Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда 2 (8)

Всяка коза за свой крак…

Капитан Мерсеев — Позивна „Ястреб 1“

Сергей въздъхна с облекчение, все пак щеше да е несправедливо ако някой снаряд му отнесеше задника, след като честно изпълни дълга си към партията, народа и другаря Сталин. Време беше да се погрижи за себе си. Придърпа ремъците на парашута и белия купол се сплеска от едната страна, отдалечавайки го от битката. Насочи се към близката гора, намираща се върху единия от хълмовете, заобикалящи базата. Когато до земята оставаха по-малко от сто метра осъзна, че приземяването в гора не е добра идея, но вече нямаше избор. Стисна крака, и шепнейки молитви към всевишния, прикри най-важната си част от тялото си, топките. По пътя към земята обра доста клони и горичката се огласи от викове, примесени с охкания и пъшкания… оххх… аххх… мамка му… ааааааааа. Рязък тласък го спря и Сергей остана да виси на предпазните колани на пет метра от земята. Чудеше се какъв е шансът да си счупи краката ако разкопчае коланите и скочи, но шум от стъпки го накара да посегне към кобура с офицерския ТТ-43.

— Стой, не мърдай! Още едно движение, мръсно империалистическо куче, и ще те пратим на оня свят!

Мерсеев веднага вдигна ръце и бавно завъртя глава и изгледа двамата пребледнели тиловаци с омърляни униформи.

— Тъпаци, как смеете да заплашвате офицер от съветските ВВС! — свирепо им кресна Мерсеев.

— Но, но… ние, другарю командир… — смънкаха страхливо двамата войници, сваляйки дулата на автоматичните си винтовки СКС.

— Какво чакате! Помогнете ми да сляза, и ме заведете до щаба на полковник Соколов!

Двамата тиловаци се засуетиха, и с доста викане и подканяне, успяха да го свалят от дървото. Оставаше само да се добере до щаба на Соколов. Шумът от реактивни двигатели го накара да погледне към небето. Над главата му, в посока североизток, поели курс към дома в групи или поединично прелитаха последните съветски самолети.