Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (31)

30.

Гуенди Питърсън завършва „Браун“ с отличие през юни 1984-та. След последната пролет в гимназията за нея вече няма лека атлетика — раната й се е инфектирала, докато е лежала в болницата, и макар че накрая се е оправила, Гуенди е изгубила част от ходилото си. Още накуцва, въпреки че вече почти не се забелязва.

След церемонията Гуенди отива на вечеря с родителите си и тримата си прекарват чудесно. Господин и госпожа Питърсън дори нарушават дългото си въздържание с бутилка шампанско, за да вдигнат наздравица за дъщеря си, която се готви за докторантура в Колумбийския университет или — може би — за курс по творческо писане в Университета на Айова. Тя смята, че е готова да напише роман. Може би повече от един.

— Има ли мъж в живота ти? — пита я госпожа Питърсън. Лицето й е зачервено и очите й блестят от алкохола, от който е отвикнала.

Гуенди поклаща глава и се усмихва.

— В момента не.

Нито пък ще има в бъдеще, мисли си. Това място в живота й вече е заето — от дървена кутия с осем копчета отгоре и по едно лостче от двете страни. От време на време изяжда по някое шоколадче, но от години не е дърпала дясното лостче. Натрупаните преди сребърни долари вече ги няма, продавала ги е по един или два за книги и за наема (господи, какъв лукс е да имаш самостоятелен апартамент). И е сменила фиестата със субару „Аутбак“ (което вбеси майка й, но после й мина).

— Е, има време за това — произнася се господин Питърсън.

— Да — усмихва се Гуенди. — Имам много време.