Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (3)

3
Даже не и хубавите клюки

Голф и тенис клуб „Бърчууд“

август 2015

Чарли прибра мократа си коса в кок и закуцука колкото може по-бързо към джипа си. Шофирането до Бърчууд щеше да й отнеме поне петнайсет минути, а точно сега трябваше да е на среща с баща си. Изстреля бързо гласово съобщение, в което се извини и каза, че е на път, и рязко включи колата на скорост. В мига щом се изтегли от паркинга, телефонът й звънна. Предполагайки, че е Джейк, който й връща обаждането, Чарли натисна бутона за разговор на волана, без да погледне номера. През високоговорителите на колата прогърмя непознат мъжки глас.

— Шарлот? Шарлот Силвър?

— На телефона. Мога ли да попитам кой се обажда? — Да му се не види, звуча като деветгодишно момиченце, помисли си тя. Това бе фразата, с която майка й бе настоявала да отговаря всеки път, когато вдигаше семейния телефон.

— Шарлот, обажда се Тод Фелтнър. — Чарли онемя зашеметена. Само преди минути беше казала на Джейк, че иска да говори с Тод, и предполагаше, че ще минат дни, ако не и седмици, преди това наистина да стане.

— Здравейте, господин Фелтнър. Много ви благодаря, че се свързахте с мен. Джейк каза, че може би ще…

— Чух, че току-що си претърпяла операция.

Чарли бе развълнувана, че се бе обадил, и се опита да не мисли колко троснато звучи той след само десет секунди.

— Да. Все още имам няколко месеца възстановяване, преди да съм готова да играя, но съм на път да се съвзема. Всъщност правя рехабилитация точно сега.

— Защо?

Чарли хвърли поглед към телефона си, оставен на пасажерското място до нея, сякаш той можеше да й разкрие нещо за странното обаждане на Тод.

— „Защо“ ли? Какво искате да кажете?

— Защо си правиш труда да ходиш на рехабилитация за това? Може да съм се объркал, но чух от брат ти, че си скъсала ахилесово сухожилие. През 2006-а имах играч със същата травма и той така и не се възстанови. А нямаше в добавка и травма на китката, каквато разбрах, че имаш ти?

Какво безочие! Ако на телефона беше някой друг, Чарли щеше спокойно да му каже, че това изобщо не му влиза в работата, и да прекъсне връзката. Но не можеше да пренебрегне факта, че Тод беше жива легенда: сред неговите играчи имаше повече носители на Голям шлем, отколкото сред тези на който и да е друг треньор; повече играчи, поставени под номер едно в ранглистата; репутация на човек, който мотивира играчите да се съвземат след контузии, пристрастеност, нервен срив и дори химиотерапия, за да играят по-добре от всякога. Ако мъжкият тенис имаше своята знаменитост, своя факир и своя гуру, събрани в едно, това беше Тод Фелтнър.

Чарли прочисти гърло:

— Наистина имах неусложнена фрактура на китката, да. Но, за щастие, беше на лявата ми китка. Очакват да зарасне напълно и изобщо да не се отрази на бекхенда ми. Скоро ще свалят гипса.

— Бекхендът ти с една ръка е прекрасен — каза Тод. — Чист и мощен, точно толкова добър, колкото и форхендът ти. Рядко срещано при жена. Рядкост за когото и да е всъщност.

— Благодаря — каза Чарли, усещайки как прелива от гордост. — Казано от вас, това означава много.

— И именно затова е толкова жалко, че вероятно ще трябва да се откажеш. Не изцяло, имай предвид, но със сигурност в най-висшите състезателни ешелони. Костите и сухожилията могат да бъдат излекувани от най-добрия ортопед, който може да се купи с пари, но в психическо отношение станалото ще те провали. Виждал съм го толкова много пъти преди.

— Не знам защо го казвате — отвърна Чарли, като подбираше внимателно думите си. — Тренирахте Надал след онази съкрушителна травма на коляното и по-късно той спечели Откритото първенство на САЩ. Само година по-късно!

— Нима се сравняваш с Рафаел Надал?

Чарли почувства как лицето й почервенява:

— Не, разбира се, че не. Но тъкмо вие знаете, че играчите непрекъснато се възстановяват от травми и се завръщат, за да играят най-добрия си тенис до момента. Знам, че ще е трудно и ще изисква много усилия, но не е невъзможно. И съм готова да работя за това.

Чарли погледна в предното и страничното огледало и се престрои в платното на магистралата. Сърцето й запрепуска по-бързо. За кого се мислеше той — да й звъни просто ей така, за да й каже, че е обречена да се провали? Но и нещо повече: значеше ли това, че е вярно? Ако и Марси, и Тод Фелтнър смятаха, че тя никога няма да се възстанови напълно от тази травма и да се върне в играта, заблуждаваше ли се, като мислеше, че може да го направи?

Тод се прокашля дрезгаво:

— Е, просто приятелски съвет от човек, който е наясно: спести си горчивото разочарование и обмисли възможността да се оттеглиш рано. Ще излезеш от професионалния тенис елегантно, докато си на върха. На кое място в ранглистата беше преди контузията? Двайсет и второ? Двайсет и пето? Това е дяволски добре, толкова добро постижение, за каквото повечето играчи не могат дори да мечтаят. Оттегли се сега, постарай се да излекуваш травмите си и ще можеш да играеш непрофесионално до края на живота си. По дяволите, може даже да успееш да създадеш семейство, ако се откажеш сега. Не много от другите момичета могат да кажат същото.

Чарли стисна волана с вече потната си ръка и моментално забрави напълно за всички квалификации и постижения на Тод Фелтнър. Джейк беше прав: нямаше да се получи. Тя запази спокоен и овладян тон, докато казваше:

— Слушайте, господин Фелтнър. Не знам защо ми говорите такива ужасни неща, но нека изясня напълно едно нещо: ще се възстановя от тази травма. Ще се върна в челната десетка. Ще спечеля Голям шлем. Дори мисля, че мога да бъда номер едно. Знаете ли защо? Защото не се отказвам лесно като онова голямо бебе, което някога сте тренирали, господин Фелтнър. Не си тръгвах от училище всеки ден по обяд, за да тренирам по шест часа и да си пиша домашните на светлината от жабката на колата, прибирайки се от турнири, та сега да се откажа. Не пропусках кинопрожекции, излети, училищни танцови забави и мотаенето из мола, и спането до късно, и запивките, и целувките с момчета, за да участвам в шахматни турнири „всеки срещу всеки“ в местния кънтри клуб. И, като говорим за кънтри клубове, не молех баща си да работи денонощно, като дава уроци на богати жени на средна възраст, разглезени хлапета и груби банкери, та да мога да бия отбой още в първия миг щом нещо се окаже малко предизвикателно. И със сигурност не напуснах Калифорнийския университет — най-хубавата година в живота ми — за да се откажа. Така че, макар да храня невероятно уважение към това, което сте постигнал в нашата професия, и да възнамерявах да ви попитам дали бихте обмислили вероятността да ме тренирате, любезно ще ви помоля отсега нататък да си държите мненията за себе си. Съжалявам, ако съм ви загубила времето, господин Фелтнър, но допуснах голяма грешка. С вас явно не си пасваме.

— Шарлот? Не затваряй. — Тонът на Тод беше твърд, но тя долови, че е и помирителен.

— Казах всичко, каквото имах за казване.

— Аз не съм. Нека просто да кажем, че ме убеди.

— Моля?

— Съгласен съм. Да те тренирам. Тревожех се, че не притежаваш нужния плам, за да подсилиш онези великолепни удари и това красиво лице, но сега виждам, че го имаш. Твой съм.

Чарли мълчеше, зашеметена. Тод Фелтнър искаше да я тренира? Нищо от това не й звучеше смислено.

— И ме наричай Тод, за бога. Копнееш отчаяно за това и само аз мога да ти го дам. Знаеш го и аз също го знам. Добре е да се срещнем лично, за да уговорим окончателно подробностите, а аз всъщност ще прелетя през Южна Калифорния другата седмица на път за Хаваите, така че ще поръчам на секретарката си да ти се обади, за да уговорите срещата. Добре поговорихме, Силвър. Ще наритаме малко задници заедно.

Връзката прекъсна. Чарли беше толкова шокирана, че трябваше да настъпи рязко спирачките, за да не се блъсне в колата пред нея. В продължение на около миля караше бавно като някоя старица в далечното дясно платно, преди да задейства с глас блутут устройството, за да се обади на Джейк.

— Няма да повярваш с кого говорих току-що — каза тя, без да го поздрави. От уличния шум около него се досети, че Джейк върви към метрото от „Соул Сайкъл“, където щеше да вземе влака по линия 1 до Харлем, да се преоблече и избръсне, и да се отправи към службата си.

— Хмм, нека помисля. Не е възможно да е самият Фелтнър, предвид факта, че приключих телефонен разговор с него преди четири минути и той каза, че ще ти се обади веднага.

— Дори не ме предупреди!

— Когато Тод Фелтнър се съгласява да се обади веднага на някого, не съм аз този, който ще го помоли да изчака, докато двамата с теб проведем малък военен съвет по въпроса. Ти звучеше твърде дяволски сигурна, че това е правилният избор, когато приключихме разговора си преди десет минути. Как мина?

— Каза, че ще ме тренира. — Чарли почти не вярваше на думите, докато ги изричаше.

— Какво?

— Ще ме тренира. Тод Фелтнър каза, че съм го убедила, че имам огъня или каквото е нужно, или нещо от този род. Не си спомням точно, но се държа като пълен тъпанар, а после, един вид, го поставих на място — вежливо, разбира се — и тогава той каза, че е убеден.

— О. Боже. Мой.

— Наистина ли си толкова изненадан? Почти съм обидена.

— Чарли, сигурна ли си, че е казал точно това? Сигурна ли си, че това искаш? Искам да кажа, разбирам какво те привлича, наистина разбирам, но с този тип шега не бива.

Истината беше, че Чарли беше неприятно изненадана от суровата тактика и рязкото държание на Тод. Той явно беше пълна противоположност на Марси, чието сдържано спокойствие вдъхваше доверие на Чарли от близо десетилетие. Но тя беше готова за промяна. Не, дори повече от това — нуждаеше се от нея.

— Няма да лъжа, Джейк, той звучи като животно — и, разбира се, смятам да си дам малко време да преценя положението — но мисля, че това е един от онези шансове, които могат да променят истински живота ми. Това може дори да е точно шансът. Не може да сме толкова слепи, че да не можем да видим положението в по-дългосрочен план. Така, както го виждам аз, може току-що да съм получила шанс от добра да стана велика. Да се превърна от победител в шампион. На теб пука ли ти дали съм шампион? Не. На татко? Разбира се, че не. Знам, че и двамата ще ме обичате, дори и ако поискам да се оттегля още утре и да стана фризьорка. Но на мен ми пука, Джейк. Повече, отколкото съм в състояние да обясня. Това може да е шансът ми и се питам дали няма да е безумие от моя страна да не се възползвам от него.

— Той е категорично най-добрият — каза Джейк тихо.

— Дори по-добър. Никак не ми е приятно да изтъквам очевидното — и със сигурност никак не говори добре за жените в спорта — но на практика е чест да си помисля, че е готов да тренира жена, когато има десетки мъже на челните места в ранглистата, които биха го наели на мига. — Беше тъжно, но вярно: мъжете играчи поначало печелеха повече пари от наградни фондове, привличаха по-голяма публика и сключваха по-добри рекламни договори. Всеки искаше да работи с тях.

— Какво следва сега? — попита Джейк. — Какво решихте?

— Той ще идва в Ел Ей. Ще се срещнем. Нали ще дойдеш и ти? Не мога да се справя с това без теб.

— Разбира се — отвърна Джейк без колебание. — Ще си купя билет веднага щом кажеш.

Чарли изкара джипа на рампата на изхода и забави на знака „Стоп“. Беше на по-малко от миля от клуба, когато внезапно си спомни с кого имаше среща.

— Не казвай нищо на татко, окей? И двамата знаем как ще се почувства от това, така че не искам да научава, докато не съм абсолютно сигурна.

— Дадено. Трябва да бягам, Чи. Обади ми се, когато приключиш с татко. И, Чарли… Съгласен съм с теб. Мисля, че това може да е невероятен шанс.

— Благодаря, оценявам го. Стискай ми палци. — Тя натисна бутона за прекратяване на разговора точно когато спираше до кабинката на момчетата, които помагаха за паркирането.

— Здрасти, Чарли — провикна се управителят на клуба от „наблюдателницата“ си, където следеше тийнейджърите помощници. — Как е стъпалото?

Тя се измъкна от джипа и помаха:

— Оправя се вече — каза, докато подаваше ключовете. — Баща ми вътре ли е?

— Да, чака те на вашата маса.

Тя му благодари и закуцука към ресторанта. Салонният управител я отведе до далечния десен ъгъл на трапезарията, където от най-добрата маса в заведението се разкриваше изглед към живописната девета дупка на голф игрището. Преди Чарли да се насочи към професионалния тенис, нито тя, нито баща й някога бяха сядали на тази маса — баща й почти никога не се беше хранил в трапезарията за гости на клуба. Сега и двамата се радваха на отношение, достойно за кралски особи.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя, докато предпазливо се отпускаше в стола. Болкоуспокояващото още не беше подействало и още усещаше леко пулсиране.

Баща й се наведе да я целуне по бузата:

— Няма нищо. Не е толкова ужасно да седя тук, загледан през прозореца, особено в ден като този. Как беше рехабилитацията?

Дори на шейсет и една години, господин Силвър още имаше буйна коса. Започваше да посивява около слепоочията, пораждайки многобройни каламбури, съдържащи думата „сребърен“^[1], от страна на баща й, но Чарли го смяташе за по-красив от всякога. Тенът му бе доста плътен, но някак бе успял да спаси кожата си от загрубелия вид, какъвто придобиваха толкова много мъже, прекарали цял живот на слънце, а очите му все още бяха зашеметяващо зелени или сини в зависимост от цвета на ризата му. Вярно, беше натрупал някой и друг килограм в повече около корема и кръста — и беше започнал да носи неугледни дрехи от конфекция, които включваха кафяви кожени колани в съчетание с шорти до коленете — но стегнатата му в по-голямата си част, висока метър и осемдесет фигура компенсираше много неща и явно никоя от приятелките му не възразяваше срещу излишните килограми или липсата на усет за мода.

Чарли дръпна колана на белите си джинси, които й бяха станали забележимо по-тесни през последните два месеца.

— Рамона е много строга. Но наистина мисля, че е добра.

— Тя е най-добрата, всички са съгласни с това. — Господин Силвър се прокашля. — Чарли, има нещо, което…

— Свързах се с Тод Фелтнър. Той иска да ме тренира — изстреля тя още преди да сложи салфетката на скута си. Не възнамеряваше да издава дори думичка за разговора си с Тод, но познатата обстановка и усещането за уют в клуба, където на практика беше израснала, в съчетание с топлата прегръдка и милите очи на баща й, бяха отворили шлюзовете. Съжали в минутата, щом го изрече.

— Моля? — Баща й вдигна поглед с разтревожено изражение. — Тод Фелтнър, треньорът на мъжете?

— Вече не тренира само мъже. Иска да тренира мен, първата му и единствена състезателка в женския тенис. Смята, че имам нужните качества.

— Разбира се, че ги имаш; не е нужно този негодник да ти го казва — рязко отвърна баща й. Пое си дълбоко дъх и направи явно концентрирано усилие да се успокои. — Извинявай, просто съм изненадан.

Чарли се пресегна през масата и докосна ръката на баща си:

— Знам, че Тод няма най-страхотната репутация като човек, но като треньор… е, той е най-добрият.

Господин Силвър отпи глътка вода.

— Знаеш ли колко глоби е платил на Американската тенис асоциация заради гневните си изблици? Помниш какво причини на Евърсол, нали? Беше заснето с камера, ако ти е нужно освежаване на паметта. Той е гръмогласен и сприхав и се държи оскърбително с играчите си. Защо, за бога, ще искаш да работиш с подобен човек?

— Не си търся приятел или мениджър — добави тя, започвайки да се разгорещява.

— Последния път, когато проверих, ти си имаше треньорка.

— Все още имам и знаеш колко много обичам Марси.

Баща й отдръпна ръка, нежно, но преднамерено:

— Благодарение на нея премина от юношите при професионалистите. Тя е опитна. Мила. И, с извинение, но по една случайност не е задник. Светът на тениса е пълен с такива, а Марси е един от най-искрените, най-честни хора, които съм срещал някога. Не знам за теб, но за мен това значи много.

Чарли почувства бързо припламване на гняв:

— Това означава много и за мен, татко. Очевидно.

Двамата се усмихнаха на сервитьора тийнейджър, който им донесе еднаквите салати с пиле на грил, без домати, дресингът отделно. Чарли знаеше, че баща й щеше да си поръча сандвич с пържола и пържени картофи, ако обядваше с някой друг, и оценяваше демонстрираната подкрепа.

— Той наясно ли е с играта ти? Със силните ти страни, със слабите, с характера ти? Притежава ли подходящите връзки с ръководителите и служителите на турнирите и членовете на бордовете? Разполага ли с нещо, с което да докаже, че ти помага да подобриш играта си? Че се фокусира върху стратегията и поведението ти на корта? Че те предпазва от всичките делови въпроси, с които е по-добре да се оправят други хора? Може ли Тод Фелтнър да ти помогне да планираш възможно най-добрия график за пътуване и тренировки, за да подобриш представянето си, без да пожертваш нормалността си?

Чарли се насили да си поеме дълбоко дъх. Баща й беше играл професионално в продължение на по-малко от три години, преди повече от четири десетилетия. Защо се държеше толкова сурово с нея? Чарли дъвчеше бавно храната си и се взираше в чинията.

— Изненадан съм да чуя, че изобщо обмисляш да уволниш Марси и да наемеш Фелтнър — каза баща й.

— Искам да побеждавам — отвърна Чарли най-накрая. — И мисля, че имам нужда от промяна, за да го направя. Марси е моя треньорка от почти десет години. Бях на петнайсет, когато я нае да работи с мен.

— Ти току-що беше спечелила „Ориндж Боул“. На петнайсет години! На този етап вече далеч беше надхвърлила способностите ми като треньор.

— Не критикувам. Тя беше страхотен избор за мен тогава. Но нека бъдем честни един с друг: нае я не защото тя беше възможно най-добрият треньор, който можехме да намерим. Избра я, защото беше млада и лесно поддаваща се на влияние, и знаеше, че тя няма да действа зад гърба ти, за да настоява да премина в професионалния тенис.

— Чарли, всичко това е вече минало, което няма значение. И не мисля, че може да отречеш, че Марси беше идеална за теб в онази наистина уязвима възраст, в…

— Съгласна съм, татко. Беше идеална. Буквално идеална. Самата тя едва двайсет и осем годишна, току-що оттеглила се поради травма на рамото и мила и сладка. По-скоро като голяма сестра, отколкото някоя страховита застаряваща вещица, която щеше да ме накара да намразя играта. Оценявам това, кълна се, че го оценява. Мисля, че тя беше отличен избор. Все още мисля така.

— Но?

— Но аз се състезавам вече от години — играла съм във всички турнири, пътувала съм навсякъде. Постигнах стабилно подобрение благодарение на Марси, няма как да го отрека, но започвам да мисля, че не е достатъчно бързо. Аз съм почти на двайсет и пет! Знаеш ли колко жени са спечелили първите си важни титли на двайсет и пет годишна възраст или по-късно? Десет. За цялото време, откакто се провеждат откритите първенства! Десет. И това е без дори да вземем предвид факта, че се възстановявам от толкова тежка контузия, та пресата твърди, че никога повече няма да спечеля голям турнир. Дори Марси го намекна.

— Ти стигна до четвъртфиналите на Австралия и Откритото първенство на Франция — два пъти. Стигна до полуфиналите в „Индиан Уелс“ и Сингапур. Според мен едва ли може да се каже, че се справяш зле.

— Не искам да кажа това и ти го знаеш. Искам да спечеля Шлем. Цял живот съм тренирала за това, а сега изглежда имам шанс да работя с човек, който може да успее да ме отведе дотам.

— Просто не съм сигурен, че…

— При положение че всичко друго е така, както казваш, ако целта ти беше да спечелиш Откритото първенство на САЩ в следващите две години, кого би наел? Марси Беренсън или Тод Фелтнър? Без да вземаш под внимание стила им на трениране или доколко са симпатични, и каквото там друго включваме в преценката.

Баща й мълчеше.

— Да, аз също — каза Чарли тихо.

— Това не означава непременно, че той е правилният избор за теб — каза господин Силвър и отпи от бирата си.

Чарли срещна погледа му:

— Звучи, сякаш Тод не е правилният избор за теб — отвърна тя.

Господин Силвър я погледна с присвити очи.

— Става дума не само за победата, татко, разбира се, че знам това. С всяка година женските турнири обръщат все повече и повече внимание на общата физическа форма. Преди петнайсет години, ако вдигаш тежести по час на ден, можеше да очакваш да издържиш по-дълго от повечето си съперници в тежък мач от три сета. Всичко това вече се е променило. Жените прекарват почти толкова време във фитнес тренировки, колкото и на корта, а Марси не е съвсем в крак с това. Казах ти преди, че не е склонна да пътува толкова много, и това също създава трудности.

— Тя се опитва да зачене бебе, Чарли. Знам, че разбираш това.

— Естествено, че разбирам това! Тя все още е моя приятелка, татко. Двете прекарваме по повече време всяка седмица, отколкото кажи-речи с всички останали. Бях една от шаферките й, когато се омъжи за Уил! И е естествено той да не иска тя да пътува толкова много. По четирийсет и няколко седмици годишно — това си е истински ад, особено когато се подлагаш на инвитро процедури. Наясно съм, наистина съм наясно. Повече от всичко се надявам да успее да забременее. Но после какво? Мислиш ли, че ще иска да скача на самолета през три дни и да потегля към Дубай? Шанхай? Мелбърн? Торонто? Лондон? А когато съвсем разбираемо не иска да пътува в това състояние — или не може? Знам, че звуча коравосърдечно, но какво ми остава тогава?

Баща й кимна:

— Това е един от рисковете при наемането на жена треньор. Но ми се иска да мисля, че подкрепяме приятелите си, когато…

— Не съм сигурна защо ми причиняваш това. — Гласът на Чарли беше почти шепот.

— Просто водим разговор, Чарли.

— Не го чувствам като разговор, татко. Чувствам го като огромно изнудване. Дори не споменахме случилото се на „Уимбълдън“. В крайна сметка тя носеше отговорност за обувките. Напоследък много забави темпото, докато се опитваше да забременее. И трябваше да чуеш какъв разговор относно бъдещето ми проведохме точно тази сутрин.

Сервитьорът, хлапак от местната гимназия, който според баща й скоро щеше да постъпи със спортна стипендия за тенис в училище от веригата „Дивижън 1“, махна чиниите им със салата и ги замести с купички с боровинки, къпини, малини и ягоди.

— Звучи, сякаш си решила окончателно. Може да не съм съгласен с теб, но те подкрепям в решението ти, каквото и да е то — каза господин Силвър, като загреба малко бита сметана и я изсипа върху ягодите си.

Ще ме подкрепяш, стига да се съгласявам с теб, помисли си Чарли. И макар да не беше сигурна, че наемането на Тод е правилната постъпка, това беше станало много по-ясно, докато излагаше пред баща си всички причини, независимо дали му харесваха, или не.

— Да. Решила съм — заяви Чарли с по-голяма убеденост, отколкото изпитваше.

— Е, добре тогава. Съгласни сме, че имаме разногласия.

Това бяха точно същите думи, с които господин Силвър си беше послужил преди повече от пет години, когато през лятото преди началото на втори курс Чарли беше решила да се насочи към професионалния тенис. Тя винаги бе разбирала, че завършването на четиригодишен колеж и състезаването във висшите нива на женския тенис взаимно се изключваха, и, разбира се, господин Силвър също беше наясно с това — но неодобрението на баща й граничеше с възмущение.

Чарли се канеше да изтъкне, че разговорът им следва познат модел, но я спаси Хауърд Пинтър, собственикът на клуба. Хауърд беше закръглен и плешив и когато говореше, фъфлеше и пръскаше слюнки, и вечно носеше тиранти, които имаха вид, сякаш се изпъват болезнено над грамадния му корем. Хауърд обичаше и двамата и не пропускаше шанс да им го каже, особено сега, когато Чарли беше известна.

— Питър. Чарли! Защо не знаех, че двамата ще обядвате тук днес?

— Здравей, Хауи — поздрави го баща й, вече на крака. — Радвам се да те видя. — Двамата се ръкуваха.

Чарли понечи да се изправи, но Хауърд леко натисна надолу рамото й:

— Моля те, не ставай, скъпа. Харесва ли ви обядът? Приятелката ти също ли ще се присъедини?

Отначало Чарли си помисли, че Хауи пита нея, но после забеляза изражението на баща си. Млъквай, по дяволите, казваше лицето му, когато той погледна Хауи право в очите. Не помнеше някога баща й да е отправял към някого такъв поглед, изпълнен с… какво? Паника?

Каквото и да беше, Хауи схвана намека.

— Простете, съвсем се обърках. Знаете как е на моята възраст: почти съм изкуфял. Казвам ви, всеки ден едва мога да си спомня как да се облека. Можете ли да повярвате, че имаше време, когато знаех по име всяко хлапе, което работеше в магазина за спортни стоки към клуба или в кухнята? Сега имам късмет, ако мога да си спомня кои са собствените ми деца. — Той се засмя насила.

Гневът на баща й изчезна също толкова светкавично, колкото се беше мярнал по лицето му.

— Просто разправям на Чарли всички последни клюки от клуба — каза той с усмивка.

Хауърд се смъкна в един стол до масата с изненадваща ловкост и бързина.

— Ооооо, кажи ми, кажи ми. Вече никой не ми казва хубавите клюки. Да не мислиш, че ме е грижа кой с кого се джафка за часовете за ползване на корта или за поддръжката на голф игрището? По дяволите, не! Искам да чуя кои се натискат в дрешника!

Всички се засмяха и Чарли изпита облекчение, че баща й, изглежда, успя да се разведри, но самата тя не можа да сдържи утаилото се раздразнение. Тримата бъбриха в продължение на няколко минути, през които Чарли осведоми Хауърд за някои привидно сочни, но напълно безвредни клюки от турнирите: слухове, че Наталия излиза с някакъв прочут куотърбек; саудитският мултимилиардер, за когото се твърдеше, че предложил седемцифрена сума на всеки от класираните в топ три играчи в мъжкия тенис, за да изиграят по един мач с него в имението му в Джеда; поставената под номер пет в ранглистата жена, която току-що се бе провалила на изненадващ допинг тест. Той плесна с ръце и се ухили. Това дори не са хубавите клюки, помисли си Чарли. Запита се как ли щеше да реагира той на новината за Тод Фелтнър. Или, като стана въпрос, на факта, че тя поддържаше небрежна връзка с най-привлекателния играч в мъжкия турнир. Усмихна се вътрешно при тази мисъл.

— Окей, ще ви оставя да обядвате — каза Хауърд, като погледна господин Силвър. За миг настъпи неловко мълчание. Хауърд се прокашля и избута стола си назад. — Е, ако ме извините, дългът ме зове. Сигурен съм, че някоя отегчена домакиня трие сол на главата на някого от служителите ми в съблекалнята, докато ние тук си говорим. Чарли, винаги е удоволствие да те видя. Посещавай ни по-често, чуваш ли? — Той се наведе да я целуне по бузата; Чарли с усилие се застави да не избърше останалата по кожата й влага.

— Благодаря, че се отбихте да ни поздравите, господин Пинтър — каза тя. — И да не вземете да раздрънкате тези турнирни тайни.

Той нададе мощен гърлен смях като Дядо Коледа и бавно се отдалечи. Чарли се обърна към баща си:

— За какво говори той? Каква е добрата новина? И коя е „новата ти приятелка“?

— Не е голяма работа, Чарли. Просто Хауи ми уреди да се преместя в една от трите къщи за гости, които държат в далечния край на землището на клуба — сещаш ли се, близо до басейна? Те са доста приятни.

— Къщите, които са построени… кога беше — в началото на двайсети век? Имат ли изобщо отопление? Защо, за бога, би искал да живееш в една от тях? Не мисля, че всъщност някой дори е отсядал в някоя от тях от десетилетия насам!

— Малко са примитивни, да, но помисли си колко време ще спестявам, като не се налага да шофирам напред-назад от Топанга всеки ден. Трафикът наистина…

— А какво ще стане с нашата къща? Мама обичаше нашата къща! — Чарли нямаше намерение да споменава майка си точно в този момент, но дори не си беше представяла ден, когато баща й би продал дома от детството й. В края на краищата, това беше последното място, където бе живяла майка й. Там беше починала. На Чарли й се струваше необяснимо, че той някога би напуснал тази къща.

— Знам, че беше така, миличка. Всички я обичаме. Но трябва да разбереш, че нещата се променят, ситуациите се променят. На този етап от живота си просто нямам времето или енергията да се грижа за толкова голяма къща.

— Така че би предпочел да живееш тук? Вече прекарваш твърде много време тук. — Чарли почувства надигащата се паника. — Заради парите е, нали?

Баща й срещна погледа й:

— Не става въпрос за пари. Това изобщо не е твоя грижа, чуваш ли ме?

— Защо иначе би направил това? Не разбирам защо отказваш да ми позволиш да помогна! Какво значение има каквото и да е от това, ако не мога да помогна на семейството си?

— Все още съм твой баща — каза той остро. После по-меко: — Никой не е по-наясно от мен колко много трябва да инвестираш в кариерата си. Солидна заплата за треньора ти и цялото пътуване за двама ви с Джейк, а ще се въздържа да си представя колко по-голямо заплащане от Марси ще иска Тод Фелтнър. Трябва да инвестираш в себе си, Чарли.

— Просто не разбирам защо ти е да се местиш…

Той вдигна ръка:

— Достатъчно. Ще бъде страхотно да се сдобия с по-малко жилище и да се отърва от всекидневното пътуване от къщи до клуба. Да, ще бъде и тежко. Но е време.

Чарли се насили да се усмихне въпреки прималяването в стомаха си.

— Окей тогава. Може би и двамата трябва да се съгласим, че имаме разногласия.