Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (11)

11
Бляскава и ослепителна

Кий Бискейн

март 2016

Зоната за отдих на играчите в Кий Бискейн можеше да се похвали с огромен ограден вътрешен двор с палми от всички страни и гигантски прозорци. Когато светлината на ранното утро нахлу вътре, Чарли отново си помисли каква късметлийка е да има кариера, която следва пътя на слънцето.

— Виждам, че всичките ми мъже ме очакват — Чарли кимна за поздрав на Дан и Тод и целуна Джейк по бузата.

— Защо само си зяпаш телефона като някой задник? — кресна Тод на Дан, докато се взираше в собствения си телефон. — Занеси й сака в съблекалнята и кажи на служителя, че ще бъдем готови за залата за разтягания след десет минути. — Дан се пресегна за сака с ракетите на Чарли и моментално се отправи към долния етаж.

Залата за почивка, обикновено претъпкана с играчи и треньори, изтягащи се на кожените дивани, забили поглед в телефоните и айпадите си, беше на практика празна толкова рано: само Гаел Монфис и треньорът му седяха в ъгъла и пиеха нещо, което приличаше на гореща вода с лимон, а една тийнейджърка, която Чарли разпозна като участничка с уайлд кард, бе заспала на един шезлонг по памучни панталони и яркорозови слушалки „Бийте“. Телевизорите с плоски екрани, окачени върху почти всяка вертикална повърхност, показваха главно празни кортове. Няколко играчи на двойки загряваха на корт 4, а съперничката на Чарли започваше да прави упражнения за разтягане на корт 7, но иначе всичко беше спокойно.

— Подранила е — отбеляза Чарли, като кимна към съперничката си на екрана.

— И ти щеше да подраниш, ако беше чак към седемдесето място в ранглистата. Тя знае, че ще изгуби, но бъди готова да се бори здраво. Внимавай с дропшотовете. Изненадващо опитна е с тях — каза Тод, без нито за миг да вдига поглед от телефона си.

— Малко по-добре ли се чувстваш днес? — обърна се Чарли към Джейк. Той също се взираше в телефона си.

Телефоните и на Джейк, и на Тод изпиукаха.

— Готови са за нас — обявиха в един глас двамата.

— Кои са „те“?

— Момичето на Мередит. Тук е и е напълно готова за действие. — Джейк се изправи и вдигна чантата си „Джак Спейд“ на рамо.

— Извинявай — какво?

Тод и Джейк вече бяха стигнали до вратата, която водеше към женската съблекалня.

— Казва се Моник и при нея са новите ти екипи и всичко друго, което ще ти трябва — каза Джейк, като й държеше вратата отворена.

— Може ли някой тук да говори на английски, моля ви? Съгласих се на стилист за помощ извън корта. Не за екипа, с който играя.

Тод посочи към екипа й:

— Не разбирам много от мода, но дори аз знам, че това не обявява гръмко: „Принцесата воин“. Или изобщо нещо добро.

— Това трябва да нося — каза Чарли и посочи надолу към късата си рокличка в тюркоазно и розово и късите панталонки в тон с нея отдолу. — Имам две резервни в сака си, плюс одобрени чорапи и маратонки. Или забрави, че договорът ми изисква това?

— Всичко е уговорено — заяви Тод. Телефонът му отново изпиука.

— Как така уговорено? Какво става? — Чарли се изправи, с ръка на хълбока. Като спортистка, спонсорирана от „Найки“, по договор от Чарли се изискваше да носи облеклото, което те й осигуряваха, в цвят и стил по техен избор. Можеше понякога да отправи дадено искане, което те обикновено се опитваха да уважат — да предпочете пришит спортен сутиен към тениска, която обикновено изискваше отделен такъв, да се чувства по-удобно в рокля вместо в горнище и пола; да поиска по-дебели презрамки на късото горнище вместо тънките или, най-лошото от всичко, къси ръкави — но това беше кажи-речи цялото съдействие, което получаваше. Всички жени, подписали договор с „Найки“, носеха различни вариации на един и същ цвят на всеки турнир и всъщност нямаше кой знае колко неща, които човек можеше да направи по въпроса. Тюркоазното и неоново розовото нямаше да са цветовете, които би избрала, но стига да беше удобно и да й ставаше — а в общи линии случаят винаги беше такъв — отдавна бе престанала да си мечтае за повече контрол.

— Моник е на свободна практика и е обличала всички. По една случайност се оказа, че тази седмица е в Маями за фотосесия на „Харпърс Базар“ — каза Джейк, като скролваше из съдържанието на служебния си „Блекбъри“. — От „Найки“ ми дадоха писмено съгласие за ребрандиране и рано тази сутрин изпратиха някои варианти по Messenger. Готови са да ти позволят да разчупиш малко правилата за координиране на цветовете в полза на по-добрата реклама. Моник чака вътре да сглоби всичко.

Джейк дръпна рязко вратата на съблекалнята, за да я отвори, и Тод направи знак на Чарли да мине напред.

— Просто върви. И прави каквото тя казва.

Чарли показа документите си на охраната и влезе в застланата с килим съблекалня, в която на никой друг — дори на треньорите, физиотерапевтите или приятелите — не се позволяваше да влиза. Веднага се запита как ли беше успяла Моник.

— Шарлот? Аз съм Моник. Да, виждам, че си точно толкова висока, колкото казаха. Наистина не им вярвах.

— Не повярвахте на кого? — попита Чарли.

Моник беше завзела цялото пространство за разтягания в съблекалнята. Имаше портативен щендер за дрехи, отрупан със суичъри с качулки, долнища за загряване, роклички за тенис, поли, потничета и тениски. Встрани имаше сгъваема маса, отрупана с бельо, спортни сутиени, къси чорапи и всевъзможни ленти за китките. И най-странното, всичко беше черно.

— Треньорът ти. Брат ти. Уикипедия. Висока метър и осемдесет. Толкова малко дори от моделите напоследък са толкова високи. Но не се безпокой, избрах размерите в съответствие с това. — Моник най-сетне се изправи. Беше изненадващо неспретната, но по онзи фантастичен, граничещ с вид на бездомница начин: спускаща се на дълги, тънки кичури платиненоруса коса до кръста с почти осемсантиметрови черни корени; копринени черни шалвари с ластик около талията и глезените; безредно преплетени сребърни и златни накити и висулки с кожени каишки; мъжка долна фланелка с шпиц деколте, върху която носеше овехтяло рокерско яке; боти от змийска кожа с нисък дебел ток, които, странно, със същия успех можеха да са подходящи и за проститутки, и за баби. Гвоздеят беше голям инкрустиран с диаманти платинен пръстен с форма на верига, който се увиваше около и между всичките четири пръста на лявата й ръка, поради което бе принудена да разчита изцяло на левия палец и дясната си ръка дори за най-простите задачи.

— Аз съм спортистка, а не модел — каза Чарли, опитвайки се да запази ведър тон. — Плюс това „Найки“ знаят мерките ми с точност до милиметър. Правят по поръчка всичките ми екипи. Знаят размерите ми.

Моник се засмя. Неприятно.

— Да, ами, днес нямаше време за това. Целувките с Марко Валехо снощи промениха разписанието на преобразяването, така че правим най-доброто, което можем, за много кратко време. Ще скалъпим нещата за Кий Бискейн, а после — къде си след това? Акапулко? — ще се постараем да е както трябва.

Имаше толкова много неща за подробно разясняване, че Чарли дори не знаеше откъде да започне.

— Да ги „скалъпите“?

— Ела тук, нямаме много време. Не трябва ли да се зареждаш с въглехидрати или нещо такова в осем?

— Закуска? Да, наистина тогава се опитвам да хапна. — Чарли отиде до щендера с облекла и започна да преглежда дрехите. — Защо всичко е черно?

— Воините носят черно. — Моник не вдигна поглед. Беше заета да съчетава една пола и горнище.

— Всъщност предпочитам рокли — каза Чарли. — Разсейвам се, когато нося потниче и то се набере и се вдигне нагоре, когато изпълнявам сервис. Какво ще кажете за това?

— Хмм — промърмори Моник. Звучеше крайно незаинтересувана. — Боже, в екипите за тенис наистина няма кой знае какво разнообразие, нали? Ето, искам да пробваш това. — Вдигна едно относително безобидно на вид семпло късо черно потниче и права пола.

— Никой не носи черно — възрази Чарли с надигаща се паника. — Това е тенис, а не нощен клуб.

— Пробвай го. — Тонът на Моник беше спокоен, но твърд: повече обсъждане нямаше да има.

Чарли се съблече напълно гола и се изправи: изопнати назад рамене, издадени напред бедра, силна, уверена и горда. Надяваше се да накара новата си стилистка да се смути поне малко, но Моник не изглеждаше ни най-малко изненадана. Вместо това бавно премести поглед от краката на Чарли нагоре към лицето й, хладнокръвно оглеждайки всеки сантиметър от голото й тяло.

— Прекрасно — заяви тя след един дълъг миг, в който Чарли с раздразнение откри, че се чувства неловко. — Всъщност много по-добре от всички подлагащи се на гладуване модели. Прекрасен корем, истински гърди, някоя и друга извивка около ханша. Някои може и да кажат, че бедрата са твърде яки, но мисля, че работят в твоя полза. А задникът ти е убийствен. Как го поддържаш толкова високо?

Чарли почувства как бузите й пламват:

— Точно сега не мога да реша дали да ви целуна, или да ви ударя. Май и двете.

Моник отметна глава и се разсмя заразително:

— Тогава знам, че постъпвам правилно. Харесвам те. Ще се справиш. Просто ми се довери, окей? Ще бъдеш убийствена.

Чарли кимна. Когато Моник й даде знак, тя пробва потничето и полата. И двете бяха изключително семпли, неща, които беше носила хиляди пъти: единственото, което явно ги отличаваше от буквално стотиците поли и потничета, които притежаваше, беше, че са черни.

— Ммм, обърни се. Добре, харесва ми лекият клош тук, но определено трябва да вдигнем дължината. — Тя дръпна нагоре презрамките на сутиена на Чарли, при което гърдите й леко се раздрусаха. — Добре, това ми харесва. Само ще поработя малко тук… и тук. — Тя сложи две безопасни игли, надраска няколко бележки в малък червен бележник от молескин и се обърна да погледне Чарли. — Окей, вмъквай се обратно в онова отвратително тюркоазно нещо и върви да закусиш. Кога можеш да си обратно тук? След двайсет минути?

Чарли кимна.

— Ще подготвя всичко дотогава.

— Ще ги преправяте ли? Удобно ми е така, както е в момента! — Чарли нямаше намерение да хленчи, но нямаше начин да позволи на тази жена — тази стилистка — да прецака удобството й на корта. Тя беше на първо място тенисистка — а не, както Моник така деликатно бе изтъкнала, манекенка. Споменът за „Уимбълдън“ и издънката с обувките още беше пресен в ума й: не можеше да има повече издънки по отношение на гардероба. Нито една.

— Тръгвай. Остави ме. Нямам много време — каза Моник. Бръкна в гигантска платнена чанта и измъкна шевна машина.

— Това сериозно ли е…?

— Върви!

Минути по-късно Чарли излезе от съблекалнята. Джейк и Тод веднага се втурнаха към нея да й зададат милион въпроси, но Чарли настоя да се въздържи от преценка, докато не се облече. Поръча си овесена каша с бадемово масло и нарязани банани с две твърдо сварени яйца от кухнята за играчите и положи всички усилия да гледа нещо на екрана на айпада си. Със слушалки в ушите. Напълно пренебрегвайки брат си и треньора си. Далеч по-добре беше да се съсредоточи върху последния епизод на „Тази стара къща“, отколкото да се фокусира върху нарастващото си безпокойство заради предстоящия си мач, така че дъвчеше бавно, методично и мълчаливо. В мига щом приключи се отправи обратно към съблекалнята.

— Съжалявам, знам, че не беше дълго, но вече трябва да се обличам. Имам предвид веднага. Няма да си съкращавам времето за тренировка само за да…

Моник вдигна ръка:

— Свърших. Ела тук.

Чарли отиде до импровизираното ателие на Моник в стаята за упражнения и забеляза две други състезателки да ги гледат от съблекалните. Разбираше защо. В едва двайсетте минути, в които беше отсъствала, Моник някак беше успяла да пришие тънка ивица от черна кожа около долния край на полата.

— О, боже мой, направила си това? Чакай, кога го направи? И как? Моник, изглеждат фантастично, но категорично няма начин да нося кожа на корта. Разбираш това, нали?

Моник изсумтя:

— Млъквай и се събличай. Веднага.

— Но това е кожа.

— Кожени акценти — поправи я Моник. — Гола. Веднага.

Чарли хвърли поглед нагоре към стенния часовник. Трябваше да е на корта след десет минути, ако искаше да вмести цялата си програма от упражнения за разтягане и разгряване. Остро давайки си сметка, че другите две тенисистки наблюдават всяко нейно движение, тя отново се измъкна от тюркоазната си рокля. Първо нахлузи чифт черни шорти, които й подаде Моник: бяха същите, каквито носеше обикновено, и дори не забеляза, докато Моник не посочи, че върху задната част на тези имаше избродирани с блестяща нишка буквите Ш и С. Една буква на лявата буза на задника и една — на дясната, за да сме по-точни. И въпреки това не ги усещаше по-различни с нищо.

— Поличката ти се вдига по — колко — милион пъти при всеки мач? И целият стадион зяпа задника ти, права ли съм?

Чарли кимна.

— Това вероятно е главната причина мъжете да гледат женски тенис — заяви авторитетно Моник. — Ще бъде истинска небрежност, ако не се погрижим за тази рекламна възможност.

— Амин, сестро! — провикна се едната състезателка откъм шкафчето си. Дори не се преструваха, че не гледат. — И на мен ми се ще малко брандиране на задника. Да ви се намират още букви?

Всички се засмяха, включително Чарли. Тя покри с ръце голите си гърди и подскочи леко пред огледалото. Както се очакваше, полата й литна нагоре и сребърните й инициали се показаха пред очите на всички.

— Така, сега това. — Моник й подаде черния спортен сутиен „Найки“, който Чарли беше пробвала по-рано, само че този беше с кристали, инкрустирани навсякъде по трите пресичащи се презрамки.

— Да не би да си носиш собствена машинка за обшиване с кристали? — попита слисано Чарли. Нахлузи сутиена през главата си и с облекчение видя, че „гръбчетата“ на кристалите са покрити отдолу с мека като коприна материя. Не усещаше нищо по-различно от преди — всъщност усещането беше по-хубаво.

— Да.

— Шегувах се!

— Аз пък — не. Това е истинска машинка за обшиване на плат с кристали от информационната реклама в началото на деветдесетте. Имам два резервни от eBay просто за всеки случай. Направо бих умряла без нея. Ето, облечи потничето.

Моник беше взела стандартното тенис потниче на „Найки“ и го бе „персонализирала“, изрязвайки триъгълна дупка на гърба — голяма точно колкото да разкрие стегнатите раменни мускули на Чарли и кристалите, които сега красяха спортния й сутиен.

— Това изглежда наистина добре — провикна се Карина Гайгер и вдигна окуражително палци към Чарли. — Може и аз да пробвам — изкикоти се Карина, докато прокарваше ръце надолу по едрите си, издадени напред бедра.

— Благодаря. — Чарли се усмихна. Трябваше да признае, че е съгласна. Без да й напомнят, нахлузи полата. Макар че акцентът ясно се виждаше, нищо, освен копринено мека тъкан не докосваше кожата й. Изглеждаше заплашително, но чувството беше страхотно.

— Как го направи? — попита тя Моник. — Ти си вълшебница.

Моник махна пренебрежително с ръка.

— Така, сега остава само косата ти.

— Нося косата си на плитка. Това не подлежи на обсъждане — почти изпищя Чарли. На вид и допир екипът беше невероятен, но плитката трябваше да остане. През годините беше пробвала всичко — ленти за коса, високо вдигната и ниско пусната конска опашка, кокове с всякакви размери, дори пусната за един особено кошмарен петминутен отрязък от време — но с никоя прическа не се чувстваше удобно на корта, освен единична дълга плитка. Пристегната отгоре на темето и отново в най-долния край с прости ластици, често — с пъстра панделка, вплетена в нея, за цвят. Напръскана с „Л’Ореал Елнет“, за да удържи измъкналите се кичури. А ако беше изключително горещо — покрита с еластична, тънка лента за коса. Тук нямаше — не можеше — да проявява отстъпчивост.

— Знам, че не мога да ти се бъркам за плитката — каза Моник и завъртя очи. — Ето, сложи първо тези.

Чарли пое двете блещукащи връзки за коса и ги пъхна между устните си. Събра тъмните вълни на косата си в средно висока конска опашка и я върза. Отне й само още десет секунди да сплете гъстата си, буйна конска опашка на широка плитка и да замрази политналите кичурчета с малко лак за коса.

— Готово — каза тя, като опипа главата и плитката си да се увери, че всичко си е на мястото. — Така ми харесва.

— Понякога носиш диадема, нали? Или козирка?

— Нося лента за коса, когато навън е много горещо, но само защото предните кичури на косата ми се измъкват от опашката и залепват на челото ми. Никаква козирка. Нито шапка. Не харесвам сенките, които хвърлят върху лицето ми: това ми пречи да виждам топката в дълбочина. А понякога и да преценя завъртането.

— Аха — промърмори Моник. Звучеше безкрайно незаинтересована. — Просто ми съдействай за това, моля.

Другите две момичета бяха приключили в съблекалнята и си тръгнаха. Чарли се запита коя ли беше съперничката й. Щяха да ги повикат на корта след по-малко от пет минути. Възможно ли беше тя вече да е там?

— За кое точно да ти съдействам? Ще призная, че имах съмнения — и все още не съм сигурна, че е страхотна идея да играя в трийсет и две градусова жега, облечена цялата в черно — но наистина мисля, че изглеждам страхотно.

— Всичко е еластично и спомагащо попиването на потта, и всичките тия глупости — каза Моник, като тършуваше из грамаданската си чанта „Гояр“. — Не се хващай за черното. Можеш и сама да видиш, че нито кожата, нито кристалите ще ти попречат. Съкрушена съм, но признавам, че това е един от много малкото пъти, когато е важно да се вземе предвид както модата, така и функционалността. Ела тук.

Чарли току-що беше приключила с връзването на маратонките си — бяха точно копие на обичайните й обувки, само че изцяло в черно и осеяни със засукани редове от кристали — и пристъпи към Моник.

— Затвори си очите.

— Никакъв грим. Става пълна катастрофа, когато се изпотя и…

— Никакъв грим. Сега затвори очи.

Чарли се подчини. Почувства как Моник леко издърпва нещо през главата й, като внимава да не развали плитката й, а после го прикрепва с две шноли.

— Идеално!

Чарли бързо отвори очи. Моник я беше отвела до огледалото в цял ръст в съблекалнята и Чарли можеше само да се взира в себе си.

— Знам, че е малко необичайно, но наистина мисля, че прави цялото…

— Прелестно е — прошепна Чарли. Вдигна ръка да докосне малкия и невъзможно фин грозд от скъпоценни камъни точно над пътя на косата си. Коронката беше лъскава, но въпреки това елегантна и се придържаше на място от една от еластичните черни ленти на Чарли, която почти напълно се сливаше с косата й.

— Добре, така и би трябвало — кимна Моник. Изглеждаше удовлетворена и може би малко облекчена.

Чарли опипа ред миниатюрни лилави камъчета, които се събираха във форма на малко сърце към центъра.

— Аметист. Зодиакалният камък на майка ми — прошепна тя.

— Да, брат ти ме подсети за това. Останалите са цветни и прозрачни кристали „Сваровски“, каквито са и всички кристали, с които са украсени спортният ти сутиен и маратонките. Техните хора ще бъдат много приятно развълнувани.

Чарли премести поглед от инкрустираните си с кристали маратонки към подкъсената си, поръбена с кожа пола, огледа секси разтвореното си късо потниче и обсипания с бляскави късчета спортен сутиен, и накрая се спря върху малката, оформена като корона диадема, за която, ако не я виждаше с очите си, щеше да се закълне, че изглежда кичозна в най-добрия случай и отблъскваща — в най-лошия, и си помисли: Да. Получава се.

— Тръгвай! — нареди Моник.

Чарли се хвърли на врата на изненаданата стилистка и я прегърна. Моник се поколеба за момент, но после отвърна на прегръдката й.

— Леле, добре, значи ти харесва. Супер.

— Влюбена съм в това.

— Отлично. Положението само ще се подобри, когато не се налага да действаме толкова набързо. Наритай малко задници днес, ясно?

Чарли благодари на Моник и измина почти с подскачане целия път до чакалнята за играчите.

Дан пръв вдигна поглед от романа си, когато тя влезе.

— По дяволите — продума, позволявайки на погледа си да се придвижи от краката към главата й. — Изглеждаш фантастично.

Сигурно моментално се беше смутил заради дръзкото си изказване, защото промърмори някакво извинение, но Чарли бе във възторг.

— Мислиш ли? — попита тя и леко се завъртя. — Хубаво е, нали?

— По-добре от „хубаво“ — каза Дан. — Умопомрачително е.

Тод се приближи с пластмасова чаша кафе в ръка. Със свободната си ръка хвана Чарли над лакътя и я завъртя в полукръг, докато я оглеждаше като парче месо.

— Ето, за това говоря — каза. — Дръзко излъчване. Малко сексапил. Голям, тлъст среден пръст за онези хубави малки роклички, в които вечно търчиш наоколо.

— Значи ти харесва? — попита Чарли, макар че вече знаеше отговора.

— По дяволите, да, харесва ми. Казва едновременно „Чукай ме“ и „Не се ебавай с мен“. Какво има да не му харесвам?

— Наистина те бива с думите, знаеш ли? — подхвърли Чарли и макар да знаеше, че би трябвало да се обиди от вулгарната му преценка, неволно изпита наслада от похвалата — особено след като беше изречена от Тод.

Чарли се огледа наоколо, за да покаже тоалета си на Джейк, но когато обявиха мача й по високоговорителя над главите им, Тод се обърна и постави ръце на раменете й.

— Слушай ме много внимателно — каза той с лице само на сантиметри от нейното. Чарли усети мириса на кафе в дъха му и видя амалгамните пломби на задните му зъби. Постара се да не се присвие от отвращение. — Вече обсъдихме стратегията. Знаеш как да смажеш това момиче. Използвай този мач като шанс да се упражниш в ролята на завършена шибана кучка. За теб тя е нищо — просто петънце незначителна мръсотия, която ще пратиш обратно отново в забвение, след като я стъпчеш с резултат 6:0, 6:0 в два поредни сета. Разбрано?

Чарли отвори уста да каже нещо, но Тод вдигна ръка.

Лицето му се доближи още повече:

— Ти си проклет воин, Шарлот Силвър, а воините побеждават. Онова, което не правят, е да прегръщат противниците си или да плачат за майките си, или да дават мило и драго за всеобщото обожание. Разбираш ли ме?

— Да — каза Чарли.

— Какво си ти? — попита той.

— Воин.

— А какво правят воините?

— Побеждават.

— А какво ще кажеш на противничката си, когато я видиш на корта след четири минути?

— Нищо.

— Точно така — нищо. Нито една проклета дума. За теб тя все едно е мъртва, ясно ли ти е? Имаш по-сериозни неща, за които да се тревожиш, от това как се чувства тя днес. Като например да я напердашиш така здраво, че да й се прииска да се оттегли завинаги. Capisce?

— Capisco.^[1]

— Сега върви. И не се връщай при мен, ако изгубиш този мач, Силвър.

Тод се обърна и тръгна бавно към другата страна на чакалнята за играчите, където — знаеше Чарли — щеше да си приготви поредното грамадно кафе, а после да отиде до мястото й на корта.

Дан повдигна вежди към нея:

— Е, това… си го биваше.

Чарли видя неодобрението в изражението му, но като никога този път не допусна то да я впечатли. Да, Тод беше прекомерно надъхан, но независимо дали се дължеше на насърчителната му реч, или на нейното преобразяване, тя се чувстваше точно толкова силна и решителна, колкото изглеждаше. Възможно ли беше една нова външност да е в състояние да създаде увереност? По-рано Чарли не би смятала така. Но сега сведе поглед към изцяло черното си великолепие и разбра, че отговорът е: По дяволите, да.