Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (14)

14
Върховният план

Чарлстън

април 2016

Ново обаждане по FaceTime пристигна в мига щом се бе настанила на задната седалка на изпратената от турнира кола и тя плъзна пръст по екранчето да отговори, без да погледне.

— Какво, ти да не ме дебнеш? Нося проклетата корона, окей?

— Шарлот? Ало? — Сексапилният акцент на Марко я накара рязко да се извърти.

— Марко? — Тя присви очи към дисплея. Той седеше на застлан с килим под някъде, облегнал гръб на една отоманка: беше облечен в дрехи за тенис и се усмихваше на някого извън екрана. Мъж, когото тя не разпозна, седеше на един стол зад него с прикрепена на рамото торбичка лед. Тя изчака Марко да насочи вниманието си обратно към нея, но вместо това той отправи невероятната си усмивка към някого извън обектива на камерата.

— Gracias — каза той, изричайки с леко фъфлене звука „с“ според класическото испанско произношение. — Volver a verme pronto^[1]. — Когато най-накрая все пак се обърна обратно към Чарли, той се взря в екранчето неразбиращо, сякаш бе забравил на кого се е обадил.

— Привет — Чарли вдигна ръка да включи лампата отгоре над задната седалка, за да може той да я вижда по-лесно. Беше във възторг да види, че той я е последвал на турнира. Турнирът в Чарлстън беше само за жени и обикновено мъжете не му отделяха особено внимание; те се състезаваха в Монте Карло на „Ролекс Мастърс“ и тъй като Марко бе не само фаворитът на турнира, а също и настоящото лице на „Ролекс“, беше несъмнено зает. Тя пресметна набързо, че в Европа е почти полунощ. Мачът му сигурно се беше проточил наистина до късно.

— Чарли? Как е положението? Какво става там?

— Какво става тук? — подхвърли тя закачливо, полагайки повече усилия, отколкото смяташе, за да звучи небрежно. — О, просто обичайното. Побеждаването е изтощителна работа, знаеш.

Той отново отмести поглед от камерата и намигна. Къде беше? В стаята за почивка на играчите? В хотелската си стая? В нечия друга? После се обърна отново да я погледне. Или не я беше чул, или не схвана намека.

— Шарлот? Слушай, имам само секунда. Можеш ли да ми направиш една огромна услуга? От „Баболат“ току-що се обадиха, че новият ми комплект ракети са готови. Ако ги изпратят с колет, може да бъдат задържани на митницата. Ако ги помоля да се срещнат с теб на летище „Кенеди“, можеш ли да ги изпратиш по самолета за Мюнхен?

— Новите ти ракети ли?

— Ти май каза, че ще играеш в Мюнхен. И идваш утре, нали? Или вдругиден?

Значи той помнеше, че тя лети на следващия ден, което логично означаваше или че знаеше, че е спечелила и не си правеше труда да го спомене, или дори не го беше грижа достатъчно, за да я попита как се е справила. И двата варианта бяха еднакво кофти.

— Да. Тази вечер излизам да празнувам, а утре летя.

— И се прекачваш къде? На „Джей Еф Кей“? Или Атланта? Могат да ги изпратят на което и да е от двете, ако им съобщя тази вечер.

— „Джей Еф Кей“. — Гласът й беше леденостуден.

— Супер. Ще кажа на Бернардо да се обади на твоите хора. Благодаря, скъпа.

— Това ли е всичко?

— Извинявай, amante^[2], тук е късно. Ще ми е приятно да се видим, когато пристигнеш. — Той изпрати целувка към екрана, макар че погледът му още се рееше някъде в далечината. — Besos!^[3]

Тя натисна гневно с палец бутона за приключване на разговора толкова силно, че едва не си изпусна телефона. Себичен кретен, помисли си. Как е това на испански?

Телефонът иззвъня отново почти незабавно. Сърдечният й ритъм се ускори бясно при мисълта, че Марко се беше обадил, за да се извини, но на дисплея се появи името на Джейк.

— Марси ти каза, нали? На път съм. Хората от допингконтрола на практика ме нападнаха веднага след мача и отне цяла вечност, докато успея да се изпишкам според приемливите стандарти.

— Истинска рокзвезда си! Чарли, ти спечели Чарлстън! Изглеждаше невероятно там. Наистина не мисля, че резултатът показа точно колко надмощие имаше ти в този мач. И как тя се опита да те обърка накрая, а ти не й позволи? Двамата с Тод направо се изумихме!

Чарли си позволи да се усмихне. Ето така се обаждаше човек на някого, за да му поднесе поздравления.

— Осъзнаваш ли изобщо как ще се отрази това на мястото ти в ранглистата? Да не говорим пък за големия, тлъст, превъзходен чек?

— Да, наистина страхотно.

— Най-неточното изказване на годината. Това ще е един от върховете в кариерата ти. Случва се, Чарли, наистина се случва. Благодарение на Тод, новия имидж и поведението всичко си идва на мястото. Ти спечели турнир от Висшите! Спечели го. И ако това не е достатъчно хубаво, ще го направя още по-хубаво.

— По-хубаво? Наистина ли? Защото точно сега се чувствам доста страхотно.

— Обадиха ми се по телефона.

— Звучи вълнуващо.

— Говоря сериозно. Ще искаш да чуеш това. Чакай, ти ли спираш тук точно сега?

Чарли погледна през прозореца и видя Джейк да стои пред ресторанта с телефон до ухото. Тя прекрати разговора, пусна телефона си в чантата и слезе от колата.

— Леле. Изглеждаш великолепно — каза Джейк, като я хвана за раменете. — Моник?

Чарли направи малък реверанс и балетната й пачка се издаде напред.

— Какво мислиш? Ако зависеше от мен, щях да съм с долнище за йога.

— Страхотна победа, Чарли! — изрева възпълен мъж в делови костюм от отсрещната страна на улицата.

— Обичаме те, Чарли! — провикнаха се няколко кикотещи се момичета в предтийнейджърска възраст, които вървяха след родителите си.

Тя помаха и с удоволствие видя как всички наблизо помахаха в отговор: пешеходци, застанали на „зебрата“, за да пресекат, няколко души, чакащи на опашка за сладолед, почти всички посетители на един ресторант на открито.

— Къде е Марко? — провикна се една жена с новородено бебе, пристегнато към гърдите й.

Чарли се засмя, макар че дори самото споменаване на името му я накара да впие нокти в дланите си.

— Монте Карло! — провикна се тя в отговор с тон, който, надяваше се, звучеше безгрижно. — Тежък живот, а?

Тълпата се засмя заедно с нея и в този момент тя всъщност наистина се почувства по-свободна, отколкото можеше да си спомни да е била. Лека. Щастлива. Печалбите, класиранията в ранглистите, рекламните договори — всичко това бе наистина фантастично, но това сигурно беше най-хубавото от всички чувства.

Джейк я въведе в ресторанта и салонният управител ги отведе до най-хубавата маса в задния ъгъл. От центъра сияеше огромен метален полилей, който хвърляше драматична светлина навсякъде наоколо, а в тенекиена кофичка имаше пищен букет от диви цветя. Предполагаше се, че този ресторант, снабдяващ се с продукти директно от фермите, е най-добрият в Чарлстън, може би в целия Юг: една звезда в „Мишлен“ и възторжени отзиви от всички водещи на рубрики за храна от тази страна на Мисисипи. А Джейк каза, че трябвало само да се обади един час по-рано и да използва името й. Не това на Тод. Не това на Марко. На Чарли.

— Защо масата е подредена само за двама? — попита тя. — Къде са всички? Мислех, че цялата тайфа ще е тук тази вечер.

— Тук идва по-добрата новина.

— Марко е тук? — попита тя, преди да успее да се спре.

Джейк придоби объркан вид:

— Марко е тук? Мислех, че играе в Монте Карло.

— Не, така е. Просто за момент си помислих… зачудих се дали не е… Няма значение. — Почувства се глупаво. Нима не беше говорила току-що с него — нима не го беше видяла — седнал в зала за почивка на играчите в Европа? Имаше по-голям шанс Обама да се метне на президентския самолет, за да я изненада в Чарлстън, отколкото Марко да си тръгне по средата на турнир.

— Чарли? Можеш ли да се съсредоточиш за секунда? — Кракът на Джейк потропваше бързо по пода.

Тя се втренчи в него. Той рядко се безпокоеше за нещо.

— Какво става? Защо се чувствам, сякаш се готвиш да ми кажеш, че някой е умрял?

— Никой не е умрял. По-откачено е. Обадиха ми се по телефона. — Изрече последната част шепнешком, навеждайки се близо до ухото й.

— Хората шепнат само лошите новини — прошепна Чарли в отговор. — Например: „Това е рак“ или „Бременна съм“.

— Обади се рекламната агентка на Зийк Лейтън.

Чарли вдигна вежди:

— Какво може да иска? Билети? Чакай, вероятно пропуск за ложата за специалните ми гости на някой турнир за Големия шлем? Кой? Откритото първенство? Или ще заснемат някоя филмова сцена във Франция? Нека позная… тя ще се престори, че всъщност са за Зийк, но после изведнъж ще му изникне някакъв неотложен ангажимент и тя ще е принудена да доведе цялото си семейство. Това не е ли нещо, с което асистентката ти може да се справи?

— Чарли! — изръмжа Джейк, с устни, почти притиснати към ухото й. — Зийк идва да вечеря с теб. Точно сега. Би трябвало да се появи всеки момент.

Чарли се засмя, без да му обръща внимание:

— Татко вече ми каза достатъчно кратко и ясно, че е ужасен от неспортсменското ми поведение. Бог знае какво прави Тод: може би измисля нови методи за изтезание, за да ме накара да полагам още повече усилия. И съм сигурна, че Дан е в някоя теглена от коне карета, обикаляйки Стария град.

Джейк я бутна да седне на високата пейка. Застана точно над нея и каза:

— Нямам достатъчно време да обяснявам цялото нещо. Очевидно Зийк е тук, за да заснеме някаква сцена за онзи биографичен филм, който прави със Стив Карел и Дженифър Лорънс. В града е за една нощ. И по някаква причина — която не ми разясни по никакъв начин — накарал хората си да се обадят, за да уредят вечеря с теб. Гледал мача ти от караваната си днес и настоял. Смятах да го обсъдим, когато дойдеш тук за по едно питие след мача, за да съм сигурен, че всичко е наред, но после ти се забави с хората от антидопинговата комисия. Така че той ще пристигне вероятно всеки миг.

— Чакай. Зийк Лейтън — онзи Зийк Лейтън — ще бъде тук? Да вечеря с нас? Сега?

— Не с нас. С теб. — Мобилният телефон на Джейк иззвъня. Той го вдигна към ухото си и кимна няколко пъти. — Окей. Готови сме. Благодаря.

— Готови ли? Не сме готови! — изсъска Чарли. — Какво става тук? Това среща ли е? Той не излиза ли с как-й-беше-името? Израелската моделка? Какво се предполага да кажа на Марко? Знам, че не сме уточнили напълно отношенията си, но не мисля, че откритото излизане на срещи с други хора е приемливо на този етап. Това ще се появи във всички таблоиди! Джейк, какво, по дяволите, става тук?

Джейк изсъска:

— Това не е излизане на среща, а вечеря. Сега млъкни за секунда. — Внезапно ресторантът притихна. В рамката на входната врата се беше събрала малка групичка хора. В пълен синхрон, като репетирано танцово движение, което й напомни за стария видеоклип на „Thriller“, тълпата започна да се придвижва към нея. Начело на глутницата, издокаран в кожен панталон и черен пуловер с висока яка, беше не друг, а самият Зийк Лейтън, най-прочутият актьор на планетата Земя. Онова, което впечатли Чарли повече от прочутата му в цял свят коса (мръсноруси вълни, които лекичко докосваха миглите му) или легендарната решителна челюст, или дори начина, по който вървеше — излъчвайки увереност, сякаш всяка стъпка само му даваше потвърждение, че е толкова впечатляващо великолепен, колкото твърдяха всички — беше начинът, по който издържа на погледа й със своя, взирайки се дълбоко в очите й, докато прекосяваше разстоянието между тях: нетрепващият му поглед беше в еднаква степен успокояващ и смущаващ.

— Шарлот Силвър — каза той: гласът му й беше толкова познат, колкото и този на брат й. Наближаваше четирийсет, а хитът, с който проби в класациите, беше излязъл, когато той бе на седемнайсет, така че Чарли беше прекарала безброй часове от живота си да го гледа, да го проучва, да чете за него, да изучава чертите му и всеки детайл, който можеше да открие. Което я превръщаше в точно същата като всяка друга хетеросексуална жена на възраст между дванайсет и осемдесет години и всеки гей по света. Беше едновременно разконцентриращо и изключително приятно да го види на живо, след като от толкова време го познаваше от разстояние, и не се изненада ни най-малко, когато той каза:

— Моля те, не ставай.

Но тя искаше да стане. Не беше съвсем сигурна защо.

— Зийк, страхотно е да се запозная с теб. Толкова се радвам, че успяхме да го направим — изрече тя гладко, сякаш коленете й не трепереха, сякаш ръцете й не лепнеха от пот.

Когато се изправи, моментално забеляза две неща. Първо, беше по-висока от него. Което не би трябвало да е изненадващо — без токчета беше висока метър и осемдесет, а от купища статии в списания знаеше, че той е към метър и седемдесет и пет. После, когато се наведе да го целуне по бузата (откъде бе намерила дързост да го направи?!), Чарли забеляза дълбоко врязаните бръчки около очите и до устата му. На екрана той беше с бронзов тен, гладка като кадифе кожа, съвършен и изглеждаше като кръстоска между Лео на млади години и Брад с изваяно тяло, но отблизо беше по-недодялан, по-груб, по-мъжествен. И около хиляда пъти по-секси.

Той й направи знак да седне и се настани на пейката до нея, по-близо, отколкото бе изрично необходимо, и мирисът му веднага я лъхна. Странно, беше землист, спортен мирис, който й напомни за мъжете тенисисти: онази опияняваща смесица от трева и слънчева светлина, и може би клей, която намекваше, че той прекарва почти цялото си време на открито. Умът й отново се насочи право към Марко. „Какво щеше да му каже?“, запита се тя, преди да прогони мисълта. Ако той я бе поздравил дори с една-единствена дума за най-голямата победа в кариерата й, може би тя щеше да откаже поканата за вечеря. Може би.

Огледа се наоколо. Джейк беше изчезнал.

— Усмихваш се. Ще споделиш ли шегата с мен? — попита Зийк; когато самият той се усмихна, под лявото му око се появи едва забележима трапчинка. Как никога преди не беше забелязала това?

— О, нищо. — Тя се прокашля. Какво се предполагаше да правят сега? Какво ставаше? С крайчеца на окото си видя да проблясва светкавица.

— Извинявай — каза той, без всъщност да звучи извинително. — Опитвам се да не привличам много внимание, но не е лесно с този едър тип, когото трябва да мъкна със себе си сега.

Чарли проследи погледа му до предния панорамен прозорец на ресторанта, където видя събрана шумна групичка минувачи с вдигнати за снимка айфони, включени видеокамери и проблясващи светкавици. Беше се събрала тълпа от поне двайсет и четири души, които надничаха вътре и се боричкаха да заемат позиции, докато някакъв мъжага в спортно сако и свободни памучни панталони ги удържаше.

— Не са ли прекалено далече, за да видят нещо?

Зийк кимна:

— Определено. Това обаче няма да ги спре. Съжалявам да ти съобщя, че папараците вероятно не са много далече зад тях, а техните светкавици са доста по-опустошителни. Да се надяваме, че от ресторанта ще овладеят положението.

— Как се справяш с това? Сигурно става доста притеснително.

— Сигурен съм, че и за теб е същото — каза той вежливо.

Чарли се засмя:

— Не точно.

— Е, в продължение на години си бях разработил система: вмъкване и измъкване през задни врати, бейзболни шапки, целият набор от хитрости. Но после стана цялото онова нещо с побърканата жена и сега си имам бодигард. Което, както виждаш, не спомага за дискретността.

Чарли смътно си спомняше нещо за някаква преследвачка със стик за голф, която нахълтала в пристройката с басейна на Зийк.

Сервитьорката се приближи и се опита да не го зяпа.

— Здравейте, госпожице Силвър и господин Лейтън. Много ни е приятно, че сте с нас тази вечер. Мога ли да ви донеса питие като за начало?

— Аз ще взема сода с лайм — каза Чарли по рефлекс.

Зийк се обърна към нея и вдигна вежда:

— Тази вечер не празнуваме ли? Според последните ми сведения някой спечели голям турнир. По този случай не ти ли се полага нещо по-празнично?

— Ще позволите ли да ви препоръчам коктейла „Сийлбах“? — предложи сервитьорката. — Рецептата се изгубила по време на Сухия режим и едва наскоро била открита наново. Приготвя се с уиски, битер, коантро и съвсем малко шампанско. Този ни е най-популярният.

— Разбира се — сви рамене Чарли.

Зийк вдигна пръст:

— Един за дамата, ако обичате.

За момент настъпи неловко мълчание, след като сервитьорката си тръгна, и преди дори да успее да помисли, Чарли изтърси:

— Какво правим тук?

— Наслаждаваме се на едно питие? И евентуално вечеря? — Когато Чарли не се усмихна, той се пресегна през масата и взе ръката й. — Няма план-график, Шарлот. Тази вечер имам снимки в Чарлстън и видях по телевизията, че и ти си тук. Голям почитател съм ти. Мисля, че играеш великолепно, и признавам, че съм чел всички материали, посветени на теб, които мога да намеря. Затова се обадих да проверя дали бих могъл да те изведа тази вечер, защото, по дяволите, не всяка вечер ми се отваря възможност да седя срещу красива жена, която освен това по случайност е и много талантлива.

Чарли го изгледа слисано:

— Сериозно? Очакваш да повярвам на това? На теб работата ти е да седиш срещу красиви жени.

Зийк вдигна двете си ръце над главата в знак, че се предава:

— Наистина ли искаш да ме накараш да го кажа?

— Да кажеш какво?

— Че върховният ми, велик, гениален план е да те вкарам в леглото тази вечер? Че се надявам да пренебрегнеш грамадния тъп бодигард, красивото си гадже тенисист и факта, че шестстотин души ще ни последват обратно до хотела ми, и да преспиш с мен въпреки всичко? Защото — да. Ще го кажа.

Чарли почувства неспокойно раздвижване в корема си.

— Мисля, че току-що го каза.

— Така ли? — попита Зийк с дяволита усмивка. Чарли никога не беше срещала толкова самоуверен мъж. Внезапно Марко й се стори като момченце в сравнение с мъжа, който седеше срещу нея. Никога не си беше представяла, че може да има по-напориста, по-открито самоуверена категория мъже от професионалните спортисти, но явно не беше срещала първокласна кинозвезда.

Сервитьорката им донесе питиетата и те вдигнаха тост. Чарли пресуши чашата си почти на една глътка, а Зийк отпи глътка вода. И тогава тя си спомни всички заглавия отпреди няколко години. Неприятен развод с втората му съпруга, която беше също негов рекламен агент и майка на двете му деца. Пикантните, сочни твърдения, които бе направила в съда, докато настояваше за пълно попечителство. Завършилата с пламване на колата автомобилна катастрофа, в която бяха замесени едно „Мазерати“, две красиви жени и Тихоокеанската магистрала в четири сутринта. Постановеният от съдията трийсетдневен стационарен престой в „Промисис“ в Малибу. Последвалите слухове за разпалвани с помощта на кокаин оргии в имението на Зийк в Холивуд Хилс. Служител от „Криейтив Артистс Ейджънси“, за когото се твърдеше, че бил взел свръхдоза на едно от партитата, преди подбран екип от първокласни мениджъри за справяне с кризисни ситуации бързо да преработи историята и да намекне за предишни проблеми със сърцето. Пиенето, наркотиците, женкарството — всичко това бе оставено зад гърба му благодарение или на гениален ПР трик, или на искрено усилие да преобърне живота си и да задържи децата си: славата на Зийк беше достатъчно добре утвърдена, за да може не само да оцелее, но дори да се справи забележително добре със смазващо отегчителен, безупречен начин на живот. Изписали се бяха цели томове по въпроса дали пълният обрат е искрен, или само за показ, и всяка седмица изглеждаше, сякаш и двата лагера имаха още доказателства. Никой не знаеше със сигурност, но всъщност нямаше значение. Зийк Лейтън беше тема, която си струваше да се обсъжда.

— Някой казвал ли ти го е преди? — попита Чарли, накланяйки се към него, подпряна на лакти. В опит за флирт, ако трябваше да е честна.

— Разбира се, по-често, отколкото съм готов да призная. Но се надявам, че ти няма да си една от тях.

Когато сервитьорката се появи отново, Зийк я помоли да им препоръча нещо. Вдигна въпросително вежда към Чарли, която кимна в знак на съгласие. Той поръча за двамата. Дори пистолет да опряха в главата й, пак не би могла да си спомни дори едно-единствено от блюдата, които Зийк поръча. Нито щеше да е в състояние да си спомни, когато Пайпър я притиснеше, какво точно бяха обсъждали в следващите два часа. Имаше някаква история, включваща прекалено надъхан почитател и майка му, която я разсмя до сълзи, и друга за смазващия му страх от летене (нещо, което никога не беше чела където и да било). Той й задаваше въпроси за тениса, за пътуванията, за изтощителния график, който тя поддържаше единайсет месеца в годината, а след това, когато му отговори, зададе още по-задълбочени въпроси. Изненадващо, твърдението му, че е неин почитател, не беше просто ласкателство: той познаваше играта в най-тънки подробности, познаваше всички играчи, следеше я внимателно. Чарли си спомняше от някаква статия, която беше прочела в People или Entertainment Weekly, че имал корт в къщата си в Ел Ей и играел често, и намираше за очарователно, че той не го спомена. Всъщност не спомена уж случайно името на нито една знаменитост, с която общува (въпреки едно добре документирано гостуване при Джордж и Амал на езерото Комо предишния месец и изискана седмица на борда на яхтата на султана на Бруней — снимки, които Чарли бе разглеждала вглъбено, когато бяха публикувани), нито се опита да я впечатли с всичките домове, които по нейно знание притежаваше. Беше забавен, самокритичен, добър слушател и по някакъв начин — макар че тя всъщност не можеше да го обясни нито на себе си, нито на някой друг — докато стигнаха до момента, в който си поделиха лимоновото сорбе, тя на практика забрави, че той е известен. Забрави, че беше отчасти обсебена от него още откакто бе в предтийнейджърска възраст. Забрави, че отвън пред ресторанта се е събрала тълпа от сто души, за да го зърне. Забрави, че седи до навярно най-разпознаваемия мъж в света.

Когато Зийк я погледна право в очите и попита: „Искаш ли да изчезваме оттук?“, Чарли всъщност не си помисли за Марко или за медийната лудост, която това със сигурност щеше да отприщи, или за немаловажния факт, че беше имала тренировки в гимнастическия салон, продължили по-дълго, времето, откакто познаваше Зийк. За пръв път от толкова дълго мисленето изобщо не беше фактор. Беше се държала като послушно момиче. Придържаше се към правилата, които всички други измисляха за нея. И за какво? Беше пропуснала толкова много забавления през годините заради обучението и пътуванията, тренировките и турнирите, та почти й се струваше, че не може да откаже. Че ако откаже, ще изневери на себе си — тоест на своето осемдесетгодишно „аз“, което ще помни в далеч по-големи подробности нощта, в която беше имала секси афера с кинозвезда, отколкото цели десет години тежки тенис мачове. Не можеше да припише вината за станалото на това, че е била пияна (не беше) или че е била зашеметена от срещата си с такава звезда, или дори, че е била ядосана на Марко. Не, истината беше далеч по-проста и не беше нещо, което би признала пред Пайпър, когато предъвкваха всяка подробност, или пред Джейк, когато той се преструваше, че не одобрява, защото така правят големите братя: правеше го, защото можеше.

Чарли го погледна право в очите и се усмихна:

— Да вървим.