Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (32)

31.

Ще прекара лятото в Касъл Рок, затова когато родителите й се връщат в хотела си, тя събира последния си багаж — слага кутията с копчетата на дъното на куфара. Докато следваше в „Браун“, пазеше това ужасно нещо в сейф в „Банк ъв Роуд Айланд“. Иска й се по-рано да се е сетила, но когато получи кутията, Гуенди беше още дете, дете, по дяволите, а какво знаят децата? Децата крият ценностите си в хралупи, в кухини в стените на мазета, които често се наводняват, или в гардероби. В гардероби, за бога! Когато иде в Колумбия (или Айова, ако я приемат в курса), пак ще заключи кутията в сейф и ако остане на нея, тя може да си стои там завинаги.

Преди лягане решава да хапне кекс с чаша мляко. Стига само до дневната и се заковава на място. На бюрото, на което е учила през последните две години, до снимката на Хари Стрийтър, има черно бомбе. Гуенди не се съмнява, че е същото, което е видяла в деня, в който с Хари бяха пускали хвърчилото на бейзболното игрище. Толкова щастлив ден. Може би последният щастлив ден.

— Ела тук, Гуенди — извиква от кухнята господин Фарис. — Ела и седни при мен.

Тя влиза в кухнята. Чувства се като гостенка в собственото си тяло. До масата седи господин Фарис с чистичкия си черен костюм и не изглежда нито ден по-стар. Пред него има парче кекс и чаша мляко. Собственият й кекс и мляко я очакват.

Той я измерва с поглед от глава до пети, но — също като онзи ден преди десет години, когато се бяха срещнали в парка над Стълбището на самоубийците, — без неприлични намерения.

— Каква прекрасна млада жена си станала, Гуенди Питърсън!

Тя не му благодари за комплимента, но сяда. Този разговор всъщност е трябвало да се проведе отдавна. Той обаче сигурно не смята така — хрумва й, че господин Фарис има собствен график и винаги го спазва.

— Заключих на излизане — казва Гуенди. — Винаги заключвам. И когато се прибрах, вратата пак беше заключена. Винаги проверявам. Придобих този навик в деня, в който умря Хари. Знаете ли за Хари? Щом сте знаели, че искам кекс с мляко, предполагам, че знаете и това.

— Разбира се. Знам страшно много за тебе, Гуенди. Що се отнася до ключалките… — Той маха с ръка: „Остави тия глупости“.

— За кутията ли сте дошли? — Тя съзнава, че гласът й едновременно изразява нетърпение и неохота. Странна комбинация, която обаче й е добре позната.

Мъжът не обръща внимание на въпроса й, поне засега.

— Както казах, знам страшно много за тебе, но не знам точно какво се е случило в деня, в който оня Стоун е дошъл у вас. С кутията винаги настъпват кризисни ситуации — часът на истината, така да се каже, — и тогава изгубвам способността си да… виждам. Разкажи ми какво се случи.

— Налага ли се?

Той вдига ръка и я завърта: „От тебе зависи“.

— Не съм го разказвала на никого.

— Няма и да го разкажеш, предполагам. Това е единственият ти шанс.

— Казах, че се надявам да изгние в ада, и в същия момент натиснах червеното копче. Нямах предвид буквално, но той току-що беше убил момчето, което обичах, току-що беше забил ножа си в ходилото ми, мамка му, и просто го казах. Не съм си и мислила, че той наистина ще…

Само че наистина се беше случило точно така.

Тя млъква и си спомня. Лицето на Франки първо започна да почернява, очите му отначало помътняха, после увиснаха от орбитите. Устата му се отпусна, долната му устна се обърна навън като сенник с развалена пружина. Викът му — от изненада, болка или и двете? — отнесе зъбите от разлагащите му се венци като жълто-черен гейзер. Долната му челюст се откачи, брадичката падна чак до гърдите му, гърлото му се разтвори с отвратителен звук като от раздран плат. Бузите му се разпаднаха като изгнили платна, отделяйки реки гной…

— Не знам дали е изгнил в ада, но определено изгни — казва Гуенди. Отмества кекса настрани. Вече не й се яде.

— Каква история измисли? — осведомява се господин Фарис. — Разкажи ми. Трябва да си я измислила удивително бързо.

— Не знам дали съм я измислила. Винаги съм се питала дали кутията не мисли вместо мене.

И зачаква той да й отговори. Той обаче мълчи, затова Гуенди продължава:

— Затворих очи и пак натиснах червеното копче, като си представях, че Франки го няма. Максимално се съсредоточих върху това и когато отново отворих очи, в гардероба беше само Хари. — Тя зачудено поклаща глава. — Получи се.

— Разбира се, че се е получило — казва господин Фарис. — Червеното копче има… многостранни способности, нали може да се каже така? Да, може. Обаче за десет години ти го натисна само няколко пъти, което показва, че си личност със силна воля и още по-силно самообладание. Поздравявам те за това. — И той вдига наздравица с чашата си мляко.

— Не биваше да го натискам нито веднъж — отвръща Гуенди. — Аз съм виновна за трагедията в Джоунстаун.

— Имаш прекалено високо мнение за себе си — рязко я смъмря той. — Джим Джоунс е виновен за Джоунстаун. „Преподобният“ беше абсолютно побъркан. Параноик с едипов комплекс и гибелно самомнение. Що се отнася до твоята приятелка Олив, знам, че винаги си изпитвала угризения за самоубийството й, но ти не си виновна, уверявам те. Олив си имаше ПРОБЛЕМИ. Ти ги наричаше така.

Гуенди го зяпва смаяно. До каква степен е надничал в живота й като някакъв перверзник (като Франки Стоун например), който рови в чекмеджето с бельото й?

— Един от тези проблеми беше пастрокът й. Той… как да се изразя? Забавляваше се с нея.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. А истината за младия господин Стоун ти е известна.

Известна й е. Полицията го е свързала най-малко с четири изнасилвания и два опита за изнасилване в района на Касъл Рок. Може би също с изнасилването и убийството на едно момиче в Клийвс Милс. Ченгетата се колебаят за последния случай, но Гуенди е сигурна, че е бил той.

— Стоун от години имаше патологична фиксация върху тебе, Еуенди, и получи точно каквото заслужаваше. Той е виновен за смъртта на твоя господин Стрийтър, а не кутията с копчетата.

Тя почти не го чува. Спомня си нещо, което обикновено изхвърля от ума си. Освен в сънищата си — тогава няма как.

— Казах на полицията, че Хари е попречил на Франки да ме изнасили, че са се сбили, Франки го е убил и е избягал. Сигурно още го издирват. Скрих кутията и монетите в скрина си. Мислех да потопя една обувка с висок ток в кръвта на Хари, за да обясня… раните му… но не успях да се насиля да го направя. В крайна сметка нямаше значение. Просто решиха, че Франки е отнесъл оръжието на убийството със себе си.

Господин Фарис кимва.

— Думите „всичко е добре, когато свършва добре“, не са много подходящи в този случай, но все пак.

На лицето й се изписва горчива усмивка, от която тя изглежда много по-стара от двайсет и двете си години.

— От вашите уста всичко звучи толкова хубаво… Като че ли съм била света Гуенди. Знам, че не е така. Ако не ми бяхте дали тая проклета кутия, всичко щеше да е различно.

— Ако не бяха взели Лий Харви Осуалд на работа в оня тексаски склад за учебници, Кенеди щеше да си доизкара мандата — отвръща мъжът. — Можеш да поставяш „ако“ пред всичко, докато се побъркаш, момичето ми.

— Извъртайте го както щете, господин Фарис, но ако не ми бяхте дали кутията, Хари щеше да е жив. Олив също.

Той се замисля.

— Хари ли? Да, може би. Може би. Олив обаче беше обречена. Ти не си виновна за нея, повярвай ми. — Фарис се усмихва. — А сега една добра новина! Ще те приемат в Айова! Първият ти роман… — Той се ухилва. — Е, нека е изненада. Ще ти кажа само, че когато ти връчват наградата, ще носиш най-хубавата си рокля.

— Каква награда? — Гуенди едновременно е смаяна и малко отвратена от алчността, с която посреща новината.

Господин Фарис отново махва с ръка.

— Вече ти казах достатъчно. Ако продължа, ще променя посоката на твоето бъдеще, тъй че не ме изкушавай, моля те. Може да се поддам, понеже те харесвам, Гуенди. Твоето владение на кутията беше… изключително. Знам какво бреме е било за тебе. Понякога е като да носиш невидима раница с камъни, но никога няма да узнаеш доброто, което си сторила. Катастрофите, които си предотвратила. Когато се използва с лоши цели — нещо, което ти никога не си правила, между другото, даже експериментът ти с Гвиана беше от чисто любопитство, — кутията притежава невъобразима способност за зло. Когато я оставиш на мира, тя може да е могъща добра сила.

— Родителите ми бяха на път да станат алкохолици — казва Гуенди. — Като се замисля, почти съм сигурна в това. Обаче престанаха да пият.

— Да, и кой знае още колко по-ужасни неща може да е предотвратила кутията по време на твоето владение? И аз не знам. Масови убийства? Куфар-бомба на Гранд Сентрал Стейшън? Атентат срещу държавен глава, който е можел да разпали Трета световна война? Не е предотвратила всичко — и двамата с тебе четем вестници, — но виж какво ще ти кажа, Гуенди. — Той се навежда напред и я приковава с поглед. — Предотвратила е много. Много.

— А сега?

— Сега ще съм ти благодарен, ако ми дадеш кутията с копчетата. Твоята работа приключи — поне тази част от работата ти. Имаш да казваш на света още много неща… и светът ще те изслуша. Ще забавляваш хората — това е най-голямата дарба, която може да има човек. Ще ги караш да се смеят, да плачат, да ахват, да мислят. Докато навършиш трийсет и пет, ще пишеш на компютър вместо на пишеща машина, но и двете са своеобразни кутии с копчета, какво ще кажеш? Ще живееш дълго…

— Колко? — Тя отново изпитва смесица от алчност и неохота.

— Няма да ти кажа. Но ще умреш, заобиколена от приятели, с красива нощница, поръбена със сини цветчета. В прозореца ти ще грее слънце и преди да склопиш очи, ще погледнеш навън и ще видиш ято птици, отлитащи на юг. Последен поглед към красотата на света. Ще изпиташ известна болка. Няма да е силна.

Той отхапва от кекса и се изправя.

— Много е вкусен, но вече закъснявам за следващата си среща. Кутията, ако обичаш.

— Кой ще я получи сега? Или и това не можете да ми кажете?

— Не съм сигурен. Държа под око едно момче в Пескадеро, градче на около час път южно от Сан Франциско. Никога няма да се срещнеш с него. Надявам се да е също толкова добър пазител като тебе, Гуенди.

Господин Фарис се навежда и я целува по бузата. Допирът на устните му я изпълва с щастие, каквото винаги е изпитвала от шоколадовите животинчета.

— Тя е на дъното на куфара ми — казва Гуенди. — В спалнята. Куфарът не е заключен… макар да предполагам, че даже да беше, това нямаше да ви затрудни. — Засмива се, после става сериозна. — Просто… просто не искам повече да я докосвам, даже не искам да я виждам. Понеже иначе…

Той се усмихва, но само с устни.

— Понеже иначе може да поискаш да я задържиш.

— Да.

— Тогава остани тук. Дояж си кекса. Наистина си го бива.

И господин Фарис я оставя сама.