Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (8)

8
Да удряш като момиче

Калифорнийски университет

февруари 2016

— Добре дошла отново — провикна се момиче в суичър на Калифорнийския университет към Чарли, докато тя, Дан и Тод си проправяха път през тълпите, събрали се да гледат мача.

— Благодаря, че си дойде у дома! — чу се друг глас.

Чарли се усмихваше и махаше на студентите. Беше само с няколко години по-голяма от повечето от тях, така че защо се чувстваше, сякаш можеше да е нечия майка?

Както бе обещано, Калифорнийският университет бе направил солидна реклама на благотворителния демонстративен мач — всички трибуни за зрители бяха претъпкани. Чарли пресметна набързо и изпита приятна тръпка при мисълта за паричната сума, която щяха да съберат за лечение на метастазиращия рак на гърдата — онзи, който беше погубил майка й бързо и безпощадно.

На благотворителни мачове треньорите се допускаха на корта, така че Тод придружаваше Чарли. Колкото и строг и взискателен да бе той, Чарли изпитваше известна утеха от присъствието му. Това беше една от най-предизвикателните страни на спорта: самотата. Независимо какво ставаше на корта, Чарли се справяше с него сама. По време на мач имаше само две неща, на които да разчита: състоянието на тялото си и психическата си издръжливост. Извън корта не бе много по-различно, тъй като момичетата бяха толкова настървени. Имаше си Пайпър, Джейк и баща си — но иначе хората, на които можеше да се довери, бяха рядкост. След толкова много години на тренировки, в съчетание с безумния график на пътуване, преобладаващата нагласа беше, че никой не търсеше приятели. Момичетата от по-малките страни, където не се говореше английски, може и да бяха малко по-сплотени по необходимост, но всички други движеха главно сами. Това беше единственото нещо, което Чарли не харесваше, но знаеше, че все пак е в по-добро положение, отколкото състезателите в други спортове, чиито треньори им даваха по три минути да се докажат, преди да им дадат знак да се връщат на пейката.

— Чарли? Чарли Силвър? — повика я женски глас иззад гърба й. Чарли се обърна и огледа лицата през оградата, но не разпозна никого. Гласът звучеше боязливо, сякаш жената не искаше да се меси, но също и странно познат.

— Чарли? Насам.

Трябваха й няколко секунди да открие откъде идва гласът, но когато най-накрая видя жената, която й махаше, насмалко не си изпусна ракетата.

— Ейлийн? — попита тя, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на отдавна изгубената най-добра приятелка на майка си.

— Аз съм! — Жената се засмя, носът й се набръчка. — Не че има вероятност да се сетиш при всичката тази сива коса.

Беше вярно: спретнатата сива къса подстрижка вместо мръснорусата конска опашка отначало беше объркала Чарли, но сега, като се загледа, Ейлийн почти не се бе състарила.

— Не мога да повярвам — каза Чарли, като вървеше към оградата. — Не сме се виждали от… колко… сигурно от дванайсет години?

Чарли не го беше замислила като критика, но Ейлийн видимо се присви от неудобство.

— Съжалявам — почти прошепна тя, без дори да забелязва всички студенти, които слушаха.

— Не, не исках да кажа… просто имах предвид, че от дълго време… не сме се виждали. Това е всичко.

Ейлийн се наведе и хвана ръката на Чарли:

— Беше погрешно от моя страна да зарежа така теб, Джейк и баща ви. Просто бях толкова… смазана. И имах проблеми с моя… Е, както и да е, не ти трябва да слушаш всичко това сега. — Тя отново се дръпна назад. — Работя като шеф на секретариата на декана по приема на студенти и, ами, чух, че днес си в кампуса, затова си помислих да намина и да кажа „здрасти“…

— Силвър! — Гласът на Тод я удари като лопата. — Стига клюкарстване. Довлечи си задника тук!

На корта Дан правеше упражнения за разтягане на сухожилията, докато Тод крачеше напред-назад. Чарли вдигна показалец.

— Върви, не искам да те прекъсвам. Просто… просто исках да кажа „здрасти“. И да те поздравя за огромните ти постижения. Майка ти щеше… — Ейлийн се възпря, сякаш спомнила си, че всъщност няма право да споменава майката на Чарли, когато беше изчезнала неочаквано от живота на всички тях толкова скоро след смъртта й. — Както и да е, успех днес.

— Силвър! Веднага!

Чарли притисна ръка към оградата и положи всички усилия да се усмихне на Ейлийн.

— Съжалявам, трябва да бягам.

— Разбира се. Върви. Трябва да се връщам на работа, но беше, ъм, беше толкова хубаво да те видя, Чарли. Наистина.

Чарли се обърна да помаха още веднъж, докато подтичваше обратно към очертанията на корта, но Ейлийн вече бе изчезнала в тълпата. Чарли измъкна една топка изпод полата си, пусна я и я запрати към форхенда на Дан. Чувстваше се малко нелепо, задето е довела спаринг-партньора си на колежански благотворителен мач, но Тод беше настоял денят да не пречи на състезателния й график. Което означаваше, че след демонстративния мач щеше да последва истинска тренировка с обичайната продължителност. Чарли се опита да не мисли колко схванато щеше да е тялото й и как щеше да я боли след четири часа игра без прекъсване, и вместо това се съсредоточи върху задачата да отпусне мускулите и да разгрее крайниците си. Публиката охкаше и ахкаше, докато Чарли забиваше смашове над глава (Дан вежливо й отвръщаше с лесни прехвърлящи удари), и се хвърляше за волета. След това, докато тя отпиваше малки глътки вода край страничните линии, съперничката й излезе на корта.

Чарли стана, за да се представи на момичето, дребничко дете чудо от Китай, което беше настоящият номер едно в листата на Калифорнийския университет, но Тод сключи здраво ръка около китката й.

— Изчакай тя да дойде при теб — нареди полугласно.

— Сериозно? — попита Чарли, като гледаше как момичето маха на приятелите си. — Та тя е хлапе.

— Тя е противник и трябва да се упражняваш да я третираш по този начин — изръмжа той. — Ти какво си — някаква шибана дебютантка или спортистка?

— Наистина ли не мога едновременно да удрям силно и да съм дружелюбна? — попита Чарли. — Очевидно ще я размажа. Бих искала поне да го направя с достойнство.

Дан стоеше отстрани и клатеше глава. Нима като мъж не беше в състояние да разбере защо Чарли иска да предразположи момичето? Или беше съгласен с Чарли, че Тод прекалява?

— Привет, аз съм Юан. Толкова ти благодаря, че дойде днес. Леля ми страда от рак на гърдата, затова за мен е особена чест да играя за същата кауза като теб. Фактът, че прие поканата ми, означава много за мен. — Юан се усмихна широко на Чарли, която не можа да се сдържи и се усмихна в отговор.

— Удоволствието е мое — каза тя и наистина го мислеше. — Майка ми почина от рак на гърдата, когато бях на единайсет, затова разбирам какво преживяваш. Радвам се, че ме покани. — Чарли чувстваше как Тод я гледа кръвнишки, но не му обърна внимание.

Всяка година поставеният под номер едно тенисист в игра на сингъл в Калифорнийския университет можеше да избере благотворителна кауза за Демонстративния мач на знаменитостите и да покани като противник някоя знаменитост. Понеже това беше Ел Ей, повечето играчи избираха актьори или музиканти, които не блестяха с особени постижения в тениса, но пък кой не би искал да види как Брадли Купър тича из целия корт по шорти и без риза, потен, ухилен и жадуващ за вниманието на публиката? Миналата година беше прочела, че Рийз Уидърспун била поканена да играе. Първата година, в която бе получила възможност да избере знаменитостта, Чарли не се поколеба дори за секунда: Мартина Навратилова благосклонно прие и, макар да беше с трийсет и пет години по-възрастна от Чарли, успя да й вземе един сет, преди Чарли да я победи в следващите два. Това беше най-вълнуващият мач в целия й живот: да играе срещу жива легенда. Чарли беше на светлинни години от Навратилова по отношение на постиженията и опита, но се надяваше, че Юан се чувства поне мъничко по същия начин.

— Не й давай по повече от един гейм във всеки сет — прошепна Тод в ухото й, докато Чарли си наместваше лентата за коса.

— Не смятам да й давам никакви геймове — заяви Чарли.

— Да мамиш някого, за да те сметне за слаб, е унизително.

— Не толкова унизително, колкото да знаеш, че някой те оставя да спечелиш гейм. — Чарли изпита облекчение, когато Юан заигра почти перфектно и успя да й вземе един гейм в първия сет и два във втория. Момичето беше дребничко, но силно. А студентите аплодираха като луди и двете.

— Беше невероятно, благодаря ти — каза Юан, докато се ръкуваха.

— Имаш прекрасен удар — отбеляза Чарли. — Някога мислила ли си да се присъединиш към нас?

Юан изглеждаше слисана:

— Да се насоча към професионалния тенис? Аз? Няма начин.

— Определено си достатъчно добра — каза Чарли и се отпусна в стола до мрежата на корта. — По-добра, отколкото бях аз, когато играех тук.

— Благодаря, приятно е да го чуя. Но искам да взема диплома. Искам да следвам медицина и един ден да се прибера у дома в Китай да практикувам. Тенисът е страхотен и го обичам, но е само средство за постигане на цел.

— Разбирам — Чарли внезапно се почувства неловко. Никога не усещаше по-остро отпадането си от колежа, отколкото когато някой друг умишлено и уверено направеше избора да си завърши образованието.

Тод се приближи до момичетата и плесна Юан по рамото.

— Добър мач. Вероятно можеше да вземеш на Чарли още един гейм, ако беше поела още няколко риска, особено със сервиса си, който съвсем не е толкова лош. Когато играеш срещу някой толкова по-добър, не е достатъчно само да поддържаш топката в игра. — Обърна се към Чарли. — Ти, от друга страна, беше мързелива и мудна! — почти изкрещя. — Тътреше се и трябва да поправим това на момента. Чакай ме на корт номер шест след десет минути за тренировка. Изпратих Дан да ти вземе малко протеин, но никаква вечеря, докато не свършим.

Момичетата го загледаха как взе сака с ракетите на Чарли и напусна корта.

— Ето затова не играя професионално — засмя се Юан.

— О, свиква се. Когато нямаш цели часове занятия на ден, има време за тренировки в изобилие. Не е толкова зле — каза Чарли, макар да знаеше, че Юан изобщо нямаше това предвид.

— Както и да е, благодаря отново. И успех през остатъка от сезона. Непременно ще викам за теб! — Юан прегърна Чарли и се отдалечи тичешком, несъмнено отправила се да вземе горещ душ, а после вероятно към вечер, прекарана с приятели — или на кино, или да учат заедно, може би дори да отидат в някой колежански бар. Чарли я проследи с изпълнен с копнеж поглед.

Дан я чакаше на корт 6 с кутия от „Старбъкс“: вътре имаше твърдо сварено яйце, няколко резенчета ябълка и престояла бисквита с пакетче фъстъчено масло. Тя изгълта първо кутията с шоколадово мляко, без дори да си даде труд да използва сламката, а после погълна всичко друго.

— Благодаря. Това направо ми спаси живота.

— За теб винаги. Смятах да ти донеса едно лате, но Тод щеше да ми пусне куршум в главата.

Чарли нададе подобен на сумтене смях:

— Да, вероятно не си струва риска от убийство. Но благодаря, че си го помислил.

— Изглеждаше страхотно там — каза Дан, като посочи към първия корт. — Искам да кажа, ъъ, играта ти изглеждаше наистина солидна и мисля, че постигаш голям напредък с…

Телефонът на Чарли иззвъня. Номерът представляваше бъркотия от навързани цифри, което означаваше единствено, че някой — който и да е — се обажда от чужбина. Чарли отправи към Дан извинителен поглед и вдигна.

— Шарлот? — Гласът и акцентът не можеха да бъдат сбъркани въпреки факта, че никога преди не беше говорила с него по телефона. Възможно ли беше? След близо година? Само есемеси и имейли, и съобщения в SnapChat, но нито веднъж — истински, реален, действителен разговор?

— Марко? — чу се тя да пита, макар, разбира се, да знаеше кой се обажда. До нея Дан потръпна смутено. Чарли знаеше, че това е проява на грубост от нейна страна — беше го прекъснала, в крайна сметка — но това беше Марко. — Къде си?

— Привет, привет. Обаждам се от Рио. Ти си в Калифорния, да?

— Да, току-що приключих демонстративен мач в Ел Ей. Ще бъда тук и ще тренирам, докато потегля за Палм Спрингс…

Той помнеше, нали? Където се бяха сближили за пръв път преди година след онази бутилка шампанско и голото къпане? Онова килимче с щампа, наподобяваща шарки на животинска кожа, пред огъня? Закуската заедно на другата сутрин право в ресторанта, защото бяха съвсем сами и нямаха нищо за криене? Чарли се запита какво ли щеше да си помисли той за факта, че сега тя има имидж консултантка, която гори от нетърпение да разгласи пред целия свят, че двамата спят „заради имиджа“.

— Да, затова се обаждам. За да ти кажа, че трябваше да оттегля участието си в „Индиан Уелс“. Няма да се видим другата седмица.

Да се твърди, че Чарли беше разочарована, бе слабо казано — мислено, вече беше подготвила сцената за „втори рунд“ и тази сцена приличаше много на първата им среща — но друга част от нея изпита удоволствие, че изобщо се беше сетил да й се обади, преди да е прочела за промяната в ежедневния новинарски бюлетин, разпращан от Асоциацията на професионалните тенисисти. Дали това беше висока летва за някого, с когото правиш секс? Не точно. Дали тя в известен смисъл се мразеше, задето е благодарна, че мъжът, с когото спеше, беше вдигнал телефона да й се обади за пръв път в рамките на година? Да. Напомни си, че именно така изглеждат неангажиращите връзки.

— Заради рамото ли?

— Si, навехнато е. Нищо кой знае колко сериозно, но физиотерапевтите препоръчват двуседмична почивка, за да не го увредя допълнително.

— О. Съжалявам. В Рио ли оставаш?

— Не, довечера се връщам в Мадрид да отседна при родителите си. Но исках да се уверя, че ще те видя в Маями?

— Маями? Да, разбира се. Маями. — Тя хвърли поглед към Дан, който явно се опитваше да слуша, без да дава вид, че го прави.

— Шарлот? Изпращам ти целувки. Трябва да тръгвам, но исках да ти кажа, че ми липсваш.

Чарли стисна телефона толкова силно, че той едва не се изплъзна от ръката й.

— И ти ми липс… — Едва в последната секунда си спомни за присъствието на Дан. — Подобно — каза тя. — Обаждай се.

Още се взираше слисано в телефона, когато Дан се обади:

— Всичко е наред, Чарли. Няма да кажа на никого.

— Няма да кажеш на никого какво? — процеди тя. — Няма нищо за казване.

Дан сви рамене:

— Както кажеш. В случай че не си забелязала, все пак пътувам с теб кажи-речи всеки ден през всяка седмица. Знам отдавна. Тод също. Не сме слепи. Но не ми влиза в работата. Просто исках да те успокоя, че не съм — и никога не бих — издал и думичка на друг.

— Прав си, въобще не ти влиза в работата. Каквото и да си мислиш, че знаеш, всъщност не го знаеш.

Дан вдигна ръце с дланите нагоре:

— Абсолютно ясно.

Двамата загледаха как Тод върви към тях, притиснал телефон към ухото си с крайно недоволен вид.

— Размърдайте се, хора! — кресна той и на Дан и Чарли им трябваше един миг да осъзнаят, че крещеше на тях.

Последвалата тренировка беше брутална. Чарли почти не можеше да се концентрира: комбинацията от изтощението след мача, който току-що бе изиграла, обаждането от Марко и последвалата неловка ситуация с Дан доведоха до това, че успя да вбеси Тод дори повече от обикновено.

— Къде си, по дяволите? — изкрещя той. — Изглеждаш, сякаш си тук, но мислено не присъстваш. Къде ти е концентрацията точно в момента? За какво си мислиш — за маникюра си ли? За малко пазаруване? Може би лицев масаж? Да си купиш нещо красиво? ШАРЛОТ СИЛВЪР, ИМАМ НУЖДА ДА СЕ СЪСРЕДОТОЧИШ, МЪТНИТЕ ДА ГО ВЗЕМАТ!

Чарли почувства как лицето й почервенява. Опита се да не обръща внимание на събиращата се около корта тълпа, всеки човек в която можеше да чуе всяка изкрещяна от Тод дума.

Дан й помагаше да упражнява бекхенда си. Само за миг й се стори, че усети лек спазъм в лявата си китка.

— Отдолу нагоре! — излая Тод.

Така продължи два часа: Дан запращаше топката към нея; Тод крещеше като обезумял; Чарли отчаяно се опитваше да движи краката си, да обръща раменете си, да удря отдолу нагоре, да сменя захвата си, да се движи бързо и гъвкаво, да не изпуска от очи топката. Подскачаше на пръсти при мрежата, опитвайки се да удря още по-агресивни волета от обикновено. Не й беше позволено да си отдъхне, докато не успее да върне десет поредни изстрела. След половин час рекордът й беше шест. Дан запрати нова топка и Чарли дори не успя да я докосне с ракетата си.

— Къде ти е главата, мамка му? — изкрещя Тод от страничните линии. — Сляпа ли си? Пияна? Или просто мързелива?

Чарли беше достатъчно благоразумна, за да не му отговори: вместо това се хвърли за следващите три и почти успя да отбележи уинър при четвъртия опит.

— Това брои ли се? — попита тя, като отиде със залитане до страничната линия да отпие малко вода.

— Връщай се там — изръмжа Тод и дръпна бутилката й, преди да е успяла да посегне към нея. — Още не си си заслужила почивката.

Чарли кимна и спринтира обратно към очертанията на корта. Идваше й да убие Тод, но знаеше, че това просто е неговият начин на действие. Знаеше го, когато се обвърза с него: Тод обичаше да пречупва играчите си и да ги преобразява в победители. Шампиони. Така че, макар да беше изтощена и жадна и да й идваше да седне направо на горещия корт и да заплаче, тя отново се надигна на пръсти. Подскачаше и се движеше, и се хвърляше за топката, описваше кръгове назад, за да запрати удар над глава през корта и бързаше назад да посрещне късите удари. По някакво чудо успя да върне девет поредни изстрела в мрежата и най-накрая — най-сетне! — не изпадна в паника при изпълнението на относително лесно воле от бекхенд, отблъсквайки го повече с финес, отколкото с мощ, хубав изстрел, който уцели съвършения ъгъл.

Тод кимна. Това беше най-близкото нещо до одобрение, което изобщо показваше някога, но за Чарли беше все едно той бе изписал поздравленията си в небето.

— Направо дяволски страхотно, а? — подхвърли тя и го смушка с главата на ракетата си. — Признай си, че си впечатлен.

— Ще бъда впечатлен, когато спечелиш „Индиан Уелс“ другата седмица и Маями след това. Дотогава те искам агресивна. Все още си твърде предпазлива. Удряш като момиче.

— Аз съм момиче — отбеляза Чарли.

Тод я изгледа на кръв.

— Наталия не е ни най-малко мъжествена на вид, а е номер едно в ранглистата — каза Чарли, бързайки да последва Тод на излизане от корта. Дан вървеше зад тях, носейки както своя сак с ракети, така и този на Чарли.

Тълпата студенти започна да й ръкопляска, когато тя си тръгна от корта с преметната през врата хавлиена кърпа. Ручейчета пот се стичаха от челото й.

— Знаеш ли, че е, ами, на върха сред жените в световната ранглиста? — обърна се едно момиче към приятелката си, която явно се впечатли.

— Фантастична е — чу Чарли някакъв тип да прошепва полугласно на някого, макар да се престори, че не е чула.

— Ако си падаш по мъжки бедра — отвърна приятелят му.

— Пич, може да те чуе!

— Какво? Не казвам нищо, което да не съм сигурен, че знае. Страхотна коса, фантастични гърди, но големи крака. Случва се.

— Приятелят ви е прав — каза високо Чарли на втория. Той имаше вид, сякаш не беше и ден по-възрастен от седемнайсет години, с космати ръце и рехава козя брадичка. — Чувам ви.

— Не им обръщай внимание, Чарли. Фантастична си! — обади се глас отнякъде в тълпата, която се беше разделила да й направи път.

Чарли хвърли бърза благодарствена усмивка, но трябваше да затича, за да настигне Тод, докато отиваха към съблекалните.

— Наталия е безмилостна и не оставя нищо да се размине на никого. Ето за това говоря — каза Тод, докато си проправяха път покрай публиката. Сега бяха сами, само тримата, но Чарли все още забелязваше как студентите я зяпат, докато вървеше покрай тях.

Тя снижи глас:

— Денонощно си скъсвам задника от работа. Не съм си позволявала бисквита или бургер или дори едно проклето питие не помня вече от колко време. Прекарвам на корта и във фитнеса по-дълго време от някого, когото можеш да…

Тод я прекъсна рязко:

— Не оспорвам работната ти етика. Прилична е. И повечето ти удари са сполучливи. Не са идеални, но имаш повече вроден талант, отколкото някой заслужава, а бекхендът ти с една ръка е направо разбиващ, по дяволите. Това, което нямаш — и от което отчаяно се нуждаеш, ако изобщо се надяваш да стигнеш до висшите ешелони — е умственото съсредоточаване. Това не е новина, нали? Казах ти го, когато се срещнахме най-напред. Знам, че го искаш — нямаше да се съглася да работя за момиче, ако не виждах поне това — но да го искаш и да се стремиш към него, мамка му, са две различни неща. На мен ми трябва Кръвожадната Чарли. Свирепата Чарли. Онази Чарли, която е готова да прегази най-близките си хора, за да напредне. Моята работа е да я изведа дотам. Твоята работа е да я използваш — и да победиш с нея — след като я създам. Мислиш ли, че можеш да направиш това?

Като оставим настрана частта с „работенето за момиче“, това беше най-ласкателното нещо, което Тод й бе казвал. Чарли се опита да сдържи усмивката си:

— Да — отвърна тя. — Знам, че мога.

— Хубаво. Вечеряй нещо и гледай да си осигуриш пълни девет часа сън. Тази вечер ще ти оставя запис на един мач между Иванова и Азаренка отпреди две години. Искам да обърнеш особено внимание на начина, по който двете общуват, докато се подготвят да играят, как си разменят местата на корта и така нататък. Ясно е като бял ден, че искат да се убият взаимно, по дяволите, и мисля, че това е адски добро вдъхновение. Ще се видим във фитнеса утре точно в седем и трийсет. — Тръгна си, без да каже „довиждане“ нито на Дан, нито на Чарли.

— Хей, искаш ли да вземем нещо за хапване? Тъкмо четох за едно страхотно местенце за китайски спагети точно до кампуса и обещавам да не казвам на Тод…

Звучеше изкусително — ресторантът, храната, непринудената компания на Дан, — но тя не можеше да се застави да каже „да“. Изпитваше онова странно чувство на нервност, което я обземаше след загубата на мач или поглъщането на двойно еспресо: смущаващо изпълнена с енергия и едновременно с това — изтощена.

— Или пък със сигурност мога да бъда убеден да се отбием в „Ин-енд-Аут“ в Уестууд. Искам да кажа, това също никога не е лош вариант.

Чарли го погледна в очите:

— Всъщност мисля, че тази вечер ще ти откажа, като си запазя правото за друг път. Просто ще хапна в стаята си и ще си легна рано. Искам да съм сигурна, че няма да се разболея от нещо…

— Разбира се, да, няма проблем — каза Дан бързо.

— Съжалявам, просто… просто имам нужда да…

— Всичко е наред. Наспи се хубаво тази нощ. — Той незабавно се обърна да си тръгне, а после си спомни, че носи сака й с ракетите. — О, заповядай. Искаш ли да занеса това до хотела ти? Нямам нищо против.

— Не, няма нужда. Но благодаря. — Неловкостта бе осезаема.

Докато Дан се отдалечаваше, почти подтичвайки, Чарли му помаха, изпитвайки едновременно чувство за вина и облекчение. Точно щеше да влезе в съблекалнята, когато си спомни, че е напълно свободна и ще изпита много по-голямо удоволствие да се накисне продължително във ваната в луксозната си хотелска стая. От кампуса до хотела й имаше малко повече от три мили и макар че бе планирала да прекоси булевард „Уилпгър“ и може би да направи едно бързо отклонение, за да позяпа витрините по „Родео Драйв“, в последния момент взе решение да скочи в една от колите на Uber^[1]. В хотела влезе в ресторанта да помоли да й занесат салата горе в стаята и веднага се сблъска с Брайън, бившето й гадже от първи курс.

— Чарли Силвър — каза той. Беше не толкова въпрос или изказване, колкото изявление.

Не носеше туристически ботуши или поларена грейка, или онези войнишко зелени панталони с многобройни джобове, чиято долна част се сваляше и се превръщаха в шорти. Нямаше секси набола двудневна брада. Нито въздълга коса. Всъщност дори не миришеше по същия начин: Чарли не можеше да долови пушливо сладък лъх на бор, сякаш току-що се беше върнал от потушаване на горски пожар. Вместо това този мъж носеше костюм. И не просто какъв да е костюм, а ушит по поръчка, с достатъчно добра кройка, че да изглежда съвсем на място по улиците на Париж или Барселона. Беше гладко избръснат и стегнат, и макар около зелените му очи да нямаше дори гънка, изглеждаше по-възрастен, по-зрял.

— Брайън. — Изобщо не беше изненадана да го види, нито пък новата му издокарана външност беше кой знае какъв шок. Доколкото Чарли знаеше, той никога не обновяваше страницата си във Facebook — тя проверяваше от време на време — но редовно публикуваше снимки в Instagram, където тя, разбира се, го следваше. Двамата с Пайпър също поддържаха връзка, затова Чарли вече знаеше, че той се връща често в Ел Ей, за да събира нови попълнения от кампуса, че в момента живее в Чикаго и че приятелката му, която изглеждаше като двойничка на Джена Буш, наскоро се беше нанесла в апартамента му. И макар да знаеше всичко това, тази вечер го виждаше за пръв път от лятото след годината си в първи курс.

Брайън се ухили:

— Какво правиш тук? Баща ти не живее ли още в Топанга?

Чарли почувства как бузите й почервеняват. Естествено, чувстваше се виновна, задето бе отседнала в хотел, вместо при баща си. Типично за Брайън — да засегне точно този въпрос само след половин секунда.

— О, ами, тази вечер играх демонстративен мач и от училището предложиха да ми покрият разноските за стаята, за да не се налага да шофирам обратно късно през… Тъкмо отивах да взема душ… — Едва тогава си спомни, че още е с подгизналите си дрехи от тренировката, и отстъпи назад, в случай че мирише на пот. Пази боже да се натъкне на някого от бившите си, облечена в нормални дрехи — не, трябваше да е в лепнещ от пот екип, с мазна коса, небрежно прибрана в кок. Със зачервена от закъсняло акне брадичка. И вероятно лош дъх.

— Е, изглеждаш страхотно — каза Брайън автоматично, защото не беше възможно да го мисли наистина.

— Изглеждам като Кортни Лав, когато се е натряскала здравата. Може би и по-зле — отвърна Чарли.

Брайън се засмя:

— Слушай, имаш ли време за едно бързо питие или кафе, или нещо такова? — Хвърли поглед към часовника си. — Имам работна вечеря в девет, но дотогава съм свободен.

Чарли замръзна за секунда. Последното, което искаше да прави, беше да води неангажиращ разговор с Брайън или, по-лошо, да слуша за новата му приятелка. Ваната в стаята й я зовеше, както и вечерята под завивките с HGTV за компания.

Брайън сигурно беше видял колебанието й.

— Хайде де, петнайсет минути. Заради старите времена.

Не можа достатъчно бързо да измисли извинение — с подобно облекло явно не беше тръгнала наникъде — а не се бяха виждали от цяла вечност.

Чарли кимна:

— Мога да отделя петнайсет минути, но после наистина трябва да се качвам горе. Да седнем ли тук?

Сервитьорът се приближи до масата им. Чарли си поръча сода с лайм, а Брайън смутено помоли за нискоалкохолна розова лимонада.

— С чадърче, ако може — добави Чарли. — Той много ги харесва.

Това позоваване на стара тяхна шега не беше и наполовина толкова неловко, колкото се предполагаше да е, но бързо последва рязко неудобно мълчание.

— Е… — изрекоха двамата в един глас и се засмяха.

— Е… поздравления за всичко. Сериозно, Чарли, постижението ти е невероятно. На кое място си сега? В челната двайсетина? По-високо? Наистина е фантастично.

Чарли се опита да не изглежда прекалено доволна.

— О, благодаря. Чувството да стигна до челната двайсетина определено е хубаво. Контузих се на „Уимбълдън“ миналата година и завръщането беше дълго. Наех нов треньор и той ми състави цялостна нова програма, така че, надявам се, нещата вървят в правилната посока.

— Бившият треньор на Евърсол и Надал, нали? Не си ли първата жена, с която е работил някога? Много впечатляващо.

Значи следеше кариерата й. Интересно.

— Как се чувстваш? — попита Брайън. Бързо добави: — Имам предвид контузията. Възстанови ли се вече?

— Да, така мисля. Физически съм напълно възстановена и всичко е наред. В психическо отношение е по-трудно. Не искам да се колебая, когато се хвърлям за топката или се подхлъзвам, или се обръщам рязко, така че въпросът е да се науча да вярвам, че всичко е съвсем като ново. Китката е напълно, изцяло излекувана, но стъпалото понякога още ме смущава. Само мислено. — Прочисти гърло и се готвеше да попита Брайън каква работа го води обратно в Ел Ей, но той се надвеси напред в онази поза на заинтригуван слушател, в която толкова го биваше, и попита:

— Какво всъщност е усещането да пътуваш и да участваш в турнири? Толкова ли е бляскаво, колкото ни се струва на нас, простосмъртните?

Поне хиляда различни души й бяха задавали същия въпрос поне хиляда пъти и тя винаги даваше подобни, предварително подготвени отговори: Тежко е, но го обичам; работи здраво, забавлявай се здраво; пътуването е натоварващо, но заради факта, не всеки ден практикувам спорт, който обичам, всичко си заслужава. Но нещо в начина, по който Брайън съсредоточено бърчеше чело и я гледаше изпод вежди, очевидно в очакване на истински отговор, я накара да се поколебае.

— Може да бъде тежко — отвърна тихо. — Различен хотел всяка седмица. На никое място не се чувствам като у дома. Всъщност нямам нормален живот, знаеш ли? Вероятно най-тежката част е да съм далече от… хората, на които държа. Не виждам татко толкова често, колкото бих искала, и не е лесно да поддържам връзка с приятелите си. Определено може да бъде… е, слава богу, че сега Джейк пътува с мен през голяма част от времето.

Брайън кимна:

— Обзалагам се, че е изтощително.

— Не се оплаквам, надявам се, че не звучи така. Просто понякога е трудно да оставам близка с някого, защото разписанието ми въобще не зависи от мен. Мога да съм на турнир две седмици, ако печеля, или да отпадна още на първия ден — всичко става в последната минута и така е просто невъзможно да планирам нещо предварително. Точно сега обаче всичко е добре. Започвам да се чувствам, сякаш всичко си идва на мястото.

Келнерът им донесе питиетата. Брайън вдигна своето:

— За новите срещи със стари приятели. Приятно ми е да те видя, Чарли.

Чарли чукна чашата му със своята:

— И на мен! — каза тя малко по-весело, отколкото беше възнамерявала. — Аз бъбря ли, бъбря, а ти още нищичко не си ми разказал. Сега си в Чикаго, нали?

— Да, преместих се там преди две години. През зимата не е толкова лесно след Ел Ей, но се приспособявам.

— Заради работата ли се премести там?

— Да. Работя за консултантска група по въпросите на околната среда. Помагаме на компании да станат „по-зелени“ и всъщност съм в Ел Ей, за да проведа интервютата със завършващи студенти за първия кръг. Всяка година наемаме по няколко новозавършили. Калифорнийският университет има такава страхотна програма, че компанията обича да наема служители от тук.

— Корпоративна Америка, Брайън! Екологичната версия, да, но все пак. Твоето пушещо марихуана, придружаващо „Фиш“ на турнетата им деветнайсетгодишно „аз“ никога нямаше да го повярва.

Той се засмя:

— Ще излъжа, ако кажа, че не съм изпушил някой и друг джойнт, но вече не толкова често. На приятелката ми не й харесва. И „Фиш“ не харесва. Слушаме главно разни измъчени певци, които сами пишат песните си, и алтернативно кънтри. Направо сме ходещи клишета.

— Случва се — Чарли сви рамене. — Е, разкажи ми за нея. Как се казва?

Брайън вдигна поглед, за да е сигурен, че Чарли не е подразнена или заядливо настроена. Удовлетворен, той се впусна да разказва и в мига щом го направи, на Чарли й се прииска той да спре.

Изключи ума си почти веднага, докато Брайън описваше Финли и какво пълно съвпадение била срещата им, и как се сближили почти моментално. Колкото повече той се оживяваше, толкова по-малко думи възприемаше Чарли: квалифицирана медицинска сестра, издържала държавен изпит, заседнали в асансьор, Санта Фе, голямо куче (малко куче?), наречено с някакво дразнещо сладко име, петима братя и сестри, маратони. Не беше изпълнено с огромни нюанси, но беше далеч повече, отколкото беше нужно на Чарли, за да създаде в ума си образа на една Финли (Финли?) със симпатичната й късо подстригана руса коса, запазваща хладнокръвие, докато е заседнала в асансьор, след като се е прибрала от тичане със своя бернски зенен-хунд (дакел?) и си е дошла у дома на брънч^[2], пълен с еднакво изглеждащи братя и сестри, всички до един — донесли домашно приготвена овесена каша, пържени филийки и други висококалорични храни, които Финли можеше да яде до безкрайност, без изобщо да напълнее. О, а пък в леглото беше истинска порнозвезда, но тайно, разбира се, от онези момичета, които обичат и постоянно жадуват секс с мъжа, с когото са обвързани, но с никой друг, защото той е единственият, който някога я е карал да се чувства достатъчно удобно и уверено, за да достигне до криещата се в нея сексбогиня. Всичко беше там, налице, завързано със спретната малка панделка и внезапно накара Чарли да намрази момичето, което не познаваше.

— Звучи, сякаш е наистина страхотна — каза тя без капчица нерешителност. Не изпитваше точно ревност — по-скоро беше отегчена и уморена и й се искаше да избяга.

— Да, такава е.

— Страхотно.

Довършиха питиетата си. Чарли смяташе, че се е справила прилично, ако не впечатляващо, със задачата да се преструва на заинтригувана от остатъка от разговора им, който беше в основни линии размяна на информация за семействата им. Когато Брайън я попита вежливо дали би искала нещо друго, Чарли едва се сдържа да не се изстреля право към стаята си без нито дума повече. Прегръдката им за сбогуване беше престорена, от онези, при които всеки от двамата едва забележимо отбутва другия, докато уж го прегръща, и едва когато вратите на асансьора се затвориха, обвивайки Чарли като в пашкул в блажена тишина, тя най-сетне издиша. Безпокойството й се върна за една кратка минута, когато откри найлонов плик с две дивидита, окачен на дръжката на вратата й — обещаният от Тод запис на някакъв свръхагресивен мач между Иванова и Азаренка, който трябваше да запамети — но тя го метна настрана и пусна крана на ваната.

Бившите гаджета са по-добри в Instagram, отколкото в истинския живот, помисли си тя, докато се събличаше и се отпускаше във вдигащата пара вана.

Телефонът й избръмча.

Страхотно беше да те видя тази вечер.

Не беше възможно той наистина да го мисли, нали? Не и с всичкото неловко мълчание, и прекалено споделяне, и неловки прегръдки. Да не споменаваме неповторимата Финли, която топлеше леглото му и разведряваше живота му.

И аз се радвам, че те видях!, написа отговора тя с един пръст.

Ново избръмчаване. Посегна назад към тоалетката в банята, за да изключи звука на телефона си, но този път не беше Брайън.

Хей, прелестна! Кога отиваш в Маями? Искам да съм сигурен, 4е те 4акам там…

Хилейки се като идиотка, Чарли се насили да изключи телефона, без да отговори. Почти можеше да чуе как Тод й казва да се държи като победителка, а не като бито кученце. Чудесно тогава. Щеше да остави Марко да се чуди какво си е наумила и да му отговори на сутринта. Незряло? Да. Ефективно? Несъмнено.

Отпусна се във ваната, с горещата вода, заливаща раменете й, и си представи новата си среща с Марко. Може и да не беше отговорил на среднощната й покана в Австралия, но й беше препратил онзи сдобил се с огромна популярност видеозапис от „Събота вечер на живо“ миналата седмица, нали? А когато му написа, че го смята за истерично смешно, той й бе отговорил: хохо. Не беше реплика, достойна за перото на Шекспир, но поне той също мислеше за нея. Може би дори беше имал подобно откровение: прекарваха си страхотно заедно, сексът бе безспорно фантастичен, всеки беше наясно с ангажиментите и ограниченията във времето на другия, а тенисът беше общото между тях. Други прочути хора постоянно излизаха заедно — само вижте Наталия и Бенджи. Стига да бяха достатъчно дисциплинирани, за да не се разсейват и да са наясно с приоритетите си — което, бе напълно уверена, беше така — тогава защо да не бива да имат отношения?

Брайън кой? Тя затвори очи и вдъхна уханието на лавандуловата свещ, която бе запалила и поставила до ваната. Целият е твой, Финли, скъпа. Целият е твой.