Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (20)

20
Преодолей го

Уимбълдън Вилидж

юни 2016

— Размърдай си задника! — изкрещя Тод от страничните линии. Чар ли успя да овладее топката, преди тя да литне настрана. — Престани да бъдеш толкова колеблива, по дяволите! Няма да умреш, ако се размърдаш малко!

Знам, че няма да умра, изкрещя безмълвно Чарли. Тревожа се, че в крайна сметка пак ще стигна до операция и още шест месеца възстановяване. Тревата е хлъзгава, смотаняк такъв. Забрави ли?

Тя обаче знаеше, че Тод е прав: моментът, в който изпиташ страх от падане или травма, е моментът, в който падаш, нараняваш се или губиш мача. Хората обичаха да говорят за фокусиране, как трябвало да останеш психически силен и „присъстващ“, и всички приемаха, че само това има значение, когато си на корта и падаш с един гейм или сет, или мач пойнт. По-често обаче умственото съсредоточаване се отнасяше за съгласуваността. Способността да смачкаш настойчивите, ужасни мисли в ума си: хлъзгавата трева; по-бързия от очакваното сервис на съперника; шумната публика; присвиването в лакътя; некадърният страничен рефер; облеченият в тениска с неонов цвят идиот на трибуните, който не иска да си седне на мястото; потта в очите ти… Умът продължаваше пак и пак, прехвърляйки всички дразнещи гледки, миризми и звуци, които си съперничеха за вниманието на един играч. Само малцина избрани сред тенисистите — благодарение на практиката, опита и чистата решителност — изобщо успяваха да развият нужната психическа издръжливост, за да изключат от съзнанието си всичко това. Именно затова стотици от тях имаха нужните умения и стил на игра, за да побеждават, а толкова малко бяха истински победители.

Дан запрати нова топка и Чарли успя да я достигне, но със следващия си удар той прехвърли топката точно над мрежата и тя се хвърли тромаво, за да я достигне навреме.

— Размърдай се! — изрева Тод. Чарли дори не се доближи до топката.

— Това беше евтин номер — промърмори тя.

— Нищо евтино няма в това! — изкрещя Тод и закрачи нагоре-надолу по страничните линии. — Ти си висока метър и осемдесет и си четвъртата най-добра сред момичетата играчи в цялата шибана вселена. ТРЯБВА ДА СЕ СПРАВИШ!

Това продължи още двайсет жестоки минути, докато определеното им време за използване на корта свърши. Вир-вода от пот и изтощена от тренировката, Чарли се напрегна в очакване на преценката на Тод.

След като в продължение на няколко секунди попива лицето си с кърпа, тя вдигна поглед към треньора си, който стоеше на няколко стъпки, взирайки се в нея с нещо, което можеше да се опише единствено като неприкрита омраза.

— Какво? — не се сдържа да попита тя.

Още взиране. После бавно, отвратено поклащане на глава.

— Страхуваш се. Страхуваш се, мамка му. Дори не мога да повярвам на това, което виждам. След всичко, което направихме — след всичко, което направих за теб — ти все още танцуваш там като някаква проклета аматьорка.

— Тод, наистина мисля, че…

— Или измисли как да преодолееш какъвто там шибан психически проблем те мъчи, или приключвай с тениса. Защото средно положение няма.

За щастие, телефонът му звънна, преди да успее да продължи. Той прокара пръст по екрана и излая:

— Какво?

— Е, това беше самата прелест — отбеляза Чарли, докато рухваше на пейката.

Дан й подаде пластмасова чаша с разредена с вода „Гаторейд“.

— Не се самоизмъчвай. Ударите ти бяха добри. Естествено е да си малко колеблива отново на тревата, предвид случилото се миналата година.

— Да, но Тод е прав: трябва да стисна зъби и да продължавам. Тревата не е любим терен на никого. Трябва да превъзмогна страха. Просто чувството е все едно играя върху лед.

Той попи врата си с кърпа.

— Срещу Гретхен ли играеш утре?

Чарли кимна. На трийсет и шест Гретхен Щрасер бе най-възрастната тенисистка в женските турнири. Предишната година си беше взела почивка, за да роди, и макар да бе спечелила три Шлема и да бе поставена под номер едно в ранглистата в края на двайсетте си години, всеобщото мнение беше, че най-добрите й дни са отдавна отминали. Коментаторите смятаха, че е трябвало да се оттегли, вместо да си взима отпуск по майчинство, но Чарли разбираше защо Гретхен не можеше да се откаже. Нима беше лесно да се разделиш с идентичността, която цял живот си имал? Както при повечето професионални спортисти, вероятно беше да нямаш нужното време или склонност да правиш каквото и да било друго. Спреш ли да играеш, се налага да изградиш отново целия си живот. За повечето играчи това бе ужасяващо и Чарли се запита дали някаква част от този страх не я тласка да става и да играе всеки ден, дори когато нямаше особено желание.

— Лесно ще я победиш. Знам, че ще успееш. Просто забрави напълно за миналата година — тревата, подхлъзването, маратонките, цялото нещо — и се фокусирай върху ретура и задачата да я принудиш да се доближи до мрежата. Сервисът й е слаб, а твоят е по-добър от всякога. Ще я разколебаваш рано и често, сигурен съм в това. — Тонът на Дан беше настойчив, а когато Чарли вдигна поглед, той стискаше ракетата си в мъртва хватка, сякаш се готвеше да я счупи на две.

— Наистина ли мислиш така?

— Знам го. Имаш страхотен удар, Чарли. Удряш толкова добре, колкото не съм те виждал да го правиш цяла година.

Чарли точно щеше да му благодари, когато Тод затвори телефона.

— Упражнявай се един час във фитнеса, преди да прекъснеш за обяд. После те искам обратно тук с Дан и онова пиленце — как й е името? Младата? Елинор? И спаринг-партньора й. По график трябва да си делите корта в три. В момента никой от нас няма време за глупави психически дивотии, така че направо ще избием тази нервност от теб? Ясно?

Чарли и Дан кимнаха. Тод си тръгна от корта с големи крачки.

Преди Чарли да успее да изпита самосъжаление, Дан се пресегна и леко сложи длан върху ръката й. Тя замръзна. Докосвал ли я беше преди? Усещането от допира беше толкова странно интимно.

— Чарли? Просто за да знаеш: мисля…

— А, я виж ти кой е тук! — Звънко отекна нечий глас. Дан рязко отдръпна ръка, когато Марко пристъпи с широки крачки на корта. Изглеждаше прекрасно: силен, висок и загорял в белия си екип за тенис, и се усмихваше на Чарли, сякаш тя е най-хубавата част от деня му. В един миг вече стоеше пред нея: издърпа я от пейката и я целуна по устата, докато Дан, треньорът на Марко, още един играч и неговият треньор се опитваха да не гледат.

— Не съм ли късметлия? — попита той и на Чарли й се искаше да го намрази, но, разбира се, не успя.

— Здрасти.

— Ей, някой е малко потен, не? — каза Марко, давайки заден ход, вдигнал ръце в преувеличено възпиращо движение.

— Тя току-що се упражнява два часа. Какво очакваш? — попита Дан с открито враждебен тон.

За миг всички мълчаха, после Марко се засмя. С неприятен смях.

— Amigo^[1], може ли да те помоля за огромна услуга? Можеш ли да занесеш ракетите ми да им оправят кордажа? Трябва да са там преди един часа, но сега съм на корта до два. Става ли? — Той метна сака с ракетите си на Дан, целуна Чарли отново и се отправи с подтичване към очертанията на корта, докато другите го следваха.

Чарли загледа как Дан почервенява от гняв, докато приготвя собствения си сак и премята на рамо него и този на Марко.

— Съжалявам. — Тя забърза да го настигне. — Това беше неуместно.

— Всичко е наред — каза Дан, макар че тонът му намекваше друго. — Хайде, ще те изпратя до фитнеса. На път ми е, като отивам да оправят кордажа на ракетите.

Може би беше защото бе видяла да се отнасят толкова лошо към Дан, след като вървяха мълчаливо известно време, Чарли изведнъж изтърси:

— Какво ще правиш тази вечер? В девет трябва вече да съм си в стаята и да гася лампите, но случайно да ти се идва с мен в „Австрия Хаус“? Поканили са някакъв прочут готвач да приготви вечерята тази вечер. Чувал ли си за Андре Александър?

— Сериозно? Той е там? Тази вечер?

— Да, ще се представи само пред двайсетина души, но съм сигурна, че няма да възразят, ако те заведа. Какво ще кажеш?

Дан явно го обмисляше.

— Какво, обиколката на Лондон с двуетажен автобус ли ще изпуснеш? Или организирана обиколка на най-добрите заведения за риба и пържени картофки? Или може би посещение на снимачната площадка на „Имението Даунтън“? Хайде де, признай си, знам, че имаш някакъв културно обогатяващ план за вечерта…

Дан се засмя.

— Кажи ми! — изписука тя и го сръчка в ребрата.

— Просто смятах да посетя набързо Тенис музея „Уимбълдън“. Тази вечер работят до късно. Но вечеря, приготвена от Андре Александър, звучи в пъти по-добре.

— Тенис музея „Уимбълдън“? Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

Дан се изчерви:

— Знам, знам. Прекалено е дори за мен. — Бяха стигнали до входа на фитнеса, когато телефонът на Чарли започна да звъни.

— Ало? — отговори тя, отново проклинайки липсата на функцията за разпознаване на обаждащия се.

— Чарли? — Гласът на Марко прогърмя през телефона. Дан заби поглед в земята, но не понечи да си тръгне.

— Да?

— Трябва да се връщам на тренировка. Само исках да ти кажа, че тази вечер отиваме да вечеряме в „Австрия Хаус“. Андре Александър ще готви. Ще бъде невероятно.

— Марко, аз, ъъ… — Тя почувства как лицето й пламва, но преди да успее да каже нещо, Дан се приведе и прошепна:

— Върви с него, Чарли. Сериозно, не се колебай. Всъщност забравих за едни други планове, които имах за тази вечер, така че и бездруго няма да успея. Ще се видим в три, окей?

Чарли го гледаше как се отдалечава с подтичване.

— Чарли? — Марко звучеше раздразнен. — Чакай ме там в шест. Ciao, ciao. — И връзката прекъсна.

* * *

На другата сутрин Чарли се събуди с плам, който не бе изпитвала от месеци. „Уимбълдън“. Гордееше се със себе си, задето пропусна вечерята в „Австрия Хаус“ предната вечер и си остана в леглото — беше спала почти единайсет часа и се чувстваше страхотно. Есемесът, в който Марко се чудеше къде се е дянала, също не навреди. Два часа по-късно тя разгроми Щрасер в поредни сетове. Умело и преднамерено. Дори Тод я похвали.

Следващата й съперничка беше Вероника Кулик, украинско момиче, което едва наскоро беше започнало да играе професионално и в момента беше двайсет и четвърта в световната ранглиста. Чарли се срещна с Вероника в съблекалнята, където гледаха на монтирани отгоре екрани мача преди техния.

— Не мога да повярвам, че ще играя в полуфиналите на „Уимбълдън“! — възкликна Вероника, без да си прави труда да крие вълнението си. — От толкова отдавна мисля за това, че е много странно, като си представя, че се случва.

Русият кок на Вероника беше пристегнат толкова здраво отзад на диадемата й, че изопваше кожата около очите й. Чарли си помисли, че това я прави да изглежда още по-млада.

— Не се притеснявай, публиката тук е прекрасна. Всичките ръкопляскат тихо и учтиво. — Чарли искаше да е вежлива, но освен това и тя самата прехвърляше в ума си нещата, които не биваше да показва преди мача. Никакъв страх. Никакво колебание. Никакви притеснения за тревата.

А после Вероника се разплака. Всичко започна с няколко ситни сълзи и деликатно подсмърчане, но скоро тя се присвиваше конвулсивно в ридания. Чарли овладя порива си да я прегърне. Чуваше в главата си Тод: Никаква милост! Тя не ти е приятелка. Фокусирай се върху собствената си проклета игра!

Най-накрая Чарли стана и сложи длан на гърба на момичето.

— Съжалявам — изрече Вероника на предпазлив английски: от плача акцентът й се долавяше още по-силно.

— Всичко е наред — успокои я Чарли, не съвсем сигурна точно защо плаче момичето. — Преди първото си участие на „Уимбълдън“ повръщах в съблекалнята в продължение на поне…

— Ти не разбираш — прекъсна я Вероника. — Ако не играя добре, семейството ми няма да запази дома си. Братята ми няма да ядат.

Публиката по телевизията вежливо аплодираше над тях. Мачът от мъжкия турнир, който в момента вървеше на Централния корт, току-що беше стигнал до тайбрек в третия сет, което, в зависимост от изхода на следващите няколко точки, означаваше, че жените имат броени секунди или цели часове преди началото на мача си.

Чарли чу още ентусиазирани аплодисменти от телевизора, но не си позволяваше да вдигне поглед.

— Родителите ми, те дават всичко на мен — продължи Вероника. — Целият им труд, малкото пари, които печелят, всичко отива за мен. Аз съм тяхната надежда за всичко.

Чарли не знаеше какво да каже. Не беше изненадана, че Вероника издържа цялото си семейство. Това беше съвсем обичайно сред момичетата в определени райони на света. Понякога някое момиче се превръщаше в надеждата на цяло семейство — или дори на цяла общност — за бъдещето. Всичко, до последния долар и последната частица енергия, бе вложено в обучаването и тренировките на момичето, а сега от нея се очакваше да върне всичко с лихвата. Толкова малко от тях изобщо стигаха до големите лиги — беше почти невъзможно да стигнат до това ниво, независимо дали идваха от привилегировани, или бедни семейства, почти никога нямаше значение — но онези, които все пак стигаха до върха и които имаха да изплащат огромен финансов и емоционален дълг, е, за тях беше най-тежко.

Служителка в лилав костюм влезе в съблекалнята и се стресна при вида на явните следи от сълзи по лицето на Вероника.

— Проблем ли има? — попита тя с онзи рязък британски тон, на който явно ги учеха в школата на „Уимбълдън“.

— Не, не, няма проблем — каза Вероника и скочи на крака. Направи няколко скока с високо вдигнати колене и се наведе, за да постави хоризонтално изпънатите си длани на пода. — Наш ред ли е?

— Да — каза жената: в тона й все още звучеше подозрение. Хвърли поглед към Чарли: — Госпожице Силвър? Екипирана и готова ли сте за мача си?

— Да — каза Чарли, усещайки прилива на адреналин.

Двете момичета грабнаха огромните си сакове и последваха служителката навън от съблекалнята и в коридора, където от двете им страни веднага застанаха облечените в лилаво хора от охраната, които щяха да ги отведат до Централния корт. Почитатели на тениса, издокарани в безупречно бели колосани ризи с копчета на яките, добре ушити костюми и свежи летни рокли с флорални мотиви, им се усмихнаха и им направиха път. Някои се провикнаха: „Късмет!“ или: „Давай, Чарли!“, или: „Желаем страхотен мач и на двете“, но това беше всичко. Чарли почти се засмя: в сравнение с Откритото първенство на САЩ, където феновете предпочитаха крещенето пред говоренето и танцуването пред ликуването — където почти нямаше мач, по време на който група пияни фенове да не покажат някой умело съчинен домашно изработен плакат, това място беше направо задрямало. Ако Откритото първенство на САЩ приличаше на двуседмично пътуване до Ибиса, „Уимбълдън“ беше като съзерцателна разходка през живописен национален парк.

Момичетата излязоха на корта. Чарли веднага се зае с ритуала по подреждането на сака си: бутилки „Гаторейд“ и „Евиан“, подредени по точно определен начин, резервни ракети, разопаковани и готови, хавлиена кърпа, преметната на облегалката на стола й. Докато изваждаше допълнителна шнола, за да прикрепи миниатюрната си коронка малко по-стегнато, ламинираната снимка на майка й падна с лицето надолу върху тревния корт. Чарли беше гледала тази снимка не по-малко от хиляда пъти — тя беше с нея още от първия професионален мач, който бе изиграла. Сега можеше да почувства присъствието на майка си така, както не го беше усещала от дните веднага след смъртта й, когато Чарли се стряскаше, събуждаше се и се изправяше като свещ в леглото, убедена, че майка й е лежала до нея. Беше точно така, там на тенискорта, за пръв път от толкова много години: майка й там, майка й, която я гледаше и я познаваше. С нея. Чарли остана като вкопана на място до стола си, нежелаеща да помръдне дори на сантиметър, и остави целия останал свят да се отдръпне на заден план, спомняйки си единствено аромата от овлажняващия крем на майка си и усещането от допира на копринената й нощница, и начина, по който майчината коса гъделичкаше лицето й, когато Чарли се навеждаше да я целуне за лека нощ.

Погледна към безоблачното небе и се усмихна. Щеше да се справи.

Загрявката преди мача й се стори мълниеносно бърза. Преди да се усети, Чарли вече водеше с три на нула гейма в първия сет. По време на паузата, когато трябваше да разменят местата си на корта, зърна лицето на Вероника: стиснати зъби, гордо изпънати назад рамене, ожесточено и решително изражение. Но освен това някаква част от нея изглеждаше изплашена и Чарли неволно почувства прилив на вина. Какво значение имаше, ако Чарли изгуби в този ден? На кого щеше да му пука истински, освен на нея? На Тод, човекът, на когото плащаше безбожни парични суми, за да я подтиква и нахъсва, но който всъщност изобщо не се интересуваше от нея като личност? „Найки“? „Сваровски“? Другите гигантски корпорации, които беше ухажвала толкова упорито, за да спечели подкрепата и рекламните им договори? На Джейк? На баща й? Чарли си помисли за всичко, което бе пропуснала през детството си, всички ходения на кино и лагери, и гаджета, и — най-голямата от всички жертви — колежа. Какво значение всъщност имаше каквото и да е от това, когато ставаше дума изцяло за нейния избор? За собственото й упорство и очаквания? Не само че никой от родителите й не беше настоявал тя да играе, но на моменти усърдно я бяха разубеждавали. Колко пъти майка й я бе молила да се състезава само ако истински обича това? Колко пъти баща й буквално я бе умолявал да остане в колежа, да следва, да преследва друго увлечение — такова, което можеше да продължи цял живот, нещо, за което няма вече да е прекалено възрастна, когато стане на трийсет, кариера, която няма да я лиши от шанса да има семейство или да отиде на почивка, или да бъде определяна по някакъв друг признак, освен мястото си в ранглистата или някоя победа?

Чарли изпитваше дълбоко съчувствие към Вероника, към целия натиск, който момичето трябваше да понася: беше й омразен фактът, че Вероника можеше да играе тенис, макар да ненавижда спорта, пътуването и натиска, ненавиждайки физическото усилие, което той изисква от тялото й и начина, по който ограбва детството й. Чарли се чувстваше виновна, че можеше сама да избере пътя си — да играе, да се оттегли или каквото и да е между двете — и да го направи с увереността, че близките и приятелите й ще я подкрепят. Почувства всичко това още по-остро в този ден, докато побеждаваше Вероника в два бързи, умели сета. Не беше направила нищо нередно — всъщност според преценката на всички, от телевизионния коментатор до ликуващите фенове, беше направила всичко правилно, — но нищо в тази победа не й създаваше хубаво чувство. Мисли за Вероника и майка й, и Марси кръжаха като вихър из ума й, докато изпълняваше ритуала по скромното приемане на одобрението на публиката. И колкото и завладяна да беше от състезаващи се за вниманието й емоции в този момент, Чарли осъзна нещо зашеметяващо: за пръв път в цялата си кариера беше стигнала до финалите на турнир от Големия шлем, без да изпитва почти никакво вълнение от този конкретен факт.

* * *

Първото нещо, което Чарли видя, когато влезе в шатрата за гости на „Мениджмънт на елитни спортисти“, беше Марко, привеждащ се плътно към Наталия, шепнещ в ухото й нещо, което я караше да се смее. Той имаше фантастично небрежен вид, с впити панталони и извадена отгоре ленена риза: въздългата му коса бе толкова съвършено подредена, че бе невъзможно да не се запиташ дали не му бяха направили професионална прическа със сешоар. Беше дразнещо да се признае, но той бе едва вторият най-привлекателен човек в стаята след Наталия. Момичето изглеждаше зашеметяващо: бяла, обгръщаща плътно тялото й рокля „Ерве“, розови обувки от лачена кожа на десетсантиметров ток, толкова дълги, стройни и покрити с великолепен бронзов загар крака, че беше трудно да откъснеш поглед. Чарли сведе поглед към собствената си рокля без презрамки и искрящи златисти сандали — само преди минути бе обожавала и двете — и се почувства като тийнейджърка, тръгнала на училищен бал.

— Стига си зяпала. — Джейк я хвана за ръката над лакътя и я завъртя.

— Видя ли го как флиртува с нея? — изсъска Чарли.

— Той се държи така с всички. Той е Марко.

— Тя го желае, знам, че го желае.

— Вероятно си права. Но каква според теб е вероятността още да не са спали?

Чарли се обърна да погледне Джейк. Защо тази възможност никога дори не й беше минавала през ума? Разбира се, че бяха — може би дори и сега спяха. Беше напълно логично. Би било почти безумно да смята иначе.

— Така ли мислиш?

Джейк въздъхна:

— Не знам. Бен казва, че на нея, изглежда, не й пука, че те двамата почти не правят секс.

Чарли знаеше, че Бенджи не е на „Уимбълдън“ заради началото на тренировъчния лагер, но Джейк й каза, че се чуват по FaceTime всеки ден. Джейк заминаваше за Маями при него другата седмица и щяха да разработят план за оповестяването на връзката си. Преди в Националната футболна лига беше имало само един гей, признал наклонностите си, и новината, че един от най-прочутите и успешни куотърбеци на всички времена има любовна връзка с друг мъж, щеше да предизвика медиен фурор. Чарли беше истински щастлива за Джейк — за двамата — но й призляваше дори само като си представеше с какво им предстоеше да се сблъскат тепърва.

— Къде е татко? — попита Чарли, като хвърли бърз поглед наоколо. — Ти не каза ли, че ще се срещне с нас тук?

— Да, говореше по телефона е Ейлийн, когато тръгнах. Би трябвало да пристигне всеки момент.

Чарли проследи погледа на Джейк към вратата, която водеше от наетата вила към огромната външна шатра, и видя един стажант от „Елит“ да води към тях дузина репортери и оператори.

— Готова ли си за това? — попита Джейк.

— Имам ли избор?

Джейк не отговори, а я поведе към зоната недалеч от бара от бяло лакирано дърво, където Марко и Наталия флиртуваха или се преструваха, че флиртуват, или каквото там правеха.

— Hola, прекрасна моя — поздрави той и се приведе да целуне Чарли нежно по устните. Всеки, който случайно видеше целувката, щеше да се закълне, че са сродни души.

— И тъъъъй — обади се Наталия, провлачвайки думата, за да й придаде напевно звучене. — Поздравления, че най-накрая стигна до финал.

Дори някой да долови сарказма, всички се престориха, че не са забелязали.

— Аз стигнах за пръв път до финалите на „Уимбълдън“ преди, колко, шест години? Да. Бях само на осемнайсет. Бебе. И оттогава спечелих четири Шлема. Сигурно изпитваш такова облекчение, че накрая успя дори с един. Започваше да става смущаващо, не?

Шокирана от безочието на Наталия, Чарли почти се засмя. Чувстваше Джейк до себе си и чуваше Тод в ухото си: Фокусирай се. Побеждавай. Разсейването е за неудачниците.

— Твърде жалко, че няма да спечелиш този. Може би следващия път — изсъска Наталия. Полугласно, така че само Чарли да я чуе. Взря се право в очите й, а после се обърна да си върви. Чарли загледа как група бизнесмени със заможен вид, събрали се в кръг, се отдръпнаха, за да й направят път във възторжен приветствен жест.

Над бара висеше редица от поставени един до друг плоски екрани. Тази вечер излъчваха големи мачове от миналото и някои забележителни моменти от предишните две седмици на „Уимбълдън“. Когато вдигна поглед, видя себе си как отбива удар над глава в мача си срещу Вероника.

Марко подсвирна:

— Това беше много добър изстрел. Помня го — каза той, като сложи ръка върху долната част на гърба й.

Приближи се един фотограф.

— От десетилетия не сме имали двойка, в която и двамата да са били на финали преди — каза той.

— Само почакайте, докато и двамата спечелим. — Марко затегна хватката си около кръста на Чарли и я притегли към себе си. Точно когато устните му се допряха до нейните, той я стисна за задника. Силно. И грубо. Тя изписка леко и се отдръпна, но после си спомни камерите, които записваха всичко. Точно зад тях стоеше баща й и гледаше всичко случващо се с неразгадаемо изражение.

— Не прави повече това — прошепна тя в ухото на Марко, но той просто се засмя.

— Ела тук, Чарли. Усмихни се за камерите.

Фотографите щракаха като луди, докато Чарли и Марко стояха хванати подръка, с огромни усмивки, допрели глави с гъсти, вълнисти, тъмни коси. Хрумна й, че не може да си спомни кога за последен път спаха заедно. Да бъдат виждани като двойка беше от взаимна полза и за двамата, но кога бе спряло всичкото флиртуване? Кога бяха престанали да се промъкват тайно до стаите си нощем и да си пращат мръснишки есемеси? Не се ли предполагаше една връзка, основаваща се на секса от време на време, да е поне забавна?

Щом снимките приключиха, Чарли се отправи към баща си.

— Ще ме изпратиш ли обратно до апартамента? — помоли тя.

— Значи си готова да си тръгнеш?

— Напълно. И би ми било много приятно, ако искаш да се разходиш с мен.

Господин Силвър кимна и Чарли забеляза, че е доволен, задето го е помолила. Тя прекоси шатрата и се извини, че прекъсва Джейк, докато той говореше с група други служители от агенцията.

— Добре ли си? — прошепна Джейк. — Няма дори час.

— Позирах за всички снимки и си изпих бутилката „Пелегрино“, а сега искам да прибера нервното си „аз“ вкъщи и да погледам телевизия, преди да си легна. Татко идва с мен.

— Добре. — Джейк я целуна по бузата. — Помни, тази вечер е като всяка друга вечер. Опитай се да изключиш и да се поотпуснеш, а после се придържай към рутината си. Готова си за този финал, Чарли. Знам, че си.

Чарли си пое рязко дъх. Финал. На „Уимбълдън“. Първият финал на турнир от Големия шлем в кариерата й щеше да се състои на другия ден.

— Не мога да повярвам, че първият ми финал е срещу нея.

Джейк хвърли поглед към Наталия, която се беше върнала при Марко. Беше кацнала на страничната облегалка на креслото му, където и бездруго минималистичната й рокля се набра и се вдигна толкова високо, та всички събрани можеха да се уверят, че носи черни дантелени прашки. Тя се смееше възхитено на нещо, което Марко бе казал.

— Не ли изключително странно, че и двамата спим с хора, които вероятно ще…?

Чарли вдигна ръка:

— Просто недей.

— Добре, няма. Но само да отбележа, че е свръхстранно.

— Невъобразимо.

— Лека, Чи. Ще се видим рано сутринта. — Джейк помаха на баща им, който търпеливо чакаше недалече от входа на шатрата.

Чарли дори не си направи труда да каже на Марко, че си тръгва, а той дори не хвърли поглед в нейната посока, когато тя хвана баща си под ръка и излезе на улицата.

— Наред ли е всичко? — попита баща й и Чарли долови, че той грижливо модулираше тона на гласа си, така че да звучи заинтересуван, но не и твърде настоятелен.

— Да, защо да не е? — Тя го последва към обградената от дървета улица с жилищни сгради, откъдето тръгнаха обратно към главната част на селцето.

— Просто защото ми се стори, че не се сбогува с Марко.

— Между мен и Марко е свършено — каза Чарли тихо. Не беше имала намерение да го казва, но в мига щом чу думите, те й се сториха правилни.

— Съжалявам, миличка — каза баща й: звучеше изненадващо искрен.

— Той дори още не знае — засмя се Чарли. — Мисля обаче, че спокойно мога да твърдя, че единственият, който ужасно ще се разстрои от това, е Тод. И може би служителите за връзките с обществеността в Женската тенис асоциация. Не мисля, че трябва да се тревожиш за чувствата на Марко.

Баща й я прегърна:

— Уверявам те, че каквито и неща да ме държат буден, чувствата на Марко Валехо не са сред тях.

Чарли се засмя:

— Сигурно си щастлив да чуеш, че смятам да го отрежа.

Господин Силвър спря и се обърна да я погледне.

— Пак ще го кажа: щастлив съм само ако ти си щастлива, Чарли. Знаеш това, нали? С Марко, с тениса, с всичко — само искам да си щастлива.

Чарли почувства как гърлото й започва да се стяга:

— Благодаря — успя да каже. — Винаги си ме учил на това. Съжалявам, че не успях да кажа същото. Държах се ужасно заради историята с Ейлийн.

— Не бих го нарекъл точно…

— Не, вярно е. Така беше. Държах се като незряла разглезена хлапачка, която не може да мисли за ничии други чувства, освен за своите. Дължа ти извинение.

Погледнаха се: в усмивката на баща й се долавяше тъга.

— Знам, че не е лесно, Чарли. През всичките тези години сме си само ние, а сега се появява друга жена. И не просто коя да е, а най-добрата приятелка на майка ти. Сигурно ти се струва… ужасно странно.

— Да. Но не и това да си намериш приятелка — толкова се радвам за това. Ейлийн просто възкресява толкова много спомени за онези ужасни дни точно след смъртта на мама, нали разбираш? И знам, че е откачено — говоря за онази лудост, заради която човек може да бъде вкаран в психиатрия — но, предполагам, винаги има някаква малка частица от мен, която си мисли, че мама може да се върне някой ден. И ако ти се ожениш отново, и то за Ейлийн, къде ще отиде мама?

— Знам точно за какво говориш, миличка. Тази откачена мисъл е отчасти причината, заради която почти не излизах на срещи и така и не се обвързах истински. Но постепенно започнах да мисля, че майка ти не би искала да остана застинал във времето, нещастен и сам. Не ме разбирай погрешно — ако аз починех пръв, щях да съм напълно доволен майка ти да остане целомъдрена и предана вдовица до края на живота си. Но тя беше по-добра. Преди да умре, ми повтори сигурно хиляда пъти, че иска да имам пълноценен живот. Да се влюбя отново. След уверението, че съм напълно готов да се грижа за теб и Джейк, това беше най-голямото й желание.

Прекосиха главната улица и тръгнаха надолу по една сляпа уличка към наетата си голяма градска къща. Господин Силвър отключи входната врата и веднага включи електрическия чайник.

— Иска ми се Ейлийн да започне да идва на турнирите — каза Чарли. — И не само местните, като в Калифорнийския университет. Ако иска тоест.

Господин Силвър я погледна:

— Мисля, че би й харесало — отвърна той; гласът леко му изневери. — Знам, че на мен ще ми хареса.

Чарли прекоси кухнята и прегърна баща си. Позволи си да се отпусне в прегръдката, като облегна глава на рамото му и вдъхна познатия му мирис. Стисна го колкото можеше по-силно и си помисли от колко отдавна не бяха правили това.

— Ще се качвам горе — каза тя, внезапно изтощена.

— Не искаш ли чай? Приготвих ти ментов, точно както го харесваш. — Той й подаде димяща керамична чаша.

— Ще го взема горе с мен. Благодаря, татко. Обичам те.

Той избърса плота с кърпа за съдове.

— И аз те обичам, захарче. Независимо какво ще стане утре, надявам се да знаеш колко се гордея с теб. Финалите на „Уимбълдън“… почти не мога да го проумея.

Чарли не се сдържа и се усмихна.

— О, и, Чарли? Преди лъжех.

Тя спря и се обърна:

— За какво?

— Наистина се радвам, че зарязваш Марко. Мисля, че е задник, който е напълно недостоен за дъщеря ми. Ето, казах го.

Чарли се засмя:

— Никога нямаше да се досетя.

— Е, трябва да ми признаеш, че ми прави чест, дето си държах устата затворена толкова дълго. Не е лесно за един баща. Един ден ще видиш. Но, да, той е… пълен тъпанар.

— Татко!

— Какво?

— Лека нощ…

Чарли влезе в спалнята, която беше обзаведена в приглушени нюанси на сиво и слонова кост, всичките много успокояващи и ненатрапчиви — като цяла Англия — и допи чая си. Преоблече се в потниче и пижамени шорти и точно се беше промъкнала под завивките, когато чу почукване на вратата си.

— Татко? Влез — обади се тя, облекчена, че все още не й се налагаше да остава насаме с мислите си. Как изобщо щеше да заспи в нощта преди финал на „Уимбълдън“? Или по-лошо, какво щеше да стане, ако не заспеше?

— Аз съм — показа се Джейк: изглеждаше особено елегантен в синия блейзър, с който беше облечен на партито. — Още не си заспала, нали?

— Не съм. Влизай, затвори вратата — каза тя. Той се стовари в края на леглото по същия начин, както когато бяха малки.

— Човек убивам за един „Амбиън“^[2]. Дори не знам кога взимах за последен път, но помня, че беше направо фантастично.

Джейк я погледна.

— Какво? Очевидно се шегувам. — Тя го срита в ребрата изпод завивките.

— Татко ми каза за Марко. Буквално ме чакаше до входната врата. Вярно ли е?

— Да. Опитах се да си придавам вид, че се чувствам страхотно и съм напълно удовлетворена нещата да са небрежни и неофициални и да нямам никакви титли, и просто да карам нататък. Той явно е великолепен. Страхотен е в леглото. Той е мъжът, когото всички искат, включително и аз за много дълго време. Но освен това е и доста неприятен тъпанар, както изключително красноречиво се изрази татко. И макар, разбира се, части от това — от него — да са забавни, накрая винаги се чувствам като някой, който се преструва на хладнокръвен и небрежен. Каквато всъщност не съм.

— И мислиш, че това е зашеметяваща новина? Фактът, че не гориш от желание и удоволствие да си нечий резервен вариант?

— Донякъде.

— О, ами, надявам се, не възразяваш да го кажа, но това е чисто и просто идиотско.

— Кога си станал толкова склонен да съдиш хората?

— Не те съдя, Чарли.

— Разбира се, че ме съдиш. Ти си ми брат, това ти е работата.

— Добре, чудесно, съдя те. Но за глупаво, а не за развратно държание. Мислех, че малката ти забивка със Зийк Лейтън е едва ли не най-страхотното нещо на света, помниш ли? Това е добро забавление. Никакви очаквания, всички са на една вълна, еднократна секси лудория. Добре изиграна. Но цялото това нещо с Марко просто не ми допадаше още от началото. Ти просто не си такова момиче.

— Това ли е моментът, в който трябва да посоча, че двамата с Тод на практика ме пробутахте на Марко в името на „отражението върху обществеността“? Искам да кажа, нека наричаме нещата с истинските им имена.

— Нищо подобно! Тод те пробута! Аз се съгласих, че е добра стратегия, едва когато ми се стори, че си доволна от това и се забавляваш с него. Но сега виждам защо цялата тази „връзка без особено обвързване“ не е толкова фантастична и напълно те подкрепям, че го зарязваш.

Чарли протегна ръце над главата си, облекчена, че започва да изпитва умора.

— Ами ти? Как е Бенджи? Искам да кажа, Бен?

Лицето на Джейк беше скрито в тъмнината, но Чарли долови усмивката в думите му:

— Страхотен е, Чи. Наистина, наистина невероятен. Ние… Обсъждаме да заживеем заедно.

Във всяка друга вечер Чарли щеше рязко да седне в леглото, да изтича да светне лампите и да настоява за още информация. Брат й никога преди не беше обявявал нещо дори доближаващо се до такава степен на обвързаност. По някаква причина обаче тази вечер й се стори като най-естественото нещо на света да чуе Джейк да говори за бъдещето си с мъжа, когото обича. Тя каза:

— Наистина ли? Това е страхотно, Джейк. Как ще стане? Очевидно ще трябва да заминеш за Маями.

— Да. Още няма нищо конкретно, но щом той официално се оттегли и безумието затихне, вероятно ще се нанеса в жилището му на Палм Айлънд. Мога да работя и извън офиса на „Елит Мениджмънт“, а и така или иначе пътувам с теб толкова много, че наистина няма причина да се налага да бъда постоянно в Ню Йорк. Така че приблизително това е планът.

— Звучи страхотно, Джейк. Наистина. Никога не съм те виждала такъв преди.

— Нито аз. Той е просто… не знам как да го опиша.

— Обичаш го. Чисто и просто. Нищо друго всъщност няма значение.

Замълчаха за момент.

— Ще те оставя да поспиш. — Джейк тежко се надигна.

В тъмнината Чарли различаваше само сянката му, но въпреки това се усмихна:

— Дори не ти завиждам, че се уреди със съпруга, децата и къщичката с бяла дървена ограда преди мен — каза тя.

— Завиждаш и още как. — Джейк се надвеси да я целуне по бузата. — Но мога да го преживея.

— Да, прав си. Завиждам ти. Но и съм толкова щастлива за теб. Само не ме карай да нося шаферска рокля на сватбата, става ли? Това ще е прекалено.

— Дадено.

— Лека, Джейки.

Той отвори вратата и вътре нахлу светлина от коридора.

— Хей, Чи? Само още едно нещо. Наритай задника на онази кучка утре.

Вместо да изпита безпокойство и нервност както всеки път, когато някой спомене Наталия, Чарли се засмя. После се отпусна с наслада в прохладните чаршафи и се отдаде на мисълта за щастието на Джейк; скоро се унесе в дълбок сън без сънища.