Лекси Блейк
Разплата (14)

13

Бран се намръщи като видя брат си, докато паркираше колата.

— Кутрето нуждае ли се от каишка? — подметна Тагарт иззад огледалните стъкла на слънчевите си очила. Главата му бе облегната назад и Бран бе помислил, че е заспал.

— Кутре? — Какво правеше Дрю тук? Ако беше дошъл да разстройва Карли, щяха здравата да се ступат.

Той го желаеше. Заради времето, прекарано с Патриша, отново беше напрегнат и бесен.

— Аха, ти си едно от онези кутрета, които изглеждат милинки и сладки, а после изведнъж побесняваш и си готов да хапеш всички наоколо. Затова отново ще попитам. Нуждаеш ли се от каишка, или ще се справиш с брат си, без да разръфаш месата му?

Бран нямаше нужда от сарказма на Тагарт.

— Ще се справя.

Издърпа ключовете и изхвърча от колата, когато Дрю вдигна ръка. Стоеше до колата на Карли с торба в другата си ръка.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Дрю повдигна вежда, изражението му подсказваше, че не е доволен от тона на брат си.

— Дойдох да кажа на Карли, че съм се погрижил сестра й никога да не бъде преследвана от правосъдието заради измамата, в която е бил замесен бившият й съпруг. Освен това й предложих работа.

Някъде в едно далечно кътче на съзнанието си той искаше точно това за Карли, но в момента единственото, което чу, беше, че Карли е свободна да си тръгне. Да си тръгне от „Кейн Корпорейшън“. Да си тръгне от него. Дрю правеше точно това, което Бран искаше. Щеше да назначи Карли на работа и да я забута някъде по-далеч от Остин.

— И кое, дявол да го вземе, ти дава право да вземеш такова решение? Почакай, сетих се. Ти вземаш всички решения. Каквото и да пожелае шибаният, всемогъщ Дрю, го получава. Искаш Карли да си отиде и намираш начин да го постигнеш. — Напрежението се бе трупало от дни и сега Бран го усещаше съвсем осезаемо.

— Хей, не заслужавам това — отвърна Дрю и се намръщи. — Мислех, че искаш Карли да излезе от играта. Опитвам се да ти дам това, което желаеш.

— Знаеш ли колко ми е писнало от вечната ти намеса? — Не можа да спре думите да излязат от устата му. Изглежда се изстреляха заедно с целия гняв и разяждащо озлобление, насъбрали се в него. — Стой по-далеч от нея. Аз ще реша кога и как тя ще излезе от играта. Разбра ли ме? Тя е моя. Аз решавам.

— Кутрето май има нужда да ухапе някого — обади се Тагарт, макар че сега звучеше доста по-сериозно. — Мисля, че е избрал теб. На твое място щях да се отнасям с него с изключителна предпазливост, докато не се успокои. Никак не му беше леко с Патриша Кейн. Наложи се да го оставя насаме с нея и изглежда това е причината за настоящата сцена.

— Ти не се бъркай — изръмжа Бран.

Ето ги пред него — двамата големи братя, които отново го караха да се чувства дребен и нищожен. Бран беше слабакът. Той не можеше да се справи, затова му даваха лесната работа. Бран беше толкова крехък.

Можеше да им покаже колко беше здрав. Вече не лежеше безпомощен на пода. Прекалено често му се бе случвало. Аха, вече не лежеше долу и не се оставяше да го ритат.

— Хей, защо не отидем да пийнем по нещо? — Дрю изглеждаше прекалено овладян и спокоен. Гласът му бе дълбок, тонът — примирително успокояващ. Сякаш можеше да го използва срещу кучето, ръмжащо насреща му.

— А ти защо не се прибереш обратно в апартамента и не ни оставиш двамата с Карли сами? Мога да се оправя с нея. И ако още веднъж разбера, че се опитваш да си пъхаш носа в нашите отношения, кълна се, ще се махна, Дрю.

Бран се обърна и закрачи към къщата. Двамата с Дрю се караха, а Карли беше по средата. Трябваше да се успокои. Патриша Кейн го бе накарала да се почувства уязвим и малък, сякаш отново беше онзи глупав тийнейджър и нямаше кой да го спаси. Беше допуснал много грешки. Този път нямаше да ги повтори.

— Не бива да се срещаш с Карли, когато си в това състояние — каза Дрю и пристъпи зад него. — Бран, трябва да седнем и да поговорим. Не осъзнаваш колко безумен изглеждаш в момента.

Това беше неговият идеален брат. Дрю винаги се контролираше. Дрю никога не губеше самообладание, никога не смазваше главата на някой негодник. Дрю постигаше всичко с лекота. Нуждаеш се от пари? Дрю можеше да напише софтуерна програма, с която да спечели милиарди. Нуждаеш се от съвет? Дрю винаги знаеше какво да трябва да се направи. Всички се възхищаваха и уважаваха Дрю.

И съжаляваха Бран. И винаги щеше да бъде така.

Нахлу през вратата и спря, за да си поеме дъх. Някои от думите на Дрю успяха да достигнат до съзнанието му. Карли. Карли не биваше да го вижда такъв. Карли беше мила и прекрасна и не заслужаваше да се изправи пред побесняло куче.

Не беше сигурен, че може да се контролира, значи Дрю беше прав. Трябваше да си върви. Трябваше да се махне оттук и да се напие, да се опита отново да зарови по-надълбоко тази мръсотия. Щеше да я погребе под тонове алкохол и утре да бъде по-добър човек.

Когато се обърна, ръцете му трепереха. Дрю беше зад него. Дали Карли го бе чула да влиза?

— Хайде, нека седнем и да поговорим, а когато се върнем, Карли вече ще е готова с вечерята — заговори Дрю с благ, убеждаващ глас.

В този момент го чу. Беше тихо стенание, сякаш някой изпитваше болка.

Тагарт сигурно също го бе чул, защото обикновено лениво изглеждащият мъж внезапно застана нащрек като ястреб, усетил плячката. Той вдигна ръка, сякаш да ги накара да замълчат.

Бран нямаше намерение да мълчи. Тя беше в беда и той щеше да й помогне. Полетя стремглаво към кухнята, без да обръща внимание на звуците зад гърба си. Те нямаха значение. Сякаш стенанието бе дошло откъм кухнята. Той се втурна през вратата и гледката го накара да застине на място.

Карли бе притисната към хладилника. Държеше я мъж, чиято ръка обвиваше гърлото й. Беше с гръб към Бран и не бе трудно да се забележи, че негодникът не беше усетил, че Бран е влязъл.

— Така, както аз виждам нещата, този, който първия път ти е дал онзи милион, ще плати отново. Този път на мен. Така че сега отиваме в дома ми и когато тъпанарят с чековата книжка ми даде още един милион, ще може да те вземе обратно. Ще тръгнеш доброволно оттук с мен или ще те убия. Разбра ли?

Бран разбра само едно нещо — червената пелена, забулваща очите му. Не помисли, не спря и не се опита да реши разумно проблема. Мисълта за безопасността на Карли дори не достигна до мозъка му. Единственото, което имаше значение, беше да убие копелето, което й причиняваше болка. Което бе наранило него. В този миг му бе трудно да различи минало от настояще.

Отново беше на шестнадесет и се криеше в онази порутена къща, а чудовището го бе намерило. Чудовището ги бе проследило, когато избягаха. То се бе появило, бе сключило ръка около гърлото на Бран и го бе извлякло навън.

Не. Този път нямаше да го позволи. Никога вече.

Червената пелена сякаш покриваше всичко, но Бран не мислеше. Протегна се, сграбчи мъжа и го завъртя. Не виждаше лицето му. По-скоро виждаше друго лице. Толкова ясно. Този път знаеше, че няма да позволи на нищо да го спре. Този път нямаше да спре. Нямаше да слуша никого.

Не беше сигурен колко пъти удари мъжа. Всеки път, когато юмрукът му се забиеше с тъп звук, изпитваше безумно задоволство. Видът на рукналата кръв, звуците от задавения му стон, когато Бран почти сигурно счупи носа му, му донесоха умиротворение. Въпреки че продължаваше да налага нещастника, времето сякаш бе забавило своя ход. Това беше мястото, където се чувстваше удобно, където гневът се изливаше от него и той можеше да диша.

Това го тласкаше никога да не спира. Никога. Не и докато чудовището не умре и не изчезне завинаги.

Той щеше да защити всички. Щеше да спаси Мия и Манди. Щеше да се погрижи никой никога повече да не ги нарани.

В размътения му от яростта мозък всичко се сливаше в един безкраен кошмар, отделните части се носеха около него. Усещаше горещината на огъня и знаеше, че родителите му изгарят. Усещаше ръцете на Мия, обвити около него, чуваше молбите й да не я изоставя. Виждаше очите на Манди, някога толкова красиви, сега празни и угаснали.

Почувства как нещо топло оплиска лицето му и някъде отдалече се разнесе нежен глас.

— Бран. Бран, моля те.

Той се извърна, юмрукът му се вдигна и в следващия миг се намери проснат на пода, а брат му се извисяваше над него.

— Веднага престани! — изкрещя Дрю и застана пред Карли.

Тагарт бе зает да оглежда мъжа на пода.

— Казах ти, че кутрето се нуждае от каишка. За късмет, този ще оживее. Да се обадя ли на полицията?

— Остави ме да разбера какво, по дяволите, става — отвърна Дрю.

— Имаш време — увери го Тагарт. — Този тип още известно време ще е в безсъзнание. Това ли е мафиотът?

Бран се взираше втренчено, погледът му се проясни и светът отново се фокусира. Какво се бе случило? Знаеше какво прави, докато го вършеше, ала сега му се струваше толкова далечно. Бе влязъл и заварил някакъв тип да наранява Карли. Той го бе пребил и не искаше да спира.

Господи, той почти я бе ударил. Тя се бе опитала да го спре, а той се бе нахвърлил срещу нея.

— Карли?

Лицето й беше бяло като платно, сълзи се стичаха по страните й, размазвайки грима.

— Аз съм добре. Добре съм. Трябва да… ще се върна.

Тя изчезна през кухненската врата и той се запита дали не я бе изгубил завинаги.

* * *

Карли пое дълбоко дъх. Какво, по дяволите, се бе случило? Кръвното й бе хвръкнало до небесата, а ръцете й трепереха неистово, докато закопчаваше блузата си. Беше се преоблякла, защото предишната бе изцапана с кръв. Не нейната кръв. Нито тази на Бран. А на онзи мъж. Кръвта пръскаше наоколо, докато Бран пребиваше мъжа.

Не бе сигурна какво я бе изплашило повече — мафиотът или изражението в очите на Бран, когато бе вдигнал юмрук срещу нея.

Той не я виждаше. Не можеше. По обезумелия му поглед тя бе разбрала, че в онзи миг той беше някъде далеч от нея.

На вратата на спалнята се почука, сетне се разнесе дълбок глас:

— Добре ли си, Карли?

Не беше сигурна дали бе готова да го види, но поне той отново звучеше като Бран.

— Добре съм. След секунда ще изляза.

— Вече цял час си вътре. Сигурна ли си, че си добре? Да повикам ли линейка?

Толкова дълго ли бе стояла тук? Беше затворила вратата и бе приседнала за миг, преди да се измие. После влезе в банята, пусна водата и изми лицето си, преди да смени дрехите. Очевидно времето бе минало много бързо. Младата жена се погледна в огледалото. Изглеждаше бледа, но поне размазания грим бе измит.

Отвори вратата.

Бран вече изглеждаше нормално, ала тя все още го виждаше в ума си как отново и отново стоварва юмрук върху онзи мъж. Карли го бе умолявала да спре.

— Той нарани ли те? — Бран не понечи да се приближи към нея.

Тя все още усещаше ръката на нападателя, сключена около гърлото й, стискайки я, докато той й казваше какво ще стане. Щеше да получи парите или да я убие. Карли беше лесна мишена. Той нямаше да позволи да му се изплъзне.

— Нищо сериозно, ще ми мине.

Бран кимна, но продължаваше да избягва погледа й.

— Ще съм по-спокоен, ако някой те прегледа. Мога да те закарам в спешното.

Тя се запъти към стълбите и Бран я последва.

— Не е необходимо, а и аз имам чувството, че не сте се обадили в полицията. В спешното ще задават въпроси и това може да доведе полицаите. Може ли да попитам защо решихте да не уведомявате полицията? — Карли влезе във всекидневната. Изглежда бяха сами. Къщата бе някак зловещо притихнала.

— Тагарт ще се погрижи за всичко. Нашият тип дойде на себе си и призна, че Ди Лука не го е изпращал. Решил е, че си лесна мишена. Сигурен съм, че повече не мисли така.

Да, тя щеше да се изненада, ако онзи негодник престъпеше още веднъж прага на дома й.

— Все още смятам, че би трябвало да се обадим в полицията.

Бран се намръщи.

— И да обясним, че вече сме платили един милион долара на мафията? Уверявам те, че това навярно ще излезе наяве.

Освен това щеше да се наложи да обяснят тежкото състояние на нападателя й. Въпреки че явно ставаше дума за нейната защита, ченгетата навярно пак щяха да задават въпроси. А репортерите можеха да се докопат до историята и да разпространят името и лицето на Бран в медиите.

Дрю се бе погрижил да защити брат си и себе си.

Кланът Лолес винаги щеше да пази тайните си. За пръв път, откакто Бран бе седнал срещу нея в онзи ресторант, тя осъзна колко дълбоки бяха тези тайни. Разбираше го с ума си, но това бяха хора, които бяха сменили имената си, криеха родствените си връзки, спотайваха се в сенките.

— Как можем да сме сигурни, че той няма да се върне? — Може би тя трябваше да се премести, Бран нямаше вечно да е тук, за да пребива онзи бандит. Ако се разчуеше, че тя е лесна плячка, защо да не се появи още някой кандидат за бързи пари?

— Не мисля, че това ще бъде проблем — рече Бран тихо. — Сигурен съм, че докато разговаряме сега с теб, Тагарт обяснява ситуацията на господин Ди Лука. Няма да видим мъжа отново, нито някой от събратята му.

— Защо? Струва ми се, че той може просто да изчака, докато отново остана сама.

— Скъпа, Ди Лука ще се постарае случката да стане за урок на всички останали. Доколкото разбирам, мафиотите си имат свой кодекс на честта. Те не те преследват, ако си платил дълга си. Онзи тип е станал алчен и сега за него ще се погрижат.

Карли не бе сигурна, че иска да знае какво означава това.

— Помислих, че Роджър отново е оплел конците.

— Едва ли. Смятам, че онзи тип е знаел, че някой винаги ще плаща много пари, за да си в безопасност. — Бран отиде до минибара и си наля малко коняк.

Карли рядко пиеше нещо повече от вино, само понякога си позволяваше водка с тоник, но имаше малка селекция от алкохол. Подбрала я бе съгласно съветите на Патриша за подходящи напитки за забавление на гостите. Той се извърна и й подаде чашата. Беше използвал висока коктейлна чаша, но тя реши, че сега едва ли е най-подходящият момент да изнася лекция за правилния подбор на чашите за питиета.

Пое чашата и отпи щедра глътка, докато осмисляше това, което той казваше.

— Ти мислиш, че Ди Лука ще нареди да го убият?

Бран си наля голяма доза от уискито й.

— Аз мисля, че работодателят му ще се погрижи за всичко и няма да се налага да намесваме ченгетата. След няколко дни трябва да заминем за Калифорния. Искаш ли това да се провали, защото ще трябва да се разправяме с полицията? Обаждането в полицията ще повдигне много въпроси, на които ние не желаем да отговаряме. А ти щеше отново да имаш вземане-даване с бившия си съпруг.

— Не, щях да имам вземане-даване с полицията. Те щяха да се оправят с Роджър. — Поради някаква причина не й се нравеше идеята да покрият случилото се. Разбираше мотивите му, но някак си й се струваше, че това е поредният начин да защитят себе си, а не нея.

— Ще настане бъркотия, Карли, а много скоро ще ни се наложи да се справяме с доста проблеми. — Сега Бран звучеше толкова спокойно и разумно.

Ръцете й все още трепереха.

— Не смяташ ли, че това е по-важно?

Той въздъхна и се облегна на дивана. Толкова много приличаше на разкошния мъж, с когото тази сутрин се бе любила.

— Не. Смятам, че случилото се е незначително. Вече приключи. Аз няма да позволя на никого да те нарани.

Ходеха на пръсти около темата, заобикаляйки я страхливо. Тя наистина беше страхливка. Не можеше да се застави да зададе въпроса.

Бран остави чашата си и се приближи към нея. Прели тя да успее да отстъпи назад, се озова в прегръдките му.

— Знам, че си изплашена. Съжалявам. Толкова съжалявам за това, което ти се случи. Няма да се повтори, защото онзи мъж никога повече няма да те доближи. Обещавам.

Тя не го отблъсна. Чувстваше се толкова добре. През цялото време, докато беше сама с онзи мъж, копнееше ръцете на Бран да я прегърнат. Мълчаливо крещеше той да я намери, да я спаси.

Вече не знаеше кой в действителност е той. Как можеше да му каже, че беше много по-изплашена от мъжа, в който той се бе превърнал в онези мигове, отколкото от мафиота, който я бе нападнал?

Трябваше да го попита за това. Трябваше да го направи. Не можеше да го отмине.

— Искаш ли да поръчам нещо за вечеря? Мисля, че Тагарт и Дрю смятат да се върнат, за да проверят как сме. Редно е да ги нахраним. Можем да седнем и да вечеряме и навярно тогава отново ще се почувстваш нормално.

— Не съм гладна, Бран.

Той я целуна по челото, устните му я докоснаха съвсем леко и въпреки факта, че той едва не бе убил човек, тялото й реагира.

Това най-после я накара да го отблъсне.

— Трябва да поговорим за случилото се. — Тя отиде до бара и си наля още едно питие.

— Не, не трябва. Всичко свърши. Няма за какво да говорим. Вече си в безопасност.

Дали наистина беше?

— Аз те умолявах да спреш.

Той въздъхна нетърпеливо.

— Онзи мъж се опита да те нарани. Няма да се извинявам, задето съм му причинил болка.

— Аз те умолявах да спреш, Бран. Крещях и те молех, но ти не го направи.

— Сериозно ли си ми ядосана, задето натупах онзи мръсник, който искаше да те отвлече и да те размени за мангизи?

Карли пое дълбоко дъх. Истината беше, че тя бе наполовина влюбена в този мъж и навярно се самозалъгваше за останалата половина. Тя бе загрижена за него. Трябваше да достигне до сърцевината на това, което се случваше с него.

— Бран, ти ме изплаши.

Изражението му леко омекна.

— Съжалявам. Явно не си била често свидетел на прояви на насилие и жестокост. Сигурен съм, че това те е изплашило.

— Бран, ти ме изплаши.

Той вдигна ръце, очевидно разстроен.

— Хубаво, следващия път, когато някой те нападне, аз ще се опитам да го спра с призива: „Хей, нека всички да бъдем добрички и да слушкаме!“ или нещо подобно.

— Не се шегувай с това. Опитвам се да проумея какво се случи. — Защо той не можеше да разбере?

— Ти беше нападната! — изкрещя Бран. — Аз се погрижих за това. Ето какво се случи, Карли. Не се опитвай да го подлагаш на психоанализа или да му придаваш по-голямо значение, отколкото е нужно. Бях бесен, задето някакъв мръсник се опита да нарани моето момиче.

— Ти почти ме удари.

Той завъртя очи.

— Сега кой реагира прекалено?

Карли никога нямаше да може да забрави онзи миг.

— Във всеки случай не и аз. Но ти — да. Не знам доколко си спомняш, но накрая, когато се опитах да те отдръпна от него, ти се обърна и почти ме удари. Дрю застана помежду ни.

Челюстта му се скова, лицето му доби инатливо изражение.

— Нямаше да те нараня.

— Можеше, ако ме мислеше за някой друг. Бран, къде беше?

— Бях тук, опитвайки се да те защитя.

— Знам това, но ти реагира прекалено бурно и мисля, че е заради нещо, което някога ти се е случило. — Тя и преди бе виждала хора, страдащи от посттравматично разстройство. Беше отраснала с момиче, чийто баща бе участвал във войната в Персийския залив и дори десетки години след това мъжът подскачаше, когато гръмнеше ауспух на кола. Съпругата му го бе напуснала, а Службата за закрила на детето бе отвела приятелката й, защото баща й не можеше да остане трезвен. Когато се напиеше, той говореше за това, което бе видял, понякога сякаш отново преживяваше случилото се.

Беше са самоубил малко след като бе изгубил дъщеря си. Карли все още си спомняше как двете с Мери стояха отвън, докато всички съседи клатеха глави и твърдяха, че са знаели, че това ще се случи.

Очите на Бран се присвиха.

— Искаш да дълбаеш в моето детство, Карли? Искаш да надзърнеш в него, за да можеш да видиш дали съм мъжът, който заслужаваш? Предполагам, че не желаеш някой противен тип да прецака идеалния ти живот, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти си жена, която търси идеалното. Искаш всичко да е съвършено, спретнато и чистичко и може би аз не съм този мъж. Може би съм добър за леглото, но не и за нещо повече.

— Бран, не ставай абсурден. Говорим за това, което се случи в кухнята. Ти откачи. Ти не беше наистина тук с мен.

— Предполагам, че твоят рицар на бял кон щеше да се справи със ситуацията без насилие — промърмори той. — Твоят мъж мечта щеше да бъде достатъчно умен, за да обезвреди мъжа с думи.

— Не казвам това.

Той сви рамене, сякаш не беше важно.

— Хей, бебче, ако си мислиш, че ще се просна на дивана ти и ще излея душата си пред теб, не си попаднала на точния мъж.

— Искам да говориш с мен. — Тя видя как ръцете му се свиха в юмруци.

Това не беше Бран, когото Карли познаваше, но май трябваше да се запита дали изобщо го познава. Тя се бе заблудила, мислейки, че действията на един мъж показват същността му. Глупава грешка. Грешка, която отново и отново допускаше.

— Не, ти искаш да ти споделя някаква дълбока тайна. Мислиш ли, че не познавам тази игра, Карли? Искаш да се разкрия, да те пусна в душата си, а после всичко, което кажа, може и ще бъде използвано срещу мен сега и завинаги.

Тя не можеше да понася начина, по който той я гледаше.

— Очевидно нещо днес се е объркало. Не може ли да поговорим за това?

— Не желая да говоря. Искам да продължа напред, но ти няма да го позволиш, нали?

— Защо се държиш по този начин? — Тя не можеше да попречи на напиращите сълзи. Взря се в него през замъглените си очи.

Бран започна да крачи наоколо като тигър в клетка.

— Имах тежък ден. Знам, че и ти също. Не казвам, че ти е било леко. Но аз се опитах да те успокоя, а какво получих в замяна? Куп психарски бръщолевеници, които водят към едно-единствено нещо: ти решаваш, че аз не съм достатъчно добър.

— Защо го казваш?

Той спря и вдигна ръка.

— Знаеш ли какво? Това няма значение. Направих грешка. Трябваше да се обадя на ченгетата и да ги оставя те да се оправят. Щеше ли да стоиш тук и да ме гледаш, сякаш съм някакво шибано чудовище, ако го бях направил? Трябваше ли да чакам професионалистите да дойдат да те спасят?

— Разбира се, че не. Радвам се, че ме спаси, но ти беше толкова безмилостен.

— Такъв съм. — Той се обърна, всяка емоция бе изчезнала от красивото му лице. — Искаш истинския Бран? Това е той. Знаеш ли защо не пожелах да те докосна без презерватив, Карли?

Тя поклати глава. Може би той беше прав и двамата бяха прекалено емоционални, за да водят този разговор.

— Това няма значение.

— Мислех, че няма, но има. Ти видя мъжа с огромния попечителски фонд, който се усмихва и изглежда толкова мил и добър. Този, който ти държи вратата отворена и се опитва да се отнася с теб като с принцеса. Но това не е човекът, който бях. Който все още мога да бъда. Мислех, че ще прозреш същността ми, но още първия път, когато не се държа, както ти смяташ, че би трябвало, и ти ме гледаш сякаш съм последната отрепка.

— Не правя това. — Той беше толкова чувствителен, но Карли се нуждаеше от отговори. Не ги ли заслужаваше?

— О, да, правиш го. Да не мислиш, че не познавам превзетото морализаторско изражение, когато го видя? Стриптийзьорки. Проститутки. Затова не бих те докоснал без презерватив. Имаш ли представа с колко проститутки съм спал? — От всяка дума, която излизаше от устата му, се процеждаше злина.

Или отрова. Злината бе нещо, с което хищникът се раждаше, но отровата се просмукваше в личността. Тя се разпространяваше бавно и често жертвата не осъзнаваше, че е била отровена.

— Не, не знам — отвърна тя тихо. — Защо не ми кажеш?

— Не мога, скъпа. Отдавна им изгубих бройката. Трябва да са поне стотици. Точно така. Спал съм със стотици жени, а ти ми позволи да докосна почти девственото ти тяло. Поне ме бива в това. Бива ме да докарвам жените до оргазъм. Аз не съм… — Той спря, сякаш щеше да изрече нещо, което не искаше.

Но отровата можеше да бъде премахната от тялото. Жертвата можеше да бъде излекувана. Тя се приближи към него.

— Продължавай. Не си какво, Бран?

Очите му станаха студени.

— Казах ти, няма да го обсъждам.

— Но ако не говорим за това, то завинаги ще остане между нас. Ти не можеш да се освободиш от него, ако не говориш за това. Моля те, Бран. Няма да се разочаровам от теб. Обещавам. Искам да бъда тук, до теб. Ако съществува шанс да имаме някакво бъдеще заедно, трябва да го обсъдим. Дрю каза, че нещо ти се е случило.

— Дрю няма право да говори за мен с човек, който не е от семейството. Казах ти, че това нещо между нас ще продължи, докато работим заедно. Не възнамерявам да разкривам миналото си пред жена, която след няколко седмици ще изчезне от живота ми. Ясен ли съм?

Той беше толкова студен. Бран никога не е бил студен. Бран винаги беше топъл. Тя кимна.

— Да, разбрах. Помислих си…

— Знам какво си помислила. Помислила си, че можеш да ме накараш да размисля. Смятала си, че ако спиш с мен, това ще промени решението ми да сложа край на връзката ни, когато работата ни приключи. — Той сви рамене. — Винаги съм бил честен с теб. Казах ти какви са границите.

Той винаги е бил честен с нея, но тя беше почти сигурна, че не беше честен със себе си. Ни най-малко. Той беше жесток, а по природа този мъж не беше жесток.

Или беше? Дали тя бе видяла красотата му и бе останала сляпа за грубата истина под повърхността? Или той издигаше стени, за да се защити, защото на това се бе научил толкова отдавна?

— Може би не се нуждаем от граници.

Бран поклати глава.

— Не прави от това повече, отколкото в действителност е. Бъди по-умна, Карли. Беше права да се страхуваш от мен. Единственото, което обичам повече от това да прекарвам времето си с проститутки, е да пребивам хора. Харесва ми. Копнея за това. Излизам навън и го търся. Дрю свърши страхотна работа през последните няколко години, за да го покрие, но съм прекарал доста време в затвора, за да охладя страстите си. Как ти харесва това? Може би си падаш по такъв тип мъже? Може би съм сгрешил и ти наистина ме искаш. Изглежда ти е приятно да се валяш в калта, така ли е?

На вратата се почука, иначе Карли бе сигурна, че Бран щеше да продължи да излива злъчта и сарказма си. Дрю и Тагарт стояха на прага.

— Здравейте — рече Дрю тихо. — Да не прекъсваме нещо?

Лицето на Бран отново доби празно изражение.

— Нищо. Съвсем нищо. По-късно ще се върна, Карли. Остави одеялата на дивана и включи проклетата аларма.

И без повече да промълви нито дума, той излезе от стаята.

Дрю се извърна към нея.

— Какво, по дяволите, се е случило?

Карли се взираше във вратата, през която бе изчезнал Бран. Не беше напълно сигурна какво се бе случило, но имаше чувството, че е нещо лошо. Струваше й се, че е краят.

— Исках той да ми каже защо се държа така.

Дрю затвори за миг очи.

— Казах ти, че Бран няма да говори за това. Не бива да го притискаш. Той не е опасен. Просто му е нужно време, за да се съвземе. Ще отида да поговоря с него. Той ще се оправи. Стой спокойно и не го съди прекалено сурово.

И хукна след брат си.

И тя остана сама с огромния мускулест мъж.

— Да, те често правят това. Неудобно, нали? — Тагарт заключи вратата. — Знаеш ли какво ще разведри обстановката? Една вечеря. Наложи се да се разправям с тъпанарите от мафията, онази откачена префърцунена мадама и побеснели кутрета. И някой предложи ли ми поне едни пържени картофки? Не. Вечерта те мине много по-бързо, ако сготвиш нещо, а аз хапна. А ти не плачи. Защото не мога да се оправям с това. Да се обадя ли на жена си? Или може би имаш някоя приятелка, на която да позвъниш, когато твоето момче играчка се държи гадно с теб? Не може ли да я помолиш да донесе сандвичи или нещо подобно?

Сърцето я болеше и Карли искаше да се свие на кълбо и да плаче, но какво, по дяволите, трябваше да стори? Запъти се към кухнята и направи единственото нещо, което имаше смисъл. Захвана се да готви. Щеше да намери утеха в това. Готвенето имаше смисъл за нея. Щеше да сложи точните съставки и да се получи нещо ново, нещо, което не е само сбор от продукти. Нещо вкусно и питателно. Можеше да го направи.

Вратата на кухнята се отвори.

— Знаеш ли, онзи тип повече няма да те притеснява — рече Тагарт тихо.

— Да, чух, че си уредил да го убият.

Тагарт се облегна на плота, очевидно ни най-малко притеснен от обвинението й.

— Не съм уредил да убиват никого. Просто запознах шефа му с настоящата ситуация. За късмет, познавам неколцина момчета от мафията. Те са руснаци, но изглежда притежават същия манталитет. Шефът трябва да се ползва с известно доверие или хората ще го издадат на ченгетата. Мафиотите не са типични изнудвачи. Те вземат това, което смятат, че им принадлежи, и си тръгват. Той ми обеща, че е приключил с теб. Сега разбира, че вече нямаш никаква връзка с бившия си съпруг.

Карли напълни тенджерата с вода и я сложи върху печката да заври.

— Хубаво е да го знам.

Гостът й остана мълчалив за миг, но това не й помогна. Младата жена още повече се потопи в нещастието си. Къде бе сгрешила? Тя се бе изплашила. Но би трябвало да може да поговори с него за това. Как биха могли да имат нещо истинско, ако той не можеше да разговаря с нея?

Втренчи се в тенджерата. Водата затрептя, когато започна да завира. Според Бран те нямаха нищо. Щяха да се разделят в момента, в който общата им работа приключи, а на Карли й се струваше, че всичко помежду им бе свършило в мига, в който тя бе започнала да го разпитва.

Тя не можеше да направи нищо, ако Бран не желаеше да признае, че нещо не е наред. Все едно да си удря главата в бетонна стена.

— Той май не желае да бъде побесняло кутре.

Карли стисна зъби, а после се застави да се отпусне.

— Не го наричай така.

— Защо? — попита Тагарт тихо. — Той е точно това. Нямах намерение да прозвучи неуважително. Познавам много мъже като Бран. Те са добри мъже, но са видели твърде много, преживяли са нещо ужасно. Често пъти прекалено много ужасни неща. Неща, които мислят, че никога няма да преодолеят. Затова се усмихват. През по-голямата част от времето те са щастливи кутрета. Те искат да се впишат. Искат да ги галят и обичат. А после нещо се случва и те хапят ръката, която ги храни.

— Това не е важно. Само мимолетна връзка. Въобразих си прекалено много. — Тя извади спагетите и ги пусна във водата да се сварят. Обикновено предпочиташе домашно приготвени, но рядко имаше време за това. Намери маслото и лимоновия сок, който винаги държеше подръка, и се зае със соса.

— Ако това е вярно, тогава е добре, че сега знаеш какъв е той. — Тагарт седна край кухненската маса и започна да си играе с телефона.

— Бран не е лош човек. — Карли не можеше да понася мълчанието. Дори разговорът с някого, когото почти не познаваше, беше за предпочитане, отколкото да мисли за това, което Бран й бе казал.

— Не съм казал, че е, но в същото време той не е толкова безобиден, колкото Дрю иска да те накара да повярваш. Тази вечер щеше да убие онзи мъж.

Стомахът й се присви.

— Не можеш да си сигурен.

— Както казах, имал съм работа с мъже като Бран. Те са добри мъже, но таят нещо в себе си, което не им позволява да намерят покой. Държат го заключено дълбоко в душата си. Ще ти заявят, че това е тяхно бреме, но го пазят, сякаш е злато. Сигурен съм, че моят приятел, психиатърът, ще ти каже, че това е начин да не признаят пред себе си това, което са преживели. Но аз мисля, че те са изплашени. Ние невинаги възприемаме логично нещата. Виним се тогава, когато няма защо и отказваме да назовем истинските виновници, макар че само произнасянето на истината на глас може да направи нещата много по-лесни.

Той беше много по-дълбок, отколкото изглеждаше на повърхността. Може би всички мъже бяха такива. Тя бе живяла в един свят на повърхностното толкова дълго, че бе забравила какво означаваше да се вгледаш по-надълбоко.

— Какво се е случило с твоето побесняло кутре? — Карли продължаваше да разбърква соса, макар да виждаше околния свят през пелена от сълзи. Изглежда не можеше да ги възпре.

— Кое по-точно? — засмя се Тагарт, но бързо доби сериозно изражение. — Някои от тях все още са там някъде. Продължават да се усмихват на незначителните неща и да се зъбят и нападат всеки, който ги приближи. Моят брат беше един от най-щастливите хора, които съм познавал. После нещо се случи. Нещо ужасно, което едва не го уби. Мисля, че днес той щеше да бъде едно от тези кутрета, ако в живота му не се бе появило нещо.

— Какво?

— Правилната жена.

— Аз не мога да го излекувам — промълви тихо Карли.

— Не, не можеш. Но можеш да го накараш да пожелае да се излекува. Ако искаш, можеш да му дадеш причина да се промени. Или можеш да си тръгнеш и да се защитиш. Изборът е твой. Той няма да те улесни. Ще хапе и дращи и ще го прави с думи, а те нараняват много по-силно, отколкото зъбите и ноктите.

Неин избор. Би трябвало да е просто. Тя би трябвало да си тръгне. Бяха я наранявали толкова много пъти. През последните няколко години цялото й същество беше вцепенено и в това имаше известен покой.

Внезапно Тагарт се озова зад нея и й подаде книжна кърпичка.

— Мога да го бъркам, ако искаш. Брат ми е майстор готвач. Понаучил съм някои неща.

Карли се отдръпна и се опита да попие сълзите.

Голямото момче въртеше дървената лъжица, сякаш знаеше какво прави.

— Помисли за това. От досието ти знам, че не ти е било лесно.

— Трябва да си тръгна. — Дори мисълта караше сърцето й да се свива от болка.

— Какво би посъветвала сестра си? — попита Тагарт. — Понякога това е най-лесният начин да погледнеш на проблема. Ти на практика си я отгледала. Когато сега си мисля за някои неща, се питам какво бих желал за моите момичета. Ако те дойдат при мен и ме попитат какво да правят, какво бих поискал за тях? Няма да мисля за последствията. Човек не би могъл да предвиди последствията. Затова всичко, което в действителност можеш да направиш, е да се запиташ как би искала хората да се държат. Щеше ли да посъветваш сестра си да бъде разумна и да се откаже от една може би предварително изгубена кауза?

— Щеше да зависи от това, дали тя обича този мъж, или не. — От това, дали този мъж е любовта на живота й.

— И ако го обича? Ще й кажеш ли да предпочете безопасността?

Ако Мери стоеше пред нея, със сълзи в очите, какво щеше да й каже?

— Щях да й кажа да бъде смела.

— В такъв случай получи своя отговор.

Дали Бран наистина вярваше в това, което бе казал? Или думите му бяха начин да се отдалечи, да прикрие болката, за да не се налага да се изправя лице в лице с нея?

Дали тя беше жената, която можеше да го накара да пожелае да се излекува?

Мисълта той завинаги да остане сам прониза като с нож сърцето й и тя осъзна, че го обича. Истински и без остатък и нямаше връщане назад. Осъзна го, защото се изпълни с увереност, че неговото щастие е много по-важно от нейното собствено.

Нямаше значение, че той не я обичаше. Всичко беше наред. Нейната любов беше важна. Ако й обърнеше гръб, щеше да я превърне в нещо незначително.

Карли пое дълбоко дъх, взела решение.

— Аз ще поема оттук нататък. Защо не извадиш салатата от хладилника?

Той се намръщи.

— Салатата?

Мъже.

— Да, също и лимоновия сладкиш.

Той изпъшка.

— Жени. Винаги ни примамвате с вкуснотии, а после ни принуждавате да ядем салата. Разказвал ли съм ти историята как накарах един терорист да говори само като го хранех с къдраво зеле?

Очертаваше се дълга нощ. Карли разбърка соса и си пожела Бран да е добре и в безопасност.