осветена от две лампи на масичка до арфата. Остави вратата открехната и се приближи до масичката. Лампите бяха привлекли погледа му. Не беше виждал такива преди; бяха изключително деликатни. Заинтригуван, Тристан се наведе, за да ги разгледа по-отблизо, а след това дори коленичи, за да види как изглеждат отдолу.

— Най-после — изчурулика женски глас зад него. — Никога не съм си представяла, че ще те видя на колене.

— Не е поради причината, която ти би искала — отвърна той, без да се обръща. — Що за лампа е това?

— Откъде да знам? — сопна се жената леко завалено, хлъцна и пристъпи към него.

Тристан дори не я погледна. Лейди Елиът му бе любовница в продължение на няколко седмици миналата есен, преди неблагоразумно да му съобщи, че иска брак. Той я заряза на секундата.

— Права си — отвърна той разсеяно. — Глупаво е да те питам.

— Не говори така — изгука тя и прокара пръсти през косата му. — Знам някои неща, както сигурно добре помниш.

Тристан внимателно свали стъкления абажур от лампата и трепна, защото горещото стъкло опари пръстите му.

— Помня, че се смяташе за голяма чаровница — подхвърли той.

— Както и ти — прошепна тя шеговито. — Ако искаш, ще ти припомня и други неща… Още сега…

— Имам други планове.

Ще попита лорд Малкълм откъде си е набавил тези лампи и ще си вземе такива и за своята къща.

— Промени ги. Липсваше ми, Бърк… Дай ми възможност да се извиня за безразсъдните си приказки…

Той я погледна. Тя стоеше наведена над него и впечатляващата й гръд беше на нивото на очите му.

— Джесика, няма смисъл. Намери друг, на когото да предложиш ласките си.

Тя се нацупи, но продължи да си играе с косата му. Той се отдръпна, когато тя понечи да свали кожената връв, с която пристягаше косата си. Бог да го пази от жени, които не носят на шампанско, но въпреки това го пият в изобилие.

— Но аз те искам… Липсваш ми… Толкова си жизнен, необуздан и страстен. Хайде да го направим в името на старото ни приятелство…

— Не, благодаря.

Продължи внимателно да изучава лампата, ала изруга здравата, когато след няколко минути украсените й с дантели гащи с дълги крачоли паднаха върху главата му.

Тя се разсмя.

— Хайде, любов моя. Знам какво обичаш…

Хвана полите си, отстъпи назад и се стовари върху фотьойл. Облегна се назад и вдигна полите на роклята и фустите, разкривайки голите си крака. Разтвори ги и обяви:

— Хайде, твоя съм да ме превземеш.

За момент той остана безмълвен. Боже, тя бе по-дръзка, отколкото я помнеше. Но нямаше никакво намерение да се поддаде на предложението й…

— Вратата е отворена — напомни той и върна лампата на масичката. — Държиш се като глупачка, Джесика…

В стаята се чу силно ахване. Тристан се извърна бързо и видя врага си на прага; с широко отворени очи тя зяпаше разкрилата се пред нея гледка. Въздухът стана гъст като захарен сироп и само пиянското хилене на лейди Елиът — все още размахваща крака с поли, метнати през лицето — нарушаваше тишината.

— Божичко… — промълви най-накрая госпожица Бенет.

Лейди Елиът надникна над вдигнатата си пола.

— Уви, заловени сме в деликатно положение, Бърк!

— Не ние — поправи я той. — Ти.

С три крачки прекоси стаята, хвана здраво госпожица Бенет за ръката и затвори вратата след тях.

— Много съжалявам — заяви тя с престорено отчаяние, докато той я дърпаше по коридора към най-близката чупка. — Мислех, че дори ти би спазил благоприличие да не развратничиш при широко отворена врата…

— Слушай — заповеднически изрече той, стискайки я още по-силно за ръката, — не развратнича с онази жена и да не си посмяла да кажеш на някого, че съм го правил.

— Няма — промълви тя, скромно свеждайки очи. — Не би било редно. Мога само да опиша какво видях с очите си. — Погледна го дяволито през гъстите си мигли. — Лейди Елиът едва ли ще има нещо против.

Тристан се насили да не изругае на глас. Как тази жена винаги успяваше да го застави да се оправдава?

— Чаках теб — заяви той в стремежа си да я обърка.

Тя рязко вдигна глава.

— Мен ли? Ти, сър, си напълно умопобъркан, ако очакваш аз да се отпусна във фотьойл и да ти покажа…

— Нищо подобно — прекъсна я Тристан, като се стараеше да не мисли за това. Нямаше желание да наднича под полите на Фурията, нито да си представя блесналите й от страст очи, нито да се пита колко непредвидима може да е в леглото. — Разполагам с нещо твое и исках да ти го дам.

Тя го изгледа невярващо.

— Нима? И какво по-точно?

— Не се ли досещаш?

— Нямаш нищо, което аз да искам.

Той се наведе напред, загледан в очите й с цвят на кафе и златисти точици.

— Нищо, а? Сигурна ли си, госпожице Бенет.

Част от самоувереността й се стопи.

— Да, напълно сигурна съм — заяви тя, но не прозвуча особено убедително.

— Интересно — промърмори той.

Руменината й, забеляза той, бе нежна като на разцъфнала роза.

Тя се овладя и възвърна обичайния си тен.

— Извини ме, сър. Трябва да вървя.

Не, нямаше да я пусне така лесно.

— За къде се разбърза? — Та нали той дойде на проклетия бал само за да я види? — Не го ли искаш?

— Не — прошепна тя. Изглеждаше притеснена. — Задръж го.

Опита се да мине край него и да се върне в коридора към балната зала.

Той постави ръка на стената и блокира пътя й, без да се замисли.

— Не бързай толкова. Трябва да ти кажа няколко неща…

— Майка ми идва! — изсъска тя. — Пусни ме да мина!

Тристан помнеше ясно единствено с какъв леден поглед го гледаше лейди Бенет през онази ваканция, когато го поканиха в дома на семейство Бенет. Тогава беше дванайсетгодишен, но достатъчно интелигентен, за да разбере, че нова покана няма да последва. Струваше му се малко нечестно; повечето от пакостите, с които заслужи враждебността й, бяха идея на сина й, но една майка едва ли би се настроила срещу детето си, когато има друг, върху когото да хвърли вината. През следващите години Бенет често споделяше, че майка му продължава да не одобрява Тристан. На него не му пукаше, но сега…

— Страхуваш ли се? — попита той насмешливо.

— Да!

Тя не само го заяви решително, но и имаше изплашен вид.

Редно бе да я пусне; просто да вдигне ръка и да я остави да мине край него. Вместо това натисна дръжката на вратата до тях и бързо дръпна Джоун вътре. Затвори вратата точно когато група възрастни дами се появиха зад ъгъла и поеха по коридора.

— Тогава е най-добре да се скриеш.

Той не видя кога ръката й се вдигна и го удари по рамото.

— Защо ме вмъкна тук? — прошепна тя шокирана. — Пълен идиот ли си?

— Разбирам: не те е страх да нарушиш благоприличието, като нахълташ в спалнята на брат си или като се вмъкваш в съмнителна книжарница, но приближаването на майка ти те изпълва с ужас.

— Както трябваше да се чувстваш и ти, ако имаше капка мозък — сопна се тя. — Какво искаш, лорд Бърк? След последната ни среща чарът ти въобще не ми въздейства.

— Не се съмнявам. Но имам нещо твое. — Извади пакета, все още опакован и завързан с канап, и го размаха пред носа й. — Не го ли искаш?

Очите му се бяха приспособили достатъчно, за да забележи как тя леко зяпна. Веднъж да я види да не знае как да реагира.

— Отвори ли го? — попита тя колебливо.

— Както виждаш — не. Но сега мога да…

Той хвана канапа.

— Спри — обади се тя. — Моля те, недей.

Тристан се усмихна.

— Не мога да го взема сега — добави тя. — Няма къде да го сложа.

За пръв път той погледна роклята й: светлосиня, с огромно количество дантели около деколтето, а поради изобилието от фусти полата й стърчеше като огромен кринолин. Плъзна поглед нагоре. Обсипана с перли тиара придържаше перото в косата й, но най-отблъскващи бяха масурите около слепоочията й. Все едно от двете си страни имаше по чепка грозде.

— Не предпочиташ ли мода, която да ти отива? — попита той.

Очите й проблеснаха гневно.

— Сега така е модерно! — тросна се тя.

— Но не ти отива — обяви той безцеремонно. — По-тъмен нюанс на синьото ще ти стои далеч по-добре. Сега приличаш на полуразтворен чадър.

— Невъзможен си! — Приготви се пак да го удари. — Пусни ме да си вървя или ще те фрасна.

— Нима? — Не се въздържа и се ухили. — Никога не ме е фрасвала… Ох! — Последното дойде, след като юмрукът й се заби в носа му. Трябваше да се признае, че беше доста сполучлив удар. Сигурно Бенет я е научил. — Ти ме фрасна!

— И с удоволствие ще го направя пак. — Отскубна се и отпори вратата. — Довиждане, лорд Борсук… Исках да кажа лорд Бърк.

Все още с ръка върху носа си Тристан безпомощно наблюдаваше как тя се отдалечава. Беше го победила и отново триумфираше. Не биваше да я вкарва в тази стая. Но единственото му намерение бе да я подразни и да я накара любезно да го помоли да й даде пакета от книжарницата. Вместо това… Вместо това си докара насинен нос и отново не постави Фурията на мястото й.

Този път тя прекали. Не му оставеше друго, освен да й обяви война.