Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скандали (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love and Other Scandals, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Начална корекция
asayva (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Каролайн Линдън

Заглавие: Скандална любов

Преводач: Ивайла Божанова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 16.02.2016

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-188-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7965

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Сутринта в деня на разходката със сестрите Уестън Джоун лежа до късно в леглото. Опитваше се да съчини история, която ще задоволи Абигейл и Пенелопе, но без да разкрие прекалено много от случилото се. Налагаше се да се придържа относително близо до истината, за да не се издаде или оплете в собствените си лъжи по-късно. Очевидно се налагаше да им каже за целувката. Не само беше голяма новина, но и твърде „вкусна“, а мъжът, целунал я — достатъчно вбесяващ — за да изисква подробен анализ. Ако нещата станат неловки обаче, трябваше да има с какво да ги разсее.

С известно съжаление реши да жертва брошурата „50 начина да съгрешиш“.

Забрави обаче за всичко това в момента, когато стъпи долу. Прислужниците се суетяха напред-назад, а Смит, икономът, изглеждаше още по-сериозен от обикновено. Тя спря във вестибюла озадачена какво става. За нейна изненада баща й слезе по стълбите облечен за пътуване. Придружаваше доктор Самюелс — лекарят, прегледал предишната сутрин майка й.

— Какво става, татко? — попита Джоун, щом лекаря си тръгна.

— Ще водя майка ти в Корнуол — отвърна той. — Заради здравето й.

— Божичко! — ахна Джоун. — Значи не е добре, така ли?

Майка й доста кашля предишния ден и си легна по-рано от обичайното, но нищо не подсказваше колко сериозно е положението.

— Не е — въздъхна баща й. — През нощта състоянието й се влоши и извиках Самюелс на зазоряване.

— Какво е мнението му?

— Нещо възпламенява дробовете й, а въздухът в Лондон влошава състоянието й. — Джоун никога не бе виждала баща си толкова тъжен. — В момента Джанет приключва с опаковането на багажа. Веднага след това заминаваме.

— Горката мама. Ще се оправи, нали, татко?

— Надявам се. — Усмивката му беше искрена, макар и напрегната. — Възнамерявам да направя всичко по силите си, за да се оправи.

— Разбира се. — Джоун за миг си представи майка си мъртва. Силно стисна ръката на баща си. — Трябваше да ме събудиш… Нямах представа. Ще накарам Поли веднага да ми опакова багажа. Няма да й отнеме повече от половин час…

— Не! — рязко възрази той. — Няма да идваш. Не може да дойдеш — добави той, когато тя отвори уста, за да му се противопостави. — Лекарят не е сигурен от какво страда майка ти и въпреки желанието ти да ни придружиш до Корнуол, нито майка ти, нито аз ще го позволим. Не искаме и ти да се разболееш.

— Но ти отиваш! Татко, ще ти помагам…

— Знам, скъпо момиче. — Прегърна я. — Но няма да дойдеш. Това е окончателното ми решение.

— Добре. — Джоун остана смълчана за момент, опитвайки се да осмисли ситуацията. — У семейство Уестън ли ще се пренеса?

— Не. — Баща й се поколеба. — Представа нямам колко време ще отсъстваме и не искам да се натрапваме на госпожа Уестън. Помолих леля Евангелин да дойде да стои при теб.

— Леля Евангелин?!

Едва не зяпна. Евангелин, графиня на Кортни, почти петдесетгодишна, беше сестра на баща й, два пъти овдовявала. Всяко предположение, че възрастта и статусът я правеха сериозна и почтителна обаче беше силно погрешно. Евангелин беше с борбен дух, неконвенционална и не се притесняваше от неща като обществено мнение или неодобрение. По време на първия сезон за въвеждане на Джоун в обществото Евангелин предизвика лек скандал, защото се захвана с далеч по-младия сър Ричард Кампиън, известен изследовател. Напуснаха Лондон и се заселиха в Челси, където сър Ричард се сдоби с имот, граничещ с имението на Евангелин — причина лейди Бенет да зачеркне и двамата от списъка си с гости. Джоун дори бе чувала майка си да нарича Евангелин „разпусната“ — един от най-ужасните етикети, които майка й лепваше на дама. Леля Евангелин наричаше себе си „черната овца“ на семейство Бенет и видимо се наслаждаваше на прозвището.

А сега леля Евангелин щеше да дойде да я наглежда?

— Ами, би било чудесно… — Прочисти гърло. — Как е леля?

— В добра форма — увери я баща й и я изгледа строго. — Не я насърчавай, Джоун.

Тя неволно поруменя и промърмори:

— Не знам за какво говориш…

Баща й изсумтя.

— Много добре знаеш за какво. Ако Евангелин ти предложи да пиете бренди, непременно й откажи.

— Да, татко.

— Същото важи за уиски, порто и всякакъв друг алкохол по-силен от чаша вино, хитрушо. Мисли за майка си.

— Мама със сигурност не би искала да съм груба с леля Евангелин.

— Не. Очаква от теб да откажеш благовъзпитано и чаровно, както добре умееш. — Устните му потрепериха. — Майка ти ще се тревожи, ако не й го обещаеш, а аз не желая тя да се притеснява.

— Не, разбира се. — Джоун отново стана сериозна. — Колко време ще отсъствате според теб?

— Два месеца. Може би — три.

Доста дълго време; далеч по-дълго, отколкото някога е била без родителите си всъщност. Даде си сметка колко е притеснен баща й, за да напусне Лондон така бързо и то за няколко месеца.

— Ще ни пишеш, нали? Ще държиш в течение Дъглас и мен как е мама?

— Дъглас няма да бъде в Лондон — обяви баща й и нова тревожна бръчка се яви на челото му. — Планирах да отида в имението „Ашуд Хаус“ другия месец, за да надзиравам как върви работата там. Някой трябва да присъства след сполетелите ни наводнения. Понеже аз не съм в състояние да отида, ще пратя Дъглас.

— Дъглас ли?! — Джоун отново го погледна с широко отворени очи. — Пращаш Дъглас да построи нещо?!

Първо Евангелин, а сега — това. Целият свят се обръщаше надолу с главата.

— Не се налага да строи каквото и да било. Достатъчно е само да надзирава ремонта и да ме държи в течение. — Баща й направи кратка пауза. — Ще му се отрази добре. Само в каши се забърква през последната година.

— Знам, но все пак… Божичко! — Джоун не изпитваше никакво угризение, че прехвърли вината за танца си с лорд Бърк върху брат си. Той не само го заслужаваше, а и тя бе убедена, че е вършил далеч по-лоши неща, отколкото родителите й предполагаха. — Той как прие новината? — поинтересува се тя.

— Доста добре.

Икономът се появи и прошепна нещо в ухото на баща й, който кимна и отново се обърна към Джоун.

— Ще се спогодите с Евангелин, нали? Вярвам в теб.

— Повече отколкото на нея?

— И на нея вярвам — добави той. — Но комбинацията от вас двете ме плаши малко.

Движение по стълбите отклони вниманието й преди Джоун да успее да отговори. Джанет слизаше по стълбите, като с едната ръка закопчаваше палтото си, а с другата придържаше възглавнички и одеялца за завиване. Следваха я двама прислужници — вървяха по-бавно и подкрепяха лейди Бенет. Майка й въобще не възразяваше; изглеждаше бледа и уморена и се виждаше, че й е трудно да върви. Изглеждаше болна; сериозно болна и сърцето на Джоун се сви.

— Ще бъда послушна, татко — обеща тя задъхана. — Ще слушам леля Евангелин и ще се погрижа мама да се гордее с мен.

— Знам.

Усмихна й се, прекоси вестибюла и застана до съпругата си. Лейди Бенет му се усмихваше с благодарност, докато той отстрани прислужниците и я прегърна.

Джоун усети сълзи да напират в очите й, когато баща й нежно взе майка й на ръце; държеше я все едно е от най-фин порцелан. През целия си живот майка й беше силната, с желязна воля и непоклатим дух. Баща й беше родителят, който посрещаше с намигване по-дребните прегрешения на Джоун, даваше й бисквитка или й купуваше нова шапка след упрек или мъмрене от майка й. Никога не бе смятала баща си за мекушав — нито физически, нито психически — но се изненада как той отхвърли протестите на майка й, че може да върви и сама, даде последни указания на прислугата и я отнесе до каретата.

Тя ги последва и помогна на Джанет да подреди възглавничките зад гърба на майка й. На два пъти лейди Бенет се разкашля и Джоун видя кръвта по кърпичката. Погледна разтревожено баща си, чието изопнато лице подсказваше, че и той е видял кръвта. Пъхна се вътре и метна одеялце върху краката на майка си, която сякаш се бе смалила, а пръстите й бяха по-бели от кърпичката в ръката й. Джоун вдигна лице и лейди Бенет й се усмихна немощно.

— Благодаря, скъпа.

Джоун стисна ръката й.

— Бързо оздравявай, мамо. Вече казах на татко да ми пише всяка седмица, за да знам как си.

— Ще се постарая — усмихна се отново лейди Бенет. — А ти… Баща ти говори ли с теб?

— Дадох му дума — кимна тя леко. — Не се притеснявай за мен.

Пръстите на майка й стиснаха нейните.

— Добре.

Джоун се наведе и целуна майка си по бузата, след което слезе от каретата.

Баща й си слагаше ръкавиците. Икономът стоеше до него и държеше шапката му.

— Пътуването навярно ще ни отнеме няколко дни. Не искам да я изтощавам излишно — промълви баща й.

— Не, разбира се. Кога да очаквам леля Евангелин?

Той хвърли поглед надолу по улицата.

— Всеки момент. Сутринта й писах, че заминаваме при първа възможност. Ще е тук до час, убеден съм. — След момент на размисъл продължи: — Ако не пристигне днес, отиди в дома на Донкастър.

Графинята на Донкастър беше сестра на майка й. Джоун с радост щеше да отиде, ако братовчедка й Марая още живееше там. Подозираше обаче, че сега ще завари само графа. Леля Касандра беше заминала да се грижи за Марая при раждането на детето й.

Джоун не се плашеше от графа на Донкастър, но се чувстваше леко неловко в негово присъствие.

— Не е ли по-добре все пак да отида у Уестънови? Докато леля Евангелия пристигне, разбира се.

От каретата се чу нов пристъп на кашлица. По лицето на баща й се изписа тревога.

— Добре, иди при семейство Уестън, щом искаш — отвърна той разсеяно. — Ние вече трябва да тръгваме.

Джоун кимна енергично. Да, нека тръгнат и отведат майка й на място с по-здравословен климат. Кашлицата силно я плашеше.

— Довиждане, татко. Грижи се за нея.

— Обезателно. — Целуна я по челото. — Пиши ни. Майка ти ще се радва да чуе как си.

— Непременно, татко. Ще пиша всяка седмица.

Той се настани в каретата и прислужник затвори вратата след него. Майка й се наведе леко напред, за да й махне. Джоун се насили да се усмихне ведро и също й махна. Остана на тротоара, докато каретата изчезна зад ъгъла.

Бавно се извърна и влезе в къщата. Изведнъж й се стори така голяма и празна; липсваха жизнерадостният смях на баща й и енергията на майка й. Неволно потрепери и се загърна по-плътно с шала. Дали да не отиде у Уестънови, докато леля Евангелин пристигне? Не й се стоеше сама в празната, ехтяща къща.

Но пък нямаше настроение за клюки и смях, а в дома на семейство Уестън и двете присъстваха постоянно. Абигейл би я разбрала и би я оставила на мира, но Пенелопе не можеше да мълчи. Джоун обикновено се наслаждаваше на всеки миг с двете сестри, но днес нямаше да издържи.

— Да наредя ли да ви донесат чай, госпожице Бенет? — попита икономът тихо.

— Да, Смит. Благодаря.

Той се поклони и я остави сама във вестибюла. Джоун не помнеше кога за последен път е била съвсем сама в къщата. Тръгна безцелно към сутрешния салон. Какво щеше да прави без майка си, която да я напътства? Евангелин щеше ли да я пуска да излиза, или бе получила строги указания от баща й? Как щеше да се държи леля Евангелин?

Независимо от тревогите си, настроението й започна да се подобрява, докато мислеше за опърничавата си леля. Не беше виждала Евангелин, откакто майка й отказа да я приема в къщата, но беше чувала невероятни неща… Не вярваше на всичките, разбира се. Джоун знаеше, че леля й пие повече от благоприличното и се обличаше в по-предизвикателни рокли, отколкото майка й намираше за подходящи. Веднъж видя в далечината сър Ричард Кампиън и не се съмняваше, че Евангелин би пренебрегнала одобрението на обществото за такъв мъж, но всичко друго вероятно беше силно преувеличено. Едва ли една графиня ходи на боксови мачове и залага; надали една дама язди из имението си в панталони и помага при оправянето на огради; не на последно място историята как заради облог Евангелин е карала каруца трябва да е пълна измислица.

Сякаш привлечена от тези мисли на улицата се появи карета и спря пред все още отворената врата на къщата. Джоун отиде да посрещне скандалната си леля не без известна доза любопитство.

Евангелин, лейди Кортни, слезе от открития файтон и взе Джоун в прегръдките си.

— Скъпо момиче — възкликна тя, — родителите ти вече заминаха ли? Тръгнах, щом получих бележката от баща ти, но имахме проблем с колелото на файтона. Добре ли си? — Отдръпна се, за да огледа лицето на Джоун критично. — Няма сълзи. Това е добре. Силна си като всички от рода Бенет, виждам.

— Ами… — Джоун гледаше леля си слисано. — Не исках да разстроя мама.

Лейди Кортни се усмихна и хвана Джоун под ръка.

— Добро момиче. Да влезем ли? Дойдох само с един куфар с най-необходимите неща. Камериерката ми ще пристигне по-късно със сандъците. Дано не си била сама дълго време.

— Не, не беше дълго — отвърна Джоун, докато влизаха в къщата.

Леля й свали шапката си и дългото бяло палто. Джоун с интерес огледа роклята на леля си. Без да е по последна мода, беше впечатляваща. Горнището, със семпла кройка и почти без украса, обвиваше плътно тялото. Деколтето, дълбоко, но не прекалено, разкриваше плътен бюст като този на Джоун. Полата също прилепваше към бедрата и едва на двайсетина сантиметра от пода се разкрояваше. Дребни златни украшения проблясваха под ръкавите във форма на камбана. Джоун бе виждала такива в илюстрациите на съпругата на турски паша. Но най-шокираща беше материята: яркооранжев промазан памук, съшит с жълт конец. Никога не бе виждала нещо подобно.

— Боже — промърмори лейди Кортни, оглеждайки се наоколо. — Доста време мина, откакто не съм идвала тук. — За миг придоби замислено изражение. — Брат ти Дъглас добре ли е? Помня как се пързаляше надолу по перилата, седнал върху географски атлас, измъкнат от стаята за учене. Много се гордееше с постъпката си, а майка ти едва не умря.

Джоун се засмя, преди да отговори.

— Добре е. Татко го е пратил в Норфолк да се погрижи за „Ашуд Хаус“. Имаше наводнение и предстои ремонт. Затова… реши Дъглас да отиде.

Нова усмивка, но вече не толкова лъчезарна, се появи на устните на леля й.

— Да. Помня как баща ни направи нещо подобно с брат ми. Дано помогне на Дъглас така, както помогна на баща ти.

— Какво искаш да кажеш, лельо Кортни?

Лейди Кортни й намигна.

— По онова време срещна майка ти. Но стига сме се отдавали на спомени. Хайде, кажи ми как си. Предчувствам, че ще се разбираме чудесно. А ти? Настоявам да ме наричаш Евангелин. „Лельо Кортни“ звучи подходящо за възрастна жена и не ми подхожда. Дано нямаш нищо против, но непременно се налага да отида на шивач. Миналата година въобще не дойдох до Лондон, а не бива да обикалям града с рокли отпреди две години.

Джоун прогони мисълта за първата среща между баща си и майка си и отвърна:

— Нямам никакви възражения. — Отново хвърли пълен с копнеж поглед към роклята на Евангелин. — Услугите на коя шивачка ползваш? Не разпознавам по модела й.

— Тихо — прошепна Евангелин с игриви пламъчета в очите. — Майка ти не бива да узнае. Шивачът ми не е жена. Италианец е и има страхотно око за цветове и материи. Шие роклите, за да ми отиват, а не следва модните тенденции. Тази харесва ли ти?

Беше великолепна, но майка й никога нямаше да й позволи да облече такава, независимо от породилото се у нея непреодолимо желание. Преглътна.

— Да, много.

— Тогава ще помолим Федерико да ушие рокля и за теб. — Погледна надолу и сякаш за пръв път забеляза роклята на Джоун. Очите й се разшириха. Джоун се досети защо. Беше в дневна жълта рокля, украсена навсякъде със сини панделки. Въпреки че бе точно прекопирана от последния брой на „Ла Бел Асембле“, изглеждаше детинска и претруфена до екзотичния тоалет на леля й. — Или се придържаш към собствен стил — завърши Евангелин мило.

Джоун погледна роклята си. Беше хубава и напълно подходяща за дребно, шестнайсетгодишно момиче. За висока, знойна жена на двайсет и четири…

— Мама я избра — призна тя. — Много е модерна.

— И е много хубава — добави Евангелин бързо. — Но не мисля, че бледожълтото е цветът ти.

— А златистото? — Въпросът изскочи от устата й, преди да се замисли.

— Златистото е идеално за теб — възкликна Евангелин. — Да, точно така, с твоите очи и коса, ще е чудесно. Федерико ще измисли нещо, убедена съм. Например лилава фуста, със златиста пола и бюстие. Защо не и мъниста от черен кехлибар? Те са впечатляващи, а никой не ги носи в момента.

Джоун премигна насреща й. Да носи нещо, което никой друг не носи? Това не бе ли противопоставяне на модата? Но от друга страна… Погледна роклята на Евангелин. Само смела душа би сложила такъв цвят, а кройката наистина правеше чест на леля й.

— Или може би синьо — предложи тя предпазливо. — Много го харесвам.

— Чудесно! — Евангелин засия. — Ще поръчаме една при първа възможност. Смит! — Икономът се бе появил и на строгото му лице разцъфна усмивка, когато Евангелин се обърна да го поздрави. — Колко се радвам да те видя отново, Смит.

— Добре завърнала се, милейди — поклони се той.

— Помня Смит от времето, когато беше млад прислужник — обясни Евангелин на Джоун. — Веднъж ме спаси от ужасно наказание, като ми помогна да се вмъкна вкъщи през прозореца на мазето. Бях се измъкнала да гледам надбягване. Състоя се от другата страна на Темза и ми отне часове да се прибера вкъщи. Бяха ми забранили да излизам, но беше славно! Татко така и никога не разбра как съм влязла вкъщи. Много се радвам да видя, че още си тук — увери тя сърдечно иконома.

— Аз също, милейди. Чаят е сервиран в салона, госпожице Бенет.

— Боже, чаша чай ще ми дойде добре. Хукнах панически, щом получих бележката на баща ти. — Евангелин отново хвана Джоун под ръка. — Искам да ми разкажеш какви са любимите ти занимания в града.

Със слисано кимване Джоун успя само да благодари на Смит и се остави да я отведат в салона. Светът й напълно се бе преобърнал. Дъглас, най-безотговорният нехранимайко в цяла Англия, бе пратен да надзирава поправянето на ловното имение на баща им. Евангелин, на вид точно толкова дива, колкото лейди Бенет се опасяваше, беше повикана да пази Джоун; Смит, официален и вдървен като епископ, откакто Джоун го помнеше, някога е помогнал на леля й да се вмъкне през прозорец в мазето, за да не бъде опозорена.

Имаше силното предчувствие, че следващите няколко седмици ще са още по-странни, отколкото можеше да си представи.