Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (22)

21.

„Аз съм виновна — за стотен път си помисля Гуенди, докато спира на паркинга в Развлекателния парк «Касъл Вю». Наближава полунощ и наоколо няма други коли. — Ако бяхме останали приятелки…“

Каза на родителите си, че с няколко съученички ще спят у Маги Бийн — щели да си разказват случки и да си спомнят за Олив, за да се подкрепят взаимно в скръбта си, — и те й повярваха. Майка й и баща й не разбират, че двете с Олив отдавна са престанали да движат заедно. Повечето момичета, с които сега другарува Гуенди, няма да познаят Олив даже да се сблъскат с нея. Освен някое кратко „здрасти“ из училищните коридори или случайна среща в супермаркета двете не са разговаряли от шест-седем години. Накрая се бяха помирили след спречкването в стаята на Гуенди, ала оттогава нищо не е същото. И честно казано, Гуенди е доволна. Олив беше започнала да става прекалено чувствителна, по дяволите, искаше да й се обръща прекалено много внимание, просто беше прекалено… Олив.

— Аз съм виновна — промълвява Гуенди, докато слиза от колата. Ще й се да вярва, че това просто са юношески угризения — тийнейджърският комплекс „Аз съм в основата на всичко“, както го нарича баща й, — обаче нещо не се получава. Защото съзнава, че ако двете бяха останали близки, сега Олив щеше да е жива.

Нощта е безлунна и тя е забравила да си вземе фенерче, ала това няма значение. Гуенди бързо закрачва към Стълбището на самоубийците, без да знае какво ще прави там.

Още не е стигнала до средата на парка, когато разбира, че изобщо не й се ходи при Стълбището на самоубийците. Всъщност не иска да го види никога повече. Защото я е страх — това е безумно, но в мрака има силата на истина, — че там може да срещне Олив. Олив с разбита глава и провиснало над бузата око. Ами ако Олив я бутне? Или я уговори да скочи?

Гуенди се завърта кръгом, връща се, качва се на хубавичката си малка „Фиеста“ и се прибира вкъщи. Хрумва й, че може да се погрижи вече никой да не скача от онова стълбище.