Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда 2 (11)

Близка среща с генералисимус Йосиф Висарионович Сталин. Москва, 1953 г.

Първото, което видя, когато отвори очите, бе таванът, белият таван. Известно време просто се взираше с разфокусиран поглед в тавана, без да може да разбере нищо. Времето за него сякаш бе спряло и мислите му се точеха безкрайно бавно. Мъчителната болка от усещането, че гори жив, бяха изчезнали, имаше чувството, сякаш се носи във въздуха. Започна да изучава стаята, в която се намираше. Лежеше в легло, гърдите и ръцете му бяха бинтовани и бе завит с бели чаршафи, таванът бе бял, стените, дори подът, всичко бе бяло. Имаше нещо познато в обстановката, всичко изглеждаше толкова бяло и стерилно. Трябваше му известно време, за да осъзнае къде се намира, и тогава го осени — болница; намирам се в болница — помисли си Павел. Докато изучаваше стаята, погледът му се засече с две добродушни очи, намиращи се зад дебелите стъкла на очила с рогова рамка. Това, че не е сам в стаята, го изненада и той се опита да каже нещо, но от устата му излезе само хриптене. Усещаше гърлото си пресъхнало, бе жаден и му се пиеше вода. Непознатият вдигна ръка в успокоителен жест и се приближи към леглото. Серегатов внимателно разгледа човека срещу себе си. Бе старче, дребно мършаво старче, облечено в бяла престилка, която му седеше като на закачалка. Имаше плешиво теме и дълга бяла брада, с която донякъде приличаше на Дядо Мраз. Такъв, какъвто Павел си го представяше в детските си години. Движенията и стойката говореха за жизненост и скрита енергия в дребното мършаво тяло. Първи заговори непознатият:

— Здравейте, млади човече, как се чувствате? Не, не, ако не можете да говорите, не си правете труда, при нас сте от почти две седмици и смея да забележа, че имате забележителен, просто уникален напредък…

— Кой… — опита се да каже, хриптейки Серегатов.

— О боже, наистина, къде са ми маниерите — затюхка се старчето — Моето име е професор доктор Пирогов и аз съм Ваш отговорен лекар. Възложиха ми Вашия случай от най–отгоре и посочи с показалец тавана. Намирате се в Първа градска болница на Москва в отделението за особено тежки случаи.

— А аз…

— Спокойно, не се напрягайте — оставете ме аз да говоря. Когато Ви докараха при нас, бяхте в много тежко състояние — почти 70 процента изгаряне на кожата, счупени ребра, вътрешни кръвоизливи и няколко по-леки фрактури, които не си заслужава да споменавам. Аз и колегите ми мислехме, че няма да доживеете и до сутринта, не, не искам да Ви обидя — побърза да го увери старчето. — Или пък да Ви засегна по какъвто да било начин. Но разбирате ли — започна да мънка проф. Пирогов — повечето от раните Ви просто бяха несъвместими с живота. Никой не очакваше да оживеете, а вие не само оживяхте, но и започнахте да оздравявате. Счупените костите и раните ви започнаха да зарастват и то със скорост, която е непостижима за нормалния човешки организъм. Вие сте истинско медицинско чудо! — възбудено обясни старчето, докато ходеше напред-назад из стаята. — Целият ми екип и аз си блъскахме главите какво става и нищо не можехме да разберем. Такива светила като професор Светлов и д-р Гришов не можеха да дадат логично обяснение какво всъщност става. Изпратихме проби от вашата кръв и тъкан в Сибирската биологичната лаборатория (на името другаря Киров). Резултатите, които получихме, бяха невероятни — продължаваше да жестикулира разпалено проф. Пирогов. — Вие сте може би едно от най-великите медицински открития. Изследванията показаха, не само че клетките Ви регенерират тъканите с невероятна бързина, но и че не дават признаци на стареене.

— Тоест аз съм безсмъртен?! — попита ошашавеният Павел.

— Безсмъртен, хммм, интересен въпрос… — замисли се за момент старчето — По-скоро не, няма такова нещо като пълно безсмъртие, според мен остарявате, но много бавно. Представяте ли си какви перспективи се откриват пред човечеството ако разберем каква е причината за Вашия случай! — разпалено говореше докторът.

Спомените неочаквано се върнаха, ярката синя светлина, която проникваше дори през дебелата броня на Мамута, сякаш това не беше един метър металокерамика, а кристално прозрачно стъкло.

— Хроносферата — прошепна все още зашеметеният Павел.

— Хроно — какво…? — учуди се Пирогов.

— Нищо докторе, колкото по-малко знаете, толкова по-добре ще спите.

— Но Вие не разбирате, млади човече… — опита се да протестира Пирогов.

В този момент вратата рязко се отвори и двама непознати мъже влязоха в стаята. Неканени гости с внимателен поглед огледаха болничната стая, фиксирайки с поглед ту Павел, ту доктор Пирогов. На каменните лица не трепваше и един мускул, и двамата бяха едри, облечени в черни кожени шлифери и шапки с широка периферия. По-младият носеше куфар. Груби и безцеремонни… Павел физически усещаше излъчваната от тях опасност. Така можеха да се държат само чекистите, хората на Надя Зеленкова. НКВД му бяха дошли на гости — едва ли да му връчат букет цветя и картичка с пожелание за скорошно оздравяване.

— Какво си позволявате! Да влизате така в стерилно болнично отделение! — опита се да се възмути Пирогов.

— Спокойно професоре, ние ще се погрижим за него. — кимна към Серегатов по-старият чекист.

— В такъв случай аз свалям цялата отговорност за здравето на пациента от себе си — измънка професорът, забил поглед в пода на стаята.

— Ставай командире, време е да тръгваме. — Младият чекист остави куфара, който носеше на леглото и извади от него чисто нова офицерска униформа.

— Андрей, помогни му да се облече — напътстваше старият чекист, докато палеше цигара „Беломор канал“. Във въздуха се разнесе острата миризма на долнокачествен тютюн. В болницата бе забранено да се пуши, но д-р Пирогов не смееше да направи забележка на този опасен човек. Твърде много хора бяха изчезнали в тъмниците на НКВД и докторът не искаше да бъде един от тях. Въпреки болката и грубото отношение, с помощта на младия чекист Павел успя да навлече униформата върху бинтовете. Сам не можеше да се изправи, поради което двамата чекисти го подхванаха под ръце, вдигнаха го и го понесоха надолу по етажите. Краката му едвам докосваха стълбищата, докато се спускаха по четири етажа. Излязоха през централния вход и студения сутрешен въздух накара Серегатов да настръхне. Слънцето още не бе изгряло и столицата бе потънала в тишина. Единственият звук идваше от работещия двигател на черната като нощ лимузина „Чайка“. Светлината от последните утринни звезди се отразяваше в никелираната броня на чакащата кола. Настаниха го по средата на луксозното купе, а чекистите седнаха от двете му страни. Колата потегли с тихо бръмчене и се понесе по притихналите московски улици. Павел гледаше притихналия град през прозореца и се чудеше накъде го водят — доколкото можеше да се ориентира — в район Задмоскворечие. Шофьорът пресече Големия Устиновски мост над Москва река и караше по крайбрежния Московоречен булевард. Ако завиеха надясно по Китайградския площад, което бе и най-прекия път към улица Люблянка, знаеше — песента му бе изпята. Рядко някой излизаше от подземията на НКВД жив. Когато колата продължи по Кремълския крайбрежен булевард, Павел въздъхна с облекчение, може би и този път щеше да отърве кожата. На няколко пъти се опита да заговори придружителите си, както и шофьора, но и тримата мълчаха като риби. По-голямата част от Москва бе тъмна, но в Кремъл тук-там светеше. Неслучайно имаше поговорка, че Кремъл никога не спи. Колата влезе на територията на Кремъл през Спаската порта, продължи успоредно на стената, мина покрай Архангелската и Благовещенската катедрали и се насочи към Големия кремълски дворец, където живееше Сталин. На няколко пъти кремълската охрана ги спира, за да проверява документите им. Накрая спряха отстрани на двореца и минаха през една малка врата, охранявана от войници в полева униформата на НКВД. Провериха документите им за последен път и бронираните врати се отвориха, допускайки Серегатов с двамата чекисти в тясната кабинка на асансьора. Спускаха се половин минута, като асансьорът от време на време се разтрисаше. По сметките на Серегатов се бяха спуснали под земята поне на 50 метра — колкото една 15 етажна сграда. Вратите се отвориха и тръгнаха по добре осветен коридор с под от паркет, застлан с дебели персийски килими и мраморни колони, поддържащи тавана. Обстановката бе позната на Павел. И друг път бе идвал тук, на брифинга за поредната мисия, която му възлагаха, но тогава бе влизал през главния вход, а сега, за разлика от тогава, го вкараха през черния вход. Това бе подземният команден бункер на Сталин, в края на коридора ги очакваха двама войници от личната охрана на Сталин. Придружителите му дадоха дебела папка с документите на личното му досие, изчакаха да получат подпис, след което, без да кажат и дума, се обърнаха и си тръгнаха. Двамата войници отвориха масивната дъбова врата с метален обков и гравирана на нея бронзова звезда с кръстосан сърп и чук, и го вкараха в обширната брифинг зала. Обикновено тук получаваше инструктажите за задачите, които му поставяха отгоре. Войниците помогнаха на залитащия от слабост Серегатов да седне в предназначения за него стол, след което се оттеглиха от залата, затваряйки след себе си вратата. В другия край на дългата маса нервно крачеше напред-назад главният секретар на комунистическата партия другарят Сталин, еднолично управляващ и властващ над майчица Русия. Студеният стоманено сив поглед, както и името, което си бе избрал Сталин — мъж от стомана — достатъчно добре го характеризираха. Човек с желязна воля и нито капка милост към тези, за които смяташе, че не са оправдали възложеното им доверие. Отдясно на масата с плътно прилепнала по тялото военна униформа седеше Надя Зеленков — главния директор на съветското НКВД, а отляво, накичил всички възможни награди върху парадния си мундир, бе маршал Георги Куков — началник-щаб на съветската армия. Сталин рязко спря и започна да говори, гласът му бе изпълнен с гняв и ярост.

— Това не трябваше да става! Хроносферата трябваше да е наша! Единственото, което имаме сега, е купчина отломки! Ти, командире, Ти си виновен за това! — Сталин се приведе напред над масата и посочи с пръст Серегатов.

— Той се провали да деактивира радарните центрове — побърза да се намеси Куков. — Вярвам, че е наясно с наказанието за това.

— Изкарайте го навън и го разстреляйте! Махнете го от погледа ми! — нареди вбесеният Сталин, обръщайки се към стената с монтирания в нея огромен екран с картата на Европа.

— Другарю Сталин, командирът не е виновен за разрушаването на Хроносферата! — изненадващо се включи в разговора Надя. — Аз лично следях всяко негово действие.

— Тогава кой е виновен?! Ясно е, че командирът е виновен! — попита Куков. В гласа му се усещаше леко паническа интонация.

— Не, другарю — усмихна се отмъстително Надя. — Вие сте този, който се провали, вие не уведомихте командира за съюзническия радио център, който се намираше близо до базата.

В залата настъпи мъртвешка тишина.

— Това… истина ли е, Куков?! Наистина ли е имало четвърти трансмитер?! — тихо попита Сталин с трудно прикрита заплаха в гласа.

Куков сякаш се смали и потъна в коженото кресло. Лицето му побеля и за момент дори Серегатов го съжали, но това бе само за миг. След това Павел си припомни, че това е човекът, който искаше да го обвини за собствените си грешки. Грешки, наказвани с разстрел.

— В началото не го знаехме със сигурност… че има четвърти трансмитер. Но, да… — опита се да се оправдае с треперещ глас Куков, когато Сталин се приближи зад гърба му и обви с ръце врата на Куков, стискайки силно. Куков започна да хърка, опитвайки се да се освободи, очите му изскочиха от орбитите, докато се опитваше да поеме дъх. Павел гледаше като омагьосан как краката на Куков се подмятат, ритайки масата. Надя наблюдаваше сцената спокойно и с неприкрито задоволство.

— Ти ме разочарова, Куков — със съжаление и тъга каза Сталин и с едно рязко движение счупи врата на Куков. Павел наблюдаваше разигралата се пред него сцена и осъзнаваше, че е бил на косъм от смъртта. Задъханият от борбата Сталин се изправи и с отвращение блъсна трупа на Куков на пода, сядайки на неговия стол. Лицето му бе почервеняло от възбуда и праведен гняв. Самият факт, че някой се е опитал да го излъже, го вбесяваше. Обърна се към Надя.

— Ако Хроносферата няма да е наша, то тогава нека да бъде погребана заедно с останките на съюзническите кучета! Къде са те, Надя! Къде е оперативната им база?!

— Проследихме сигнала от предавателя на Айнщайн. Преместил се е на брега на Англия, там трябва да е командният център. — отговори Надя, малки капчици пот бяха избили по челото й.

Сталин се обърна към Серегатов и го погледна право в очите.

— Командире, приеми, че с тази мисия е и твоето изкупление! Ти ще водиш атаката над вражеския военен щаб! Изравни го със земята! Унищожи завинаги всяка следа от Алианса!

— Но другаря командир… — опита се да възрази Надя на Сталин.

— Продължи, другарко — изкрещя вбесеният от намесата Сталин — и ще се намериш на пода до Куков. Лицето на Надя пребледня и тя се сви в коженото кресло. Серегатов бе чувал, че тя и Сталин са любовници, но реакцията на диктатора доказваше, че никой не можеше да се спаси от гнева му, дори неговите най-близки хора. Сталин се обърна към Серегатов, в погледа му играеше фанатичен блясък:

— Събери ударен отряд! Господството на Съветския съюз над света е наша съдба!

Серегатов не помнеше как е напуснал залата, придружаващите го войници го поддържаха, за да не падне от слабост. Едва сега осъзнаваше, че бе оцелял, и че му бяха възложили нова задача, още по-трудна. Серегатов бе наясно с текущото положение и баланса на силите. Руснаците бяха завладели почти цяла Европа, но съюзниците бяха унищожили стратегическите запаси от нервно паралитичен газ, както и ядрената инсталация „Черен конник“ с прилежащите към нея комплекс от силози с балистични ракети с ядрени заряди. Съветите бяха лишени от стратегически оръжия, а Алиансът имаше Хроносферата и Айнщайн. Използвайки я, съюзниците вече на няколко пъти бяха създавали нови оперативни бази дълбоко в тила на съветската армия, ефективно отрязвайки снабдителните линии. Из цяла Европа избухваха бунтове и метежи, подклаждани от местните националисти. Вражеските шпиони и диверсанти взривяваха мостове, жп прелези, снабдителни депа. Актове на саботаж зачестяваха дори на територията на самия Съветски съюз. Павел бе против идеята да използват Айнщайн за примамка, връщайки го на съюзниците, но никой не го послуша. Знаеше, че разковничето бе Айнщайн и проектираните от него оръжия — такива като Хроносферата, фазовия транспорт и хроно танка. Преди няколко месеца ударни части, съставени от хроно танкове, бяха поставили точка на съветското господство в Средиземно море, а по-късно и в Черно море, унищожавайки стапелите и доковете за производство на торпедни и ракетни подводници първо в Италия, а после и в България. Според последната информация съюзниците дотолкова бяха изнагляли, че бойните им кораби плуваха срещу течението на река Волга към Сталинград. Съветите също имаха някои успехи. Волков — най-добрият командос в съветската армия, успя да се промъкне в тестовата фабрика на Алианса, където произвеждаха първата партида фазови транспорти. Завладя единствената експериментална машина и унищожи фабриката, преди да започне производството им. За съжаление съветските инженери така и не получиха пълен комплект чертежи на фазовия генератор, а опитната машина бе унищожена по време на битката. Собствените секретни разработки на руснаците биваха унищожавани една след друга, или в преки нападения, или от саботажи, извършени от топ агента на Алианса Таня Адамс. Докато вървеше по коридорите на Кремъл, обмисляше наум ситуацията и как ще действа за в бъдеще.

— Владеем голяма част от Европа, което е плюс, но загубихме всичките си стратегически оръжия — нервнопаралитичния газ „Зарин“, атомната бомба, дори излъчвателя на „Желязна завеса“, което е голям минус — въздъхна Серегатов. — Положението не е отчайващо, но е достатъчно сериозно… само ако бяхме успели да превземем Хроносферата. Минало свършено — напомни си Павел, трябваше да мисли за новата задача, ако не искаше да се срещне с взвода за екзекуции на НКВД отблизо. Не знаеше какво бъдеще му бе отредила съдбата. Всичко бе в ръцете на провидението.