Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (9)

8.

Една четвъртъчна вечер в началото на август Гуенди тегли кофата с боклук към края на отбивката и Франки Стоун спира до тротоара пред нея със синия си шевролет „Ел Камино“. От стереоуредбата дънят „Стоунс“ и от отворения прозорец я лъхва марихуана. Той намалява звука.

— Искаш ли да се повозим, маце?

Франки Стоун е пораснал, обаче не в много добра посока. Има мазна кестенява коса, цялото му лице е пъпчасало и на едната ръка си е направил самоделна татуировка AC/DC. Освен това излъчва най-отвратителната телесна миризма, с каквато се е сблъсквала Гуенди. Говори се, че на концерт пробутал рохипнол на някаква хипарка и я изнасилил. Сигурно не е вярно, тя знае какви гадни слухове пускат момчетата, но той определено има вид на човек, който ще пусне рохипнол в шприца на някое момиче.

— Не мога — отговаря Гуенди и й се иска да не е облечена само по дънкови шорти и потниче. — Имам да пиша домашни.

— Домашни? — Франки се намръщва. — А стига бе, кой пише домашни през лятото?!

— Ъъъ… Ходя на летен курс в общинския колеж.

Франки се навежда през прозореца и въпреки че е на цели три метра от нея, тя усеща дъха му.

— Нали не ме лъжеш, хубавице? — И се ухилва.

— Не те лъжа. Приятна вечер, Франки. Трябва да се прибирам да уча.

Гуенди се обръща и тръгва към къщата. Доволна е, че е успяла да се справи с него. Но още не е направила четири-пет крачки, когато нещо я удря по тила. Тя извиква, не от болка, а от изненада, и се обръща. В краката й лениво се върти бирена кутия и върху асфалта се излива пяна.

— И ти си като всички други задръстени кучки — казва Франки. — Мислех те за различна, ама не си. Смятате, че никой не е достоен за вас.

Гуенди вдига ръка и разтрива тила си. Там вече се подува отвратителна цицина и тя потреперва, когато я докосва.

— Махай се, Франки. Преди да съм повикала баща ми.

— Майната му на баща ти, майната ти и на тебе! Помня те още откакто беше грозна дебелана. — Посочва я с показалец и се усмихва. — И пак ще станеш. Шишкавите момиченца стават шишкави жени. Винаги е така. Чао, Гудиър.

И потегля с мръсна газ, подал среден пръст от прозореца. Едва сега Гуенди позволява на сълзите си да потекат, докато тичешком се връща вкъщи.

Същата нощ сънува Франки Стоун. В съня си не стои безпомощно на отбивката, а се нахвърля върху него и преди той да успее да се отдръпне, сграбчва лявата му ръка през прозореца и я извива, докато не чува — и не усеща — как костите му изхрущяват. Той крещи, а Гуенди му казва:

— Как се чувстваш сега, Франки? Не биваше да се ебаваш с Царицата на кутията с копчетата.

На сутринта се събужда и си спомня съня със замаяна усмивка, но подобно на повечето сънища, той изчезва с изгряващото слънце. Отново се сеща за него чак след две седмици, докато разговарят на закуска с баща си една мързелива съботна сутрин. Господин Питърсън допива кафето си и оставя вестника на масата.

— Твоят приятел Франки Стоун е попаднал в новините.

Гуенди спира да дъвче.

— Той не ми е приятел. Мразя го. Какво е направил?

— Снощи катастрофирал на Хансън Роуд. Сигурно е бил пиян, макар че не го пише. Блъснал се в дърво. Жив е, ама бил доста поочукан.

— Колко доста?

— Няколко шева на главата и рамото. Цялото му лице било изпорязано. Счупена ръка. Сложна фрактура, така пише. Ще мине доста време, докато се оправи. Искаш ли да го прочетеш?

И побутва вестника към нея. Гуенди го бута обратно, после внимателно оставя вилицата в чинията си. Знае, че няма да може да хапне и хапка повече. И също знае, без да се налага да пита, че е счупена лявата ръка на Франки.

Вечерта си ляга и докато се опитва да прогони въртящите се в главата й неприятни мисли, преброява колко дни остават от лятната ваканция.

Денят е 22 август 1977-а. Точно три години, откакто в живота й са се появили господин Фарис и кутията с копчетата.