Лекси Блейк
Разплата (8)

7

— Значи, ти излизаш с нашата Карли.

Бран се извърна леко и забеляза, че до него стои мъж в модерен костюм, вперил поглед в боклукчийското кошче, прикрепено към стената. Беше обикновено пластмасово кошче за боклук, пукнато на места, а вонящото му съдържание надзърташе през пролуките, заплашвайки да се изсипе на пода. Беше видял, че конкретно това произведение бе наречено „Изгубената земя на предградията“. Очевидно „Изгубената земя на предградията“ се нуждаеше от собственик.

— Аз съм приятелят на Карли. Казвам се Брандън. — Той протегна ръка.

Която новодошлият не пое. Той сведе поглед към нея, сетне отново го насочи към кошчето за смет.

Дотук с приятелския разговор. Бран позна мъжа. Карли му го бе посочила. Кени Джоунс-младши, шефът на сектора на компанията, занимаващ се с недвижима собственост. Значи, това беше завареният син на Патриша Кейн.

— Аз съм Кен Джоунс. Баща ми е женен за шефката на Карли. Реших, че се налага да поговорим, ако възнамеряваш да продължаваш с това — изрече мъжът с нисък глас.

За секунда Бран се сепна. Откъде, по дяволите, този мъж знаеше какво планира той?

— Да продължавам с какво?

— Да се срещаш с Карли. Или както там го наричаш. — Той подсмръкна, лицето му се сгърчи. — Мисля, че не е зле да знаеш, че Карли преживя доста. Силно съм изненадан, че е решила отново да излиза с мъж.

Бран едва сдържа въздишката си на облекчение. Завареният син не знаеше нищо. Това беше интересно. Дали смяташе да му прочете лекция, заемайки позата на големия брат закрилник? Или да го прати по дяволите като вбесен евентуален любовник? И в двата случая щеше да бъде много по-интересно от изложбата. Преди малко се бе запознал с художничката, която въпреки ненавистта си към материализма се бе появила в дизайнерски дрехи, които навярно струваха няколко хиляди долара. Можеше да се обзаложи, че обувките, които носеше, далеч не бяха екологичен продукт, щадящ природната среда. Изглеждаха направо убийствени.

Много повече му харесваха сладките обувки на Карли с ниско „котешко“ токче. Точно това беше тя, докато я целуваше — малко, сладко котенце, сгушило се в ръцете му. Бе се разтопила в обятията му и той се бе почувствал три метра висок.

Нищо не му бе толкова приятно, колкото да целува Карли Фишър.

— Знам, че бракът й е бил пълна катастрофа. Добрата новина е, че аз не съм мазен измамник, тръгнал на лов за тлъста пачка пари. — Като за начало смяташе да повярва в добрите намерения на Кени. Можеше да го разбере, че иска да защити Карли.

— Е, това предстои да се види. Как се запознахте?

— В интернет. Според сайта за запознанства си пасваме. В началото имах известни колебания, но се оказа, че те си разбират от работата. Двамата с Карли доста си подхождаме. — Всъщност се питаше как ли в действителност щеше да ги определи сайтът за запознанства. Може би на хартия щяха да изглеждат като пълни противоположности, но понякога антиподите можеха да имат стабилна връзка. Брат му и Ели нямаха много общи неща, но някак си се допълваха един друг.

— Съмнявам се в това — отсече Кени, дори без да го поглежда. — Ти изобщо не си като нея. Работиш в охранителния бизнес. Или поне си го правил през последните пет години. Едва си успял да завършиш колеж, при това само с бакалавърска степен. Нямаш никакво положение в обществото, нито перспектива за развитие, нито семейство. Само майка, която изобщо не е интересна.

Добре, оптимизмът му много бързо избледняваше.

— Откъде знаеш всичко това? — парира Бран.

— Имам си своите източници и ако си мислиш, че ще бъдеш допуснат в близост до злата кралица, без щателна проверка на миналото ти, очевидно си много глупав. Уверявам те, че малката проверка, която ти направих, е нищо в сравнение с това, което Патриша ще предприеме, когато разбере колко си близък с асистентката й. Тя няма да пусне Карли без битка, а не мисля, че ще ти хареса как се бори тя.

Което водеше към въпроса, който Бран си задаваше, откакто бе започнал проучванията си за тази мисия.

— И защо така? Карли е лична асистентка, но от това, което разбрах, твоята мащеха е имала безброй асистентки. Случвало се е да сменя по няколко на година. Защо ще се бори, за да задържи точно тази?

Кени най-после го погледна, очите му се присвиха подозрително.

— А ти откъде знаеш всичко това?

— Както ти сам каза, работя в областта на сигурността. Когато започнах да излизам с Карли, я проверих. Моята работа също е секретна и ако си мислиш, че мащехата ти е параноичка, тогава не знам как точно да нарека Тагарт. Той ми е шеф и проверява гаджетата на всичките си служители, защото нашата фирма много често работи за правителството. И да, аз знам доста за твоята мащеха, макар че трябва да ти призная, че не знам много за теб — пропуск, който много скоро възнамерявам да поправя. — Щом не бе получил обаждане, че има следа, че някой го проучва, значи проверката е била съвсем повърхностна. Информацията за прикритието му бе одобрена от зет му и Бран бе сигурен, че е пазена от най-добрите хакери на планетата.

Според официалните сведения, съхраняващи се за него в Държавния регистър, той беше точно това, за което се представяше — трудолюбив представител на работническата класа с майка в Далас, която гледаше прекалено много телевизионни предавания, посветени на дома и градината. Той бе сигурен, че ако станеше нужда, щяха да осигурят актриса, която да изиграе ролята. Можеше да бъде уверен, че Кени Джоунс-младши няма да пробие прикритието му.

И така, трябваше само да го накара да говори. Всичко, на което Кейс го бе научил, нахлу в съзнанието му. По време на обучението, зет му му бе дал съвети как да действа като оперативен работник. Не че смяташе, че на Бран ще му се наложи да влезе в тази роля, но Бран бе открил, че разговорите могат да бъдат полезни. Всяка частица информация, колкото и малка да е или колкото и стар да е източникът, би могла да е от помощ при операцията. Информацията беше всичко.

— Ако искаш неподправената истина, ще ти я кажа — предложи събеседникът му и гърдите му се издуха. — Защото Карли е това, което нито една от всички онези асистентки не беше. Истински талант. Всички те не бяха нищо повече от лъскава фасада с прилични организаторски способности. Те не притежаваха и една десета от инстинкта на Карли кое ще се получи.

— Кое ще се получи?

— В кухнята. В домакинството. Моята мащеха е изключително умела в създаването на своя собствена успешна марка и печеленето на пари, но винаги разчита на някой друг да й даде идеите. Тя е една не особено добра готвачка, получила възможността да направи успешно лайфстайл шоу. Нито една от онези рецепти не е била нейна. Принадлежали са на първата й продуцентка, жена, с която станала партньорка. Тя не желаела да излиза пред камерата, нито дори да присъства на снимачната площадка. Мисля, че навярно е била по-възрастна и Патриша се е възползвала от нея. Доколкото знам, тя е починала преди няколко години или е постъпила в клиника, или нещо подобно. Не знам със сигурност, но точно преди Карли да се появи, Патриша за пръв път е била съвсем сама.

Това беше доста интересно. Бран знаеше, че Патриша бе прегазила много хора по пътя си към върха, но фактът, че в началото бе имала зад гърба си такава лична подкрепа, определено бе интригуващ.

— Значи тя не би могла да пробие без партньор?

— Патриша главоломно се проваляше. Можеше да се усмихва пред камерите, но не можеше да измисли концепция, която да захранва шоуто. — Кени оправи вратовръзката си и се озърна, за да се увери, че са сами. — И тогава на сцената се появява Карли, която не е точно персоната, която Патриша би желала за своя асистентка. Моята мащеха предпочита асистентките й да са нещо като нейно отражение. Те всички приличат на по-млада нейна версия и тя ги обучава да се обличат като нея, да се държат като нея. Карли изобщо не се вписва в този модел. Но се оказа, че е още по-добра, отколкото старата Франсин Уелс. Не се наложи Патриша да търси Карли. Тя сама й падна в ръцете. И може с лекота да я държи в сянка.

— Значи Карли върши цялата работа, а Патриша бере плодовете от труда й. — Франсин Уелс. Много скоро щеше да я потърси.

— И й плаща много малко. Почти съм сигурен, че мащехата ми я е принудила да остане на тази работа. Тя разполага с мръсна информация за всеки.

— Мръсна? Няма нищо мръсно около Карли.

Кени поклати глава, игнорирайки забележката му.

— Всеки има нещо за криене. Моята мащеха е превърнала в изкуство изравянето на тези тайни, за да принуждава хората да работят за нея. Не я е грижа кого ще нарани. Тази жена има досиета за всички, които са част от живота й.

Такъв беше слухът. Бран би искал да се докопа до тези досиета.

— Някак си не мога да повярвам, че Карли има някаква голяма тайна в това досие.

— Патриша ще използва всичко. По дяволите, тя ще го изфабрикува, ако се наложи. Ще го направи без капка угризение.

Беше много лошо, че не можеше да попита къде се съхраняват тези досиета.

— Все още не разбирам какво общо има всичко това с моите отношения с Карли.

В очите на Кени се появи решително изражение.

— Аз смятам да стартирам предаване с Карли, което ще накара „Раят на Патриша“ да изглежда толкова бездушно, колкото е тя самата. Така че не проваляй тази възможност за Карли.

Тя не му бе споменала нищо за това.

— Нямам намерение да провалям нищо за нея. Казах ти, интересът ми към Карли е съвсем искрен. Ако тя иска да има собствено предаване, не виждам как аз мога да й попреча.

— Нужно е тя да се съсредоточи изцяло върху това начинание — заяви Кени разпалено. — Ти си разсейване и само ще я отклониш от целта. Колко искаш, за да се махнеш? Не е възможно наистина да се интересуваш от нея. Ти искаш да се възползваш от нея, а аз няма да позволя това да се случи. Възлагам много надежди на Карли и няма да разреша на някакъв незначителен жиголо да съсипе всичко.

— Тук съм заради нея самата. Заради нищо друго — заяви Бран с твърд глас.

— Не ми пробутвай тези глупости. Виж, ако някой се сближи с нея, то това ще съм аз. Аз съм този, който има право да спечели от нея. Планирам това от години. Затова ми назови цената си и аз ще ти платя.

Ето го отново — онова противно, зло чувство в стомаха, което накара ръцете му да се свият в юмруци. Сякаш полезрението му се бе стеснило и виждаше единствено лицето на този тип Кени. Ако дадеше воля на юмрука си, ако се оставеше на инстинктите си, щеше да се почувства толкова добре. Това винаги му нашепваше гласът на гнева. Щом кръвта му започнеше да бушува, трябваше да се отвори нещо като изпускателен клапан, който да освободи яростта му и той щеше отново да може да диша.

— Кени? Да не би да притесняваш новото момче?

Бран се извърна и гневът му намери нова мишена. Патриша Кейн пристъпи, пръстите й с безупречен маникюр се впиха в рамото на Кени.

— Бъди така любезен и ми донеси чаша шампанско — нареди тя.

Кени се скова за миг, но сетне се обърна и се отдалечи.

— Досаден ли беше?

Досаден, но не зъл. Може би беше чиста игра на въображението му, но Бран сякаш усещаше злото, което се излъчваше от тази жена. Въпреки това се овладя. Спомни си колко здраво се бе притиснала в него Карли, преди да ги прекъснат. Тя беше готова. Желаеше го, при това единствено за наслада и удоволствие, които той можеше да й даде.

— Беше доста просветляващ.

Това изглежда я смути и обърка, което беше сериозно постижение. Патриша се намръщи насреща му.

— Често го намирам за нетърпим.

— Мисля, че си пада по моето гадже.

Устните й се извиха в някакво подобие на усмивка.

— Той вярва, че твоето гадже може да ме детронира, но греши.

Значи, тя не тънеше в заблуда.

— Ако това е някаква утеха, аз знам, че тя не желае да детронира никого. Карли е доволна от работата си. Тя не обича вниманието.

Това беше чистата истина. Без значение какво си мислеше Кени-младши, Карли никога не би пожелала публичността на едно телевизионно шоу. Тя беше от жените, които щяха да са щастливи да пишат готварски книги и може би колонка във вестник, списание или блог. Тя никога нямаше да пожелае вниманието, за което жадуваше Патриша Кейн.

— Мисля, че си прав, но това не означава, че Карли няма да се опита да си поиграе на Мефистофел — рече замислено тя. — Какво ти предложи Кени?

Бран нямаше намерение да я лъже. Не и когато не беше нужно. Бе важно да спечели доверието й.

— О, ние всъщност не стигнахме до конкретно число. Той предлагаше да ме купи. Интересуваше се какъв чек да ми напише, за да се разкарам от живота на Карли.

Патриша се засмя, за пръв път изглеждаше искрено развеселена.

— Той е гледал прекалено много филми. Освен това е лош съдник на човешките характери. Ти не си от мъжете, които могат да бъдат купени. Нарече ли те „жиголо“?

— Това беше една от думите, които използва, за да ме опише. — Бран тръгна редом с нея, когато тя започна да се разхожда бавно из галерията.

— Трябва да му простиш. Той смята, че всички, които са по-млади и по-привлекателни от него, са използвачи, опитващи да се докопат до повече пари. Повярвай ми, той ме е наричал с всевъзможни имена. Дори на сватбата ми с баща му се напи и вдигна тост за мен като кариеристка, стигнала до върха, благодарение на връзките си с богатите и всемогъщите. А аз донесох в семейството му империя, струваща четиридесет милиона долара. Фамилията Джоунс не разбира истинския свят. Според тях, дори някой като мен очевидно ламти за парите им.

— Е, аз също изобщо не разбирам техния свят. — Бран отново не лъжеше. Той често си мислеше, че би бил много по-щастлив, ако имаше обикновена работа и живееше обикновен живот. Не се чувстваше в свои води в света на брат си. Не се чувстваше в свои води и тук тази вечер. Всички около него ахкаха, охкаха и се превъзнасяха, докато обсъждаха „изкуството“ и клюкарстваха един за друг, а Бран искаше единствено да отведе Карли у дома и в леглото. — Или този, в случая.

— Не харесваш ли тези творби? — Въздишката на Патриша издаваше пълното и презрение. — Е, аз също, но баща й е много влиятелен. Какво ли не правим заради бизнеса. Мисля, че ми се нрави твоето присъствие и въздействието ти върху Карли. Струваш ми се искрен млад мъж.

— Не знам как да бъда друг.

— Мисля, че ти си точно мъжът, от който Карли се нуждае. Освен това си прав. Тя не е като останалите ми служители. Всички те живеят с надеждата да си проправят път до телевизионния екран или да се посветят на някакви свои предавания, но Карли цени работата си. Смятам, че трябва по-обстойно да си поговорим. Може би някой ден бихме могли да обядваме. Искам да опозная по-добре човека, който е толкова близък с най-ценната ми сътрудничка. — Тя махна на някой пред нея и се намръщи. — Я ми кажи нещо. Какво мислиш за охраната тази вечер? Никак не съм впечатлена. Първо, явно са се издънили със заварената ми дъщеря, след като тя е тук без надзорник и очевидно вече се е напила с шампанско, а аз не виждам и следа от другите бодигардове.

Навярно защото братята му ги залисваха с глупави лудории, които те бяха длъжни да проверят.

— Видях един до вратата, но ако трябва да съм честен, не се държеше много професионално. Дори не поиска поканите ни.

Типът направо се прозяваше и махаше на всички да влизат, както щяха да направят повечето охранители в тази заспала, тузарска част на града.

— В такъв случай ще трябва да поговоря с теб и за това — заключи Патриша. — От известно време си мисля да прекратя работа с тази фирма.

Точно по график. Тя не държеше една охранителна фирма повече от година и половина. Много бързо се разделяше с тях. Нямаше да е нужно да я убеждават дълго да наеме услугите на „Маккей-Тагарт“.

— Винаги, когато кажете. Готов съм да направя всичко, което би могло да помогне на нашата Карли.

Тя се извърна и го изгледа изучаващо за миг.

— Какво виждаш в това момиче?

— Карли има светлина, която малцина притежават. В момента е малко помръкнала, но мисля, че когато тя е истински щастлива, тази светлина излиза наяве и стопля хората около нея. Тя е много по-добра от почти всички хора, които познавам, и не се бои да покаже своята привързаност. Дава ми онова, от което се нуждая, неща, които сам не бих могъл да постигна.

— Да, виждала съм частица от сиянието й. Ще бъда откровена. Не го разбирам, но знам, че то привлича хората към нея. А сега трябва да вървя, за да се усмихвам пред камерата и да се преструвам колко много обичам ужасното си семейство. Знаеш ли, благоприличието и публичните изяви са много важни. Пак ще поговорим. И моля те, предай на Карли, че след като снимките приключат, е свободна да си тръгне. Напоследък се замислям, че това момиче работи прекалено много. Тя самата има нужда от лична асистентка. Ще се погрижа за това. — Лицето й се озари от лъчезарна усмивка, но Бран забеляза, че не достигна очите й. — Здравей, Тиери, скъпи. Харесва ли ти изложбата?

Какво, по дяволите, беше всичко това? Жената звучеше почти като човешко същество. А не се предполагаше, че е такова. Предполагаше се, че е злата кралица, която държи Карли в плен. Бран я наблюдаваше как се движи из тълпата, въплътила се в ролята на любезна домакиня и се питаше какво замисля.

За съжаление, беше почти сигурен, че не е нищо добро.

Обърна се и затърси Карли сред множеството.

* * *

Карли едва не изръмжа от отчаяние и безсилие. Всичко щеше да се сгромоляса с гръм и трясък. Жас беше изпила прекалено много шампанско, бе изритала обувките си и се бе развихрила в шеметен танц, докато най-после един от доста безхаберните бодигардове не я бе набутал в лимузината и не я бе изпратил у дома. Кени се цупеше и отказваше да застане пред камерата. Директорката на галерията й опяваше, че горещината от малката изложбена зала, определена за снимките, кара меценатите да я избягват, както и цялата задна част на галерията, включително и малкото бюро, върху което бяха сложили книгата за набиране на нови членове на дарителския фонд на галерията.

А сега помощник-операторът трябваше да довърши декора за семейните снимки в малката зала, преди да закрият изложбата. Тя не беше сигурна защо я закриват, но знаеше, че трябва да заснемат последния епизод. Изглежда, щеше да бъде кратък, но може би щеше да успее да вмести кадър с Патриша и художничката, която да обясни творбите си. Трябваше да се получи добре, иначе татенцето рокзвезда можеше да се оттегли от сделката с „Кейн Корпорейшън“ и тогава шефката й щеше да побеснее.

— Хей, имаш ли нужда от помощ? — Бран се приближи до нея. Изглежда, бе стоял до бара, по-далеч от тълпата. Не само беше секси, но и умен.

— Опитвам се да събера семейството на едно място, така да се каже. Нещата не вървят толкова гладко, колкото се надявах. Какво накара Кени да се вкисне така? Обикновено е много разумен и разбран.

— О, мисля, че е заради мен — отвърна Бран и потръпна. — Той не е особено доволен от нашата връзка.

— И какво го интересува?

— Той смята, че ти си тази, която ще го избави от недвижимите имоти.

Карли завъртя очи.

— Не отново същата песен. Той е луд, ако си мисли, че може да успее да реализира идеята си. Няма никакъв шанс баща му да позволи на някого да се конкурира с Патриша, а и аз не мога да напусна работата си.

— Не и през следващите две години, но след това ще си свободна. — Бран зарея поглед над тълпата. — Освен ако тя не намери друг начин да те задържи до себе си.

Това беше най-лошият й кошмар.

— Не знам откъде ще го намери. Не възнамерявам да й дам друг повод да ме заплашва с каквото и да било.

— Мисля, че тя разчита на мен за това. Имахме личен разговор. Между другото, шефката ти ме одобрява. Това беше много странно. Иска някой път да обядваме заедно и ми поръча да ти кажа, че след като снимките приключат, можеш да си вървиш. Щяла да възложи на някой друг да надзирава почистването.

— Какво? — Студени тръпки плъпнаха надолу по гръбнака й, защото подобно нещо никога не се бе случвало. — Тя никога не ми позволява да се прибера у дома, преди всичко да е приключило. Аз съм отговорна за последната салфетка и бутилка шампанско.

— Очевидно не и тази вечер.

— Какво ли е наумила?

— Нямам представа, но определено имам чувството, че замисля нещо. Освен това тя знае за плановете на Кени да те превърне в следващия гуру на домашния уют или каквото и да е там. Той е прав, че ще бъдеш добра, но греши за това как и къде трябва да го осъществиш.

Сега Карли нямаше време да се тревожи за това. Първо трябваше да организира всичко, после щеше да се притеснява за семейните интриги и на кого ще сритат задниците. Защото ако Патриша узнаеше, че Кени плете интриги зад гърба й, тя също щеше да започне да заговорничи зад неговия.

Всичко това можеше да се превърне в Трета световна война, а тя нямаше намерение да попадне под кръстосания огън.

— Хей, всичко ще е наред. — Бран пристъпи пред нея и взе ръцете й в своите.

— Ти не знаеш колко неприятни могат да бъдат. — Карли искаше да преживее тези последни две години спокойно и тихо. Не желаеше да й се налага да взема страна в една семейна война, защото която и страна да избереше, в крайна сметка пак тя щеше да пострада. Накрая те щяха да излязат незасегнати от битката, а всички дребни хорица да понесат последиците.

— Както казах, всичко ще бъде наред. Аз ще се погрижа за това. Остави ме да се справя с Патриша. Ще се опитам да разбера какво става и тогава ще можем да планираме най-добрия си ход. Трябва да издържиш още няколко седмици, а след това се надявам, че Патриша ще е толкова заета да спасява собствения си задник, че няма да има време да се тревожи за теб.

След няколко седмици Бран можеше да си е заминал, а тя не си правеше илюзиите, че той ще остане, за да я утешава. Въпреки това той беше толкова сладък и сега беше тук, с нея.

Карли се повдигна на пръсти и леко докосна с устни неговите.

— Нека да довърша тук и после може да се приберем у дома. Това ще е последната задача за вечерта. Би трябвало да приключи за двадесетина минути, но не разчитай много на това. Трябва да убедя всички да се съберат заедно в малката зала. За съжаление, помещението е прекалено горещо и няма изгледи да се разхлади.

— Аз бих казал, че самото присъствие на Патриша ще снижи температурата поне с двадесет градуса — ухили се Бран.

Де да ставаше така. Карли му смигна и огледа залата. Ето къде беше. Шефката й разговаряше с група хора, които следяха всяка нейна дума с жив интерес, докато тя най-безсрамно споменаваше имена на известни и влиятелни личности, с които уж била близка.

Карли застана леко встрани.

Патриша я погледна, но очевидно се чувстваше прекрасно в момента и не възнамеряваше да помръдва. Кралицата, властваща над своя двор. Наклони леко глава, давайки знак на Карли, че може да се приближи.

Карли си проправи път до нея и когато най-после се добра до шефката си, зашепна в ухото й:

— Трябва да заснемем последната част. След пет минути всичко ще е готово в малката изложбена зала.

— Не забравяй да махнеш бастуна на Кенет. Ще му е нужен, за да стои прав, но е прекалено суетен, за да се разхожда с него сред всички тези хора наоколо. И вземи наметката ми от гардеробната. Обещах на дизайнера да я покажа — нареди Патриша.

— Много е горещо в… — Патриша я стрелна с поглед и Карли реши да не спори. — Разбира се. Ще те очаква в залата за снимки, когато отидеш.

Патриша продължи разговора си, сякаш никога не го бе прекъсвала.

Карли се запъти към гардеробната, грабна абсурдно претрупаната и плътна сребриста наметка, която идеално си пасваше с дизайнерската рокля, която носеше Патриша, но не и с жегата във Флорида. Беше прекалено тежка, предназначена за място, където имаше истинска зима, но дизайнерите бяха готови да платят на Патриша, за да демонстрира тоалетите им в шоуто си, така че климатът можеше да върви по дяволите.

Материята беше безобразно капризна. Гардеробиерката й я бе подала без закачалка и ако я носеше в ръка, можеше да се измачка.

Измачканите дрехи нямаха място в бранда на Кейн. Карли я наметна върху раменете си, за да запази елегантната й линия. След като снимките приключеха, вече нямаше да има значение. Щеше да се превърне в поредната дреха, захвърлена на дъното в дрешника на Патриша, но през следващите няколко минути беше много важна.

След като намери бастуна, Карли закрачи надолу по коридора, с богато украсената наметка върху раменете си. Стана й ужасно горещо, но в интерес на истината Патриша нямаше да се оплаче. Нито веднъж. Просто щеше да метне проклетото нещо на Карли, след като снимките приключат. Поне едно не можеше да се отрече на шефката й — беше истински професионалист.

— Не можах да издържа там — рече Майк, когато тя зави надолу по коридора, водещ към малката изложбена зала и задната част на галерията. — В стаята е прекалено горещо и дяволски ме заболя главата. Изпратих Тим. Нуждая се от малко вода или нещо разхладително. След няколко минути ще съм готов за работа.

— Ако не си… — подхвана Карли.

Майк поклати глава.

— Достатъчно дълго работя за онази жена. Ще я държа под око. В мига, в който се запъти натам, аз вече ще съм на мястото си. След като намеря проклетия аспирин. Кой реши, че идеята е добра?

Не и някой, който имаше поне малко мозък. Младата жена проследи с поглед как Майк се отдалечава. Няма що, щеше да бъде доста забавно. Отмести поглед отново към Бран. Той се мръщеше на един телевизионен екран, върху който се виждаха само снежинки.

Щеше да бъде хубаво да си тръгне оттук с него, да знае, че тази нощ няма да е сама.

Живей за момента. Тази вечер нямаше да мисли за неизбежното бъдеще, нито щеше да оплаква миналото. Щеше да се наслади на удоволствието днес, защото това беше всичко, което наистина имаше.

Е, щеше да има, след като заснемат този проклет епизод.

Трябваше да отиде и да се увери, че всичко е наред, за да приключат час по-скоро със снимките. Карли щеше да се възползва от благосклонното разрешение на шефката си и да изчезне при първа възможност.

Коридорът беше празен. Отпред се чуваха някакви гласове, които разговаряха в задната стая, но иначе цареше тишина. По-добре за снимките. Нямаше да има страничен шум, който да провали диалога. Разбира се, щеше да бъде максимално кратък, за да се вмести в цялостното шоу, затова може би беше по-добре, че Жас бе откарана у дома. Вече им бяха направили няколко снимки заедно, за да приличат на сплотено семейство. Майк беше перфектен в постигането на точния ъгъл с камерата, за да смали разстоянието помежду им и да ги накара да изглеждат, сякаш им е приятно да бъдат близо един до друг.

Не че наистина се наслаждаваха на компанията си. Карли нямаше абсолютно никакво желание да седи на една маса с това семейство.

Бастунът потракаше върху мраморния под. Някой ден и тя щеше да се нуждае от такъв. Щеше да е стара и посивяла, но не желаеше да живее като Кенет-старши. Да, той имаше купища пари, но всички го мразеха.

Много хора бяха мразили и нейната майка. Сега, като се замислеше, стигаше до извода, че майка й имаше много общо с най-възрастния Джоунс. Той бе прекарал живота си в преследване на повече богатство, а майката на Карли бе преследвала собственото си удобство. Бе родила две деца с надеждата да докопа съпруг и когато най-после се бе сдобила с такъв, бе изолирала дъщерите си, тъй като не желаеше да рискува своето щастие заради децата си.

Какво искаше Бран от живота? До това се свеждаше всичко. Карли винаги бе мислила, че иска независимост, но сега се питаше дали е така. Не бе осъзнавала колко е самотна, докато Бран не се бе появил в живота й.

Той преследваше отмъщение. Всичко това нямаше да свърши добре за нея.

Младата жена въздъхна дълбоко, докато отваряше вратата на залата и бе посрещната от гореща вълна.

Малката печка определено си вършеше работата. Тясното помещение бе адски задушно. Вратата се захлопна зад нея и Карли се огледа. Художничката бе окачила върху стените снимки на екологични катастрофи. Явно не вярваше в деликатните намеци.

Майк беше прав. Бе твърде горещо. Нещо не беше наред. Нямаше начин художничката да е имала намерение да е чак такава жега. Карли остави бастуна. Можеха да отворят вратата, да я подпрат и да намалят топлината. В противен случай грижливо фризираната коса на Патриша щеше да провисне и тя щеше да заповяда да снимат отново.

Изглежда, краят на вечерта все още беше далеч.

Карли въздъхна дълбоко и отиде до вратата, за да я отвори.

Облата дръжка се завъртя, но вратата не се отвори. Не помръдна. Тя опита отново, но без резултат.

Карли спря за миг, виеше й се свят. Какво ставаше? Облегна се на вратата, защото внезапно й се стори, че светът сякаш се движи. Стомахът й се преобърна и тя се опита да бутне вратата.

Огледа я, защото ако имаше ключ, той трябваше да е от вътрешната страна. Защо щеше да е от външната?

Нямаше нищо. Дръжката беше гладка и нямаше начин да се завърти и да се заключи вратата.

Някой я бе заключил отвън. Карли заудря по вратата, дланите й плющяха върху дървото.

— Хей! Заключена съм вътре!

И тогава й призля. В гърлото й се надигна жлъчка. Щеше да повърне. Повече не можеше да издържа. Свлече се на колене.

Само от горещината не можеше да й стане толкова лошо. Нямаше начин. Тя бе преживяла летата в Алабама, а и не можеше да се каже, че Флорида е бастионът на хладния климат.

Имаше нещо друго. Ставаше нещо.

Карли бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. Опита се да раздвижи пръсти. Погледът й се замъгляваше. Успя да избере името на последния човек, на когото бе писала есемес, и написа две букви.

СО.

Въглероден оксид. Помоли се Бран да разбира поне малко от химия. Истинската химия.

Помежду им имаше химия.

Това беше последната й мисъл, преди мракът да я погълне.