Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда 2 (5)

Щурмът на окопите

Танков командир Павел Серегатов

1953 г. Град Валядолид Испания

Небето над главата на Серегатов буквално гъмжеше от атакуващи МиГ-ове и Як-ове, навсякъде се виждаха черните облачета от взривяващите се зенитни снаряди. Тук-там някой от поразените самолети пламваше като факла и се устремяваше право надолу към земята. В това време наземната битка се разгаряше все повече. Мамутът на Павел тръгна постепенно, набирайки скорост по пътя към стената. Танкът мина покрай два разбити бункера, един оръдеен купол и димящ танк — неми и безжизнени свидетели на разгорялата се битка. Танковете и бронираните машини последователно се откъснаха от местата си и тръгнаха напред, предвождани от съветските сапьори и пехотинци. Сапьорите носеха на гърбовете си раници с подривни заряди, с които трябваше да минират и взривят бетонната стена, откривайки път към вътрешността на базата. Войниците наближаваха стената, когато едновременно откриха огън няколко замаскирани камо бункера. Бункерите косяха изненаданата пехота, стреляйки неспирно с картечници. Във въздуха се носеше непрекъснатото та-та-та-та–та. Оцелелите войници започнаха да отпълзяват назад като здравите влачеха след себе си ранените. За разлика от стандартните бункери, тези имаха много нисък силует и отлична маскировка, което ги правеше много трудни за унищожение с повечето конвенционални оръжия. Преди Серегатов да успее да се намеси, някой от младшите командири прояви инициатива и към укрепленията се устремиха черните силуети на елитната съветската щурмова пехота — огнеметчиците. За тях се носеха какви ли не слухове — че са сираци, които държавата отглежда още от малки за войници, че са затворници от просторните сибирски лагери на ГУЛАГ, заменили раираната затворническа роба за черния огнеупорен костюм и тежка бронежилетка, а кирката и лопатата — за тежащата 30 килограма раница на фугасните огнехвъргачки РОКС-10. Малцината, знаещи истината, предпочитаха да си мълчат. Щурмоваците професионално обградиха укрепленията и започнаха предпазливо да се приближават. Едно попадение на куршум или осколка в резервоара и човек се превръщаше в жива факла.

— Другарю командир, камо бункер право пред нас! — чу в слушалките си гласа на механик водача сержант Кирил Бабич.

— Прегази го!

— Слушам! Сега ще премажем като дървеници мръсните империалисти!

Многотонната машина се ускори, предната двойка вериги се качи върху покрива на бункера, стривайки бетона все едно бе направен от глина. Павел се радваше, че не чува виковете на хората докато 200-тонната грамада на Мамута ги смазваше и погребваше живи. В това време щурмоваците бяха успели да се прокраднат на стотина метра от бункерите и започнаха огнемятане. Огнените струи се кръстосаха върху бункерите и ефектът бе незабавен. Писъците и крясъците на изгарящите живи хора огласиха околността. Обхванати от пламъците, и несъобразяващи се с нищо, войниците се опитаха да напуснат горящите укрепления. Някои от съветските войници викаха:

— Не стреляйте! Не стреляйте! Нека копелетата горят!

За няколко минути всичко бе свършило и на мястото на бункерите се издигаха огромни клади. Оцелелите сапьори се организираха бързо и с помощта на пехотата започнаха да залагат експлозиви в основата на стената. В далечината откъм централния вход на базата се чуваха следващите една след друга експлозии на тежките авиобомби и усилваща се какофония на стрелбата. Оставаше само едно последно усилие и базата щеше да е тяхна.

— Взривявайте! — заповяда Серегатов. И поредица от мощни взривове пробяга по стената, превръщайки големи участъци от нея в купчина строителен боклук. Първи преминаха, мачкайки с вериги руините на стената, по-скоростните и маневрени Т-49, последвани от БТР-ите, пехотата и Мамутите. Механик водачът Бабич прекарваше Мамута между две запазили се парчета стена, когато мощната машина внезапно потрепна с целия си корпус и спря с невъобразимо стържене на метал в метал. Машината бе заседнала между двете парчета стена, предната част от корпуса бе на територията на базата, а задната част, където бе двигателният отсек, бе във външния периметър. Двамата съюзнически гранатометчици изпълзяха от полуразрушеното укритие, в което се криеха. Те все още бяха объркани и дезориентирани от експлозията, която бе разрушила блиндажа, в който се укриваха. Кашляха и докато все още се свестяваха, поемайки си въздух с труд, чуха, а след това и видяха минаващия на някакви си 50 метра от тях Мамут с бордови номер 01. Машината имаше няколко дебели антени на купола, което указваше, че е командирска машина. Гранатометчиците постъпиха така, както ги бяха учили сержант инструкторите, набивайки им в главата всеки божи ден — „Насочваш, прихващаш целта и стреляш“. Двамата войника почти едновременно стреляха със своите ПТУРС „Дракон“ и за по-малко от секунда двете ракети достигнаха целта, поразявайки фалшборда на задната лява гъсеница. Експлозиите разкъсаха бордовия екран на парчета и оставиха окачването и борта открити. Войниците презаредиха бързо и дадоха нов залп, този път ракетите попаднаха в окачването, разбивайки поддържащите ролки и веригата. Металните парчета се разлетяха като шрапнели, докато траковете се нагънаха и блокираха задните колела. Шасито на повредения танк заора земята и спря, накренило се наляво. Мамутът се превърна в огромна неподвижна цел. Рязкото спиране дойде като неприятна изненада за Павел, който силно си удари главата в танковия прицел. Помисли си, че е извадил късмет и ще се отърве с някоя и друга голяма цицина. Ако беше без танкошлема щеше да е със строшена главата или по-лошо — черепът му да пукне като черупка на яйце. Все още замаян, и виждащ звезди посред бял ден, се опита да разбере какво става.

— Малишев, докладвай! Какво, дявол да го вземе, става!

Бордовият техник, без да откъсва поглед от инженерното таблото и мигащите в червено предупредителни светлинки на датчиците и скалите, се опитваше да надвие воя на сирените и рева на алармите, сигнализиращи за критични повреди:

— Удариха ни в левия борд! Още няколко попадения там и сме свършени — и с чувство за черен хумор, Малишев добави — … демек ходещи, говорещи и светещи трупове, да поясня за тези, които не разбират.

— Престани с тези тъпи шеги! Какъв е проблемът!

— Там е охладителният контур на реактора, командире, мисля, че няма нужда да обяснявам какво ще стане ако топлообменникът гръмне и радиоактивната пара избие…

В това време Павел трескаво въртеше командирския перископ в опит да локализира опасността, а Мазурин въртеше купола, готов да открие огън по при всяко подозрително движение или открита опасност. Няколко минути трескаво очакване и търсене на опасността на границите на нервния срив завършиха с… нищо. Май ни се размина — помисли си Серегатов, никой повече не ги атакуваше.

— Пфффффф, шефе, май отървахме кожата. По този случай и ще пийна — и Мазурин посегна да извади манерката от пазвата си. Серегатов протегна ръка и го хвана за рамото, спирайки го.

— Льоша, по средата на бой сме… Трябваш ми трезвен и със свежа глава. После ще пием и празнуваме, ако искаш след това може да изпиеш цяло ведро водка. — По дяволите, и аз ще изпия една кофа, но това после. Сега не е моментът.

— Разбрано, командире! — въздъхна Мазурин и пак се залепи за прицела, Павел отново започна да наблюдава за напредъка на своите войски, които навлизаха все по-навътре на територията на базата. Двамата ракетчици бяха презаредили, вдигнаха тръбите на ПТУРС-овете и спокойно се прицелваха в открития борд на Мамута, когато съдбата реши да се намеси във вид на притичващия наблизо съветски пехотинец. Войникът на мига оцени обстановката и изпразни целия пълнител на своя АК-47 в гърбовете на вражеските ракетометчици. Откосът прониза бруствера, приковавайки съюзническите войници към стените на окопа. Двата трупа бавно се плъзнаха надолу, оставяйки кървава следа по стената. Съветският войник скочи на дъното на траншеята презареди автомата си, погледна към входа на блиндажа. Откачи от колана си една граната Ф-1 и я метна в черния пролом, изчака да се взриви и нахлу вътре, водейки непрекъсната стрелба. След като зачисти бункера, се затича да догони своите другари по отделение.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

Един оператор, който все още бе жив, не бе ранен или напуснал поста си, отчаяно махаше с ръце, за да привлече вниманието на де Вега. Диего се приближи, залитайки към него. Разпозна оператора, млад таниенте (лейтенант), наскоро бе получил назначение в базата и бе трансфериран от Мадрид. Бе един от системните оператори, които отговаряха за ПВО на базата. Де Вега се опита да си спомни как се казваше… Хуанито, не, не беше Хуанито. Хулио, да Хулио…

— Кажи, Хулио? — операторът обясняваше нещо, сочейки монитора на радара, но Диего не го чуваше. — По-силно не те чувам!

Младият таниенте пое дълбоко дъх и започна да крещи с всички сила:

— Команданте, вълната от атакуващи Як-ове и МиГ-ове отмина и те не представляват непосредствена опасност. Но се приближават тежки бомбардировачи Ту-16 „Язовец“. Искам разрешение да пренасоча всички оцелели ПВО батареи и оръдия към тях?!

— Разрешавам! Концентрирай огъня върху тези от бомбардировачи, които са се насочили към електроцентралите!!!

— Но така ще оставим останалата част от базата беззащитна, сеньор? — попита невярващо Хулио — Ще ни сравнят със земята!

Диего нямаше време за церемонене и куртоазия и затова заповяда сурово с повишен тон.

— Получи заповедите си, таниенте! Изпълнявай!

— Слушам, Команданте!!!

Ръцете на младия таниенте заиграха по компютърната конзола, въвеждайки командите в централния кибернетичен мозък на базата. Смени приоритетите, посочвайки за основна цел не малките изтребители, а масивните тежки бомбардировачи, които наближаваха.

Отвън сред горящите руини оцелелите зенитни оръдия престанаха да обстрелват бясно маневриращите Як-ове и МиГ-ове. Получили нови команди, радарите на зенитните установки прихванаха големите бавнодвижещи се цели и насочиха учетворените си оръдия към тях. Миг по-късно откриха концентриран огън, изпълвайки небето с черните облачета на разривите. Няколко огнени трасета на зенитни снаряди се събраха върху корпуса на водещия Ту-16 и машината се превърна в огнено кълбо. Друг бомбардировач получи няколко попадения в крилото, и губейки гориво, започна бавно да пада. Но останалите неотклонно продължиха курса към базата. Самолетите започнаха да отварят бомболюковете, готвейки се да се освободят смъртоносния товар, който бе в търбусите им.

Командният център се олюля от нова поредица близки експлозии. Диего се хвана за ръба на конзолата, за да не падне. Усети как някой го хваща за рамото. Обърна се, беше Фернандес. Върху мръсното му опушено лице се четеше примирение и безнадеждност.

— Какво става, Рамон?

— Команданте, руснаците пробиха по целия периметър и притискат хората ни от две страни, скоро ще ги обхванат в клещи. Трябва да наредите изтегляне! Дайте шанс на хората ни! Ако не ми вярвате, сам вижте! — И той посочи с ръка към големия видеомонитор, разположен в центъра на залата. На него се виждаше как вълна след вълна руските танкове и пехота преминават дупките в бетонната отбранителна стена. В този момент Диего разбра, че всичко е свършило.

Младият таниенте грубо прекъсна разговора им:

— Команданте, бомбардировачите поразиха повечето от електроцентралите. — опитвайки се да прикрие страха в гласа си продължи — ПВО отбраната няма електричество и е извън строя. Само 17% от електростанциите все още работят, останалите са или тежко повредени, или унищожени. Енергията, която получаваме едва стига, за да може да функционира командният център. Нямаме достатъчно електричество, за да захранваме и поддържаме отбранителните системи на базата. — В гласа на младия таниенте се усещаше паника. — Какво да правим, команданте? Какво да правим!?