Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (4)

4
Двадесет и трета сред най-добрите

Лос Анджелис

август 2015

Табелата с надпис „Продава се от собственик“ можеше със същия успех да е окичена с коледни лампички, защото беше първото нещо, което Чарли виждаше всеки път, щом погледнеше през прозореца на спалнята си. Бяха минали две седмици, откакто баща й бе обявил намерението си да се премести на територията на „Бърчууд“, а тя все още смилаше новината. Бунгалото с три спални, разположено малко встрани от булевард „Топанга Кениън“, не беше особено идилично — лъкатушещата автомобилна алея отдавна се бе разбила на ситни камъчета, а отвън мястото отчаяно се нуждаеше от пребоядисване (да не споменаваме нови врати и прозорци), но онова, което липсваше на къщата от детството й по отношение на привлекателността, се компенсираше предостатъчно във вид на спомени: неделните вечери с барбекю в задния вътрешен двор, обкръжен от гора; как караше колело с Джейк до Щатския парк „Топанга“ и спираха да си вземат кока-кола от крайпътната бензиностанция, която оттогава насам се беше превърнала в пазар за органични храни; как помагаше на майка си да се грижи за поставените по первазите на прозорците сандъчета с циганчета, които засаждаха всяка година. Семейството й никога не бе имало навика да организира големи партита или да посреща тълпи от гости, но Чарли помнеше предимно щастливо детство в тази къща, дом, който майка й обичаше и поддържаше с огромна радост, мястото, където беше затворила очи за последен път. Не беше чудно, че Чарли почти не беше променила стаята от детството си — чак до плакатите на Джъстин Тимбърлейк — и че все още я смяташе за свой дом, защото, наистина, за какво й беше да плаща наем някъде другаде, когато през единайсет от общо дванайсет месеца в годината беше на път? Това, което не пасваше, беше представата баща й да продаде това късче от общото им минало и да се нанесе в някаква къща за гости. В землището на „Бърчууд“. В Палисейдс. Тя поклати глава само при мисълта за това.

Гледаше на приложението за ESPN на айпада си биографичен филм за сложния заплетен живот и времена от треньорската кариера на Тод Фелтнър. Превъртя напред през началните години, в които се виждаше как Тод расте в Лонг Айлънд и участва в първите си мачове на сингъл за „Грейт Нек Норт“. Подмина времето, когато беше играл на сингъл в Университета на Мичиган, краткия му престой в тренировъчната програма на „Морган Стенли“ и как по време на почивка във Флорида открил тринайсетгодишно дете чудо в тениса, което си изкарвало допълнителни пари, като носело топките за голф, когато Тод играел. Нещо у това дете — Ейдриън Евърсол — толкова вдъхновило Тод, че той напуснал омразната си чиновническа работа, преместил се в Тампа и се заловил да научи всичко, което му било нужно, за да обучи едно талантливо хлапе, преди да го превърне в световния номер едно само за осем кратки години, макар самият той да нямал никакъв опит в професионалния тенис. Отразяването на историята включваше множество сцени, в които Тод обсипваше с крясъци и обиди Ейдриън, а по-късно и други мъже, които бе тренирал и извел до върха. На един особено изнервящ полуфинал от Откритото първенство на САЩ охраната на турнира със сила бе откъснала Тод от ложата за почивка на Ейдриън, след като беше ругал играча толкова гръмко и непристойно, че телевизионните камери дори не можеха да излъчат гневния изблик на живо. Но после, минути по-късно, следваше нова сцена: как Ейдриън вдига шампионската купа високо над главата си и я целува, докато светът ликува. Чарли гледаше, едва дишайки: можеше да почувства тежестта на онзи трофей, да чуе как публиката изразява гръмогласно вълнението си, да усети мириса на потта и мръсния въздух на „Куинс“, докато я обявяваха за най-добрата. Против волята си — въпреки откровено плашещата демонстрация на гняв от страна на Тод — още в този миг разбра, че искаше това. Искаше него.

Сякаш Тод вече беше проникнал в съкровените кътчета на ума й, телефонът й иззвъня и младо момиче с висок пронизителен глас каза: „Шарлот Силвър? Свързвам ви с Тод Фелтнър“. Чарли почувства как пулсът й се забързва и натисна бутона „Пауза“ на айпада си.

— Шарлот? Тод Фелтнър на телефона. Извини ме за грубия език, но ми писна да се ебавам с някакви си там текстови съобщения. Пристигам в Лонг Бийч в петък по обяд. Правя обратен завой и хващам полет за Хаваите в осем, и бих предпочел да не идвам в земеделските райони, така че какво ще кажеш да се срещнем във фоайето на хотел „Стандарт“ в центъра? Ще те удостоя с бляскавото си присъствие и можеш да ми изредиш списъка си с въпроси. В два?

Милион неща препускаха из ума й. Не й харесваше самонадеяността му. Но си пое дълбоко дъх, спомни си настойчивостта на Джейк и собственото си зараждащо се вълнение и каза:

— Значи в два, господин Фелтнър. Ще се срещнем там.

— Върховно! — заяви той, успявайки да придаде на думата саркастично звучене. — И ми казвай Тод. „Господин Фелтнър“ ме кара да се сещам за баща ми, а ако някога беше имала удоволствието да срещнеш тоя тип, щеше да знаеш, че това си е доста скапано преживяване.

— Тод, значи — повтори Чарли. Преди да бе успяла да се почувства неловко, Тод заяви, че асистентката му ще уточни подробностите с имейл, и затвори.

Тя изпрати на Джейк есемес: „Задейства се“ с времето и мястото и си изключи телефона.

* * *

Когато влезе в „Стандарт“, облечена в джинси и удобен блейзър, Чарли умишлено подраняваше с петнайсет минути. Обзета от облекчение, че има малко време да си поръча чаша газирана вода и да подреди бележките си, тя се увери, че нищо няма да я отклони от списъка й. Беше отпечатала спретнато цели деветнайсет точки — въпроси, теми за разговор, по които искаше да го чуе какво мисли — на лист светлосиня хартия за писма. Но когато се приближи до подиума на салонната управителка във фоайето, за да помоли за маса, Тод изрева от високото си столче до бара отзад:

— Силвър! Насам.

Тод не се изправи, когато тя стигна до масата.

— Сядай — каза, махвайки с ръка към останалите свободни места. — Не възразяваш да ти викам „Силвър“, нали?

— Всъщност предпочитам „Чарли“ — каза тя, настанявайки се на стола най-далече от този на Тод, макар че оттам се разкриваше единствено гледка право към стената. — Подранили сте.

— Правило номер едно на Тод Фелтнър: ако не си подранил, значи закъсняваш. — Смехът му беше нещо средно между кикот и подигравателно пръхтене. Чарли не можеше да реши кое й е по-неприятно: тъпото му правило или фактът, че говори за себе си в трето лице.

С ръст от само малко над метър и седемдесет и пет, силата му като играч в колежа се дължеше изключително на мускулестите му рамене и неимоверно широки, мощни бедра, които по странен начин го правеха да изглежда почти толкова широк, колкото и висок. Сега, когато вече прехвърляше средната възраст, мускулестото, едро телосложение се бе преобразило в крушовидна форма: почти атрофирали рамене и торс, издуващ се като балон във формата на грамаден задник и шкембе, всичко това — крепящо се на бледи, кльощави крака.

— Какво ще си вземеш? — попита Тод и побутна едно меню в нейната посока.

Жена, обута в кожени панталони и боти с висок ток, се появи до масата им и на Чарли й отне един миг да осъзнае, че това е тяхната сервитьорка. Хвърли поглед към телефона си и видя, че до пристигането на Джейк все още има тринайсет минути, може би повече.

— Само чаша кафе засега, ако обичате — каза тя. Имаше намерение да си поръча обяд, но искаше да изчака Джейк.

— Безкофеиново — излая Тод. Както сервитьорката, така и Чарли се обърнаха да го погледнат. Самият той ли искаше безкофеиново, или го поръчваше за Чарли?

— За нея — поясни той.

Чарли се насили да се усмихне:

— Благодаря, но не, предпочитам нормално. — Обърна се към сервитьорката. — С кофеин, моля. Двойна доза.

Тод се засмя, змийският му език се стрелна бързо:

— Наслаждавай се сега, скъпа. Ако ще работиш с мен, можеш да се сбогуваш с това, както и с всичко друго, което е поне малко приятно. Но и до това ще стигнем.

Чарли знаеше, че ако там седеше Марси вместо Тод, вече щяха да са си поръчали клуб сандвичи с пържени картофи и щяха оживено да разнищват най-новите клюки за знаменитостите. Чарли си блъскаше ума да измисли безобидна тема за неангажиращ разговор, за да запълни времето, когато Джейк се появи като видение пред тях.

— Надявам се, че не съм изпуснал нищо — той се наведе да целуне Чарли по бузата. Тод отново не се изправи, но Джейк заобиколи масата и го плесна по гърба: — Тод, страхотно е да ви видя. Благодаря, че отделихте време днес.

Чарли винаги малко се изненадваше, когато видеше брат си да изглежда толкова професионално. Колосаната му бяла официална риза подчертаваше тена му, а целият му вид — тъмносин костюм с европейска кройка без вратовръзка, скъп часовник и обувки — отдалеч даваше да се разбере, че е успешен холивудски „ловец на таланти“. Никой дори не би предположил, че той живее в апартамент тип „студио“ в сграда без асансьор в Харлем — или пък че единствената му клиентка в мениджърската агенция за спортисти, където работеше, е собствената му сестра.

Дори още не си бяха поръчали храна, когато Тод плесна с длан по масата и каза:

— Никой от нас няма много време, така че да минаваме направо на въпроса. Силвър — ъъ, Шарлот — ти си дяволски добър играч с голям потенциал. Но за момента това е всичко. Участваш в турнири вече от почти пет години и нямаш Шлемове, само две важни титли на сингъл, и досега не си стигала по-високо в ранглистата от двайсет и трето място. Освен това току-що си претърпяла операция. Сигурен съм, че много хора са препоръчали да се оттеглиш.

— С цялото ми уважение, господин Фелтнър, да си двайсет и третата най-добра тенисистка на земята не е толкова ужасно — обади се Джейк. Чарли го стрелна с признателна усмивка, но звукът от юмрука на Тод, стоварващ се отново върху масата, я стресна толкова много, че тя едва не събори кафето си.

— Грешен отговор! — изстреля той, почти крещейки. — За това ли си мечтаеше като тринайсетгодишно момиче, което печелеше всички турнири, в които участва, което демонстрираше невероятно постоянство и решителност и което разчистваше противничките от пътя си като шибана моторна косачка? Да си на двайсет и трето място? Определено се надявам, че не, защото това не е поведение на шампионка. Да не мислиш, че Щефи Граф се е надявала и се е молила да попадне на двайсет и трето място в ранглистата? Или че Евърт, Навратилова, Шарапова или която и да е от онези сестри Уилямс някога са се обръщали към треньорите си или татковците си, или към огледалото и са казвали: „Леле, надявам се някой ден да съм двайсет и трета в списъка на най-добрите тенисистки?“ — Последната част изрече като отблъскващо пронизителна и писклива имитация на женски глас. — Моля те. Пощади ме.

Чарли пламна от срам — и от още нещо. Тод Фелтнър бе прав. Тя наистина искаше повече. Не искаше да бъде просто бележка под линия в историята на тениса, не и след целия си упорит труд.

— Беше достатъчно ясен — каза тя тихо.

— Ако ще излизам от пенсия, за да тренирам момиче, ще го направя само за момиче, което има убийствен хъс. Ти ли си това момиче, Шарлот Силвър? Имаш ли вкус към кръвта? Или си доволна да подскачаш от корт на корт в бялата си поличка, със симпатичните си плитки и толкова широка усмивка, че всички просто те обожават?

Тод отвори магнитното покритие на петнайсетинчовия си айпад, обърна го към Чарли и започна да прехвърля светкавично нейни снимки през годините. Вечната плитка. Вечната усмивка. Вечната подгласничка.

— Точно сега седим тук, защото аз мисля, че под външната фасада на сладкото малко момиче ти наистина, ама наистина искаш да стигнеш до върха на класациите. До челната десетка. До титлата от Големия шлем. А аз лично съм тук, защото мисля, че имаш най-добрия шибан бекхенд с една ръка, който съм виждал изпълняван от някое пиленце — ъъ, момиче. Притежаваш инстинктивно разбиране как да се позиционираш на корта — повярвай ми, това не може да се преподава — и, поне от онова, което мога да видя на записите, психическата издръжливост, за да се съвземеш, когато си повалена. Това, Шарлот Силвър, е причината да сме тук.

Чарли се опита да сдържи усмивката си. Тод Фелтнър наистина беше забелязал силните й страни, беше ги запечатал в ума си. Беше си подготвил домашното. И въпреки това снимките, които я представяха като дружелюбна и щастлива дилетантка, бяха съкрушителни.

— Ако ще се заемаме с това, първо и преди всичко, ще трябва да се отървеш от тия глупости за чувствителното момиче. Например точно сега виждам, че очите ти се наливат със сълзи. Не може всички във всеки миг да се притесняваме за чувствата ти, иначе никой няма да свърши нищо. Ще ти говоря прямо и ти ще бъдеш директна с мен. Без увъртане и глупости, окей? Второ, трябва основно да променим имиджа ти. Ще предприемем стъпки да се отървем от сладкото момиче с плитките и ще я заместим с яростната, мощна тенисистка, към която другите играчи хранят страх и уважение. Ще наемем имидж консултант, тъй като това явно не е в областта на моята компетентност, но наистина мисля, че е важно в този случай. Тя може да съветва всички ни относно наемането на подходящите хора за връзки с обществеността, стилисти, консултанти по въпроса за социалните медии, каквото там се сетиш, които ще се справят с всичко това. Не искам това да те занимава твърде много — аз ще отговарям за разписанието на тренировките и пътуванията ти и ти гарантирам, че нищо от тези глупости няма да измести онова, което е наистина важно, а именно: играта ти. Важно е, но, в крайна сметка, на никого няма да му дреме как си облечена, ако наистина не побеждаваш.

Чарли кимна. Тод звучеше грубо, да, но също и откровено.

— Моментално ще наемем постоянен спаринг-партньор. — Когато Чарли отвори уста да възрази, Тод я възпря рязко, като вдигна ръка. — Знам, че ще кажеш, че нямаш нужда от такъв, че е напълно приемливо да си партнираш с другите момичета за загряване и тренировка, и съм тук, за да ти кажа, че грешиш. Жестоко грешиш. И не ми излизай с всичките тия простотии от рода на: „Аз съм едва на двайсет и не-знам-си кое място, не заслужавам собствен спаринг-партньор“. Това е омагьосан кръг и твърде много пъти съм виждал как играта на състезателите се изстрелва до небесата, когато имат добър партньор по цял ден, всеки ден, когато има кой да ги скъсва от тренировки. Не подлежи на преговори.

— Окей — съгласи се Чарли. Самата тя беше обмисляла същото много пъти, но не можеше да оправдае разноските. Не печелеше достатъчно, за да наеме постоянен спаринг-партньор, а после да плаща и неговите пътни разходи.

— Нямам нищо против да използваш физиотерапевтите и масажистите, които обслужват играчите в турнирите, стига да виждам, че физическата ти форма се подобрява и се придържаш към програмите, които ти изготвят. Освен това, диетолог. Не за постоянно, само докато смъкнеш пет килограма от долната част на тялото и раменете ти заякнат и се оформят още малко. Няма да е нещо огромно, но, няма да те лъжа, Чарли, ще струва пари. Добрата новина е, че скоро ще печелиш повече и тези първоначални парични разходи ще ти се сторят като джобни пари, ако всички си свършим работата, както трябва. Чуваш ли ме?

Чарли полагаше усилия да не се съсредоточава върху подмятането за петте килограма. Той беше прав, разбира се; просто не беше лесно да го чуе. Тя кимна.

— Брат ти ще наглежда деловата страна на нещата, като например осигуряването на голям рекламен договор — нещо в допълнение към „Найки“, чиито условия ще преразгледаме, щом си проправиш път до челната десетка — а оттам? Нека просто да кажем, че пътят е постлан със злато.

Тод скръсти ръце на гърдите си и отправи на Чарли самодоволна усмивка, докато Джейк кимаше до него. Във всичките години, през които двете с Марси бяха работили заедно, никога не бяха имали подобна среща. Всичко, по което работеха, се отнасяше пряко до играта на Чарли: усъвършенстването на подсичащия й удар, подобряване на играта й при мрежата, променяне на фалца при втория й сервис, прецизно пласиране на късите топки. Когато все пак не бяха на корта, двете с Марси обикновено се смееха заедно по време на вечерите за играчите или си разменяха броеве на US Weekly по време на някой полет, или си устройваха маратонско гледане на HGTV в случайните хотелски стаи по цял свят. Никога не бяха споменавали „имиджа“ на Чарли отвъд темата за важността на доброто спортсменско поведение. Марси очакваше Чарли сама да поеме отговорността за здравословното си хранене, което включваше много пресни плодове и зеленчуци, протеини и изобилие от въглехидрати преди мачовете; редовно се допитваше до инструкторите в турнирите, за да й съставят добра програма за тренировки, но не й висеше над главата с клипборд и хронометър, за да й налага какъвто и да е режим. Те бяха, първо и преди всичко, треньор и играч, но също и близки приятелки, доверенички, а от време на време — когато Чарли се почувстваше изтощена от пътуване или потисната от самотата на спорта — по-скоро като майка и дъщеря.

— Прав сте, че не съм си мечтала да бъда двайсет и трета в света. И честно анализирахте силните ми страни на корта. Искам да побеждавам, господин Фелтнър. Тод. Искам да се върна по-силна и по-добра от преди. Наистина ли мислите, че можете да ми помогнете да го постигна?

Тод я погледна в очите:

— Помогнах на Надал да се завърне след кошмарна контузия на коляното. Спечелих на Ейдриън Евърсол четири Шлема. Аз изведох Джилберто до първото място, а преди да ме срещне, беше истински лигльо. Моята валута е побеждаването. — Той хвърли поглед към часовника си. — О, мамка му, трябва да бягам. Слушай, помисли си и ме потърси отново до края на седмицата. Можем да постигнем велики неща заедно, Силвър — каза той, като гледаше Чарли. — Ха, хвана ли се! Само се майтапя. Чарли.

Джейк се засмя. Чарли се усмихна насила.

— Само да подметна още нещо. Ако ще правя това, трябва да си напълно свободна. Не ми се обаждай, докато не прекратиш отношенията с онази твоя треньорка. Капиш?

Тод се изправи и отвори портфейла си, но Джейк му махна да го прибере:

— Моля, това е за наша сметка. Безкрайно сме ви благодарни, че отделихте време да дойдете да се срещнете с нас. Ще обсъдим всичко и веднага ще ви се обадим.

Тод помаха леко на двамата, като или не забеляза, или не го беше грижа, че Джейк беше протегнал ръка през масата.

— Имаш нужните качества, хлапе, и знам как да се погрижа да достигнеш този потенциал. Каквото и да решиш, отсега нататък ще съм на твоя страна. Спокойно.

Чарли го проследи как излиза стремително през вратата.

— Това беше удивително! — продума Джейк, загледан след Тод, сякаш от масата им току-що си беше тръгнал Майкъл Джексън.

— Не успях да му задам всичките си въпроси — промърмори Чарли.

— Мисля, че той до голяма степен каза, каквото искаше да знаеш, не смяташ ли? Искам да кажа, разликата между Тод Фелтнър и Марси Беренсън е недвусмислена. Просто действат в различни вселени.

Чарли не можеше да не се съгласи:

— Искам го — заяви тя. — Напълно съм сигурна, че мразя характера му, но обичам плана му и разпалеността му, и поведението му на уверен бъдещ победител. Освен това, напълно признавам, че това е една от онези преломни ситуации и има вероятност сериозно да съжалявам, че не съм се възползвала от този шанс. Не всеки ден в живота ти влизат живи легенди, молейки да ти станат треньори.

Джейк вдигна двете си ръце с дланите нагоре в знак на примирение, точно когато сервитьорката с вид на фотомодел донесе храната им.

— Тук сервирате ли шампанско? — попита Джейк.

Жената го погледна, сякаш се е побъркал.

— Разбира се.

Джейк явно не забеляза тона й.

— Фантастично, тогава искаме две чаши. — Погледна Чарли и се ухили. — Май имаме повод за празнуване.

* * *

Чарли току-що беше приключила с подреждането на кухненската маса за двама, когато телефонът иззвъня. Отне й минута да осъзнае, че е стационарният.

— Здрасти, татко — каза тя в древната слушалка.

— Откъде разбра, че съм аз?

— Че кой друг би се обаждал тук? — каза тя, преди да осъзнае, че това не беше точно най-любезният начин да се изрази. — Просто искам да кажа, сигурна съм, че всичките ти специални приятелки ти звънят на мобилния.

— Шарлот, съжалявам, че ти съобщавам толкова късно, но в крайна сметка няма да съм у дома за вечеря тази вечер.

Тя зачака, но баща й не предложи по-нататъшно обяснение.

— Гореща среща?

— Изникна нещо в последния момент.

Чарли бе имала намерение да поднесе хубава, полудомашно приготвена храна и спокойно и уверено да поиска подкрепата на господин Силвър за наемането на Тод. Щеше да го направи независимо от всичко, но всичко това щеше да й се струва много по-редно, ако знаеше, че баща й я подкрепя.

— Смятах да ти сготвя.

— Благодаря, миличка, но защо не продължиш с другите си планове? Ще се прибера късно. Или утре.

— Утре ли? — попита Чарли, слисана. Баща й никога, ама никога, не излизаше на срещи, когато тя си беше у дома, какво остава пък да преспива в къщата на някоя случайна жена. Отбеляза си наум да попита Джейк дали имаше някоя по-специална.

— Сега трябва да бягам — каза той в отговор. — Обичам те — и затвори.

Чарли извади замразен чеснов хляб от фризера и хвърли поглед на указанията за размразяване върху опаковката. Точно когато го пъхаше в изненадващо сложната микровълнова фурна с тостер, телефонът й звънна.

Беше Марси. Веднага щом се прибра от срещата си с Тод, Чарли й беше изпратила имейл да уточнят кога може да я посети. Марси живееше в Сейнт Питърсбърг, Флорида, и Чарли не беше ходила в дома й от цяла вечност. Офисите на Женската тенис асоциация се намираха наблизо и Чарли планираше същевременно да се срещне с техни служители по повод смяната на треньора си. Разговорът щеше да е наистина ужасен, но Чарли знаеше, че той трябва да се състои на живо. На територия на Марси. Най-малкото, Чарли й дължеше поне това.

Застави се да вдигне телефона.

— Здрасти, Марс! — възкликна тя ведро. Макар двете да общуваха всекидневно, почти винаги го правеха чрез есемеси или имейли.

— Здравей, Чарли. Как си?

— Ъм, доста добре. Днес Рамона демонстрира обичайната си очарователна същност. Но трябва да призная, че си разбира от работата. Китката вече не ми създава проблеми и наистина имам чувството, че стъпалото се подобрява по малко всеки ден. Вече не ме боли; сега трябва просто да укрепне.

Марси я бе посещавала два пъти по време на рехабилитацията, но заради процедурите по инвитро оплождането и факта, че Чарли още не беше в състояние да играе, бе глупаво тя да прелита напред-назад по-често.

— Много се радвам да го чуя — каза Марси.

— Да, тя е страхотна.

Настъпи неловка пауза. После Марси каза:

— Чарли, надявам се, че няма да възразиш, ако карам направо, но се познаваме от достатъчно време, за да можем да сме честни една с друга, нали?

Мигновено в гърлото на Чарли се образува малък, твърд възел:

— Разбира се — успя да изрече задавено тя, надявайки се, че звучи нормално.

— Защо искаш да дойдеш да ме видиш в Сейнт Питърсбърг тази седмица? — Тонът на Марси беше спокоен и любопитен, но на Чарли й се стори, че долавя лека нотка на подозрение.

— Казах ти, Марс, не съм ходила там от цяла вечност. Сега се чувствам по-добре и би ми било от полза едно откъсване от обстановката тук. Много бих се радвала да видя теб и Уил, и, разбира се, мога да се отбия до офисите на ЖТА и може би да уточня някои…

— Каза, че ще бъдеш откровена с мен, Чарли.

Марси беше права, заслужаваше откровеност — но това беше разговор, който Чарли не искаше да води по телефона. Макар че щеше да е трудно, тя беше решена да направи нещата както трябва.

— Чарли, не искам да правя това по-трудно за теб, отколкото предполагам, че е. И може би мъъъъничко греша, затова ще ти задам директен въпрос, изискващ отговор с „да“ или „не“, и наистина ще съм ти признателна, ако бъдеш честна.

— Окей…

— Защо искаш да дойдеш тук — за да ме уволниш ли?

Мълчанието на Чарли беше потвърждението, което бе необходимо на Марси.

— И аз така си мислех — каза тя тихо.

Думата „уволнявам“ звучеше толкова рязко, беше толкова безлична, че на Чарли й се прииска да възрази на Марси, но беше невъзможно да се отрече истината във въпроса. Вместо това възелът в гърлото й се затегна още повече и се разхлаби едва когато сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

— Съжалявам, Марси. Исках да проведем този разговор очи в очи — каза тя, мразейки се, задето позволи всичко да се развие по този начин.

— Знам, че искаше, Чарли. И оценявам това, наистина. Но никога преди не сме се придържали към формалностите, така че наистина не би трябвало да започваме сега. Не исках да ти се налага да прекосиш цялата страна просто за да ми кажеш нещо, което вече подозирах.

— Така ли? — От гърлото й се откъсна хлип и Чарли затисна устата си с ръка.

— Да. Знам, че не беше доволна, задето през изминалата година не исках да пътувам толкова много. Наясно си, че с Уил правим опити да забременея, и съм сигурна, че се питаш как ще ти се отрази това.

— Не, Марси, не е…

— Не е нужно да се извиняваш. Естествено е. Това е кариерата ти; със сигурност разбирам опасенията ти. Имах смътно чувство, че виниш мен за случилото се на „Уимбълдън“. И двете знаем, че това беше злощастна случайност — и само няколко точки те деляха от спечелването на мача — но наистина приемам, че изиграх роля в цялото фиаско, и съжалявам за това.

— Марси, моля те, ако само…

Гласът на треньорката й беше силен и овладян:

— Единственото ми желание е да можехме да сме по-откровени относно тези неща. Наистина да ги бяхме изложили и обсъдили, преди да почувстваш нужда да се огледаш за друга възможност. — После, след миг: — В момента свекърът ми е в Ел Ей по работа. Той е доста голям почитател на тениса, както можеш да си представиш, и е видял теб и Тод във фоайето на „Стандарт“. Оттам нататък не беше трудно да сглобя всичко.

Чарли се почувства, сякаш я бяха ударили с юмрук.

— Съжалявам, Марс. Получи се такова чудновато съвпадение в моментите. Аз се връщам, той иска да излезе от пенсия… — Не беше напълно сигурна какво друго да каже.

— Той има доста стряскаща репутация.

— Знам. Още не съм го наела. Аз, ъъ, исках първо да говоря с теб.

Марси прочисти гърло:

— Оценявам това, Чарли, че предложи да дойдеш тук и така нататък. Просто… просто се надявам да знаеш в какво се забъркваш.

Чарли не знаеше какво да каже, вероятно защото не беше наясно точно в какво се забърква. Всичко започваше да й се струва много реално.

Марси се прокашля:

— Виж, не искам това да свърши зле. Мога да си представя, че и на теб не ти е лесно, и искам да знаеш, че, преди всичко, с теб сме приятелки. За мен беше чест да те тренирам през изминалите години, но и нещо повече, чувствах се привилегирована да те познавам като личност.

— Марси… — Чарли не можеше да прикрие плача си.

— Ти заслужаваш най-доброто, Чи. Работиш упорито за него, винаги си работила. Така че, макар да ми се иска всичко това да можеше да свърши различно, надявам се да знаеш, че ще те аплодирам от страничните линии. След заздравяването на ахилесовото сухожилие и с умението на Тод Фелтнър да създава изключително успешни играчи не може да се каже колко далеч ще стигнеш…

Чарли вече не можеше да говори и се мразеше за това.

— Трябва да бягам — каза Марси: в гласа й се долавяше толкова силно съжаление, колкото изпитваше Чарли. — Това не е сбогуване, нали? През следващите две седмици имаме да уточняваме множество делови въпроси — свържи ме с асистентката на Тод и ще се погрижа преходът да мине гладко — а също и многобройни лични въпроси. Хей, у теб още е онази кошмарна рокля от шифон, която взе назаем за банкета, помниш ли? Не си въобразявай, че можеш просто да задържиш тази грозотия.

Двете се засмяха. Звукът беше глух и неубедителен, но помогна, поне за момента.

— Марси? Съжалявам. Обожавах да работя с теб през всичките тези години. Не планирах — дори не мислех — аз, просто… Съжалявам.

— Знам. Аз също. Ще се чуем скоро. — И преди някоя от двете да успее да каже и дума повече, Марси прекъсна връзката.

Чарли продължи да се взира в телефона няколко секунди. Въпреки всичките полети и анонимните хотелски стаи, и градовете, и държавите, тя обикновено не се чувстваше самотна. Беше странно — това усещане, че някак се носиш по течението без една от малкото постоянни величини в живот, който се определяше от движението и промяната.

Готова или не, помисли си тя, точно когато усети мириса на изгоряло и от кухнята се чу алармата за дим. Започва се.