Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (1)

1
Не всичко е цветя и рози

„Уимбълдън“

юни 2015 г.

Не всеки ден се случва жена на средна възраст със спретнат кок и лилав полиестерен костюм да ти нареди да си вдигнеш полата. Гласът й бе рязък, типично по британски. Въплъщение на деловитостта.

След като хвърли поглед към треньорката си, Марси, Чарли повдигна краищата на плисираната си бяла пола и зачака.

— По-високо, ако обичате.

— Уверявам ви, всичко е наред там долу, мадам — каза Чарли колкото можеше по-вежливо.

Очите на служителката се присвиха до непоколебима гримаса, но тя не каза нито дума.

— Чак догоре, Чарли — заповяда Марси строго, но бе очевидно, че се опитва да сдържи усмивката си.

Чарли вдигна полата и разкри ластика на белите шорти от ликра, които носеше отдолу.

— Нямам бельо, но са с двойна подплата. Независимо колко се потя, никой няма да види нищо непристойно.

— Много добре, благодаря ви. — Служителката записа нещо в жълтия си бележник. — Сега тениската, ако обичате.

Хрумнаха й поне още дузина шеги — че е същото като да отидеш на гинеколог, само че по екип за тренировка; че няма навика да показва бельото си на някого още на първата среща, и т.н. — но Чарли се въздържа. Хората от „Уимбълдън“ се бяха държали гостоприемно и вежливо с нея и целия й антураж, но никой не можеше да ги обвини, че имат чувство за хумор.

Дръпна тениската си толкова нагоре, че тя закри по-голямата част от лицето й.

— Спортният ми сутиен е направен от същата материя. Напълно непрозрачен във всяко отношение.

— Да, виждам — промърмори жената. — Проблемът е само с тази цветна ивица около долната част.

— Ластикът ли? Светлосив е. Не съм сигурна, че това се брои за цвят — каза Марси. Тонът й беше равен, но Чарли долови съвсем лека нотка на раздразнение.

— Да, но трябва да го измеря. — Служителката извади прост жълт шивашки метър от малка чантичка, която носеше прикрепена върху униформения си костюм, и внимателно го обви около гръдния кош на Чарли.

— Свършихме ли вече? — обърна се Марси към служителката: раздразнението й вече бе явно.

— Почти. Госпожице, шапката, предпазните ленти за китките и късите чорапи са все приемливи. Има само един проблем — каза служителката и стисна устни. — Обувките.

— Какви обувки? — попита Чарли. От „Найки“ бяха положили всички усилия обикновените й маратонки да бъдат пригодени така, че да се вписват в строгите стандарти на „Уимбълдън“.

Обичайните й екипи в жизнерадостни, ярки цветове бяха заменени изцяло с бели: никакво кремаво, никаква слонова кост, никакво мръснобяло, а бяло. Кожата около зоната на пръстите, която ги предпазваше от хлъзгане, бе чисто бяла. Връзките й бяха бели, чисто бели, абсолютно бели.

— Обувките ви. Подметката е почти изцяло розова. Това е нарушение.

— Нарушение ли? — попита слисано Марси. — Страничните, задните, горните части и връзките са напълно бели, точно според правилата. Логото на „Найки“ е дори по-малко от изискваното. Не е възможно да правите проблем заради подметките!

— Страхувам се, че толкова големи цветни ивици не се допускат дори на подметките. Правилото позволява ивица с ширина от един сантиметър.

Обзета от паника, Чарли се обърна към Марси, която вдигна ръка:

— Какво предлагате да направим, госпожо? Тази млада жена трябва да бъде на Централния корт след по-малко от десет минути. Да не би да ми казвате, че не може да носи маратонките си?

— Разбира се, че трябва да е с маратонки, но според правилата не може да носи тези.

— Благодаря ви за това пояснение — процеди Марси. — Ние ще се заемем оттук нататък. — Марси сграбчи Чарли за китката и припряно я поведе към едно от личните треньорски помещения в дъното на съблекалнята.

Виждайки Марси толкова изнервена, Чарли се почувства като по време на турбуленция в самолет. Когато хвърлеше поглед към стюардесите в търсене на успокоение, почти започваше да й се гади, щом видеше, че са изпаднали в паника. Марси беше нейна треньорка, откакто Чарли навърши петнайсет, когато най-сетне бе достигнала ниво, на което уменията на баща й вече не бяха достатъчни. Марси беше избрана заради треньорската си прозорливост и умения, разбира се, но също и заради факта че е жена: майката на Чарли беше починала от рак на гърдата само няколко години преди това.

— Чакай тук. Направи няколко упражнения за разтягане, изяж си банана и не мисли за това. Фокусирай се върху мисълта как ще разнищиш играта на Атертън точка по точка. Връщам се след минута.

Твърде нервна за да седи, Чарли закрачи из треньорската стая и се опита да направи няколко упражнения за разтягане на прасците. Възможно ли беше вече да се схващат? Не, абсурд.

Карина Гайгер, четвъртата в списъка, тенисистка с масивно като хладилник тяло, което й беше спечелило злощастния, но изричан най-вече с топли чувства прякор „Германската гигантка“, надникна в треньорската стаичка.

— На Централния си, нали? — попита тя.

Чарли кимна.

— Там е истинска лудница — избоботи момичето със силен германски акцент. — Принц Уилям и принц Хари са в Кралската ложа. С Камила, което е необичайно, защото мисля, че не се харесват, а принц Чарлс и принцеса Кейт ги няма.

— Наистина ли? — попита Чарли, макар че вече знаеше това. Сякаш да играе на Централния корт на „Уимбълдън“ за пръв път в кариерата си не беше достатъчно стресиращо, та трябваше и да играе срещу единствената британска тенисистка на сингъл в списъка. Алис Атертън беше чак на петдесет и трето място в ранглистата, но беше млада и я възхваляваха като следващата надежда на Великобритания, така че цялата страна щеше да й стиска палци да размаже Чарли.

— Да. Също и Дейвид Бекъм, но той ходи на всички събития. Не е толкова специално преживяване да го видиш. Също и един от „Бийтълс“ — кой е още жив? Не мога да си спомня. О, и чух Наталия да казва, че видяла…

— Карина? Извинявай, тъкмо се разтягам. Късмет утре! — На Чарли никак не й се искаше да бъде груба, особено към една от малкото приятни и мили жени в турнира, но не можеше да понесе говоренето й дори секунда повече.

— Ja^[1], разбира се. Късмет и на теб.

На излизане Карина мина покрай Марси, която се бе появила отново на прага с голяма платнена чанта, пълна с изцяло бели маратонки.

— Бързо — нареди тя и измъкна първия чифт. — Тези са почти четирийсет и втори номер, с тясно стъпало по някакво чудо. Пробвай ги.

Чарли се отпусна на пода, при което черната й плитка се удари отстрани в бузата й достатъчно силно, че да я заболи, и нахлузи лявата обувка.

— „Адидас“ са, Марс.

— Наистина не ме интересува какво ще си помислят от „Найки“ за това, че си обута с „Адидас“. Следващия път могат да осигурят правилните маратонки и няма да е нужно никой от нас да се тревожи за това. Сега обаче ще обуеш тези, с които се чувстваш най-добре.

Чарли се изправи и направи предпазлива крачка.

— Обуй и другата — каза Марси.

— Не, прекалено големи са. Стъпалото ми се хлъзга.

— Следващите! — нареди рязко Марси и й подхвърли нова маратонка „Адидас“.

Този път Чарли пробва дясната и поклати глава:

— Малко ми стяга на палеца. И вече ми притиска кутрето. Предполагам, че можем да залепим със скоч палеца и да пробваме…

— Няма начин. Ето — Марси разхлаби връзките на чифт маратонки „Кей-Суис“ и ги сложи в краката на Чарли. — Тези може и да свършат работа.

Успя да обуе лесно лявата и май й беше по мярка. Изпълнена с надежда, Чарли нахлузи дясната и затегна връзките. Маратонките бяха тромави и грозни на вид, но пасваха на краката й.

— Стават ми — каза Чарли, макар да й създаваха усещането, че е нахлузила две павета. Направи няколко подскока, последвани от кратко подтичване и бърз завой наляво. — Но е все едно съм нахлузила две тухли. Толкова са тежки.

Точно когато Марси бъркаше в чантата да извади последния чифт, от високоговорителите на тавана прозвуча съобщение:

— Внимание, играчи. Алис Атертън и Шарлот Силвър, моля, явете се на регистратурата на турнира за отвеждане до корта. По разписание мачът ви започва след три минути.

Марси коленичи и побутна пръстите на краката й:

— Определено са малко големи. Не много, нали? Ще свършат ли работа?

Чарли подскочи още един-два пъти. Не можеше да се отрече, че бяха тежки, но бяха най-добрият от трите чифта. Вероятно би трябвало да пробва и последния, но вдигна поглед точно навреме да види как Алис в собствения си чисто бял екип минава покрай треньорската стаичка и се отправя към регистрацията за турнира. Време беше.

— Ще станат — каза Чарли по-убедено, отколкото се чувстваше. Трябва да станат, помисли си неволно.

— Добро момиче. — По лицето на Марси незабавно се разля облекчение. — Да тръгваме.

Марси преметна през рамо огромния сак с ракетите на Чарли и се отправи навън през вратата.

— Не забравяй: възможно най-много въртене. Тя изпитва затруднения, когато топките отскачат високо. Възползвай се от това, че си по-висока от нея, и я принуждавай да удря високи топки, особено с бекхенд. Ще спечелиш този мач, ако действаш бавно, овладяно и последователно. Не ти е нужна прекомерна сила или светкавична бързина. Запази това за по-късните кръгове, ясно?

Чарли кимна. Едва приближаваха регистратурата на турнира, а вече чувстваше как прасците й се стягат. Дали дясното й ходило не започваше леко да се протрива? Да, определено да. Със сигурност щяха да й станат мехури.

— Мисля, че е добре да пробвам онзи последен…

— Шарлот? — Друга служителка от „Уимбълдън“, също облечена в лилав полиестерен костюм с пола, хвана Чарли за лакътя и я преведе по последните десет стъпки до регистратурата на турнира. — Ако обичаш, само подпиши ето тук и… благодаря. Господин Пул, и двете дами са готови за отвеждане към Централния корт.

Погледите на Чарли и съперничката й се срещнаха за съвсем кратък миг и всяка от тях кимна. Едва-едва. Единственият друг път, когато бяха играли една срещу друга преди, беше в първия кръг на „Индиан Уелс“ преди две години и Чарли я беше победила с 6:2, 6:2.

Цялата група — Чарли, Марси, Алис и треньорката й — последва господин Пул през тунела, който водеше до най-прославения корт в света. От двете страни имаше огромни лъскави черно-бели фотографии на тенис легенди, тръгнали си победоносно от Централния корт: Серина Уилямс, Пийт Сампрас, Роджър Федерер, Мария Шарапова, Анди Мъри. Стискаха трофея, целуваха го; запращаха ракетата във въздуха; победоносно свиваха и разпускаха юмруци. Възторжени. Победители, всичките до един. Алис също хвърляше погледи ту на една, ту на друга страна, докато вървяха към вратата, която щеше да ги изведе на Централния корт.

Силно стискане на ръката й над лакътя от Марси я върна към настоящия момент. Чарли пое чантата с ракетите си и я преметна през рамо, сякаш изобщо не тежеше, макар вътре да бяха натъпкани шест ракети, ролка груба лента за улесняване на захвата, две бутилки „Евиан“^[2], бутилка „Гаторейд“^[3], два екипа за смяна, еднакви с този, в който беше облечена, допълнителни чорапи, ленти за китки, за рамене и колене, лейкопласт, айпод, слушалки, които покриваха ушите й, две козирки, капки за очи, един банан, пакетче витамин „С“ и самотната ламинирана снимка на майка й, която обитаваше страничното джобче с цип и придружаваше Чарли на всяка тренировка и турнир.

Марси и треньорката на Алис тръгнаха да заемат местата си в ложата на състезателите. Макар че двете жени излязоха на корта едновременно, публиката приветстваше по-шумно Алис, фаворитката от града домакин. Но нямаше особено значение кого приветстваха: пулсът на Чарли запрепуска точно по същия начин, както преди всеки мач, бил той голям или маловажен. Само че този път почувства как из гърдите й се разнася вълна от гъделичкащо усещане, пърхане на толкова силно безпокойство и вълнение, че си помисли, че ще повърне. Централният корт на „Уимбълдън“ Позволи си бърз поглед нагоре към трибуните, един миг, в който да попие всичко с поглед. Навсякъде около нея имаше тълпи от добре облечени хора, които стояха прави и вежливо ръкопляскаха. „Пимс“^[4]. Ягоди и сметана. Костюми в пастелни цветове. Беше играла на „Уимбълдън“ преди, пет славни пъти, но това беше Централният корт.

Думите отекваха в ума й отново и отново, докато с усилие на волята се опитваше да се концентрира. Обикновено рутинните действия, които Чарли извършваше, щом стигнеше до стола си на корта, целяха съсредоточаване: чантата с ракетите, поставена по точно определен начин, бутилките с вода — спретнато подредени, лентата за китката — сложена, козирката — наместена. Вършеше всички тези неща точно в същия ред както винаги, но днес не можеше да се концентрира. Днес всичко достигаше до съзнанието й, когато трябваше да е изчезнало на заден план: водещата коментаторка на корта, повтаряща името на съперничката й в обектива на камерата; коментаторът на мача, представящ главния рефер; и, най-вече, как чорапите й се хлъзгаха в маратонките — нещо, което не се случваше никога, когато носеше собствените си обувки. Имаше достатъчно опит, за да знае, че нито едно от тези неща не е особено добър знак — неспособността да контролираш мислите си преди играта да е започнала обикновено не водеше до нищо добро в крайна сметка — но просто не можеше да блокира всичко, което й въздействаше.

Загрявката мина като в мъгла. Без да мисли, Чарли удари топката, посрещайки форхенда и бекхенда на Алис, а после запрати към нея няколко волета и удари над глава. Двете се оттеглиха в срещуположни страни на корта, за да пробват няколко сервиса. Алис изглеждаше отпусната и спокойна, стройните й крака се движеха плавно из корта, тесният й, момчешки торс се извиваше без усилие, за да достигне до топката. Чарли се чувстваше скована само като я гледаше. Макар че новите обувки технически погледнато й ставаха, сводовете на стъпалата я боляха от тях, а дясната й пета вече започваше да се протрива. Отново и отново с усилие на волята се заставяше да се върне в настоящето, към естествения прилив на адреналин, който изпитваше всеки път щом удареше топката точно както трябва и тя се завъртеше и подскочеше точно накъдето Чарли искаше. А после изведнъж вече играеха. Тя беше изгубила жребия с монетата и противничката й подхвърли топката върху отсрещната линия, маркираща очертанията на корта. Бяха хвърлили монета, за да определят коя да започне първа, нали? Да, помисли си Чарли. Защо не можеше да си спомни нищо от подробностите? Фииииу! Топката изсвистя покрай лявото й рамо като куршум. Дори не беше успяла да я докосне с ракетата. Ас. Първа точка от мача за Алис. Тълпата нададе толкова силни ликуващи възгласи, колкото позволяваше британският етикет.

На Алис й трябваха четири минути и трийсет секунди да спечели първия гейм. Чарли можеше да се похвали само с една спечелена точка, и то, защото Алис допусна двойна грешка. Съсредоточи се!, изкрещя си тя наум. Целият мач ще свърши, преди да се усетиш, ако не се вземеш в ръце, по дяволите! Да не искаш да напуснеш Централния корт, без дори да положиш малко усилие? Само една неудачница би постъпила така! Неудачница! Загубенячка! Неудачница!

Мисленото крещене и ругаене сработиха. Чарли успя да овладее собствения си сервис и да разбие този на Алис. Водеше с 2:1 и почувства как започва да се успокоява. Неприятният прилив на адреналин, който я смущаваше преди мача, вече се преобразяваше в онова блажено състояние на плавно носене по течението, при което Чарли вече не усещаше раздразнението от смъкващите се чорапи, нито виждаше познатите лица в Кралската ложа и не чуваше лекото ръкопляскане и тихото ликуване на безкрайно благовъзпитаната британска публика. Не съществуваше нищо, с изключение на ракетата й и топката, и нищо нямаше значение, освен как двете да установят контакт, точка след точка, гейм след гейм, рязко, отсечено, мощно и целенасочено.

Чарли спечели първия сет с 6:3. Изкушаваше се да се поздрави, но бе наясно, че мачът далеч не е приключил. В деветдесетте секунди по време на смяната на местата тя спокойно отпиваше вода на малки, отмерени глътки. Дори за това беше нужна вътрешна дисциплина — цялото й тяло крещеше за огромни, жадни глътки студена вода — но тя се овладя. След като се почувства рехидратирана и отхапа три хапки от банана, тя затършува из сака с ракетите си и извади резервния си чифт чорапи. Бяха същите като онези, които носеше в момента, и макар да нямаше основание да смята, че ще свършат различна работа, Чарли реши да опита. Когато събу старите си чорапи, стъпалата й изглеждаха кошмарно. И двете кутрета бяха разкървавени, а кожата отзад на петите й висеше в отпуснати, покрити с мехури отоци. Отвън глезените й бяха покрити с пурпурни синини от удрянето в твърдите, неподатливи горни части и кожения език на маратонките. Целите стъпала я боляха, сякаш през тях беше минал автобус.

На допир новите чорапи бяха като шкурка и й беше нужна всяка частица от силата на волята й, за да напъха изтормозените си крака обратно в обувките. Болка прониза пръстите и петите й, глезените, сводовете и костта под възглавничката на ходилото, която дори не я беше боляла до този момент. Чарли трябваше да се застави с усилие на волята да затегне връзките и да ги върже на възел, и в момента, щом го направи, главният рефер обяви началото на гейма. Вместо да изтича с високо вдигнати колене обратно към очертанията на корта, да остане отпусната и готова да реагира, тя откри, че върви с леко накуцване. Трябваше да взема адвил, когато имах възможност, помисли си, докато вземаше две топки от един тийнейджър отстрани на корта. По дяволите, преди всичко трябваше да съм с подходящите обувки.

И — бам! Само толкова беше нужно за отприщването на гнева и, по-лошо, разсейването. Защо, за бога, никой не бе успял да предвиди, че обувките й ще бъдат сметнати за неприемливи? Къде бяха спонсорите й от „Найки“? Не е като да не бяха екипирали състезатели за „Уимбълдън“ никога преди. Чарли запрати една, а после и втора топка във въздуха за сервис. Двойна грешка. Кой изобщо отговаряше за това? Премести се от другата страна, би по-слаб сервис от обикновено и остана безмълвно вцепенена, когато Алис запрати светкавичен уинър с форхенд право покрай нея. Тенисистите са суеверни. Носим еднакво бельо във всеки мач. Ядем едни и същи храни ден след ден. Носим амулети и талисмани за късмет, произнасяме молитви, напяваме мантри и какви ли не други откачени неща, за да може да убедим който там ни слуша, че ако, моля те, само този път, успеем да спечелим тази единствена точка/гейм/сет/мач/турнир, това наистина ще е тооолкова страхотно и ще сме тооолкова признателни. Първият сервис на Чарли беше мощен и добре пласиран, но тя отново беше тромава и неподготвена за ретура на Алис. Стигна до топката, но не успя да заеме достатъчно стабилна поза, за да прехвърли мрежата. 0:40. Сериозно ли очакваха от нея да носи чужди обувки по време на първия си мач на Централния корт, най-голямата, най-стряскаща сцена, на която беше играла някога. Сериозно — обувките? Тя и хората от екипа й прекарваха часове в избиране и мерене на нови маратонки, когато дойдеше време за промяна, но, хей, ето, просто обуй този случайно попаднал тук чифт. Ще станат. Какво си мислите, че е това — „Уимбълдън“ или нещо си там? Пляс! Гневът се разля из цялото й тяло и се насочи право към топката, която тя запрати поне на шейсет сантиметра отвъд очертанията на корта, и, просто така, вече бе изгубила първия гейм от втория сет.

Чарли хвърли поглед към ложата си и видя Марси, баща си и брат си, Джейк. Когато я забеляза, че гледа, лицето на господин Силвър разцъфна в усмивка, просто по рефлекс, но от мястото си до очертанията на корта Чарли видя безпокойството му. Следващите няколко гейма приключиха светкавично: Чарли успя да спечели само един. Внезапно Алис вече водеше с 5:2 и нещо в ума на Чарли рязко дойде на фокус: О, боже мой. Свършено е. Всеки миг щеше да изгуби първия си мач на Централния корт от състезателка, класирана с трийсет места по-ниско от нея. Да играе трети сет точно сега щеше да е истински ад. Това просто не беше вариант. Безкрайно вежливата британска публика вече беше направо неудържимо шумна по тукашните стандарти: ръкопляскаше леко и от време на време дори надаваше по някой ликуващ възглас. По дяволите мехурите по краката й, по дяволите тежките като тухли обувки, по дяволите и бушуващият гняв към всички хора в екипа й, които трябваше да предотвратят случването на това. Нищо нямаше значение сега. Удряй силно, удряй умело, бъди последователна, помисли си Чарли, като стисна здраво ракетата си и после отпусна хватката — нещо, което често правеше, за да се отпусне. Стискане, отпускане. Стискане, отпускане. Забрави глупостите и спечели следващата точка.

Чарли спечели следващия гейм, а после и по-следващия. Отново се успокои, застави ума си да не мисли за нищо друго, освен да удря топката и да спечели точката. Когато постигна равенство 5:5 в следващия сет, разбра, че ще спечели мача. Задиша дълбоко, равномерно, призовавайки огромни запаси от душевна сила, за да изключи болката, която сега се разпространяваше от стъпалата й нагоре по краката. Спазми. Можеше да се справи с това, беше се справяла хиляда пъти преди. Фокусирай се. Удари. Върни. Удари. Върни. В един миг резултатът вече беше 6:5 във втория сет и Чарли трябваше да си осигури само още един гейм, за да спечели. Победата беше толкова близо, че можеше да я почувства.

В първия сервис на Алис топката беше силно фалцирана, но бавна и Чарли се възползва напълно. Уинър! Следващият й удар беше много по-силен и гладък. Размениха си няколко удара за следващата точка, преди Алис да изпусне един точно над мрежата. Чарли го предусети отрано и се задвижи, затичвайки към мрежата с цялата сила, с която можеха да я носят краката й, с вече протегната ракета и с цялата горна половина на тялото й, приведена напред. Можеше да успее, знаеше, че може. Беше почти там, буквално на сантиметри от съприкосновението на върха на ракетата си с топката; трябваше само да я чукне леко, за да я прехвърли през мрежата, когато дясното й стъпало — усещаше го сякаш към него бе прикрепен двукилограмов пакет брашно — се изплъзна изпод нея като ска. Ако носеше собствените си леки маратонки, които й бяха точно по мярка, може би щеше да успее да овладее подхлъзването, но тежката, солидна обувка се плъзна по тревния корт като по лед и повлече Чарли със себе си. Тя замахна тромаво, захвърляйки ракетата, за да може да използва и двете си ръце да омекоти падането, а после… пук. Чу го, преди да го почувства. Не го ли чуха всички? Беше толкова дяволски силно, че сигурно целият стадион беше чул онзи ужасен пукащ звук, но ако случайно го бяха пропуснали, писъкът на Чарли прикова вниманието им.

Тя се удари тежко в земята, като дете, паднало от горното легло. Всеки милиметър от тялото я болеше толкова много, че беше невъзможно да установи откъде беше дошъл ужасният пукот. От другата страна на мрежата Алис стоеше и гледаше Чарли с внимателно режисирано съчувствено изражение. Подпирайки длани в безупречно подрязаната трева, Чарли се опита да се надигне и да седне, но китката й се прегъна навътре като хартия. Жената главен рефер в мача закри с длан микрофона си и се наведе напред да попита Чарли дали има нужда от медицински таймаут.

— Не, добре съм — каза Чарли: гласът й беше едва доловим шепот. — Просто имам нужда от минута да се съвзема. — Знаеше, че трябва да се вземе в ръце и да се върне на мястото си. Можеше да получи медицински таймаут, но на практика това беше мамене: освен ако някой състезател не оплиска корта с кръвта си, като цяло се смяташе, че трябва да стискат зъби и да търпят. Стисни зъби и го изтърпи, помисли си тя, отново надигайки се леко. Този път почувства болката, която прониза лявата й длан право през китката и нагоре към рамото. Още две точки за изравняване на резултата. Стисни зъби и го изтърпи. Ставай и си спечели мача!

Зрителите започнаха да й ръкопляскат, отначало предпазливо, а после по-ентусиазирано. Тя не беше фаворитката, но тези британци разбираха от спортсменство. Чарли вдигна дясната си ръка в благодарствен жест и се пресегна напред през тревата да вземе ракетата си. От физическото усилие й се зави свят и още болка — този път от стъпалото, глезена или прасеца й, невъзможно беше да определи — се стрелна нагоре по крака й. Ш….ите обувки!, изкрещя наум; започна да я обзема паника. Дали беше сериозно контузена? Щеше ли да се наложи да се оттегли? Мили боже, какъв беше онзи ужасен звук и колко ли ще е трудно да се възстановя? До Откритото първенство на САЩ има само осем седмици…

Гласът на рефера прекъсна мислите й, а звукът на собственото й име рязко я върна в действителността.

— Отпускам триминутен медицински таймаут на госпожица Силвър. Моля, настройте таймера за… сега.

— Не съм помолила за медицински таймаут! — възкликна Чарли раздразнено, макар че гласът й явно не стигаше надалече. — Добре съм.

В опит да възпре главния терапевт, който бързо приближаваше към нея, Чарли сви крака под тялото си и призова и последната си частичка енергия, за да се отблъсне от земята и да се изправи. Надигна се и успя да хвърли поглед наоколо, да забележи едва доловимата усмивка на Алис и как реферът внимателно следи часовника на излъчвания по телевизията мач, в готовност да скочи в мига щом прекъсването изтечеше. Чарли видя как на първия ред на кралската ложа Дейвид Бекъм си проверява мобилния телефон, без ни най-малко да се интересува от контузията й, а отдясно, в ложата за близките на самата Чарли — разтревоженото изражение върху лицето на Марси; беше се навела от мястото си толкова навътре към корта, че имаше вид сякаш ще падне. Баща й и Джейк имаха еднакви мрачни изражения. Навсякъде около нея хората бъбреха весело, отпиваха от бутилките „Пимс“ и чакаха мачът да се поднови. Терапевтът застана до Чарли и протегна хладната си, силна ръка към пулсиращата й китка и изведнъж, съвсем неочаквано, целият свят потъна в мрак.