Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда 2 (12)

Серегатов се сепна, бе задрямал неусетно. Неканените спомени, от далечното минало, които го измъчваха през отминалата нощ, се стопиха като сутрешен кошмар. Осъзна, че е настъпил нов ден или по-скоро нова ера от историята на тяхната многострадална Майка Русия.

На сутринта вече всичко бе спокойно и можеха да излязат от бункера. Според постъпилата от метеорологичния сателит в GPS-а на Алекс информация, бурята бе свършила преди 2 часа. Само тримата излязоха да проверят. Изкачиха се с асансьора до вещевия склад, след което излязоха през стоманената врата навън. Гледката приличаше на лунен пейзаж. Цялата долина бе осеяна с кратери с обгорели краища. На места от високата температура пясъкът се бе превърнал в стъкло. От оставените на милостта на бурята камиони и джипове не бе останало почти нищо, само безформени парчета метал. Тримата застанаха един до друг, наблюдавайки гледката на опустошението. Серегатов се обърна към тях и директно попита:

— Е, какво решихте? Обмислихте ли предложението ми, господа?

— Както вие сам казахте, Павел Сергеевич, такава възможност се явява само един път в живота! Аз съм съгласен — каза Алекс — В края на краищата какво толкова рискувам, освен собствения си живот. А така, кой знае, може би ще помогна и на другите нуждаещи се хора!

— Какво пък, според мен вие двамата сте луди! — ухили се Миша и доволно ги потупа по раменете — Но в компания на луди винаги се мре по-весело! А и залогът си струва, цяла една държава да бъде в краката ми! Да, рискът определено си струва! Бройте ме и мене!

Инженера за първи път от доста време се усмихна наистина от сърце.

— Родината, момчета, е нещо, за което си заслужава да се борим или да умрем!

Над главите им силният планински вятър разгони и последните сиви облаци, останали от бурята. И за първи път от десетилетие видяха яркото слънце и къпещото се в лъчите му кристално синьо небе.

— Даааа, Родината си заслужаваше!