Лекси Блейк
Разплата (4)

3

Два часа по-късно Карли все още се питаше. Беше почти единадесет и тя погледна през балкона. От дома си можеше да вижда залива и стария фар — историческа забележителност. Веднъж годишно правеха възстановка на нападението на сър Франсис Дрейк над някогашния Сан Агустин. Всички бяха облечени в дрехи от онова време и вземаха участие, а после наставаше шумна пиянска веселба. Тя бе участвала само веднъж. Беше няколко месеца след като се бе преместила тук заради работата си и бе излязла с неколцина приятели. Беше си прекарала страхотно. До другата сутрин, след унизителната и унищожителна критика, на която само Патриша Кейн бе способна да я подложи.

Карли обичаше този град. Въпреки някои отвратителни неща, които се бяха случиш тук, той се бе превърнал в неин дом. Беше много различен от малкия град в Алабама, в който бе отраснала. Тук никой не знаеше, че баща й бе изоставил майка й. Никой не знаеше, че бе прекарала тийнейджърските си години в каравана, докато майка й сменяше мъжете един след друг. Тук всичко беше чисто и подредено. Понякога си мислеше за онази очукана и вехта каравана, където делеше една стаичка със сестра си, която бе единствената причина, за да положи толкова усилия да постъпи на работа при Патриша. По онова време този свят й изглеждаше толкова бляскав, а Патриша — приветливата кралица на всички прекрасни и желани неща.

Всичко беше само фасада. Само защото един дом беше красив, не означаваше, че тя бе добре дошла.

Но въпреки това Карли обичаше този град с калдъръмените му улички и туристическите обиколки с файтон. Просто ненавиждаше обстоятелството, че щом присвиеше очи, можеше да види в далечината имението на Патриша.

Какво ли правеше Бран тази вечер? Дали седеше в някоя хотелска стая, обмисляйки отмъщението си? Дали имаше бяла дъска върху стената със списък? Или се бяха приютили в някои таен апартамент, превърнат в мъжко леговище на отмъщението им? Той приличаше на мъж, който, като всички, можеше да изпадне в мрачно настроение. Но когато се усмихваше, о, когато й се усмихваше, сърцето й замираше.

Време беше да признае, че привлекателността му беше една от пречките да се обади, макар да знаеше, че бе длъжна да го стори.

Къде се бе дянала съвестта й? Може и да успееше след две години да се измъкне от тази бъркотия, ала какво значение щеше да има всичко това, ако в крайна сметка нямаше дори смътна прилика с момичето, което някога е била?

С дълбока въздишка младата жена се обърна и пристъпи в стаята, затваряйки вратата на терасата след себе си. Щеше да си легне, а на сутринта да изхвърли визитката, която Бран й бе дал, и да продължи с живота си. Това беше най-умният ход, а тя вече беше умно момиче. Не беше глупачката, дошла от Алабама с книга с готварски рецепти и надеждата, че Патриша Кейн ще бъде нейната добра фея.

Повече нямаше да рискува. Ще остави всички Шелбита на този свят да се впускат презглава в опасни ситуации. Карли бе приключила с това.

Тогава защо не бе отишла да изхвърли визитката веднага?

Оставила я бе върху нощното шкафче до леглото. Щеше да преспи и на сутринта всичко щеше да е по-ясно. Беше много лесно да хвърли вината за странното си настроение върху свободния ден, който бе имала. Обикновено постоянно беше в движение, тичаше от една задача към следващата, винаги опитвайки се да угоди на кралицата. Нямаше никакво време да мисли за каквото и да било, освен за предстоящата работа. Събуждаше се преди изгрев-слънце и в мига, в който краката й докоснеха пода хукваше, и след около четиринадесет часа по-късно се стоварваше напълно изтощена върху леглото, а на следващия ден всичко започваше отначало.

Две години отлетяха, следващите две също щяха да отлетят. Тя щеше да се освободи от Патриша Кейн и да започне живота си отначало.

Ами следващото момиче? Или ако Патриша реши, че й харесва да има робиня наоколо и открие друг начин да я държи заключена в клетката? Откога бе започнала да си затваря очите и да се преструва, че всичко в проклетия й живот е наред?

Имаше нужда от чаша чай, ако смяташе да изкара тази нощ. Лайка. Нещо, което да й помогне да заспи. Не можеше да вземе хапче за сън. На сутринта щеше да е прекалено замаяна, а този следобед бе изпила достатъчно вино.

Слезе по стълбите и се запъти към кухнята, замислена за прекарания следобед с Бран.

Той беше толкова забавен и очарователен. Хубаво й беше да го наблюдава. Галантен. Това говореше много добре за него. Издърпа стола й, наля виното, след което я остави тя да поръча, дори за него.

Какъв ли щеше да бъде денят, ако той беше просто мъж, с когото бяха сметнали, че си подхождат, в сайт за запознанства? Дали щяха да се разходят из старата част на града, потънали в задушевен разговор през целия следобед и вечерта? Можеха да се отбият някъде, за да пият кафе, просто защото не искаха денят да свършва. И тя можеше съвсем непринудено да го покани в дома си.

Колко време бе минало, откакто я бяха целували? Кога за последен път мъж се бе навел и бе притиснал устата си към нейната и целият свят бе престанал да съществува? Дълго преди бракът й да приключи. Докато я ухажваше, Роджър не бе скъпил целувките, но след като се ожениха, изглежда все нямаше време за тях. Дори и преди това, сега вече го осъзнаваше, всеки негов ход е бил добре обмислен и предназначен да я манипулира, за да се озове на мястото, което той искаше да заеме. Той я бе набелязал заради работата й. Знаел е, че може да измъкне с измама доста тлъста сума от шефката й. Но беше станал прекалено алчен.

В нейната фантазия Бран не я желаеше заради работата й. Той не търсеше отмъщение. Искаше секс. Във въображението й Бран я зърваше и тутакси решаваше, че ще бъде негова. Щеше да я преследва, без да мисли за нищо друго, освен за удоволствието, което тя можеше да му даде.

Беше прочела прекалено много любовни романи. Понякога й се струваше, че те бяха единственото, заради което все още не бе загубила разсъдъка си.

Докато завърташе ключа на лампата в кухнята, се опита да се отърси от всички абсурдни фантазии.

В следващия миг не можеше да мисли за нищо друго, освен за писъка, заседнал в гърлото й.

Един мъж седеше край кухненската й маса, огромното му тяло бе изцяло облечено в черно. Дори имаше черна шапка на главата си, която навярно се спускаше върху лицето му, когато не искаше да го видят.

Навярно беше лош знак, че Карли можеше да види цялото му, прорязано от белези, грубо лице. Както и пистолета, който държеше в ръка. Беше сребрист, а върху дулото му бе закрепена една от онези дълги тръби. Заглушител. Сърцето й бясно запрепуска. Направо чуваше ударите му в гърдите си.

— Недей да крещиш, скъпа. Не искам да използвам това срещу теб. И недей да бягаш. Не съм сам.

Тя ахна, когато някой друг се приближи зад нея. Карли подскочи, опитвайки се да увеличи разстоянието помежду им. Сигурно така се чувстваше един заек, приклещен между два вълка. Два огромни и хищни вълка. Тя беше толкова уплашена. За какво бяха дошли? Младата жена се насили да говори, защото ако не го стореше, може би щеше да започне да плаче, а не искаше да им доставя това удоволствие.

— Какво правите в дома ми?

Ръцете й трепереха, а гласът й бе едва доловим шепот.

Мъжът край кухненската маса се облегна назад в стола, сякаш това не беше нищо повече от приятелско посещение. Дори прибра пистолета в кобура. И без това нямаше да има нужда от него. Карли не можеше нищо да направи. Тя беше напълно безпомощна.

— Тук съм от името на един общ приятел.

Стомахът й заплашваше да се разбунтува. Тя пое дълбоко дъх, сякаш бе разбрала кого има предвид.

— Онзи мъж Ди Лука?

Неканеният посетител се усмихна, макар че изражението му далеч не беше приятно. Беше по-скоро оголване на отвратителни, остри зъби.

— Да, господин Ди Лука ме изпрати.

— Той не е мой приятел.

Главата му леко се поклати.

— Хайде сега, госпожо Фишър, това не е вярно. Господин Ди Лука е джентълмен и той с цялото си сърце предпочита този проблем да се разреши по приятелски. Ти си тази, която не приема обажданията му. Била си доста груба с него по телефона.

— Аз не съм госпожа Фишър. — Господи, трябваше да смени фамилията си. Просто все не й оставаше време. — Отдавна се разведох с Роджър. Преди две години, ако трябва да сме точни.

Мъжът отново поклати глава.

— Боя се, че господин Ди Лука е традиционалист. Той не вярва в развода. Когато Бог съедини един мъж и една жена, този съюз е до края на дните им. Този мъж и жена споделят всичко, включително дълговете си. Съпругът ти е бил лошо момче. Преди две години е откраднал пари от моя шеф и господин Ди Лука си ги иска обратно.

— Бившият ми съпруг влезе в затвора преди две години. — Какво, по дяволите, ставаше? Изглеждаше сюрреалистично да стои тук и да разговаря с този тип.

Главорезът с пистолета обаче явно не намираше нищо необичайно в разговора им.

— Станало е малко преди да има нещастието да влезе в затвора. Той е натрупал доста солиден дълг на хазарт под чуждо име. Отне ни известно време, докато открием кой точно е той. Съпругът ти е бил доста ловък. Документът за самоличност, който предостави, беше много правдоподобен.

— Аз ли не го знам. — Не можеше да не признае това на Роджър. Той беше много сръчен и изобретателен в измамите и измъкването на пари от хората. Просто й се искаше той да внимаваше повече от кого краде пари.

— Когато най-после попаднахме на следите му, той вече бе опандизен, затова ние идваме при теб, неговата прекрасна съпруга.

— Каква сума ви дължи? — Щеше веднага да напише чек, ако това ще ги накара да се разкарат от жилището й. Ако това гарантираше живота й. Искаше да спори, но за съжаление не тя беше човекът с оръжието. Трябваше да ги накара да се махнат оттук, при това по-бързо. Тогава щеше да може да се справи както е редно с възникналата ситуация — като се обади на всеки полицай в града.

— Навремето бяха десет хиляди — обясни мъжът. — Разбираш ли, той обичаше да залага на понита. За нещастие, не го биваше много в това.

Всъщност тя можеше да им плати десет хилядарки. Може би щеше да успее да се измъкне жива от това. Молеше се само да не поискат парите в брой. Това щеше да е доста по-трудно. Карли имаше доста прилична спестовна сметка. Пък и за какво да харчи парите си? Не разполагаше със свободно време, а всичките й пътни разходи се покриваха от командировъчните.

— Десет хиляди долара.

— Десет хилядарки.

— Мога да събера толкова. — Гласът й все още трепереше, но усещаше как част от самообладанието й се завръща. Ако парите бяха всичко, което искаха, тя можеше да се справи. Най-важното беше да ги накара да напуснат дома й.

Главорезът въздъхна.

— О, да, но това беше тогава. Разбираш ли, ние начисляваме лихва. Естествено, всичко е бизнес. Изминаха две години и половина и макар че главницата е била десет хиляди, боя се, че с лихвите в момента общата сума вече възлиза на един милион.

Стомахът й се преобърна и напъпилото усещане за завръщащо се самообладание мигом повехна.

— Аз нямам един милион.

Раменете на гангстера нехайно се свиха.

— Предположих, че ги нямаш, но си помислих, че ще осъзнаеш какви са залозите. Ти си умна дама и работиш за някого, който дори няма да забележи липсата им.

О, тя щеше да забележи и още как.

— Роджър е в затвора, защото моята шефка го залови да краде. Той не бе взел предвид факта тя колко стриктно следи парите си. Не мога да взема нищо от нея, в противен случай ще се озова точно там, където е и той в момента.

— По-добре в затвора, отколкото в гроба. Или нещо още по-лошо. Не си мисли, че няма нищо по-лошо от смъртта, скъпа. Има, и аз често съм екскурзовод в това пътуване. Не желая да те настигне подобна участ. — Престъпникът се изправи и старателно плъзна стола на мястото му. — Виж, навярно можеш да вземеш заем или нещо подобно, но моят шеф е категоричен за това. Дългът се е прехвърлил на теб, след като съпругът ти не може да направи нищо през следващите десет или петнадесет години. Или ще намериш един милион долара до края на седмицата, или ще ти се случи някакво нещастие.

Щеше да го остави да си тръгне и след това ще се обади в полицията. Това не можеше да й се случва наистина. Ченгетата щяха да се справят. Нали това им беше работата. Те защитаваха жените от престъпниците.

Той пристъпи към нея, извисявайки се застрашително. Когато Карли се опита да отстъпи назад, се блъсна в другия мъж и едва не примря от ужас.

— Не мога да открадна от шефката си. Няма да го направя и дълбоко се съмнявам, че някой ще ми даде един милион долара назаем. — Кражбата на Роджър я бе накиснала в тази каша. Тя нямаше да утежни още повече положението си.

— Аз не обичам да наранявам красиви жени, но ще свърша работата си — обеща бандитът. — И моят партньор там също ще си свърши своята.

— Аха, но на мен ще ми хареса — заяви другият мъж, без да откъсва поглед от нея. — Аз много се наслаждавам на тази част от работата си, а ти си точно моят тип. Всъщност още сега ще ти дам лек стимул.

Карли отлично съзнаваше, че не носи нищо друго, освен тънко потниче и долнище на пижама. Дори нямаше чехли. Отново бе напълно уязвима и беззащитна и не можеше да стори нищо, с което да се спаси.

— Отдръпни се, Монти. — Негодник номер едно метна свиреп поглед на партньора си, който леко отстъпи назад. — Сега разбираш ли срещу какво си изправена, госпожо Фишър?

Тя само кимна, защото нищо друго не й оставаше.

— Радвам се, че се разбрахме. И не се обаждай на ченгетата. Ако го направиш, ще узная, защото повечето са на хранилка при господин Ди Лука. Той е много предпазлив човек. Може би ще попаднеш на честно ченге, което ще се опита да ти помогне. А може би не. Но мога да ти обещая, че всичко, което ще постигнеш, е да си спечелиш само още няколко дни и много по-болезнен край, защото те не могат вечно да те крият. Имат твърде много работа на главата и след като няколко дни не ти се случи нищо лошо, ще отслабят наблюдението и ние ще сме там. Ще те чакаме. Лека нощ, госпожо Фишър. Трябва да си сложиш по-надеждна ключалка.

Бандитът и приятелят му се изнесоха, без дори да погледнат назад. И защо да го правят? Какво можеше да им стори тя? За тях тя беше нищо.

Карли остана да трепери, когато вратата се захлопна.

Какво да прави? Можеше да продаде всичко, което притежаваше и да събере сто хиляди. Не повече.

Можеше да се обади на ченгетата и да се надява, че убиецът е блъфирал.

Или да се споразумее с мъжа, който можеше да я защити. Мъжът, който бе обещал да работи заедно с нея. Мъжът, който без проблем можеше да се раздели с един милион долара. Тя притежаваше нещо, от което друг се нуждаеше.

Със сълзи на очи младата жена заключи вратата и отиде да направи единственото нещо, което й оставаше. Трябваше да се обади по телефона.

* * *

Музиката гърмеше в клуба, но за съжаление нищо не беше в състояние да заглуши гневния глас на Хач, който безмилостно го кастреше.

— Имаш ли представа през какво преминаха братята ти? Прекараха месеци, разработвайки този план, а ти го съсипа за пет секунди и сега тази жена не се обажда. Щом не се е обадила досега, значи няма да го направи и ние трябва да измислим нещо друго. Двамата с теб, Бран. Но трябва да го направим като хората, защото Дрю и без това има куп грижи на главата си, та да захвърли с лека ръка един дългогодишен план за справедлива разплата и да започне отначало. — Хач отпи щедра глътка от скоча, който си бе поръчал, а сетне раменете му потръпнаха и лицето му се смръщи, когато остави чашата на плота. — След питието на Тагарт, това има вкус на помия. Мисля, че вече съм твърде стар за тези боклуци. Никога не ми е пукало какъв е вкусът на пиячката, стига да си свърши работата.

Защото Хач бе прекарал много години на дъното на бутилката. Бран знаеше историята. Хач бил най-добрият приятел на баща му и след случилото се той си изгубил ума и приблизително десет години от живота. След като Дрю пораснал достатъчно, за да напусне комуната за сираци, открил Хач, заставил го да зареже алкохола и двамата основали „4Л“. Десет години по-късно Хач отново беше дясната ръка на младия гений Лолес. Той бе поел ролята на често пияния, понякога неприятен, но любящ баща, единственият, който Бран някога бе имал.

— Сигурен съм, че за тях е било ужасно — отвърна Бран, докато се оглеждаше наоколо. Този клуб беше много по-приличен от онези, които бе посещавал. Пак беше евтин и долнопробен, но стриптийз клубовете бяха неговото хоби. Чувстваше се комфортно тук. Последните няколко години бе прекарал в прекрасни имения и най-скъпите и луксозни хотели, но тук можеше да диша свободно. Не се отличаваше като бяла врана сред околните. Като че ли всички можеха да видят през него и да разберат откъде бе дошъл и защо не принадлежеше на техния изискан свят.

Разбира се, той никога нямаше да признае защо наистина харесваше тези клубове. Не беше заради жените, макар че определено се чувстваше удобно с тях. Причината бе, че често намираше повод да се сбие, а тъкмо това го правеше щастлив.

Имаше нещо извратено в това, че действително се чувстваше в свои води, когато налагаше здравата с юмруци някой мръсник, който си го заслужаваше. Това бяха единствените пъти, когато гневът, спотайващ се в душата му, донякъде се уталожваше. Той беше винаги там, клокочещ под повърхността. Само понякога, когато го изливаше върху жертвата, която си го бе изпросила, се чувстваше уверен и под контрол.

Позволяваше му да се отприщи, защото често се притесняваше, че ако не намери жертва, която си е заслужила боя, може да пребие някой невинен.

Тази вечер гневът напираше в гърдите му и затова бе дошъл тук. Беше успял да остане съвършено спокоен, докато Дрю му триеше сол на главата. Но сега се нуждаеше от освобождение или в противен случай можеше да се нахвърли с юмруци върху брат си.

— Не беше чак толкова зле. — Райли вдигна ръка, знак, че е готов за втората и последна бира за вечерта. Бран не хранеше илюзии, че по-големият му брат възнамерява да седи и да пие с него през цялата вечер. Райли имаше за какво да се прибере у дома. Някой, при когото да се прибере. Той и съпругата му, Ели, бяха в града, за да свършат някаква работа за Дрю, но Бран знаеше истината. Райли искаше да е сигурен, че следващият етап от плана им ще се осъществи. Стивън Касталано си бе получил заслуженото, а Филип Стратън бе умрял преди да се доберат до него, но тяхната смърт не бе изчистила името на баща им. — А и Бран си е имал своите подбуди. Жалко, че не пристигнах навреме, за да го видя в действие. Наистина ли си се изявил като Иниго Монтоя с онази мадама Фишър?

Ах, Иниго Монтоя. Това беше прочутият герой от „Принцесата булка“, който търсеше мъжа с шестте пръста, убил баща му. Той посветил живота си на отмъщението и намерил покой чак след като постигнал целта си.

Дали Бран щеше да намери някога покой? Смяташе, че по-скоро не, тъй като греховете му навярно бяха също толкова тежки, както тези, за които търсеше разплата.

Страхливец. Безполезен, жалък страхливец.

Така го наричаше тя в сънищата му, докато той беше свит в жалка купчина до леглото, а тя умираше.

— Според това, което ми разказа, той отишъл при нея и нарекъл Пат убийца още през първата минута, в която си отворил проклетата уста — оплака се Хач. — Не те будалкам, Рай. Мислех, че Дрю ще получи инфаркт, когато осъзна, че брат ти е зарязал плана и действа на своя глава. Никога преди не бях виждал лицето на това момче да добива точно този оттенък на червеното. Беше почти мораво.

Райли пое бирата от русокосата сервитьорка и й даде бакшиш, но Бран забеляза, че погледът му не обходи жената по онзи начин, както някога. Райли беше свалячът на групата. Преди да срещне Ели Стратън, на света нямаше жена, която да е в безопасност от чара му.

— Аз съм го виждал и преди. Помниш ли онзи път, когато пропуснах да купя акциите, които той искаше, защото се занасях със секретарката му? Аха, тогава приличаше досущ на патладжан.

Поне не беше единственият, който бе разочаровал Дрю.

— Този път няма да има издънка.

Сервитьорката се наведе, разкривайки пищното си деколте. Гърдите й бяха хубави и заоблени, и изглеждаха меки. Той обичаше меките гърди, но някак си не можеше да избие малката, скромна Карли Фишър от главата си.

— Мога ли да направя нещо за теб, миличък?

Бран й се усмихна и извади двадесет долара от джоба си.

— Какво ще кажеш да ми донесеш бутилка вода? Задръж рестото.

Това беше огромен бакшиш за подобно място, но той вече бе видял тънките ивици по корема й от разтягането. Те не разваляха хубостта й, но навярно бяха причината да сервира питиета, вместо да танцува. Върху лявата си китка носеше гривна, от която се полюшваха малка футболни топки и миниатюрни балетни пантофки. Усмивката й беше заради бакшиша, а не защото си търсеше мъж за вечерта. Имаше да храни деца и навярно никой не й помагаше с отглеждането им.

Когато му се усмихна отново, този път усмивката й изглеждаше искрена.

— Разбира се. Веднага се връщам.

Хач завъртя очи.

— Бакшишът, който й даде, беше поне двеста процента.

Райли поклати глава.

— Не си прави труда. Да обсипва с щедри бакшиши стриптийзьорките и да пресушава питиета, които му носят, е причината той да живее. Радвам се, че тази вечер го дава по-кротко. Обикновено по това време вече е пресушил до половината бутилката с текила.

Това беше нещо, което го караше да се чувства по-добре — щедрите бакшиши, не текилата. Текилата просто притъпяваше за известно време болката. Щедрите бакшиши го караха да гледа по-ведро на живота. Бран беше сигурен, че ако имаха по-добър начин да се издържат, повечето жени нямаше да работят на подобно място.

Карли се намираше в същото положение, макар да не бе принудена да сваля дрехите си. От това, което бе научил, тя бе заставена да работи за жена, която обичаше да унижава служителите си. Бран ненавиждаше мисълта, че сладката Карли, която не бе забравила да похвали сервитьорката им и да я помоли да благодари на готвача за вкусната храна, се намира в положение, при което самата тя никога не получаваше похвала за труда си. Беше важно да се чувстваш оценен, да знаеш, че можеш да направиш добро. Бакшишът беше форма на похвала и благодарност.

Брат му се наклони, напълно пренебрегвайки шоуто, вихрещо се около тях.

— Сигурен ли си, че ще се получи? Защото имам известни притеснения какво ще направи Дрю, ако не стане.

— Мислиш, че най-накрая ще изгуби търпение и ще ме изрита? — Бран отлично осъзнаваше, че беше трудният брат. Едва бе успял да завърши гимназия. Те настояха да завърши магистратура по бизнес администрация, а после го бяха набутали в маркетинга, където нямаше да причини твърде много щети. Той беше братът, който от време на време попадаше в ареста, когато не успееше достатъчно бързо да се измъкне от някое сбиване.

Райли поклати глава и сложи ръка върху рамото на Бран.

— Той никога не би го направил и ти го знаеш.

Защото най-големият му брат се чувстваше виновен. Всички се чувстваха. Бран беше страдал най-много от създалата се ситуация или както се казваше — бе изтеглил шибаната къса клечка и близките му се чувстваха зле. Затова търпяха изцепките му. Той далеч не беше най-умният или най-уравновесеният. Не притежаваше безкрайната светлина на Мия. Той беше този, който можеше да понесе повечето удари.

Може би днес бе допуснал грешка. Защо жена като Карли ще се вслуша в мъж като него? Може би беше подходил погрешно към нея. Дрю щеше да се появи и да завладее разговора. Щеше да докаже колко е умен. Райли щеше да успокои и заглади нещата, да омекоти проблема и в същото време нямаше да изгуби контрол над ситуацията. В края на вечерта щеше да върти Карли на малкото си пръстче, а тя щеше да е готова да направи всичко, което той й поискаше, и сега нямаше да стои тук и да се моли тя да се обади. Райли щеше да приключи с успех тази сделка. По дяволите, всеки един от братята му щеше да си легне с нея.

Бран не искаше да спи с нея по този начин. Не и под фалшив предлог. Когато се озовеше в леглото с нея, искаше да е сигурен, че тя желае него, истинския Бран.

Трябваше да се досети, че идеята е глупава.

Какво, по дяволите, си мислеше?

Райли въздъхна и се облегна назад.

— Положението не е толкова зле. Все ще измислим някой друг начин.

Хач се намръщи.

— Трябва да зарежем всичките си планове, защото не знаем какво е казало момичето на Пат. Знам, че от двадесет години не съм говорил с кучката, но ми имай вяра. Тя не се е променила. Жена като нея никога не се променя. Сега тя е също толкова зла и отвратителна, както някога, и управлява подчинените си с железен юмрук. Твоето момиче навярно се е обадило на шефката си в минутата, когато си тръгнал, и в момента двете седят заедно и кроят планове.

Бран не искаше да вярва в това. Искаше да вярва, че Карли е точно такава, каквато изглеждаше.

— Не знам. Мисля, че тя щеше да ми каже.

— Точно заради това си в отдела по маркетинг, а братята ти вършат гадната работа — изтъкна Хач.

Райли вдигна ръка към Хач.

— Не драматизирай. Знам, че тя не се е обаждала на Патриша. Ние подслушваме телефоните й, дори личния.

— Защо й е да има личен телефон? — попита женски глас.

— Мисля, че говори със сестра си по него. Служебният трябва винаги да е свободен, в случай че се обади грандамата. — Бран вдигна глава и видя снаха си да стои зад него. Ели беше красива жена, която изглеждаше изключително не на място в този съмнителен и евтин стриптийз клуб. Дори по това време на нощта беше облечена в строг, делови тоалет, при това в град, където компанията й нямаше офиси. Което си просеше за един въпрос. — Какво правиш тук?

Тя сви рамене и се настани на стола до съпруга си, който тутакси я прегърна.

— Това е единственото място, където се навърташ, затова всички ние сме тук. Е, всички, които са в града. Двамата с Дрю работихме по докладите за срещата в „Страткаст“ другата седмица. Той смяташе да дойде тук с мен, но очевидно компютърът му е регистрирал сигнал от друг компютър. Изглеждаше много обезпокоен от това, затова ме докара дотук, а по-късно ще изпрати кола да ни прибере. Леле, тук има адски много голи хора.

Жени. Нямаше голи мъже и точно това му харесваше на Бран. Тази вечер дори нямаше да има нужда от кола. Можеше съвсем спокойно да кара джипа, който бе взел за няколко дни като „кола за прикритие“ на Дрю. Сега возилото беше на Бран и след като нямаше да допусне да го изхвърлят от заведението в присъствието на снаха му, можеше да шофира до вкъщи.

— Какъв е бил този сигнал?

Райли се намръщи.

— Има само едно нещо, което би накарало Дрю да остави Ели пред вратата, вместо да я придружи вътре. Някой е хакнал файла с личните ни данни.

Пръстът на Хач тутакси се насочи към Бран.

— Казах ти.

Мамка му. Той се бе издънил.

— Хей, нека се успокоим. Нямаме представа кой е хакнал базата — възрази Райли.

— Ако Карли е проникнала в базата с личните ни данни, го е направила, защото аз й казах. Тя трябва да знае в какво се забърква. — Бран почувства как раменете му започват да се напрягат, присвиването в стомаха му се засили. Отново го бе направил. За пореден път се бе провалил, защото мислеше, че е по-умен от всички останали, когато дяволски добре знаеше, че не беше.

— Разбира се. Защо не я покани в апартамента ни? Нека погледне всички файлове. Просто й дай ключа. — Хач се изправи. — Ще си взема още едно питие.

Райли припряно скочи на крака.

— Аз ще говоря с него. Не се тревожи за това, Бран. Всичко е наред.

Не, не беше. Накрая на всички щеше да им писне да оправят бакиите му и той отново щеше да остане сам. Отпуснатите покрай тялото му ръце се свиха в юмруци и единствената мисъл в ума му бе да намери някой негодник и да се сбие. Обикновено не беше трудно. Можеше да огледа бара и да избере мъжа, който навярно имаше най-малкия пенис и супер раздуто его. Това беше опасна комбинация, но точно на нея разчиташе да задоволи личните му нужди.

Ели се наклони напред. Те го оставиха с Ели. Не можеше да изгуби контрол и да се развилнее пред снаха си.

— Хей, добре ли си?

Когато сервитьорката се върне с водата, щеше да си поръча нещо силно. Текила. Цяла бутилка. Нямаше значение. Някой щеше да го откара у дома. Понякога си мислеше, че Дрю и Райли живеят за тези моменти, когато могат да спасят малкото си братче.

— Добре съм.

Големите кафяви очи на Ели се приковаха в лицето му.

— Не, не си. Хач беше прекалено суров с теб. И изглежда, някаква оса е ужилила Дрю. Беше в ужасно настроение. Да не би всичко да е заради това, че си поел контрола?

Поел контрола? Беше абсолютно уверен, че никой от тях не би използвал тези думи, за да опише стореното от него.

— Оплесках всичко.

Ели се приведе, ръката й се протегна през масата, за да покрие неговата.

— Ти си направил единственото нещо, което никой друг не би могъл.

Бран се засмя, макар че в смеха му нямаше и капчица веселие.

— И какво е то? Прецаках всичко, преди мисията дори да започне? Успях да разкрия всичко със скорост, по-голяма от тази на светлината?

— Не, постъпил си правилно — възрази Ели. — Не си я използвал. Не си се отнесъл с нея така, сякаш тя не означава нищо. Отнесъл си се с онази жена като със значимо човешко същество, което е по-важно от собствените ти интереси. Днес ти си се държал като истински мъж и аз се гордея с теб.

Бран трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да не направи нещо глупаво, като например да се разциври пред снаха си и всички стриптийзьорки в Сан Агустин.

— Не мисля, че някой от братята ми би се съгласил с теб.

— Те имат различна престава от твоята за това, кое е правилно. Тяхната е много по-егоистична. Не ме разбирай погрешно. Аз ги обичам и двамата, но ти си специален. Ти няма да допуснеш почти да загубиш някого, за да вземеш правилното решение.

О, но той вече го бе сторил. Толкова отдавна.

— Райли смяташе, че постъпва правилно.

Райли бе действал под прикритие, точно както Дрю планираше да направи с Карли. Той беше постъпил на работа в „Страткаст“ и бе започнал връзка с Ели, тоест с шефката. Но се бе влюбил в нея и накрая тази измама едва не му струва всичко.

— Ти не би направил същия избор. Кажи ми какво е било твоето мнение за плана да се доберете до Касталано.

Не искаше да разбива илюзиите й, но нямаше да натопи братята си, за да спечели точки пред Ели.

— Мислех, че ще те нарани. Но също така смятах, че това е необходимо и неизбежно. Не прави от мен нещо, което не съм. Аз бях в отбора. Но това, че станах свидетел на твоята болка и страдание, ме накара днес да постъпя така. Не исках друга жена да премине през това, което преживя ти. А сега ти ми кажи нещо. Ако бях дошъл при теб и откровено ти бях изложил плана ни, ти какво щеше да направиш?

Веждите й се смръщиха, докато обмисляше отговора си.

— Не знам. Надявам се, че щях да разгледам всички факти, да преценя ситуацията и да взема правилното решение, но не съм сигурна. Дали щях да повярвам, че баща ми е бил способен да извърши всичко, в което го обвиняваха? Да. Не изпитвам и капка съмнение, че щях да повярвам в това, но дали щях да рискувам себе си и компанията заради едно семейство, с което току-що се бях запознала? Нямам представа. Знам само, че накрая всичко ще се оправи. Вярвам го с цялото си сърце и душа, Бран. Днес е трябвало да спреш Дрю. Писано ти е било да помогнеш на онази жена. По един или друг начин, краят ще е добър.

— Как можеш да го знаеш?

— Защото без значение какво ще се случи, ние сме семейство и докато сме заедно и се подкрепяме, всичко на този свят ще е добре. Щом сме заедно, можем да преживеем всичко. Това правят истинските семейства и повярвай ми, аз отлично знам какво е да имаш сбъркано семейство. Преди да срещна теб и братята ти, аз не разбирах истински какво означава семейството.

Семейство. За него това беше смущаваща дума. Той беше „част“ от толкова много семейства. За Бран семейството означаваше непрестанно променящо се море, в което той така и не се научи да плува. Години по-късно все още очакваше някой да му заяви, че е време да напъха всички душевни отпадъци в торбата за смет и да продължи напред.

— Мисля, че те се умориха да разрешават проблемите ми.

— Не — рече Ели, очите й го гледаха нежно. — Те никога няма да се уморят от теб. Искат единствено да те видят щастлив. Това е всичко. И Дрю ще го преодолее. Ще видиш. — Тя още веднъж потупа ръката му и се ухили дяволито. — А сега ми кажи къде трябва да пъхна банкнотата. Никога досега не съм била в стриптийз клуб. Защо го наричат „разсъбличане“, когато излизат голи? Хайде. На едно момиче му е нужно малко време, за да се отпусне и развихри.

Той не можа да сдържи усмивката си, защото лицето на снаха му бе добило най-сладкия оттенък на розовото. В момента изрусена блондинка със силиконови гърди се любеше с пилона пред тях.

— Тя има капачки на зърната.

— Дали да пъхна петачка в бикините й? Струва ми се прекалено лично.

— Мисля, че е най-добре да ги оставиш на сцената. Май не бива да се приближаваш повече. — Странно, но присъствието на снаха му го бе накарало внимателно да се огледа и да осъзнае колко долнопробна и противна е обстановката. Нямаше да й позволи да доближи онази сцена, където шайка пияни мръсници зяпаха голи жени. Търсеше да се сбие с някого, но не изгаряше от чак толкова силно желание. — Всъщност изобщо никъде няма да ходиш.

Ели се намръщи.

— Но аз никога досега не съм била в стриптийз клуб. Приветствам твоя свят.

Аха, но неговият свят изглеждаше дяволски отвратителен в присъствието на Ели.

— Може би е по-добре да се прибираме у дома и да видим дали онзи сигнал за хакерство продължава. Сигурен съм, че е била Карли. Ще обясня, че аз й казах да потърси сведения за нас. Не мислех, че наистина може да проникне толкова надълбоко. Дрю получава сигнал при постъпването на определена информация, например ако някой се опита да свърже официалните ни фамилии с рождените ни имена и някои данни, които могат да отведат следата към татко. Очаквах тя да погледне само статиите в интернет. Всеки може да ги намери.

Дрю щеше да му откъсне главата. Карли сигурно бе компютърен спец, след като бе задействала защитата на брат му.

Райли и Хач се върнаха. Райли подаде на жена си чаша вино.

Ели се усмихна и я взе.

— Пино гриджо?

Райли изкриви лице в гримаса.

— Ъ, имаха бяло, червено или розе.

— Виното не е на почит в стриптийз клубовете. — Бран вдигна глава и видя сервитьорката да върви към масата им с водата му. Тя си проправяше път през мъжете, които изглежда смятаха, че имат право да стискат дупето й, докато минава край тях. Жената се намръщи, но продължи да върви с изпънати рамене и високо вдигната глава.

Да, вечерта можеше да задоволи желанието му. Можеше да натупа здравата някое от копелетата.

— Смятам, че изпускат ценна публика — отбеляза Ели. — Напоследък жените са все по-авантюристично настроени. Мисля, че ако предлагат по-богат избор от вина и някои домашно произведени сирена, може би ще успеят да привлекат жени с по-екзотични вкусове.

— Мили Боже, не й позволявай да открие тузарски стриптийз клуб — намръщи се Хач. — Тези места трябва да са евтини и долнопробни. Безспорно право е всеки уважаващ се стриптийз клуб да прилича на дъното на склад за отпадъци.

Бран усети, че телефонът в джоба му вибрира и въздъхна. Кой можеше да му се обажда в този час? Почти сигурно беше брат му, за да го информира, че Карли се е добрала до базата данни и да се поинтересува дали сега Бран не е щастлив, след като й е показал вратата и й е връчил ключа? Замиеш се дали изобщо да вдигне, но беше по-добре да приключи по-скоро с конското.

Може би водата нямаше да му трябва. Сервитьорката му я подаде, докато той вадеше телефона.

— Благодаря — кимна Бран.

Тя му се усмихна и попита дали желаят още нещо.

Бран не чу отговора на другите, защото зърна дисплея и внезапно се притесни, че ще пропусне обаждането. Плъзна пръст по екрана.

— Карли?

— Ало? Брандън ли е?

По дяволите. Музиката беше прекалено гръмка. Той стана и се отправи към вратата.

— Бран е. Карли, добре ли си? Късно е. Не очаквах да се обадиш.

Приближаваше вече паркинга, когато чу съвсем ясно подсмъркване в телефона. Сега беше по-тихо, стените на сградата заглушаваха звуците на стария глем метъл. Чакълът на паркинга проскърцваше под краката му.

— Наложи се да се обадя — обясни Карли. — Взех решение. В играта съм. Ще ти помогна за всичко, което ти е нужно, за да я унищожиш, но искам нещо от теб.

— Какво е то?

Гласът й трепереше, когато отвърна:

— Един милион долара.

— След пет минути ще съм при теб. — Той прекъсна разговора и си пое дълбоко дъх.

Или Карли не беше жената, за която я мислеше, или по някое време тази вечер здравата го бе загазила.

И в единия, и в другия случай щеше да намери начин да обърне нещата в своя полза.