Лекси Блейк
Разплата (15)

14

Бран изпи на екс… вече не беше сигурен колко бяха. Изля в гърлото си поредния шот и тресна чашата на плота, кимайки към бармана да му налее още един. Гневът му избухна, когато забеляза, че очите на мъжа се отместват наляво, сякаш чакат за разрешение, за да изпълнят желанието му.

— Хей, аз съм пълнолетен и ако искам още един шот, го получавам. Ясно ли е?

Барманът въздъхна и наля нова доза от най-отвратителното долнокачествено питие в Централна Флорида. То изгори гърлото на Бран, но беше точно това, от което се нуждаеше.

Искаше да си напомня, че макар брат му да можеше да му осигури най-скъпите неща, той все пак пиеше долнопробно уиски, докато чакаше да съсипе нечий живот.

— Мисля, че той просто се уверява, че няма да се убиеш с тази отрова в бара му, братко — каза Дрю. — Имат навика да не одобряват подобни подвизи.

Естествено, че нямаше да го оставят на спокойствие да се напие до смърт. Той имаше голям брат, който да го наглежда. Дрю се бе плъзнал на седалката до него, преди Бран да успее да заключи вратата на колата. Сега беше почти сигурен, че Дрю е отмъкнал ключовете на джипа и щеше да бъде откаран у дома от идеалния си, трезвен брат. Дрю щеше да спи спокойно, доволен, че се е погрижил за изгубилия ума си брат.

Нещо подобно на ненавист се надигна в гърдите му.

Защо бе наговорил всички онези гадости на Карли? Кой, по дяволите, бе говорил? Думите бяха избликнали от устата му като отровен газ. Той бе стоял там и я бе засипвал с отвратителни мерзости, защото предпочиташе да бъде лошото момче, вместо жалкият тъпак, който не можеше да сдържи гнева си.

Тя искаше да поговорят, но Бран не желаеше. Ако тя знаеше… Е, вече нямаше значение. Карли никога нямаше да разбере какъв боклук бе той и точно това искаше.

Накарал я бе да плаче, да се страхува. Господи, от това го болеше, както никога досега. Да я види да плаче и да знае, че той е причината, бе опустошило душата му.

— Колко е часът? — Не че му пукаше, но трябваше да се върне в дома й, а не искаше да я буди.

Дали щеше да си спомни проклетия код?

— Късно е — отвърна Дрю. Пред него имаше чаша с кафе. — Но всичко е наред. Тагарт е при нея.

Мамка му. Бе я оставил сама с онзи безцеремонен, саркастичен тип. Още едно нещо, което тя навярно нямаше да му прости.

— Искаш ли да ми кажеш защо избра това място, вместо обичайното си свърталище? — Това беше най-дългото изречение, което Дрю бе изрекъл, откакто се бе качил в колата.

Дрю знаеше кога Бран не желае да говори. За разлика от Карли.

— Беше близо. — Лъжа, но тази вечер го биваше в лъжите.

— Не е вярно. Най-близкото място беше стриптийз клубът, в който отидохме вечерта, след като се запозна с нея. Ти винаги ходиш в стриптийз клубове. Понякога си мисля, че го правиш, защото искаш да се почувстваш колкото може по-евтин и мръсен.

— Може би просто обичам да гледам голи жени. Това не ти ли е хрумвало, господин Психиатър?

— Мисля, че не отиде в стриптийз клуб, защото знаеш, че това би наранило Карли.

Бран се засмя, макар че в смеха му нямаше и капка веселие.

— По-рано тази вечер осведомих Карли с колко много стриптийзьорки съм преспал. Мисля, че тя знае.

Дрю изруга под нос.

— И защо си го направил?

Бран сви рамене.

— Би трябвало да знае. Смята ме за нещо, което не съм.

— Какво искаш да направиш, Бран? Какво искаш аз да направя? — Дрю прозвуча безкрайно уморено. — Когато й предложих работа, мислех, че правя това, което ти искаш. Мислех, че искаш тя да излезе от играта. Реших, че ако я назнача в „4Л“, тогава може би ще остане наблизо и двамата ще видите дали помежду ви може да се получи.

Точно тук Дрю грешеше.

— Не може.

— Защо?

— Аз не съм мъжът, от когото тя се нуждае. Видя какво се случи тази вечер. Тя се изплаши заради онова малко сбиване. Какво ще стане, когато напълно изгубя контрол? По-добре всичко да приключи още сега. И без това накрая ще я разочаровам. — Той стана на крака и даде знак да му дадат сметката.

— Вече е платена — отвърна барманът с въздишка, която прозвуча като облекчение.

— Разбира се, че е. — Дори не можеше да се погрижи за пиячката си. Естествено, че Дрю трябваше да уреди и това. Обърна се и закрачи към вратата.

Брат му го последва.

— Да се върнем в апартамента. Ще пратя есемес на Тагарт, че ще го вземем по пътя.

И да оставят Карли сама? Може и да беше пиян, но не беше изгубил ума си.

— Аз се връщам у до… в дома й.

Щеше да спи на дивана. Това бе наказанието му, задето бе оплескал всичко. Можеше да има още две седмици. Нямаше да продължи по-дълго от това, но той дяволски съжаляваше, че нямаше да има тези две седмици с нея.

— Тя има вкуса на слънце.

Една ръка го подпря.

— Сигурен съм, че е така, което е добра причина да не й позволиш да те види в това състояние. И без това достатъчно се нагледа за една вечер.

Но тогава тя щеше да бъде сама. Въпреки че се бяха погрижили за един от проблемите й, Бран не можеше да понесе мисълта да я остави сама.

— Миналата нощ някой се опита да я убие.

— Не, някой се опита да убие Патриша.

— Не го знаем със сигурност. Карли е тази, която пострада — упорито настоя той. Земята сякаш се люлееше под краката му, но не беше ли винаги така? Кога бе имал сигурна и солидна земя, по която да върви?

Уискито го бе направило прекалено сантиментален. Или може би фактът, че Карли бе скъсала с него.

Не с думи, но трябваше само да погледне лицето й, за да разбере, че всичко бе приключило още преди истински да е започнало.

— Какво се случи между вас двамата тази вечер? — попита Дрю, докато отваряше пасажерската врата на колата.

Бран не възрази. Не можеше да шофира. И без това беше глупаво да тръгва с колата и ако Дрю не беше с него, щеше да си повика такси. Определено нямаше да се обади на Карли. В никакъв случай. Щеше да се промъкне в дома й и на сутринта да се държи, сякаш двамата бяха само партньори и нищо повече.

Да се опита да се преструва, сякаш никога не я е докосвал с устни, не бе прокарвал език по женствеността й. Сякаш никога не я бе виждал да достига върха, не бе усещал тялото й да се стяга под неговото.

Да, можеше да го направи. Налагаше се да се преструва, защото никога нямаше да я забрави.

— Тя реши, че не ме познава достатъчно добре. Мислела, че ме познава, но събитията от вечерта я накарали да размисли. — Поне не фъфлеше. Беше успял да спре, преди да започне да заваля думите. Можеше що-годе да върви. Трябваше само да стигне от колата до дивана.

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома, Бран.

— Не. Имам работа за вършене. — Нямаше да позволи това да го надвие. Той можеше да се справи. Нямаше да разочарова всички. Беше изгубил Карли. Нямаше да се прибере в Остин с подвита опашка. — Патриша Кейн нае мен. Не теб. Тя иска мен.

Това беше част от проблема. Бран потръпна при мисълта.

Вратата се затръшна, Дрю се плъзна до него, завъртя ключа и подкара към уютната къща на Карли с жълтите завеси и меки възглавници. Всичко в тази жена бе подканващо.

Уморен. Беше толкова дяволски уморен, а въпреки това изглежда не можеше да намери покой.

— Посочи ми една основателна причина да не те изтегля от операцията — промърмори Дрю. — Мисля, че допуснах ужасна грешка. Райли беше прав. Не това би искал баща ни. Не и ако това означава да те загубя.

— Не можеш да ме заставиш да се прибера у дома.

— Мога да те отвлека и да те отведа на онзи шибан остров, където изпратихме сестрата на Ели — избоботи Дрю под нос.

— Не искам да си отивам у дома. — Той искаше да бъде с Карли. Дори и да не беше истински с нея. Дори и тя да го гледаше сякаш е най-голямата отрепка на земята. Искаше да довърши започнатото. Ако Дрю отменеше мисията, той никога повече нямаше да я види. Тя щеше да постъпи някъде на работа или онзи шибаняк Кени-младши щеше да намери начин да създаде собствено шоу с нея. И тя навярно щеше да се омъжи за някой, който не носи чудовище в себе си. Следващия път, когато я видеше, тя щеше да говори от телевизионния екран за шибания си идеален съпруг и прекрасните деца, които имат.

А той щеше да продължи досегашния си живот. Щеше да се смее и да се преструва, че не се разлага отвътре, докато повече не можеше да издържа нито секунда и не стовареше бушуващия си гняв върху някой негодник. Винаги се уверяваше, че е някой, който го заслужава. Откриваше мъже, които тормозеха жени и после даваше свобода на юмруците си.

Ами ако се случеше някой път да не е толкова внимателен? Ако някой ден наранеше човек, който не го заслужава? Или стигнеше твърде далеч и парите и влиянието на Дрю нямаше да успеят да го измъкнат?

Щеше ли да свърши в затвора като първия съпруг на Карли?

Това беше достатъчно добра причина, за да стои по-далеч от нея.

Преди да се усети, Дрю вече навлизаше в малкия паркинг пред редицата къщи на нейната улица. Видя, че на долния етаж още свети. Тагарт навярно беше там, яко вбесен, задето са го накарали да чака.

Бран успя да слезе от колата и се заизкачва нагоре по стълбите.

— Един ден ще ме убиеш, Бран.

Той се втренчи във вратата.

— Не и ако не ми позволиш. Замислял ли си се някога, че може би трябва да ме оставиш да си отида? Доста се питам за това. Знам, че понасяш отвратителното ми поведение, защото се чувстваш виновен, но това никога не е било заради теб, Дрю. Винаги е било заради мен. Може би, ако мама и татко не бяха умрели, аз никога нямаше толкова добре да опозная себе си. Никога нямаше да видя какъв съм дълбоко в душата си, но това нямаше да промени същността ми. Просто щях да я скрия. Аз не съм като теб, Райли и Мия.

— Какво, по дяволите, означава това?

Бран поклати глава. Не искаше да говори за тази гадост. Не бе говорил за това с Карли. И мамка му, със сигурност нямаше да го направи с Дрю. Бяха минали много години и най-големият му брат не подозираше колко надълбоко сбъркан беше той и Бран нямаше намерение да му казва сега. Стигаше му, че един човек, на когото държеше, го гледаше сякаш е чудовище. Нямаше намерение да стават двама.

Колко време щеше да мине, докато си я избие от главата? Беше излъгал Дрю за стриптийз клуба. Не беше отишъл там, защото нито една от онези жени не беше Карли. Беше спал с тях, защото те се бяха сблъскали с тъмната страна на живота и го приемаха за това, което можеше да им даде — забавление, малко суха пара, за да се измъкнат за известно време от блатото, жестоко наказание на мъжете, които се бяха отнесли зле с тях.

Карли искаше повече. Тя щеше да го иска целия, а той бе доказал, че това не е достатъчно.

Беше взел решение. Щеше да влезе, да си събере нещата и да я остави сама. Щеше да направи това, за което Дрю настояваше. Щеше да се прибере в Остин и нямаше да поглежда назад. Щеше да се примири със съдбата си.

— Ако си тръгна, ти ще я наглеждаш ли? — Отвътре се чувстваше мъртъв, но тази пустота нямаше нищо общо с изпития алкохол.

— Да — тихо отвърна Дрю. — Ще се погрижа да е в безопасност.

Бран кимна и отвори вратата.

Както винаги, къщата беше гостоприемна и приветлива. Всекидневната се къпеше в мека светлина. Карли не беше оправила дивана. Не го чакаха одеяла и възглавници. Тук никой вече не го приветстваше с добре дошъл.

— Мисля, че шмекеруваш — разнесе се дълбок глас.

— Не, просто съм по-добра от теб — отвърна познат, жизнерадостен глас. — Трябваше да приема залога. Досега да съм ти измъкнала всичките пари, Таг.

Дрю изключваше алармата, когато кухненската врата се отвори и Тагарт мина през нея, клатейки глава.

— Е, радвам се, че не го направи, защото щеше да се наложи да обяснявам на жена си как съм изгубил на покер от една декораторка. — Кимна към Бран. — Добре ли си, за да нощуваш тук, или аз да остана?

Той отвори уста да отговори, когато Карли се появи. Беше се преоблякла в долнище на пижама и тениска, косата й бе събрана на кок, а краката й бяха обути в чехли. Изглеждаше толкова нежна и уязвима, че той закопня да я вземе в обятията си, но бе изгубил това право, когато се държа толкова жестоко и злобно с нея.

— Той е добре — заяви Карли и поклати глава. — Е, вони на кръчма, но утре ще се чувства добре в пълния смисъл на думата. Вие се прибирайте. Всички трябва да ставаме рано, затова трябва да го сложа да си легне.

Какво? Колко алкохол бе изпил? Да не беше изпаднал в несвяст?

Ръката на Карли се плъзна в неговата.

— Ще можеш ли да се качиш по стълбите?

— Диванът е тук долу.

— Възрастните хора спят в леглата си, Бран. Да вървим да си лягаме. Ще трябва да сме свежи и бодри в понеделник сутрин, а ти не можеш да приличаш на заклет пияница, излочил цял магазин за алкохол. Или стриптийз клуб.

— Нямаше стриптийз клуб — побърза да уточни той. — Не. Само бар. Там дори нямаше жени.

Застаналият до него Дрю кимна.

— Почти съм сигурен, че беше гей бар. Знаеш ли, винаги съм си мислел, че ще се чувствам добре в подобно заведение. Оказах се прав. Трима ме сваляха. — Той погледна към Карли. — Можеш ли да се справиш с него?

— Мога — увери го тя.

Нещо не беше наред.

— Ние се скарахме.

— Да — съгласи се тя. — А сега вече не се караме. Сега ще си лягаме.

— Ами утре? — Да не би тя да възнамеряваше утре отново да го засипе с въпроси?

— Ще се справим с препятствията едно по едно. Засега идваш в леглото с мен. — Ръката й стисна неговата.

И Бран забрави за всичко, което бе наговорил на Дрю. Остин се превърна в далечен спомен, защото нямаше начин да замине за там, когато Карли му предлагаше нещо друго. Той я остави да се сбогува с брат му и Тагарт, успя да се задържи прав, докато тя заключваше и активираше алармата. После му помогна да се качи горе, съблече дрехите му и грижливо го настани в леглото, преди да угаси лампата и да легне до него.

Една топла ръка погали гърдите му.

— Всичко ще бъде наред, Бран.

Той се пресегна и сложи ръката си върху нейната, задържа я върху сърцето си, докато топлината й започна да се просмуква в кожата му.

— Остани с мен.

Тя не отвърна, но притиснатото й тяло до неговото беше достатъчен отговор. Засега. Той беше благодарен и на това.

Бран се отпусна и се предаде на съня.

* * *

Карли вдигна глава от печката, когато Бран влезе. Усмихна му се, припомняйки си как се бе вкопчил в нея предишната нощ. Ръцете му се бяха обвили около нея и той й бе прошепнал: Остани с мен.

Тя не му бе отвърнала, но бликналите дълбоко в нея емоции едва не я погълнаха.

Можеш да го накараш да пожелае да се излекува.

Думите на Тагарт тутакси изплуваха в съзнанието й. Тя бе мислила над тях. Не можеше да излекува Бран. Никой не можеше да излекува душевните рани на друг човек. Но навярно можеше да му помогне да осъзнае, че би могъл да се почувства по-добре.

— Добро утро. — Думите прозвучаха дрезгаво, сякаш гърлото му бе възпалено.

— Изпи ли аспирина, който ти оставих? — Бе му оставила лекарство срещу махмурлука върху нощното шкафче до главата му.

Той се отпусна на стола.

— Да. Освен това изпих цяла бутилка вода.

Карли се извърна и му наля втори лек — ароматно и силно колумбийско кафе.

— Изпий това, докато приготвя закуската.

Очите му под тежките клепачи я наблюдаваха предпазливо.

— Защо си правиш този труд?

Младата жена беше размишлявала през цялата нощ. След като веднъж бе взела решение, беше лесно да го следва.

— Защото ти си заслужаваш усилията, Бран.

— Не ги заслужавам. Наистина съм извършил всички онези неща, за които ти разказах. Не си играех игрички с теб.

Тя отново се извърна към тигана с цвъртящия бекон. Беконът беше нещо рационално. Бран не беше, защото в него бе стаена известна лудост. Това може и да я бе изплашило малко предишния ден, но тя вече бе взела решение кое бъдеще е по-лошо — онова, в което щеше да е в безопасност, но нямаше да се е опитала да бъде с него, или онова, в което знаеше, че е направила всичко, за да бъде с мъжа, когото обича.

Тя беше смела.

— Бил си развратник — отвърна тя. — С колко момичета спа миналата нощ?

Той въздъхна.

— С нито едно, Карли. Излязох и се напих, защото се скарахме.

И това бе разтърсило неговия свят. Тя беше стресната и изплашена от поведението му. Песимистичният му мозък го бе отвел във възможно най-лошото място.

Нещо дълбоко разтърсващо и мрачно се бе случило с Бран. Нещо, което го бе накарало да вярва, че не е достоен да бъде обичан. Заради преживяното той беше нащрек при всеки конфликт, винаги очакваше да бъде отблъснат.

— Тогава си изпий кафето, ние ще се справим с всичко.

— Това не променя нищо — пророни той с тъга в гласа. — Аз все още не желая да ти дам онова, което искаш.

— Не те моля да разголиш душата си. Моля те да обичаш себе си достатъчно, за да преодолееш някои проблеми, но ако не можеш, аз няма да те изоставя. — Карли трябваше да знае едно нещо. Колко далеч бе готов да стигне той? Ако тя отстъпеше малко, той щеше ли да го приеме? Или щеше да продължи да упорства? — Освен ако наистина не мислиш всичко онова, което ми каза снощи.

Бран скочи от мястото си прекалено бързо за мъж, измъчван от зверски махмурлук.

— Не го мислех. Бебче, не мислех нищо от онова, което ти наговорих. Моля те, прости ми.

Това беше всичко, което тя искаше. Той стоеше до нея, гърдите му се притискаха към гърба й, ръцете му се обвиха около талията й.

— Прощавам ти. Надявам се, че занапред ще бъдеш по-мил с мен.

Главата му се склони напред и се сгуши във врата й.

— Толкова съжалявам, че те изплаших.

Кутрето се нуждаеше от внимание. Тя се намръщи. Бран трябваше да престане да мисли по този начин за себе си.

— Добре съм, но си наясно, че по някое време ще трябва да поговорим, нали?

Бран се скова.

— А ако не мога?

— Не знам. — Карли не бе сигурна дали можеше да има продължителна връзка с мъж, който не желаеше да говори с нея за важните неща. Винаги трябваше да бъде нащрек, винаги разтревожена, че той може отново да експлодира.

Той се дръпна назад и тя чу стърженето на стола по пода.

— Миналата нощ мислех да се върна в Остин. Не смятам, че мога да го направя. Близостта й ме притеснява.

Хей, той говореше за нещо. Не точно за това искаше да говорят, но внезапно й се стори като пробив. Карли извади бекона и го остави да се отцеди няколко минути от мазнината.

— За близостта с Патриша ли говориш? Това ли те притеснява?

— Да.

Една дума. Трябваше да му я измъкне с ченгел. Остави чинията пред него. Миналата нощ, когато Бран бе заспал, Карли бе решила, че той се нуждае от нормален живот. Имаше нужда от обикновено ежедневие. Той намираше успокоение и комфорт, ако знаеше какво следва. Сигурна бе, че дори в годините на зрелост в живота му е имало голям хаос. Дрю е прекарвал времето си, изграждайки компанията, а след това Бран е започнал работа там. Дълги часове. Той е имал нужда от домашен уют. Нейното кутре трябваше да бъде опитомено.

Един ден щеше да каже на Иън Тагарт какъв негодник е, задето й посади тази мисъл в главата. Сега изглежда не можеше да си я избие.

— Искаш ли препечена филийка?

Погледна я предпазливо, сякаш тя всеки миг щеше да го изрита.

— Разбира се.

— Имам и конфитюр от кайсии.

— Аз обичам от грозде. — Изрече го нацупено, сетне поклати глава. — И от кайсии става.

Сърцето й се сви. Бран за пръв път й казваше какво обича. Прекарал беше целия си живот да се съгласява, да приема това, което е на разположение, което е било по-лесно. Карли преглътна с усилие напиращите сълзи.

— Добрата новина е, че имам и конфитюр от грозде. — Извърна се, за да не забележи той, че едва сдържа сълзите си. — Ще се увериш, че имам всякакви конфитюри и желета. Някои съм ги приготвила лично. От време на време ни канят във ферми, където отглеждат плодове, и се случва да се прибирам у дома със страхотни сладка.

— Мога да ям и конфитюр от кайсии — отрони той тихо.

Карли сложи пред него бурканчето с конфитюр от грозде.

Колко пъти в живота си се е примирявал с това, което са му предлагали, защото е бил в положение, когато нуждите и желанията му не са имали значение? Неговата безкористност беше част от чара му, но в същото време и част от проблемите му. Тя сложи ръка върху главата му.

— Знам, че можеш, но обичам да ти давам това, което обичаш. Това ме кара да се чувствам добре, затова, моля те, ще опиташ ли моя конфитюр от грозде?

— Добре. — Отново прозвуча предпазливо, сякаш всяка нейна дума беше капан.

Всяко нещо по реда си.

— А сега трябва да приготвя яйцата. Винаги ядеш това, което аз ям. Бих искала да знам как обичаш яйцата, Бран. Моля те не спори с мен. Искам да знам.

— Обичам ги на очи, с рохкав жълтък.

През повечето време Карли ги приготвяше бъркани, защото почти винаги й беше все едно. Не беше трудно да се нагоди към него и да изпълни желанието му. Струваше й се, че никой не се бе нагаждал към Бран или по-скоро го бяха правили погрешно. Дрю се примиряваше с тъмната страна на най-малкия си брат, защото смяташе, че той е виновен за съществуването й. Време беше да види дали задоволяването на ежедневните му нужди щеше да го направи по-склонен да се разкрие.

Или тя просто се заблуждаваше, мислейки си, че ако се грижи за един мъж, той толкова силно щеше да се нуждае от нея, че да се откаже от твърдото решение да пази тайните си.

Карли счупи яйцата. Така или иначе, времето им заедно беше ограничено.

— Конфитюрът е вкусен — рече той и се облегна на стола.

— Радвам се. — Може би трябваше да му покаже, че е добре да говори за това, да се открие пред нея, защото е подходящата жена.

Поне се молеше да е такава. Възнамеряваше да положи усилия, за да открие дали е вярно.

— Какво те притеснява у Патриша? Какво се случи вчера? — Карли подходи отдалеч към проблема, гласът й бе спокоен, сякаш обсъждаха времето.

— Тя ми показа достатъчно ясно, че съм добре дошъл да прекарам известно време насаме с нея — отвърна той с напрегнат глас.

Карли усети как цялото й тяло се сковава. В гърдите й избухна гняв, но се застави да го потуши.

— Ще заявя съвсем недвусмислено на извратената кучка да държи по-далеч проклетите си ръце от теб.

Да, нямаше да бъде никак деликатна. Отиде да вземе мобилния си телефон, готова да се обади на Патриша и да й обясни как точно селячката от Алабама смята да защити своя мъж.

Изведнъж се намери в скута на Бран, който се изкиска.

— Еха, виж ти. Не е нужно да защитаваш честта ми. Всичко е наред. Мога да се справя с нея. — За пръв път от караницата им предишния ден той звучеше като нейния Бран.

— Или може да я цапардосам в съвършения й нос, дело на пластичната хирургия, и веднъж завинаги да й дам да се разбере.

Той я прегърна силно.

— Мисля, че ще те уволни и тогава ще остана сам с нея. По-добре не го прави.

Карли въздъхна и прокара ръка през косата му.

— Тя няма да те насили, не и физически.

Той остана притихнал за миг.

— Това ми напомня за нещо, което се случи, докато бях в приемните семейства. Не са ме насилвали сексуално или нещо подобно. Просто една от жените ми даде да разбера, че съм добре дошъл в леглото й. Почувствах се безпомощен, а не ми се нрави да се чувствам така.

— Ти не си… — Не знаеше как да попита.

— Не, но това доведе до нещо по-лошо. Може ли да закусваме? Искам просто да прекарам една приятна сутрин с теб.

Карли го целуна по челото и стана, за да довърши яйцата.

Това беше началото.