Масивната метална платформа започна да се спуска все по-надолу под земята, когато първите разряди на йонната буря започнаха да се сипят върху долината. Инженера отвори склада с бронираната техника и бандата започна да пренася запасите от храна, вода и оръжията вътре в склада. Често бандитите спираха, зяпайки заобикалящите ги стоманени зверове. Гледката бе наистина впечатляваща, и когато лейтенантите забележеха, че някой се озърта, а не работи, с ругатни го подкарваха отново на работа.

Когато пренесоха всичко в склада, Инженера затвори вратата, отделяйки хората от бурята. Чак тогава Миша даде почивка на хората и на себе си. Светлината, хвърляна от халогените лампи бе достатъчна, но вътре бе студено като в гробница. Привикналите към пустините жеги бандити започнаха да мърморят и да се оплакват. В бързината никой не бе взел завивки и сега щяха да студуват като кучета докато бурята не спреше.

Накрая Миша се измори от мрънкането и оплакванията и кресна:

— За всичко ли трябва да мисля вместо вас, тъпаци! Нямате ли глави на раменете си! Проверете кои от дървените сандъците са празни и ги натрошете за дърва. Вижте оцветените в червено тръби около колоните, които поддържат тавана. На тях пише огнеопасно, и са пълни с бензин или дизел. Пуснете крановете и полейте с малко гориво начупените дърветата, след което накладете огън!

Миша изгледа хората си и изръмжа:

— Какво гледате, действайте!

След десетина минути имаше накладени няколко огъня, около които се бяха събрали всички. Хората си подгряваха храната и вечеряха, пиейки водка за отпускане.

Инженера, Алекс и Миша седяха само тримата около един от огньовете. Алекс вечеряше, ядейки една от противните му консерви. А Миша мълчаливо посръбваше от манерката с водка. Пръв заговори Инженера:

— Обмислихте ли предложението ми, господа?

— Стига сме говорили по работа, старче! Искам да си почина!

— Миша е прав, Павел Сергеевич. — подкрепи приятеля си Алекс — Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Добре, тогава ще говорим утре.

Разговорите около тях постепенно замлъкваха и хангарът се изпълни с хриптенето на спящите бандити.

Скоро единствения буден бе Инженера. Заслуша се в равномерното дишане на спящите му спътници. Изглеждаха толкова умиротворени, имаха спокойния сън на праведници. Единствено Миша похъркваше от време на време, мощно като дъскорезница. Миризмата на дизелово гориво, и пламъците на огъня извикаха неканените спомени, които сами нахлуха в съзнанието на Серегатов.

Командир на 23 Гвардейска Ленинска танкова дивизия полковник Павел Серегатов

Тилова оперативна база на Алианса. Град Валядолид, Испания, 1953 г.

Павел Сергеевич Серегатов се подаде от командирския люк на своя двуоръден СТТ-7 (свръх тежък танк) „Мамут“, вдигна бинокъла към очите си и това, което видя изобщо не му хареса. Притисна ларингофона към гърлото си и каза:

— Льоша, какво става с другарите от фронтовата авиация?

— Идат, другарю полковник, до десет минути обещават да са тук — отговори старши сержант Алексей Мазурин, докато притискаше ухо към танковия шлемофон.

Добре че поне базата няма GAP-генератори — помисли си Серегатов — и всичко се вижда като на длан. Предния ден на съвещанието Серегатов се беше разбрал с генерал-майор от фронтовата авиация Соколов за поддръжката на поне 100 тактически изтребител бомбардировача и щурмоваци Миг и Як. Отговарящият за фронтовата ударна авиация на този участък от фронта, генерал-майор Соколов, не беше много доволен да отстъпва толкова много от ударните си самолети за толкова незначителна, според него, операция. Но заповедите на другаря Сталин се ползваха с най-висок приоритет. Всеки помнеше чистките от 1937 година и никой не смееше да възрази или да изкаже мнение различно от това на великия вожд. Операцията до момента протичаше добре, точно според плана, в чието създаване бе участвал и самия Серегатов. Зададената от Генщаба времева рамка за морската и сухоземната част на плана се спазваше и за момента нямаше закъснения.

Няколко дни преди това, въпреки протестите и явното си недоволство, флотските адмирали бяха принудени да отстъпят основната част от подводните сили, както и всички десантни и транспортни кораби, с които разполагаше Краснознаменния Балтийски флот. Успяха да запазят секретността и флотът отплува от Ленинград във времевия интервал преди поредното прелитане шпионските GPS-сателити. Щурмовите торпедни подводници клас „Виктор“ 3 осъществяваха охрана и прикритието на десантната флота по целия път от Ленинград до бреговете на Испания. „Викторите“ бяха концентрирани в ударни флотилии или „вълчи глутници“, както още ги наричаше флотът на Алианса. Всяка „глутница“ се състоеше от няколко подводници под управлението на една командна флагманска подводница. Бе издадена заповед от щаба на флота и всички плавателни съдове по маршрута на следване на конвоя бяха безмилостно потапяни и унищожавани от съветските подводници, независимо дали бяха военни или цивилни кораби. Този път разузнаването си бе свършило работата или просто бяха извадили късмет и не срещнаха нито един крайцер или разрушител на Алианса, а само патрулни канонерки. Протокът Ла Манш бе най-опасният участък от пътя, но под прикритието на нощта конвоят успя да го премине безопасно. На следващата сутрин бе извършен морски десант на испанския бряг в провинция Арагон близо до град Билбао. Корабите на въздушна възглавница десантираха на брега войските. Армейските части се прегрупираха в походни колони, и след форсирания марш последва изненадващо сухопътно нападение срещу базата на Алианса, намираща се само на 100 км от испанската столица Мадрид. И докато основните сили, състоящи се от тежки танкове Т-49, поддържани от верижните БТР-154 с мотопехота в тях, атакуваха фронталните фортификации и укрепления на базата, Серегатов, заедно с отбрана елитна част от ветерани, унищожи радарния купол, който можеше да засече придвижването на войските му и да предупреди за предстоящата атака базата на Алианса. След това изпрати своите специални части (спецназ) да обезопасят трите командни центъра, с което те се справиха отлично, елиминирайки охраната, и обезвреждайки взривните устройства, с които бяха минирани сградите. Оставаше само да долетят и яйцеглавите, демек инженерите и учените. Хора му вече се бяха погрижили да се разчисти летателна площадка за транспортния Як-24 — „Конче“, както още го наричаха пехотинците на войнишкия сленг, и ескорта му от двойка ударни Ми-24 „Лопатар“. До пистата под камуфлажни мрежи бяха паркирани три БТР-154, те щяха да откарат инженерите до командните центрове. Инженерите трябваше само да си свършат работата като хората и да осигурят достъп до необходимите му кодове и пароли. На всяка цена трябва да предотврати самоунищожението на главната цел. Хвърли поглед през рамо към хълма, откъдето се бе спуснал със своите танкове, и видя как на фона на горящия радарен купол пет батареи от придадените към войските му мобилни ракетни установки FROG-7 (FROG — свободно летяща над земята ракета „Луна“ или по-точно V-2 по кодовата таблица на Алианса за обозначаване на съветското военно оборудване, бяха високо мобилни ракетни установки, четириосното, осемколесно шаси ЗиЛ-135, задвижвани от два двигателя ЗиЛ-375, позволяващи на ракетната установка да се движи със скорост до 65 км/ч, напълно достатъчна, за да се движи с танковите формации при настъпление), се престрояваха, готови да окажат ракетно артилерийска поддръжка на неговите войски. Ракетата бе разположена на подвижна люлка отгоре на шасито и можеше да се вдига до 45 градуса наклон. Бойната глава на ракетата бе с маса от 500 кг високоексплозивно вещество, самата бойна глава бе конфигурираща се в зависимост от целта, по която се изстрелваше, можеше да е фугасна — за обстрел по бункери сгради и други съоръжения, осколъчно фугасна — за поразяване на леко бронирани цели и неокопана пехота или бетонобойна — с взривател със забавено действие. Руските инженери, в пристъп на гениалност, бяха разработили барутния двигател на ракетата по такъв начин, че, ако целта беше по-близо от максималната дистанция на пуск на ракетата от 70 км, остатъчното гориво да се използва като един вид допълнителен експлозив, добавен към този на бойната глава, като по този начин сумарната мощност на ракетата се увеличаваше значително на близки разстояния. Серегатов предполагаше, че основните отбранителни сили в базата ще се концентрират по фронта на неговата атака, и до момента това работеше… Но само до момента… Около две роти съставени от лека пехота и гранатометчици се прегрупираха и се насочваха към западния фланг на базата, там откъдето смяташе да проведе основното нападение. Някакво движение привлече погледа му. Докато внимателно разглеждаше вражеската база, вратите на танковата фабрика се отвориха и по наклонената рампа се спуснаха последователно един след друг четири леки танка Бритиш Бристол „Булдог“ мк 3 — леки и скоростни танкове с двигатели Ролс-Ройс „Метеор“ с мощност от 700 к.с. и 75 мм оръдия Rheinmetall L-77, добри танкове за разузнаване или внезапни скоростни атаки, но не и за сериозен бой. След тях се спуснаха и три средни танка кампф панцер (KPz-70) „Гепард“ M1 — трите машини бяха по-сериозни противници, по брониране се доближаваха до руските тежки танкове Т-49, но бяха по-леко въоръжени — с 90 мм оръдие L-90, срещу двойните 105 мм оръдия „Рапира“ на съветските танкове, но затова пък бяха по-бързи и маневрени. 7 танка не представляваха особена опасност за неговите свръхтежки „Мамути“, но подкрепени с пехота, особено ракетометчици, въоръжени с управляеми ракети ПТУРС „Дракон“ и противовъздушните „Червено око“ (Red eye), те можеха да го забавят достатъчно, за да му попречат да постигне основната цел на операцията. Никой танкист не искаше да получи управляема ракета или снаряд в кърмата си — там, където бронята на танка е най-тънка и се намира двигателят и горивните резервоари. При едно удачно попадение всеки танк се превръщаше в погребална клада за екипажа си. Едно от малкото неща, от които се страхуваха храбрите съветски танкисти, бе смъртта от огън. Да изгориш жив не беше един от най-приятните начини да се простиш с живота си, разсъждаваше на ум Серегатов. Шумът от боя се засилваше и вече бе прераснал в една непрекъсната какофония от изстрели и експлозии, сливащи се в непрекъснат рев. Още няколко съюзнически части се изтеглиха от основния отбранителен рубеж и се насочиха към неговия сектор. Още два взвода пехота, и което беше най-неприятното, една батарея от четири 155 мм самоходни оръдия AMX M-110, а това вече беше сериозно… При попадение 155 мм фугасни снаряди с лекота отнасяха куполите на руските танкове като консервени кутийки — сякаш куполите не тежаха по 15 тона. Наистина и вражеските самоходки имаха както свои плюсове, така и минуси — бяха леко бронирани и по-бавни от съветските мобилни ракетни установки, но пък веригите им даваха по-добра проходимост по пресечен терен. Освен това снарядите им съдържаха едва няколко килограма експлозив, което бледнееше пред половинтонната бойна глава на ФРОГ-7, но пък точността им бе значително по-висока, и най-важното скорострелността им бе десетки пъти по-висока, с което и оказваха неоценима тактическа поддръжка на бойното поле. Руските ракетни комплекси „Луна“ се отнасяха по-скоро към стратегическите, отколкото към тактически оръжия — те бяха с голям обсег и голяма мощност, но с бавно презареждане. Бяха необходими от 15 до 30 минути, в зависимост от тренираността на екипажите. Неговите хора бяха добре тренирани и можеше да очаква презареждането и готовността за откриване на огън да е дори под 15 минути, но 15 минути на бойното поле бяха твърде много време. В определени моменти Серегатов изпитваше съжаление, че Съветският съюз се отказа от оръдейната артилерия, дори от най-евтините и прости за производство буксирани от камиони оръдия. По време на курсовете за повишаване на армейската подготовка беше защитил дипломна работа на тази тема във висшата военна академия „Фрунзе“, но освен че получи отличен като оценка, никой не обърна внимание на разработените от него модели оръдия, нито като съотношение стойност — ефективност, нито като технологичност или простота на производство. Другарят Сталин бе решил, че страната има нужда само от ракети, така че ракетите се произвеждаха като кренвирши на конвейер. В началото Серегатов мислеше да използва ракетната си артилерия, за да обстреля вражеските фортификационни съоръжения, картечните бункери, телените заграждения, окопите, както и бетонната стена, която обграждаше вражеската база. Но реши, че приоритетна цел са вражеските оръдейни кули. Всяка кула представляваше танков купол, поставен върху железобетонна основа, която продължаваше под земята и там бяха разположени погребът със снарядите и обслужващият персонал. Всеки един от тези куполи бе заплаха за неговите танкове, въоръжени с дългоцевни 90 мм противотанкови оръдия, всяко от които изстрелващо бронебойни снаряди с ядро от волфрам–молибденова сплав със скорост от почти 1000 метра в секунда, а те пронизваха танковата броня като шперплат. Но тези кули имаха един основен недостатък, стреляха само с бронебойни снаряди — нямаха осколъчно фугасни, и затова не представляваха особена заплаха за съветската мотопехота. При разработване на операцията Серегатов бе взел под внимание този факт, и ако не успееше да удави вражеската отбрана с ракетен огън, щеше да използва мотострелковаците и гренадирите, за да унищожат противотанковата отбрана. Но тогава възникваше друг проблем — вражеските картечни бункери, особено добре камуфлираните варианти, които с изненадващия си картечен огън нанасяха чувствителни загуби на съветската пехота. Павел въздъхна и с досада си помисли, че никой боен план не надживява първата среща с противника. Трябваше да внася корекции в план-графика, и то бързо, нещата не се развиваха така гладко, както бе очаквал. Бе създал определени условия, с които да заблуди противниковите войски и да ги накара да реагират и играят според неговия сценарий за развитие на битката, но някъде по веригата бе станал фал — или го бяха надушили, или някой бе предупредил командващия офицер на базата, Серегатов просто нямаше време да анализира и търси причината, трябваше да действа и то на момента ако искаше да спечели тази битка, както и да запази живота си. Другарят Сталин бе известен с щедростта си към способните и успешни командири, но към провалилите се не изпитваше нито капка милост. Бяха му казали в прав текст, че бъдещето му може да бъде бляскаво като изгряваща звезда на герой на Съветския съюз, ако победи, и че загубата не е опция. Много добре знаеше какво се случва на командирите, които са се провалили. Последното нещо, което виждаха през живота си, бе стената за разстрели в мазето на сградата на НКВД на улица Лубянка. Павел нямаше намерение да свърши така — в най-лошия случай щеше да захапе дулото на офицерския си ТТ-43 и щеше да пръсне мозъка си по щабните карти. Какво ли щеше да помисли заместникът му. Серегатов потръпна от студената пот, която изби по тялото му. В следващия момент бе обхванат от студена ярост, не бе влязъл като малък в кадетския корпус към военния пансион „Суворов“ и не бе тренирал години наред, само за да свърши по този начин. За да бъде записано в медицинския картон към личното му досие, че е завършил живота си със самоубийство, или че е починал с 9 мм кръвоизлив в тила. Една последна бланка в личното му дело, подписана най-отдолу от тричленен състав (тройка) на комисия от НКВД. Серегатов реши, че няма време за глупости или панически мисли, време бе за взимане на решения.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

Когато няколко часа по-рано докладваха на команданте Диего де Вега, че Съветите са направили морски десант на испанска земя, и че скоро ще бъдат буквално пред портите на базата му, той прие, че това е някаква безвкусна и глупава шега, или че е недоразумение. Но като истински кадрови офицер веднага вдигна базата под тревога и организира отбраната с оскъдните ресурси, с които разполагаше. Базата му имаше отлични укрепления, но за съжаление малко хора. Изпитваше недоверие към дошлите по телефона предупреждения от цивилните власти и не повярва на очите си, когато в първия момент авангардът на съветски танкови части се появи на пътя, вдигайки облаци прах. Руснаците разчитаха на изненадата и дори не си направиха труда да се престроят от походни колони в бойна формация. Но в крайна сметка, руснаците бяха тези, които останаха изненадани, когато попаднаха под кръстосания огън на множеството оръдейни куполи и картечни бункери. Пехотата на Алианса бе заела позиции в окопите и траншеите, свързващи отделните огневи точки. Тези от пехотинците на Алианса, които бяха въоръжени с противотанкови гранатомети, набелязаха своите цели и към съветската танкова колона се устремиха десетки от управляемите по кабел ракети „Дракон“. На дистанция по-малка от километър, те намериха своите жертви. Танковете и БТР-ите започнаха да експлодират или да пламват като факли един след друг. А паникьосаните пехотинци се мятаха между горящите машини. Никой не бе очаквал толкова горещ прием. За много кратко време долината пред базата се изпълни с десетки горящи бронирани машини и стотици трупове и ранени руски войници. След първия изненадващ удар съветските танкови екипажи се паникьосаха и походният строй се разпадна на отделни, рязко маневриращи групи от танкове или отделни машини, опитващи се да избягнат преки попадения особено в борта или моторното отделение на танка. Съюзническите войски се възползваха максимално от изненадата сред руснаците и продължаваха да поразяват вражеските машини. Но и руските танкисти не бяха вчерашни, ветерани от не една и две кампании, тези от тях, които се ориентираха в обстановката и бяха по-съобразителни, се прикриха зад корпусите на горящите си събратя и все по-организирано започнаха да отвръщат на огъня. 120 мм фугасни танкови снаряди започнаха да експлодират между окопите и изпълниха въздуха с купища пръст и шрапнели. А по бункерите и оръдейните куполи се водеше прицелен обстрел с бетонобойни и бронебойни снаряди. Един, а след това и още два оръдейни купола, бяха разбити под концентрирания танков огън, замлъкнаха разрушени и няколко картечни бункера. Убитите и ранените сред войниците ставаха все повече и Де Вега се чудеше дали да не вкара в боя и своите последни резерви, когато изненадващо руските танкове включиха своите димни генератори. Когато димът обхвана бойното поле и стана достатъчно плътен, за да скрие руснаците от погледа на съюзниците, те започнаха организирано отстъпление, прикривайки се един друг с оръдеен огън. Постепенно боят затихна, защото димът все повече пречеше да се води прицелен огън по каквото и да е цел. Над бойното поле настъпи странна мъртвешка тишина, нарушавана от време на време от някой кратък откос или отделни приглушени изстрели. Де Вега бе кадрови офицер от испанската армия, но това бе първият бой, в който му се налагаше да участва и с черен хумор си помисли, че може би ще е и последният му бой. Преди три години, когато започна войната, той подаваше рапорти с искане за трансфер на фронта, но винаги получаваше откази. Бе си спечелил славата на прекалено добър организатор и администратор, справяше се отлично както със снабдяването, така и с логистичните проблеми и то бързо и ефективно, точно и затова командването не искаше да го праща на фронта. Диего не бе съгласен с доводите на генералите, че на фронта и без него има достатъчно смели горещи глави, които да защитават западната култура и идеалите на демокрацията от червените варвари. През първата година непрекъснато пишеше до генщаба и получаваше неизменни откази за промяна мястото на службата. Но след втората година вече се бе примирил, че до края на войната ще служи в тила. Затова концентрира волята и енергията си в това да изпълнява задълженията си възможно най-добре, поне с това можеше да допринесе войната да свърши по-скоро, и то с победа.

Командир на 23 Гвардейска Ленинска танкова дивизия Павел Серегатов

Тилова оперативна база на Алианса. Град Валядолид, Испания, 1953 г.

— Старши сержант Мазурин!

— Аз!

— Задай нови цели на ракетчиците, в квадрат 4 дистанция 3 залпови огън.

— Слушам, другарю майор, но на ракетчиците ни ще им трябват 4, 5 минути докато вкарат новите данни в командните пултове.

— Да действат! При готовност да докладват, там се размотават прекалено много копелета с противотанкови гранатомети, а това не е добра новина за нас и нашите танкисти, Льоша.

— Слушам! Другарю полковник, а какво ще правим с нашите летци, обещахме им максимално да потиснем противовъздушната отбрана, вражеските стационарни четири цевни 40 мм зенитни оръдия „Бофорс“ с радарно насочване доста пооредяват редиците на нашите сталински соколи. Дааа, от ВВС няма да останат особено доволни (или поне тези, които оцелеят, добави наум Мазурин). Серегатов се замисли за момент, наистина знаеше какво може да направи една зенитка, и то от първа ръка — лично бе виждал как яковете и миговете се разпадат или взривяват на парчета, попаднали под зенитния огън на четирите 40 мм цеви, всяка със скорострелност от 150 изстрела в минута или общо 600 изстрела. Това значеше по 10 снаряда в секунда и не особено добре бронираните якове и мигове нямаха голям шанс да оцелеят. Единственото, на което можеше да разчитат пилотите на яковете, беше на превъзходната им маневреност, както и индивидуалните способности на всеки пилот в изпълнението на каскади от фигури от висшия пилотаж, с които всеки съветски пилот се опитваше да се измъкне, когато попаднеше под огъня на зенитната артилерия. Както казваха във ВВС, ако искаш да живееш, се научаваш да се извърташ. Серегатов не искаше да влошава отношенията си, както с подполковник Соколов, така и с редовите пилоти. Немалко пъти щурмовата авиация бе спасявала живота на него и неговите хора и щеше да е доста неблагодарно да се отплати по този начин, не искаше неоправдано високите загуби да висят на неговата съвест.

— Добре, Льоша, промяна в плана — въздъхна Павел — свържи ме със Соколов.

— Тук Чук, тук Чук, чувате ли ме, Сокол?

— Тук Сокол, чуваме ви ясно и чисто.

— Имаме проблем, Сокол, зенитната артилерия няма да бъде потисната, дори нещо повече, вражеска пехота с преносими зенитни комплекси Ред Ай се окопава в зададените координати. Ще се постараем да редуцираме размера на пехотата, но няма да имаме достатъчно средства да подавим стационарните зенитки.

— Мамка му, Чук, в плана, който ми предоставихте, нищо не се говореше за пехота с ПЗРК (преносим зенитен ракетен комплекс). Трябваше цялата операция да е като разходка в парка!!!

— Това ми е ясно, Сокол! Но плановете са за това, да се променят, няма нищо сигурно на този свят! (освен смъртта — иронично си помисли Павел). Предлагам вместо отделни групи, да групираме и миг-овете и як-овете в една обща формация.

— И какво ще ни даде това, другарю полковник, по-големи загуби ли?! — повиши тон вбесеният Соколов.

— Не, точно обратното — по-малки загуби, другарю генерал-майор. И първо, съветвам Ви да внимавате с тона си, и да не забравяте кой е ръководителят на тази операция! И второ, кой ме е назначил на тази длъжност!

Соколов не беше глупак, глупаците не стигат лесно до високи чинове (освен ако не са с протекции, разбира се) и знаеше, че не е добра идея да се рита срещу ръжена. Нямаше намерени да завърши кариерата си като реже дървета някъде в Колима, в някой от безименните лагерите на НКВД, по-известни сред народа и на запад като ГУЛАГ, и то в най-добрия случай… в най-лошия щяха да го изправят до стената с последна цигара за сбогом. Искаше да остави на Серегатов да си троши главата, но му беше жал за неговите момчета от ВВС, въпреки че в съветската армия се допускаше по-голям процент загуби, отколкото в другите армии, стига целите, които са поставени, да бъдат достигнати. И все пак авиацията бе елитът на червената армия, там попадаха най-способните и надарени войници и офицери, обучавани в продължение на години. Загубите сред тях бяха трудни за попълване и Соколов ценеше способностите и живота на своите хора, а и неслучайно им викаха Сталински соколи. В първоначалния си вид плана на Серегатов го удовлетворяваше — наистина беше малко странно масирано използване на авиация, и то за някаква средна по размер и не особено важна снабдителна база в Испания далеч зад фронтовите линии, въпреки че наличието на добре изградени защитни фортификации и голямото количество полеви войски, будеха известни съмнения за предназначението и важността й. Планът предполагаше класически измамен удар по фронта, където вражеските войски се концентрираха, с последващ основен обхващаш флангови удар. По този начин врагът биваше притиснат между чука и наковалнята… или по-скоро между чука и сърпа… Но това вече беше минало, нещо се бе объркало, и затова неговите летци щяха да заплатят висока цена. Разликата в званията го дразнеше — за такава операция, която е под личния надзор на другаря Сталин да назначат някакво новоизпечено сополиво полковниче, изпълняващо длъжността на комдив! (командир на дивизия)… това си беше чиста обида към по-стария офицерски корпус… Наистина беше чувал някои неща за Серегатов — че е способен млад офицер, който в началото на войната, макар и сополиво зелено лейтенантче, е успял да отблъсне превъзхождащите го сили на врага от поверената му дозорна база. При това, запазвайки стратегически важните мостове на полско — германската граница, след което, преминавайки в изненадваща и решителна контраатака, успява да унищожи вражеските войски. И все пак старите кадрови офицери не харесваха младите военни звезди еднодневки, изгрели за един ден, защото чувстваха опасност за авторитета си. И сега трябваше да понася този младок! За разлика от други свои колеги обаче Соколов бе готов да се вслуша във всеки план, дори ако не е негов, стига планът да е достатъчно добър и да гарантира оцеляването поне на повечето от пилотите му.

— Добре, Чук, слушам, казвайте каквото имате да казвате, да видим дали този план струва и пукнат грош.

Серегатов потисна раздразнението си и започна да излага плана си. С две думи, планът се състоеше в следното — вместо щурмовите самолети да провеждат последователни по време и интервал атаки на малки групи самолети от различни направления при напълно унищожено ПВО (противовъздушна отбрана), както бе предвидено в първоначалния план, предлагаше едновременна атака на всички ескадрили с масиран ракетно артилерийски обстрел на всички огневи точки на противника. Никакви заходи за повторна атака, целият боезапас трябваше да се използва в един-единствен заход с последващо измъкване на форсаж за новите свръхзвукови изтребители МиГ-27 и пикиране с последващи виражи и други маневри на бръснещ полет за витловите Як-3. В първия момент Соколов искаше да възрази, но след това прецени всичко за и против и реши, че планът не е толкова лош, наистина далеч е от това да е перфектен, но щеше да свърши работа. Точността на авиационната щурмовка щеше да бъде значително по-ниска, а разходът на боеприпаси по-висок, но и загубите щяха да са минимални. А и новият план имаше предимства, помисли си Соколов. Като командващ от ВВС, знаеше тактико-техническите данни на насочващите радари на стационарните 40 мм зенитни оръдия Бофорс, използвани от Алианса — те имаха някои съществени недостатъци. Сбитият строй на самолетите се възприемаше като една обща цел, съответно и оръдията стреляха по една цел, а не по множество, тоест водеха неприцелен огън. Немаловажно беше и това, че когато формацията се разпаднеше на звена и отделни самолети, прицелните компютри се претоварваха и не можеха да вземат оптимално решение, коя цел и за какъв период от време да бъде обстрелвана. От това и се възползваха пилотите на як-овете и миг-овете, като това често им позволяваше да излизат победители в двубоя между самолет и зенитка.

— Добре, Чук, променяме плана. Ще издам нови заповеди на летците си… — вече с по-спокоен тон каза Соколов.

— Разбрано Сокол, край!

Фронтовият авионасочващ пункт се намираше на няколко километра зад линията на фронта. Оттук авионаводчиците можеха да контролират небето над бойното поле и да дават точна информация за промяната на обстановката, наличието на вражески цели, както и да откликват на заявките и нуждата от авиационна поддръжка на наземните войски. Соколов може да бе всякакъв, но не и страхливец и не се криеше зад гърба на своите подчинени някъде дълбоко в тила. Затова и летателният състав на храбрата червенознаменна авиация го уважаваше като командир, бе справедлив, но подчинените му се побояваха от неговия суров и избухлив характер. Соколов остави слушалката на радиостанцията и се изправи, машинално протегна ръка към джоба на униформата си, за да извади пакета с цигари Казбек и запалката. Захапа цигарата, постоя няколко мига, колебаейки се, след което смачка цигарата и тихо изпсува под нос, обърна се към свързочника, който го наблюдаваше въпросително.

— Свържете ме с капитан Мерсеев! — Соколов се приближи към свързочника и навъсено добави, по-скоро на себе си — Имам лоши новини за него и неговите пилоти.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

На Команданте Диего де Вега не му беше необходимо да гледа тактическия монитор, намиращ се точно в центъра на залата, за да разбере, че ситуацията е безизходна. Достатъчно бе да погледне през прозореца на командния център, за да види, че положението е безнадеждно. Сградата на командния център бе разположена по средата на военната база и от последния етаж, където се намираше оперативния център, се откриваше чудесен изглед към панорамата на разиграващото се сражение. Въздухът в залата бе изпълнен с взривоопасната смес от напрежение и страх. Де Вега знаеше, че хората му не са страхливци, но основната част от тях никога не бяха участвали в сражение. Все пак базата се намираше в дълбокия тил и персоналът се състоеше от запасняци и цивилни. Основната част от работния контингент бяха испанци и по-малко французи, англичани и германци. Никой не очакваше руснаците да пробият толкова на юг от фронтовата линия, и затова всичките що-годе читави военни части бяха изпратени на фронта, оголвайки по този начин тила откъм хора и техника. Де Вега знаеше, че неговите сънародници са сърцати и смели мъже, но какво можеше да направи с току-що призвани на служба наборници на по 18 години и старците от народното опълчение, които при най-малкото физическо натоварване се задъхваха. Единственият му шанс бяха няколкото непълни роти от ветерани, намиращи се в базата, когато започна нападението. Ротите бях в процес на попълване с хора и техника след тежките боеве на западния фронт. Бяха понесли тежки загуби и затова бяха изтеглени в тиловата база за почивка и докомплектуване. Ако руснаците пробиеха през отбранявания от ветераните външен периметър на базата, Де Вега нямаше да има друг избор, освен да опита да запуши пробива, пращайки момчетата и старците на сигурна смърт под картечниците и танковите оръдия на Съветите. Диего се изправи и огледа залата. Хората му си вършеха работата, като от време на време към издаваните заповеди се добавяха цветисти испански ругатни, споменаващи Бог, Дявола или майката на някого. Усещаше върху себе хвърлените крадешком погледи на персонала, навсякъде виждаше побледнели от напрежение и тревога лица. Осъзнаваха, че скоро на всички тях щеше да им се наложи да умрат. За няколкото години съвместна служба бе опознал добре всеки един от тях, бяха като едно семейство, дори бе кръстник на сина на лейтенант Херейро. Обърна гръб към пълната с хора зала и се приближи към адютанта си, който правеше опити да се свърже с щабквартирата на испанската армия. Постави ръка на рамото му и с приглушен глас го попита:

— Артуро, какво, дявол да го вземе, става, още ли нямаме връзка с главния щаб в Мадрид?

— Комуникационният център не отговаря, Команданте. Загубих връзка с тях малко преди да ни нападнат. Проверих, не е повреда някъде по линията. Според мене, е саботаж, няма как да се свържем с никого и телефоните са прекъснати.

Опасенията му се бяха потвърдили. Диего усети как тънка струйка студена пот започна да се стича надолу по гръбнака му, пребори се с желанието да свали фуражката, за да изтрие потта по слепоочията, все пак, всеки негов жест се наблюдаваше. Истинският командир трябваше да вдъхва смелост и кураж в хората си, а не да ги деморализира, трябваше да е смел и уверен в себе си, и така до горчивия край.

— Трябва ми пряка линия с командването, Артуро, ако не я осигуриш и до час не ни пратят подкрепления, всички сме трупове.

— Но ние отбихме първата атака!

— Отбихме я, защото малко преди това бяхме предупредени от гражданските власти, а и руснаците пробваха да завземат базата ни в движение, без никакво разузнаване. Бяха прекалено самоуверени и нагли и дори не си направиха труда да се развърнат в бойна формация. За което и заплатиха скъпо с кръвта и живота на своите войници. Просто не очакваха, че ще имаме боеспособни части в тиловата база толкова далече от фронта, и затова си изпатиха. Но и те не са глупаци, няма какво да се самозалъгваме. Втората атака ще проведат по всички правила и не мисля, че ще успеем да ги спрем, въпреки минните полета и отбранителните съоръжения и бункери. Просто нямаме достатъчно хора и техника, това е голата истина, Артуро.

— Да, но преформиращите се части… — опита се да възрази подофицер Артуро Силва.

— Това е проблемът — че се преформират, не са окомплектовани по щат нито с войници, нито с техника, а дори и да бяха… пак няма как да спрем руснаците, прекалено неравни са силите. И двамата знаем, че те са тук само с една цел, само едно нещо може да ги накара да проведат толкова рискована мисия дълбоко в нашия тил. И аз ще се погрижа те да не го получат.

— Искате да кажете Дон Вега, че те са тука заради Хроно…

— Да, и те няма да я получат. Ако не ги спрем, ще я унищожа, но първо ще дам шанс на нашите войници да отстъпят, заслужават го. Или поне ще се опитам — добави наум де Вега, докато наблюдаваше хората си.

Капитан Сергей Мерсеев, позивна Ястреб-1. Командир на ударно авиационно крило „Ястреб“

Испания, 1953 г.

5000 метра над земята капитан Сергей Мерсеев с позивна Ястреб-1 хвърляше по един поглед на планшета с картата, който бе пристегнат към дясното му бедро. Изтребител бомбардировачите МиГ-27 бяха снабдени с автопилот, но Мерсеев не им се доверяваше особено, едно е да разчиташ на собствените си очи и чувството си за ориентация, а друго — на някаква бездушна машина, която отгоре на всичкото имаше навика да греши или отказва в най-отговорните моменти. Съблюдаването на радиомълчание го потискаше, не можеше да размени някоя друга дума със Сорокин или някой брадат виц или шега с Чапаев. Всичко в името на секретността — така ги беше предупредил майора от Смерш (смърт на шпионите), след като политкомисарят им беше дръпнал една от стандартните речи за другаря Сталин, неделимата партия и народ. Това трябваше да повдигне морала на летците, но ако можеше партийните речи и политагитацията да предпазват от куршуми и снаряди, щеше да е още по-добре. А така само взимаха от ценното време на пилотите за сън и почивка. По време на политагитацията повечето му другари или дремеха, или спяха с отворени очи, и Мерсеев не можеше да ги вини. Равномерното свистене на реактивния двигател Люлка ТР-3М действаше успокоително, дори един вид приспивателно. Но необходимостта да се спазва определена дистанция при летенето във формация, определено го държеше буден и в напрежение. Освен ако пилотът не е смъртник самоубиец, който е решил да погуби себе си и някой от колегите си, както и самолет за няколко милиона рубли, все неща, за които партията и държавата не галеше по главата. Сергей разкърши леко рамене, височинният костюм го стягаше, а хермошлемът убиваше врата, но нямаше как, това беше цената, която се плащаше, за да летиш по-бързо, по-високо и по-далеч от всички други (капиталисти, естествено). Още от малък искаше да лети и беше положил всички усилия, за да се сбъдне мечтата му. Започвайки от планери, сглобени и облетени в кръжоците, организирани от ОСОАВИАХИМ в основното училище, до първите витлови учебни самолети в Качинското висше военновъздушно училище. Беше започнал кариерата си като младши лейтенант в Беларуския военен окръг. В началото бяха рутинни полети — излитане, кацане, маневри, след това стана по-интересно — стрелба по въздушни и земни цели… и никой не предполагаше, че натрупаният опит ще му потрябва толкова скоро, едва няколко години по-късно. В началото летеше на Як-3 основата на съветските ВВС. Този работен кон на съветската авиация развиваше скорост от 690 км/ч на средна височина, благодарение на своя двигател ВК-109Ф с мощност от 1900 к.с. За времето си бе бърза, маневрена и подвижна машината със среден радиус на действие и въоръжение от четири 12.7 мм картечници УБК. Як-ът бе любим на пилотите — всички галено му викаха Соколче. И верният Як неведнъж му бе спасявал живота. Спомените сами се връщаха.

Лейтенант Сергей Мерсеев

Три години по-рано — 1950 г., авиобаза „Мачулищи“ край Минск, Беларуска СССР

В първия ден от войната, докато се подготвяше за първия си боен полет, Мерсеев нервно пристегна ремъците на парашута, и качвайки се на крилото на своя Як с бордови номер 023, усети вълнение, че предстои нещо голямо, важно и вълнуващо, но и същевременно му се гадеше от напрежение. Знаеше, че в този ден животът му ще виси на косъм, и, ако оцелее, това ще е единствено, защото е извадил късмет. Алиансът разполагаше с по-добри самолети, и докато в началото на надпреварата във въоръжаването, имаше известен паритет между Мустанг Мк-5 и съветския му аналог Як — и двата самолета имаха сходни данни. Мустангите имаха скорост в предела на 710 до 715 км/ч, бяха по-слабо маневрени, но с по-голям радиус на действие при същото въоръжение — 4 картечници Браунинг 12.7 мм. Но по-късно, с нарастването на напрежението между Изтока и Запада, Алианса усъвършенстваха своите самолети до модификация Скоростен Мустанг Мк-7 с допълнителен реактивен двигател в опашката, освен основния бутален двигател, позволявайки им да достигат скорости над 800 км/ч. Освен това и се подобри въоръжението — картечниците се удвоиха до 8 на брой, по четири на крило, а в крилата бяха вградени допълнителни аеродинамични конформални резервоари, захранващи вечно жадния реактивен двигател Авро Пегасус. По този начин Мустангите вече превъзхождаха Як-овете по почти всички ЛТХ (летателно технически характеристики) освен маневреността, където предимството на Як-а дори се увеличи. Но при такова подавящо превъзходство в техническите данни, пилотите на Як-ове не можеха да разчитат на много шансове за успех във въздушен бой, камо ли да наложат своите правила във въздуха. С увеличаването на напрежението между Съветския съюз и западния Алианс на територията на Белорусия, балтийските републики и Украинска ССР, под надзора на НКВД бе разгърнато строителството на почти 300 нови летища с бетонни полоси. Сергей бе виждал затворниците и нещастниците от лагерите, които строяха летищата, и не им завиждаше. Но и той както всеки съветски пилот бе достатъчно честен, за да признае истината пред себе си, и не поставяше шансовете си за оцеляване твърде високо с такова качествено превъзходство на противника. При една война, западните империалисти можеха да доминират в небето над Европа. И това беше факт. Но освен бетонните писти, които се изграждаха денем пред погледа на всеки достатъчно любопитен и желаещ да се информира шпионин, се изграждаха и други писти — секретни, разположени по цялата линия на конфронтация от Финландия, прибалтийските републики, Полша, Чехословакия, Румъния и кавказките републики на СССР. Строителството им протичаше нощем под светлината на специално затъмнени прожектори и в тях участваха най-добрите сапьорно инженерни части на Червената армия. Самите писти се изграждаха от правоъгълни плоскости от неръждаема стомана, перфорирани като швейцарско сирене с цел олекотяване и пестене на ценната стомана. Всяка плоскост се застъпваше със следващата посредством жлебове. Това позволяваше да се сглобят писти с различна дължина, широчина, както и необходимите стоянки за самолетите. Командните пунктове и казармите се вкопаваха под земята като землянки, същото беше и със складовете за ГСМ и боеприпаси. Сутрин работата на всяко едно от 60-те секретни летища замираше, а работата, извършена през нощта, се замаскираше с камуфлирани мрежи или се прикриваше с откъснати храсти и клони, а в това време строителните войски лягаха да спят. Разузнаването от въздуха не можеше да покаже нищо, защото дори стоманените плоскости, които се използваха, бяха боядисани в различни нюанси на зелено, със същия цвят като тревата, която растеше през кръглите отвори и също допринасяше за маскировката. Пръстта, която се изкопаваше през нощта, беше откарвана с камиони към най-близките гори, там се изсипваше в най-гъстата им част, след което се разстилаше и отъпкваше равномерно, а от шпиони, опитващи се да проникнат в съответните забранени зони, предпазваха разположените наблизо части на вътрешни войски и НКВД. Също така, в заводите на дървопреработвателната промишленост бе дадена поръчка за изработката на десетки хиляди подкрилни резервоари от делта дървесина. Делта дървесината имаше голямото предимство, че не гореше и не беше стратегически важен за авиационната промишленост материал като дуралуминия. Съветите, в тайна от целия свят, успешно разработиха и създадоха първия в света турбореактивен двигател, една технология, която щеше да им даде огромно предимство в предстоящата война. Но и създаването и масовото производство на новия двигател изискваше голямо количество ресурси и време. Време, което СССР не можеше да си позволи да губи, докато влезеше в производство новият двигател, съветските ВВС щяха да са в неизгодна позиция от гледна точка на въздушната мощ. Председателят на комунистическата партия, другарят Сталин, недвусмислено бе намекнал на своите генерали от щаба на ВВС, че това не може да продължава така, и че незабавно трябва да бъдат предприети мерки по този въпрос. Естествено, генералите от ВВС разбраха не особено тънкия намек, че това се отнася пряко до тях и до тяхната съдба. Неслучайно хората казват, че човек се стимулира и работи най-ползотворно, когато е под стрес и напрежение, и по-точно под страх за собствения си живот. Никой от генералите нямаше намерение и не бързаше да прекрати земния си път, както и всички облаги и комфорт, които осигурява заеманият в съветската държава и партия пост.

Майор от авиацията Василий Яколев

Четири години по-рано. Събрание на висшия команден състав на съветските ВВС. Юли, 1949 г., почивна станция на ВВС, град Сочи

Цялата кохорта генерали, висши офицери и адютанти, а това беше елитът на съветските ВВС, се събра във вила край курортното градче Сочи. Вече в продължение на няколко дена течеше горещо обсъждане, често прекъсвано от ругаене, и взаимни обвинения, водещи страстите до точка на кипене, след което следваха стандартните кавги и запои. Припомняха се стари обиди и сметки с последващо помиряване над чаша с водка. Подполковник от авиацията Василий Яколев не блестеше с особени способности, не беше от най-умните и надарени съветски военни. Беше получил поста си благодарение на баща си — висш партиен функционер от Смоленска област. Баща му бе давал по едно, а понякога и по две рамена, през целия съзнателен живот на Яколев. Не му се налагаше да заляга над учебниците в училище, нито да се поти на изпитите във военната академия. Дори това, че попадна във ВВС, бе благодарение на баща му, който реши, че храбрите съветски военновъздушни сили са точното място за сина му. Яколев нямаше особено мнение по въпроса, щом е ВВС — да е ВВС, а и униформите им бяха красиви в светлосини тонове, точно по такива си падаха жените и младите момичета, към които Яколев питаеше особена слабост. Можеше да се каже, че службата му минаваше напълно приятно и безгрижно, до момента.

Събуждането му беше свързано с доста неприятни странични ефекти, главата го цепеше, сякаш през нея е минал цял товарен влаков състав, а в устата си имаше вкус на бълвоч. През съзнанието му минаваха откъслечни образи за това как мина вчерашното събрание, няколко десетки висши офицери се караха и препираха, като всеки се биеше в гърдите и твърдеше, че неговият план е най-добър, предлагаха се все по-фантастичен планове (или по-скоро от глупави, по-глупави планове, си помисли с досада Яколев). Целият ден премина в спорове. Привечер, когато най-упоритите и вресливите се измориха и замлъкнаха, дойдоха сервитьорките и обслужващият персонал. Настъпи ред на запивката. Както винаги се започна с тостове за другаря Сталин, за неговото здраве, за комунистическата партия, за непобедимите червени ВВС, за съветския народ, за работниците и селяните и т.н., докато тостовете изгубиха бройка. След това имаше някакъв спомен, че се въргаляше по пода, и че по едно време задърпа към стаята си някаква добре надарена румена девица от сервитьорките, но какво стана нататък, се губеше в алкохолните пари и замъгленото му съзнание. Отвори със стон едното си око и се огледа — намираше се на пода както майка го е родила, а до него се въргаляше майорският му кител. Малко по-нататък бяха панталоните му, след това имаше кюлоти, след това сутиен, а по-нататък ботуши… чакай малко кюлоти и сутиен?! — Това май не е мое… — отвори и другото си око и се огледа. Движението накара слепоочията му да избухнат в адска болка, все едно известният с любовта си към народните танци маршал Константин Вершинин, бе танцувал казачок върху главата му цяла нощ. Сподави стона си и се надигна на една ръка, докато се държеше с другата за чаршафа на леглото. Когато успя да фокусира поглед, това, което видя, до известна степен го изненада, както изглежда, спомените за вечерта бяха верни — на леглото, отпуснала глава върху възглавницата, леко похъркваше вчерашната му познайница. Тънкият ленен чаршаф покриваше само част от бедрата й и Василий можеше да се наслади на гледката на младото стройно тяло на девица на възраст не повече от 21–22 години. Василий се зачуди с какво ли впечатление са останали началниците, както и другарите му по оръжие или по-скоро по чашка. Доколкото си спомняше, основната част се бяха понапили като него и се отрязаха като талпи. Само дъртаците с многолетен опит в този вид мероприятия още се държаха на крака, старите козли знаеха как да пият, наливаха се като казаци, но не се напиваха. Ха-ха, казаци на самолети, които яздят самолетите, хе-хе, тази мисъл го накара да се засмее, но миг по-късно горчиво съжали за това. Пристъпите на болката в слепоочието започнаха с нова сила и усети, че е на крачка от това да изповръща вчерашния банкет. Докато зяпаше голото женско тяло, в мозъка му хаотично бягаха различни мисли. Баща му от доста време мърмореше, че няма внук, че става все по-стар и няма вечно да може да се грижи за сина си, че иска да друса внучета или внучки на коляно, че синът му е голям пройдоха… Е девойката има хубав бюст, тежък и голям, точно какъвто харесваше Яколев. Помисли си, че баща му не е прав, та той е едва на 39, дори няма навършени 40, и да се жени! Да се впряга в брачния хомот, да го командори жена… Не, това не е живот за сталинския сокол Василий Яколев, та той е още млад и зелен, а девойчето има и сладки коленца, а и тази руменина на лицето й… Сигурно е от селско семейство, реши Василий, то и дядо му е бил извозвач с каруца, единствено комунизмът е позволил да има равенство между хората, за да се раждат и живеят всички като равни. Дали сме правили нещо вечерта, нямам абсолютно никакъв спомен, аз съм без дрехи и тя е без дрехи, но да си пиян като мотика не способства много за мъжествеността, а и другарят Сталин ни даде срок от 2 седмици, а половината време вече мина и ако скоро не намерим някакво решение, ни е спукана работата. Нямам никакво желание да правя разходка сред природата някъде в Сибир под надзора на охраната и стражевите кучета от НКВД. Всъщност някои от плановете, които се обсъждаха вчера, не бяха глупави, но никой не гарантираше успех. Е добре, да речем, че вдигнем едновременно всичките си изтребители и бомбардировачи, но и пистите ни по границата още не са готови… Бомбардировачите могат да долетят спокойно до границата — те имат необходимия обсег, но не и изтребителите ни, те ще окапят като мухи в горещ летен ден още преди да долетят до границата, нямат достатъчно гориво, съответно и радиус на действие, а и след това какво, бомбардировачите стигат границата и вражеските радари ще ги засекат още на двеста километра от границата с Германия. Дори да успеят да бомбардират предните летища на Алианса, тежките загуби сред руските бомбардировачи са гарантирани и то с крайно съмнителен ефект при липса на внезапност. Друго предложение бе да стоварят въздушни десанти в района на летищата, което пак беше глупост — транспортните самолети имаха необходимия радиус, но не и изтребителите. Съюзническите пилоти щяха да разстрелят съветските транспортни самолети като патки. Предлагаха и план да изпратят отряди от саботьори, които да нападнат летищата, но при наситеността на войските по границата и наличната охрана на летищата, беше под голям въпрос възможността да се запази в тайна предстоящото нападение… един отряд да бъде заловен и всичко излизаше наяве… и започваше война. Предлагаха се такива планове от сферата на фантастиката, като да се предложи на Алианса договор за разоръжаване, съмнително бе западните нации да се съгласят да съкращават своите ВВС при наличието на явно техническо превъзходство, предлагаха се планове да се подкупят висши военни и политици на Алианса, дори опити за разцепване на Алианса с политически средства и заплахи, използването на църквата да анатемоса врага и какво ли още не. В мозъка му се въртеше, че основният проблем беше обсегът на съветските изтребители, но това можеше да се реши лесно с изготвянето на подкрилни резервоари, както бяха направили западняците. Но това не беше нещо, което лесно можеше да се скрие. Производството на голям брой алуминиеви резервоари щеше да привлече вниманието на вражеското разузнаване. А дори и с тях радиусът на действие позволяваше да ескортират бомбардировачите малко след преминаване границата. Отделно във въздушния бой Як-овете бяха в по-неизгодна позиция, и щяха да губят в боя със Спийд Мустангите. Останали без ескорт над чужда територия, съветските бомбардировачи щяха да се окажат в критична ситуация, и за никакво унищожение на врага по неговите летища не можеше да се говори, вражеските изтребители щяха да ги нападат и свалят. Да, по-големите загуби бяха толерирани в съветската армия, но само при условие че бъде постигната поставената цел. Загуби и провал водеха само до едно, до разстрел, а това вече не беше никак приятно. Всичките му мисли се въртяха в затворен кръг, но както се казва, когато волята не помага, неволята ще помогне. Докато се опитваше да стане, борейки се със световъртежа и повдигането, провидението го осени като гръм от ясно небе, нещата почнаха да се подреждат в логическа взаимовръзка и всичко сякаш ставаше все по-ясно и разбираемо, и всяка нова мисъл раждаше нова идея, нови вариации за нейното осъществяване. Целият този водовъртеж от информация започваше да се заформя в план как съветските ВВС да завоюват господство във въздуха и да спечелят войната, а и нещо не по-маловажно — как да отърват кожите и да спасят задниците си от гнева на другаря Сталин. С доста труд и залитания Василий успя да застане на четири крака, след което се изправи и зае неустойчиво положение. Нямаше сили дори да изпсува, но нямаше как, трябваше да се завлече до банята да се освежи, да пусне една вода, да се избръсне, да сложи нова риза и да облече униформата. Предстоеше дългия път от стаята му на втория етаж до голямата трапезария на първия етаж, където се провеждаха събранията. С малко повече късмет щеше да завари хората, които му трябват там. На излизане се задържа на вратата и се обърна към леглото. Погледът му срещна две светлосини очи, в които човек можеше да потъне.

— Как се казваш, красавице — попита Яколев, опитвайки да изобрази нещо като усмивка на лицето. Болката отново почна да пулсира и от усмивка лицето му се изкриви в гримаса. Реши, че по-скоро може да уплаши момичето, отколкото да го успокои, и затова престана да се усмихва. Девойката сведе очи и тихо промълви

— Маруся, другарю офицер.

— Аха-а, е приятно ми е да се запознаем, Маруся, хубаво име имаш, какво ще кажеш да се видим по-късно и да си поговорим, а? Така че не бързай да си тръгваш, скоро ще се върна, и й намигна с едното око.

— Добре, другарю! — усмихна се Маруся и леко свенливо придърпа чаршафа, за да се прикрие. Двайсет минути по-късно, докато слизаше по мраморното стълбище с леко олюляваща се походка, придържайки се същевременно за дървения парапет Василий се опитваше да отпъди мислите за Маруся и да се концентрира. Тя определено му хареса преди нея основно имаше вземане-даване с леки жени или някакви шафрантии, които пускаха лесно, но и муфтеха след това — искаха всякакви материални или нематериални изгоди, дрехи, кожени палта, бижута, пари или позиции… Докато в това момиче имаше нещо невинно, а и изглеждаше доста апетитно, посегна да засуче мустак, както когато маршал Будьони описваше по-пикантните моменти в отношенията с жените. Но се усети, че няма мустак. Проклетите кавалеристи, на тях винаги лесно им връзваха жените. Баща му може би беше прав, време бе да се задомява и да поема някакви отговорности и ангажименти, да създаде семейство, деца… Но затова — по-късно след разговора, който му предстоеше, а и не се знаеше как щяха да протекат нещата. Опита се да прогони мислите за момичето и за баща си, пресичайки помпозното преддверие. Първото, което го посрещна докато влизаше в залата, бе строгият поглед на другаря Сталин, който гледаше от стената, или по-точно неговият огромен портрет. Той бе окачен точно срещу входа на залата. Там, освен няколкото сервитьори, които разчистваха след вчерашния запой, имаше и петима офицери, които Василий разпозна. Двама от тях бяха маршали Степанов и Василевски — единият отговаряше за авиацията в Източносибирския военен окръг, а другият — за Кавказкия военен окръг. И двамата бяха мирисали барут командири, а не паркетни лъвове, и бяха участвали във военните действия по „доброволното“ присъединяване, или по-точно, окупацията, на братския китайски народ към голямото семейство на Съветския съюз и с това бяха спечелили правото да носят маршалски пагони. Другите трима — генерал Ванюхин, полковник Соколов и подполковник Малко, бяха от по-нисък ранг, но точно тези хора му трябваха. Определено днес бе извадил късмет, това бяха хората, от които зависеха много неща. От заседанията, които бяха минали през седмицата, знаеше, че това бяха хората, които даваха най-рационални, практични и осъществими идеи. Както изглежда, агитката пак се бе събрала да обсъжда въпроса, докато останалата част от колегите им офицери още страдаха и реанимираха след тежкото пиянстване. Като чиста проба бюрократ, Василий много добре знаеше кой кой е в министерството на отбраната, през него минаваха доста документи, изискващи неговия подпис, и от време на време, поради липса на нещо по-интересно за правене, или от чиста проба скука, той дори четеше, това, което подписваше. Знаеше, че Соколов е боеви командир, раняван на два пъти, с няколко отличия, включително и орден „Бойно червено знаме“, а този орден не се раздаваше наляво и надясно, Ванюхин беше чиста проба техничар по образование, военен инженер и отговаряше за перспективните разработки, от това, което се шепнеше по коридорите в министерството, той лично уреждаше проекта за новите турбореактивни и турбовитлови двигатели, както и самолетите, на които щяха да бъдат поставени. Третият бе подполковник Малко — той отговаряше за тиловото осигуряване на червените ВВС. Честен, с мярка, той не притискаше подчинените си и си затваряше очите за дребните кражби, но разхищение в големи размери не търпеше и никой от тиловите плъхове не желаеше да изпитва неговото търпение или гняв. Негласният девиз в интендантската служба бе: кради по-малко и с мярка, докато си вършиш съвестно работата, и няма да имаш проблеми.

— Всичките бяха професионални военни хора, които си разбират от работата и нямаха особено високо мнение за бюрократите… за такива като мен — помисли си Яколев. Спря за момент, все едно оглеждаше залата и си търсеше място, след което приближи масата, на която беше седнала компанията. Ванюхин, Соколов и Малко пиеха чай, и докато отпиваха от време на време правеха гримаси, както изглежда, вчерашната вечеринка бе оставила следа и върху тях във вид на тежък махмурлук. На масата пред Степанов и Василевски имаше две полупразни чаши и гарафа с вода (както реши в началото Василий) което искрено го учуди, но след това долови специфичния мирис на домашна водка първак, и си помисли, че дори само за това старите козли заслужават уважение. След толкова водка, да седиш прав на краката си, да си контактен и да изглеждаш свеж като краставичка на сутринта… и ако тези хора не са направени от стомана, няма кой друг да е. Пристъпи към масата и попита, без да козирува (в неофициална обстановка бяха позволени неформалните отношения между началници и подчинени).

— Здравейте, другари, може ли да се присъединя към вас?

— Заповядайте, Василий Василиевич, не сте ли станали много рано? — отговори Василевски, докато върху неговото лице и тези, на компанията, се четеше досада. Изглежда прекъсваше разговор, и то по темата, която интересуваше и него.

— Ами да има нещо такова — призна Василий, но нали знаете, дългът зове.

Сега беше ред на компанията да се изненада, в края на краищата, бюрократ да стане рано и да говори за дълг, това е все едно на свинете да им поникнат криле и да почнат да летят. Василий махна на един от сервитьорите и си поръча кафе, с което още веднъж предизвика изненада и учудване.

— Денят ще бъде дълъг, другари, и трябва да сме със свежи глави. Имаме проблеми да решаваме.

— Добре ли сте другарю, Яколев, изглеждате леко пребледнял. — Намеси се в разговора с раздразнение Степанов. Знаеше, че не е от най-сдържаните, а някакво сукалче да дойде и да почне да му обяснява как да си върши работата — това бе едно от нещата, с които човек можеше много лесно да бъде изкаран от кожата си. Василий усети накъде отиват нещата и побърза да замаже положението.

— Така е, другарю маршал, но все пак, ние сме се събрали тук не да си разказваме вицове или да обсъждаме селянките и работничките, имаме конкретен проблем за решаване и можем да го решим само чрез колективни усилия.

Отпи от горещото кафето, това го ободри, след което продължи.

— Някои от идеите вчера не бяха лоши…

— Знаем го, момче, но никоя няма да свърши работа — произнесе Василевски, докато прекарваше ръка по голото си теме, бръсненето на скалпа до нула номер си бе навик, останал от младините, когато сред военните минаваше за много шик да си с бръсната глава. Освен че ясно показваше на жените, че си от офицерското съсловие, тази мода си имаше и строго практична насоченост, предпазваше от въшки.

— Така е, другарю маршал, поотделно идеите са неосъществими, но комбинацията от няколко от тях може и да проработи.

— Продължавай!

— Завчера обсъждахме, че радиусът на нашите Як-3 е малък и няма как те да прикрият бомбардировачите, и че увеличаването на радиуса им на действие може да стане чак след като ги пребазираме на новите летища с бетонни писти, които в момента се строят.

— Дотук нищо ново.

— Също обсъждахме варианта да монтираме на нашите изтребители подкрилни подвесни резервоари, подобни на тези, които използват съюзниците на техните Спийд Мустанги, това осъществимо ли е, другарю Ванюхин. — Ванюхин се изненада за момент, че се обръщат към него, но бързо се окопити.

— Така е, другарю Яколев, но от това няма да има голям смисъл, за изработката на резервоарите е необходим алуминий, алуминият е стратегически ресурс, дори в момента количествата, които постъпват, не са достатъчни за нашата авиационна промишленост, дори да почнем да ги произвеждаме, това ще отнеме доста време и доста ресурси, а и самите резервоари ще са за еднократна употреба. Преди да влязат в бой, нашите пилоти ще ги изхвърлят, за да олекне изтребителят и да не ограничават маневреността, а това са ресурси, които не можем да си позволим да хвърляме на боклука, ей така и да губим толкова метал… а, и съм убеден, въпреки твърденията на нашите добри другари от СМЕРШ и НКВД, че в авиационните ни заводи има шпиони, „случайните“ злополуки и аварии, които се случват от време на време, и заради които производствените ни графици по спец продукция значително изостават, не са съвсем случайни, поне според мен. И когато информацията, че развиваме такова производство, стигне до бюрата на западните разузнавателни служби, те, де юре, и де факто, ще бъдат предупредени. А, да си предупреден, значи и да си подготвен, тоест, губим момента на внезапност, който имаме за цел да постигнем, тоест, смисълът ще бъде равен на 0.

— А задължително ли е да бъдат изработени от дуралуминий?

— А от какво, от стомана ли?! — ако са от стомана, ще са твърде тежки, но дори така, едва ли ще успеем да съхраним в тайна производството им.

— А ако са от друг материал, преди време през нашата канцелария мина един интересен документ относно някакъв материал, наречен делта дървесина, ако не се лъжа, състояща се от напластени тънки слоеве дървесина (основно брезова), които са импрегнирани и слепени със специални епоксидни смоли.

— Да, правихме опити с делта дървесината — потвърди Ванюхин. — Имаше някои предимства, като това, че не гори, обмисляхме варианта да я използваме като евтин и масов заместител на алуминия, все пак, дърва в Сибир си имаме бол… Но имаше някои недостатъци — тежи с 15% повече, което не е малко, особено за един изтребител, а и при скорости над 600 км/ч структурата не издържа на резки маневри. Конструкцията на опитните самолети не издържаше и загубихме няколко летци изпитатели, мир на праха им. Затова и спряхме опитите, в момента Як-овете ни развиват скорост от порядъка на 700 км/ч и повече при пикиране, по време на въздушен бой маневрират с големи претоварвания, и ако не бяха изработени от алуминий, а от делта дървесина, нашите изтребителите просто щяха да се разпадат във въздуха.

— Това е ясно, но ако използваме делта дървесината за изработка резервоари, ще има ли някакъв проблем, сам казахте, другарю Ванюхин, това се отнася за самолетите, маневриращи с голямо претоварване, но животът на допълнителния резервоар ще бъде кратък. Пилотът има нужда от него само докато е пълен с гориво, или докато не види противника си в прицела.

Ванюхин извади от предния джоб на френча си едно тефтерче и химикалка и почна да смята.

— По принцип може да го направим, няма да е проблем, но пак остава въпроса със секретността…

— Мисля, че това е решим проблем. — отговори Яколев.

— Как? — за първи път от началото на беседата се включи Соколов.

— Всички знаем, че военните заводи бъкат с агенти от контраразузнаването — с досада опонира Ванюхин, и въпреки че са под прекия надзор на НКВД, пак има проблеми с производството, а не можем да изпращаме всеки заподозрян работник в Сибир, просто няма кой да го замени. За военните ни заводи подбират най-добрите инженери и работници от промишлеността, това са хора с дългогодишен стаж, знаещи как да вършат работата си. Организирането на лов на вещици без доказателства още повече ще влоши нещата.

— Много просто, другари — усмихна се Яколев — поръчката ще мине през дървопреработвателната промишленост, ще им кажем, че сме намерили по-евтин и икономичен начин да учим пилотите от тежко бомбардировъчната ни авиация и вместо истински бомби ще искаме от тях да произведат няколко десетки хиляди 250 кг учебни бомби с празни дървени корпуси, които после ще се запълват с цимент за баласт. Поръчката спокойно може да мине през интендантските служби, едва ли някой ще обърне голямо внимание, че по летищата се складират корпусите на празни учебни бомби, а бюрократична грешка ще е обяснението защо не са запълнени с цимент. Мисля, че вие и вашите хора ще съумеете да се справите, другарю полковник. Малко едва не се задави с чая си, след като попи с носна кърпичка устните си огледа всички на масата, изпъчи се и заяви:

— Аз и подчинените ми от храбрата интендантска служба ще се справим с всяка задача, която Родината и Партията постави пред нас! Както е казал другарят Ленин, няма непреодолими прегради за осъзнатия пролетариат! Това накара всички на масата да се засмеят, представяйки си храбростта на интендантите — едни от най-отявлените тилови плъхове, основно известни с подвизите си на женския фронт в тила, но не и на фронтовата линия. Това определено поразведри напрежението.

— Еххх, Малко, Малко, ако всички интенданти бяха като теб, да им бяхме връчили по един калашник и да ги бяхме пратили на фронта! Щяха да спечелят народноосвободителната китайска война за една седмица. Каква ти седмица, за 2 дни. Китайците щяха да напикаят от страх и да се разбягат още щом ви видят, ха-ха. Знаеш как да направиш деня на човек по-весел — смеещият се Степанов потупа по рамото Малко.

— Другарю маршал, аз се отнасям сериозно към своите задължения!

— Знаем, спокойно, не се обиждай, просто трябваше малко да изпуснем напрежението. А твоя план не е лош, а момче? — каза маршалът, оглеждайки Яколев, все едно за първи път го вижда. Дори може да успее, ако се съблюдават всички мерки за сигурност. Ако не друго, може да изненадаме врага. Ако са ескортирани, нашите бомбардировачи може и да успеят да се доберат до прифронтовите летища на западния Алианс. Въпреки ранното предупреждение от радарите, едва ли ще успеят да вдигнат всичките изтребители. Какво мислиш, Соколов?

— Според мен, около 15% до 20% ще са на земята, а при късмет — дори 30%, потвърди Соколов.

— М-м да, една трета на летищата не е малко, а валящите от небето бомби едва ли ще способстват за благополучното им излитане, да се провалят в Ада, дано — изруга Степанов.

— Но и теб си те бива, подполковник Яколев, или по-скоро полковник Яколев, ще докладвам твоя план на главнокомандващия. И Степановски посочи с пръст портрета на Сталин. — И мисля, че той ще остане доволен, така че дупчи пагоните, ще слагаш нови звездички, ще те повишаваме, нали така, другари?

Цялата компания закима в съгласие.

— После ще ги полеем, и без да се скръндзиш, очакваме най-добрата водка и хайвер, които може да си позволиш с полковнишка заплата.

— Служа на Съветския съюз, другарю маршал. — застана мирно Василий.

— Спокойно, момче, не сме на плаца, сядай да поговорим нормално и да минем на ти, за канцеларски плъх, доказа, че пипето ти сече, така че може да минем и без официалности, нали момчета? — кимна на останалите — Така че се отпусни, сега ще поръчам още водка и някакво сносно мезе, най върви черен ръжен хляб и сельодка. Да видим дали ще успея да накарам тия марди от персонала да се размърдат.

— Другарю маршал — Яколев още не се чувстваше дотолкова свободно, че да използва малкото име на маршала. — Имам още няколко идеи и, ако разрешите, искам да ги изложа на кратко.

— Определено днес е ден за изненади, а другари? — Обърна се към офицерите на масата Василевски, преди да гаврътне останалата в чашата водка. — И най-голямата изненада си ти, Василий Василиевич, щом си почнал веднъж, продължавай докрай, няма да оставяме коня с каруцата насред реката, като в народната поговорка, само предлагам все пак да си поръчаме още водка за смазване на гласните струни, така да се каже, и ще имаш цялото ни внимание.

Яколев кимна в съгласие и се облегна назад, изпитваше задоволство, това, да привлечеш вниманието на двама маршали и на трима други висши офицери, хич не беше малко. А и обещанието за повишение сгряваше душата му така, както се надяваше, че ще го сгрее красавицата, която го чакаше в леглото. Обслужващите бързо изпълниха поръчката, сервираха поръчаните мезета — кисели краставички, сухари от черен армейски хляб, сельодка, суджуци и салати от пресни зеленчуци, а за десерт — ябълки и круши. Е, да, не на последно място и 3 гарафи с водка, както и комплект водни чаши.

— Добре, Василий, вече си наш човек кажи какви други идеи ти хрумнаха.

— Колеги, моля да ме извините, но ще започна да излагам плана си стъпка по стъпка, както се казва бюрократът в мен говори, така че ще помоля за малко търпение… В началото на разговора говорехме за това, как да достигнем тактическа изненада, но ни се открива възможност за нещо повече — може да нанесем стратегически удар по врага — за момент изчака, за да види реакцията — всички го слушаха и никой не го прекъсваше. Яколев реши, че това е добър знак и продължи.

— Както знаете, присъединяването на Полша, Румъния, както и част от Словакия, към нашата Съветска държава не мина толкова добре, колкото очаквахме. Съзнанието на населението бе добре промито от вражеската пропаганда, и вместо като освободители, те ни посрещнаха като окупатори… Дори жалките полска и румънска армии направиха опит да спрат нашия освободителен поход на запад по всякакъв начин. След като ги разбихме, остатъците от армиите им попълниха нашите строителни лагери на изток, а някои — и на запад и ние сме в пълното си право да ги използваме, докато решим, че с труда си за Съветския съюз те възстановили нанесените ни от тях щети. Не малка част от тях строят новите летища в Беларус, Украйна и Крим. За съжаление, една малка част от тези бивши войници от румънската и полската армии успяха да се скрият по цялата територия на окупационната зона и заедно с някои несъзнателни елементи от местното население (естествено, те са малцинство) започват да оказват все по-силна съпротива срещу легитимната съветска власт. Все по-често изчезват отделни войници, организират се нападения дори на малки групи червеноармейци, поне така твърди Совинформбюро. Но ние, другари, знаем каква е истината. Имам приятел в гранични войски, който е разположен в Западна Полша и той ми разказа, че там се води истинска партизанска война, местното население дотолкова е пропито от вражеската пропаганда, че направо ни мрази. Естествено, с времето те ще разберат, че са в грешка, и че няма по-свободна и народна власт от съветската, но дотогава има време. Ах, извинете, отплеснах се, това, което искам да кажа, мисълта ми е, че още не сме почнали да строим летища на окупираните територии в Полша и Румъния, защото новите летища ще са доста близко до границата със западния Алианс — направо са на прицела им, в радиуса на действие на тяхната авиация. Ако почнем да строим сега, като нищо могат да нанесат превантивен удар, преди да сме ги завършили. Могат също да изчакат да ги построим, да ни оставят да съсредоточаваме самолети и след това да ни ударят. Затова и строим новите летища на бившата съветско-полска и съветско-румънска граница — извън техния обсег. Освен това, на територията на Полша и Румъния строежът на летища ще бъде съпроводен с непрекъснати саботажи, нападения върху техническия и летателен персонал и липсата на възможност за маскировка. Разузнавателните служби на империалистите ще бъдат добре осведомени за всяка една наша стъпка. — Василий пое дъх и се наклони напред към масата, започна да чертае с пръст въображаема карта на Европа по масата.

— Западните империалисти не са глупаци, събрали са въздушни сили на всички страни членки на пакта в юмрук, готов всеки един момент да ни нанесе удар в лицето. Вражеските ВВС са се съсредоточили основно на територията на Германия и Австрия, в Централна Европа, в Чехия, Унгария и Северна Италия, на Балканския полуостров основната част на Гърция и по-малко Северна Турция. Това другари, е както голяма опасност, така и голяма възможност, която може и да ни осигури завоюването на въздушно господство, а който владее въздуха, владее и небето над бойното поле. В Китай нашата авиация направо смаза от въздуха войските на Чан Кай Шек, китайските войници само при вида на нашите самолети се разбягваха и отстъпваха от заеманите позиции. Авиацията е фактор, който оказва голямо влияние върху моралното състояние, както на вражеските войници, така и на нашите червеноармейци. За да се осъществи плана ми обаче, имам нужда от определена информация. Другарю генерал, как вървят изпитанията на реактивните двигатели и в какви срокове ще започне производството им? — отправи въпроса си към Ванюхин.

— Това е секретна информация, Яколев, откъде изобщо я имате?! Само за това, че споменавате реактивните двигатели, трябва да ви докладвам на НКВД, това е една от най-строго пазените ни тайни. Откъде знаете?

— Нали знаете, другарю генерал, как е със слуховете — някой е видял нещо, втори е чул нещо, трети е казал на приятел на приятел на приятеля ми и така по веригата… Няма нищо скрито-покрито в министерството на отбраната. Знаете, че слуховете и сплетните се разпространяват със скоростта на светлината.

— Мамицата им, после отиди и се опитвай да запазиш държавната тайна, езиците на тези, които плямпат и дрънкат много, трябва да бъдат отрязани и в преносния, и в прекия смисъл…

— Спокойно, Ваня — се опита да го успокои Степанов — държавната бюрокрация е била преди нас и ще остане след нас, няма спасение от тази напаст, така че спри да се ядосваш и отговори на човека каквото те пита.

— Майната му, прав сте, Степан Петрович, от много нерви няма файда. — И пресуши на един дъх чашата с водка, след което замези с кисела краставичка. Прав сте, другарю Яколев, наистина разработваме в момента реактивни двигатели, но не от типа, който използват западните съюзници, техните двигатели са чисто ракетни, и нямат никакви перспективи в развитието на авиацията, виж в космическите технологии — да, но не и в авиацията и ние първи разбрахме това и спряхме разработките в тази област.

— Защо да нямат перспективи, на всеки Спийд Мустанг има такъв двигател и прирастът в скоростта е приличен, над 100 км/ч?

— Не искам да ви обиждам, Василий Василиевич, но сте пълен профан в ракетната техника. Че осигуряват прираст в скоростта е вярно, но на каква цена… Във фюзелажа, зад пилотската кабина на всеки Мустанг има доста голям резервоар с окислител, който е необходим компонент за работата на реактивния двигател. Отделно са двата големи конформни резервоара под крилата, които осигуряват горивото. Цялата тази система — три резервоара и реактивен двигател, е мъртъв товар за самолета. Нарушава се аеродинамиката, масата се увеличава значително, оттук пада маневреността и скоростта, реално погледнато, във въздушен бой, без да е включен реактивния двигател, Мустанга отстъпва по всички летателно технически характеристики от нашия Як-3. А самият реактивен двигател има гориво само за 10 до 15 минути работа.

— Когато се води въздушен бой и 5 минути стигат, за да победиш или да те свалят — отбеляза Соколов.

— Така е, не го отричам — продължи Ванюхин — Но отбелязвам, че ракетният двигател има съществени недостатъци — разходът на гориво е огромен, самият двигател е прекалено жаден. Горивото, което ще стигне на бутален самолет да лети един час, реактивният двигател ще изконсумира за 10 минути Отделно, самата комбинация от бутален двигател и реактивен двигател в един корпус, не е твърде добра. При скорост над 800 км/ч перките на буталния двигател започват да създават въздушно съпротивление на реактивния двигател, самите криле също създават проблем, досега винаги са били с дебел профил, което осигурява добра скороподемност и маневреност, но това е за сметка на скоростта. Същото се отнася и за формата им — правите крила на Мустанга създават допълнително съпротивление и с повишаването на скоростта оказват отрицателно влияние на стабилността на самолета. Реално погледнато, този самолет е един нелош компромис между бутална и реактивна технология, но нищо повече. Бъдещето на авиацията е в нов тип самолети и двигатели.

— И надявам се, Съветският съюз ще бъде първият, който ще ги създаде и приложи с чисто хуманитарни цели — смеейки се каза Василевски и цялата маса избухна в смях.

— Не мога да кажа дали ще е с хуманитарни цели, но определено ще намерим приложение на тези технологии. Нашите дизайнерски и конструкторски бюра вече имат проекти за новите самолети с невероятни данни, проблемът е в аеродинамиката и крилата. От това, което казват специалистите, явно при различните скорости трябват различни крила — при излитане и кацане с един профил, при бойно маневриране — друг, при високи скорости — трети. За всеки един режим от полета крилото трябва да е с различни профили. Въпреки големите трудности, ОКБ МиГ (опитно конструкторско бюро) вече има предложен проект на доста интересен самолет — може ли да си представите крило с изменяема геометрия, и то, по време на полет! При разработката на турбореактивни двигатели нещата стоят по-зле — проблемите са още по-големи. Имаме три конструкторски бюра — това на Архип Люлка — разработва двигатели за изтребители, на Александър Микулин — двигатели за бомбардировачи, а турбовитловите двигатели за транспортната ни авиация се е заел Николай Кузнецов. Но и трите бюра имат трудности. Основните проблеми са с лопатките на турбината и форсажната камера. Всичките конструктори обещават, че ще ликвидират проблемите в най-кратък срок, но това ще отнеме поне няколко месеца или година ако не и повече.

— Турбовитловите двигатели няма ли да са готови по-рано, ако ги монтираме на Як-овете си? Това ще повиши значително скоростта, товароподемността?

— Не, няма как да стане, турбовитловият двигател е вид турбореактивен двигател, като разликата е, че има турбина, свързана с вал, с прикачено на него витло, създаващо теглителната сила, така че и той има същите дефекти с лопатките на турбината. Но идеята да се монтират турбовитлови двигатели на яковете е доста добра, една такава модернизация на целия ни парк от изтребители ще повиши бойната ни ефективност в пъти. Това е нещо, върху което си заслужава човек да помисли.

— Жалко — Поклати глава Василий — За осъществяването на плана основно значение има скоростта. Трябва да ударим всичките или поне възможно най-голям брой от летищата им, и то едновременно.

— Това няма как да стане, другарю Яколев — каза полковник Соколов, докато вадеше цигара от пакета „Беломор канал“. След това почука леко цигарата в пакета, за да се набие по-плътно тютюна, и я запали. Пое дълбоко дъх и издиша цигарения дим. — Цялата граница е опасана с радарни инсталации, дори да имахме от новите чудо самолети, колкото и бързи да са, горивото пак няма да стигне, ще успеем да изненадаме само крайграничните летища, но не и тези, които са навътре в територията на страните от пакта. Няма как да стане.

— Така е, другарю генерал, ако действаме шаблонно и предсказуемо. Преди няколко години, малко преди началото на войната ни с Китай присъствах на едно от ученията в Киевския военен окръг. Тогава демонстрираха за първи път MCV (мобилен конструкторски двор). Това чудо на механиката и кибернетиката, използвайки електро хидравлични технологии, успя да конструира за отрицателно време цяла една военна база и всичко това започна от една грозна ъгловата тъмнозелена кутия, монтирана върху шасито на военен КрАЗ — 114. Хидравликата разгъна кутията и я оформи в команден център, снабден с модерни електронно изчислителни и кибернетични устройства, съхраняващи в себе си строителни планове, както и всички машини и съоръжения, необходими за изграждането на пълноценна военнополева база. Наличието на тази технология, осигуряваща изграждането на необходимата инфраструктура и логистика на момента, без да се чакат снабдителните колони и тиловото осигуряване, е една от причините, позволили ни спечелим толкова бързо войната в Китай. Аз предлагам нещо подобно, е, опазил ме Бог — не толкова мащабно, просто ще използваме същите принципи. В министерството на тежкото машиностроене да произведат няколко хиляди листа от танкова стомана за нуждите на железопътни войски под предлог, че са ни необходими за укрепване и ремонт на жп. платната. Най-добре е листовете да бъдат перфорирани, ще бъдат по-леки за транспорт, а и ще се спести от стоманата, това ще помогне и за маскировката, ако са боядисани в зелено, ще са неразличими от тревата, която ще расте през тях спокойно. Всеки лист ще има насочващи жлебове. Така листовете ще се напасват един към друг. При стандартизация ще можем да изградим писти с различна дължина и ширина според нуждите ни. Ще изградим всичките писти по границата с Полша и Румъния със западния съюз.

— Това е отлична идея, но трудно осъществима — отбеляза за всички Соколов. — Нали сам казахте, че там е пълно с подривни несъзнателни елементи — в момента, в който видят, че строим нещо, веднага ще го снесат информацията на империалистическите свине.

— Така е, другарю генерал, и затова ще имаме нужда от нашите другари от НКВД и вътрешни войски, както и от няколко батальона от строителни войски. Под предлог, че се борят с контрареволюцията, дивизиите на НКВД и вътрешни войски ще извършат чистка на районите, които набележим за летища. В тази част от територията ще действат извънредни пълномощия — местното население ще се изсели, ще има комендантски час и който бъде хванат да нарушава наложените ограничения… е сами знаете. Това предполагам, че е достатъчно да се осигури необходимата секретност, строителни войски ще бъдат преоблечени в униформа на милицията и граничарите, цялата работа ще се върши нощем като цялата извършена работа ще бъде маскирана за през деня с камуфлирани мрежи. Командните пунктове, спалните помещения и бензиновите цистерни ще бъдат под земята — също замаскирани. Разузнаването от въздуха няма да покаже нищо компрометиращо.

— Добре, а самолетите, не е толкова лесно да скриеш изтребител, а камо ли бомбардировач… — Реши да влезе ролята на адвокат на дявола Василевски.

— Ами тях просто няма да ги има.

— Какво?! Как така няма да ги има?!

— Летищата ще са от типа за подскок, няма да има базиращи се на тях самолети, ще са само за изтребители — така по-лесно ще ги скрием. Долита изтребителят, каца, зарежда основния и подкрилните резервоари и пак излита. Цялата операция се разчита на внезапност и скорост затова в първите вълни ще бъдат само изтребители, без бомбардировачи.

— Как без бомбардировачи — започнаха да се възмущават и вълнуват офицерите — Без тях няма да можем да ударим инфраструктурата — пистите, сградите, хангарите, горивните цистерни с керосина за самолетите. Яколев вдигна ръка, за да ги успокои.

— Задайте си въпроса какво прави едно летище „летище“ — това са самолетите и пилотите — без тях пистите, хангарите, цялото летище е безполезно, затова и нашият удар ще е концентриран върху самолетите и пилотите. При такава напрегната международна обстановка, както ние, така и западните съюзници, държим почти всичките си самолети на пистите, готови за старт при първи сигнал за тревога, и това е нашият златен шанс — самолетите ще са наредени по пистите като за парад. И това е защото техните командири от ВВС разчитат прекалено на радарите си, а радарите не могат да засекат самолети летящи на височина под 100 метра. Затова и няма да е зле да започнем да тренираме пилотите за бръснещ полет и за стрелба по наземни цели. Затова и първите вълни ще са от изтребители, летящи на бръснещ полет, целта им ще бъде да проникнат възможно най-дълбоко във вражеска територия и да ударят най-отдалечените летища. С пълни резервоари те ще обхванат цялата територия от Норвегия, надолу към Дания, Германия, дори част от Великобритания и Франция, цяла Австрия и Чехия, северните райони на Италия, Сърбия, България, почти цяла Гърция и половин Турция. Пилотите ще съблюдават радиомълчание, командите между тях ще се предават по старомодния начин, чрез знаци и поклащане на крила. Ще щурмуват вражеските летища, ще разстрелят противниковите самолети на земята и няма да позволят никой да се вдигне във въздуха. Бомбардировъчната авиация ще влезе в действие с четвъртата и петата вълна. Те ще нанесат удар вече по самата инфраструктура, диспечерските кули, хангарите и складовете за ГСМ е най-добре да бъдат ударени със свободно падащи бомби от типа ОФАБ=250, 500 и 1000 — отлични са за поразяване на добре блиндирани цели, а пистите с новите касетъчни РРАБ-10 (ротационно разсейващи авиационни бомби) — благодарение променливите стабилизатори и датчика за височина в центъра на носа им могат да контролират скоростта на ротация и съответно площта, на която се разпръсват суббоеприпасите. Какво мислите, генерале?

— Прав сте, другарю Яколев, по принцип използваме РРАБ-10 за поразяване на жива сила, но с фугасни и запалителни суббоеприпаси от 5, 10, 15, 50 кг или повече, ще превърнем полетните писти в лунен пейзаж — нищо няма да може да излети повече оттам.

— Трябва да направим и нещо по въпроса с боеприпасите за изтребителите — почука по масата с пръст Василий — Основно патроните в картечните ленти са обикновени, те се произвеждат най-лесно, най-евтино и не на последно място — най-бързо. Със спец боеприпасите нещата не са така — тяхното производство е в малък обем поради по-трудното си изготвяне и цената. Стандартният боезапас на нашите Як-ове е на всеки четири обикновени патрона петият да е бронебойно запалителен, и пак се повтаря 4 обикновени патрона, петият — осколъчно фугасен, после отново четири патрона, петият — трасиращ и т.н. Според мене всичките патрони в боезапаса при първата атака, както и в последващите трябва да са от специални боеприпаси.

— Ти луд ли си Яколев, — се намеси в разговора възмутения Малко, — за няколко дена или седмица, две, запасите ни по годишен норматив ще свършат!

— Така е, другарю Малко, но затова пък нашите пилоти ще имат голямо предимство — при боя обикновените куршуми просто ще пробиват дупка или ще рикошират от бронята на кабината, докато бронебойният куршум пробива бронята и поразява пилота или унищожава двигателя, като го пронизва от край до край, запалителният може да запали горивото в резервоара и да превърне самолета във факла, а експлозивният просто пръсва на парчета крилата или дори може да взриви горивния резервоар, така че — не, другарю Малко, не съм луд. Просто предлагам най-добрия вариант, ако успеем да постигнем замисленото, специалните боеприпаси просто няма да са толкова необходими. Няма да има никой във въздуха, който да ни се противопостави.

— Яколев е прав, Малко — потвърди Степанов — ако патроните свършат, ще си произведем други, по-важното е да успеем.

— Трябва да атакуваме рано сутрин, когато източното слънце ще заслепи вражеските летци, а нашите пилоти ще имат предимство в боя — добави нови щрихи Соколов. — Освен това, при малко повече късмет, те ще са по леглата след тежка нощ с техните момичета или ще са на закуска, пийвайки чайче или кафе, това е най-удобният момент. Отделно от това по време на бой, слънцето, изгряващо от Изток, ще ги заслепява.

— Притеснява ме тяхната GPS (глобална позиционираща система) — произнесе замислено Василевски — доколко системата е за позициониране и навигация, това не знам, но в секретния доклад на разузнаването пишеше, че на спътниците има доста мощна оптика, и това, че ни шпионират, е повече от ясно, а ние нямаме точна информация за разположението на техните ВВС по летищата — количество, тип самолети, летище… тази информация ни трябва, другари, преди да почнем да действаме.

— Мисля, че аз мога да помогна за това, другарю маршал — обади се Ванюхин — В конструкторското бюро на Туполев провеждат последните летателни изпитания на новия безпилотен радиоуправляем разузнавач Ту-139 „Рейс“. Машината е свръхзвукова с голям обсег на действие, снабден е с приемно-предавателна апаратура, и има на борда си чифт камери с висока разделителна способност — едната е телевизионна и информацията постъпва в реално време, въпреки че има какво да се желае от качеството на сигнала, а втората фотокамера дублира първата, и смея да твърдя, че снимките от нея са с отлично качество. Безпилотникът разполага с автопилот, който се включва, ако изчезне насочващият сигнал от наземния пункт за управление. Никой в света няма аналог на този летателен апарат, другари, и вие сте сред първите, които узнават тази тайна.

— Всичко това е добре, генерале, но доколко способна ще е машината да преодолее вражеското ПВО и да се върне с информацията? Ако я свалят, западняците ще са предупредени, че готвим нещо и край на изненадата, а тя е ключовият фактор, без нея може да сложим кръст на плана.

— Няма защо да се тревожите, другарю маршал, нито едно ПВО в западна Европа няма средствата, за да свали „Рейс“. Самолетът се движи със скорост от 1500 км/ч на височина от 20000 метра. С такава скорост и височина за него не са страшни нито изтребителите, нито зенитните оръдия. Освен това голяма част от машината е изработена от синтетични материали, а не от метал, това допълнително затруднява засичането от радари, а като не виждаш нещо, не може да го свалиш.

— Това е добра новина, генерале, значи въпросът с добиването на точна информация е решен, нещо друго? — огледа последователно всички на масата Степанов.

— В западната преса имаше интересни статии. — След кратък размисъл започна да говори Соколов — В тях пишеше, че Западният Алианс е закупил от презокеанския си съюзник САЩ партида от винтокрили машини автожири или хеликоптери от типа АН-64 Апачи — кръстени са на името на индианско племе, почти унищожено от американците (доста странен обичай). Машините са предназначени за унищожаване на танкове и представляват съществена опасност за танковете ни. Нямат нужда от летища или поддържаща инфраструктура, могат да кацат и на малки полянки, на селски път, навсякъде.

— Прав сте, другарю полковник — отговори генерал Ванюхин. — Но и ние разработваме подобни машини Ми-24 „Хайнд“. Конструкторското бюро на Мил обеща да започне скоро масовото им производство в авиационните заводи. Но истината е, че хеликоптерите са много по-трудни за откриване и унищожаване от самолетите.

— Спокойно, другари — намеси се Василевски. — Нека решаваме проблемите един по един, първо да затрием изтребителната и бомбардировъчната авиация, с въздушно господство ще се заемем и с хеликоптерите им, няма къде да избягат. Други предложения или да считаме, че планът в общи черти е готов?

— Може би не е лоша идея да включим в играта и другарите от ГРУ (главно разузнавателно управление) — предложи леко смутен Василий.

— Те пък за какво са ни, освен да арестуват някой селянин и да им се привиждат шпиони под всяка маса, за друго не стават.

— Така е, но имат добре развита агентурна мрежа в Западна Европа, може просто да наредят на агентите си да вземат по една брадва, трион или клещи, и в това няма нищо уличаващо, и да им наредят в ден Х час У да почнат да секат и режат електрическите стълбове и телефонните линии. Повечето радарни установки и военновъздушни бази в Германия са новоизградени и нямат собствено аварийно захранване, това значи, че ще останат без ток и телефони. А при тревога всеки първо вдига телефона за инструкции и чак след това се сеща за радиостанцията. Освен това, така хваленият СПЕЦНАЗ на ГРУ може да повършее малко във вражеския тил, да взривят някой и друг трансформаторен пост, по възможност и някоя електроцентрала, нищо фрапиращо или неизпълнимо, тези обекти не са с толкова силна отбрана като военните бази, а когато се справим с вражеската авиация, вече ще можем да десантираме нашите парашутисти и те да довършат започнатото.

В последвалата тишина всички обмисляха думите му, след което маршал Степнов се изправи.

— Този млад офицер ни посочи пътя към победата, другари! Това е пътят за инвазията на съветската армия в Западна Европа — капиталисти, дръжте се! Милост няма да има! И за това, другари, аз пия! Предлагам тост! За славните червенознаменни ВВС, за подполковник Яколев — отличен другар и офицер! И за победата, другари! За победата!

И шестимата се бяха изправили и застанали мирно, след тройно „Ура! Ура! Ура!“ всички се чукнаха с чашите с водка и пиха до дъно… Тридесет минути по-късно Василий минаваше обратно същия път, който мина сутринта, сам не бе забелязал как бяха минали четири часа в разговори и обсъждане. Маршалите Василевси и Степанов се свързаха със СТАВКА и уговориха среща с генералния щаб и председателя Сталин. Генералът, полковникът и подполковникът решиха, че не е лошо да се разходят из Сочи в търсене на приятна компания и женски утехи. Искаха да вземат Яколев със себе си, но той ги информира, че има нещо предвид, което го чака в леглото му. След няколко намигвания и шеги по негов адрес, го пуснаха, за да изпълни своя дълг пред нежната част на човешкия род. Докато отваряше вратата, Василий се чудеше дали Маруся го е изчакала. За негова изненада тя бе останала, бе оправила леглото и седеше на дивана леко облегната на облегалката. Гледаше го с прекрасните си синьо-сиви очи. Бе облечена в лека лятна рокля на цветчета… „Така изглежда още по-красива“, помисли си Василий.

— Както казах, искам да си поговорим — каза с усмивка на Василий и затвори вратата…

Половин година по-късно Василий бе в централния московски бункер на ПВО, бункерът се намираше на десетки метри под повърхността на земята. Самото убежище имаше няколко входа и изхода, като единият излизаше на линиите на московския метрополитен. Метрото имаше пряка връзка със секретна метро станция под Кремъл. Този подземен път често използваше председателят на КПСС, другарят Сталин. Транспортът се осъществяваше от влак с особено назначение, изготвен специално за транспортирането на ВИП персони като Сталин, неговото близко обкръжение и придружаващия ги антураж. Влакът бе добре брониран и предоставяше всичко необходимото, с възможно най-високо ниво на комфорт, лукс и безопасност. Охраната бе поверена на войници от НКВД, политически благонадеждни с безупречни досиета, дългогодишен опит и прослужен стаж. Василий се събуди рано, обръсна се, облече парадния си мундир, сложи фуражката си и бе напълно готов, когато в 2 часа през нощта дойдоха да го вземат от вкъщи. Придружителите бяха двама с не много добре ушити костюми, в които едвам се побираха едрите им тела. От безизразните набраздени с белези лицата и квадратните фигури човек лесно можеше да се досети, че са от тайната полиция. Поискаха да се легитимира, след което го придружиха до колата. Тримата се качиха в черната лимузина и потеглиха. „Чайка“-та се носеше по тъмните нощните улици на Москва с тихо бръмчене. За разлика от ВИП персоните, Василий мина през централния вход на бункера, самият вход бе в една безлична административна сграда с олющена фасада, намираща се в центъра, близо до Москва река. Единствения признак, че сградата е по-специална, бе наличието на засилена охрана, както и високата масивна ограда, която заграждаше територията на обекта и го отделяше от околните постройки. Яколев машинално погледна часовника си и забеляза, че пътят им е отнел половин час. Последваха три последователни проверки на удостоверенията за личност и партийните книжки, първата проверка бе на портала, където часовите много внимателно проверяваха документите и сравняваха всеки детайл, а стражевите кучета гледаха лошо всеки новопристигнал, втората бе на входа на сградата, където Василий и неговите придружители бяха на мушката на два автоматични картечни турели с кибернетична сравнителна система и третата бе при асансьора — пред стоманена врата, задвижвана от електромотори с дебелина от 1 метър висококачествена стомана. Спускането с асансьора отне 2 минути, след като излязоха от кабината, продължиха по полусферичен коридор, обшит с дебели метални листове, захванати към бетона с големи стоманени нитове. На равни разстояния от двете страни на дългия сто метра коридор имаше разположени служебни помещения, както и други коридори, които го пресичаха. От стаите се чуваха приглушени разговори и откъслечни думи, а по перпендикулярните коридори забързано се движеха офицери с различни униформи и рангове — имаше с униформи на ВВС, на свързочни войски, на НКВД и тук-там минаваше някой с тъмносиня униформа на техническия персонал, отговарящ за функционирането на бункера. Мярнаха се и няколко хубавички сервитьорки от бюфета. Василий оплакна очи по тях, но със съжаление си напомни, че вече е женен мъж. Не че това пречеше на един истински мъж да разсъблече някоя жена с поглед или да пошляпа по дупето някоя палавница, но като един истински мужик всеки трябва да си знае мярката. Не вървеше, току-що минал под венчилото, да почне да кръшка. За всяко нещо си има време. Единият от безмълвните му придружители го потупа по рамото и като видя, че е привлякъл вниманието му, кимна с глава към края на коридора.

— Натам ли?

Последва второ кимване, след което двамата безмълвни типа в синхрон се обърнаха и тръгнаха към изхода.

— Е щом е натам, натам да е! — Яколев измина останалото разстояние, докато се оглеждаше любопитно, за първи път му се случваше да е в подземен бункер, и то толкова голям. Ако се съди по хората, които срещаше, убежището е относително голямо, за около 200 човека. Коридорът свърши и Василий се оказа в обширна зала, добре осветена от луминесцентно осветление, което придаваше мъртвешко сив, леко призрачен вид на предметите и хората. Залата имаше амфитеатрална форма, като в центъра бе разположен огромен 10 на 15 метра екран, във вид на Стъклена стена, разграфена с нарисувани очертанията на Западна Европа и европейската част на СССР. Видеопроекторите наслагваха образите на различните летища, военни бази и войски върху екрана. Отделно под всяко изображение имаше пояснителна информация във вид на изображения на малки самолети, танкове или войници, обозначаващи рода войски, както и числения състав. Войските на съветската армия бяха оцветени в червено — цветът на революцията, свободата и кръвта, а тези на капиталистите — в синьо — цветът на потисничеството, робството и несправедливостта. Амфитеатралната част на залата бе във формата на полукръг, с три стъпаловидни нива. На първото ниво, седнали зад бюра пред компютрите и свързаните с тях проектори, бяха оператор техниците, телефонистите и аналитиците с надзираващи тяхната работа комуникационни офицери — всичките с нисък ранг, основно лейтенанти, капитани и майори. На второто ниво бяха командващите войски — генералите с подчинените им полковници и подполковници. Всеки от тях отговаряше за определена армия или за отделните армейски дивизии и имаше определен сектор за развитие на настъплението, отразен със стрелки върху огромния екран — карта. На третото ниво бе разположен висшият генералния щаб на съветската армия. Там бяха маршали от армията, флота и ВВС, сред които Яколев разпозна и двамата си началници, маршалите Степанов и Василевски, които спореха разпалено с другите си колеги. На долния ред мерна генерал Ванюхин, който водеше разговор с полковник Владимир Косюгин, стратег, отговарящ за развитието на ядрената научно изследователска програма на Съветите. Както изглежда, всички искаха да се подсигурят, или по-точно да си прикрият задника, в случай че другарят Сталин дойдеше по-рано от определения час за началото на операцията. По средата на третото ниво бе разположена ВИП ложата, леко издигната и издадена напред, тя бе украсена с позлатения герб на СССР. В нея централното място, все още празно, бе запазено за председателя Сталин, а на останалите места седяха и разговаряха хората, които управляваха Съветския съюз — елитът, в чиито ръце бе концентрирана цялата мощ на съветската власт, те определяха пътя за развитие и прогрес на страната. Тяхната дума определяше как да живее или умре всеки един от съветските граждани. В ъгъла най-отляво бе генерал Туполев, застаряващ любител на водката и верен син на Матушка Русия, той бе един от бившите фаворити на Сталин, докато по-младите, подли и напористи протежета не го изместиха от вътрешния кръг приближени. Вече бе минал пенсионна възраст, но благодарение на военния си талант, куража и способността си да действа бързо, смело и решително, още не го бяха изпратили в оставка, въпреки желанието на мнозина „доброжелатели“, особено сред младите връзкари и натегачи. Във войската още помнеха Туполев като истински патриот, като човек, който се грижи за своите войници, и стараейки се победата да не е на всяка цена, а с минимални загуби за войските Едно рядко срещано качество за съветски генерал. Отдясно пред него седяха тримата най-приближени на Сталин. Така нареченият вътрешен кръг от доверени хора. Първият бе генерал Георги Куков, главен стратег и плановик на военните операции в генералния щаб на съветската армия, той осъществяваше надзора и контрола за тактическото изпълнение на особено важните специални операции. До него седеше командващият на вътрешни войски (войските на МВД министерство на вътрешните работи) полеви маршал Радик Граденко, шеф на ГРУ (главно разузнавателно управление) и новоизгряваща военна звезда, и той бе допринесъл за множеството победи на съветската кауза в Китай и Източна Азия. Неговите войски осигуряваха охрана на всички секретни обекти на и извън територията на Съветския съюз. И на края леко преведена напред, оглеждаща залата, бе кучката Надя, естествено никой не смееше да нарече шефа на НКВД Надя Зеленков кучка право в очите, освен ако не беше отчаяно смел, много пиян или отегчен от живота самоубиец. И зад гърба й малко се осмеляваха да я нарекат кучка, при условие че доносниците на НКВД бяха навсякъде. Доносник можеше да е всеки — младият студент в метрото, тежко гримираната лелка в магазина, работникът от заводска смяна, бабичката на пейката пред блока, офицерът, сержантът или войникът, човек никога не знаеше дали някоя неволно изпусната дума в разрез с партийната политика няма да му докара беда. Всеки нормален и що-годе принципен офицер ненавиждаше, мразеше или се страхуваше от Надя Зеленков. Безпощадна, хладнокръвна и пресметлива, тя напредваше през ранговете на секретните служби, съсипвайки всеки, който се осмелеше да й се противопостави. Беше унищожила кариерата или по-лошо, живота на мнозина млади и перспективни офицери, само защото бяха имали нещастието, лошия късмет или глупостта да се изпречат на пътя й. Публична тайна бе и това, че напредъка й в службата бе свързан със задоволяването на някои специфични нужди на председателя Сталин. Всеки, който си позволяваше да си отваря устата по този въпрос, обикновено изчезваше безследно, и след няколко такива случаи разговорите на тази тема спряха. Всеки един от тримата лични фаворити на Сталин с удоволствие щеше да прегризе със зъби гърлото на другите двама. Василий се огледа, видя, че никой не му обръща внимание и се запъти към тоалетната. До началото на операцията имаше още няколко часа и можеше да си позволи да диша малко по-спокойно. Сега бе моментът да дръпне един фас „Беломор канал“. Застанал над клекалото, запали цигарата и я поднесе към устата си, а в следващия момент изруга от цялото дъно на необятната си руска душа. Беше налапал цигарата откъм запаления край, опари езика си, и докато псуваше под нос, обърна цигарата и дръпна с пълни гърди от никотиновия дим. Каквото и да говорят, цигарите успокояват. Напоследък в съветското общество бе подета кампания с пороците, твърдеше се, че цигарите са вредни, и човек трябва да се грижи за здравето си, ако ли не, държавата ще се погрижи за здравето на човека. В Русия пушенето беше масово явление, стотици милиони пушеха, съответно и отглеждането на различните сортове тютюн бе в огромни количества.

— Да, ама не, ядец — и Василий показа кукиш на въображаемите доктори, така загрижени за здравето на съветския човек.

Просто Василий знаеше каква е цялата работа, баща му бе казал, че правителството е решило да увеличи валутните фондове за сметка на производството и потреблението на тютюн. Цялата кампания бе с цел да се намали потреблението изкуствено и тютюнът да се продаде зад граница чрез подставени фирми за така необходимата твърда валута. Военната машина на Съветите имаше нужда от суровини, от такива, които нямаше как да бъдат добити или произведени, това включваше алуминий за авиацията, каучук, необходим за гумите на БТР-ите, колите и камионите, хром, молибден и други метали, необходими за танковите брони и бронебойните снаряди, компютърни платки и технологии, необходими за кибернетиката, морфин, пеницилин и други антибиотици, необходими за полевите болници. А всичко това струваше пари, и то в западна валута. Докато подръпваше от цигарата, Василий се замисли. Случката с цигарата си показваше, че нервите му са се разшавали. Непрекъсната работа до късно по изпипване на плана, който бе предложил, напрежението и безсънните нощи си оказваха влияние, наистина постигна толкова много, и то само за половин година — ето вече е генерал — лейтенант, а и скоро и баща (Маруся бе бременна от четири месеца и в момента падаха родителски вълнения дали бебето ще е момче или момиче и как ще се казва, и т.н.), Яколев старши бе доволен от сина си и се радваше, че ще има внуци. Но всичко това натоварваше Василий и той усещаше, че вече не издържа, скоро ще се пречупи.

— Да свършва по-скоро, мамка му, дръпна за последен път от фаса и го метна в кенефа, проследявайки с поглед как угарката пада в дупката, заслуша се дали ще чуе характерното цоп, но нищо не чу. Както изглежда, не само бункерът бе дълбоко под земята, но и кенефите. Тази мисъл се строи забавна на Василий, представяйки си как отпадъците от човешката жизнедеятелност пътуват към центъра за Земята, почти като в романа на Жул Верн, ама не съвсем. Обтегна мундира си и с усмивка на уста, поразвеселен, излезе от тоалетната и се насочи към командната зала… Предстояха велики дела. Но с великите дела се наложи да поизчакат още два часа, до 5 часа оставаха броени минути и градусът на вълнение се повишаваше, нагнетявайки въздуха с напрежение. Председателят Сталин още не беше дошъл и никой не смееше и не бе готов да рискува главата си, за да започне началото на операцията и цялата война без него. Самият план се градеше на точно спазване на графика, едва ли не по минути, и всяко нарушаване можеше да доведе до срив на добре смазаната и тренирана военна машина. Спазването на план-графика бе особено важен за авиацията, изненадата бе основният фактор, и затова самолетите трябваше да излетят в сутрешния сумрак, и, достигайки до летищата на Алианса точно когато слънцето изгрява от изток, заслепявайки вражеските пилоти, това бе немаловажно тактическо преимущество във въздушния бой. Но основната цел си оставаше да ударят летищата преди или по време на закуска, когато пилотите и персоналът още не са станали от сън или още не са разбудени напълно, докато човек е сънен, реакциите са забавни и дори тези детайли бяха отчетени в плана за атака. Яколев имаше място с табела с неговия ранг и име до генерал Ванюхин, на второ ниво, точно под местата, където бяха маршалите Степанов и Василевски. Соколов седеше от другата страна на Ванюхин и нервно почукваше с молив по бюрото. Последните два часа Яколев, а и другите офицери прекараха в разходки през 15–20 минути до тоалетната, където пушеха нервно по една, две цигари. След два часа цигареният дим вътре бе толкова гъст, че тоалетната заприлича на парна баня или на бойно поле, където използват БОВ (бойни отровни вещества), а това не бе далече от истината, имайки предвид различните вкусове и сортове цигари с вариращо качество и мирис. Само най-отчаяните смелчаци или нервак пушачи успяваха да оцелеят вътре повече от 5 мин. Яколев за пореден път погледна командирския часовник „Ракета“ на ръката си, след което и големия кръгъл стенен часовник, намиращ се над проекторния екран. Оставаха 5 минути до 5:00. Ако не спазват графика, цялата офанзива може да… Разговорите в залата внезапно секнаха и това откъсна Василий от мислите му, огледа се и видя, че всички са се обърнали и гледат някъде зад гърба му. Василий се обърна и за първи път в живота си видя Сталин на живо, и то толкова близо, на някакви си 10 метра от себе си. Граденко и Куков станаха и направиха място на Сталин, за да стигне до своя масивен като царски трон стол. На едно от местата зад него, след като се огледа, седна непознат на Яколев човек, с бръсната глава, нещо често срещано в съветската армия, и странна късо подстригана брадичка във формата на катинар. Василий бе виждал такава брада само на кино в историческите филми за испанските донове. Най-странното в човека обаче бе, че е облечен с цивилен костюм, и то от скъпите, прецени на око Василий. Никой друг в залата не беше облечен в цивилни дрехи и неизвестният се отличаваше като бяла лястовица в ято от гарвани. Василий започна да се досеща кой може да е този човек, носеха се слухове за личен съветник на другаря Сталин, за сив кардинал в сянка, който не отговаряше пред никого и за нищо и се подчиняваше лично и само на Сталин. Нещо като негов личен емисар. Никой не знаеше откъде е и кой е, а и никой не смееше да задава такива въпроси. Човекът бе жив фантом виждаш го, а все едно не съществува, а и по-добре наистина да се правиш, че не го виждаш, за да не стане лошо. Василий отново премести погледа си на Сталин. Около председателя Сталин витаеше аура на сила и власт, той бе среден на ръст, едър, с късо постригана прошарена коса, имаше пищни мустаци и гъсти рунтави грузински вежди. Облечен бе в светлозелен френч без отличителни знаци и панталон с червен кант. Докато оглеждаше залата със студените си сиви очи, с лявата си ръка почукваше лулата в парапета на ложата, а с дясната леко засукваше мустака си. И карфица да паднеше, звукът щеше да е като от гръм, толкова тихо бе в залата.

— Добре, другари, време е да освободим народите на Западна Европа от техните потисници, независимо дали го желаят, или не. — Сталин седна в креслото си, намести се по-удобно, облягайки се на облегалките и се обърна към генералите си:

— Да започваме! — след което захапа лулата си и я запали, гледайки екрана с картата на Западна Европа.

Залата сякаш се събуди от дълбок сън, веднага започнаха да звучат заповеди и команди от офицери с всякакъв ранг и род войски, телефонистите започнаха да се свързват по радиостанциите и телефоните линии, звънейки по поделенията и военните бази. Армейските части, флота и авиацията бяха вдигнати по тревога. Планшет операторите отбелязваха върху огромния екран готовността на войските, числения състав, следвания маршрут и противостоящите войски на Алианса. Яколев се съвзе от вцепенението, което го бе обхванало, притокът на адреналин го караше да се чувства свеж и изпълнен с енергия, готов за действие така, сякаш умората и напрежението, натрупани през всичките тези месеци къртовски труд, изчезнаха. Докато наблюдаваше как стрелките с броячите върху картата се движат на запад, се чувстваше готов за трудови и военни подвизи. С две думи, морето му беше до колене. Войната започна, а дали е за добро или лошо, това само времето можеше да покаже.

Операция „Червена тревога“ започна!

Авиобаза „Мачулищи“ край Минск, военно летище на 23-ти смесен гвардейски Краснознаменен авиационен полк. На 800 км от Москва, 1950 г.

Мерсеев цяла нощ се въртеше и не можеше да заспи. Затова допринасяше както натрупваната умора от ниско височинните тренировъчни полети, стрелбата по наземни и въздушни мишени, учебните занятия през изминалите дни, така и хъркането на неговия приятел младши сержант Дима Дубанов, който спеше на втория етаж на общата им „етажерка“, така наричаха двойните легла. Опитваше се да заспи, а сънят бягаше от очите му, не идваше и не идваше. Имаше някакво странно, тягостно чувство, което не му даваше мира и му пречеша да заспи. На вечерната проверка се чувстваше като труп и мислеше, че след отбоя ще легне и ще заспи веднага. Но вече няколко часа се въртеше в леглото и не можеше да си намери място. Дори прибягна до такива бабини методи като броенето на овце, но и това не помогна особено. Сънят просто не искаше да идва. Последните няколко месеца занятията бяха изключително интензивни, направо скъсваха гъза им от тренировки в прекия и преносния смисъл. По цял ден да зубриш или да правиш учебни полети на максималния радиус на действие на Як, не беше от най-приятните изживявания. Съветските авиоконструктори може и да правеха добри, дори отлични самолети, но грижата за комфорта на пилота бе на последно място. След няколко часа седене неподвижно в не особено удобната седалка на изтребителя задните части на човек ставаха на палачинка. Слизайки от самолета, човек се чувстваше все едно е яздил кон няколко часа. Наистина с дългите полети и дискомфорта се свикваше, нямаше нищо страшно, но усилените тренировки навеждаха на мисълта, че скоро ще се случи нещо и това можеше да е само едно… война. Истеричното дрънченето на звънеца и ярките примигвалия на червената лампа го изкараха от унеса, предхождащ съня.

— По дяволите, тъкмо заспивах — отбеляза мислено Сергей. От коридора се чуваше гласа на дневалния, който повтаряше като развален грамофон „Обявена е бойна тревога! Обявена е бойна тревога!“ — От началото на тревогата минаха 30 секунди…

Обявяването на тревогата бе посрещнато с порой от ругателства и псувни докато още сънените пилоти се опитваха да се облекат в полумрака на спалното помещение.

— Мамицата им! Това е третата тревога за тази седмица!

— Тия… нямат ли си друга работа!

— Не оставят човек да се наспи като хората, писна ми.

— Не им ли омръзна да ни тормозят, денем занятия, вечер тревога, това не е живот!

— Ако не им се спи на нашите сержанти и старшини, да играят шах или дама, и да ни оставят на мира.

— Стига сте се оплаквали, тъпаци, чу се недоволният глас на Конев откъм вратата — Не вие спите под звънеца и тъпата червена лампа. След всяка тревога пет минути нито виждам, нито чувам, привиждат ми се само червени кръгове и чувам само звън в ушите!

— Спокойно, Конев, ще ти дадем черни очила и бастунче на слепец, а и за слуха ти ще помогнем, слухово апаратче ще ти сложим, и до самолета ще те заведем и дори ще те качим! Само излиташ и пей сърце, нали така, другари, за какво са приятелите, ако не да помогнат! Както твърди мъдрата народна поговорка, приятел в нужник се познава. — След тези думи на Гришин цялото спално помещение избухна в смях.

— Майната ти, Гришин — озъби се Конев. — От теб помощ е като да чакаш писмо от оня свят!!

Докато псуваха под носа си и си подмятаха шеги, пилотите проверяваха за последно летателното си оборудване и снаряжение. При тревога трябваше до 5 минути да са се строили пред спалния корпус, напълно екипирани и готови за полет. Мерсеев закъсняваше, и излизайки от спалното се затича по коридора към изхода, но пътят бе преграден от дневалния, който пренасочваше потока от пилоти към лекторската зала. Тя бе пълна до пръсване с народ, и докато Сергей си търсеше място да седне, забеляза, че до всеки от изходите и ъглите на залата има войници в пълно бойно снаряжение. Облечени в камуфлирани униформи с малинови петлици и сини фуражки с малинов кант, всичките бяха въоръжени с АК-47. Униформата им издаваше принадлежност към НКВД. Сергей намери свободно място пред трибуната на втория ред. Проправяйки си път, вдигна двама непознати пилоти с отличителни знаци на бомбардировъчната авиация. Седна зад чина, и докато се наместваше, обходи залата с поглед, търсейки своите другари от ескадрилата. Погледът му пак се плъзна по войниците от НКВД, наличието на които обикновено значеше лоши новини. Още бяха пресни спомените за чистките 1937–38 год. Мерсеев забеляза, че и другите пилоти гледат с опасение на войниците. Ако висшето партийно ръководство е решило да търси предатели в редовете на армията, мелницата на репресиите отново ще се завърти и тогава няма да има значение дали си летец, тоест елита на съветската армия, или прост кашик, един донос, една неволно изпусната дума и човек изчезва. Получава 9 мм кръвоизлив или отива на чист въздух сред природата в Сибир. При такава мисъл Мерсеев усети, че започва да се поти с една неприятна лепкава студена пот, като гледаше и колегите си насядали по скамейка, и те бяха започнали да осъзнават какво значи присъствието на въоръжените войници от НКВД на всеки изход. В пика на напрежението, когато пилотите започнаха да се вълнуват и тихият шепот започна да преминава в разговор на все по-висок тон, в залата влязоха и се насочиха към трибуната трима старши офицери. Сергей познаваше първите двама, това бяха командирът на полка подполковник Николай Воронов и политкомисарят Николай Островски, а виж третият бе непознат, носеше униформа на майор от НКВД. Бе висок, слаб, с жълтеникава кожа и голяма глава. Под фуражката през стъклата на очилата гледаха две студени змийски очи. Когато странният тип фокусираше поглед върху някого, усещането бе сякаш се прицелва през мушката на пистолет в момента преди да стреля. След като се настаниха на трибуната, първи взе думата подполковник Воронов, той гледаше своите хора и изпитваше гордост, това бяха неговите момчета, хората, които толкова упорито бе тренирал последните месеци, и които от този момент щеше да предвожда в бой:

— Накратко, другари, в 5:00 бе подаден сигнал „Червена тревога“. От този момент нататък ние се намираме в състояние на война със Западния блок.

В залата се разнесоха възгласи на изненада и учудване, до известна степен и на облекчение. По-добре на война, отколкото еднопосочен билет за подземията на НКВД или някой лагер на ГУЛАГ. Наистина, войната е война, но е на принципа каквото сабя покаже — който оцелее, оцелее, който не, не…

— Спокойно, другари, да не си мислите, че тренирахме толкова дълго и упорито напразно. Както е казал великият руски пълководец Суворов, повече пот в учението, по-малко кръв в боя. Сега давам думата на нашия полкови комисар Островски.

Островски се изправи запъхтян, на голото му теме лъщеше пот, личеше, че е развълнуван, нещо нехарактерно за него. Обикновено докато четеше политинформация, неговия монотонно равномерен глас действаше приспиващо на скучаещите пилоти. И тези, които заспиваха, си изкарваха извънредни наряди в кухнята да чистят картофи.

— Ъхъм — прочисти гърло Островски — Другари! Родината, комунистическата партия и другарят Сталин ни гласуват огромно доверие! На вас, сталинските соколи, се пада честта да бъдете първите, които ще нанесат удар по леговището на западния империализъм! Ние трябва да сме единни и да покажем на западните капиталисти и експлоататори, че съветската армия, флот и авиация са несъкрушими, и че нищо няма да ни спре докато не постигнем пълна и безусловна победа! Ще донесем свободата на поробените европейски народи на върха на нашите щикове! — Островски тъкмо поемаше въздух, за да продължи с патриотичната тирада, когато чу лекото покашляне до себе си.

— Аааа, да, да… извинете, другарю. Другарят майор Бугаев от НКВД ще проведе оперативката и ще обясни каквото трябва да знаете.

Бугаев се изправи, кимна на двама от своите войници и те внесоха голяма, три на два метра дъска с прикрепени към нея фотографи.

— Здравейте, другари авиатори! Аз съм майор Бугаев и ще ви запозная с целта на вашата мисия. Всеки от вас, който чуе своето име, ще дойде при мен и ще се подпише в списъка, че е получил плика с документи. Всеки един от вас има различна индивидуална задача, която ще разбере, след като отвори плика. Когато всички получат пликове, ще започнем с оперативката. Нямаме никакво време, затова ще помоля да бъдете експедитивни. Има ли въпроси? — отговори му мъртвешката тишина в залата.

— Добре да започваме, който си чуе фамилията и инициалите, да идва…

— Махнов, Громов, Борозов, Казаков, Варенцов, Чистяков…, Мерсеев.

— Аз! — Сергей отиде с бърза походка до трибуната, сложи подпис в списъка срещу своята фамилия и получи определения за него плик. Докато се връщаше на мястото си, скъса плика и още със сядането започна да разпростира върху чина документите, които намери вътре. Отгоре беше карта с обозначен маршрут на полета, височина, скорост, азимут, земни ориентири — стандартните неща, като всичко бе описано точно, едва ли не по минути. Под картата имаше скица на целта с няколко пояснения и написани цифри. Обектът на атака бе летище. Под скицата имаше няколко увеличени и номерирани аероснимки. По тях и скицата се ориентира, че основната му цел е диспечерската кула и самолетните стоянки пред нея, подобна стоянка имаше и на тяхното летище, там бяха паркирани дежурните изтребители. С пунктир бе обозначена зоната му на действие и в нея като второстепенни цели бяха определени два леки сглобяеми хангара, ако се съди по аероснимките, предназначени за текущ ремонт и презареждане. Близо до диспечерската кула, както треторазредна цел бе маркирана малка офис сграда. Полетът трябваше да се извърши на малка височина под 50 метра със следване извивките на терена, избягвайки по възможност населените места по пътя. Така, такаа, значи ще се опитаме да се промъкнем под радарния хоризонт на стационарните радари, отбеляза за себе си Мерсеев, идеята не е лоша, но когато приближим летището, насочващите радари на зенитната артилерия ще ни прихванат, и това няма да свърши добре. В долния ъгъл на схема се намираше легендата. В нея бе записано предполагаемото количество самолети по типове, количеството летци и обслужващ персонал, както и наличните средства за ПВО. Летището се намираше дълбоко в немския тил и затова се охраняваше само от една зенитна батарея с радарно насочване. Мерсеев знаеше параметрите на зенитните установки за точкова отбрана „Бофорс“ — 40 мм. Четири цеви или сумарно 600 снаряда в минута. Не е кой знае колко, ако не е калибърът — едно попадение от 40 мм снаряд, и човек може да се пише пътник за оня свят. Бе слушал разказите на ветераните от Китайската и Източноазиатската война. И това, което разказваха, не бе никак обнадеждаващо — при пряко попадение на снаряд от такъв калибър, крилото обикновено се откъсваше или в него оставяше дупка с големината на футболна топка. Някой му бе разказвал и за случай, в който единично попадение във фюзелажа довежда до откъсване на цялата опашка на самолета. По-скоро зенитките трябваше да са приоритетна цел, може би някой от колегите щеше да се заеме с тях, Сергей искрено не му завиждаше. След като и последният пилот се подписа, получи плик със своите заповеди, Бугаев се изправи на подиума и започна брифинга.

— Другари, моля за вашето внимание! Всички получихте инструкциите и ще пристъпим към доуточняване на основните фази от плана. Вашата цел е военното летище край градчето Гарделеген в област Саксония близо до градовете Бранденбург и Волфсбург. Авиационната база охранява стратегическата автострада Берлин — Хановер, както и значителна част от Централна Германия. Там са базирани три ескадрили, една изтребителна — със „Спийд Мустанги“ и две бомбардировъчни — с четиримоторни „Манчестър Мк-10“ от 7-мо крило на стратегическата авиация. Изградени са и няколко вертолетни площадки за новите хеликоптери АН-64 „Апачи“, които доставят американските им съюзници. На разузнавателните фотоснимки се вижда, че две трети от самолетите са разположени на самолетните стоянки и са в готовност да излетят при тревога. За момента нямаме точни данни дали на летището има хеликоптери, това ще установите на място.

— Такаа. Атаката ще се състои от пет вълни. В първата и втората ще бъдат само изтребители с най-опитните пилоти — това са съответно 13-та и 17-та изтребителни ескадрили, тяхната цел ще е да приковат към летището вражеската авиация и да възпрепятстват излитането на вражеските дежурни звена. Третата вълна ще бъде смесена — 20-та изтребителна ескадрила, ескортираща 8-ма тежко бомбардировъчна ескадрила. Четвъртата и петата вълна ще са съответно от 9-та и 12-та бомбардировъчни ескадрили, ескортирани от презаредилите се на летищата за подскок изтребители от 13-та и 17-та ескадрила. Ударите ще се извършват във времевия интервал от 20 до 30 минути, това ще позволи да се осъществи непрекъснато въздействие върху целта. След унищожаването на целта изтребителите ще бъдат пренасочени към завладяване на локално въздушно превъзходство в района на действие. При липса на въздушен противник и пълно господство във въздуха, изтребителите заедно с бомбардировачите ще бъдат пренасочени към действие по наземни цели в интерес на сухопътните ни части. Полетът ще се извърши на свръхмалка височина — под радарния хоризонт с избягване на крупните населени пунктове при спазване на пълно радиомълчание. След като презаредите на пограничните летища, маршрутът ви ще мине на север от Берлин през малолюдна местност. Това се отнася за първите две вълни, съответно за 13-та и 17-та ескадрила. Третата, четвъртата и петата вълна ще извършват полет на средна височина между 3000 и 4000 метра надморска височина. Изтребителите ще съсредоточат цялото си внимание върху незащитените и леко бронирани цели като самолети, машини, личния състав и обслужващ персонал. Целите на бомбардировачите ще са хангарите, летателните писти, складовете с ГСМ, както и цялата останала инфраструктура. От съществено значение е графикът — излитането, полетът, пребиваването в района на целта, всичко е разчетено по време и отбелязано на картите. На всеки изтребител ще има по два подкрилни резервоара. С тях радиусът на действие на Як-овете става двойно по-голям. Самите подвесни резервоари имат двойна функция — на края на всеки, зад стабилизаторите има монтиран ударен взривател. След откачване на резервоара от самолета той се превръща в ефективна запалителна бомба. Използвайте ги за постигане на поставените ви задачи. Сами знаете, другари, как се взривяват и горят бензиновите пари, а какво остава за чистия високооктанов бензин. Първо за захранване на двигателя ще използвате горивото от резервоарите и каквото остане ще използвате като бомба. Вътрешните горивни запаси на Як-овете са достатъчни, както за въздушен бой, така и за да се приберете обратно на летищата. Както сте забелязали, на картите ви има отбелязани летища за подскок, това са летища с малки размери, непозволяващи приемането на голям брой самолети на тях. Те служат само за кацане, попълване на боеприпасите и зареждане с гориво. След това излитате, във въздуха ще бъдете пренасочвани към нови бойни задачи. След завършването на бойните полети за деня ще се върнете в постоянните си авиобази. В общи линии е това, другари сталински соколи, някакви въпроси? — запита Бугаев с тон, от който се подразбираше, че не трябва да има никакви въпроси. Пилотите бяха забили поглед в предоставените им документи и дори някой да имаше въпроси, не смееше да го зададе. Никой не искаше да се забърква, а не дай си боже, да обиди или засегне човек от НКВД. Сергей разбра, че никой няма да се престраши, а въпроса не търпеше отлагане.

— Аз имам въпрос, другарю майор? — вдигна ръка Сергей.

— Представете се, другарю!

— Младши лейтенант Сергей Мерсеев.

— И какво не Ви е ясно, другарю Мерсеев — с плътоядна усмивка попита Бугаев. — Ще ви го разясня, стига да е по силите ми, моля заповядайте.

— Амиии, ъкххъм — изкашля се от смущение Мерсеев — На картата има обозначена зенитна батарея… четири 40 мм „Бофорса“, не трябва ли унищожението им да е една от първите ни задачи, ако не ги ударим, може да имаме чувствителни загуби…

— Хммм, въпросът Ви не е толкова безсмислен, колкото очаквах, за оръдията, както и за радара на базата вече са взети съответните мерки. — каза Бугаев, гледайки часовника си. Това, което ще ви кажа, вече не е тайна, захранването на цялата база се осигурява от гражданската електроснабдителна мрежа. В базата няма монтирани собствени електрогенератори. И много скоро нашите смели диверсанти саботьори ще оставят капиталистическите свине на тъмно, и то в прекия смисъл на думата. Това задоволява ли любопитството Ви, другарю младши лейтенант?

— Аха, тоест да, другарю майор!

— Добре, нямаме време за губене, да си сверим часовниците сега е 5 и 27, в 6:00 13-та ескадрила трябва да е стартирала.

— Може ли да кажа две думи на момчетата си, другарю майор? — погледна въпросително подполковник Воронов.

— Добре, но да е бързо, пилотите трябва да са на летището до 10 минути.

— Другари! — започна Воронов — През последните няколко месеца ние упорито тренирахме, без да жалим своя труд и пот, и сега настъпи моментът на истината. Нека покажем на света какво наистина могат сталинските соколи! Напред, другари, очакват ни славни победи!

В залата се разнесоха ентусиазирани викове на одобрение. Воронов, Бугаев и Островски излязоха през страничния изход и се насочиха към служебния автомобил, който ги чакаше в двора. Ентусиазираният Мерсеев заедно с другите пилоти се скупчи на изхода на залата, при което се оформи задръстване, защото всеки искаше да излезе по-бързо. Сергей напусна сградата и след като се огледа, се насочи към чакащите в двора автобуси. На ключови позиции из двора и около сградата бяха разположени войници от войските на НКВД. Автобусите бяха същите като училищните автобуси, които се използваха, за да събират учениците от домовете им. Ако не беше трицветният военен камуфлаж и специалните затъмнени фарове, човек можеше да реши, че някое училище отива на екскурзия или пикник сред природата. Всеки автобус имаше на предното си стъкло голям картон с номер на ескадрилата, за която бе предназначен. След като всички летци, включително и Мерсеев, заеха места, петте автобуса с пилотите потеглиха от местата си. В началото и края на колоната се престроиха два ескортиращи, тъмнозелени, на неравномерни черни петна, мотоциклета с каляски ПМЗ-А-752, всеки от тях бе въоръжен с лека картечница, и освен шофьора, транспортираше и два войника с автомати. В ариергарда на колоната бе единият от моторите, следван от щабния джип ГАЗ-69 (по народному „газик“) с тримата висши офицери, петте автобуса с летците и охраняващия ги верижен БТР-154 с взвод войници, а края завършваше с втория разузнавателен мотор. Светомаскировъчните фарове на машините осветяваха със слаба синкава светлина пътя и заобикалящия го пейзаж, хвърляйки причудливи сенки. Още не се бе развиделило и цареше сумрак, настъпващ винаги в моментите преди изгрева на слънцето от изток. Пътят до летището им отне пет минути. След пристигането охраната от ескорта се отдели и всеки от автобусите се насочи към съответната изтребителна или бомбардировъчна стоянка. Мерсеев веднага след слизането от автобуса се насочи към стоянката на своя изтребител. Машината му с бордови номер 023 проблясваше под светлината на прожекторите, осветяващи летището. Пред самолета го посрещна неговия воентех Анатоли Кравчук, ветеран от две кампании в Източна Азия. Сергей бе късметлия самолетът му да бъде обслужван от толкова опитен техник. Под неговите златни ръце авиационните двигатели пееха, а повредите се отстраняваха сякаш с магическа пръчка. Нерядко другите по-млади и зелени техници се обръщаха за помощ и съвети към него. Кравчук застана мирно и козирува с достойнство.

— Другарю младши лейтенант, самолетът е готов за изпълнението на боен полет, зареден е с гориво и картечниците имат пълен боекомплект. Подкачени са и два подкрилни резервоара всеки с по 300 литра гориво.

— Свободно, другарю воентех първи ранг! Кажи, Толя — премина към неформален тон Сергей — Как е моята птичка.

— Всичко е тип-топ, другарю лейтенант.

— А проблема с маслото, последния път доста неприятно омасляваше челното стъкло, летях почти на сляпо и едвам се приземих.

— Проблемът е отстранен, другарю лейтенант, смених масления филтър и уплътненията. Две се бяха скъсали. Освен това регулирах и двигателя. 1900 к.с. не са шега работа, но вече мърка като коте.

Мерсеев обиколи самолета, и извършвайки външна проверка, прокара ръка по фюзелажа и крилете като потупваше корпуса тук-там. Наведе се под крилото и провери дали са добре прикачени горивните резервоари.

— Анатоли, тези резервоари не са ли учебните бомби, които докараха миналия месец?!

— Те са другарю лейтенант, както изглежда, или са решили да използват наличните празни корпуси на учебните бомби за резервоари, или още от самото начало са имали двойно предназначение.

— Интересно, интересно… На брифинга ни казаха, че може да ги използваме и като запалителни бомби…

— Така е, зад стабилизаторите има гнездо с вграден взривател, като го видях в началото като ги доставяха доста ме учуди защо са сложили взривател на учебна бомба, но сега вече ми е ясно.

— А боекомплектът?

— С него всичко е на шест, по хиляда патрона за всяка от четирите 12.7 мм картечници и всичките са специални муниции. Осколъчни, бронебойни, запалителни, комбинирани и нито един стандартен патрон.

— Охо! Интендантите сигурно не са били във възторг. Направо как са им се отделили от сърцето, всеки спец патрон струва двойно, дори тройно повече от стандартния, а и са в малки количества по складовете.

— Заповед, и то спусната отгоре.

— Да, така е, прав си. Има още десет минути до старта, помогни ми да си сложа парашута.

— Слушам!

Мерсеев закопча ремъците на парашута около раменете и пояса си, след което се качи на крилото на своя изтребител. Оттам се откриваше гледка към цялото летище. Около пистата и хангарите бяха разположени наскоро приетите на въоръжение ракетни установки „земя — въздух“ С-57. Насочвани от радар, ъгловатите правоъгълни контейнери съдържаха по шест ракети с радио командно насочване „Стрела 3“. Те се въртяха бавно около оста си, търсейки евентуална въздушна заплаха. Летищните прожектори осветяваха десетките, готвещи се за полет, самолети. Някои от изтребителите и бомбардировачите вече подгряваха двигателите си и от реактивните ауспуси биеха огненочервени пламъци, докато техниците извършваха последни проверки. В далечния край на летището на няколко транспортни самолета техническият персонал монтираше бомбодържатели. При благоприятно развитие на обстоятелствата и те щяха да бъдат задействани в бомбардировките над врага. Гледката бе наистина впечатляваща и Мерсеев се чувстваше като участник в историята, която се създаваше пред очите му. Провери за последен път дали парашутът е добре прикачен, след което прехвърли единия, а след това и другия крак през борда и седна в пилотското кресло. Намести се възможно най-добре и заключи обезопасяващите колани. Раздвижи щурвала, така наречената дръжка на метла, проверявайки елероните, както и педалите на кормилото за посока. Всички контроли работеха плавно. След това провери уредите в кабината, показанията на горивомера, изкуствения хоризонт, механичния брояч на боеприпаси, монтиран вдясно от мерника. Всичко бе изправно. Коженият авиаторски шлем, който носеше на главата си, имаше вградени слушалки и ларингофон, но за да може да говори с колегите си от ескадрилата, трябваше да го свърже чрез кабел с бордовата радиостанция РСИ-7. Миг по-късно го направи, включвайки приемо-предавателя, и тъкмо навреме. Командирът на ескадрилата лейтенант Косюгин извършваше проверка на личния състав.

— Денисов.

— Аз!

— Серов.

— Аз!

— Лунин.

— Аз!

— Павличенко.

— Аз.

— …

— Мерсеев.

— Аз.

— Добре, всички са налице, няма заспали или отсъстващи по неуважителни причини. — В слушалките на Сергей се разнесе леко нервният смях на колегите от ескадрилата.

— Добре — започна Косюгин — сега ще ви разделя по звена в зависимост от това, колко близо един до друг са зоните ви на действие. Мерсеев слушаше внимателно командира и се зарадва като разбра, че е разпределен заедно с приятеля си Дима Дубанов и сержант Лунин. И двамата бяха точни другари, хора, на които можеше да се разчита да дадат едно рамо в труден момент.

— А сега ме слушайте, момчета, разбрахте състава на тройките — кой с кого ще лети. От вас се иска да си свършите работата възможно най-добре и да останете живи. Прикривайте се един друг, и ако видите, че някой ваш другар е в тежко положение, направете всичко възможно и невъзможно, за да го измъкнете. Войната ще бъде продължителна и всеки трябва да знае, че винаги може да получи помощ от своите колеги изтребители. Сега направо към задачата — след като излетим, ще спазваме пълно радиомълчание през 3-те часа полет. Това се отнася най-вече за теб, Тупалов, знам, че обичаш да разправяш вицове, басни и истории от живота, но сега ще си държиш езика зад зъбите!

— Тъй вярно, другарю лейтенант!

— Докато не влезем в района на целта, не искам да чувам ни звук, ни стон. Аз давам заповедите, а вие се подчинявате. След като почнем атаката, всеки атакува своята цел, който свърши по-бързо, помага на останалите. Разбрано!?

— Тъй вярно, другарю лейтенант! — в един глас отговори ескадрилата.

— Добре, палете моторите, след шест минути излитаме!

Мерсеев вдигна пръст и го завъртя във въздуха, давайки знак на Кравчук да пали двигателя. Кравчук кимна, че е разбрал и затегли двуколесната количка с резервоара за сгъстен въздух към самолета. Прикачи шланга към съответното отверстие в двигателя, и докато подаваше въздух, вдигна десния си палец, давайки сигнал, че двигателят може да се стартира. Сергей наблюдаваше как витлото започна да се върти с все по-голяма скорост и като прецени, че е достигнало необходимия брой обороти, придърпа ръчката на газта към себе си, подавайки гориво и едновременно с това натисна с палец и задържа бутона на стартера. Двигателят се закашля няколко пъти, преминавайки от слабо боботене във все по-висок вой. Мерсеев неколкократно придърпа назад и напред дръжката на газта, за да провери дали двигателят работи нормално. Оборотите бяха в норма, а автоматичното витло бе придало ъгъла на атака на лопатките — 0 градуса. Мерсеев пробва за последен път двигателя, придръпвайки ръчката на газта докрай и ВК-109Ф зарева на пълната мощност на своите 1900 к.с. Доволен, Сергей понижи скоростта на въртене на лопатките до 600–700 оборота в минута. Даде знак с длан на своя техник да разкачи въздухопровода и да маха количката и стоперите, фиксиращи колелата на Як-а, и плъзна напред по жлебовете капака, затваряйки кабината. В небето, описвайки огнена следа, проблеснаха три последователни сигнални ракети — червена за привличане на вниманието, жълта за готовност и зелена за старт. Цялата ескадрила последователно рулира от стоянките на главната полетна писта, построявайки се във формация от четири тройни звена. Първи бе самолетът на командира на ескадрилата лейтенант Косюгин, а последен, с номер 023, този на Мерсеев. Сергей наблюдаваше как Як-а на командира се засилва по полосата. В началото бавно, а след това все по-бързо, докато плавно не се отдели от земята. Миг по-късно го последваха и самолетите на другите двама от първата тройка. За по-малко от пет минути цялата ескадрила бе във въздуха. На крилата на самолетите бяха нанесени полоси от фосфоресцираща боя и това позволяваше да спазват дистанция в строя. Набраха височина от 1000 метра — за момента летяха над украинска територия и нямаше от какво да се опасяват. Полетът минаваше в пълна тишина и това угнетяваше и опъваше нервите на Сергей. Когато по карта пресякоха бившата граница с Полша, командирът поклати крила и започна да снижава цялата ескадрила до 100 метра над земята. Все още бе тъмно и се изискваше повишено внимание, за да се запази ориентировка и да не се врежат в земята. Цялата група летеше по прибори, сравнявайки, доколкото е възможно, земните ориентири с предоставените им карти. Летяха основно над горски масиви, пресичайки от време на време някоя голяма или малка река. Встрани от пътя им проблясваха като точици светлинките на малките селца и градчета, а там, където имаше множество светлини, се намираха големите градове. Съзнанието на Сергей се бе изключило и той действаше на автопилот, това бе първата в живота му бойна мисия и не знаеше дали изобщо ще оцелее. От това, което бе слушали от ветераните, всичко бе опит, но и голяма доза късмет. Ако не ти върви, колкото и добър да си, все ще си труп. Стомахът му се сви на топка от притеснение, но дългите тренировки си казваха думата — всичките операции по пилотирането бяха доведени до автоматизъм. След два часа полет достигнаха до определеното им летище за подскок, при приближаването им се включи осветлението на пистата, като всички светлини бяха насочени строго на изток — в противоположна посока на полско-германската граница. След като самолетите на ескадрилата кацнаха, последователно до всеки Як спря петтонен камион цистерна ЗиС-9. Зареждането с гориво отне няколко минути и самолетите отново бяха във въздуха. Пресичайки река Одер, се снижиха още повече — само на 50 метра. Вляво по курса се виждаха светлините на нощен Берлин, а до целта им оставаше около час, както бе по график. Слънцето започна да изгрява зад гърбовете им, оцветявайки хоризонта в оранжево. Това позволяваше да се ориентират по-точно, а и намаляваше напрежението от полета. Когато до целта оставаха пет минути, лейтенант Косюгин наруши радиомълчанието.

— До всички — издигаме се на 1000 метра. Разделяме се и всеки да се насочи към своята цел. При първия заход от пикиране хвърляме резервоарите с гориво, в следващите използвайте картечниците. Който унищожи целите си, помага на другите. Трябва да патрулираме района до идването на втората вълна след половин час. Разбрано?

— Тъй вярно!

— Изпълнявайте!

Ефрейтор Густав Бергер скучаеше на своя пост номер 4. Самата стражева вишка се намираше зад двуметрова електрифицирана телена ограда, която заграждаше цялата база. Вишката охраняваше източния периметър и осигуряваше добър обзор на подстъпите към база „Рихтхофен“ от тази страна. Това, което запълваше мислите на Густав докато скучаеше и бодърстваше през гадната трета смяна, бе неговата метхен Шарлота. Само мисълта за нея го сгряваше в тази студена нощ, такава хубава едрогърда баварка с румени бузки не се срещаше под път и над път… Нещо привлече вниманието му, докато гледаше изгрева. Няколко черни точки се приближаваха от изток. Това го озадачи, не знаеше да има тренировъчни нощни полети, а и беше събота — почивен ден. Докато се опитваше да предпази с длан очите си от режещата светлина на изгряващото слънце, вдигна бинокъла, който висеше на шията му. В началото бинокълът не бе фокусиран и не можа да определи дори какъв е типът на самолетите — изтребители или бомбардировачи. Густав успя да се справи с фокусирането на лещите и разгледа леко неясните силуети. В първия момент реши, че това са „Спийд Мустанги“, но колкото повече се приближаваха, толкова повече различия забелязваше. Общият силует приличаше, но формата на крилата и корпуса бе различна.

— Ако не са наши, тогава чии са. — Трябваха му няколко секунди, за да осмисли истината, след което започна неистово да натиска бутона за тревога, съвсем забравил, че от няколко часа базата няма ток. Осъзнавайки, че нищо не прави, Густав започна да крещи с пресипнал глас.

— Ала… ала… аларрм, аларм. — Но вече беше късно — съветските Як-ове се виждаха вече с невъоръжено око. А и те вече набираха височина, за да нападнат.

Мерсеев забеляза своите цели. Диспечерската кула и стоянката пред нея, малко по-встрани бяха и двата хангара, а зад кулата вдясно — и административната сграда. През трите часа полет бе съставил план как да процедира. Прелитайки над летището, той избра за първа цел двата хангара, намали оборотите на двигателя и рязко придърпа щурвала към себе си, вдигайки носа на самолета нагоре в небето, натисна с левия си крак педала на вертикалното кормило, карайки Як-а да се обърне по гръб, преминавайки в пикиране под ъгъл от 75 до 80 градуса, при което автоматично задкрилките се спуснаха, играейки ролята на въздушна спирачка. Набелязаните хангари бързо започнаха да нарастват в неговия колиматорно-механичен прицел ПБП-2М. Прицелът автоматично обработи данните от положението на самолета, височината и скоростта и даде прицелно решение. Мерсеев държеше в кръстчето на мерника двата хангара, докато на височина от 500 метра, не се освободи от двата резервоара, превърнали се в запалителни бомби. Придърпа ръчката към себе си, и докато излизаше от пикирането на височина от 350 метра, даде ляв крен на Як-а, за да наблюдава попаденията. Резервоарите се врязаха в хангарите и към небето се метна стълб от жълто-червен пламък и дим. Двата хангара бяха обхванати от огъня, който бушуваше по стените им. Заедно с него и другите пилоти бяха хвърлили запалителните бомби и навсякъде избухваха експлозии. Попадението бе за шестица — прецени Мерсеев със задоволство — това, че ни скъсаха задниците от тренировки, все пак имаше смисъл. Изравни самолета и започна остър вираж към диспечерската кула. Мерсеев забеляза, че пред нея бяха паркирани четири „Спийд Мустанга“, около които се суетяха хора. На единия от самолетите се завъртя витлото, изхвърляйки облаци дим от ауспусите си, миг по-късно го последваха останалите три изтребителя. Сергей осъзна, че ако четворката се издигнеше във въздуха, ги очакваха големи неприятности. Леко подработи с педалите за кормилото на вертикалния стабилизатор и насочи носа на самолета към стоянката. Стрелковата решетка на колиматорния прицел се премести от диспечерската кула върху най-близкия изтребител и премина от пикиране с променлив профил в бръснещ полет. Мерсеев пое дъх и натисна спусъка. През главата му мина мисълта, че досега никога не бе стрелял по живи хора, а само по мишени. Як-а се затресе от отката на четирите тежки картечници УБТ-12.7 мм. Като омагьосан той наблюдаваше как трасиращите куршуми оставяха жълти димни следи, устремявайки се надолу към земята. Първите разриви от експлодиращите фугасни и бронебойно трасиращи куршуми вдигнаха фонтани бетонен прах пред стоянката на самолетите. Сергей незабавно коригира мерника си и следващите куршуми попаднаха право в целта. Първите жертви бяха двама техника от обслужващия персонал на базата, които зареждаха „Спийд Мустанга“ с боеприпаси и гориво. Техните тела буквално изчезнаха в облак кървава мъгла. Миг по-късно гладката обшивка на самолета бе осеяна с дупки и кратери. Бронебойните куршуми пробиха бронята на кабината, убивайки пилота. Попадащите в плоскостите на крилата експлозивни куршуми направиха горивните резервоари на решето. В картечните ленти на Як-а спец боеприпасите се редуваха — бронебойни, експлозивни, осколъчно фугасни, запалителни. Изтребителят на стоянката пламна като факла, когато следващата серия от запалителни куршуми попадна в течащия като река от пробитите резервоари авиационен керосин. Две секунди по-късно експлозия разкъса самолета на парчета, обсипвайки с отломки метал останалите на стоянката машини и хора. Сергей продължи да полива с картечен огън и останалите три „Спийд Мустанга“, после рязко набра височина и наклони леко изтребителя, за да види какво е станало долу. Остана доволен от свършената работа. Два от изтребителите горяха, а третият изпускаше мазен черен дим. Време бе да се заеме с основната цел — диспечерската кула. Набра 1000 метра, и когато тягата на двигателя започна да пада, се обърна по гръб и с рязък полуоборот пикира към кулата. Даде къс прицелен откос, който попадна встрани, внесе съответните корекции и даде три дълги откоса, пронизвайки кулата от основата до остъкления балкон, където бяха диспечерите и ръководителите на полетите. Конструкцията на кулата бе лека, от дърво и тухли и не осигуряваше никаква защита срещу 12.7 мм куршуми. Прелитайки над нея, Мерсеев остави след себе си разбита техника, трупове и тежко ранени.

— Две от три, добър резултат за 5 минути работа — мислено се похвали Мерсеев — Остава ми само третата цел и задачата ще бъде изпълнена. — След това ще провери дали някой от другарите му има нужда от помощ. Издигна се на 500 метра и с плавен вираж се насочи към административната сграда. Намали скоростта и реши да хвърли едно око на това как се справят останалите от ескадрилата, а и да добие представа за цялостната картина. Цялата база бе обхваната от огън и дим, а ту тук, ту там, към земята се устремяваше някой Як в поредната щурмовка. По земята бягаха и се суетяха стотици хора, а на летателната полоса горяха десетки самолети. Единствено железобетоните бомбоустойчиви хангари изглеждаха незасегнати в целия този хаос и разрушение. Приближавайки към третата си цел, Мерсеев забеляза как от паркинга пред сградата потегля на висока скорост малък автобус, боядисан в защитен мастиленозелен цвят. Сергей бе споходен от дежа вю — преди няколко часа и той пътуваше в подобен автобус, така че не бе трудно да се досети кои бяха пътниците вътре. Мерсеев бе пред избор — да атакува сградата, което вече бе безсмислено, пилотите вече не бяха в нея, или да завие след автобуса. В съветската армия основния принцип бе — правиш каквото ти се заповяда, без да му мислиш много, много. Поради тази причина и инициативността не бе на почит, особено ако идваше от някой изпълнител. При това човек лесно можеше да се прости с главата си за неизпълнение на пряка заповед. Сергей бе изправен пред дилемата да постъпи както опитът и логиката му диктуват, или да следва сляпо заповедите. И в двата случая можеше да го отнесе, и затова реши да направи компромис, пикира към сградата и пусна два къси откоса, след което направи остър десен вираж и на бръснещ полет последва след автобуса. Предчувствието не го бе излъгало, автобусът почти бе достигнал железобетонните хангари, а там несъмнено имаше здрави и готови за бой самолети. Изчака автобуса да попадне в кръга на мерника на съответните деления, отговарящи за дистанция 100 метра, и натисна спусъка. Трясъкът на картечниците се чуваше отчетливо през воя на двигателя. Трасетата на куршумите се понесоха след автобуса, догонвайки го, те се кръстосаха върху него. Автобусът залъкатуши по пътя, след което рязко зави вляво, удари се с предните колела в канавката и се преобърна. Мерсеев прелетя ниско над него направи бърз вираж и отново изстреля дълъг откос. Стотиците куршуми пробиха радиатора и срязаха купето. Мерсеев огледа преобърнатата машина докато прелиташе над нея, двигателят бе обхванат от облак пара, а откъм задните колела, където се намираше резервоара, пълзеше и се извиваше пламъкът на огъня.

Сергей изпита известно угризение, в неговите представи въздушните боеве бяха нещо като рицарски дуели от средновековието. Но това беше романтика, а романтиката нямаше място на война. Грубата реалност бе — убиваш или биваш убит, и ако сега не бе убил тези пилоти, те щяха да се качат на своите самолети и да се опитат да убият него и неговите другари. Пропъди тези мисли и увеличи оборотите на двигателя, набирайки височина. Всичките цели са унищожени, сега е моментът да се поогледа. Атаката за момента вървеше добре, повечето му другари още щурмуваха зададените им обекти, но няколко вече се бяха издигнали на 3000 метра и патрулираха района. Мерсеев огледа още веднъж района си за действие — на северозапад забеляза една стоянка с два невредими тежки бомбардировача „Манчестър Мк10“. Според картата те бяха в района на младши сержант Мишин, но съгласно инструкциите, който бе свършил със собствените цели, трябваше да помогне на другите. Обърна самолета и взе курс към бомбардировачите. Съмняваше се, че ще може да ги унищожи, тежките бомбардировачи се славеха със своето брониране и бойна живучест. Често пъти те успяваха да се доберат до летищата си тежко повредени, с един или дори с два неработещи двигатели. А Сергей имаше по-малко от 1/3 от боекомплекта си, ако се вярва на механичния брояч на боезапаса. Все пак трябваше да пробва, най-малкото да нанесе някакви повреди, непозволяващи да излетят. Реши, че ще е най-удачно да стреля по двигателите. С неработещи двигатели няма как да излетят. Намали скоростта, влизайки в плоско пикиране, и докато се прицелваше в първия бомбардировач, забеляза камиона цистерна, паркиран между двата самолета. Сергей реши, че самолетите са се зареждали с гориво, а когато е започнало нападението, шофьорът и екипажите са побягнали. Това си беше късмет — Сергей изстреля няколко къси откоса по цистерната и тя се взриви. Експлозията строши крилото на единия самолет и той се стовари странично на земята. Другият бе обхванат от горящите керосинови пари и миг по-късно трите тона бомби в търбуха му избухнаха. Ударната вълна застигна и подхвърли като перце самолета на Мерсеев, докато той се отдалечаваше с набиране на височина. Машината му се разтресе и преобърна. Секундите, в които Сергей се бореше да си възвърне контрола над самолета, му се сториха цяла вечност. Успя да изравни буквално над земята. На мястото, където бяха двата бомбардировача, имаше дълбок кратер. Неслучайно хората казват, че нещастието никога не идва само — докато Мерсеев с длан триеше потта от челото си, пред него на някакви си триста метра експлодира един от Як-овете. В следващия момент събитията започнаха да се развиват с шеметна скорост. От земята, описвайки дъга нагоре се проточиха червеникавите опашки на трасиращите снаряди на стационарните зенитни оръдия „Бофорс“. В шлемофона на Сергей се разнесе какофония от изплашени и предупредителни викове, примесени със заповедите на Косюгин.

— Мамка му, зенитките стелят!!!

— Удариха ме… падам, падааааааам!

Още един Як остави шлейф от черен дим след себе си и се насочи на изток.

— Всички нагоре! Нагоре! Излезте извън обсега на зенитките! — се сипеха заповедите по радиостанцията — Разпръснете се и атакувайте от различни посоки! Атака по схема „Звезден нальот“!

Докато мозъкът още се опитваше да осъзнае какво става, ръцете и краката действаха инстинктивно, така както Мерсеев бе учен на тренировките. Спусна се до десет метра и на форсаж се понесе по-далече от вражеските зенитки. Едва на 3 километра от летището успя да се вземе в ръце и да се осъзнае, че бягството от бойното поле е дезертьорство, и че се наказва със смърт, а и това е подлост от негова страна спрямо колегите му. Зави обратно, и чудейки се какво може да направи, забеляза, че зенитките стреляха много и непрекъснато, но не особено точно по кръжащите в небето Як-ове. Това значеше, че насочващите радари и електромоторите на зенитките още не работеха. Явно ги управляваха хора, а те не могат да заменят пълноценно автоматиката — точно тази мисъл вдъхваше оптимизъм. Сергей вече знаеше какво точно трябва да направи, зенитките имаха брониране, но само леко, издържащо осколки от бомби или фрагменти от снаряди, но не и големокалибрени куршуми. Притисна Як-а до земята и на височина само 5 метра се устреми към летището. Вниманието на разчетите на зенитките бе съсредоточено върху съветските самолети, които летяха над тях. Никой не обърна внимание на единичния нисколетящ Як. На един километър от летището Мерсеев забеляза първата зенитка, която водеше непрестанен огън по опитващите да я атакуват изтребители. Някой от разчета определено си подаваше главата от люка на купола, за да дава указания и да търси нови цели, защото зенитката започна да се върти в посоката на Мерсеев. Всичко се решаваше за секунди — кой ще се прицели и натисне спусъка първи. Сергей впи палци в електрическия спусък и четирите тежки картечници в синхрон откриха огън, изстрелвайки потоци от горящи трасиращи куршуми. Стреля първи и точно това спаси живота му. Едрокалибрените куршуми пронизаха тънката броня на купола на зенитката като консервена кутия, разбивайки електрониката и механиката, и превръщайки хората в кървава каша. От отворения люк изби стълб от черен дим, а четирите цеви на оръдието безсмислено се вдигнаха нагоре. От съседното зенитно оръдие видяха съдбата на техните другари артилеристи и веднага се насочиха към Мерсеев като приоритетна цел. Четирите цеви изплюха еднометрови пламъци, зенитните снаряди започнаха да експлодират в опасна близост около Як-а на Сергей. Три от Як-овете се възползваха от предоставената възможност и пикираха към зенитното оръдие, и, стреляйки без прекъсване, го унищожиха. Вече беше късно да помогнат на Мерсеев. Първият снаряд улучи крилото и експлодира, оставяйки дупка с размерите на баскетболна топка, а вторият се взриви малко над опашното оперение, обсипвайки го с осколки, и повреждайки стабилизаторите и кормилата за височина и управление. Последният, трети снаряд избухна вътре в задната част на фюзелажа, разруши три от петте лонжерона, четири шпангоути и повече от половината стрингери, но не засегна тягите и въжетата за управление. Сергей извади късмет — двигателят не беше поразен, а по-голямата част от осколките не достигнаха кабината, само пет удариха по 10 мм бронеплоча зад гърба му, а 2 от тях я пробиха, но заседнаха в бронираната седалка. Дупката в крилото нарушаваше аеродинамиката. Самолетът се опитваше да се преобърне през крило и Сергей непрекъснато трябваше да противодейства чрез органите за управление. Но и кормилата не действаха добре, а зад гърба му непрекъснато се чуваше скърцане и трещене, засилващи се при всяка негова маневра. Това допълнително му действаше на нервите и почти не обръщаше внимание на виковете в шлемофона. Всеки с проблемите си. При първа възможност щеше да скочи с парашут, но за негово съжаление още летеше твърде ниско — едва на 50 метра. Докато се опитваше да набере височина, шумовете зад гърба му се засилваха. Пробва да се свърже с командира на ескадрилата.

— Тук 23! Тук 23, чувате ли ме, 1? Приемам! — повтори Сергей няколко пъти, докато получи отговор от лейтенант Косюгин.

— Казвай, 23-ти, по-бързо!

— Удариха ме тежко, напускам боя. Самолетът е тежко повреден и с мъка го управлявам. Мисля да се катапултирам.

— Пробвай да долетиш до границата, да скочиш над нашите войски. В момента швабите са озверели и са доста зле настроени и ако те пипнат може да ти теглят куршума, без да се замислят. И още нещо, 23-ти! Късмет!

— Благодаря за съвета. Край на връзката.

Мерсеев насочи Як-а си на изток към полско-германската граница, оставяйки зад себе си сражаващите се другари. Връщаше се по същия маршрут, по който бе дошъл, набирайки височина метър по метър, като се ослушваше за звуците, чуващи се зад бронираната плоча. Отне му над два пъти повече време, за да достигне границата. В района на река Одер вече набрал височина от 800 метра, забеляза понтонните мостове, които бе изградила съветската армия. Вдигайки прахоляк, по тях се движеше непрекъснат поток от танкове БТР-и, цистерни с гориво и камиони с пехота. Две от охраняващите южния мост ракетни установки Земя-Въздух С-57 се завъртяха към него, но не стреляха. Бяха приели сигнал от опознавателното устройство „Свой-чужд“, монтирано на Як-а. Вече бе над своя територия и можеше да скочи с парашут, но се опасяваше, че самолетът е прекалено неустойчив и може го закачи, докато скача. Това гарантираше ампутация на някой крайник или мигновена смърт, ако го удареха опашните стабилизатори. Самолетът все още се подчиняваше на командите, макар и трудно. Затова Сергей реши да пробва да се добре до летището за подскок и да направи опит да кацне, в краен случай щеше да скача. Излезе в района на летището и се свърза с наземния контрол, описвайки в какво положение е. Към момента летището не бе натоварено и имаше само няколко самолета, които презареждаха. Затова му дадоха централната полоса за кацане. Сергей изравни самолета и започна нискоскоростен заход към летището. Скоростта бе близо до тази на срив, но не знаеше колко тежки са повредите и просто не искаше да рискува да натовари конструкцията на Як-а. Докато планираше, се молеше на Господ, ако наистина съществуваше, шасито да е здраво. В една атеистична държава като Съветския съюз молитвите не се насърчаваха и се гледаше с лошо око на тези, които посещаваха църкви. Публична тайна бе, че дори председателят Сталин някога е бил семинарист. За последен път отправи молитва и завъртя ключа за спускане на шасито. Самолетът потрепна и се чу свистенето на пневматиката, спускаща шасито. Последва лек удар и фиксаторите законтриха шасито в спуснато положение. Няколко десетки метра по-късно Як-а опря в земята първо предните две колела, а след това и задното опашно колело. Сергей рулира с включен мотор встрани от пистата към стоянките, прикрити с маскировъчна мрежа. Докато изключваше двигателя на Як-а си, притичаха няколко техника с пожарогасители и носилка за ранени. Един едър техник се качи на крилото и зачука по капака на кабината.

— Добре ли сте, другарю младши лейтенант?

— Да, защо, какво не е наред, проблем ли има?

Техникът го изгледа странно и се отдръпна докато Мерсеев отваряше кабината. Сергей разкопча ремъците за безопасност, изправи се и прекрачи през борда на самолета. Един поглед му беше достатъчен, за да разбере какво бе имал предвид механикът. И усети как се изпотява, а по гърба му минават тръпки, и се разтрепери чувствайки предателска слабост. Техникът видя Сергей да се олюлява и го подкрепи, хващайки го под мишниците. Сергей хвърли още един поглед към самолета, направо не можеше да повярва, че допреди няколко минути бе летял с него. В разкъсаната обшивка на фюзелажа зееше огромна дупка, през която можеше да се види земята. Опашката се крепеше на два лонжерона, останалите лонжерони, стригерите и шпангоутите бяха разрушени. Голяма част от кормилата на опашното оперение бяха отнесени от снаряда. Мерсеев осъзна, че се е разминал на косъм, ако знаеше в какво състояние е самолетът, щеше да скочи с парашута, дори с риск да загине.

— Благодаря за загрижеността, братя! — с благодарност се обърна към техниците. — Но съм добре, нищо ми няма. Дори драскотина нямам.

— Другарю командир, както изглежда сте се родили в рубашка. Трябва да го отпразнуваме! — Старшият от техниците откачи от пояса си една манерка и я подаде на Сергей.

— Пийте, да е на здраве и късмет!

— Благодаря, старшина! — Мерсеев отпи солидна глътка от манерката и разреденият с вода технически спирт опари гърлото и вътрешностите му. Манерката обиколи и другите техници, които удариха по една глътка за негово здраве, след което се заеха с работа.

— Сам виждате, другарю младши лейтенант, вашата птичка е тежко пострадала, пробойната в крилото лесно можем да я оправим — изрязваме краищата и лепваме един пластир. Същото важи и за обшивката на фюзелажа. Но ремонтът на рамката на конструкцията вече представлява проблем, там трябва да се заваряват хром молибденови тръби, да се подменят ребра, а ние тук нямаме такива условия. Нито имаме резервни части, нито необходимите инструменти. Единственото, което можем, е да закърпваме пробойните и да отстраняваме леките повреди.

— И какво, значи съм прикован към земята?

— За съжаление е така — кимна с глава техникът, може да се опитаме да позакърпим самолета, но това няма да е възможно в близките няколко дни. Скоро ще започнат да се връщат от мисии самолетите и целият персонал ще бъде задействан в презареждането им и извършването на леки ремонти.

— Ееех! — махна с ръка Сергей.

— Спокойно, другарю командир, скоро, до един-два дени ще привлечем и тиловото осигуряване и ще развърнем ПАРМ (Полеви авиационно ремонтни работилници). Твоята машина ще е първата, имаш думата ми.

— Благодаря Ви, другарю стартех! — прочувствено каза Сергей и стисна ръката на техника. — А къде мога да намеря командващия офицер? Трябва да докладвам, а знаеш ли как върви атаката, успяхме ли да ударим здраво капиталистите?

— Имам един селски, заедно израснахме в Саратовска губерния. Той е телефонист в щаба и каза, че мачкаме империалистите по целия фронт от Северно море до Черно море. Изненадата е била пълна и направо не знаят откъде им е дошло. Но и ние имаме леки загуби, Бог да прости момчетата. А що се отнася до шефа — виждаш ли високата бреза? Под нея е землянката, където е щабът на полковник Науменко, той е отговорният командир на полевото летище.

— Благодаря, другарю стартех, доскоро!

— До скоро!

Мерсеев хвърли прощален поглед на Як-а докато техниците го избутваха настрана, за да не пречи, и тръгна към щаба. Не можеше да се отрече, че новините бяха добри, ако навсякъде атаката е протекла успешно, скоро нямаше да видят вражески самолети във въздуха. Искаше му се отново да лети с другарите си от ескадрилата, не знаеше какво става с приятеля му Дима Дубнов, а и сержант Лунин. Дали бяха още живи, на кого беше Як-а, който се взриви във въздуха и другия, който падаше на изток. Тези въпроси го измъчваха. Всяка ескадрила в съветските ВВС бе като едно голямо семейство и бяха свикнали да разчитат един на друг, всяка загуба бе болезнена. Мина покрай замаскираните стоянки и не можеше да не се възхити колко щателно е скрито всичко от чуждо око. Ако го нямаше отбелязано на картата, докато прелиташе отгоре, никога нямаше да разбере, че това е летище, а не просто поляна в гората. Бензиностанциите и камионите с боеприпаси бяха замаскирани и скрити в гората. Входът на землянката се намираше под брезата, показа документите си на часовия и влезе вътре. Самата землянка бе обширно помещение обковано с дъски и осветено от мощна електрическа крушка, на една маса седеше телефонист с няколко телефона пред него, а до него — радиотелеграфист с радиостанция. На стената срещу входа бе окачена голяма карта с нанесени обозначения и знаменца, които двама планшетисти преместваха по картата, получавайки нови данни. Седналият Полковник Науменко използваше за стол сандък от 105 мм танкови снаряди, а до него на масата имаше истински самовар, който пуфтеше, изхвърляйки пара. Науменко отпиваше чай от плоска малка чинийка и разглеждаше картата. Сергей направи три големи строеви крачки и бодро рапортува:

— Другарю полковник, младши лейтенант Мерсеев постъпва на Ваше разположение! Разрешете да доложа!

Науменко го изгледа от главата до петите.

— Свободно, лейтенант, не се намираме на строевия плац, а на фронта, това не е парад, а война… — И мина към по-свойски тон — Разказвай, как беше там?

— В началото беше добре, другарю полковник. Буквално разнесохме летището на парчета, повечето от целите бяха унищожени без никаква съпротива, оставаха само здравите бетонни съоръжения. И тогава швабите се опомниха и ни дадоха един под опашката. Четири зенитни оръдия „Бофорс“ ни удариха здраво, един Як от моята ескадрила се взриви във въздуха, друг полетя на изток, влачейки черна димна следа и тогава удариха и мене. Извадих късмет, че изобщо се добрах до Вашето летище. Като видях в какво състояние е самолетът, се хванах за главата — силовата конструкция се държеше на два лонжерона и черна магия.

— Така, така, късметлия си, лейтенант — Науменко забарабани с пръсти по масата. — Виж сега, лейтенант, в момента няма никаква работа за тебе… Когато почнат да се връщат самолетите, може да помагаш при презареждането им, естествено ако искаш и не те е срам да си изцапаш ръчичките с малко черна работа. Извинявай, но друго няма какво да ти възложа. Нямаме свободни самолети. За другите работи имам пълен щат от персонал. Едва ли искаш да белиш картофи в кухнята.

— Не, другарю полковник — отговори леко посърналия Мерсеев. — Не искам да беля картофи, и не ме е срам да помогна на техниците.

— Добре тогава, бегом на стоянката! Ааа да, между другото на стоянката има развърнат бюфет, за пилотите има леки закуски, колкото да се подкрепи човек. Сандвичи, компот, чай и вино, не повече от 50 грама за успокоение на нервите. Отиди, хапни и после се яви в разположение на стартеха.

— Слушам! — Сергей се изпъна и козирува, траквайки с токове, след което направи кръгом и излезе през вратата.

Чу зад гърба си разсмения глас на Науменко. — Какво петле, е-ех, и аз бях натегач на млади години.

Мерсеев бързо намери столовата, скрита под дърветата, водеше го неговия нос, и както по време на курсантските години, носът се оказа точен като компас. Имаше кратко пререкание с готвача за това колко сандвича може да излапа, но накрая се разбраха. Взе три сандвича и канче с 50 милилитра младо молдавско вино и се настани удобно в шарената сянка на един стар бор. Облегна гръб на ствола на бора и се зае с унищожаването на сандвичите, като не забравяше да посръбва от канчето с вино. В момента бе напълно доволен от живота, направо, както казваха индусите, пълна нирвана. Сергей се унесе в сладка дрямка. Нарастващото бръмчене на самолетен мотор го извади от унеса, разтри с пръсти очите си и погледна ръчния си часовник. Бе спал едва 15 минути, а му се струваше, че едва е затворил очи, умората и напрежението си казваха думата. Сергей фокусира сънен поглед върху източника на шума, далечната точка бързо се превърна в самотен Як. Имаше нещо странно в полета на Як-а, той ту се издигаше, ту се спускаше, криволичейки наляво-надясно. Самолетът направи опит да заходи, криволичейки, но в последния момент пилотът се отказа и заходи за втори опит. Сергей и другите хора на летището с тревога гледаха самолета. На пръв поглед не личеше да има бойни повреди, моторът работеше нормално, без да се задъхва; по обшивката на корпуса и крилата не се виждаха дупки… Як-а заходи за втори опит, пилотът се опитваше да овладее машината, която нестабилно поклащаше корпуса. Колесникът се спусна и самолетът с висока скорост опря пистата. Чу се стържене и самолета описа няколко подскока, така наречените козли, преди да опре на трите колела. Пилотът изключи двигателя, но машината продължи да се движи с висока скорост по летателната полоса. Оставаше още малко до края на пистата и самолетът щеше да се вреже в боровата гора. Пилотът в отчаяние натисна спирачките докрай и Як-ът като спънат кон навири опашка във въздуха. Сергей затаи дъх, знаеше, че да се натискат барабанните спирачки на Як-а рязко и докрай е скъпоструваща грешка. В такива случаи Як-овете имаха тенденция да се преобръщат, смачквайки кабината на пилота. Опашката на самолета висеше във въздуха няколко секунди, след което с глухо тупване пак падна на опашното си колело. Към самолета се втурнаха техници и хора от обслужващия персонал, една линейка с виеща сирена се понесе към мястото. Сергей също се затича и бе един от първите достигнали самолета. Качи се на крилото и помогна на други двама техника да отворят кабината. Лицето на пилота бе мъртвешки бледо, а той висеше отпуснат на ремъците със затворени очи. Докато отваряха кабината той отвори очи и прошепна:

— Братя, помогнете!

— Спокойно братле, сега ще те извадим — каза единия от техниците, докато отвързваше ремъците — Ще те закараме до полевата болница и след някой и друг ден ще си като нов. — Мерсеев премълча какво мислеше по въпроса, но може и наистина непознатият пилот да отърве кожата. Помогна да го извадят и видя, че е прострелян в двата крака. Пилотските ботуши бяха пълни с кръв, както и цялата кабина. Раните бяха сериозни, но не и опасни за живота, ако не бе загубил толкова кръв. Положиха го на носилка и лекарите веднага се заеха с него, закачиха банка с кръв и на място разрязаха панталоните, обработиха раните и го бинтоваха. Санитарите качиха носилката в линейката, а от тълпата се чу:

— Късмет, братле!

Сергей помогна на техниците да избутат самолета до най-близкия капонир с маскировъчна мрежа. Стартехът му кимна за благодарност и се разпореди да прегледат самолета и да го почистят от кръвта. Когато се съсиреше, кръвта бе трудна за почистване. Мерсеев се помота около техниците докато оглеждаха самолета за повреди. Откриха девет отверстия от куршуми в пода на кабината близо до водния радиатор. Сергей определи на око, че са от пехотен калибър от 5.56 мм — стандартен за автоматите М-16 или леките пехотни картечници, използвани от войските на Алианса. Освен деветте пробойни, Як-ът нямаше други повреди и бе изправен, техниците бързо почистиха кабината ползвайки парцали и кофи с топла вода, след което занитиха и пробойните. Сергей се помота още малко с тях, след което се върна под бора, където бе дремнал преди това. Мислеше си, че пилотът не е извадил късмет, една педя по-надолу и откосът щеше да попадне в радиатора или бронираната седалка. Пилотът щеше да е невредим. Да се свали самолет с леко пехотно оръжие, особено с калибър 5.56 мм, не е лесна задача. От друга страна ако бяха улучили радиатора, моторът ще се заклини и самолетът ще е обречен. А на ниска височина, без възможност да скочиш с парашут, това си е сигурна смърт. Така че късметът, реши за себе си Сергей, е въпрос на гледна точка — ако пилотът оживее и се оправи значи е късметлия, ако ли не — значи е изтеглил късата клечка. Докато разсъждаваше за нещата от живота, захапал сочна тревна сламка, при него дотича задъхан ефрейтор от щаба.

— Другарю младши лейтенант, другарят полковник Ви вика незабавно.

— Добре, ефрейтор, идвам. — Сергей се изправи, изтупа от тревичките, които бяха полепнали по униформата и се запъти към щаба. Влезе, козирува и преди да рапортува, бе прекъснат…

— Свободно, младши лейтенант, стига официалности. Както видя, на летището кацна един Як, пилотът е ранен и ще поостане в болницата, но машината е проверена и е в изправност. Техниците попълниха боекомплекта и заредиха с гориво. Допълнително подкачиха и два горивни резервоара. Имаме самолет, а нямаме пилот. Искаш ли да пилотираш самолета? Аз не съм ти пряк началник и не мога да ти заповядам, така че ти си решаваш.

— Иска ли питане, искам, другарю полковник.

— Добре тогава, не се и съмнявах, че си истински сталински сокол! — усмихвайки се под мустак, каза Науменко. — Ето какво, скоро над нашето летище ще мине петата вълна — бомбардировъчната, тя ще помете недоубитите империалисти, които започнаха да надигат глава. Но на бомбардировачите им трябва допълнителен изтребителен ескорт, полетът ще е дълъг, така че моят съвет е да пуснеш една вода, преди да излетиш. От тук — като стрела направо в кабината на самолета, пускаш радиото на канал 5 и чакаш инструкции. Когато нашите наближат, ще получиш разрешение за старт. Ясно?

— Да, другарю полковник, разрешете да изпълня!

— Давай — кимна с глава Науменко — а и още нещо, късмет, момче!

Сергей отдаде чест, излезе от изхода на землянката и се затича към стоянката на самолета. Послуша съвета на полковника и пусна една вода зад самолета. Обходи новата си машина с бордови номер 07, провери дали резервоарите са добре закрепени, погледна елероните и кормилата, след което се качи в кабината. Техниците му помогнаха с предпазните ремъци и освободиха стоперите на колелата. Закачиха към двигателя въздухопровода за балоните със сгъстен въздух и зачакаха сигнал за старт. Не се наложи да чакат дълго — в небето се чу мощно бучене и на 7000 метра над главата му започнаха да прелитат звено след звено, ескадрила след ескадрила, изтребители и тежките двумоторни бомбардировачи ДВБ-102. Между тях като малки смъртоносни оси кръжаха охраняващите ги Як-ове. Сергей преброи една изтребителна ескадрила и три бомбардировъчни и получи по радиото разрешение за излитане. След това даде знак на техниците да стартират двигателя. Вдигна необходимите обороти и започна да рулира към основната писта. Изравни самолета, задържайки го със спирачките, след което даде пълна газ и след къс разбег се откъсна от земята. Бомбардировачите вече бяха отминали и той трябваше да набере височина и същевременно да ги догони. На височина от 5000 метра побърза да си сложи кислородната маска. Над 5000 метра човек започваше да изпитва кислороден глад, което водеше до изпадане в безсъзнание с произтичащите от това трагични последствия. Настигна формацията след единадесет минути. Превключи радиостанцията на честотата, която му бяха дали диспечерите от летището, и пробва да се свърже с командира на формацията, докато слушаше бърборенето на пилотите.

— Тук седмица, тук седмица, чух, че имате нужда от помощ, момчета. — В ефира се разнесе смях и някой от пилотите подигравателно подметна.

— Другари, извадихме късмет, изпратили са ни истински орел, и вече няма от какво да се страхуваме.

— Даааааа, така е, вече се чувствам по-спокоен. — добави някакъв непознат зевзек.

— Бе, то ще е добре да е орел, да не се окаже обаче, че някое проскубано врабче, че тогава…

— Тихо, съвсем сте се разпасали, бетер пияни казаци! Ще трябва да ви постегна май…

— Но, другарю командир, ние… — се чуха смутени гласове.

— Казах, тихо! — Командирът изчака хората си да замлъкнат и се обърна към Сергей.

— Значи, теб изпратиха в помощ, е няма що, голямо подкрепление — един самолет. Както и да е, не се обиждай на момчетата, малко са изнервени. Аз отговарям за ескорта, позивната ми е „Сова 1“, командирът на бомбардировачите е „Чайка“ 1. А ти ще си седмица. — След кратък размисъл добави — Ето какво, седмица, ескадрилата е разделена на двойки, които патрулират близо до фланговете и фронта на формацията. Ако те пристроя към някого, само ще му се пречкаш, без да се засягаш, но е така. Все пак мисля, че имам подходяща работа и за теб, ще се изкачиш с още 2000 метра, тоест на 9000 метра, и оттам ще водиш наблюдение. Ако забележиш вражески самолети, ще предупредиш. Ясно?

— Ясно, изкачвам се до 9000 метра и наблюдавам за вражески самолети.

— Отлично, действай!

Мерсеев се отдели от формацията и започна да набира височина. Под него се носеха масивните силуети на бомбардировачите. Създадени в опитното конструкторско бюро на Мясищев, далечинните височинни бомбардировачи ДВБ-102 си бяха спечелили славата на здрави и надеждни, макар и остаряващи бомбардировачи. Двата редови двигателя с водно охлаждане M-120 ФТК развиваха максимална мощност от по 2100 конски сили. Това позволяваше на бомбардировача да развива скорост от 630 км/ч на голяма височина — една доста добра скорост за машина от този клас. Бомбардировачът бе високо автоматизиран и имаше екипаж от трима души — един пилот, бомбардир — стрелец и радист — стрелец, като последният отговаря за три 20 мм дистанционно управляеми турели със сдвоени оръдия ШВАК. Разположението на турелите бе от горе и отдолу във фюзелажа и един — в края на опашката. Бомбардир — стрелецът отговаряше за един турел в носа на самолета. Сергей и друг път бе ескортирал бомбардировачи от родния си 23 изтребително бомбардировъчен полк. Но сега не бе нито водещ, нито воден в двойка или звено. Щеше да е вълк единак. Изравни Як-а точно на 9000 метра и започна да оглежда небето около и под себе си. Далече долу под него над земята плуваха разкъсани облаци. Ако се съди по картата, вече бяха минали границата и заобикаляха Берлин от юг. Навлизаха дълбоко в територията на Германия. Формацията летеше със скорост от едва 480 км/ч, най-изгодната икономична скорост за бомбардировачите ДВБ-102, това от своя страна ограничаваше маневрите на ескортиращите изтребители. Един час по-късно Мерсеев определи, че се намират в района на Франкфурт на Майн. Както изглежда, целта се намираше в града или неговите околности. Можеше да е военна база или заводи за тежкото машиностроене. Когато излетя, а и по време на полета, никой не си бе направил труда да го информира, а и той и не попита каква е целта на мисията. За Сергей нямаше особено значение, важното бе да свършат работа и да се прибират по-скоро. Поне за момента, изглеждаше, че нещата вървяха добре за Съветите, не срещаха никакъв отпор в небето и самолетите, които бе забелязвал до момента, бяха връщащи се или отиващи на мисия съветски. Този факт можеше само да радва и бе доказателство, че небето над Западна Европа принадлежеше на Съветския съюз. Сергей улови в периферното си зрение някакво движение и това привлече погледа му. Наклони самолета на лявото крило, за да види по-добре какво става под него. На няколко километра отзад и вляво от формацията пет точки, светещи с яркожълт пламък се издигаха почти отвесно в небето. Сергей знаеше, че такава светлина и пламък може да е са само от работещи реактивни двигатели. Значи все пак нашите врагове, недоубитите империалисти, решиха да се появят на сцената и да премерят сили с нас за господството в небето. Е, сега ще стане интересно — помисли си Сергей. Включи радиото на предаване и се свърза с водача на изтребителите.

— Тук седмица, пет фрица на 8 часа, изкачват се бързо на форсаж, до няколко минути ще са над вас. Разбрахте ли ме, водач?

— Да, седми, виж какво може да направиш по въпроса, а аз ще изпратя подкрепления.

— Слушам, „Сова 1“.

— Чухте го, момчета, имаме си компания — се разнесе в слушалките гласа на „Сова 1“:

— Саша, Николай! Вие и вашите водени отсичате вражеските изтребители. В никакъв случай не трябва да се доберат до бомбардировачите. Знаете девиза ни „Сам загиваш, но другаря си спасяваш“. Останалите — продължаваме да прикриваме бомбардировачите.

— Разбрано, другарю командир.

Сергей определено не бе на седмото небе от щастие, той първи щеше да влезе в бой и при това съотношението от 5 към 1 не бе в негова полза. Забеляза как от фронта на формацията се отделя една четворка изтребители и се насочи към вражеските машини, но докато стигнеха, Сергей щеше да трябва да се оправя сам. Насочи носа на самолета към врага и започна да пикира. Щеше да се възползва от това, че се намира над тях и докато пикира, неговата скорост ще се увеличава, докато при тях е обратното, докато набират височина, скоростта им е относително ниска. Сергей мислено си създаде план за действие и оставаше да го приведе в действие. Приближавайки вражеските машини, с изненада установи, че само 2 от петте самолета са познатите му „Спийд Мустанги“. Останалите три бяха Фоке-Волф-193 „Цербер“ или Дяволските хрътки, както бяха известни сред летците. Бе виждал само на скици и примерни рисунки как изглежда Фоке-Волфа, това бе четиримоторен многофункционален изтребител — бомбардировач и щурмовак. Този тип самолети на запад се отнасяха към класа на разрушителите. Машината имаше две общи двигателни гондоли с два по два двигателя, свързани в обща силова установка и четири въздушни винта — два теглещи и два тласкащи. Двигателите бяха английски Мерлин 50 М с мощност от 1585 к.с., произведени от „Ролс Ройс“ със сумарна мощност от над 6000 к.с. Самолетът развиваше скорост от 700 км/ч с бутални двигатели, а при включен реактивен двигател — почти 800 км/ч. Кабината на екипажа, резервоарите и част от корпуса бяха тежко бронирани и спокойно издържаха обстрела на 7.62 мм куршуми. В носа бяха монтирани четири 20 мм оръдия Хиспано-Сюиза ХС 404, и четири 7.7 мм картечници МГ-144. В крилата имаше още шест тежки картечници Браунинг 12.7 мм. Зад пилотската кабина, която бе с бронирани стъкла, се намираше въоръжения със сдвоени картечници МГ-144 турел на бордовия стрелец — бомбардир. В средната част на фюзелажа се намираше бомбеният отсек, там в зависимост от мисията, която изпълняваше самолетът, може да се окачват до 3 тона бомби, резервоари с гориво или подвесна гондола с допълнително въоръжение от две 30 мм оръдия МК 108, две ХС 404 и две 12.7 мм Браунинг — всичките с голям боезапас. Сергей не се съмняваше, че дяволските хрътки са модифицирани като изтребител — прихващачи с пълен комплект тежко въоръжение. В двукилния вертикален стабилизатор бе монтиран реактивният двигател Walter HWK 109, даващ допълнителен прираст в скорост от 100 км/ч. Трите „Цербера“ бяха, както добра, така и лоша новина. Добра за пилотите на Як-овете, които бяха значително по-маневрени от Фоке-Волфите и просто не трябваше да се изпречват пред носа на тежките четиримоторни изтребители, където бе концентрирано цялото тежко въоръжение. Фокерите имаха и две леки картечници в турела, който защитаваше опашката, но тук превъзходството бе на страната на Як-а, който имаше четири тежки 12.7 мм картечници в крилата. Лошата новина бе за пилотите на бомбардировачите — ако „Церберите“ се доберяха до тях, щеше да настане касапница. Съветските ДВБ-103 бяха добре въоръжени за своя клас и размер бомбардировачи, имаха 3 турела с по две 20 мм оръдия, които защитаваха задната полусфера строго назад, но ако Фоке-Волфите се промъкнеха от горната или долната плоскост, срещу една кула с две 20 мм оръдия щяха да се противопоставят 20 оръдия и картечници. Един залп от всичките цеви и съветският бомбардировач бе пътник. Сергей реши да избере за цел единия от „Спийд Мустангите“, те бяха по-опасните противници за Як-овете. „Мустангите“ бяха по-леки и набираха височина по-бързо, затова и се отделиха от Фоке-Волфите. Мерсеев избра водения за мишена. Ако удареше първо водача, имаше шанс водения да го обстреля или дори да му се лепне на опашката и да го свали. Затова по-добре да не рискува, първо водения и после водача. Криейки се в слънчевите лъчи, пикира на водения и от дистанция 150 метра натисна спусъка на картечниците. Самолетът завибрира познато, докато картечниците изригваха смъртоносния метал, първите куршуми минаха под опашката на вражеския самолет и Сергей придърпа леко ръчката на управление към себе си, повдигайки носа на самолета нагоре. Като в забавен каданс наблюдаваше как четирите, пламтящи с жълтеникав отблясък, трасета се концентрираха в една точка и описаха пътечка от задния вертикален стабилизатор по дължината на фюзелажа, пилотската кабина, мотора, до кока на витлото. Задържа мерника си така и миг по-късно „Спийд Мустанга“ експлодира, изпълвайки небето с деформирани парчета горящ алуминий. Не можеше да се отрече, че водачът на двойката бе добър пилот с отлични реакции — докато парчетата от самолета на водения все още се сипеха от небето, водачът вече действаше. Сергей премина от пикиране в почти отвесна свещ и усети как пред очите му се спуска пелена от претоварването и всеки момент ще изгуби съзнание. На 1500 метра по-високо се освести и премина в хоризонтален полет и започна да търси с очи вражеските самолети. През това време пилотът на „Спийд Мустанга“ не губеше време, прекратил бе резкия набор на височина, премина в каскада от фигури на висшия пилотаж — през четвърт тоно гръбен полет, полутоно, хоризонтален полет и набор на височина по спирала, стараейки се да запази висока скорост за маневриране, същевременно набираше височина и гонеше Мерсеев. Докато наблюдаваше как Мустангът се приближава, маневрирайки към него, Сергей разбра, че е попаднал на костелив орех, вражеският пилот бе наистина добър. Далече под него трите Фоке-Волфа и четирите Як-а се вплетоха в смъртоносна схватка, разменяйки картечен и оръдеен огън, и изпълвайки небесната синева с преплитащи се пламтящи червени и жълти трасьори. Мерсеев прецени, че скоро Мустанга ще е на неговата височина и тогава ще загуби преимущество. Оставаше да се надява, че вражеския пилот мисли стереотипно — че по-високо е по-добре. Сергей обърна Як-а през крило и пикира, вражеския пилот веднага насочи носа на самолета към Мерсеев готов да открие огън в момента, в който Сергей влезе в обсега на осемте 12.7 мм Браунинга. Сергей пикираше до последна възможност и когато Мустангът откри огън, той се отклони от огнените трасета и веднага премина в хоризонтален полет, последван от десен боен завой. Противникът бе изненадан, той очакваше те да се разминат и Мерсеев пак да набере височина, запазвайки все пак някакво предимство за нова атака с пикиране. Когато Сергей започна да маневрира по хоризонтала, вражеският пилот реши, че вече е спечелил схватката, не искаше да води бой по хоризонтала, където Як-а бе с предимство, и затова премина в свещ, набирайки височина за атака. Конструкцията на Як-а трещеше от натоварването, а на Сергей му се струваше, че това са неговите кости, единственото, което виждаше, бяха тъмночервените петна, които бавно почнаха да се проясняват, докато претоварването от маневрата намаляваше. Врагът бе подценил маневреността на Як-а, за което щеше да си плати. Сергей се намираше встрани и под набиращия височина Мустанг в неговата мъртва зона, където пилотът не можеше да види Як-а. По време на бойния завой Сергей бе загубил част от скоростта, но тя все още бе достатъчно висока, и форсирайки двигателя, изправи самолета си в свещ, лепвайки се за опашката на вражеския самолет. Дистанцията започна да се скъсява, но това ставаше все по-бавно и в един момент Як-ът започна да изостава — тогава Сергей откри огън. Дистанцията бе повече от 200 метра, и за да компенсира голямото разстояние, Сергей изстреля дълъг откос от няколкостотин патрона. Наблюдаваше как повечето от куршумите минават край изтребителя на врага, но останалите го удряха по плоскостите на крилата, фюзелажа и опашката, където бе реактивният двигател. За няколко момента Мерсеев се притесни, че стрелбата няма ефект, докато постоянното светене на реактивния двигател не угасна, а отстрани на опашката на Мустанга започна да бие червен пламък. „Спийд Мустанга“ се обърна по гръб, и изпускайки маслено черен дим, влезе в свредел, устремен към земята. Капакът на кабината се отдели и миг по-късно пилотът катапултира. Сергей наблюдаваше как белият купол на парашута на пилота се отваря и той се спуска бавно към земята. Не изпитваше омраза към съюзническия пилот; и двамата изпълняваха дълга си, и все пак Сергей бе щастлив, че е бе победил и оцелял. Форсира двигателя на Як-а и се насочи към схватката, която се разиграваше встрани и по-долу от него.

Тежките Дяволски хрътки изпълняваха S — образни маневри по хоризонтала, прикривайки се един друг, като от време на време включваха ракетния двигател за повече ускорение, с което допълнително затрудняваха прицелния огън на Як-овете. Сергей се включи в мелето, когато един от пилотите на Як-овете има неблагоразумието да изскочи пред Фоке-Волфа, за което и заплати, превръщайки се в огнено кълбо. Вторият Як имаше лошия късмет да се доближи прекалено близко до задния картечен турел на един от „Церберите“ и бе пронизан от сдвоената картечница. Изпускайки бяла пара от радиатора и бензинов шлейф от пробитите резервоари, Як-ът с пикиране излезе от боя и се насочи на изток към границата. Мерсеев прецени, че шансовете на пилота не са особено големи — керосинът изтичаше, а с пробит радиатор моторът скоро щеше да се заклини и блокира. Останалите незасегнати два Як-а се нахвърлиха на изоставащия Волф като озверели вълкодави. Съветските пилоти обстрелваха двукилното оперение на опашката и разположения там реактивен двигател. Дяволската хрътка се озъбваше с ответен огън от стрелящата непрестанно сдвоената картечница МГ-144 на бордовия стрелец. Сергей реши, че е най-добре да помогне на другарите си и да действат като глутница, поваляйки и разкъсвайки жертвите си една по една, нападайки първо най-слабата. С предимството си от височина пикира над обречения Волф и пусна дълъг картечен ред по турела на стрелеца и пак започна да набира височина за нова атака. Турелът на изтребител — бомбардировача престана да води огън и сдвоената картечница вирна дула към небето — ясен признак, че стрелецът е или убит, или тежко ранен. Двата Як-а стремително се приближиха и на дистанция от 50 метра започнаха да разстрелват моторните гондоли на Фоке-Волфа. Вражеският пилот опитваше да маневрира, но беше ясно, че е обречен — първо от едната, а след това и от другата гондола започна да излиза гъст черен пушек, прерастващ в пламък, обхванал двигателите и крилото, където бяха разположени горивните резервоари. Самолетът килна нос, и обхванат от пламъци, се устреми по стръмна дъга към земята. Пилотът не успя да катапултира. Останалите два Фоке-Волф 193 видяха, че с нищо не могат да помогнат на другаря си, и докато трите Як-а се занимаваха с повредения им колега, включиха ракетните си мотори и на пълен форсаж се устремиха към съветските бомбардировачи. Сергей забеляза, че „Церберите“ на пълна скорост се носят към бомбардировачите, но беше далече и единственото, което успя да направи, бе да изпрати предупреждение.

— Тук седмица, до всички „Сови“ и „Чайки“, два бандита на 9 часа! Приближават се бързо! — От тук нататък нищо не зависеше от него, можеше само да наблюдава.

Командирът на „Совите“ изпрати 4 изтребителя да пресрещнат двата „Цербера“, а този на „Чайките“ нареди всички бомбардировачи да стегнат строя и да се сгъстят максимално. Бомбардировачите се приближиха плътно един до друг на дистанция от 20–30 метра, позволяваща всеки бомбардировач да прикрива себе си, както и съседните. Пилотите на Дяволските хрътки също не бяха вчерашни, и затова вместо да атакуват центъра на формацията, където ще бъдат подложени на кръстосан обстрел, те атакуваха левия фланг, избирайки за цел двата крайни ДВБ-102. „Церберите“ атакуваха отляво и от долу, на което всеки бомбардировач можеше да противопостави само с по един дистанционно управляем турел с две 20 мм оръдия ШВАК срещу 8 оръдия и 12 картечници. Едно подавящо ТАЯ ДУМА В БГ… НЕЩО КАТО СМАЗВАЩО? превъзходство. Двата Фоке-Волфа — 193 откриха огън едновременно, а от концентрирания огън крилото на левия бомбардировач се прекърши на две и машината полетя към земята, описвайки спирали. Другата машина просто пламна като факла и рязко пропадна надолу, оставяйки черен димен шлейф в ясното небе. Най-близкият бомбардировач до двете унищожени машини, както и съседните на него, откриха бесен автоматичен огън по двете Дяволски хрътки. По-отдалечените бомбардировачи също откриха заградителен огън. Най-близкия до формацията „Цербер“, този, който се намираше отдясно, попадна под кръстосания обстрел на седем ДВБ-102, като някои стреляха с горния и долния турел — почти 20 оръдия. Снарядите започнаха да пробиват и експлодират по дясното крило и фюзелажа на прихващача. Някои от снарядите рикошираха в бронята на самолета, но тя не можеше да отрази всички попадения. Дясната спарка двигатели пламна, но това не разколеба съюзническия пилот, още няколко секунди и в мерника му щеше да попадне още един съветски бомбардировач. Но тук късметът му изневери — един бронебоен 20 мм снаряд проби челното стъкло и пръсна главата му като презряла диня, оцветявайки стъклото на кабината кървавочервен цвят. Фоке-Волфа изгуби управление и полетя към земята, въртейки се около оста си. Четирите Як-а от ескорта успяха да се реваншират за закъснението си. Машините се устремиха във фронтална атака срещу последния „Цербер“. Небето се изпълни с трасетата на стотици и хиляди снаряди и куршуми. Единият от Як-овете попадна под огъня на Дяволската хрътка и пламна като молец на свещ. Другите три самолета разстреляха от близо Фоке Волфа, който димейки започна да пада към земята. Битката бе продължила десетина минути, но Сергей се чувстваше като изцеден лимон. Командирът на ескорта заповяда Як-овете да се върнат по местата си и Мерсеев отново започна да набира височина до указаните по-рано 9 000 метра. Резултатът от боя не вдъхваше особен оптимизъм — бяха свалили 5 вражески самолета, но и бяха загубили пет свои. Наистина Съветите можеха да си позволят два, дори три пъти по-големи загуби, но въпросът бе докога… Групата повече не срещна вражески самолети, но над целта, когато бомбардировачите легнаха на боен курс, попадна под гъст зенитен огън. Докато хвърляха бомбите си, бомбардировачите не можеха да маневрират и това ги превръщаше в лесни мишени за зенитните оръдия, които изпълниха небето със снарядите. Сергей с тъга наблюдаваше как още 3 ДВБ-102 започнаха да падат към земята, оставяйки димна следа, а няколко други започнаха да димят. Но и съветските бомбардировачи отвърнаха, стоварвайки десетки тонове високо експлозивни и запалителни фосфорни бомби върху фабриките и заводите на химическия концерн ИГ „Фарбен“, който произвеждаше синтетичен бензин, синтетична гума, полимери и други материали, необходими за електронната и военна промишленост, леката и тежката индустрия на Алианса. Това, което не знаеше Мерсеев и никой от екипажите на бомбардировачите и изтребителите не подозираше, бе, че химическият гигант ИГ „Фарбен“ е основният разработчик и производител на нервно паралитични газове „Табун Х“ и „Зарин Н“ в Западна Европа. Затова и Сталин бе посочил Франкфурт на Майн като една от основните цели в началото на войната. Диктаторът не обичаше Съветите да имат конкуренция в сферата на химическите оръжия. Сергей се радваше, че лети високо над основната формация и до него долитат само отделни снаряди, докато това, което се случваше под него можеше да се опише само като ад под небето и на земята. Експлозиите покриха като огнени гъби големи части от територията на заводите и охраняващата ги военна база. Докато се отдалечаваха от града, зенитният огън започна да намалява. Огромен облак от сивкаво черен дим се издигаше към небето, там, където бе Франкфурт на Майн. По-нататъшният полет мина без произшествия, маршрутът за връщане минаваше далеч от големи градове със силно ПВО и не загубиха повече нито един самолет. След два часа Мерсеев кацна на познатия му аеродрум и след презареждане и попълване на боекомплекта се готвеше за нов полет. През този паметен ден извърши още два полета. Все щурмовки по наземни цели в помощ на наземните войски. По време на първия полет успя да изненада една разузнавателна част от три джипа „Рейнджър“, които пресичаха малък селски мост. След дългия картечен откос и трите машини останаха горящи на пътя или в канавката. При втория полет заедно с други Як-ове щурмува една пехотна моторизирана дивизия. Разстреля два камиона и известно количество пехота и тук за първи път се запозна отблизо с ПЗРК „Червено око“. От пехотата, която бе залегнала край пътя, се издигнаха пет ракети оставящи след себе си димна следа, и миг по-късно един Як се взриви, а друг, оставяйки димен шлейф след себе си, се вряза в земята. Загубите щяха да са още по-големи, ако разчетите на ПЗРК бяха по-опитни и не бързаха толкова да изстрелят ракетите, преди те да са прихванали целите си стабилно. Но и съветските пилоти не останаха длъжни, мястото, откъдето бяха изстреляни ракетите, буквално бе изравнено със земята. Сергей дотолкова се увлече по щурмуването, че се снижи до 20-тина метра, при което всички пехотинци откриха огън по него от автомати и картечници. За късмет, Мерсеев се отърва с 30-тина дупки от куршуми и голяма доза уплаха. Когато се върна на летището, вече се стъмваше. От неговата част, за да го прибере, бе долетял един транспортен самолет ПС-7. Със самолета долетя и неговия стартех Кравчук, който бе радостен, че неговият командир е жив и здрав, дори без драскотина. Кравчук бе взел за помощ и други двама техника. Те огледаха Як-а 023, който чакаше ремонт и съставиха списък за резервни части и инструменти. Свалиха лентите на фотокамерите от стария и новия Як на Мерсеев. Четиримата се качиха на чакащия ги ПС-7 и полетяха към родното летище „Мачулищи“. Сергей бе радостен, че се връща отново, авиационната база се бе превърнала в негов дом за последните 2 години. На летището го чакаше един джип ГАЗ-69, който го откара директно към служебния корпус. Влезе в залата и видя, че почти цялата е пълна със старши офицери и пилоти, бяха сложени маси, застлани с бели покривки и отрупани с богат избор от мезета, както и гарафи с изстудена водка. Всички летци бяха избръснати и с парадни униформи, само Мерсеев бе с раздърпана полева униформа, рошава коса и следи от засъхнала пот по челото. Сергей се почувства неудобно и не на място в тази тържествена обстановка. Докато търсеше с поглед къде да седне, забеляза, че му махат от една от масите. Когато се приближи, видя Дима и Лунин. И тримата се зарадваха да се видят живи и здрави, но тържествената обстановка не предразполагаше да се прегръщат и радват. За това имаше време по-късно. Дима му прошепна, докато го потупваше по рамото:

— Серьожа, само тебе те чакахме, дори не знаехме, че си жив… След като те удариха и тръгна на изток мислехме, че сме те загубили. Едва преди няколко часа разбрахме, че си жив и подполковник Воронов нареди да не почваме без теб.

Подполковник Воронов се изкашля, привличайки вниманието в притихналата зала.

— Другари, тази вечер сме се събрали да отпразнуваме една велика победа, която несъмнено ще влезе в аналите на историята на нашата славна Червена армия и Военновъздушни сили. Също така ще отдадем почит на нашите паднали другари, които с цената на живота си допринесоха за днешната славна победа. За Победата и за нашите паднали другари!!! Ура!

Всички се изправиха на крака и в залата се разнесе възгласа:

— Ураааааааа! Ураааааааа! — въздухът затрептя от мощния рев на десетки гърла.

След първия тост последваха и други. Умората напрежението, изпитата водка, както и преживените опасности през деня си казваха думата и Сергей усети как започва да възприема заобикалящата го реалност като отделни проблясъци. Приятелите и колегите му задаваха въпроси, а той отговаряше. Пиеха, смееха се и просто се радваха, че са оцелели в първия ден на войната. По някое време Сергей се усети, че се въргаля на пода на залата, а неговите подпийнали другари се олюляваха, прегърнати и пееха химна на съветските авиатори. При следващия проблясък на съзнание, усети, че го носят. С усилие на волята отвори очи и видя как над него минава входната врата на залата с часовника, чиито стрелки сочеха 2 часа през нощта. На двамата келнери от обслужващия персонал на базата, които го носеха, неведнъж им се беше налагало да отнасят кютук пияните си началници и старши офицери до леглата им и знаеха процедурата като по ноти. Бяха едри момчета и си разбираха от работата, влязоха в спалния корпус на казармата и с добре заучено движение го метнаха на първото свободно легло. Имаха още доста работа, докато разчистят залата от мъртвопияните пилоти и офицери, и ако искаха да подремнат тази нощ, трябваше да побързат със сортирането на личния състав. В момента, в който Мерсеев падна на леглото, заспа мъртвешки сън. Ставането сутринта бе съпроводено с доста неприятни усещания, многократно засилени от непрекъснатите крясъци и рев на старши сержантите, които вдигаха пилотите за закуска и сутрешна проверка. Дори тези пилоти с най-тежък махмурлук скокваха като козички, когато сержантите им изкрещяваха в ухото. Нестройната тълпа от пилоти се понесе към столовата, подтиквана и насочвана от неуморно крещящите сержанти. Сергей с мъка се завлече до масата, на която закусваше със своите другари. Един поглед му беше достатъчен, за да види, че и те не са в по-добро състояние. Всички ги цепеше главата от изпитата водка и имаха тъмни кръгове под очите от умората и преживяванията предния ден. Поне не можеше да се отрече, че началството беше предвидливо, до чинията на всеки пилот имаше по две таблетки аспирин, а в центъра на масата имаше голяма кана със зелев сок. Келнерите сновяха между масите готови да досипят още зелев сок, там, където свършваше. След закуска ги закараха с автобуси до летището, където докторът на ескадрилата направи преглед на всеки пилот за годност да бъде допуснат до полет. След двата аспирина и зелевия сок Мерсеев се чувстваше учудващо бодър и бе допуснат до полети. Повече не срещна нито един вражески самолет във въздуха, и денят мина в постоянни щурмовки на фронтовата линия и близкия тил на врага. Сергей нанасяше удари по отстъпващите съюзнически части и вражеските подкрепления, които бързаха към фронта. Общо взето ескадрилата влезе в монотонния ритъм на бойните действия. На другия ден по-късно вечерта лентите от фото картечниците на Як-овете вече бяха промити и се прожектираха в киносалона на офицерския клуб. Една от лентите бе тази от яка на Мерсеев. Той единствен от цялата 13-та изтребителна ескадрила бе участвал във въздушен бой и излязъл победител с две потвърдени и една групова победа. Колегите му със затаен дъх следяха кинокадрите от въздушния бой, като от време на време тишината в залата се нарушаваше от някой емоционален възглас или коментар на някой от пилотите. След прожекцията на входа на салона идваха и го поздравяваха дори пилоти и от другите ескадрили. На другия ден след сутрешната проверка построиха целия авиационен полк и пристъпиха към награждаване на отличилите се пилоти. Дългите редици от редовия състав, пилоти и офицери бяха в параден строй. Всички бяха застинали в стойка мирно с вирнати брадички и очи, направо изяждащи началството, строго, по устав. Знамената на 23-ти смесен гвардейски краснознаменен авиационен полк се вееха под напора на сутрешния вятър. Мерсеев, като всички останали, бе облечен в парадната си униформа. Ботушите, токата на колана и кокардата на фуражката бяха полирани до блясък, и когато извикаха неговото име, се изненада. Но дългите строеви подготовки с безпощадните сержанти си казаха думата. С рязка и отсечена стъпка започна да марширува към трибуната под ударния такт на барабаните. Когато стигна до трибуната, застана в поза мирно и отрапортува, козирувайки:

— Младши лейтенант Сергей Мерсеев се явява по Ваша заповед, другарю подполковник.

Подполковник Воронов се изкашля, прочиствайки гърлото си, и се наведе към микрофона и започна речта си. Над затихналия плац, усилени от високоговорителите, са разнесоха думите му:

— За проявена смелост и инициативност под вражеския огън при изпълнение на своя дълг към родината младши лейтенант Мерсеев се награждава с орден „Слава“ и почетна благодарствена грамота от командването. Също така повишава в чин лейтенант — И погледна изпитателно в очите Сергей.

— Честито, другарю лейтенант! Надявам се, че няма да ни разочароваш и в бъдеще.

Сергей се изпъна още повече, ядейки с очи Воронов.

— Служа на Съюза на съветските социалистически републики!

Подполковник Воронов отвори кутийката с ордена, извади го и го прикачи с лентата към мундира на Мерсеев. След което се ръкува със Сергей, наведе се напред и закри с длан микрофона.

— Още веднъж честито, лейтенант, и ще трябва да черпиш — няма да се отървеш от поливането на наградата — намигна Воронов.

— Тъй вярно, другарю подполковник!

— Свободно, лейтенант!

Когато отново зае своето място в строя, Сергей все още не можеше да осъзнае преживяното. Усещаше радостните погледи на неговите приятели и колеги, но улавяше тук-там и някой завистлив поглед. След края на церемонията персоналът и пилотите отново се заеха със своите работи според бойното предписание. Денят бе относително лек — Мерсеев извърши само два бойни полета по щурмуване на наземни цели… И този ден… бе преди цели три години.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“, Испания 1953 г.

Диего де Вега вече бе взел решение за себе си, така му повеляваше дълга и мъжката чест. В неговия фамилен род никога не е имало страхливци и той нямаше да е първият опозорил семейната чест. Един път взето решение, а останалото бе лесно.

Артуро Силва никога не се бе съмнявал, че командирът му — де Вега е почтен и достоен за уважение човек. Но сега в погледа на Силва се четеше и нещо повече — готовността да последва командира си в огън и вода, дори в ада ако Бог така е отредил. Артуро бе ревностен католик и реши, че една бърза молитва може да помогне, преди да се срещне със Създателя. Щеше да се моли за себе си, за командира си и за всички офицери и войници, чийто земен път щеше да свърши днес. За руснаците нямаше да се моли — тези безбожници щяха да горят в ада начело с техния антихрист Сталин.

Де Вега се изправи и застана в поза, достойна за истински испански благородник, а на лицето му бе изписана мрачна решителност. Извърна глава и извика по име тактическия си офицер.

— Гомес!

— Да, команданте!

— Каква е ситуацията, примерна численост и състав на врага. Колко танкове, БТР-и, мотопехота и артилерия имат? Какви загуби сме им нанесли и какви загуби ние сме понесли? Искам оценка на ситуацията, и то веднага!

— Може да не е много точна… Още не са постъпили всички данни.

— Нищо, готов съм да се примиря с малки неточности, интересува ме цялостната картина.

— Добре, команданте… — Гомес се замисли за момент с кое да започне. Пое дъх и започна доклада си:

— Информацията постъпи от кмета на Билбао, от полицейския участък на Медина де Помар и от кметството на Виладиего… В началото всички мислехме, че е шега… Докато имахме връзка с Генералния щаб, оттам не постъпи нищо официално… Изпратените от нас наблюдатели потвърдиха за наличието на тежки механизирани части по пътя за Паленция. — Гомес взе от командния пулт един измачкан лист и започна да чете.

— По приблизителна оценка на нашите разузнавачи (преди да изчезнат от ефира) вражеските сили са минимум един моторизиран батальон с придадени към него танкови роти в най–оптимистичния случай…

— А в песимистичния?

— В песимистичния… — Гомес си прочисти гърлото с кашляне — В песимистичния — до един батальон тежки танкове и един полк мотопехота. — В залата настъпи гробна тишина за няколко секунди, докато всички осмисляха информацията и това, което произтичаше от нея. След като се опомниха от първоначалния шок, отвсякъде се разнесоха възклицания и бурни възгласи.

— Света Дева Марио! Ние сме пътници…

— Никога повече няма да видя Долорес и децата…

— Да му… майката, а тази вечер си бях чукнал среща с местната мадам и нейните…

— Ммммм, да, късно е за завещание, едва ли мога да намеря нотариус в близкия половин час — отбеляза някой песимистично.

— Май и киното тази вечер отпада. — промърмори някой със съжаление.

В момента всички, намиращи се в щаба, се опитваха да осмислят съобщената им информация. По това как кръвта се изтегли от побелелите им лица, можеше да се съди, че са осъзнали истинския размер на опасността. В щаба настъпи гробна тишина — и карфица да паднеше, щеше да се чуе. Де Вега също не се самозалъгваше, осъзнаваше колко минимален е шансът им при огромното числено превъзходство на Съветите. Неслучайно имаше поговорка „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне“. Помисли си с горчивина, че мечтите му за битка се осъществяваха, но не по желания от него начин. В тилова база, с некомпетентни офицери и без достатъчно войници. Отгоре на всичкото охранителните части, с които разполагаше, имаха нулев боен опит. Единственият лъч надежда бяха ветераните, които се докомплектуваха и снаряжаваха в депата на базата. Без тях нямаше да имат и минимален шанс да спрат руснаците. Гледаше унилите физиономии на щабните си офицери, трябваше да направи нещо, и то веднага, за да повдигне морала и да вдъхне надежда в хората си. Ако командните офицерите мислеха, че положението е безнадеждно, какво оставаше за обикновените войници.

— Стегнете се! Какво сте се разкиснали като стари моми! — де Вега изгледа сурово всеки един от офицерите в залата. — Какъв пример ще дадете на войниците! Че всичко е безнадеждно, и че по-добре да вдигнат ръчички и да се оставят на милостта на болшевиките ли! Вие сте испански офицери! Вие имате гордост! Вие имате чест! — и удари с юмрук по масата. — И никога не го забравяйте! — Горещият испански нрав си каза думата и де Вега започна да се разхожда из командната залата, жестикулирайки разпалено. Някога Испания е господствала над половината свят, нашите прадеди са били конквистадори — те завладели двете Америки! Мислите ли, че им е било лесно, или че при първата трудност са се отказвали да продължат!? — Вега задъхано пое въздух — И тях ги е било страх да умрат! Но те са презирали смъртта и са плюели в лицето й! — И в този момент драматично спря и огледа мъжете, преди да продължи — Ние трябва да докажем, че сме достойни наследници на предците си, и верни синове на Испания! След няколко секунда тишина залата буквално се взриви от възгласи:

— Вива Хиспаниааааааааа… Вива Хиспаниаааа! Вивааааа, Командантее,… Вива деее Вегааааа!!!

Виковете продължиха няколко десетки секунди, докато страстите бушуваха. Вега се радваше, че бе успял да вдъхне надежда и да събуди борческия дух и куража в мъжете си. Изчака възгласите да позатихнат и отново се обърна към офицерите:

— Caballeros, успокойте се, имаме много работа за вършене, а времето е малко!

Всички разговори в залата спряха като по команда, всички се обърнаха към него. Усети, че авторитетът му е достигнал небивали висини, и че тези хора са готови да го последват и в ада, ако им заповяда. Знаеше, че желязото се кове докато е горещо, затова без да се бави започна да дава заповеди:

— Артуро!

— Си, команданте! — изпъна се Силва.

— От тебе искам да отидеш в казармите и да отвориш оръжейната, вземи колкото хора прецениш, че ще ти трябват. Изгреби цялото оръжие, което се намира там и организирай раздаването му сред персонала на базата. Писари, готвачи, счетоводители, шофьори, тиловаци, работниците в рафинерията, фабриката и електроцентралите, всички! Те трябва да бъдат въоръжени. Абсолютно всеки трябва да има оръжие, за да се бие… Изпълнявай!

— Разбрано, Командире! — Силва отдаде чест и напусна залата.

— Останалите… Ти, Херейро, отиди в депата и виж какво става с фронтоваците — получили ли са техниката и боеприпасите. Трябва ли им още нещо от материално-техническото осигуряване. Постарай се да получат всичко, което искат. Надеждата ни е в тях. След това отиди във фабриката. Преди няколко дена на бюрото ми имаше доклад от директора на танковата фабрика. В него имаше данни за обема на производство, както и сроковете за ремонт и доокомплектоване на повредените машини. Виж какво количество танкове и други бронирани машини може да събереш. Всеки един танк или БТР може да наклони везната в наша полза.

— А откъде ще съберем екипажи за машините, Командире?

— Използвай заводския персонал, там има достатъчно компетентни хора! Обясни им какво е положението, или ще умрат като истински мъже с оръжие в ръката, или може да си свалят гащите и да се надупят, с надеждата руснаците да ги пощадят.

— Ъхъм, разбрано, командире! — изкашля се смутеният лейтенант Херейро.

— Гомес — махна с ръка де Вега.

— Да?

— От теб ще искам да съставиш в основни линии план за отбрана, може да не е най-добрият или най-изпипаният, важното е да свърши работа. Не ми харесва, че основната част от хората ни са заели позиции на централния вход на базата. Фланговете ни са оголени, изпрати там част от доброволческия батальон и от персонала, когато Силва ги въоръжи.

— Доброволческият батальон ли? — песимистично поклати глава Гомес — Та той изцяло е съставен от старци на последно доизживяване и млади сукалчета, които още не им растат и мустаци. Та те не са минали дори основно военно обучение, съмнявам се повечето да знаят от кой край се държи карабината. А и никой от обслужващия персонал или работниците не е държал оръжие през живота си. Като бойци стойността на цялата тази сбирщина е равна на нула.

— С това разполагаме, нямаме друг избор. — въздъхна Вега — Мислиш ли, че не го осъзнавам, но това е положението.

— Но те ще са като пушечно месо, и пет минути няма да издържат срещу руснаците. — опита се да възрази Гомес.

— Гомес, от тях няма да се иска много… Просто да насочат своите М-16 в посока на руснаците и да стрелят, останалото ще свършат професионалните войници. Въпросът е решен, свободен си!

— Слушам, команданте! — Гомес козирува и със забързана крачка се насочи към комуникационния терминал. Имаше доста неща за доуточняване и организиране.

— Господа, мисля, че всеки от нас има работа за вършене. Не ви задържам повече — обърна се към останалите де Вега.

— Си, команданте — в един глас отговориха офицерите и се пръснаха по работните си постове.

— Може би все пак имаха шанс. — помисли наум Вега, докато наблюдаваше как подчинените му си вършат работа. Нямаше нервност, нямаше припряност, само концентрация и готовност да изпълнят служебния си дълг до края. Макар и да им липсваше опит, хората му доказваха, че са истински професионалисти, готови да дадат живота си за Испания. Следващия половин час прекара пред командната конзола, вперил поглед в екрана, където получаваше рапорти и даваше нови заповеди. Камерите на видео наблюдателната системи бяха разположени по целия периметър на базата и де Вега можеше да наблюдава за изпълнението на заповедите си в реално време. Наблюдаваше движението на танковете и БТР-ите, докато войсковите части заемат определените им позиции. Много работа бе свършена, но и много още ги чакаше. Оставаше му да се надява, че са достатъчно подготвени, за да отбият следващата атака на руснаците.

Комдив Павел Серегатов

1953 г. Град Валядолид, Испания. Тилова оперативна база на Алианса. Минути преди втората атака

Серегатов свали бинокъла и изтри потта от челото си с ръкава на танковия комбинезон. Вдигна лявата си ръка и хвърли един поглед на командирския си часовник „Заря“. Оставаха още пет минути. Усещаше нервите си опънати като струни от пиано. И за това си имаше основателна причина. На брифинга на СТАВКА в Москва председателят Сталин пряко и напълно категорично бе изразил желанието си да притежава хроно технологията. Бе дал ясно да се разбере, че провалът не е опция. Трябваше да свали напрежението преди атаката и затова имаше един традиционен типично руски начин.

— Льошааа, стига си се почесвал там, където не те сърби!

— Но, другарю командир…

— Стига си се обяснявал, дай по една глътка от твоята отрова!

— Това не е отрова, другарю комдив, а амброзия, достойна за самите богове! — възмути се старши сержант Мазурин.

— Брей, амброзия и то достойна за боговете, какви сложни думички знаеш, Льоша. Като те погледне човек, ще си каже селска лукова глава, а ти си бил цял поет, бе. Да имам поет до себе си в танка и да не знам, тц, тц. Какъв немарлив командир съм. Само че знаеш ли, какво Льоша, нашия любим механик — водач Михалич едва ли ще се съгласи с теб. И без това непрекъснато се оплаква, че танкът не може да спира, защото спирачките не държат. По неговите думи спирачната течност изчезва по някакъв необясним начин, буквално се изпарява във въздуха.

— Пфу — изплю се през борда на танка възмутеният Мазурин — Това не е спирачна течност, другарю комдив. А ценен разтвор с многостранно приложение, който съдържа полезни за човешкия организъм съставки. Извличането на ценните съставки става посредством специфичен и строго научен процес. Първо спирачната течност се филтрира през сухари ръжен хляб, премахвайки всякакви вредни примеси. Трофейният бял хляб не става за тази фина и деликатна работа. Друго си е нашият роден ръжен сухар. След това се добавят малко захар — за вдигане на градуса, както и плодове — за аромат. Най-добре стафиди — за придаване на мек и галещ небцето вкус. Оставяме така приготвеният еликсир да ферментира под нежните лъчи на слънцето, в краен случай — до радиатора на танковия дизел, и воала, имаме напитката на боговете.

Серегатов се облегна върху лафета на тежката зенитна картечница КПВТ и изгледа удивено Мазурин.

— Льоша, учудваш ме, неслучайно хората казват, че тихите води са най-дълбоки.

— Всеки с талантите си, другарю командир, като малък, майка ми казваше „Учи езици, сине, за да сполучиш“, а аз — „Не, не искам“. И ето сега, когато влезем в някой западноевропейски град, не мога да прочета табелите на улиците, за да се ориентирам по карта, нито мога да прочета къде има магазини за кльопачка (храни) или пиячка (алкохол). Какво да се прави — орис!

— Хмммм, не подозирах Льоша, че си всестранно развит човек, и то с много таланти. Мислех, че имаш само два таланта, пиене и стреляне.

Мазурин разтвори ръце и се ухили до уши.

— Такъв съм си, мама добре ме е възпитала и изучила. Да давам ли пиячката, командире?

— Давай, но само по петдесет грама, за успокоение на нервите! Предстои ни сражение, в което трябва да победим, а за това са ни нужни трезви глави.

— Маршал Будьони твърди друго, командире, според него и казакът, и конят, трябва да са подпийнали, за да спорѝ в боя сеченето със саби.

— Будьони може и да е прав, но за разлика от него, ние сме с железни коне, които за съжаление нямат автопилот и не се водят сами.

Мазурин извади от пазвата си малка манерка с водка, отвинти капачката и я подаде на Серегатов.

— Заповядайте, другарю комдив, и внимавайте, силничка е проклетията, удря направо в петите. Серегатов взе манерката и отпи една голяма глътка, миг по-късно вече съжаляваше за което. Имаше усещането, че не пие водка, а авиационен керосин, някаква високотемпературна смес от термоядрено гориво. Павел се закашля и едва не изпусна манерката, докато загриженият за командира си или за манерката Мазурин го тупаше по гърба. Павел усети как по жилите му се разгаря течен огън, и очакваше всеки момент да се самозапали. След като мина първоначалният шок, се почувства приятно отпуснат и същевременно съсредоточен, с точна и ясна мисъл. Припряно разкопча яката на танковия гащеризон, и когато успя да си поеме дъх, попита сержанта си:

— Господи, Льоша, пиеш това и още си жив?!

— Жив, здрав, прав и корав, другарю командир. И то в отлично здраве! — заяви развеселеният сержант, докато отпиваше с наслада от манерката. Павел с широко отворени очи наблюдаваше как Мазурин, доволно мляскайки, изпи половината манерка. След което разклати манерката и внимателно се заслуша. Усмихна се и заяви:

— Има за по още една, максимум две глътки. — след което опечален скри манерката в пазвата си. Серегатов удивено поклати глава.

— Сержант Мазурин, не преставате да ме удивлявате отново и отново. Пиеш тази отрова като вода. С такава глътка, Льоша, сам ще пресушиш ротните запаси от водка. Единствено танкът ни е по-жаден от теб!

— Е-ех, другарю командир… Не трябваше така да пием на гладно! Това си е грехота, трябваше да мезнем преди това. Водка и сельодка вървят ръка за ръка. — заяви ухиленият до уши Мазурин — Не дай си, Боже, ни удари снаряд и пламне танкът. Ще ни замине целия сух рацион, всички тези консерви сухари, а и трофейни френски сирена и италианските сардини… Най-добре е да ги оползотворим сега, да хапнем на две, на три, че човек никога не знае, сега си жив, утре — мъртъв! — завърши философски Мазурин.

— Пепел ти на езика, Льоша, намери какво да кажеш, и то преди боя — смъмри го намръщеният Сергей — Ще си тъпчеш търбуха след боя, ако не дай си Боже нещо стане, тъкмо ще може да изскочиш от танка по-бързо, тумбакът няма да стърчи и да пречи, докато се измъкваш през танковия люк. Едно не мога да ти отрека, Льоша, винаги успяваш да ме развеселиш, дори в най-напрегнатите моменти.

— Ех, другарю комдив, ако знаех по-рано, че имам такива скрити таланти, да бях станал клоун в цирка, за утеха на съветския народ… — въздъхна Мазурин. — А вместо това станах танкист. — Преди Серегатов да успее да възрази, Мазурин го спря с жест, лицето му изведнъж стана сериозно, и докато притискаше танковия шлемофон към ухото, докладва:

— Ракетчиците са готови, другарю командир. Координатите на целите са въведени и има готовност за стрелба при команда. Полковник Соколов ни информира, че щурмовата ни група самолети ще се появи всеки момент. Серегатов вдигна очи към небето и забеляза множество бързо увеличаващи се черни точици, които се приближаваха от север, след което погледна часовника си.

— Учудващо, но днес другарите от фронтовата авиация са подранили. Това е нещо нетипично за тях, обикновено закъсняват. Направо съм приятно изненадан, Льоша.

— А и редовно стоварват бомбите си не върху когото трябва, другарю комдив. Искрено се надявам този път да ни се разминат техните 250 килограмови подаръци.

— Нищо чудно, Льоша! Тия летящи задници, със завидна последователност вече на няколко пъти се опитаха да ни вкарат в гроба. За враговете, не знам, но по своите винаги бият точно. И после винаги следват оправдания: „Слънцето ме заслепи, имаше мъгла…“ или любимия ми „То бомбата е виновна — не пада където трябва“. То на кривата ракета космосът й е виновен.

— Е знаете какво се казва, другарю командир — няма по-точен огън от приятелския огън.

— Стига сме си чесали езиците, време е. Дано този път тия летящите кретени се отбомбят точно. Обяви едноминутна готовност!

— Слушам!

Мазурин се спусна през люка на купола в танка и започна да дава разпореждания по радиостанцията. Зад гърба им в близката горичка няколкостотин танка и БТР-и почти едновременно запалиха двигателите си. Над гората се разнесе воят на стартиращите дизелови двигатели. Механик — водителите на бронираните машини започнаха да загряват двигателите, докато останалите членове на екипажите трескаво дозареждаха с боеприпаси и гориво или проверяваха веригите. Всеки снаряд, всеки патрон, всеки литър гориво имаше значение в настоящия бой. Шофьорите на горивните цистерни и камиони с боеприпаси се стараеха да разтоварят колкото се може по-бързо и да се махнат от бойното поле. За разлика от танковете и БТР-ите, камионите нямаха никаква броня, един куршум или парче от мина бяха достатъчни, за да взривят цистерните с гориво, след което щеше да настъпи истински ад под небето. И танкистите осъзнаваха, че едно попадение в спрелите до танковете бензиновози е достатъчно да отидат всички на оня свят. Единствено мото пехотинците бяха спокойни, дръпваха за последно от цигарите с махорка, преди да изхвърлят фасовете през отворените люкове на БТР-ите. Някои от тях имаха и по-ползотворни занимания, като да задоволят естествените си потребности. Нямаше място за стеснение и войниците пускаха по една вода върху веригите на танковете и БТР-ите. Разнесоха се командите на офицерите и войниците започнаха да заемат местата си в определените им бронирани машини. Трясъкът от стотиците затварящи се метални люкове за момент заглуши бумтенето на танковите двигатели. Екипажите заемаха местата си съгласно бойното разписание. Войниците за последно правеха проверка на снаряжението и оръжията си. Всеки от тях знаеше, че животът му зависи от изправното действие на верните АК-47. Мощните дизелови двигатели ревяха на повишени обороти, докато танковете и БТР-ите излизаха от горичката и оформяха строя на ударната формация. На острието на атаката бяха 200-тонните Мамути — те бяха тарана на танковия клин. Фланговете бяха прикрити от по-леките танкове Т-49. В центъра, прикривайки се зад дебелата бронята на тежките танкове, заемаха позиции леко бронираните верижни БТР-154. Цялата бронетанкова армада наброяваше повече от 300 бронирани машини. Срещу цялата тази мощ базата на Алианса можеше да противопостави няколко десетки бункера и оръдейни куполи с прилежащите към тях траншеи и окопи, както и инженерни препятствия във вид на драконови зъби и телени заграждения с разположени на подстъпите към тях противопехотни и противотанкови минни полета. Вътрешният периметър на базата бе ограден от железобетонна ограда с дебелина два и височина четири метра. Самата ограда бе трудно преодолимо препятствие не само за пехотата, но и за съветските танковете. Серегатов за последно обходи с поглед местността пред себе си, която скоро щеше да се превърне в бойно поле. Небето беше синьо и въздухът бе кристалночист. Слънчевите лъчи галеха кожата, но Павел знаеше, че тази селска идилия скоро ще свърши, денят се очертаваше да е дълъг и преди слънцето да залезе, щеше да се пролее много кръв. Като всеки танкист и Серегатов беше суеверен, затова почука три пъти за късмет по бронята на Мамута, пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на свежия, примесен с аромат на трева въздух, и се спусна в купола, затваряйки командирския люк. Вкара щекера на шлемофона си в жака на танковото разговорно устройство ТПУ-5 и се включи към вътрешната мрежа.

— Льоша.

— Да?

— Кажи на ракетчиците да започват, и ме включи на общата честота, искам да кажа няколко думи на войниците!

— Разбрано.

Докато Мамутът, свистейки с турбината си, заемаше място в центъра на танковия клин, Серегатов обмисляше какво да каже на войниците си. Знаеше, че високият морал преди бой е нещо много ценно, и ако един командир искаше да побеждава, то той трябваше да умее да въодушевява подчинените си.

Не беше оратор и го знаеше, затова реши да говори от сърце и думите да идват душата му.

— Войници, братя, другари, настъпи моментът нашите империалистически врагове да видят истинската мощ на работническо-селската Червена армия! Напред, другари! Време е! За Родину, за Сталину!

Ефирът се изпълни с виковете на войниците и командирите, докато стотиците бронирани машини се откъсваха от местата си и постепенно увеличаваха скорост. Стабилизаторите на танковите оръдия позволяваха достатъчно уверено да се поразяват цели на дистанция само при по-ниски скорости, когато стабилизираната им от жироскоп механика успяваше да се справи с неравностите на терена. Танкистите знаеха за това ограничение на стабилизатора и затова механик — водачите се стараеха да карат равномерно с плавен ход при скорост, не по голяма от 10 — 15 км/ч, и когато видеха пред себе си по-равен участък земя винаги крещяха „пътечка“, предупреждавайки мерач операторите, че ще имат възможност за точна стрелба. Танковете и БТР-ите се спускаха по полегатия хълм, оставяйки дълбоки бразди в земята, мачкайки високо избуялата зелена трева. Имаше нещо сюрреалистично в картината на прекрасния слънчев ден, безоблачното синьо небе и мирния селски ландшафт, газен от стотиците стоманени кутийки, бавно пъплещи по него. Серегатов бавно завъртя на 360 градуса командирския купол. Това, което видя през танковия перископ ТПКУ-5, го накара да се чувства горд с войниците си. Хората му бяха истински професионалисти, всяка машина бе на полагащото й място във формацията, спазвайки определената дистанция. Танковите мерачи вече въртяха куполите наляво-надясно в търсене на евентуални цели, но дистанцията все още бе прекалено голяма за откриване на огън. Ефективна стрелба можеше да се открие на дистанция не по-голяма от километър, километър и половина от предните полеви укрепления на Алианса. Дойде ред и на замаскираните на хълма батареи с ракетните установки V-2. Те дадоха едновременен залп. И докато ракетите се устремиха в небето, тласкани от факела на реактивните си двигатели, екипажите вече тичаха към презареждащите машини. Небето над главата на Серегатов се изпълни с десетки огнени ивици. Ракети описаха дъги, оставяйки димен шлейф след себе си и започнаха да се взривяват над територията на базата. Една площ с размер от няколко квадратни километра бе озарена от светлината на експлодиращите бойни глави. През танковия перископ Серегатов виждаше как позициите на Алианса се покриха с оранжево-белите кълба на експлозиите. Тонове земя и пръст се вдигнаха във въздуха, а в района на базата избухнаха десетки пожари. Гореше всичко, което можеше и не можеше да гори — сгради, складове, товарни камиони и цистерни с гориво, силозите с Оррна руда. На ракетите им бе все едно каква цел поразяват, първоначално ракетно бомбеният удар трябваше да бъде нанесен само по позициите на ПВО, минимизирайки по този начин заплахата за съветската щурмова авиация. Но наличието на голямо количество механизирани и пехотни части наложи корекции в плана, и затова две трети от ракетите бяха изстреляни към прегрупиращите се в северозападната част на базата войски. Повечето бойни глави бяха преконфигурирани и поставени на неконтактен взривател, при което ракетите започнаха да експлодират във въздуха, обсипвайки територията на базата с десетки хиляди метални шрапнели. Металните осколки буквално направиха на решето голямата част от заварената на открито пехота, превръщайки във фараш човешките тела и снаряжението. Повечето от оцелелите бяха ранени и пищяха от болка. Земята бе осеяна със стотици обезобразени трупове и ранени. Малцината деморализирани късметлии, които нямаха нито една драскотина по себе си, се втурнаха да бягат. С една-единствена цел, да се натикат колкото се може по-бързо по бункерите и окопите. Тънката броня на съюзническите БТР М-113 и липсата на каквато и да е броня при въоръжените с тежки картечници 12.7 мм Браунинг джипове, също не ги бе спасила от металната буря. Десетина машини горяха с бензинов пламък, щедро мятащи талази черен дим в небето. Единствено танковете и три от четирите самоходки се отърваха само с насечени от осколки сандъци за ЗИП и пробити допълнителни резервоари, от които течеше масло и гориво. Корпусите на бронираните машини бяха издрани и някога гладката гланцирана камуфлажна боя висеше на парцали от тях. Но машините бяха напълно боеспособни и танковете побързаха да минат през западната порта и да заемат позиции в изкопаните за тях танкови капонири. Трите самоходки AMX M-110 се развърнаха и побързаха да се скрият между сградите, в търсене на нова по-безопасна позиция. Другата част от ракетите с фугасна бойна глава бяха поразили няколко зенитни оръдейни установки, но Серегатов знаеше, че това нямаше да е достатъчно и другарите от Червенознаменните ВВС ги очакваха големи неприятности. За момента бяха отрязали подкрепленията към северозападния фланг на базата, но объркването едва ли щеше да трае дълго. И ако съюзническият командир не беше глупак, скоро щеше да се досети коя от двете атаки е основна и коя — отвличаща.

През оптичния визьор Павел наблюдаваше как базата и укрепленията около нея започнаха постепенно да се увеличават, ако се вярваше на танковия далекомер, разстоянието до най-близкия бункер бе 1752 метра. Нямаше смисъл да откриват стрелба, преди да влязат в обсег.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

Един от подчинените на де Вега докладва:

— Команданте, лейтенант Хуарес докладва, че руснаците започват нова фронтална атака. А подофицер Муньос твърди, че е забелязал някакво раздвижване на хълма Сан Себастиян. — извади го от унеса гласа на свързочника.

— Артуро докладва, че арсеналът е празен, раздали са всичкото оръжие на персонала и работниците. — докладва друг от свързочниците.

— Тъкмо навреме — въздъхна с облекчение де Вега. — Свържете ме с Артуро веднага!

— Си, команданте!

Докато чакаше да го свържат, де Вега обмисляше положението, а то не беше никак розово. Съветският командир не бе глупак, беше ги накарал да повярват, че основната атака ще е срещу централния вход на базата, карайки ги да оголят фланговете откъм боеспособни части. Трябваше да запуши образуващата се дупка, иначе Съветите щяха да минат в обход на основната отбранителна линия. Върху конзолата замига жълта лампичка, сигнализирайки за входящо повикване.

— Артуро, нямаме време, основната атака ще дойде откъм Сан Себастиян, останалите хълмове са с твърде остър скат, за да могат бронирани машини да се изкачват. А и по периметъра имаме достатъчно картечни бункери, минни полета и телени заграждения, за да превърнем всяка пехотна атака в чисто самоубийство. — Започна Вега преди събеседника му да е казал и една дума. — Вземи всички, които си въоръжил и са ти под ръка, и ги изпрати на левия фланг. Теб назначавам да отговаряш за отбраната на този участък. Ще говоря с Гомес да изпрати и част от резерва ни — германски гренадир и няколко танка и самоходки. Всяка отремонтирана машина от танковия завод ще бъде пренасочвана към теб. Трябва да удържиш фланга, иначе сме загубени!

Артуро мълча няколко секунди, след което каза:

— Си, команданте, разчитай на мен, ще изпълня дълга си или ще умра, изпълнявайки го! — и козирува.

Екранът на монитора угасна, отнасяйки със себе си изображението на Силва. Сърцето на Вега се сви в лошо предчувствие, имаше усещането, че вижда стария си приятел Артуро Силва за последен път. Бе направил каквото може, сега всичко бе в ръцете на неговите полеви командири и зависеше от техните лични качества, смелост и съобразителност. Съсредоточи вниманието си върху големия прозрачен екран в центъра на залата, който играеше роля на тактическа карта, с нанесени позиции на войските на Алианса и предполагаемото количество и численост на Съветите. Червени стрелки обозначаваха вектора на атака на руснаците, за момента те основно бяха насочени към централния вход, но ето още няколко стрелки се появиха по левия фланг. Информацията, която постъпваше от съюзническите наблюдатели, непрекъснато се обновяваше. Първите експлозии започнаха да разтърсват земята и Вега усети вибрации като от земетресение, усещаха се дори през дебелия фундамент на командния център. Беше спокоен за главния вход на базата, но искаше да види със собствените си очи какво става по фланга. Взе командирския бинокъл с осемкратно увеличение и го вдигна към очите си. Фокусира образа и започна да разглежда врага. Беше по-лошо, отколкото се бе опасявал. Стотици бронирани машини се спускаха от хълма Сан Себастиян. Най-отпред различи силуетите на рота от свръхтежките танкове „Мамут“, следвани от руски Т-49 и БТР-154. Снаряди започнаха да експлодират сред настъпващите руснаци. — Новобранците откриха огън твърде рано! — помисли си раздразненият Вега. Знаеше, че дистанцията е твърде голяма, за да могат оръдията да пробият дебелата броня на съветските танкове. Първото, което усетиха младите и необстреляни войници от доброволческите бригади, бе треперенето на земята. Сгушени на дъното на окопите си, те с ужас наблюдаваха стоманената вълна от танкове. Гледката ги хвърли в шок, дори сержантите с мъка потиснаха пристъпите на паника. Много от войниците не бяха излезли от ступора, когато първите снаряди започнаха да падат. Съюзническите подкрепления бързаха да заемат позиции на левия фланг, когато поредицата от мощни експлозии отхвърли Вега от прозореца. От тавана се посипа мазилка, а част от екраните угаснаха. Техническата команда се втурна да оправя повредите, а Вега стана от пода, изтупа се и отново се приближи към прозореца. Стъклото се беше напукало, но бе издържало, спасявайки го от неприятни порезни рани. Картината, която се разкри пред очите му, не бе за човек със слаби нерви. Навсякъде между дълбоките кратери, издълбани от ракетите, се виждаха парчета от хора, тук-там някой стенеше или молеше за помощ. Оцелелите се разбягаха във всички посоки, като по-съобразителните вече тичаха към окопите и траншеите. Той се обърна към свързочниците и изкрещя:

— Веднага изпратете медицински екипи долу, и кажете на Гомес да прехвърли всички резерви на левия фланг.

Без да изчака потвърждение, отново обърна към прозореца и разиграващата се под него битка.

Комдив Павел Серегатов

1953 г. Град Валядолид, Испания. Тилова оперативна база на Алианса. Атака!

Серегатов се отдели от командирския перископ и превключи ключа на радиостанцията в положение на общия радио канал.

— Тук, Чук едно, до всички Чукове, стрелба се открива само при моя заповед!

— Разбрано, Чук едно!

Павел реши за себе си, че ще даде заповед да открият огън на 1300 метра. Нямаше смисъл да хабят напразно боеприпаси, по-късно, когато подсигурят базата, щяха да им потрябват за отбиване на бъдещите контраатаки. Оставаха още 2 — 3 минути относително спокоен ход, преди да започне касапницата. Първи не издържаха нервите на съюзническите артилеристи, които откриха огън на пределна дистанция. В началото откриха огън отделни оръдейни куполи, но постепенно стрелбата ставаше все по-силна и премина в непрекъсната канонада. Снарядите започнаха често да падат сред съветските танкове, мятайки стълбове земя към небето. Огън по формацията на Съветите водеха както оръдейните куполи, така и окопаните танкове. На заровените в земята машини се виждаше само профила на купола, което ги правеше малки и трудни за поразяване цели. Стрелбата по руските машини бе по-скоро хаотична и безразборна, отколкото ефективна. На такава дистанция на бронебойните снаряди просто им липсваше достатъчна мощ, за да пробият дебелата броня на съветските тежки танкове. Серегатов слушаше барабаненето на осколки и камъните по бронята на танка. Чувстваше се спокоен зад дебелата еднометрова броня от пластове уралска стомана и керамика. Създаден по заповед на другаря Сталин с една-единствена цел да въплъщава в себе си безпрецедентна мощ, целият танк бе последна дума на техниката, венецът на съветския гений и инженерно-техническа мисъл. Цялата машина бе уникална и без аналог. 200-тонно шаси, задвижвано от малогабаритен ядрен реактор с електрически турбини, подсигурен с дизелов генератор, секретната многослойна металокерамична броня комбинация К, масивен ъгловат купол с двойка 120 мм гладкоцевни високоскоростни оръдия Байонет със сдвоени към тях 7.62 мм картечници ДКМ, батарея от две пускови установки за ракети земя — въздух Стрела 3 с топлинно насочване от двете страни на купола, бордова изчислителна кибернетична система с интегрирани функции по навигация, системно управление и авто ремонт, електронно оптични прицели с автоматична корекция… Никоя друга държава не притежаваше толкова съвършена машина за убиване. Това бе кошмарът на съюзническите командири, танкисти и пехота. Нищо не можеше да спре многотонната грамада, освен масов концентриран огън от всички налични огневи средства с надеждата да бъдат поразена по-леко бронираната странична и тилова броня. В челната проекция мамутите бяха практически непробиваеми, от което и се възползваха техните екипажи. Самите екипажи се подбираха внимателно — това бяха най-добрите офицери, мерачи, механик водачи… това бе елитът на съветските танкови войски. Бе въпрос на чест да си в екипажа на Мамут. Под командването на Серегатов бяха дванайсет Мамута, а това бе сила в нейната най-първична форма. През перископа ясно се виждаха пламъчетата на стрелящите по руснаците оръдия. Още малко — помисли си наум — двайсет секунди, и е време за нашето встъпление — усмихна се Павел. — Скоро на капиталистите ще им стане доста горещо, смъртоносно горещо. 15,14,13,12,11,… три, две, едно… Време е.

— Тук Чук едно, до всички Чукове, открийте огън!

И веднага усети рязкото потрепване на Мамута, когато Мазурин разреди и двете 120 мм оръдия. През съветските редици премина вълна от пламъци, докато танковите оръдия изригваха снарядите един след друг. Върху вражеските укрепления се стовари град от снаряди. Бледо жълтите разриви на експлодиращите снаряди покриха площ от няколко километра, осейвайки целия охраняем периметър с кратери и дупки. Боят все повече се нагорещяваше, танковите оръдия бяха влезли в ритъм и непрекъсната стрелба и експлозии караха земята да трепери. Вибрациите се усещаха дори през бронята на танка. Дори тя не можеше да заглуши воя на профучаващите край него снаряди. Все по-често се чуваше „Дран… Дран“ от попадащите в бронята и рикоширащи с писък бронебойни снаряди. Попаденията в купола започваха да следват едно след друго и Павел имаше усещането, че се намира в църковна камбанария. Мощен взрив разтърси танка и Серегатов безпроблемно разпозна близкото попадение на 155 мм гаубичен снаряд. Нещата, както изглежда, загрубяваха, в боя се включваше и самоходната артилерия на Алианса. Със съжаление си помисли, че вражеският командир бързо бе осъзнал коя от атаките е основната и сега вече можеха да очакват дъжд от 155 мм фугасни снаряди. Самите гаубици имаха шперплатова броня. Един снаряд в тях ги превръщаше в погребални клади за техните екипажи, но по-неприятното бе, че самоходките стреляха от закрити позиции и техните мощни 155 мм оръдия изстрелваха снаряди, които лесно пробиваха тънката връхна броня на танковете. И затова танкистите откровено се бояха от самоходките, когато попаднеха под техния огън. Един такъв снаряд в купола или в моторното отделение, и си пътник за оня свят, това бе широко разпространеното мнение сред танкистите. Честотата на мощните взривове се засили и Серегатов с неудоволствие заключи, че огънят на цялата артилерия в базата се пренасочва към неговите ударни части. Павел реши, че е време да пристъпи към това, което е задължение на един танков командир, да командва и да дава целеуказания за всички забелязани от него вражески огневи точки. Бе доста трудно, дори невъзможно, да се различи каквото и да е на бойното поле, навсякъде имаше облаци прах от разривите на снарядите, а димът от горящите машини допълнително затрудняваше визуалното наблюдение и идентификация на потенциалните цели. Сега изходът на сражението зависеше от способността на капитани, лейтенанти и сержанти, от техните умения и навици. Докато въртеше панорамния прицел, пред неговия поглед един Т-49 рязко спря на място и миг по-късно експлодира. Силата на взрива бе толкова мощна, че танковият купол отлетя на петдесет метра от останките на корпуса и се заби с оръдията надолу в меката испанска земя, оставайки да стърчи като някаква извратена детска близалка. Пълзящият пред него Мамут получи няколко попадения в лявата част на корпуса, снарядите разпориха фалш бордовете, които прикриваха ходовата част и разбиха окачването, късайки веригата. Многотонната машина се завъртя на място, оставяйки след себе си бразда изорана земя. Екипажът на машината запази хладнокръвие и продължи боя, водейки оръдеен и картечен огън по вражеските ДОТ-ове (дълговременна отбранителна точка). Артилеристите на Алианса осъзнаха, че обстрела на тежко бронираните Мамути е безсмислен, и затова пренасочиха стрелбата си към по-леснодостъпни цели, оръдейни куполи и войници, въоръжени с противотанкови управляеми „Дракон“ ракети, съсредоточиха огъня върху съветските Т-49 и леко бронираните БТР-и. Тази промяна в тактиката незабавно оказа влияние и броя на жертвите сред Съветите нарастваше скокообразно, но дори големите загуби не можеха да спрат стоманената лавина. Мамутът на Серегатов продължаваше да напредва към врага често разтърсван от сдвоените залпове на своите 120 мм оръдия.

Павел, наблюдавайки през панорамния прицел бойното поле, трудно можеше да различи нещо през пушека и дима, но вниманието му бе привлечено от непрекъснатите отблясъци на стрелба, идващи от едно издадено над терена хълмче. Охо, какво си имаме тук — помисли си той — картечен бункер.

— Льоша, цел на 11 часа, картечен бункер!

— Слушам, командире, цял картечен бункер. Плавно и с учудваща лекота тежащият 50 тона купол се завъртя, докато Мазурин търсеше целта. Воят на електромоторите и жироскоп — стабилизаторите заглушаваше почти всички останали звуци.

Мазурин напъха юмруците си под носовете на двамата зареждачи, и без да се отлепя от танковия мерник, изкрещя:

— Двойка! Фугасни! Темпо!

По принцип в танковете по време на бой бе доста шумно — изстрелите, взривовете, рева на двигателя, и това доста пъти бе пречка за комуникацията между членовете на екипажа, често и командите не се чуваха. Затова по-опитните мерачи — оператори предпочитаха да дублират — отдаваха команди, освен чрез ларингофона, монтиран в танковия шлемофон, така и с различни жестове според снаряда, който искат да бъде зареден в оръдията. Бог не бе дарил с много ум и разум зареждачите — ефрейтори Кирюхин и Синяков, но затова пък не бе ги ощетил откъм физическа сила. И двамата бяха едри сибирски момци, които трудно провираха широките си плещи през тесните люкове на танка. Бяха попаднали в танковите войски заради физическата си сила, необходима за зареждането на тежащите по 20 кила снаряди. Заредиха оръдията и отскочиха от затвора почти едновременно, крещейки:

— Готов! Готов!

Павел вкара силуета на бункера в мрежата на прицела и натисна бутона за въвеждане. От там поемаше бордовата електронно — кибернетична система, тя правеше изчисленията, определяйки дистанция и въвеждаше корекциите спрямо типа снаряд, който щеше да се използва. Обработените данни се подаваха директно на прицела на мерача. От мерача се искаше само да задържи прицела върху целта и да натисне спусъка. Което Мазурин не закъсня да направи и двата 120 мм снаряда напуснаха цевта на оръдието. Миг по-късно на мястото на бункера изригнаха гейзери пръст и бетонни отломки.

— Пратихме негодниците на небето, на среща с Всевишния!

— Отличен изстрел, Льоша!

Павел отново започна да претърсва бойното поле пред себе си за нови цели. Но димът продължаваше да пречи. Докато Мамутът му минаваше между два горящи с ярък бензинов пламък БТР-а, подсъзнателно отбеляза, че рампите на машините не са спуснати. С горчивина си помисли, че никой от екипажите или пехотните отделения не се е спасил. Братски могили на още двайсетина младежа, простили се с живота си в железните утроби на пламтящите машини. Един от двата Т-49, които напредваха от лявата му страна, охранявайки го по фланга, получи попадение във веригата и спря, размотавайки разбитата гъсеница. Повторният изстрел на обстрелващия го оръдеен купол изби сноп искри от борта на танка, докато рикоширалият снаряд отлетя встрани с писък. Вторият Т=49 се придвижи напред, прикривайки с дебелата си челна броня пострадалия си събрат и двата танка подложиха на масиран концентриран огън оръдейния купол. Докато танковете стреляха, вдиганите във въздуха земя и буци пръст започнаха да засипват купола, а той отвръщаше на огъня. Но силите бяха твърде неравни — четири 105 мм оръдия срещу едно 90 мм. Дори преди Павел да успее да се намеси, изходът от двубоя бе решен, и то за по-малко от половин минута. От попаденията куполът се разцепи като черупка на яйце и експлозията обсипа околността с парчета стомана и метални отломки. Боят ставаше все по-скоротечен и ожесточен. Загубите сред съветските войски бяха големи, но и по-голямата част от ДОТ-овете вече бяха разбити — само тук-там някой бункер или оръдеен купол продължаваше да отвръща на огъня, но и те замлъкваха, поразени един след друг. Танковете се стремяха да ликвидират остатъците от отбранителните съоръжения на базата, концентрирайки огъня на няколко машини върху една цел. Под прикритието на дима и объркването по време на боя, командващият съюзническата база успя незабележимо и без големи загуби да предислоцира всичките си пехотни резерви и в момента те заеха окопите и траншеите между полуразрушените укрепления. Внезапно появилият се следобеден бриз направи лоша услуга на руските танкисти. Подухващият вятър издуха облаците прах и дим и значително подобри видимостта, както за руснаците, така и за въоръжените с ПТУР „Дракон“ съюзнически войници, които незабавно се възползваха от ситуацията и започнаха да изстрелват управляемите по кабел ракети. Към съветските редици се устремиха десетки противотанкови ракети от дистанция по-малка от километър. На ракетите им трябваха няколко секунди, за да поразят целите си. Една част от ракетите загубиха управление, когато кабелите им се късаха в отломките, разхвърляни по бойното поле, други просто пропуснаха, но повечето намериха своите цели. Дебелата челна броня на съветските Т-49 ги спасяваше от две или три попадения, но не и когато в танка попадаха по няколко ракети под различен ъгъл. При попадение бойните глави на ракетите създаваха кумулативна струя с огромно налягане и температура от 2500 до 3000 градуса, която буквално прогаряше бронята. След един-два удара структурната цялост на бронята се нарушаваше и последвалите попадения често бяха фатални. Кумулативната струя минаваше през бронята, двигателите, резервоари, боеприпаси и хора като нагорещен нож през масло. Масираната ракетна атака дойде като гръм от ясно небе за съветите екипажи. Оранжевите огнени кълба от експлодиращите машини осветиха хоризонта дори през облаците дим и прах. За по-малко от минута загубиха 7 танка и 12 БТР-а. Дори един от Мамутите се взриви след множество ракетни попадения. Всички намиращи се около него машини побързаха да се отдалечат, което отстрани изглеждаше като паническо бягство. Всички знаеха за неприятната особеност на ядрения реактор на Мамутите, който при експлозия изхвърляше в атмосферата облак радиация и всичко наоколо започваше да „свети“. Като начин да се споминеш, смъртта от радиационно облъчване попадаше в категорията на един от най-неприятните. Затова и съветската пехота не обичаше и по възможност избягваше да придружава в бой огромните стоманени чудовища. Серегатов преброи най-малко 5 попадения по бронята на неговия танк. Чуваше се характерното цвърчене като пържене на яйца, докато иглата на насочения заряд пробиваше през бронята. Този път съветските конструктори се бяха справили отлично и секретната броня „комбинация К“ на Мамутите издържаше спокойно до 10 попадения. Вафлата от слоеве стомана-керамика-стомана-керамика успяваше да погълне и размие високотемпературната струя на противотанковите ракети.

— Мамка му! — успя единствено да изпсува Серегатов — докато потта се стичаше по слепоочията му. Усещането бе сякаш жената с косата е зад гърба му и просто чака подходящия момент.

— Тук Чук едно, до всички Чукове! Незабавно открийте огън по окопите и траншеите с осколъчно фугасни и шрапнелни снаряди! И маневрирайте, дявол да го вземе, увеличете скоростта, не им позволявайте да се прицелят!

В ефира се носеха крясъците и ругатните на изненаданите руски танкисти. Въпросът бе на живот и смърт, опираше се до чисто физическо оцеляване и екипажите на съветските танкове не чакаха втора покана. Тежащите по 50 тона Т-49 и 200-тонните Мамути започнаха да маневрират. Маневрите им приличаха по-скоро на бавен танц на хипопотами, отколкото на рязко и внезапно лавиране за избягване на вражеския огън. Но дори и така достатъчно усложниха живота на съюзническите артилеристи и разчетите на ПТУРС.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеза де Вака“. Испания 1953 г.

Руснаците започнаха да понасят загуби и бойното поле се изпълни с черен дим от горящите танкове. Видимостта ставаше все по-лоша и от това се възползваха стичащите се от цялата база резерви. Под прикритието на дима и праха, вдиган от експлозиите, съюзническите танкове и пехота незабелязано заемаха позиции. Повечето от войниците бяха ветерани от окупираните от съветската военна машина страни. Германци, италианци, белгийци, французи, гърци и т.н. Всички те имаха лични сметки за уреждане с руснаците, сметки, заплащани с кръв. Никой нямаше да иска пощада и да дава пощада, всички щяха да се бият докрай. Появи се лек ветрец, който отвя облаците дим и прах. Руснаците се оказаха много по-близо, отколкото всички очакваха. За миг съюзническите позиции се озариха от оръдейните изстрели и пусковете на стартиращите противотанкови ракети. Стотици ракети и снаряди се устремиха към съветските редици. Един след друг започнаха да се взривяват танковете и БТР-ите, а сред екипажите им настъпи смут и объркване. Никой не бе очаквал толкова силна съпротива. Де Вега реши, че това е решителният момент и волята на врага за победа е пречупена, но радостта му беше кратка. Скоро вниманието му бе привлечено от бързо увеличаващите се черни точици в небето. Зад гърба му започне да вие сирената за авиационна тревога. Отстъпи от прозореца и прекоси залата, заставайки до рамото на офицера, който отговаряше за ПВО на базата.

— Фернандес, какво е положението? — попита де Вега

— Множество скоростни радарни контакти. Явно руснаците са докарали и щурмовата си авиация. — отговори изненаданият Фернандес, и неочаквано изкрещя — Някой да спре тъпата аларма!

— Спокойно, Рамон — обърна се с малкото му име де Вега. — Какво правят толкова далеч на юг?! Трябва да са на предела на радиуса си на действие. Колко са и от какъв тип?

— Двадесет, не… Тридесет за момента, но бройката продължава да се увеличава. Според скоростта бих казал, че са Як-ове.

— Як-ове казваш — де Вега задъвка със зъби ъгъла на устната си, докато обмисляше новата извънредна ситуация. — Каква опасност представляват?

Фернандес намръщи чело и се замисли, докато обмисляше отговора.

— Със своите 12.7 мм картечници Як-овете представляват сериозна опасност за хората. Неслучайно войниците им викат „Заличители на пехота“. Джиповете, камионите и всичката останала техника, която няма броня или е леко бронирана, също е в опасност.

— Войниците са в окопите, а танковете и БТР-ите са в капонирите, значи не могат да нанесат съществени вреди — отбеляза де Вега.

— Не Як-овете ме притесняват, зенитните батареи ще се справят с тях.

— А какво тогава? — попита Вега.

— Ако Як-овете могат да долетят дотук, това значи, че и МиГ-овете могат да направят същото. Може би дори и реактивни бомбардировачи Ту-16 „Язовец“ ще ни дойдат на гости.

— Мислиш ли? Руснаците нямат чак толкова много самолети, за да ги рискуват по този начин.

— Сам виждаш какво става, командире, това е пълномащабна атака над базата ни. Този път Съветите играят на сигурно и са се постарали да осигурят пълна въздушна поддръжка. До някоя и друга минута ще са тук и ще разберем дали греша. Активирах противовъздушната отбрана, остава ни само да чакаме и да видим какво ще стане — примирено каза Фернандес и вдигна ръце от пулта — Командире, искрено се моля да греша…

— Аз също, Рамон, аз също… — произнесе тихо де Вега и се върна при панорамния прозорец.

Комдив Павел Серегатов

1953 г., Град Валядолид, Испания. Тилова оперативна база на Алианса. Битката!

Серегатов вече мислеше да се свърже с полковник Соколов и да го обсипе с поток от ругатни заради закъснението на въздушна поддръжка, когато три бързи сенки се плъзнаха над танка му. Първите звена Як-ове пристигнаха над бойното поле и от бръснещ полет започнаха да атакуват набелязаните цели. Камуфлираните на жълто-зелени ивици самолети приличаха на оси — бързи, малки, жилещи, също толкова смъртоносни. Як-овете непрекъснато стреляха със своите 127 мм картечници, обсипвайки окопите с куршуми. След щурмовката им оставаха стотици мъртви и ранени войници на Алианса. Прикритите в окопите съюзнически войници на свой ред бяха изненадани и шокирани от мощта на авиационния удар. Ветераните ракетометчици бяха първите, които се окопитиха и откриха огън със своите ПЗРК (преносим зенитноракетен комплекс). Въздухът се изпълни с огнените трасьори на куршумите и димните следи, оставяни от противовъздушните ракети „Ред Ай“. Със закъснение към мелето във въздуха се включиха и стационарните противовъздушните батареи на базата. Четирицевните зенитни оръдия откриха неистов огън, докато радарите им се опитваха да прихванат множеството скоростни и високо маневрени цели. Това че Як-овете маневрираха близко до земята, допълнително затрудняваше насочването на зенитките. Съветските пилоти бяха инструктирани да водят огън само по цели, върху които техните тежки картечници имаха най-голям ефект. Приоритетна цел бе пехотата, както и всички небронирани или леко бронирани машини. Няколко джипа на Алианса откриха огън в опит да прикрият своята пехота, с което привлякоха вниманието на съветските самолети към себе си. Концентрираният обстрел за броени секунди направи на решето леко бронираните „Рейнджъри“. Взривените джипове пламтяха като погребални клади. Миг по-късно същата участ сполетя и две самоходки AMX M-110.

Намесата на авиацията позволи на руските танкисти да се прегрупират и да продължат с атаката. Окопитили се след преживения шок и тежките загуби, съветските мерач оператори стовариха огъня на своите оръдия върху вражеските позиции. Едновременният тътен на стотици танкови оръдия се разнесе по бойното поле. Снарядите започнаха да преравят вражеските позиции, превръщайки ги в маса от кафява пръст и земя. Яростта и страха помпаха адреналин в кръвта на зареждачите, позволявайки им да зареждат оръдията с небивал темп, докато мерачите изпращаха снаряд след снаряд по враг, биейки всякакви рекорди за скорострелност. Дългите цеви на 105 мм танкови оръдия „Рапира“ започнаха да се нагряват до червено от непрекъснатата стрелба, а светлозелената маскировъчна боя, с която бяха боядисани, започна да се люпи и пада. Съветските снаряди валяха като дъжд върху окопите и траншеите. Вражеските пехотинци се бяха окопали добре и в повечето случаи траншеите ги защитаваха от попаденията на фугасните снаряди. Не така стояха нещата с шрапнелените снаряди, които се взривяваха във въздуха над главите им, обсипвайки цялото пространство под себе си със смъртоносни метални осколки. Сякаш голяма коса мина през позициите на Алианса, оставяйки след себе си стотици трупове и крещящи за помощ ранени. Оцелелите вражеските автоматчици побързаха да се скрият в блиндажите и бункерите и единствено ракетните разчети оказваха съпротива за момента — непрекъснато презареждаха оръжията си, продължавайки да изстрелват ракета след ракета по настъпващите руснаци. Павел поправи шлема си докато наблюдаваше през перископа за бойното поле. Дебелата броня задържаше по-голямата част от вибрациите и звука, но когато земята под танка се тресеше, вибрациите достигаха през веригите и окачващата система и караха машината да вибрира. В такива моменти Павел си припомняше каква сила беше необходима, за да помръдне 200-тонния танк. От мислите му го откъсна гласа на Мазурин.

— Командире, удариха Гаврилов, единадесетката гори!

— Къде!

— Петдесет метра вляво от нас. — Серегатов завъртя командирския перископ и видя пред себе си горящия Мамут с бордови номер 11. С командира на танка капитан Василий Гаврилов бяха стари приятели още от младите си години в кадетския корпус. Заедно им бе минала службата и по различните военни гарнизони. Бяха добри приятели, дори нещо повече, те бяха братя по оръжие.

— Хайде, Вася, излизай! Излизай, дявол да го вземе!

Няколко обхванати от пламъци силуета изскочиха от горящия танк и започнаха да се въргалят по земята, опитвайки се да загасят горящите си комбинезони.

— Един, два, три — броеше на глас Павел, без да го осъзнава. Никой повече не излезе от горящата машина, никой не излезе и от командирския купол. Бе загубил най-добрия си приятел, усещаше как вътре в него го изгаря злобата и го души яростта, бе загубил доста добри мъже, войници, но Вася Гаврилов вече бе лична загуба. На война човек се научаваше да цени приятелството между бойните другари и всички те се възприемаха като братя като едно семейство, семейството на съветската Червена армия. Превключи на общата честота и с леден глас разпореди.

— Тук Чук едно, до всички Чукове. Натикайте копелетата в земята, без милост, без пленници! — Заповедта бе посрещната с одобрителни възгласи, загубите бяха прекалено тежки и отпорът прекалено силен, а това озлоби съветските войници. От този момент нататък нямаше да има милост, нито за предалите се, нито за ранените. Всички войници на Алианса бяха мъртви, просто още не го знаеха, и колкото повече се съпротивляваха, толкова повече руснаците се нахъсваха. Покритото с трупове бойно поле заприлича на скотобойна.

1953 г. на 5 мин. от бойното поле

Капитан Мерсеев — позивна „Ястреб 1“

— Тук Ястреб 1, до всички! Промяна в плана момчета ще се включим в купона по-рано. Всички да ме следват! Това се отнася и за вас, Чайка!

— Разбрано! — отговори Чайка — 1.

— Всички да минат на форсаж! След мен! В радиоефира се чуваха потвържденията на пилотите му. Мерсеев рязко придърпа ръчката на газта към себе си, минавайки на максимум. Равномерното свистене на двигателя Р-29 — 300 премина във вой, докато турбината набираше обороти, засмуквайки все повече въздух, необходим за изгарянето на горивото. Ускорението размаза Мерсеев върху катапултиращата седалка. Стана му по-трудно да диша, но умната система за подаване на въздух увеличи подавания кислород в дихателната маска. Ако регулаторът откажеше, пилотът можеше просто да изгуби съзнание от липсата на кислород, а това обикновено водеше само до едно — смърт. Мерсеев знаеше какви са рисковете на професията, но и какво е да си летец, и то военен — това автоматически те включваше в елита на съветското общество. Като млад летец и Сергей обичаше да се перчи пред жените със своята небесносиня униформа. Но сега му бе останала единствено тежката кървава работа на летец изтребител.

Протегна се и превключи тристепенния ключ на максимална стреловидност на крилете. Крилото плавно се завъртя от 45 градуса на 72 градуса и МиГ-а започна да се ускорява още по-бързо, вдигайки адреналина на Сергей. Усещането си бе като да управляваш ракета. Мерсеев с основание се гордееше с МиГ-а си. Никоя друга страна в света, освен СССР, не бе успяла да създаде такъв самолет. Съчетанието на две нови технологии, турбореактивния двигател и изменяемата стреловидност на крилете, бе позволило на Съветите не само да изпреварят съюзниците в сферата на технологичния прогрес, но и да завоюват въздушно превъзходство над противника си. Сергей активира радара „Сапфир-2М — 3“, който до този момент държеше изключен, с цел да избегне засичане от вражеските скенери. На радара му трябваха няколко секунди, за да се активира и да даде картина на земната повърхност. Наближаваха базата и беше време да разпределят целите си. При условие че вражеското ПВО не беше неутрализирано, част от силите, с които разполагаше, трябваше да бъдат концентрирани върху зенитните батареи и насочващите радари. Не беше свикнал да се крие зад гърба на подчинените си и затова щеше да се заеме сам с решаването на проблема. Як-овете бяха въоръжени само с картечници и имаха прекалено слаба броня, затова не ставаха да излязат един на един срещу вражеските зенитки. Това не му оставяше особено голям избор за действие, трябваше да пренасочи едната от ескадрилите МиГ-ове. Изборът му падна върху трета ескадрила, където пилотите бяха основно ветерани, които знаят как да се грижат за себе си. Свърза се по радиото и даде съответните нареждания, самолетите се прегрупираха, докато пилотите разговаряха и разпределяха целите помежду си. Колкото и да е странно най-голяма опасност за МиГ-овете представляваха вражеските войници, въоръжени с ПЗРК, а не зенитните оръдия. Пламъкът, излизащ от реактивното сопло на двигател на МиГ-а генерираше огромно количество топлина, която бе като магнит за топлинно насочваните ракети „Ред Ай“. По-бавните Як-ове бяха в по-добра позиция в този случай, буталните двигатели имаха слаба топлинна сигнатура, а ниската скорост, съчетана с висока маневреност, позволяваше на самолетите да избегнат захват или да се отклонят от изстреляните по тях ракети. Но и МиГ-ът имаше своите плюсове — висока скорост, протектирани резервоари, дублаж на основните системи, бронирана кабина с дебело челно бронестъкло, както и вграден радарен заглушител. Носеното от МиГ-а ракетно въоръжение го превръщаше в напълно адекватен самолет за атакуване на добре защитени от ПВО цели като депа, бази, мостове и жп възли. В тактически план управляемите ракети позволяваха да се атакуват не само стационарни цели като бункери оръдейни кули укрепления и т.н., но и подвижни цели като моторизирани колони, влакове, дори отделни танкове или камиони. Всеки МиГ носеше по един допълнителен горивен резервоар ПТБ-800 на централния пилон под фюзелажа, четири ракети Х-23 „Гром“ на двата пилона под крилете и два под въздухозаборниците. Форсираните двигателите лакомо гълтаха керосина и Сергей с опасение наблюдаваше датчиците за гориво. Отлично осъзнаваше, че тази мисия си е чиста руска рулетка. Целият път бе разчетен минута по минута с много малък резерв от време, и това, че летяха на форсаж, можеше да ги остави без гориво по пътя назад.

На острието на атаката

Танков командир Павел Серегатов, 1953 г., Валядолид, Испания

Павел следеше с очи как намалява отметката на оставащите до врага метри. Според далекомера съветските части бяха на около 300 метра от предните окопи и Серегатов даде съответните нареждания. Танковете спряха на място, водейки прикриващ огън, докато една част от БТР-ите започнаха да разтоварват съветските пионерни части, чиято задача бе да разминират минните заграждения, правейки проходи за танковете и пехотата. Тази маневра не остана незабелязана и вражеските пехотинци откриха убийствен автоматен и картечен огън. Водени от съветските офицери, войниците пълзешком напредваха, като проверяваха всеки метър от земята пред себе си за мини, използвайки за целта метални шишове. Там, където откриеха мина, или я обезвреждаха, или забиваха флагчета, за да обозначат опасността. Под непрекъснатия обстрел сапьорите успяха да разчистят няколко прохода за танковете и пехотата, обозначавайки краищата им с червени флагчета. След това небето се озари от букетите разноцветни сигнални ракети, даващи сигнал, че пътят е свободен. Първи през направените проходи минаха Т-49, които се развърнаха, подсигурявайки периметъра, докато Мамутите ги поддържаха от място с оръдеен и картечен огън. След като плацдармът бе осигурен, дойде ред и на Мамутите да преминат през минните заграждения, последвани от БТР-ите. Дойде ред и на преоборудваните в инженерни машини танкове Т-49, на които към предната броня и калниците бяха монтирани специални ножове за тел във вид на големи извити назад назъбени триони. Телените заграждения с широчина от няколко метра представляваха съществена преграда за пехотата, особено когато бяха подсигурени и с картечни бункери. Инженерните Т-49 се врязаха в плътните телени заграждения, разкъсвайки телта. Благодарение на дизайна си трионите не само разрязваха телта, но я отхвърляха настрани и след танка оставяха пътеки, разчистени от бодливата тел. Разположените зад телта танкови препятствия от типа драконови зъби не представляваха никаква пречка за масивните Мамути, които, без да забавят ход, просто минаха през тях, превръщайки железобетонните пирамиди в бетонен прах и парчета изкривена арматура. В това време съветската мотопехота се спеши през десантните рампи на своите БТР-и, и прикривайки се зад бронята на машините, тръгна в атака през разчистената бодлива тел. Танковете и БТР-ите откриха прикриващ огън, докато пехотинците напредваха с къси прибежки, стреляйки почти непрекъснато със своите АК-47. Цялата земя бе набраздена от дупки и ями от снарядите и предоставяше много възможности на добре обучените войници да се прикрият. Пехотинците се стараеха да прибягват от укритие до укритие. Но пролятата до момента кръв не бе нищо в сравнение с това, което тепърва предстоеше. Настъпи време за най-кървавата част в сухопътния бой — прочистването на окопите и траншеите. Там често работата опираше до ръкопашен бой, в който по-безпощадният и свиреп побеждаваше. Съветската пехота се славеше със своята жестокост, използвайки всички възможни начини да умъртви противника си — от щик, приклад или сапьорна лопатка, до душене с голи ръце. Затова и пехотата на Алианса се отбраняваше толкова ожесточено, само и само да не допусне руските войници в окопите. Вражеските автоматчици се отбраняваха отчаяно и съветските пехотинци даваха тежки жертви, докато се придвижваха бавно напред. Танковете и БТР-ите със своите 12.7 мм тежки картечници ДШКМ се опитваха да прикрият напредващите войници, но добре окопаните съюзнически бойци бяха трудна мишена в своите дълбоки окопи и траншеи. Танковете спряха артилерийския обстрел и използваха основно картечници, които бяха много по-ефективни срещу пехотата на близка дистанция, отколкото оръдията. Дори Мазурин основно стреляше със сдвоените към оръдията картечници, пускайки дълги непрекъснати откоси по вражеските траншеи, докато бавно ротираше купола на Мамута от ляво на дясно и обратно. Мамутът се разтърсваше от редки оръдейни изстрели само когато имаше достойни цели за поразяване със снаряд от типа на картечно гнездо или ракетен разчет. Серегатов усещаше, че нервите му почват да изневеряват. Целта се намираше толкова близо, на една ръка разстояние, отделяха го само няколко реда окопи и зад стената започваше базата. Но докато не зачистеха окопите, нямаше как да продължат. Бронираните машини бяха най-уязвими точно когато минаваха през окопите и траншеите. Тогава всеки малко по-умен и чевръст съюзнически войник можеше да вкара кумулативна ракета в слабо бронирания борт на танка или да метне противотанкова граната върху жалузите на моторното отделение и винаги резултатът бе един и същ — танкът пламваше като кибритена кутия. Загубите до момента бяха тежки, а трябваше да му останат и войски, с които да защитава инсталацията, когато завземеше базата. Трябваше да осигури минимум време необходимо на транспортната авиация да парашутира подкрепленията от десантчиците на ВДВ (Въздушно Десантни Войски). Единствено тогава щеше да има поне достатъчно пехота. А за момента всеки танк бе на стойност на теглото си в злато. Трябваше да преломи ситуацията бързо, и затова реши да вкара в бой и част от резервите си. Съветските гранатометчици бяха въоръжени с едноцевен еднозаряден 40 мм противопехотен гранатомет ПГ-15 — ефективно оръжие на близки и средни дистанции. Самият гранатомет имаше вид на пушка с къса и дебела цев. Екипировката на гранатометчиците включваше специални жилетки патрондаши за транспортиране на голям брой 40 мм гранати, както и две сумки отстрани за ръчни и противотанкови гранати. Като крайно средство имаха и по един пистолет ТТ-43 за лична защита. Обикновено гранатометчиците се използваха като качествено усиление към съветски пехотни единици. Войниците се разпръснаха, и използвайки бронята на БТР-и и танкове за защита, започнаха обстрел на вражеските позиции. Окопите се изпълниха с облачетата мръсно сиви разриви от експлодиращите гранати, а въздухът — със стоновете и проклятията на ранените и умиращите войници. Огънят, който се водеше по руската пехота, забележимо отслабна. Съветските войници незабавно се възползваха от ситуацията и втурнаха във вражеските окопи, смазвайки всякаква съпротива, разстрелвайки и убивайки всеки, който им се изпречеше на пътя. Гранатометчиците последваха пехотата и обсипваха с ръчни гранати все още съпротивляващите се бункери, както и даващите признаци за живот блиндажи. Пътят беше разчистен и Серегатов трябваше да издаде само една заповед.

— Напред!

Но преди това трябваше да разбере какво става на централния вход на базата. Свърза се по вътрешната връзка с бордовия радист Павел Французов и му нареди да го свърже с капитан Юрий Федоров — командващия офицер на ударните части „Сърп“.

— Сърп, Сърп 1, чуваш ли ме, Федоров? Какво е положението при вас? — През шума на битката и трясъка на статичните смущения се чуваше слабия и неясен глас на Федоров:

— Да, чувам Ви, Чук 1, но не много добре.

— Докладвай, как е?

— Загуби, тежки загуби. Тези шибаняци от разузнаването ни прекараха, мамка им. Казаха, че ще срещнем лек отпор, едва ли не ще е като разходка в парка. И за тяхната грешка моите хора заплащат с кръвта си!

— Спокойно, Сърп 1! Внимавай какво говориш… Особено в ефира — наум добави Павел. Не беше добра идея да се говори толкова открито за грешките на разузнаването, НКВД не търпеше критики и не прощаваше. Павел се зачуди колко хора от екипажа му, а и подчинените му са агенти или информатори и снасят за всяко не политкоректно действие или дума, пишейки доноси срещу него.

— Дай точна оценка!

— Нещата са по-лоши, отколкото очаквахме. Срещу себе си трябваше да имам необстреляни новобранци или старчета от последния резерв. Да, ама не, тия копелета се бият като ветерани, предполагам, че са основно шваби, може би и англичани и франсета, но основно шваби. Нанасят чувствителни загуби на челните ми ешелони. Отбиха вече две атаки, организирам трета, но са добре окопани, трябва да ги изравяме от земята буквално един по един.

— Четвърта атака няма да има, чуваш ли ме, Сърп едно. Тази атака трябва да е последната, каквото и да ти струва, трябва да пробиете през редиците им. Ще имаш осигурена въздушна поддръжка — полковник Соколов обеща тежките бомбардировачи да са тук всеки момент. Ще получиш цялата необходима поддръжка.

— Разбрано, Чук 1, започваме атаката веднага след бомбардировката.

— Край.

Серегатов се облегна назад в командирското кресло и въздъхна, нещата не вървяха така, както го бяха запланували, но нямаше време за вайкане и почивка, мобилизира се и започна да издава заповеди.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

От прозореца на командния център Диего наблюдаваше как се развива боят. Под него една батарея самоходни оръдия откри огън по руснаците. 155 мм снаряди с вой се отдалечаваха и малко по-късно се взривяваха сред вражеския строй. Руските Як-ове вече ясно се виждаха и с невъоръжено око. Радарите на зенитните установки прихванаха целите в режим на съпровождане и в момента, в който Як-овете влязоха в зоната на поражение, оръдията откриха огън. Трасьорите на зенитните снаряди изпълниха небето с разриви. В боя се включиха и войниците въоръжени с ПЗРК. Ракетите „Ред Ай“ започнаха да стартират от окопите в търсене на жертви. Един, а после още два Як-а пламнаха и започнаха да падат към земята. Останалите самолети започнаха да маневрират и откриха огън срещу траншеите, засипвайки с куршуми всичко, което шаваше. Боят на земята и в небето все повече се разгаряше. Руснаците отново започнаха да настъпват, усилвайки натиска. Два Як-а самоубийствено навлизаха навътре в периметъра на базата. Единият попадна под кръстосания огън на две зенитни оръдия и снарядите разпориха машината от носа до кила. Горящата машина се стовари в двора на една от електроцентралите. Един руснак по-малко — помисли си автоматично де Вега, докато гледаше как самолета пада. Другият Як направи невероятна маневра, завивайки почти на място, и атакува командния център. Крилата на самолета се озариха от пламъците на картечниците. Де Вега успя да се метне на пода мигове преди куршумите да пръснат стъклото на хиляди парченца. Чу рева на витловия двигател, докато самолета минаваше над главата му. Следващото, което чу, бяха предсмъртните хрипове на умиращите, както и стоновете на ранените. Командната зала бе опустошена и въздухът бе изпълнен с дим, по-голямата част от пултовете и апаратурата бяха напълно унищожени, навсякъде имаше локви от кръв, а стените бяха набраздени от кратерите на куршумите. Оцелелият персонал се опитваше да помогне на ранените и да загаси няколко пожара, причинени от къси съединения. Де Вега стана и тъкмо се канеше да отиде да помогне, когато някой застена под краката му, наведе се и видя, че е Гомес. Бе все още жив, но тежко ранен и имаше нужда от помощ.

— Санитари! — изкрещя Вега с пресъхнало гърло, докато се опитваше да спре с ръце кръвта, течаща от гърдите на Гомес. — Тука има ранен! Санитарите дойдоха и де Вега се отстрани, с нищо повече не можеше да помогне на Гомес. Огледа полуразрушената зала и извика:

— Всички офицери да докладват!

— Рамон Фернандес на линия, команданте!

Никой друг не се обади.

— Какво е положението, Рамон?

— Един момент, сър, трябва да проверя дали пултът е изправен. Слава на Дева Мария, работи!

— Прехвърли към него и външните камери да видим каква е наземната обстановка — каза Вега и се наведе над рамото на офицера. Външните камери показваха как руските танкове газеха окопите и траншеите докато пехотата и сапьорите напредваха, прибягвайки от укритие до укритие. Положението изобщо не беше розово.

— Командире, бях прав… Това са МиГ-овете — почука с пръст по екрана Фернандес. — Всеки момент ще бъдат тук. А по-големите и по-бавни точки след тях са Ту-16. Скоро ще изравнят базата със земята.

— Базата да, но не и Хроносферата, Рамон.

— Искате да кажете, че всичко е заради Хроносферата?

— А заради какво друго, освен нея, тук няма нищо ценно. Е знам какво ще кажеш, че има рафинерия за орр, складове, казарми, завод за танкове електроцентрали, както и изградена инфраструктура и т.н. Но това не са неща, заради които да се проведе толкова рискована операция, толкова далече от фронта. Единственото ценно нещо в цялата база е Хроносферата. Завладеят ли я руснаците, ще я разглобят винтче по винтче и ще я изучат. А имат ли достъп до хронотехнологията, Алиансът е обречен. В момента това е единственият коз, с който световната демокрация разполага.

— Тогава какво ни остава?!

— Да изпълним дълга си, нито повече, нито по-малко. — твърдо каза Вега. Свържи ме с главния инженер!

— Слушам!

Диего изчака да го свържат, заслушан в долитащия отвън звук на експлозиите.

— Главен инженер Пабло Гарсия Санчес на линия, сър!

— Санчес, започвай да загряваш Хроносферата, колко време ще ти трябва?

— Но това е неочаквано, не сме правили рутинните проверки на енергийните свръзки. А и енергията произвеждана от ТЕЦ-овете трябва да бъде пренасочена към намотките. Стабилизиращите фазови генератори не са настроени, а и операторите не са въвели програмното обезпечение на главния компютър. Освен това…

— Попитах колко време ще ти трябва?! — кресна де Вега, осъзна, че за първи път си е изпуснал нервите пред подчинените си, но нямаше време за любезности.

— Минимум половин час, при условие че не се спазват протоколите за безопасност и пренасочим цялото електричество, произвеждано от електроцентралите, към Хроносферата. — отговори стреснатият Санчес.

— Действай!

— Шефе, може би нямаме и този половин час — намеси се в разговора Рамон — МиГ-овете пристигнаха. Поредицата мощни взривове потвърди думите му. Де Вега видя как една ракета въздух-земя пропусна на косъм панорамния прозорец на командната зала и се взриви в близкия корпус на военната фабрика. Два силни взрива разтърсиха и самия команден център. Вега гледаше в монитора как руснаците смачкаха защитниците на левия фланг, наближиха защитната стена, готвейки се да проникнат на територията на базата. Нов силен взрив разтърси сградата, оглушавайки хората в командния център. От тавана се посипаха парчета бетон и ситен циментов прах, изпълвайки въздуха като мъгла. Някой зад него оглушително стенеше от болка.

Целта е прихваната в радарния прицел

Две хиляди метра над земята

Капитан Мерсеев, позивна Ястреб 1

Мерсеев наближаваше базата, прихвана с радара две от целите в долния ляв квадрант и зачака зумера за готовност да даде сигнал. Отляво и отдясно се престроиха водените му Савин и Грачов. Някои от челните МиГ-ове вече бяха влезли в обсега на своите ракети „Гром“ и започнаха да ги изстрелват. Самолетите от ескадрилата на Мерсеев се престроиха в ударна формация и радарите им започнаха да обсипват целите с радарни импулси. На седем километра от базата Сергей чу пищенето на зумера в ушите си и натисна спусъка. Двете насочвани по радарния лъч ракети Х-23 се откачиха от пилоните и се устремиха към далечната цел, оставяйки след себе си димен шлейф. Примера му последваха и другите пилоти и десетки ракети се устремиха към базата на Алианса. Единственото, което се искаше от пилотите, бе да задържат кръста на визьора върху избраната цел. Бордовият изчислителен комплекс се грижеше за останалото. Мерсеев продължаваше да удържа целта в центъра на радарния екран, когато около самолета му започнаха да се появяват все повече мръсносивите облачета от експлодиращите зенитните снаряди. Всичко бе въпрос на нерви, ако пилотът се отклонеше от курса, ракетите губеха насочване и пропускаха целите си. МиГ-ът подскачаше от близките разриви, но Сергей не промени курса, пет секунди по-късно ракетите поразиха целта. Първата се вряза в стърчащата радарната чиния на оръдието и се взриви. Нагорещените осколки пронизаха тънката броня, превръщайки обслужващия разчет, както и всичко в радиус от 50 метра, в решето. Втората ракета попадна в основата на оръдието, проби бронята и сто килограмовата фугасна бойна глава експлодира в огнено кълбо. След като целта бе унищожена, Сергей веднага превключи радара към следващата най-близка батарея на ПВО. Небето се изпълни с ракети, насочени към и от земята. Самолетът на Савин получи пряко попадение и взрива за малко не засегна и МиГ-а на Мерсеев. Сергей включи радарния заглушител на максимум и направи противозенитен зигзаг, заложи ляв вираж и в момента, в който зумерът започна да пищи, изстреля и другите два „Гром“-а, две секунди по-късно вражеската зенитка се взриви. Една загубила целта си ракета „Ред Ай“ профуча от дясната страна на кабината му, Мерсеев имаше усещане, че ако бе протегнал ръка можеше да я докосне. Самолетите маневрираха между разривите на снарядите и димните следи, оставяни от зенитните ракети. Боят бе стигнал до фаза на всеобщо объркване и никакви заповеди или команди не помагаха. Всеки се биеше самостоятелно сам за себе си. На някакви си 100 метра от него един Як се взриви и Сергей рязко придърпа лоста за управление към себе си. МиГ-а започна да се издига в небето като сребриста стрела. Той изравни за момент самолета на 3000 метра, преобърна се през крило и отново пикира, ракетите бяха свършили, но бе останало оръдието. В този момент Мерсеев се радваше, че пилотира новия ракетно оръдеен вариант Б на МиГ-27, а не А варианта, който имаше само ракетно въоръжение. След много оплаквания, молби, заплахи и псувни конструкторското бюро на Микоян бе успяло да натика едно шестцевно ротационно оръдие ГШ-6 — 23 във фюзелажа на самолета. Боекомплектът от 500 снаряда позволяваше да се направят доста поразии, както нееднократно се бе убеждавал Сергей. Това, което ставаше под него, приличаше на малък Содом и Гомор Трябваше непрекъснато да маневрира, за да избегне пламтящите откоси и хаотично взривяващите се снаряди, димът от горящите сгради и разбити машини допълнително затрудняваше търсенето на нови цели. Накрая метален отблясък привлече вниманието му, колона от бронирани машини се насочваше към северния квадрант, там, където щеше да е основната атака на руснаците. Мерсеев хвана в колиматорния мерник последната машина в колоната и на дистанция от 800 метра откри стрелба. Изстреля дълъг откос и наблюдаваше как трасиращите снаряди не достигат целта и падат зад нея, веднага направи корекции в мерника и следващият откос разряза вражеския „Рейнджър“ на две. Повдигна носа на МиГ-а, без да маха показалеца от спусъка, прекара мерника на оръдието по цялата дължина на колоната, засипвайки я със стотици 23 мм снаряди. Още един джип избухна в пламъци, а един димящ БТР М-113 зави и се вряза в стената на близкото здание. Мерсеев отново придърпа към себе си лоста за управление, издигайки МиГ-а почти отвесно към небето, това беше грешка. Силен удар разтърси самолета, и преди Сергей да успее да реагира, кабината започна да се изпълва с дим и пламъци. Виждаше всичко като на забавен каданс, димът бавно изпълваше кабината, а пламъците лизнаха летателния му костюм, неочаквано времето отново се забърза и рефлексите си казаха думата. Ръцете му сами се протегнаха към червените скоби на катапулта, пиропатроните изстреляха капака на кабината и миг по-късно катапултиращото кресло излетя в синьото небе.

Към следващата част или към съдържанието

Валери Андровски Изгревът на Червената звезда 2 (4)

Метаданни

Данни

Изгревът на Червената звезда 2

Информация

История

Сваляне / Връзки

Командир на 23 Гвардейска Ленинска танкова дивизия полковник Павел Серегатов

Тилова оперативна база на Алианса. Град Валядолид, Испания, 1953 г.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

Командир на 23 Гвардейска Ленинска танкова дивизия Павел Серегатов

Тилова оперативна база на Алианса. Град Валядолид, Испания, 1953 г.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

Капитан Сергей Мерсеев, позивна Ястреб-1. Командир на ударно авиационно крило „Ястреб“

Испания, 1953 г.

Лейтенант Сергей Мерсеев

Три години по-рано — 1950 г., авиобаза „Мачулищи“ край Минск, Беларуска СССР

Майор от авиацията Василий Яколев

Четири години по-рано. Събрание на висшия команден състав на съветските ВВС. Юли, 1949 г., почивна станция на ВВС, град Сочи

Авиобаза „Мачулищи“ край Минск, военно летище на 23-ти смесен гвардейски Краснознаменен авиационен полк. На 800 км от Москва, 1950 г.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“, Испания 1953 г.

Комдив Павел Серегатов

1953 г. Град Валядолид, Испания. Тилова оперативна база на Алианса. Минути преди втората атака

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

Комдив Павел Серегатов

1953 г. Град Валядолид, Испания. Тилова оперативна база на Алианса. Атака!

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеза де Вака“. Испания 1953 г.

Комдив Павел Серегатов

1953 г., Град Валядолид, Испания. Тилова оперативна база на Алианса. Битката!

1953 г. на 5 мин. от бойното поле

Капитан Мерсеев — позивна „Ястреб 1“

На острието на атаката

Танков командир Павел Серегатов, 1953 г., Валядолид, Испания

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

Целта е прихваната в радарния прицел

Две хиляди метра над земята

Капитан Мерсеев, позивна Ястреб 1

Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда 2 (4)