Алекс рязко увеличи скоростта и скоро квадрацикълът изскочи от тунела като болид от Формула 1. Рязката промяна от пълен мрак към слънчева светлина го заслепи напълно за момент, принуждавайки го да намали, а след това и напълно да спре квадрацикъла. Закри с длан очите си, предпазвайки ги от светлината, усещането определено не бе от приятните. А на очите му им трябваше известно време, за да свикнат и нагодят отново към ярката светлина на късния следобед. Ядоса се, че не го бе съобразил. Известно време премигваше с клепачи, докато погледа му не се проясни окончателно. Пред взора му се откри изпепелена от слънцето долина с издължена форма, отвсякъде обградена от високи и стръмни планински хребети с върхове побелели от сняг. Никъде не се виждаше друг път, освен този, по който бе дошъл. Алекс обходи с поглед разкриващата се пред него пустинна панорама. Навсякъде, докъдето му стигаше погледът, виждаше безводна земя, напукана и изсъхнала от ерозията. Дюни от наветия от бурите пясък се разпростираха по цялата долина и приличаха на пясъчни вълни. Тук-там се виждаха стърчащите над земята зелени кристали териум. Гранитните склонове също бяха проядени от зелените жилки на териума, който трансформираше скалите в още териум. Внезапно задуха горещият вятър, който опали лицето на Алекс и вдигна облаци прах. Маранята от нагорещения въздух се стелеше над земята и влошаваше видимостта. Железопътните релси, които излизаха от тунела, продължаваха право напред към центъра на долината. В далечината, на няколко километър от него, се виждаха няколко запустели постройки. Алекс извади бинокъла от калъфа и го вдигна към очите си, настройвайки го на максимално увеличение. Сградите светкавично се приближиха и той внимателно ги огледа за някакви признаци на живот. Ясно виждаше малка товарна гара с три или четири къщички около нея и няколко по-големи склада. Всичките изглеждаха запустели, с изпотрошени прозорци и издънени врати. Вятърът свободно навяваше пясък и прах и беше засипал част от сградите, образувайки малки полегати хълмчета с правилна форма. Алекс прецени, че за момента няма някаква видима реална опасност, но все пак, имайки предвид опита си до момента, реши да има едно наум. Човек никога не знае какъв сюрприз му готви съдбата. Съдбата бе като своенравна лека жена и това неведнъж бе доказано от негласните закони на Мърфи. Алекс извади от джоба си комуникатора и се свърза с Михаил.

— Миша, Инженера беше прав, наистина има таен тунел, който излиза в някаква долина, в центъра, и има гара с няколко склада край нея. Мисля, че извадихме късмет — може би това е, което търсим. Но като гледам, единственият път, за да попаднеш вътре или вън от долината, е през тунела, от който дойдох.

— Човек да не повярва… Старецът се оказа прав, а това може само да ме радва! Ние сме при моста и поставяме мини. — Михаил замълча за момент, след което продължи. — Добре стой където си, веднага ще се разпоредя да започнат с укрепването на моста. До един, максимум два часа, ще сме при теб.

— Докато се мотаете, аз мисля да отида и да хвърля един поглед на руините.

— Това едва ли е разумно Алекс. Ще си сам, без да има кой да ти пази гърба. Изчакай ни, няма закъде да бързаме.

— Спокойно, брат… Имам опит в тези неща, все пак съм търсач! А и вие ще има да се мотаете до вечерта. А и аз знам как да се грижа за себе си.

— ОК. Троши си главата — недоволно изръмжа Миша — но ако нещо стане, сам ще си си виновен!

— Спокойно! Няма, няма да ми е за първи път!

— Самоуверено копеле! — прихна да се смее Миша, но после добави сериозно — Добре, разбрахме се, скоро ще сме при теб. И все пак се пази, братко!

— Ясно, до после Миша.

След като приключи разговора с Миша, Алекс постоя още малко, наблюдавайки замислено полузасипаната от пясъка гара. Вдигна бинокъла и още веднъж внимателно и без да бърза огледа притихналите руини. Ако там се криеше някаква опасност, Алекс бе длъжен да я открие и да предупреди останалите. Досега бе оцелял, единствено защото бе умен и винаги бе действал пресметливо и хитро дори когато обстоятелствата бяха срещу него. Бе привърженик на принципа, че невинаги най-краткият път е и най-безопасен, затова и нямаше никакво намерение да се юрне през глава право към развалините. След като се убеди, че няма непосредствена опасност, превключи квадрацикъла от двигателя с вътрешно горене на електромотора. И сам си даде команда:

— Напред! — и завъртя дръжката на газта. Квадрацикълът подскочи напред, свистейки тихо с турбината. Алекс ускори леко, подскачайки по неравния железопътен насип. Според вградения в бинокъла далекомер се намираше на три километра от сградите на гарата. Когато око прецени, че до първата сграда остава около километър, рязко зави и свали квадрацикъла от железопътния насип. Машината веднага забави ход, защото гумите затъваха в мекия пясък и от това скоростта на придвижване падна. Алекс държеше под око постройките, като дебнеше и за най-малкото движение сред тях. Започна да описва дъга около гарата като гледаше да се държи на прилична дистанция. Реши да не привлича ненужно вниманието, минавайки през централния вход. Досега винаги бе спазвал основното правило на Търсачите — ако искаш да си жив, бъди незабележим. И благодарение на спазването на това правило бе останал жив досега. За един Търсач той беше направо на преклонна пенсионна възраст. Продължи да се движи на североизток, маневрирайки между пясъчните дюни, заобикаляйки гарата в тил. Караше докато не стигна няколко напълно погребани от пясъка склада, които образуваха поредица от хълмове и го прикриха от останалите постройки. Чак тогава Алекс насочи отново квадрацикъла към гарата. Караше предпазливо със скорост не повече от пет, десет километра в час, като непрекъснато се ослушваше за звуци, които да издадат чуждо присъствие. От време на време спираше, изправяше се на седалката на мотора и продължаваше да се оглежда и дълбоко поемаше въздух, душейки с носа си. Знаеше старата поговорка, че където има дим, има и огън, а където има огън, има и хора. Всеки нормален човек, мутант или изрод, предпочиташе храната си добре опечена. А пушека и миризмата на готвено се разнасяха на далече в чистия пустинен въздух. Сетивата на Алекс бяха изострени до краен предел, но той така и не усети нищо обезпокоително. Когато приближи полегатите хълмове от погребаните под пясъка складове, той спря и слезе от мотора. Извади от монтирания отстрани на кормилото калъф своя щурмови автомат Cobreti AR — 70 и приведен, започна да се изкачва по хълма. Когато наближи върха на хълма, се пльосна по корем и запълзя нагоре енергично, работейки с ръце и крака. Когато стигна върха, пред него се откри чудесна панорама към цялата гара. Опря автомата в рамото си и залепи бузата към приклада, наблюдавайки цялата територия през колиматорния мерник на оръжието. Нямаше никакво движение, нищо не помръдваше, изглеждаше така, сякаш и последният жив човек си е тръгнал оттук преди много, много години. Алекс полежа петнайсетина минути на върха на хълма, но така и не откри каквито и да било белези за чуждо присъствие. Не откри нищо обезпокоително, само вятърът тъжно свистеше, минавайки през разбитите стъкла на счупените прозорци. Когато се убеди, че няма непосредствена опасност, реши да действа. Стана и се заспуска по хълма като въртеше оръжието наляво-надясно, покривайки периметъра пред себе си. Влезе в най-близката триетажна сграда, която за негово учудване и късмет се оказа железопътната администрация. Навсякъде по етажите го посрещаха голи стаи с паднала мазилка, изтърбушени мебели и разбити чиновнически бюра и прозорци. Подовете бяха покрити с натрошено на сол стъкло и разхвърляни документи от пожълтяла хартия, която се разпадаше на прах и при най-лек допир с ръка. Природните стихии си бяха казали тежката дума, превръщайки всичко, създадено от човека, в ненужен боклук. След като се убеди, че в сградата няма нищо интересно, Алекс се зае с претърсването на останалите постройки. Навсякъде го посрещаше една и съща картина на пълно запустяване и разрушение. Гарата бе малка и я обходи цялата за има-няма петдесет минути. Нямаше нищо, навсякъде бе празно. Тези от големите складове, които не бяха погребани от пясъка, бяха пусти. Все едно някой бе дошъл с гигантска лопата и ги бе изгребал до край. Алекс не можеше да скрие разочарованието и няколко минути ядно псуваше. Новината за празните складове едва ли щеше да се хареса и на Миша. Надяваше се, че приятелят му няма да избухне гневно пред цялата банда главорези. Единственият им шанс да намерят нещо, бяха заритите под пясъка складове. Това бе последната им надежда, ако и те бяха пусти, всичките им усилия щяха да са отишли на вятъра. Цялата тази добре планирана и осъществена експедиция щеше да е напразна, една чиста загуба на време, ресурси и пари. Без изобщо да се споменават и взимат предвид всичките рискове, които поеха по пътя, за да стигнат дотук, в самото сърце на Кавказ. Щяха да са с десетки, дори стотици хиляди кредити назад, на червено. Алекс се почувства смъртно уморен. Седна на едно стълбище под навеса на един склад и зачака останалите да дойдат.

Наложи му се да почака доста. Според монтирания в GPS-а хронометър, бяха минали повече от три часа и слънцето вече бе високо в небето, когато от тунела се показа тъпата муцуна на първия от камионите на конвоя. Колоната от машини се насочи направо към гарата. Един от джиповете слезе от насипа, и вдигайки облаци прах, изпревари останалите машини, насочвайки се право към чакащия Орлов. Това бе Хамъра на Михаил, и когато машината спря, свистейки със спирачки, от нея се подаде ухиленият Миша. Но усмивката му веднага помръкна, когато видя навъсеното лице на Алекс.

— Какво е положението? Толкова ли е лошо?! — Михаил кимна към складовете.

— По-лошо от това няма накъде! — измъчено отговори Алекс и ядно добави — Складовете са празни! Или поне тези, които проверих и не са затрупани от пясъка.

Миша млъкна, приведе глава и нервно задъвка със зъби края на устните си. Настъпи неловка тишина, защото и двамата знаеха, че шансовете им да намерят нещо ценно и полезно главоломно намаляват и започваха да клонят към нула. И дори нямаше да са на нула, а на загуба от почти двеста хиляди кредита. Михаил се изправи в цял ръст и нервно отупа праха от себе си и твърдо заяви:

— Значи все пак още имаме шанс! Кой знае, съкровището, което търсим, може да е под носа ни! В някой от складовете, които не си успял да провериш!

— Доста съмнително, приятелю, каква е логиката те да са пълни, останалите да са празни. Освен това, те се намират почти до железопътната линия, и тях трябва да са опразнили първи — песимистично отбеляза Алекс.

— Не се отказвай толкова бързо, братче. Лично аз отказвам да се предам толкова лесно и няма да повярвам, че сме тотално прецакани, преди да сме проверили и последния склад!

— ОК, Миша, както желаеш, но да не кажеш после, че не съм те предупредил…

— Я по-ведро, не искам да те гледам такъв, увесил нос. С отчаяние няма да стигнем доникъде, Алекс. Животът е борба! Дълбоко в себе си съм убеден и знам, че не може да сме изминали целия този път напразно! Съдбата може и да е кучка, но не чак толкова голяма. Първо ще проверим основно всички складове, всеки един от тях и тогава ще му мислим!

— Добре, както кажеш. — Алекс се съгласи без особен оптимизъм.

— Изчакай ме тук, сега ще дам разпореждане на хората си и ще дойда.

Орлов дори не отговори, а само махна безнадеждно с ръка. Следвайки линията, камионите навлязоха в гарата и спряха по средата на комплекса пред сградата на железопътната администрация. Михаил бързо организира хората си и на всички редови членове на бандата раздаде по една лопата, а на лейтенантите — по един металотърсач. Раздели района на гарата на отдели зони на отговорност, като за всяка зона отговаряше по един от лейтенантите. За бандитите бе непривично да държат в ръцете си лопати. Не бяха свикнали с тежкия физически труд и някои недоволно зароптаха като разбраха какво се иска от тях. Михаил им кресна ядосано и веднага пресече недоволството в зародиш. След като получиха задачи, лейтенантите организираха гангстерите, разделяйки ги на групички от по няколко човека, след което всички се насочиха към районите, които им бяха определени за копаене. Бандитите започнаха да човъркат земята без особен ентусиазъм под зоркото око на преките си началници. Михаил проследи дали инструкциите му се изпълняват правилно, след което отново се върна при Алекс. Когато приближи, попита приятеля си:

— Знаеш ли откъде мога да държа под око всичките тия мързеливи непрокопсаници?

— Ела с мен! — Алекс стана от стъпалата на рампата — Знам точното място.

Продължиха надолу покрай линията, вървейки между редицата складове. Влязоха в административната сграда и се качиха по стълбището на третия етаж. Продължиха по коридора и пристъпиха в просторната ъглова стая, където някога се бе намирал счетоводният отдел. Разбитите прозорци заемаха двете външни стени на стаята. От нея се откриваше чудесен изглед към цялата гара и складовете около нея. Михаил пристъпи напред, застана до счупения прозорец и мълчаливо започна да следи как хората му работят. Копаеха с лопати, отривайки пясъка, покриващ складовете. Алекс също се приближи, уморено приседна на перваза и опря гръб в рамката на прозореца. Изгнилата дървената дограма изскърца под него, но издържа тежестта му. Алекс погледа ставащото навън и поклати глава съкрушено. Беше мръсен, потен и се чувстваше отвратително. Бе хвърлил толкова усилия и всичко бе напразно. Усещаше една пустота вътре в себе си. А и не беше закусвал и беше гладен като вълк. Избърса с опакото на ръкава потното си лице, след което свали раницата от гърба си и извади консерва свинско с картофи. Или поне това гласеше надписа на консервата. А дали това отговаряше на съдържанието, бе друг въпрос. Извади от канията камата НР и я заби в консервата, разрязвайки горната част. Вдигна консервата и предложи на Михаил.

— Искаш ли?

— Не, не съм гладен, благодаря.

Алекс само вдигна рамене и се зае със съдържанието на консервата. Извади ножа на разузнавача и го заби със сила в консервата. Видя бая зор докато отвори консервата, но бе възнаграден с гледката на сивкава пихтия със съмнителна миризма и не особено апетитен вид. Това, което минаваше за свинско с картофи, се оказа жилава трудна за консумация маса. Видя се принуден да извади и манерката и често да отпива вода, за да може изобщо да преглътне храната. Докато се бореше с опъващия му се обяд, попита:

— Какво ще правим?

— Имаш предвид ако не намерим нищо ли? Честно?! Не знам. Най-вероятно ще си съберем партакешите и ще се проберем вкъщи с подвита опашка.

— Както и солидни парични загуби.

— Да, това също.

— Ако не друго, Миша, поне опитахме. Това бе шанс, едно на хиляда или на един милион, но бе шанс!

— Така е — риск печели, риск губи. Този път загубихме Алекс, но се надявам следващия път съдбата да не е толкова гадна кучка и да ни компенсира по някакъв начин. Примерно, с личен харем, пълен с женски, готови да ти угаждат във всичко — ухили се до уши Михаил. — И там да ме очаква това сладко секси бебче Анита Уотсън. Топ репортерката на вечерните новини в NSB, която да е готова да изпълни всяко мое желание.

— Ех, мечти. На една ръка разстояние, а? Не преставаш да ме изненадваш, Миша, дори в такъв момент, когато сме на косъм от това, да загубим толкова много пари, пак жените са ти в главата! Ника и Вика не ти ли стигат? Или ти искаш нещо ново, нещо свежо, а? — намигна Орлов и също се усмихна.

— Не ме разбирай погрешно, Алекс, Ника и Вика са чудесни котенца. Но искам някоя истинска жена като Анита! — и продължи разпалено: — Гледал ли си репортажите от битката край Кьолн? Където ГДИ и НОД се бяха хванали гуша за гушата и стана еба си мелето? Повечето от мъжете репортери се държаха като истински путки, пълзяха на четири крака в калта и се молеха на Господ Бог да ги спаси. Докато тази мацка бе изправена в цял ръст, снимаше бойното поле и коментираше! Ето това е истинска жена! Огън жена!

— Добре, добре, убеди ме.

Шегите разведриха обстановката и поне за момент ги отвлякоха от нелицеприятната действителност.

Алекс мерна Инженера да минава под техния прозорец, нарамил една лопата, посочи го с пръст на Михаил.

— Накъде ли отива Сергей Павлович?

— Старецът ли? — Миша също надникна през прозореца — Не знам, него не съм го карал да копае. Все пак е на почтена възраст, а аз уважавам старите хора. Хе-хе.

Двамата проследиха с интерес как Инженера продължи да се движи по дългия перон, успореден на полузасипаната от пясък железопътна линията, разделяща гарата на две части. Въпреки че пластичните реконструктори от Якудза бяха се справили чудесно, състарявайки лицето на Инженера, нищо не можеха да направят по въпроса с походката и стойката му. Той не се движеше като старец, а по-скоро имаше походката на мъж в разцвета на силите си. Инженера подмина и последната сграда от гарата, и без да забавя ход, продължи да се движи право напред към пустошта.

— Става интересно — промърмори под носа си Алекс.

— Какво ли е намислил Старецът? — също полюбопитства Михаил.

Двамата мълчаливо наблюдаваха как Инженера се отдалечи на около триста метра от гарата и спря. Свали лопата от рамото си и започна да копае.

Михаил сбърчи вежди и попита:

— Защо, по дяволите, го прави?

— Не знам — отвърна недоумяващо Алекс. — Колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

Инженера копна няколко пъти, наведе се и огледа земята, след което пак нарами лопатата и продължи да се отдалечава все по-навътре в пустинята.

— Абе Инженера да не е… — и Михаил опря показалеца до слепоочието си и го завъртя няколко пъти — да не е изперкал от горещината?

— Пффф, аз по-скоро бих заложил на това, че ада ще замръзне или ние двамата ще полудеем, отколкото Инженера да е откачил. Досега не съм срещал по-студено, рационално и хладнокръвно копеле от него. Сам видя, дори в най=напечените моменти от боя с териумните плувци тоя остана спокоен като камък. А и леко се съмнявам да е луднал точно сега, и то ей така безпричинно. Действията му винаги имат смисъл, дори когато околните не знаят за какво става дума.

— Хммммм, щом казваш.

В това време Инженера се бе отдалечил на повече от един километър, като на равни интервали спираше и копаеше. Няколко пъти спря за по-дълго време, отстрани изглеждаше сякаш търси нещо. Копаеше на различни места, като с всеки следващ път се изместваше наляво в посока северозапад. От такава дистанция Инженера вече бе като малка точица, и на Алекс му се наложи да извади бинокъла, за да следи за действията му. Пронизителното писукане на комуникатора на Михаил стресна и двамата.

Миша веднага вдигна комуникатора и известно време слушаше какво му говорят, лицето му бързо помръкна. След като затвори телефона, се обърна към Алекс.

— Пробили са дупка в покривите на два от складовете. И двата са празни. Остава ни да проверим още три.

— Остава ни само да се надяваме, братко.

— Какво прави Стареца?

Алекс отново вдигна бинокъла към очите си.

— Насочи се към склона на близкия планинския хребет, както изглежда търси нещо.

— Това е ясно, но какво?

— Опааа, скри се зад скалите. И аз си задавам същия въпрос. — замислено отговори Алекс, без да сваля бинокъла от мястото, където се бе скрил Инженера — Всъщност… чакай, мисля, че започвам да схващам какво прави.

— Е?!

— Ако съм прав, може би все пак сме изтеглили шестицата от лотарията! — видя нетърпението на Миша и поясни — Инженера търси продължението на линията!

— Линията? Каква линия го гони?! Линията свършва тук, на гарата!

— Ако имахме малко мозък в главите си, и ние щяхме да се досетим! Виж и се убеди сам. Линията влиза в гарата, минава по цялата дължина и изчезва в пясъка. Но никъде няма спирачни буфери, с които обикновено завършват всички крайни коловози. Линията изобщо не прекъсва, а продължава нататък, към пустошта. А това значи само едно, че тук никога не е била крайната спирка, а по-скоро товарителница, на която са товарили и разтоварвали идващите влакови композиции.

Двамата се изгледаха развълнувано, и миг по-късно се втурнаха по стълбището като се блъскаха един друг кой да слезе първи. Алекс се оказа по-ловкият и първи изскочи навън от сградата, и като стрела се метна се на квадрацикъла, и включи двигателя. Турбината започна да свисти на все по-високи обороти. Обърна се към Миша и каза:

— Мятай се отзад! — И потупа седалката зад него.

— Да не съм ти гадже нещо!

— Не си, спокойно! Никога не съм имал толкова грозни и брадати гаджета! Хе-хе-хе — зацвили Алекс.

— Майната ти! — възмути се Михаил. — Имам си Хамър! Ще дойда с него!

— Хамърът е чак от другата страна на гарата! Няма смисъл да губим време, и стига си се лигавил!

— А сигурен ли си, че това нещо ще ме издържи? — съмнявайки се, попита Миша и ритна квадрацикъла по гумата.

— Дааа! Хайде качвай се на мотора. Стига си мрънкал. Обещавам да съм гроб, няма да казвам на никого, че си се возил на задната седалка на мотора ми като някоя уличница. Намигна Алекс, смеейки се.

Огромната лапа на Михаил плесна Алекс зад врата и секна смеха му. Михаил намести едрото си тяло на седалката и подметна:

— Няма да те хващам през гърдите! Тръгвай!

— Ок, както искаш. Ако се изтърсиш някъде по пътя като чувал с картофи, и си потрошиш кокалите, сам ще си си виновен! Дръж се, потегляме! — и рязко подаде газ.

Квадрацикълът подскочи като буен кон и рязко ускори, вдигайки облак прах след себе си. Рязкото ускорение едва не изхвърли Михаил от седалката. Алекс караше бързо, защото нямаше търпение да провери дали догадката му е вярна. Насочи мотора към мястото, където за последно бе видял Инженера. Караше направо, въпреки пресечения терен и без да заобикаля пясъчните дюни и на няколко пъти с двойния товар квадрацикъла опасно се накланяше на едната или другата страна, и едва не се преобърна. Но затова пък на относително равните участъци машината бързо скъсяваше разстоянието до планинския склон. Долината имаше източена амфитеатрална форма с дължина от седем, и ширина от три километра. Високите скалните зъбери, които я заобикаляха, бяха стръмни и набраздени от пукнатини и дълбоки каньони. Скоро стигнаха до мястото, където бяха изгубили от поглед Инженера, но него вече го нямаше.

— Е това вече си е мистерия — учуди се Михаил, докато двамата се оглеждаха в различни посоки. Дългогодишният опит на Алекс като търсач си каза думата и той първи се усети да огледа земята за следи от стъпки. Дирята водеше право към отвесните скали, а от Инженера нямаше и следа. Алекс се намръщи, след което вдигна рамене и подкара бавно мотора по следите. Чак когато се приближиха плътно до каменния рид, видяха, че скалата не е монолитна, а всичко е зрителна илюзия. Назъбеният ръб на един от почти отвесните гранитните хълмове се издаваше напред, прикривайки плитък скален каньон.

Откриха Инженера на петдесет метра навътре в каньона, стоящ загледан в една скала. Или поне това, което двамата приятели на пръв поглед взеха за скала. Когато приближиха, видяха, че това не е скала, а отлично замаскирана бронирана врата, сходна с типа, използван в банковите трезори на Капитолия. Но с наистина огромни размери, двадесет метра широка и десет метра висока. Двете й крила се плъзгаха по специални жлебове, издълбани в гранитната скала. Портата бе не само бронирана, но и отлично камуфлирана, повърхността й бе изкусно боядисана в различни тонове на сивото и имитиращи грубите гранитни скали наоколо. Самата тя изглеждаше здрава колкото гранитните скали, които я заобикаляха.

Миша и Алекс спряха до Инженера, а той се обърна към тях.

— Здравейте, господа. Мисля, че открих нещо интересно.

— И кога по-точно мислеше да споделиш с нас откритието си, а, старче?! — попита ядно Михаил, слизайки от мотора.

— Когато съм сигурен в това какво точно съм открил, господин Василиевич. Не по-рано. — студено отговори Инженера.

Във въздуха се усещаше как прехвърчат искри между двамата мъже и Алекс побърза да се намеси, за да разведри обстановката и да намали напрежението.

— Павел Сергеевич какво мислите, че е това? — и посочи с ръка портата.

— Очевидно е вход, млади човече.

— ОК, вход, но закъде?

— Ето това тепърва ни предстои да разберем. Според мен това е входът на депото от стратегическия резерв, което търсим. Михаил се приближи към масивната врата, оглеждайки я.

— Ето това вече е нещо сериозно! — и Миша удари с юмрук по стоманената врата. — Този склад е укрепен като истински бункер!

— А вие какво си мислите, млади човече?! Че това е шега работа! — с насмешка заобяснява Инженера — Изграждането на такива секретни съоръжения е струвало на държавата огромно количество материални ресурси и финанси, без да смятаме вложения труд. На места като това са се държали стратегическите резерви и суровини на СССР. Най-малкото, щеше да е доста странно ако вратата бе от шперплат!

Михаил стисна челюсти, сдържайки се да не нагруби Инженера, едно от нещата, които най мразеше, бе да го поучават. Пое няколко път дълбоко въздух, стараейки се да се успокои.

— Охо, вижте това! Някой преди нас вече се е опитвал да влезе! — отбеляза Алекс, сочейки вратата. В долната част на вратата, между двете застъпващи се масивни крила, имаше дупка. Дупката бе с човешки ръст, но много тясна. Дебелата стомана бе извита навътре, а назъбените остри ръбове проблясваха заплашително на следобедното слънце. От другата страна на вратата цареше пълен мрак. Никакъв шум не се чуваше отвътре. Алекс не обичаше особено тъмнината, като всеки човек и в неговите гени бе заложен първобитният страх от тъмното и неизвестното.

Михаил също оглеждаше назъбената дупка с интерес и вече обмисляше какво ще му трябва, за да проникне вътре. Зад тях се чу гласът на Инженера.

— Който или които и да са били, отдавна са си тръгнали. Направили са опит да си проправят път, използвайки насочен експлозив. Кумулативен заряд от минимум стотина килограма ТНТ или еквивалент в пластичен експлозив синтекс. Вратата е от еднометрова легирана стомана и затова не са успели да я разбият като хората. Или не са имали достатъчно експлозив, или са били аматьори и не са знаели какво правят, а може и двете. Опитали са да взривят вратата в най-здравата й част, там, където двете крила се застъпват, законтряйки се. Трябвало е да сложат експлозива в някоя от по-слабите опорни точки в ъглите.

Михаил, който с едно ухо слушаше обясненията на Инженера, бе извадил комуникатора и се свърза с Мухин.

— Мухин, прибирайте лопатите, събирай тайфата и до пет минути ви искам всичките при мен! — заповяда Михаил и обясни къде точно се намират.

— Ясно, шефе, — бодро каза Мухин, посрещайки заповедта с ентусиазъм — вече му бе омръзнало да се рови в пясъка. — За един миг сме при тебе!

Трябваше да почакат не един и два мига, а повече от петнайсет минути преди ревът от моторите на камионите да извести за тяхното идване. Колоната от петте машини, описвайки дъга, се нареди в полукръг около входа на малкия каньон. Суетейки се бандитите наизлизаха от камионите и джиповете, и бутайки се, се подредиха пред Михаил. В машините останаха само часовите в картечните турели. Михаил изгледа изпод вежди неравния строй. Застана пред тях и се изпъчи със своя немалък ръст.

— Ето какво, момчета, — започна Михаил — Достигнахме целта на нашата експедиция!

Отвсякъде се чуваха радостните викове на бандитите. Често казано на всички им бе омръзнало да се лашкат из пустинята в търсене на незнайно какво, което се намира незнайно къде. Битките с мутантите — канибали, териумните плувци, НОД и мръсните планинци никак не влизаше в гангстерската им представата за добре прекарано време. Виж, друго си бяха дивите купони, яката дрога, пиянските оргии до рано сутрин или дивия секс с по няколко жени наведнъж, и това вече бе достоен живот за една капитолска мутра. Затова и по пътя всички роптаеха недоволно и мърмореха под нос, оглеждайки се дали шефът не е наблизо. Но никой не смееше да се оплаче пред Михаил, всички познаваха лютия му нрав. Затова цялата банда посрещнаха новината, че са стигнали до крайната цел, с голяма доза облекчение и неприкрита радост.

— Така! Сега остава само един малък проблем… — Михаил изпитателно огледа нестройната редица от хора — Трябва да разберем какво има вътре и посочи с палец тъмната дупка във вратата зад гърба си. А за целта ни е необходим доброволец!

Почти тридесет погледа се насочиха към вратата, след което отново се фокусираха върху Михаил.

— Работата не е кой знае какво… — Всички доловиха фалша в гласа на Михаил. — Само трябва да се влезе и да се огледа набързо какво е положението. Няма нищо страшно, нали момчета? Кой ще е първи?

Отговори му мъртвешка тишина, и никой дори не помръдна. Михаил не бе особено разочарован или изненадан от реакцията на хората си, знаеше, че в бандата му няма отявлени самоубийци, идеалисти или глупаци. Идеалистите и ентусиастите обикновено първи даваха фира, затова всеки що-годе съобразителен бандит се стараеше да стои по-далеч от тях.

— Така, такааа… Май ви трябва допълнителен стимул, а? ОК, тогава, който влезе първи — и Миша си добави наум „И оцелее“ — ще получи и допълнителен процент от плячката!

Мълчанието ставаше досадно и липсата на доброволци започваше да лази по нервите на Михаил. Отново започна да ги убеждава, като със сетни сили се опитваше да не си изпусне нервите. Вече не говореше, а ръмжеше.

— Какво толкова се шубелисвате! — и добави ядно — Не сте никакви гангстери, а страхливи улични пачаври! Какво толкова може да има там!

Веднага се чуха няколко различни гласа от задните редици.

— Мутанти — канибали…

— Или гигантски мутирали териумни паяци! Като ония в пустинята Гоби!

— Да, да, като онова слузесто чудовище с пипалата, което даваха във филма по „Териум Географик“!

— А може и да е някое мутирало растение, хищник! Което дебне тихо в тъмнината невинни жертви дошли да оплячкосат стария бункер?!

— Неее, по-скоро има различни типове капани или противопехотни мини…

— Абе, един бог знае какво има там!

Михаил мълчаливо слушаше все по-новите и по-невероятни предположения, кое от кое по-страшни и започваше да изпада в тих див бяс. Едва сдържайки се да не почне да крещи, изръмжа:

— Ние сме банда, а не демокрация! Ако веднага не ми изкарате един доброволец, който да влезе вътре, Ви обещавам, че ще ви подкарам всичките с шутове в гъза натам!

Още дори преди да е завършил със заканата, една невзрачна дрипава фигура изхвърча от задната редица, залитна, препъна се и се пльосна на пясъка.

— Аааа, ето това вече е друго нещо — зарадва се Михаил — Охоооо, Плъх! Отдавна не те бях мяркал. Колко мило от твоя страна, а същевременно и доста странно, точно ти да кандидатстваш за доброволец.

Гърчещото се като пясъчен червей човече тихо изписука:

— Миша, шефе, станала е грешка! Аз не съм доброволец! Някой нарочно ме бутна!

— Плъх, като гледам има-няма тридесет човека, които няма да се съгласят с теб. Всеки ще потвърди, че ти сам и напълно доброволно реши да кандидатстваш за тази мисия! Обещавам ти, че ако ти се случи нещо, ще те погребем с всички военни почести. Мухахахаахах — започна да се залива от смях Михаил.

Отвсякъде се чуха утвърдителни викове.

— Да, Плъх, стига си се излежавал!

— Мислиш си, че не виждахме как при всеки бой, докато другите се биеха рискувайки живота си, ти се скатаваше!

— Да, да, аз го видях да се крие се зад сандъците с консерви!

— Хайде, Плъх! Време е да изпълзиш от мишата си дупка, в която си се сврял, и да свършиш нещо полезно.

Под одобрителните възгласите на тълпата Михаил изправи на крака Плъха и го повлече към чернеещата се дупка. Тълпата ги последва, а Алекс, който стоеше отстрани, с одобрение наблюдаваше случващото се. Изпитваше удовлетворение и вътрешно задоволство. Мразеше Плъха откакто се помнеше, не познаваше по-долно, подло и продажно същество от него. Вече на няколко пъти се бе разминавал на косъм със смъртта и си мислеше, че Плъха определено имаше пръст в това. Подъл и отмъстителен, с тези две думи можеше да се опише цялата личност на това дребно злобно човече. Алекс винаги беше нащрек, когато Плъха беше край него, защото гнидата във всеки един момент можеше да му забие нож в гърба, и то с усмивка на уста. Разбираше защо Михаил държи Плъха при себе си, той бе отличен доносник и интригант. Както и способен агент — провокатор, доставящ информация и пускащ противни слухове за конкуренцията. Плъха видя, че тълпата е настроена срещу него, и че този път няма шанс да се измъкне.

— Поне ми дайте ми оръжие!

Михаил кимна утвърдително.

— Чухте Плъха, дайте му оръжие!

— Ето, Плъх, заповядай! — подметна някой ехидно и метна на пясъка до него един стар очукан фенер.

— Но това е фенер!

— Ами правилно, за какво да ти даваме оръжие! Да не вземеш да се гръмнеш по невнимание! И тогава пак ще трябва да пращаме някой друг! А така поне ще виждаш в тъмното и ще кажеш какво има там! Мисълта за това накара бандитите да се разсмеят от сърце. Единствено Плъха не се смееше, само малките му черни очички злобно стрелкаха заобикалящите го мъже.

— Влизай! — заповяда нетърпеливо Михаил. — Търпението ми е на привършване!

— Нееееее, не искам! — Плъха опита за последно да се отърве и се тръсна на прашната земята и не искаше да става.

Но тия не минаваха на Михаил, ядосан, той сграбчи Плъха за яката и го вдигна като малко пале. И със засилка го метна през тесния отвор. Плъха дори не успя да хлъцне от изненада, когато полетя в тъмнината. Чу се звучно тупване, миг по-късно квичене, все едно колят свиня, и шум от падащи предмети. Мъжете стиснаха оръжията си в очакване. Но нищо не се случи. Всички се ослушаха напрегнато, но отвътре не се чуваха други звуци.

— Плъх, ееееейййй Плъх? Как си? — извика Михаил докато гледаше в тъмния отвор. Никой не отговори.

— Ей Плъх, не ме карай да идвам. Няма да ти хареса! — отговори му единствено ехото от собствения му глас.

— Шефе, дай да метнем една граната вътре, за по-сигурно, а? Плъха така и така е мъртъв… поне да пречукаме и гадината, която го изяде. — предложи Мухин.

— Ех, Мухин, Мухин — поклати глава Михаил — Ти и твоята мания по експлозиите… Но от друга страна си прав! Ще отмъстим за тебе, Плъх! Бе долна отрепка, но твоята грозна муцуна ще ми липсва! Давай, Мухин, прати им подарък!

Мухин се приближи предпазливо и с опасение до тъмния отвор пробит във вратата. Издърпа шплента на гранатата и вече се канеше да я метне. Когато отвътре се чу някакъв шум.

— Плъх, жив ли си?! Какво виждаш?

— Ъъъ, жив съм, Миша! — с жален глас изблея Плъха — Но се ударих лошо! А и нищо не виждам, тъмно е!

— Идиот! Имаш фенер! Огледай се по-внимателно, глупако, и кажи какво виждаш!

— Ааа, да. Амии има някакви рафтове, стени, под… И някакви боклуци по рафтовете — гласът на Плъха трепереше от страх.

— Нещо друго? Като мутанти — канибали, човекоядни растения, извънземни зелени човечета или въоръжени туземци, опитващи се да ти подпалят задника?

— Не, няма никой! Навсякъде е мръсно и има много боклуци!

Някой от тълпата бандити се пошегува:

— Боклук при боклука отива, нали така, момчета!

Всички се разсмяха весело.

Михаил предупредително вдигна ръка:

— Тихо момчета, нямаме време за глупости. Искам всички да отидете до камионите, да вземете фенери, с по няколко комплекта резервни батерии за всеки — след което отново извика:

— Ей, Плъх! Стой където си! И ние влизаме. Междувременно не пипай нищо, не шавай никъде, а най-добре и не дишай! Нямам никакво желание с тия твои две леви ръце да натиснеш някой червен бутон и да ни взривиш!

Михаил отново се обърна към събралата се банда, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на останалите:

— Имам усещането, че ще падне доста търсене, преди да намерим това, заради което сме дошли. — и продължи на висок глас — Затова, вземете повечко вода и храна от НЗ (Неприкосновения Запас) — след кратък размисъл, добави: — А, да, и още нещо — всички да си сложат бронежилетките и шлемовете. Човек никога не трябва да подценява неизвестното. Донесете за мен и за Алекс.

— А какво всъщност търсим, шефе? — попита Степан, един от старата гвардия в бандата.

— Като го видите, ще разберете — отвърна малко несигурно Михаил, и той самия не бе много сигурен какво има в депото.

Докато тълпата бандити отиваше да се снаряжи, Алекс се приближи до Миша и попита тихо:

— Какво правим, влизаме ли?

— Да, Алекс. Но какво ли ще намерим вътре, ето това е въпрос за милиони. — Михаил се обърна и с властен тон извика при себе си тримата си лейтенанти. Изгледа всеки един от тях преценяващо и започна да раздава индивидуални заповеди на всеки един.

— Ето какво, ребята, ще се разделим на няколко групи, за да подсигурим, както фронта така и тила си.

— Мухин, твоята група влиза първа. Провери екипировката на хората, виж дали всеки е взел батерии за фенерите, храна и вода.

— Слушам, шефе!

След това Михаил се обърна към втория лейтенант.

— Сергей, вие ще подсигурите периметъра срещу евентуално вражеско нападение отвън. Разпредели хората по външния периметър и кажи на постовите в картечните турели да не дремят. Ясно?!

— Да, бос! — потвърди Сергей.

— Григорий, ти и твоите хора ще сте в резерва. Ако стане напечено, ще разчитаме на вас да ни спасите задниците, или поне да прикриете отстъплението ни.

Григорий само кимна мълчаливо, че е разбрал.

— Добре, получихте си задачите, да действаме!

Алекс извади от кобура верния си ТТ=43, провери пълнителя, изтегли затвора назад и го пусна, вкарвайки патрон в цевта. Бе напълно готов.

В това време първата напълно екипирана група от десет бандити се нареди около тесния отвор в бронираната врата. Мухин за последно проверяваше екипировката на хората си, зареди картечницата, която държеше в ръцете си и даде последни инструкции:

— Влизате вътре и веднага се разгръщате! Стьопа, ти и твоята тройка — наляво, Вадим, ти и твоите хора — надясно. Останалите — след мен. Не се скупчвате на едно място като стадо овце, за да сте лесна групова мишена! Разпръснете се, за да покрием по-голям периметър! Готови?! След мен, маймуни! Искате да живеете вечно ли! Давай, давай, давай! — Мухин с мъка се промуши през тесния отвор и изчезна в тъмнината. Останалата част от хората му се скупчиха около прохода, подканвайки се един друг да влизат по-бързо.

Михаил изчака и последния от групата на Мухин да влезе, след което зареди своя щурмови автомат М-16 и също влезе. Миг по-късно го последва и Алекс.

Алекс се промуши през назъбената дупка във вратата и попадна в царството на мрака. Веднага включи фенера и започна да се оглежда. Другите вече бяха включили фенерите и лъчите светлина хаотично се мятаха в различни посоки. Алекс плавно завъртя фенера, който държеше в лявата си ръка. В лъча на фенера попадаха купчини вехтории, силуетите на другите хора от експедицията, както и редиците рафтове. Много рафтове, плътно наредени един до друг, стигащи до тавана. Хората се суетяха около тях, говорейки си тихо. Алекс насочи лъча на фенера по дължината на рафтовете, но не видя края на залата, в която бяха попаднали. Между редиците от рафтове имаше тесни коридорчета, по които можеше да мине човек. Алекс освети рафтовете. На полиците имаше натрупани безформени купчини от парцали. Усети, че започва да му става студено и потръпна. Вътре бе тъмно и хладно, рязко контрастираше с жегата отвън. Приближи се до най-близкия рафт и разгледа парцалите, които се въргаляха на него. Приличаха на плат, или на някакъв вид дрехи, но не можеше да определи точно. Тъканта бе кафява на цвят и бе изгнила. Както изглежда, атмосферните условия си бяха казали думата. През дупката във вратата влизаше топъл въздух отвън и образуваната в резултата на конденза влага, бе съсипала складираните платове. Остатъците от плата бяха покрити със зелената патина на мухъла. Мухъл имаше дори и по пода и тавана. Алекс чу как някой се приближи зад гърба му.

— За сега не е много обнадеждаващо. — разочаровано каза Михаил — Надявам се да не сме били целия този път заради купчина парцали.

— Да видим по-нататък. — предложи Алекс и се обърна към центъра на склада — Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, Миша. Нататък може и да е по-добре.

Алекс произволно избра посока и тръгна, приятелят му го последва. Двамата тръгнаха между рафтовете, навлизайки все по-навътре в тъмната зала. Никой от тях нито усети, нито забеляза как пресякоха невидим инфрачервен лъч, пресичащ проходите между рафтовете, и задействащ тихата аларма. Но процесът от последователните събития бе задействан.

Прекъсването на лъча послужи като сигнал за тревога на спящата автоматична отбранителна система. Някъде дълбоко под земята вече виеше тревожно аларма, огласявайки с ехото си пустите коридори. Подсистемите се пробуждаха една след друга, активирайки отделните защитни компоненти на базата. Активираха се сензорите и обемните датчици на отделните нива на базата, служещи едновременно, както за проследяване на целите, така и за прицелване на автоматизираните оръжия. След няколко секунди главният кибернетичен мозък на базата се бе събудил. Активираха се и резервните дублиращи системи, в случай че главната откаже, бъде повредена или унищожена. Вече няколко топловизионни камери наблюдаваха нашествениците и подаваха информацията към главния кибермозък, който анализираше постъпващата информацията. А дали това бяха приятели или врагове, щяха да покажат действията им и наличието на системен ключ. Кибернетичният мозък следваше архаичната компютърна програма, написана от отдавна мъртвите и превърнали се в прах съветски програмисти. Следвайки инструкциите, записани в програмата, кибернетичният мозък подаде електричество към оръжейните платформи и мина в режим на очакване. Всяка оръжейна платформа бе напълно автоматична бойна единица, но преди да бъде активирана и напълно готова за действие, й бяха необходими няколко минути за подготовка. В това време се извършваше проверка на прицелната система, проверяваше се оптиката и топлините сензори, механизмите за подаване на боеприпаси, както и механиката на самите оръжия. Оръжейните платформи извършваха самодиагностициране и подаваха сигнал за готовност към главния мозък на базата. Той анализира постъпилите данни. Към момента 87% от отбранителните защитни системи функционираха изправно. Останалите 13% подлежаха на ремонт, но за тази цел липсваше обслужващ персонал. Последната диагностика и ремонт на системата бяха извършени преди 14 години, 7 месеца, двадесет и три дена, девет часа, тридесет и седем минути и 55 секунди. Но като цяло отбранителната система бе готова за действие. Мозъка извърши прогнозна оценка, на база постъпващите от сензорите данни за броя, въоръжението и екипировката на натрапниците, както и за готовността на отбранителната система. Изчисленията показваха с вероятност от 99%, че натрапниците ще бъдат унищожени, преди да успеят да окажат каквато и да е сериозна съпротива. Нанесените повреди върху инфраструктурата на базата ще бъдат минимални. Ако кибернетичният мозък можеше да изпитва човешко чувство, най-близкия аналог на такова щеше да е задоволство.

Алекс и Миша вървяха, следвайки един от коридорите между успоредните рафтове.

Зад гърба им все по-слабо се чуваха гласовете на останалите. Известно време вървяха мълчаливо като осветяваха пътя си в тъмнината. Алекс рязко спря и Миша почти се блъсна в него.

— Стой, виж този рафт не е покрит с мухъл. А и складираните стоки както изглежда са се запазили. — Двамата се приближиха към въпросния рафт, осветявайки го. Върху полиците лежаха наредени пакети от дебела промазана хартия. Пакетите бяха плътно наредени един върху друг и бяха омотани в канап, който стягаше хартията. Алекс и Миша се спогледаха и Алекс първи посегна и взе един от пакетите, докато приятеля му светеше с фенера. Алекс прекара ръка по хартията.

— Пакетът е отлично запазен. — констатира Алекс.

— Какво е? — попита нетърпеливо Миша.

— Не знам, но е тежко. Тежи поне десетина кила.

— Давай, отваряй го по-бързо.

Алекс извади от канията на ръката камата НР и разряза канапите, които омотаваха пакета, след което го разопакова. Отдолу се показа странна кафява дреха от груба материя.

— Какво по дяволите е това?

— Мисля, че се досещам — отговори несигурно Алекс — Ако не се лъжа, това е униформа… и, то, съдейки по пагоните, на редник от съветската армия! Попаднали сме на вещеви склад.

— Еба си шибания късмет! След толкова труд и ходене по мъките очаквах какво ли не… Злато, сребро, диаманти, уран, гориво, храна, каквото и да е друго, но не и тези боклуци!!!

— Миша, успокой се малко! Може би не е чак толкова зле, колкото изглежда.

— В смисъл?!

— Ами като начало сам виж — не се отдалечихме кой знае колко от входа на склада, а вече намираме запазени дрехи. Това значи, че по-голямата част от складираните тук стоки не са пострадали от времето, влагата и мухъла. Освен това складът е огромен. Сигурно разполагаме с хиляди, може би десетки хиляди униформи. Това са връхна дреха, куртка и панталон, виж — в комплекта дори има долно бельо — гащи, потник и чорапи, това допълнително вдига цената. По десет, двайсет кредита парчето и ще си покрием разходите. Я, светни тук.

Алекс остави пакета на рафта и се наведе към най-долната полица.

— Виж това! Груби, но здрави войнишки ботуши. И са в отлично състояние! Кой да повярва след толкова много години.

— Е така вече е по-добре — каза вече поуспокоения Михаил — както сам казваш, може би поне ще си избием разходите за експедицията.

— Повече от това, не се ли досещаш? — Алекс изгледа приятеля си като слабоумен.

— Какво?!

— Ами всичките тези дрехи и обувки са произведени преди повече от осемдесет години. А тогава не е имало толкова развити индустриални технологии. Почти не е имало синтетика, всичко се е произвеждало от естествени материали. Дрехите са изтъкани от вълна, а ботушите са от истинска кожа!

— Охо! Вълна, истинска вълна! Дрехи от вълна могат да си го позволят само богаташите в сините зони! И обувки от кожа! Ударихме шестицата, Алекс! Потри доволно ръце Миша.

— Жалко, че всичките дрехи са военни униформи, и са в кафяв цвят.

— Споко, друже — Миша силно тупна приятеля си по рамото. — Това е бял кахър. Имам едно приятелче, което държи нелегални шивашки цехове в източните покрайнини на Капитолия. Обикновено работничките му са емигрантки, а какви парчета има сред тях, не е истина. Ако си човек на шефа, ти пускат без проблем, братче. Има всякакви, италианки, гъркини, сръбкини, българки, дори французойки! Направо изборът е богат, напомни ми някой път да те заведа.

Алекс прочисти гърлото си:

— Ъхъмм, лошо няма… но говорехме за друго. А не за това какви отрепки са приятелчетата ти от сенчестия бизнес.

— Аааа, да. До къде бях стигнал… сетих се — до цеховете. Та тоя пич има отлични японски биоразграждащи многоплотерни станове, които аз му доставих преди няколко години по контрабандните канали. Естествено, без да ги минават през митниците, и то срещу скромна комисионна, затова ми дължи някоя и друга услуга. Та в приемника на тези машинки натъпкваш суровината, това може са всякакви отпадъци, синтетични парчета плат с различна големина или цвят, няма значение. Станът автоматично ги разгражда на съставните химически компоненти, след което ги реконфигурира според зададената програма. На изхода излиза едноцветен или многоцветен плат, който може да бъде разкроен в различни модели дрехи по желание на клиента.

— Тоест всичките тези войнишки униформи може да се използват като суровина за производството на други дрехи от вълна?

— Да, приятелю! И тука вече говорим за стотици хиляди кредити! А кой знае… дори и за милион!

— Е това вече е друго нещо, Миша! Сега остава само да видим как ще организираме и транспорта. Стоката е много, но и пачките с кредити ще са много!

— Имам няколко идеи по въпроса.

Разговорът им бе прекъснат от няколко разтревожени вика кънтящи силно в затвореното помещение. Алекс инстинктивно извади своя пистолет, и държейки с едната ръка оръжието, а с другата фенера, започна да се оглежда за нападателите.

Михаил веднага прикачи фенера към дулото на М-16 и също се оглеждаше разтревожен за евентуална опасност. Алекс си помисли, че си е позволил да се отпусне, а загубата на бдителност в такива условия не бе добра за здравето. Суматохата се увеличаваше и двамата се затичаха към източника. В далечината се виждаха фенерите на останалите от експедицията. Това, че не се чуваха изстрели, и че не се водеше престрелка, бе успокояващо. Но тъмнината и неизвестността от това, което ставаше, действаха потискащо на психиката. Когато двамата приближиха видяха, че хората се бяха събрали на едно място и разпалено обсъждат нещо.

Още с приближаването си Михаил веднага взе ситуацията под контрол.

— Какво, по дяволите, става тук? Кой и защо викаше?

— Шефе, ела! Виж какво открихме! — извика го Мухин.

Тълпата се раздели на две пред Миша, давайки му път. Алекс се възползва от това и плътно се залепи за него, следвайки го. Когато наближиха, видяха какво бе развълнувало толкова хората.

На пода лежаха два сгърчени мумифицирани трупа, а навсякъде около тях, по рафтовете и пода бе покрито с нещо като ръждиво червена боя. Беше близко до акъла и Алекс се досети, че това е кръв. Изненадващото бе голямото количество пролята кръв, приличаше по-скоро на сцена от някой хорър филм по холонета или на кланица в някоя от месопреработвателна фабрика. Изглежда за предходните търсачи на съкровища складът се бе превърнал и в тяхна гробница.

Алекс и Миша се наведоха над телата, осветявайки ги с фенерите. Дрехите, както и самите трупове, бяха отлично запазени. Кожата им бе изсъхнала и приличаше на пергамент, опънат върху черепа и скелета на телата.

— Какво мислиш, Алекс? — попита Миша.

— Ами едва ли са умрели от старост, или от глад. Като се абстрахираме от това, че единият няма глава, а другият има две дупки в гърдите с големината на юмрук, бих казал, че са в отлично състояние!

— Да ти имам извратеното гробарско чувство за хумор!

— Просто констатирам фактите, Миша.

— Въпросът е какво ги е убило? Мутанти, болест, някой ги е нападнал, или са се изпокарали помежду си, защото не са могли да поделят плячката.

— За съжаление, това могат да ни кажат само те — Алекс кимна към двата трупа, но не се сдържа и вкара малко черен хумор. — За съжаление, нямам научна степен по Вуду магия, иначе щях да съживя мъртвите и да ги попитаме.

Напрегнатите ситуации винаги му действаха така, шегуваше се мрачно. Но Михаил не обърна никакво внимание на плоските му шеги.

— Ако в тези катакомби все още има нещо живо, което дебне плячката си, и е готово да убива… трябва да знаем, защото плячката в случая сме ние. Михаил чу как зад гърба хората му неспокойно се размърдаха, оглеждайки се. Хаотично насочваха фенерите, пронизваха околния мрак, хвърляйки неясни сенки по стените и тавана.

— Като гледам липсващата глава на този пич, и дупките в гърдите на другия, едва ли ще да е болест или мутанти. Поне аз не съм чувал за такава болест, от която изчезват глави. А, ако бяха мутанти, да бяха взели телата, за да оглозгат месото до бели кости. Не се връзва с това, което виждаме, Миша.

Михаил хвана с две ръце мумията с дупките в гърдите и я обърна по корем. Беше лека като перце, но това, което го интересуваше бе съдържанието на раницата. Но не намери нищо интересно, само дрехи, храна, манерка с вода и патрони за GAU-3 Eliminator. Старото ръждясало оръжие се въргаляше на пода до мумията.

— Кога ли се е случило? — попита заинтересовано Михаил, продължавайки да се рови във вещите на мъртвеца. — Ако се съди по екипировката и дрехите едва ли е било преди повече от десет години.

— Ами, сега ще проверим. — Алекс прибра пистолета в кобура, и клекна до обезглавения труп, след което вдигна лявата му ръка. Досегът със сухата мумифицирана кожа бе неприятен, а и мародерстването на трупове не бе по профила му на Търсач. Но нямаше друг начин, това, което го интересуваше, бе часовникът на китката на трупа. Часовникът бе механичен, целия издраскан и очукан. Бе спрял, а от стрелките и цифрите върху напукания циферблат ясно се виждаше датата, годината и часа. 14 април 2032 година.

— Преди седем години — отбеляза Алекс — Доста време е изтекло оттогава.

— Да, но опасността може би още съществува.

— Така е, но седем години са доста време. Все пак си прав, надяваме се на най-доброто, и се готвим за най-лошото. Алекс се изправи и се отдръпна от труповете. Извади от джоба си пакет с хигиенни кърпички, извади една и избърса ръката си, с която бе пипал трупа. Беше си малко маниак на тема чистота и когато имаше възможност, винаги поддържаше личната си хигиена. Вляво от тях, през няколко редици от рафтове, някой извика:

— Хей, шефе, тука има още четири трупа, изглеждат като минали през месомелачка!

— Добре, стига врещя, сега идваме! — изкрещя в отговор Миша и се изправи.

В суматохата и блъсканицата никой от бандитите не чу тихия свистящ звук, който се разнесе над главите им, когато в тавана се отвориха кръглите люкове и от тях се спуснаха спонсоните на оръжейните платформи. Самите платформи бяха разположени по такъв начин, че им се осигуряваше отлична зона на обстрел по дължината и ширината на проходите между рафтовете. Автоматичните платформи припокриваха секторите на обстрел между тях, и то по такъв начин, че по една цел можеха да стрелят няколко турела. Никъде не оставаше мъртво, недостъпно за обстрел пространство, където евентуално нарушителите можеха да се укрият. Примитивните мозъци на турелите изпращаха информация един до друг, разпределяйки целите помежду си. Пневматичните зареждащи системи на отделните турели изтеглиха затворите на оръжията назад и рязко ги пуснаха, вкарвайки 14.5 мм едрокалибрени патрони с волфрамов връх в цевите на оръжията.

Алекс още си бършеше ръцете с хигиенизиращата кърпичка, когато усети косъмчетата по врата си да настръхват. Обикновено това ставаше, когато имаше пряка опасност за живота му. Бе свикнал да се доверява на инстинктите си, досега те бяха спасявали живота му не един път.

Плъзна дясната си ръка бавно надолу по бедрото си, и я вкара под широкото наметало, с което бе облечен. Пръстите му се сключиха върху ръкохватката на ТТ-43. Свали предпазителя с палец, сложи показалеца върху спусъка на оръжието, обирайки мекия спусък и плавно извади оръжието от кобура си, като не спираше да се оглежда нервно. Не разбираше откъде идва опасността, сякаш идваше едновременно от всички страни, а това бе невъзможно.

— Какво става, Алекс, какво се оглеждаш като обран евреин?

— Не знам, Миша, но изведнъж ми стана неспокойно, много неспокойно. Инстинктите ми просто крещят, че тук става нещо нередно. Има нещо сгрешено в цялата картинка, в цялата тази история, тия два трупа също не ми харесват. Просто това, което става, не ми харесва. Трябва да се махаме от тука! И колкото по-бързо Миша, толкова по-добре!

Хората в събралата се около тях тълпа също зашаваха неспокойно.

— По-спокойно, братко, нормално е човек да получава пристъпи на клаустрофобия в затворени пространства. — опита се да го успокои Михаил, стреснат не на шега от рязката промяна в поведението на приятеля си. — А и тази тъмнина, действа на нервите на всички, на мен също. Няма нищо страшно. И Миша се изсмя фалшиво. Самият той бе учуден дори уплашен от странното държание на Алекс. Зад гърба му се чу сухия и ясен глас на Инженера.

— Ако бях на Ваше място, господин Василиевич, щях да се вслушам в думите на вашия приятел.

— Старче?! — Миша рязко завъртя М-16 с прикачения към нея фенер по посока на гласа и освети Инженера — не ти ли бях казал да стоиш при камионите?!

Инженера не обърна никакво внимание на думите на Михаил, просто вдигна лъча на фенера нагоре и се загледа в тавана. Останалите проследиха пътя на лъча и също вдигнаха глава. Няколко секунди в тъмната зала цареше тишина, след което се разнесоха уплашените викове на хората, докато всички осветяваха тавана с десетките висящи от него картечни турели.

— Мамка му!

— Олелеее…

— Е сега си еба…

— Да се махаме оттук! — изкрещя паникьосано някой зад Алекс.

— Бягайте, бягайте, ако ви е мил животът!

— Мисля, че се изпуснах в гащите.

— Господи, пресвета Богородице! — започна да се моли някой.

Положението излизаше извън контрол и Михаил изрева с цялата сила на дробовете, опитвайки да потуши паниката в зародиш.

— Тихо, тихоооо! Никой да не мърда идиоти! Ако дори, ако само един от вас си поеме дъх без мое разрешение, ви обещавам, че ще светя маслото на всички ви!

Всички застинаха на място, всеки знаеше, че заканата, която им отправи Михаил, не е празна заплаха. Михаил бе човек на думата и действието, обещаеше ли нещо, го правеше. В настъпилата тишина се чуваше тежкото дишане на уплашените от дебнещата ги смърт мъже.

— Старче, какво мислиш за това? — попита грубо Михаил, сочейки с пръст към тавана.

— Това, господа, е отбранителна автоматична установка УТК-14 — и Инженера освети с фенер висяща от тавана оръжейна платформа — Тя е реликва от ерата на Съветския съюз и обикновено се използва за отбрана на бази, командни пунктове или други особено ценни активи.

Гласът на Инженера, докато обясняваше, звучеше напълно спокойно, все едно се намираше на лекция в университет, а не под прицела на смъртоносни оръжия.

— А защо не стрелят?

— Това вече е добър въпрос, господин Василевски. Както изглежда, всичко зависи от програмирането, както и от нашето поведение и реакции. За момента нашето поведение е в заложените в програмата рамки. Съответно и автоматичната отбрана система не стреля.

— А дали е в работещо състояние?

— Ако се съди по състоянието, системата е напълно функционална. В автоматичните оръжейни платформи от този клас имат интегрирана система за самоподдръжка, която омаслява всички детайли и движещи се механизми, предпазвайки ги от ръждясване. Също така имат индивидуални прицелни системи, контролирани от примитивен кибернетичен мозък.

— Ахааа, ами ако си тръгнем бавно към изхода, без да бързаме и без да правим резки и заплашителни движения?

— Ами в такъв случай бавно, и без да бързаме, ще отидем в гроба. Не мисля, че това ще бъде мъдра постъпка от наша страна. Прави впечатление разположението на телата, на нашите злополучни мумифицирани предшественици. Ако обърнахте внимание, всичките намерени трупове са ориентирани по посока на вратата. Това, от своя страна, налага извода, че са били убити, когато са се опитвали да напуснат бункера.

— Аз казвам да бягаме — по-добре да рискуваме, отколкото да чакаме автоматиката да ни изпозастреля като патки — твърдо заяви Миша — ние сме почти двадесет човека, а картечните турели между нас и изхода са само три. Може да използваме редиците метални рафтове за прикритие, те ще ни предоставят допълнителна защита. Все пак това са тъпи автомати, ще стрелят по най-близкия от нас, а останалите ще имат шанс да се измъкнат. Ще загубим няколко човека, но повечето ще отърват кожата. Защитната система просто няма как да се справи с толкова много движещи се цели, няма да успее да ни изтрепе всичките. Нали така, момчета?!

От събралата се тълпата се чуха одобрителни викове и рев на съгласие.

Инженера изчака виковете да стихнат и посочи с ръка мумифицираните трупове на пода.

— Тези хора сигурно са си мислили същото. Най-глупавото, което може да направим, е да бягаме! Нека ви обясня ситуацията, млади ми приятели. Този тип оръжейни платформи разполагат с вградена видеокамера и топловизор, това им позволява да водят точен огън, не само при наличие на светлина, но и в пълен мрак. Колко си мислите, че ще пробягате в тази тъмница, без да гледате внимателно къде стъпвате и какво ви попада под краката, а? — Инженера пое дълбоко дъх и продължи — Контролът и управлението на турела се осъществява от примитивна за днешните стандарти кибернетичен мозък, с наченки на изкуствен интелект. Отделните турели са свързани в обща информационна мрежа и обменят данни помежду си. По този начин те разпределят целите си, дори един от турелите да изгуби целта си, той предава информацията на съседния, който отново прихваща целта. Така че, дори някой от турелите да не успее да ви убие, следващият ще го направи със сигурност. Мога да отбележа само, че за наше съжаление, тази твърде стара и допотопна технология е и твърде надеждна. Както сами се убеждавате, след толкова десетилетия работа автоматичната защита продължава да функционира изправно. Ако си мислите, че рафтовете ще ви предоставят някакво прикритие, забравете! На платформите са монтирани 14.5 мм тежки картечници КПВ, обикновено с такива се въоръжават танковете или БТР-ите. Куршумът на картечницата е с размера на корнишон, и преминава през 30 мм броня на бронираните машини като нагорещен нож през масло. Ще прониже бронежилетките, които носим на себе си, като консервна кутия, а ние ще сме мръвките в консервата. Нито една модерна бронежилетка в света не може да спре такъв куршум. Дори и някой да оцелее в тази месомелачка, остава проблемът с входната врата — проходът в нея е твърде тесен и оцелелите трябва да минават един по един. А това просто няма как да стане, когато хората са паникьосани, се държат като стадо животни. Управлява ги инстинктът за самосъхранение, стигналите вратата ще се блъскат и тъпчат един друг кой първи да излезе навън… А в това време картечните турели спокойно ще ги разстрелят. Така че, господа, смело мога да твърдя, че ако се стигне до стрелба, ще станем на транжирани котлети за отрицателно време. От нас няма да остане и мокро петно на пода.

— Ами ако всички едновременно открием огън по турелите? Може би ще успеем да ги унищожим, преди да отвърнат на огъня. — предложи обнадеждено Алекс.

— Съмнително — въздъхна уморено Инженера — турелите са бронирани. Проектирани са така че бронята им да издържа минимум на попадения на 7.62 мм куршуми. А може би и на по-голям калибър. А всичките ни оръжия са или 9 мм картечни пистолети, или автомати със стандартния калибър за автоматични оръжия от 5.56 мм. Нито едно от оръжията ни не може да пробие бронята им, но дори да успеем съседните турели ще ни разстрелят.

В настъпилото гробно мълчание се чуваше единствено тежкото дишане на бандитите. Всеки от тях можеше ясно си представяше описаната картина. Инженера се огледа да види дали е привлякъл вниманието на всички и продължи:

— Тръгнем ли към изхода, това е смърт. Чиста проба самоубийство, и това е факт. Ако искате моето мнение, най-разумният вариант на действие, е да намерим командния център на базата и просто да изключим отбранителната система оттам.

— Просто ей така — Миша подигравателно щракна с пръсти — отиваме и я изключваме, а?! Как не се сетих! Ще бъдете ли така добър да ми обясните как по-точно ще стане това?

— Имам някоя и друга идея по въпроса, която искам да обсъдя с вас двамата насаме — уклончиво отговори Инженера — Да отидем настрани, където може да побеседваме на спокойствие.

Михаил не бе особено доволен, но се съгласи. Обърна се към хората си и им дръпна кратка реч.

— Ето какво, момчета, закотвяте се тука и да не сте си мръднали задниците оттук без мое разрешение! Ясно?! — изчака нестройния отговор на тълпата и добави — Мухин, ти си отговорник! Ако някой ти се дърви, отстреляй му топките! След малко се връщам!

Михаил се присъедини към чакащите го Алекс и Инженера и тримата тръгнаха навътре към центъра на залата. Вървяха напред, а светлината от фенерите им хвърляше причудливи сенки по стените и пода. Първи наруши мълчанието Инженера, след като изчака да се отдалечат достатъчно, за да не ги чуват останалите.

— Ще използваме електронния ключ. Това е единственият ни шанс! Моля ви кажете ми, че го носите със себе си?!

— Няма проблем в мене си е. — и Михаил се потупа по гърдите. — Откакто тръгнахме на път, винаги го нося със себе си!

— И сега какво ще правим, Павел Сергеевич? — попита Алекс. — какъв е планът ни за действие? Как ще стигнем до командния център?

— Според мен в момента се намираме на основното, нулево ниво на бункера на равнището на земята. Обикновено подземните бази от този тип се състоят от няколко нива, и поднива, спускащи се дълбоко под земята. Проектирани са така, че да издържат пряко попадение на атомна бомба с мощност от няколко десетки килотона в тротилов еквивалент. Командните центрове са добре подсигурени срещу евентуалните опасности като ударна вълна от атомния взрив, проникващата радиация или отровните газове. Стандартното им разположение е на самото дъно на базата, това се прави, с цел да се запази командната верига непокътната дори при неблагоприятно развитие на обстоятелствата. Естествено, това затруднява нашата задача. Затова трябва да намерим път до долните нива, някъде в тази зала трябва да има коридор, стълбище или товарна платформа.

Инженера спря за момент да си поеме дъх, след което добави:

— Направо ме е яд, че не взех и последния сеизмичен детонатор. Той можеше доста да улесни нещата. И след като не разполагаме с точните планове на това място, трябва да импровизираме.

— Някоя от твоите импровизации може да ни вкара в гроба, старче! — подхвърли злобно Михаил, който още не бе простил на Инженера, че го злепостави пред хората му.

В момент като този нямаше нужда от още търкания и Алекс веднага се опита да замаже положението.

— Няма ли да стрелят? Как мислите, Павел Сергеевич? — попита Алекс и премести лъча на фенера от пода, осветявайки един от висящите от тавана турели, покрай който минаваха.

— Не, не мисля. Все пак ние не се движим към изхода, а точно обратното. — отговори Инженера. — Програмирани са да унищожават нарушителите при опит за бягство.

— Някак си не се чувствам по-спокоен от това — промърмори под нос Миша докато гледаше как 14.5 мм картечница на най-близката оръжейна платформа ги проследи докато се отдалечаваха. Когато тримата излязоха от обсега му, турелът пак се насочи към основната група от хора. А в далечината друг вече ги бе прихванал и ги държеше на прицел.

Разговорът затихна от само себе си докато тримата се промъкваха между прашните рафтове към центъра на залата. На някои места бетонният таван бе поддал под натиска на изминалото време и природните елементи. През пукнатини в него се отцеждаха малки капки вода, капещи ритмично върху железните рафтове. Времето и влагата бяха свършили своето пъклено дело, част от високите метални рафтове се въргаляха на пода, ръждясали и изгнили. Те създаваха море от трудно преодолими останки, препречващи пътя на тройката. Михаил освети покритите със зелена плесен метални отломки и изруга долно.

Алекс се приближи и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

— Спокойно, Миша, няма нужда да се ядосваш. Просто ще заобиколим.

— Не разбираш, Алекс! Това са пари! Нашите пари, отишли на вятъра! Знаеш ли колко стока е изгнила тук!

Зад тях се чу гласа на Инженера:

— Предлагам да се върнем малко по-назад и да свием вляво. Там видях един проход между рафтовете, изглеждаше свободен за минаване.

Алекс потупа приятеля си по рамото и кратко каза:

— Да тръгваме!

Миша тегли една дълга псувня от сърце и последва другите. Пътят, който бе избрал Инженера, се оказа доста тесен, и се наложи да се промъкват странично. Нагълтаха се с праха, вдиган при всяко неволно закачане на плътно струпаните пакети с дрехи. А от мириса на нафталин, с който бяха промазани пакетите, ги заболяха главите. Тримата често спираха, кашляйки дълбоко, в опит да си прочистят дробовете, но с резките си движения закачаха околните полици и вдигаха още повече от натрупания в склада прах. Алекс имаше непрекъснатото усещане, че се задушава, стори му се, че е минала цяла вечност, преди да се измъкнат и от последната двойка успоредни рафтове. Оказаха се срещу гола бетонна стена, между редиците от рафтове и стената имаше около два метра дистанция. Потрябва им време да върнат нормалния ритъм на дишане и да изхрачат всичкия прах, с който се бяха нагълтали. Инженера се съвзе най-бързо от тримата и съобрази, че това е страничната опорна стена на склада. След кратък размисъл ги поведе наляво, използвайки за ориентир стената. Благодарение на този проход, тримата се придвижваха свободно и относително бързо. Нямаха представа каква е формата на залата, но предположиха, че е правоъгълна. В следващите петнадесет минути бяха заети със заобикаляне на купчини изгнили парцали или паднали рафтове. Заобиколиха поредното препятствие и се оказаха срещу другата бетонна стена, перпендикулярна на тази, която използваха за ориентир. Инженера спря и бавно започна да върти лъча на фенера, първо наляво после надясно. Опитваше се да възстанови ориентацията си. Тъмнината и хаотичните смени на посоката, които бяха описали, заобикаляйки поредицата препятствия, значително затрудняваха този процес. Тогава забеляза чупката в стената.

— Господа, последвайте ме. — каза Инженера и тръгна, осветявайки пътя пред себе си.

Михаил и Алекс мълчаливо тръгнаха. Това, което изглеждаше като чупка в стената, се оказа ръба й, зад който започваше къс коридор, завършващ с двукрила метална врата. Заинтригувани тримата ускориха крачката, и когато стигнаха, спряха пред вратата. На някои места, металът на вратата бе започнал да ръждясва и под мръсно сивата боя се бяха образували мехурчета с ръжда. Фенерите и на тримата осветяваха неочакваната находка. Вратата бе гладка без дръжка или какъвто и да е вид ръкохватка или друг механизъм, позволяващ захващане или отваряне. За миг нещо проблесна и привлече вниманието на Алекс. Той се приближи към металната врата и заразглежда стената отляво с интерес. Цялата стената от горе до долу бе покрита с многогодишен пласт от прах и мръсотия. Но под този слой нещо отразяваше светлината, излъчвана от фенера на Алекс. Той приближи фенера и забеляза мътния метален отблясък. Наведе се напред и използва ръкава на комбинезона си, за да почисти металната повърхност. Под слоя мръсотия се показа малък правоъгълен панел с един голям метален бутон и малък прорез на приемник над него. Находката бе интересна и Алекс побърза да информира другите.

— Вижте какво намерих. — и той освети панела с фенера си — Тук има копче, най-вероятно служи за отваряне на вратата!

— Тогава действай! Какво още чакаш, покана ли?! Натисни тъпото копче, и да продължаваме, мамка му!!! — изпсува нервирано Миша — Писна ми да седя сврян в тая дупка под земята! Имам чувството, че съм погребан жив!

Алекс бе напълно солидарен с думите на Михаил, той също се чувстваше по този начин. Затова без много да се двоуми посегна да натисне копчето, вече бе сложил показалеца си върху металния бутона, когато силния глас на приближилия се безшумно Инженер го стресна:

— На Ваше място не бих го направил, господин Орлов. Освен, ако не искате да ни убиете, и да изпратите всички ни в комплект при Всевишния.

Алекс подскочи от изненада и светкавично дръпна ръката си от контролния панел. Объркан, и все още неразбиращ какво става, се обърна към Инженера?

— Защо?! Какъв е проблемът, Павел Сергеевич?!

— Един момент, искам да проверя нещо! Ако обичате! — Алекс се отмести, правейки път на Инженера, който се приближи до панела и започна да го изучава внимателно. Не след дълго се изправи и каза угрижено:

— Както и предполагах. Господин Василиевич, ще ми дадете ли електронния ключ?

— Не и преди да ни обясните какво става — заяви твърдо Миша.

— Това ще отнеме време, но добре… — Инженера почука с показалец по панела и започна да обяснява — Както виждате, освен бутона, отгоре, над него има и малък процеп, това е приемникът, където се поставя електронния ключ. Ако бяхме натиснали копчето, без да сложим електронния ключ, автоматичната защитната система щеше да приеме, че нямаме оторизиран достъп. Ясно ви е какво щеше да последва… Щяхме да сме мъртви преди още да сме осъзнали каква груба грешка сме допуснали.

Михаил преглътна шумно и погледна към близкия картечен турел, който ги държеше на прицел. На Алекс му стана терсене като осъзна, че са били на косъм от смъртта. Инженера внимателно се вгледа в двамата и продължи.

— Трябва да сме много внимателни с всяко наше действие или бездействие. От това зависи живота ни. Ако нямате нищо против, предлагам аз да водя. Имам известен опит с такива защитни системи.

— Аз нямам нищо против, Павел Сергеевич — побърза да го увери Алекс.

— Аз също, нямам нищо против, старче. — съгласи се Михаил и кимна с глава. — Прекланям глава пред твоите познания и ерудиция!

— А сега, може ли ключа? — нетърпеливо попита Инженера.

Михаил разкопча яката на бойния си костюм и извади от пазвата си електронния ключ, който носеше на верижка около врата си. Инженера взе ключа и го огледа на светлината на фенера. Искаше да се увери, че контактната шина не е замърсена или повредена. Знаеше, че това си е игра на руска рулетка, след близо осем десетилетия нямаше никаква гаранция, че електронното устройство е все още изправно. Ако защитната система не разпознаеше ключа като валиден, щеше да открие огън на мига и всеки, намиращ се в бункера, щеше да е мъртвец без изключение. Това че беше атеист, дори нещо по-лошо — комунист, не му попречи да прошепне една кратка молитва към Бог. С чувство на самоирония си помисли, че дори може би е последния истински жив комунист в този изроден от териума свят. С неговата смърт от лицето на земята ще изчезне последният носител на комунистическата идеология. Без да се бави повече, решително вкара ключа в тесния отвор на приемника. Зелена светлина озари четящото устройство потвърждавайки, че ключът е приет, и е валиден. Известно време нищо не ставаше, и тримата недоумяващо се спогледаха, след което усетиха леките вибрации на пода. След това чуха и протяжно стържене, което все по-бързо се усилваше. Шумът идваше от металната врата и тримата несъзнателно отстъпиха назад. Вибрациите и стърженето на метал в метал се усилваха до степен, в която ставаха непоносими. И тримата си запушиха ушите, опитвайки се, ако не да спрат, поне да притъпят неприятния дращещ звук. Звукът и вибрациите изчезнаха така внезапно, както и се бяха появили.

Михаил облиза пресъхналите си устни и първи зададе въпросът, който измъчваше и тримата:

— Какво става?

Преди някой да му е отговорил, металната врата със стържене се плъзна встрани, потъвайки в стената. Тримата се оказаха пред малка, тясна кабина, обшита с раздута и прогнила дървена ламперия. Това, което ги изненада и същевременно зарадва, бе, че на тавана на кабинката мъждееше слаба електрическа крушка. За първи път, откакто влязоха в непрогледния мрак на склада, имаше друг изкуствен източник на светлина, освен техните фенери. В първия момент дори не осъзнаха какво точно се намира пред тях. Михаил бе този, който се досети първи.

— Това е асансьор, момчета. — и поясни: — И то доста стар, не съм виждал такъв от детските си години!

— Ако съдим по вида му, и звуците, които издава, от доста време не е бил поддържан, изглежда доста… ненадежден — добави обезпокоено Алекс.

— Така е, господа, но нямаме друг избор. — отбеляза Инженера — Може би има и друг път към долните нива, но ще ни трябва време, докато основно претърсим цялата зала. А не знам дали разполагаме с толкова време и как нашите действия ще бъдат преценени от защитната система.

— Добре тогава, да рискуваме с тази антика на подемната техника? — предложи Алекс.

— Като нямаме друг избор, да действаме! — съгласи се песимистично Михаил.

— Значи взехме решение, господа! Да се качваме! — обобщи Инженера, извади електронния ключ от приемника, и го прибра в един от джобовете на полевата си униформа.

С мъка тримата успяха да се натикат в тясната кабинка на асансьора. Едрият Михаил заемаше място колкото за двама нормални човека, а и всичката накачена по тях екипировка, оръжията, броните и раниците, заемаха допълнително място и затрудняваха движенията. На Алекс се оказа съмнителната чест да е най-близо до контролния панел на асансьора. С усилие успя да се намести и заразглежда асансьорното табло.

— А сега накъде? — попита полуразмазаният по стената Алекс — на таблото има шест бутона. Най-горният е 0 а най-долният е — 5?

— Предлагам да проведем систематично претърсване, господа. Да започнем от горе надолу, проверявайки ниво по ниво. Да започнем с 1? Какво ще кажете, джентълмени?

— Все ми е едно, само по-бързо да си разкараме задниците от този висящ ковчег. — изрева сгънатият на две Михаил — Имам усещането, че тази дървена щайга всеки момент може да се откачи от въжетата… и да ни размаже на дъното на тази, бог знае колко дълбока, шахта!

— Добре! Тогава започваме с 1 ниво! — и Алекс натисна светещото копче с цифрата 1.

Вратата се затвори със стържене и тясната тресяща се кабинка се заспуска бавно надолу. Спускането им се стори цяла вечност, а не бяха минали повече от пет минути. Асансьорът често спираше на неравни интервали от време, допълнително изнервяйки пътниците. По целия път надолу се чуваше опъващото нервите протяжно скърцане на металните въжета, на които бе окачена кабината. Асансьорът рязко пропадна два метра надолу преди окончателно да спре, със скрибуцане корозиралата металната врата се плъзна встрани. При рязкото пропадане Инженера и Алекс се стовариха с цялата си телесна маса, оръжия и екипировка върху Миша, притискайки го към пода. Съответно и без това изнервеният главатар на бандата изрева вбесено:

— Ако веднага не ми слезете от гърба, ще ви дам такова начало ускорение, че свят ще ви се завие!!!

Алекс познаваше избухливия характер на най-добрия си приятел и затова побърза да изпълни желанието му. Преди Миша да изпълни заканата си, Алекс с мъка се измъкна от купчината преплетени тела и снаряжение и изхвърча от кабинката на асансьора като коркова тапа от бутилка шампанско.

Залитна, препъна се, и размахвайки безпомощно ръце, звучно се пльосна на мръсния под, вдигайки облак прах. Звукът от удара при падането му се разнесе далече по коридора. Около него бе пълна тъмнина, нищо не се виждаше в заобикалящия го мрак. Единствената светлина идваше от мъждивата крушка на асансьора. Инженера, който го последва втори, имаше повече късмет, изскочи от кабината и ловко прескочи падналия Алекс. След като възстанови равновесието си, извади фенера си и го включи. Лъчът светлина проряза мрака. Последен от асансьора, ядно ругаейки, се измъкна Михаил.

Алекс се изправи, кашляйки, беше се нагълтал с доста прах, който го задушаваше. Започна да тупа покритите си с прах дрехи, опитвайки се да махне мръсотията.

— Стига си дигал прахоляк! — изръмжа Михаил, минавайки край него, без да спира да масажира натъртените си рамена. После спря, огледа се и попита на глас.

— Къде, по дяволите, се намираме?!

— Очевидно е, господин Василиевич. — отговори му спокойно Инженера. — На минус първо ниво сме.

Зад тях Алекс се изхрачи шумно няколко пъти, възстановявайки нормалното си дишане. Михаил също включи прикрепения към оръжието си фенер, осветявайки заобикалящите ги сиви стени.

— Дали има някой вкъщи?

— И да има, и да няма, след нашето живописно пристигане трябва да е абсолютно глух, за да не ни е чул! — натърти Инженера.

— Все тая, майната му! И имам лек за евентуалните посрещачи — Миша с любов потупа приклада на щурмовата карабина М-16, на която бе прикачен фенерът му. Инженера само недоволно поклати глава от това самохвалство, но нищо не каза.

Все още леко кашлящия Алекс се присъедини към тях и също включи фенера си. Трите фенера осветяваха широк сив коридор, като края му се губеше в мрака.

— А сега накъде? — попита Алекс.

— Предлагам да изберем една посока. Ще я следваме, без да се отклоняваме, в ляво и дясно, доколкото е възможно. — отвърна Инженера.

— Да, но ако тунелите са повече на брой? Как ще разберем коя е правилната посока? — резонно отбеляза Михаил — Така лесно може да се изгубим. Ще има да бродим в този забравен от бога бункер, докато не издъхнем от глад и жажда. Ако не искаме да се въртим в кръг, като мухи без глави, ни трябва по-добър план.

— Прав сте, господин Василиевич. — призна Инженера — Но тогава какво да правим? Трябва ни някакво средство за ориентация, или карта. А за съжаление ние не разполагаме с такова…

— За това мисля, че аз мога да помогна — заяви усмихнатият Алекс — Забравяте с какво разполагам. — И дръпна ръкава на лявата си ръка, показвайки GPS-а си.

— Ще включа GPS-а в картографиращ режим и ще му задам асансьора за начална точка. По този начин ще знаем откъде минаваме и с времето ще имаме точна карта на това място.

— Е това вече е нещо друго — каза обнадеждения Михаил — Е, момчета, ще тръгваме или ще киснем докато не побелеем, а? А, извинявай, старче, не исках да те обидя. — Инженера и Алекс само кимнаха мълчаливо и последваха Миша. Придвижваха се бавно, осветявайки пътя си, а стъпките им отекваха в празния коридор.

Едва бяха изминали петдесет метра, когато над главите им се разнесе пращене, което ги стресна. И тримата като по команда вдигнаха оръжията си, опитвайки се да установят откъде идва заплахата.

Над главите им няколко пъти проблесна бледа мъждукаща светлина, която изведнъж без предупреждение ги заслепи. Ярката бяла светлината идваше от светващите една след друга луминесцентни лампи, наредени по продължението на коридора. На тримата им трябваше известно време, за да се съвземат от изненадата, а очите им отново да привикнат към ярката изкуствена светлина.

— Е, това вече е друга работа, колко малко му трябва на човек, за да е щастлив. — ухили се радостно Михаил — Само няколко работещи неонови лампи. И той изключи прикачения към М-16 фенер.

— Прав си, Миша! Поне проблемът ни с осветлението отпадна! Нали, Павел Сергеевич.

— Склонен съм да се съглася с вас, господа. Това наистина е една добра новина — потвърди Инженера, загледан в коридора — Така ще можем и да пестим батериите на фенерите.

Продължиха по коридора в значително по-добро настроение. Нещо обаче измъчваше Алекс, изравни се с Инженера и го попита.

— Павел Сергеевич, а защо тук осветлението работи, а на горното ниво в склада нямаше светлина? Може би има повреда, или?

— Всичко опира до електронния ключ, господин Орлов. Защитната система на бункера го разпозна като оторизиран. Съответно и ние имаме право да се намираме тук. Базата бе законсервирана, и за да се активират всичките й системи и подсистеми, е необходимо време. Допускам, че в момента кибермозъкът на комплекса възстановява основни и допълнителни функции на обекта. Това са автономната въздушната инсталация, електрическата мрежа, водоснабдяването… За да се подкара всичко това, трябва време.

— Ахааааа, ясно.

Наближаваха нещо като кръстовище, където техният коридор се пресичаше перпендикулярно с друг, напълно безличен коридор. До кръстовището оставаха метри, когато в тавана се отвори кръгъл метален люк, и от него се спусна отбранителна платформа. Турела веднага се завъртя насочвайки 14.5 мм картечница КПВТ към тях. Тримата замръзнаха на място.

Михаил мръсно изпсува.

— Едва не оцапах гащите от страх!

— Не трябва да й обръщате внимание — твърдо каза Инженера — Да продължаваме.

— Старче, лесно ти е да го кажеш! Но ти си си изживял живота! Докато ние сме млади и зелени и искаме още да поживеем на този бял свят!

— Съгласен съм с Миша, Павел Сергеевич. Дали е разумно да продължаваме?

— Нямаме голям избор, господа. Ако се върнем назад, просто ще умрем на горния етаж. Нормално е автоматичната отбрана да ни държи на прицел. Така че пътят е само един — напред!

Инженера пристъпи напред и продължи към кръстовището. Турелът го проследи, но не стреля.

Алекс и Миша побързаха да го настигнат.

— Признавам ти, старче, имаш стоманени топки. Не всеки би му стискало да рискува така.

— Това бе добре пресметнат риск, господин Василиевич. Нищо повече.

— Да бе, ега ти пресметнатият риск. — подхвърли Миша.

Докато двамата разговаряха, Алекс откри нещо интересно и побърза да го сподели с другите.

— Вижте, на пода е написано А — 4. Какво ли значи това?

Инженера веднага се заинтересува от откритието на Алекс, разгледа пода, на който с блажна боя бе нанесена огромната буква и цифра А — 4. Като завърши, отиде и разгледа стените на тунелите, на които също имаше избелели от времето обозначения.

— По всяка вероятност, всяко етажно ниво е разделено на отделни сектори. А всеки сектор има подсектори, така човек би трябвало да се ориентира къде се намира. Ето, вижте! — и Инженера показа няколко полуизтрити стрелки с различни букви и цифри на тях. А-3, Б-5, Д-7, В-1.

— За съжаление това с нищо не ни помага — каза Алекс — Като не знаем съответното обозначение какво значи.

— Така е, но все пак това е обнадеждаващо начало. Може би ще успеем да разшифроваме кода.

Продължиха по коридора, обсъждайки откритието на Алекс. Стъпките им кънтяха по тихите безлюдни коридори. Пресякоха още няколко кръстовища и на всяко от тях, когато приближаваха, от тавана се спускаше картечен турел, насочил картечницата си към тях.

— Не обичам да съм под прицел — мрачно каза Михаил, гледайки изпод вежди отбранителната платформа докато минаваха под нея.

— Да, усещането наистина не е от приятните, господин Василиевич — съгласи се Инженера — но по-важното е, че за момента само се целят, а не стрелят.

Алекс се опита да разведри обстановката, сменяйки темата на разговор. Подът на коридора, по който вървяха, бе покрит с един пръст прах, и докато вървяха по него, след тях оставаха ясно очертани стъпки.

— Ако се съди по праха, тук отдавна не е идвал никой. Според мен най-малкото десет години, ако не и повече.

— Има резон в думите ви. — съгласи се Инженера.

— Запуснато и изоставено, без никаква конкуренция. Точно по вкуса ми — ухили се Михаил и се пошегува — Добре че не ме е страх от призраци!

— Я вижте, врата! Най-после късметът ни се усмихна. — Миша ускори крачка и се насочи към метална врата, вградена в стената. Хвана ръкохватката и силно я дръпна, опитвайки се да я отвори, но тя не се подаваше. Беше заключена.

— Мамка ти! — изпсува Михаил и ядно я заблъска и зарита.

Инженера побърза да го спре.

— Не е разумно да продължавате! — Инженера посочи към картечния турел, които ги държеше на прицел. Михаил изскърца със зъби и кимна, че е разбрал.

Докато вървяха по коридора, все по-често им попадаха врати, но за съжаление повечето бяха заключени. А няколкото отключени врати, на които попаднаха, водеха към малки абсолютно пусти помещения с голи стени. Разочарованието нарастваше пропорционално на всяка празна стая, на която попадаха.

— Започва да ми става досадно цялото това търсене. Не съм плъх, та да ми харесва в тези коридори! — промърмори Миша.

Алекс се спря пред една от стаите и завъртя бравата. Вратата се открехна, зарадван, Алекс широко я отвори, и повика останалите.

— Тази врата е отключена, да проверим, а?

Инженера хвърли кратък поглед и се съгласи.

— Заслужава си да погледнем, това е първата наистина голяма зала, която не е пуста.

За тяхна изненада се оказа казарма — от двете страни на голямото помещението имаше дълги редици от двуетажни легла.

— Едва ли ще намерим нещо интересно — подхвърли Миша, и добави нетърпеливо — да продължаваме, тук само ще си изгубим времето.

— Така или иначе сме влезли, да проверим. — отговори Алекс и тръгна между редиците от легла. Инстинктът му на търсач му подсказваше, че тук трябва да има нещо ценно. Върху двуетажните легла имаше прашни мръсни дюшеци, а между леглата — малки войнишки шкафчета. Започнаха последователно да проверяват шкафчетата и от двете страни. Но за тяхно разочарование всичките се оказваха празни. Който и когато да беше живял тук, бе изнесъл абсолютно всичко, дори личните си вещи и дреболии.

Алекс с неудоволствие си помисли, че както изглежда, Миша щеше да се окаже прав. Вече се бяха отказали да продължават с претърсването и се канеха да си тръгват. Когато Алекс, с крайчеца на окото си забеляза нещо да виси окачено на стената в края на помещението.

— Вижте на стената има нещо. — Посочи с ръка Алекс — Да хвърлим един поглед?

И без да чака, той се забърза към неочакваната находка, последван от мълчаливия Инженер и недоволния Миша.

Когато приближиха, видяха, че това, което откриха, наистина си заслужаваше. На стената имаше две големи табла. Под стъклото на едното се виждаше голям лист пожълтяла хартия с груба, начертана на ръка схема — на вертикалните и хоризонталните нива на бункера, в който се намираха. Както изглежда, някой новобранец бе решил да улесни живота си, въпреки строгите съветски разпоредби за секретност. Във второто табло имаше увиснало изпокъсано червено знаме. Естествено схемата веднага привлече вниманието на Миша и Алекс, които внимателно започнаха да я изучават. Инженера от друга страна бе по-заинтересован от другата находка, която го привличаше като магнит.

Самото червено знаме бе обгоряло и разкъсано на места, свидетелство за някогашните битки, в които бе участвало. Инженера се опита да потисне вълнението си, и протегна напред треперещата си ръка. Призраците от миналото, от едно друго време и друго място, все пак го бяха догонили дори след толкова десетилетия забвение. Невярващ в реалността на случващото се, Инженера разгърна с ръка изсветлялата от времето и светлината червена коприна. Материята на плата все още бе запазила гъвкавостта си и бе приятна на пипане. Върху знамето със златен конец бяха извезани буквите „23 Гвардейска Ленинска танкова дивизия“. При вида на изписаните върху знамето думи Инженера буквално замръзна. До него Алекс и Миша обсъждаха схемата, опитвайки се да определят къде точно се намират, но той не им обръщаше внимание. За него знамето бе по-важно.

— Виж Алекс, според мен, ние сме ето тук — и Миша почука с нокът по стъклото, и продължи да движи пръста си по таблото. — Минахме оттук и оттук, а това е скапаният асансьор, който се опита да ни убие. Виж, ето тук има няколко големи зали, предлагам да ги проверим. Може би командният център е там?

— Ок, нямам нищо против, както виждаш, не споря. — съгласи се Алекс — Само изчакай да я снимам. — Алекс приближи GPS-а на лявата си ръка към витрината и включи камерата. Направи няколко снимки, избра най-добрата и наложа картата върху маршрута, който бяха изминали.

— Признавам си, прав си, Миша, наистина това е маршрутът, по който сме минали. Сега вече, като имам картата на етажа в GPS-а, спокойно мога да включа навигатора и той ще ни води до която точка си изберем.

— Ти може да разчиташ колкото си искаш на тези компютърни джаджи, но аз предпочитам да вярвам на собствените си очи. Затова взимам картата с нас.

Алекс само вдигна рамене и подметна:

— Както желаеш, Тома Неверни.

Миша приближи остъкленото табло, надвесвайки се над него.

— А вие какво мислите, Павел Сергеевич? — повиши глас Алекс и се обърна. Видя, че Инженера стои неподвижно загледан в старото знаме на стената, без да откъсва поглед от него.

— Павел Сергеевич, добре ли сте? Как се чувствате?

Миша разби с юмрук витрината на таблото и извади схемата на етажа.

Звука от трясъка на счупено стъкло извади Инженера от вцепенението. Тръсна глава, за да прогони тревожните мислите, които измъчваха съзнанието му, и усети внимателно изучаващия го поглед на Алекс.

— А? А, извинете отнесох се за момент. Предлагахте да проверим големите зали? Да, и аз нямам нищо против. Междувременно може да проверяваме и другите помещения.

— След като и тримата сме съгласни, да тръгваме! — обобщи Михаил.

Излязоха от помещението и продължиха по коридора, следвайки GPS навигатора на Алекс. Михаил хвърляше критични погледи, като сравняваше маршрута им с пожълтялата схема. Не можеше да отрече обаче, че маршрутът, по който ги водеше устройството, бе най-кратък и ефективен. Често минаваха от един коридор в друг, според маркировката по стените, преминаваха от един сектор в друг. Докато ходеше, Алекс често хвърляше по един поглед на електронната карта. Видя на часовника, че откакто са бяха спуснали, е минал повече от час, а той не бе усетил как е минало времето. По пътя пробваха да отворят всяка изпречила им се врата, но или не успяваха, или не намериха нищо интересно. Коридорът, по който вървяха, свършваше в една от залите, които искаха да проверят. Размерите й изглеждаха достатъчно големи, за да поберат командния център. Но когато влязоха ги чакаше нова изненада, в залата не работеше осветлението. Тримата се видяха принудени, влизайки отново да включат фенерите. Осветявайки с фенери обстановката, веднага разбраха, че това не е командният център. Навсякъде в голямата зала се виждаха подредените карета на масите за хранене с прибраните към тях столове. Върху тях имаше някога бели, а сега сиви от праха покривки. Съдовете и приборите за хранене бяха перфектно подредени, положени до тях салфетки, а оливерниците бяха сложени в центъра на масите. Само на някои от масите се виждаха безпорядъчно оставени ножове, вилици или лъжици. Чаши и чиниите бяха мръсни от мухлясалото в тях ядене и пиене. Изглеждаше така, сякаш хората просто са станали и са тръгнали, зарязвайки закуската, обяда или вечерята. Сцената изглеждаше доста призрачна, сякаш хората щяха да се върнат всеки момент. Въпреки че не вярваше в такива бабини деветини и суеверия като призраците, Миша предложи:

— Да се махаме, тук няма нищо, което да си заслужава вниманието ни.

Алекс веднага се съгласи.

Тримата излязоха забързано от тъмната потискащата зала.

— Според схемата другите две зали се намират на петдесет метра по левия коридор. — каза Алекс, гледайки електронната карта.

— Да видим дали там ще имаме по-голям късмет. — песимистично каза Михаил, минавайки край Алекс.

Михаил не позна, не извадиха късмет. Едното се оказа склад за войнишки униформи и спално бельо на личния състав на базата, а другото — хранителен склад, пълен до горе с изгнили месни консерви и други продукти. Вонята на загнило ги накара да изскочат от склада светкавично.

— И сега какво ще правим?

— Какво, какво… продължаваме. Чу какво каза Инженера, за нас няма път назад.

Алекс наведе глава над екрана на GPS-и започна да проучва картата.

— Такааа, на картата са обозначени няколко асансьора, има и стълбище. Накъде?

— Аз предлагам стълбището — побърза да каже Михаил — Стига толкова екстремни изживявания, а и гърба още ме боли от последното хоро, което изиграхте върху мен!

Инженера само кимна в съгласие.

— Добре тогава, най-близкото е в тази посока. — и Алекс ги поведе, следвайки маршрута, начертан от GPS.

Когато стигнаха до стълбището, се оказа, че ключалката на вратата също е с приемник. Инженера извади електронния ключ и го вкара в приемника. Със звучно „щрак“ ключалката се отключи. Миша пристъпи напред и предпазливо отвори вратата. Посрещна ги непрогледен мрак.

— О, не, пак ли тъмница?! — възкликна негодуващо Михаил.

— Както Ви казах по-рано, господин Василиевич, базата още не е разконсервирана. Ще мине време преди всички системи да заработят на 100 %.

— И какво правим? Продължаваме или се връщаме до най-близкия асансьор? — попита Алекс.

— Щом сме стигнали дотук — продължаваме! — твърдо заяви Миша и включи прикачения към М=16 фенер. — Следвайте ме! И той решително прекрачи през вратата, навлизайки в мастиленочерната тъмнина. Стълбището се оказа тясно, със стръмни стъпала и без предпазни парапети. Спускането надолу по безкрайно извиващата се стълба изглеждаше като съмнително удоволствие, но вече бяха взели решение и започнаха да се спускат. Скоро звук от запъхтяното дишане на тримата ентусиасти се разнасяше надалече по пустото стълбище. Тридесет етажа по-надолу и няколко синини повече Миша вече съжаляваше за взетото решение.

— Не мога да повярвам, че го казвам… — задъхано каза Миша, докато се опитваше да си поеме дъх — но оная дървена щайга — асансьора започва да ми липсва!

— Чудя се, Павел Сергеевич, още колко ни остава до дъното на шахтата? — попита Алекс, стараейки се да не изгуби ритъма на дишането си.

— Не мога да Ви отговоря, господин Орлов — на пресекулки отговори Инженера — Моята искрена надежда е, че това неприятно мероприятие скоро ще свърши. Все пак вече не съм първа младост за такива физически натоварвания.

— Учудвам се как териумът не е проникнал тук. — отбеляза Алекс — Отвън цели планински склонове са разядени от жили териум.

— Намираме се дълбоко под земята — обясни Инженера — Това около нас е гранит, една от най-твърдите скали в света. Териумът абсорбира различните материали за различен период от време. Най-податлива на въздействието на териума е живата материя. Тоест ние, хората или всеки жив организъм, който е в досег с териума. — след което добави — А и едно време не са се скъпели на материали при строителството на такива секретни обекти. Инженера се приближи до близката стена и я потупа:

— Това е многослоен строителен сандвич. Най-външният слой е от два метра железобетон, за придаване на допълнителна якост. След това има вградени оловни плочи, дебели един метър. Те спират тежките частици неутрино, или по-точно проникващата радиация на атомния взрив. Следва един метър от най-висококачествена стомана, произведена в Съветския съюз. Реално погледнато, ние се намираме в напълно обезопасена конструкция, сглобена от различни стоманени сегменти.

— Хм, това ме успокои, значи се намирам в напълно обезопасен гроб. — подсмихна се иронично Михаил.

— Не разбирам иронията Ви, господин Василиевич. Това съоръжение е изградено да преживее атомен холокост. И строителите на бункера са свършили чудесна работа. Фактът, че се намираме тук, след толкова много години и комплексът продължава да функционира изправно, въпреки липсата на техническо обслужване, е доказателство за неговата надеждност.

— През оная работа ми е, старче. Стига всичко да не се срути над главата ми докато се спускам по тези проклети стъпала!

Отне им повече от четиридесет минути преди да стигнат дъното. Вратата на дъното на стълбището също бе с електронна ключалка и Инженера с трепереща от умора ръка вкара ключа. Чу се характерното щракване и вратата се отвори. Тримата мъже побързаха да излязат от тъмното клаустрофобично стълбище и се изсипаха в коридора. Ярката халогенна светлина ги заслепи, на очите им им трябваше известно време, за да се адаптират от пълен мрак към светлина. Това, което видяха, ги изуми и потресе до дъното на душите им. .

Когато Алекс възвърна нормалното си зрение и се огледа, единствената му реакция бе подсвирване от изумление. Звукът от подсвирването се разнесе надалече по коридора, отразявайки се в каменните стени, докато Алекс въртеше невярващо глава.

Дори обикновено сдържаният в емоциите си Инженер при вида на гледката, която се разкриваше пред него, не се въздържа и възкликна:

— Охооооооооо!

Той бе не по-малко изненадан от другите.

Михаил пристъпи напред и оглеждаше наоколо с увиснало от удивление чене. Когато малко се посъвзе от шока единственото, което успя да каже с прегракнал глас бе:

— Господи Алекс, огромен е! Как са построили такова нещо!

Алекс само поклати безмълвно глава, все още шокиран от размерите и мащабите, които се разкриваха пред него.

Зад тях се раздаде гласа на Инженера:

— За Съветския съюз нямаше непостижими цели!

В гласа на Инженера се долавяше гордостта за някогашната Съветска империя. Простирала се от Тихия океан до Атлантическия. От Северния ледовит океан до Средна Азия и Индия.

Намираха в чудовищно огромен тунел, поразяващ човешкото въображение с размерите си. Имаше формата на срязан през дължината цилиндър, с височина на пет етажна сграда. Единият край на тунела, там, където се намираха Миша, Алекс и Инженера, завършваше в голата грубо оформена скала. А другият край се губеше някъде в далечината, на километри от тях. Вратата на стълбището, през която бяха излезли, се намираше в ъгъла на грубата каменна стена и ръба на тунела. На тавана, по цялата дължина на тунела се намираха гроздове от халогенни лампи. Те хвърляха ярка бяла светлина, която придаваше мъртвешко блед цвят на лицата на тримата изследователи. Подът на тунела бе покрит с железобетони плочи с нанесена върху тях пътна маркировка. Въпреки че маркировката бе поизтрита и избеляла от времето, ясно можеха да се различат четирите широки ленти за движение. Това си беше цяла подземна магистрала. Двойките пътни ленти бяха разделени помежду си от… истинска железопътна линия с два коловоза, минаваща по цялата дължината на тунела. Релсите бяха вкопани в скалата, а по тавана се виждаха жиците за високо електрическо напрежение, използвани някога от електрическите локомотиви.

Вече посъвзелият се от първоначалната изненада Инженер отбеляза:

— Както изглежда, ние сме влезли през черния вход. Официалният, параден вход се намира някъде там, на бог знае колко километра оттук — и Инженера посочи с ръка губещия се в далечината край на тунела.

Алекс се бе навел над електронната карта и внимателно я проучваше.

— Картата е груба скица и не дава ясна, реална представа за мащаба и гигантските размери на това съоръжение! — отбеляза Алекс и погледна към двамата си спътници и продължи. — Цялата планина над нас е проядена от елеватори и сервизни шахти.

— Знаете ли, този тунел ми прилича на тези използвани от НОД-овците, в тяхната Глобална Тунелна Мрежа (ГТУ) — каза Михаил, все още оглеждайки се с широко отворени очи. — НОД използваше тунелите за транспорта на хора и материали преди, и по време на Втората териумна война. Само че този е по-голям от тях.

— Таке е, но още преди седем години с разработката на компактните и мобилните стелт генератори, НОД се отказа от поддръжката и използването на ГТУ. — отговори Инженера и продължи с разясненията — А и крепежните елементи, използвани в конструкцията на ГТУ, са от леки свръхздрави сплави. А тука са използвани стари, изпитани от времето, методи и технологии. Основно е използван железобетон и стомана.

— И сега какво правим? — попита Алекс — На схемата е показано, че на това ниво има само три големи зали, нищо повече. Малко е вероятно командният център да е разположен тук, по-скоро са складове.

— Продължаваме с мисията си, господин Орлов. Трябва да намерим командния център. Дори да е малко вероятно да е тук, за да сме сигурни трябва да претърси систематично и това ниво.

— Човекът е прав, Алекс — намеси е Миша — А и на мене ми е любопитно какво толкова има в тези складове. Едва ли са построили този огромен тунел за тоя, дето духа. Да отидем и да проверим?

— Както кажете, нали сме демокрация. Мнозинството печели!

— Та къде се намира най-близката зала, господин Орлов?

— На около триста метра отдясно.

— Отлично, няма смисъл повече да си губим времето, така че да тръгваме.

Тримата пресякоха през железопътните коловози, минаха от другата страна на линията и продължиха по тунела. Вървяха покрай бетонната стена и не бяха изминали повече от стотина метра, когато изведнъж стената отдясно изчезна и те се оказаха на ръба на черната бездна. Това изненада и за тримата, но Миша пръв се приближи до ръба и подхвърли:

— Виж ти, каква загадка — изненадка!

Наведе се напред и с любопитство се загледа надолу, но дъното на шахтата се губеше в мрака. Събра слюнка в устата си и шумно се изхрачи. Гледаше как плюнката се отдалечаваше и изчезва в тъмнината. Заслуша се, но не чу звука от падането на плюнката.

— Това е една от шахтите на транспортните елеватори. На схемата са нарисувани пет на брой, тук, там, там и ето там. — Алекс последователно посочи с пръст местонахождението на шахтите, докато гледаше GPS картата на ръката си.

— Ако питате мене, оттук шахтата изглежда доста дълбочка — отбеляза Михаил — определено доста големи нещица са свалят там долу.

— Не само там долу, господин Василиевич. — заяви сериозно Инженера — Но и там горе. И Инженера вдигна глава. Останалите последваха примера му.

Тъмната бетонната шахта се издигаше над главите им като тунел.

— Както изглежда, горе има и други складове или изходи от базата. — заяви Инженера. — Но, според мен, по-вероятно е второто. Повече изходи гарантират по-добра мобилност и стратегическа логистика.

— Колко големи и колко тежки товари могат да се транспортират в тези шахти, как мислите, Павел Сергеевич? — попита любопитно Алекс, взирайки се в тъмнината над него.

Инженера огледа преценяващо размера на шахтата, осветявайки стените и с фенер. Шахтата бе квадратна, петдесет на петдесет метра. В стените бяха вкопани, четири метални жлеба, широки пет метра. По тях се придвижваше огромна елеваторна платформа, която в момента липсваше.

— Ако се съди по дължина и ширината на шахтата, товароподемността на елеваторната платформа трябва да е в порядъка на петстотин тона. Плюс-минус петдесет тона. За да може да транспортира такава маса, елеваторът трябва да е с хидравлично задвижване и мощни реверсивни електромотори. Използването на всичките тези огромни асансьорни платформи изисква огромно количество електроенергия.

Зад него Михаил учудено подсвирна.

— Какво, по дяволите, са транспортирали с тях? Мамути ли?

Михаил си нямаше на представа колко близко е до истината.

— Може би скоро ще получим отговор на този въпрос, господин Василиевич — каза замислено Инженера и добави — Да продължаваме, достатъчно се забавихме.

След няколко минути стигнаха до входа на склада. Оказаха се пред огромна бронирана стоманена врата. През нея спокойно можеха да се разминават по два тежко натоварени камиона. Ако човек се загледаше в бетонния под пред входа на склада, се виждаше редицата квадратни нарези, където бяха влезли металните зъби на вратата.

— Не може да им се отрече, едно време са обичали масивните врати.

— Така е, господин Василиевич, размерите на вратата са прилични, сигурно тежи около стотина тона. Колкото един тежък танк.

— И все пак, остава въпроса как ще проникнем вътре? — попита Алекс — Няма ключалки, няма брави, няма нищо. Само гол легиран метал.

— Жалко, че не взехме експлозиви — каза със съжаление в гласа Миша — както казваше един мой приятел касоразбивач „Няма врата, която да не може да отвориш или разбиеш с достатъчно експлозив!“

— Ако действаме по грубия начин, който предлагате, едва ли ще преживеем и няколко минути — отбеляза Инженера — това, че не виждаме отбранителната система, не значи, че тя не ни държи под око. Най-вероятно оръжейните платформи са скрити в стените някъде около нас. Трябва да действаме по-цивилизовано. Инженера приближи вратата и я заоглежда внимателно. Михаил вдигна рамене в досада, а Алекс поклати глава. Докато търсеше, говореше по-скоро на себе си, отколкото на другите:

— Тука някъде трябва да има пулт за управление. Едва ли директният контрол над вратите се осъществява от командния център. Вторичната командна верига може да е там, но не и първичната. Отне му няколко минути, докато намери това, което търсеше.

— Насам, господа. Както и предполагах, няма нужда от ненужни взривове и експлозии.

Михаил и Алекс се приближиха и видяха какво има предвид инженера. Отстрани в рамката на масивната врата имаше малко командно табло, което освен приемник, имаше и малък екран с множество бутони.

— Но на него има и клавиатура?! — отбеляза изненадано Алекс.

— Така е — потвърди Инженера — От професионална гледна точка тук нещата вече стават интересни. Както изглежда, за да имаме достъп до вътрешността на този склад, освен електронния ключ, трябва и да вкараме и съответната парола. Естествено няма нужда да обяснявам какви ще са последствията, ако вкараме грешна парола…

— На клавиатурата има не само цифри, но и букви… — каза притеснено Алекс — Възможно ли е кодът да е смесен?

— Напълно възможно, паролата може да е само от цифри, или само от букви, или да е смесена цифрено буквена. — Инженера потвърди опасенията на Алекс.

— Ъгхъъъъъ — прочисти си гърлото Миша — а откъде по дяволите ще я вземем тази парола?! Никога не е ставало и дума за парола! Какво, от гъза си ли ще я извадим? Или ще хвърляме боб?! А?!

— Въпреки Вашето… хммм, цветисто предложение, мисля, че е по-удачно да се възползваме от документите, които господин Орлов ми показа в Капитолия. Доколкото си спомням, върху тях имаше думи и цифри. Предполагам, ги носите в себе си?

Алекс кимна, извади от джоба на комбинезона фолиото със сгъната в него карта и ги подаде на Инженера. Той хвърли един кратък поглед на прозрачното фолио, след което разгърна картата от пожълтяла хартия. Разгледа лицевата част на картата с изрисувания върху нея Съветски съюз, след което я обърна и се съсредоточи върху написаните думи.

— Така, господа, имаме три варианта на паролата: „За род и родина“, „Червения октомври“ и „Червена звезда“. Мисля си, че и на когото да са принадлежали ключът и картата, той ни е дал и паролите, осигуряващи пълен достъп до базата.

— Проблемът е колкото тривиален, толкова и прост. Ако вкараме грешната парола, охранителната система със сигурност ще ни убие. Така че шансът ни е едно към три. Коя от трите избираме?

— „Червена звезда“! — предложи Алекс.

— „За род и родина“ — звучи патриотично и по комунистически — каза Михаил.

— А според мен е „Червения октомври“ — не се съгласи Инженера.

Тримата се спогледаха, знаеха, че всеки може както да е прав, така и да греши. А от това зависеше животът им.

— Да оставим тогава съдбата да реши? Да хвърляме монета? — предложи Миша — За такива случаи винаги нося в себе си късметлийската ми монета от един кредит?

— Това няма да е най-разумното действие от наша страна, но все пак е компромис, какво мислите, господин Орлов.

— Става, нека съдбата реши. Нали знаете, какво се пее в песента — понякога съдбата е майка, понякога е мащеха.

Михаил извади от джоба си монета и я показа.

— Мятам я по три пъти за всяка от паролите. Започваме с „Червена звезда“, „За род и родина“, и накрая „Червения октомври“. Която парола събере най-много езита, тя и печели. Съгласни?

Алекс и Инженера одобрително кимнаха.

Миша сложи монетата на палеца си и я изстреля нагоре към тавана. Три чифта очи проследиха полета на бясно въртящата се във въздуха монета. Когато тя започна да пада, Миша я улови светкавично и звучно я шляпна на опакото на лявата си ръка. Вдигна длан и показа лицето на монетата.

— Ези, тура, тура!

— Тура, ези, ези!

— Тура, тура, ези!

Първи се обади Инженера:

— Моите поздравления, господин Василиевич. Това наистина е късметлийската Ви монета. Надявам се да донесе късмет и на всички ни.

Михаил се ухили самодоволно, обичаше да печели. Прибра монетата в джоба си. Инженера се приближи към пулта и въведе паролата „За род и родина“, но преди да натисне бутона за въвеждане се поколеба за момент и отново попита:

— Господа, убедени ли сте, че това е правилният избор? Може би…

Михаил нервно го прекъсна:

— Давай, старче! И тримата се съгласихме, че жребият е най-добрия вариант за избор на паролата. Каквото ни е писано, това ще стане! Никой не може да избяга от съдбата си!

Инженера поклати глава несъгласно и примирен натисна бутона.

За миг нищо не стана, но след това екрана на дисплея се озари в червена светлина и някъде наблизо приглушено зави сирена.

Въпреки че и тримата се бяха подготвили, подскочиха от изненада и се заоглеждаха стреснато. Очакваха всеки момент от тавана или стените да се покажат картечните турели и да ги превърнат във фараш от човешко месо и кости. Нищо такова не се случи, само сирената продължаваше тревожно да вие.

— Това е добре. — отбеляза Инженера.

— Е кое му е добре-то, Старче?! Вкарахме грешната парола!

— Така е, но все още дишаме и сме живи, а не сме трупове. Така че гледайте по-оптимистично на нещата, господин Василиевич. Установихме и нещо много важно, програмното осигуряване на охранителната система е стандартно. И приема до три грешни опита. Така че чак на четвъртия ще сме пътници.

— Значи имаме още два опита — отбеляза Алекс.

— Да.

— Значи ще имаме време за по една кратка молитва към Всевишния — пошегува се нервно Михаил.

— Не правите впечатление на особено религиозен човек, господин Василиевич.

— В такива напрегнати моменти, старче, човек бързо открива религията и пътя към Бога!

— Предлагам вторият опит да бъде с моята парола?

— Давай, старче! Да видим твоят късмет какъв е.

Инженера набра на клавиатурата „Червения октомври“ и натисна въвеждане.

Лазещият по нервите им истеричен вой на алармата спря, а екранът на дисплея светна в зелено. Усетиха пода да вибрира, и тримата отстъпиха назад докато мощната хидравлика, вградена в стените, плавно издигаше стотонната врата към тавана. Матираната повърхност на издигащата се врата отразяваше бледата светлина на коридора. Вратата свършваше с дебели пирамидални профили, приличащи на остри метални зъби.

Алекс извади своя ТТ-43 за всеки случай и тримата предпазливо приближиха входа. Отвътре също струеше бяла светлина като тази, в коридора, но по-слаба. Не всички от окачените по тавана луминесцентни лампи работеха. Но и останалите работещи лампи хвърляха достатъчно светлина, за да се вижда нормално. Пред тях бе огромен склад, набит до тавана със зелени сандъци с различна форма и големина.

— Хммм — измънка разочаровано Михаил — Не е точно това, което очаквах…

— А ти какво очакваше, Миша? Планини от злато и сребро или кюлчета платина? Така става само по филмите, когато главният герой намира пещерата на Али Баба и съкровището. Ето това пред нас е грубата реалност!

— Ами нещо такова…

— Така и така сме дошли, господа, да разгледаме — предложи Инженера и първи влезе в склада, прекрачвайки редицата дълбоки един метър нарези в пода. Другите двама последваха примера му. Почти веднага се оказаха между два равни реда от сандъци… Ехото от стъпките им отекваше по пода на прашния склад. Сандъците бяха наредени плътно един до друг и на височина стигаха почти до самия таван.

Бяха наредени по този начин, за да заемат възможно най-малко място. Вече десет минути вървяха мълчаливо по тесния проход, а зелените сандъци сякаш нямаха край.

Михаил нетърпеливо се приближи към един и почука по него с кокалчетата на пръстите си.

— Искам да видя какво има в тях!

— Това е задача с повишена трудност, ако опитаме да извадим, който и да е от тях, останалата камара сандъци ще се срути върху главите ни.

— Е докога ще обикаляме безсмислено? — каза сприхаво Михаил.

— Докато не намерим някоя по-ниска купчина, тогава ще можем на спокойствие да отворим някой сандък, без да рискуваме да си строшим главите.

— Всичките изглеждат доста плътно наредени, може би целият склад е така? — попита Алекс.

— Съмнявам се. За да подредят такова огромно количество сандъци, им е била необходима механизация. Използвайки само силите на обслужващия персонал, ще им е трябвала цяла вечност, за да се справят. Най-вероятно са имали камиони, електрокари, мотокари и така нататък. А, за да вкарват товари с различна големина и маса, както съответно и да ги изкарват от склада, трябва да са оставили достатъчно широки проходи за механизирания транспорт.

— Значи търсим широк път? — уточни Алекс.

— Да, или място, което ще е достатъчно широко, за да свалим някой от сандъците и да проверим какво има в него.

Докато говореха, неусетно излязоха в квадратно, относително празно пространство, отвсякъде заобиколено от стени от сандъци. В центъра имаше една по-малка купчина от множество сандъци с различна големина и форма.

Докато Алекс и Миша все още оглеждаха открилата се пред тях кухина, Инженера не губеше време. Той приближи най-близкия от сандъците и се надвеси над него, разглеждайки нанесените върху него с черна боя буквено цифрени обозначения. Боядисаният в отровно зелено сандък бе с размери един на половин метър, и височина петнайсет сантиметра. Краищата му бяха обковани с тънки железни пирони, затрудняващи отварянето му. Инженера се обърна и поиска:

— Може ли ножа Ви, господин Орлов?

— Един момент — Алекс извади от канията ножа на разузнавача (НР) и го подаде — Заповядайте!

Инженера взе ножа и го вкара в тънката цепнатина между стените и капака на сандъка, след което рязко се отпусна с цялата маса на тялото си върху дръжката на ножа. С противно скърцане капакът отскочи и падна на земята. В сандъка, наредени един до друг, лежаха пет дълги предмета, увити в груба промазана хартия. Инженера се наведе и извади един от тях, надничащият зад рамото му Алекс с любопитство следеше за действията му. Инженера внимателно разопакова предмета, махайки мазната хартия. Махна и последното парче хартия и в ръцете му, отразявайки светлината, проблесна метал. Оказа се, че в ръцете си държи АК-47.

— Калашник?! — възкликна удивеният Алекс.

— Да, и по-точно Автомат Калашников образец 1947 г., калибър 7.62 мм с дървен приклад и фрезована цевна кутия. — поясни Инженера. — И смея да твърдя, че дори след толкова много години е в отлично състояние. Няма видимо захабяване или износване на дървото или метала. Или поне външно, а сега ще видим какво е положението отвътре. Инженера ловко започна да разглобява автомата, виждаше се, че не му е за първи път. Натисна копчето на възвратната пружина и отдели капака на цевната кутия, след което извади възвратната пружина и я огледа за ръжда и корозия, но такива нямаше. Всичко в цевната кутия бе добре смазано, с тънък равномерен слой заводска смазка. Изтегли газовото бутало заедно със затворния блок, и отдели затвора. Огледа го внимателно, но и иглата бе в добро състояние. Махна газовата тръба, след това и дървената ложа и приключи с непълното разглобяване на калашника. Цевта бе пълна с грес, затова той изтегли шомпола и я прочисти с него. След което вдигна автомата и насочи цевта към халогените лампи на тавана. Огледа внимателно цевния канал и нарезите, след което свали оръжието и го сглоби за десет секунди.

Промърмори под носа си едно замислено:

— Хммм.

— Какво, Павел Сергеевич? — попита Алекс.

Инженера приклекна, вдигна от пода капака на сандъка и го обърна. От вътрешната му страна имаше залепена малка книжка от пожълтяла хартия. Инженера внимателно заразлиства страничките като внимаваше, страхуваше се, че старата хартия просто ще се разпадне в ръцете му. Задълбочен в четене, Инженера не обръщаше внимание на ставащото около него. Минаха пет минути и изгарящият от любопитство Алекс започна да се изнервя. Малко грубо прекъсна уединението на Инженера.

— Има ли нещо интересно, Павел Сергеевич?

— Всъщност… Да. Автоматите са чисто нови, доставени са тук направо от завода производител „Сърп и чук“. Или поне са били чисто нови преди повече от осемдесет години. В книжката за фабричните изпитания е записано, че партидата е произведена през 1949 г. малко след началото на Втората Световна Война.

— А дали все още работят?

— Питате дали стрелят? Прави впечатление, че са спазени всички правила при консервация за дълъг период от време. Оръжията се държат в помещения с постоянна температура, сух въздух и ниска влажност. Всичките са още във фабрична смазка. Така че според мен — да, могат да стрелят.

Зад гърба им се чу радостния гласа на Миша:

— Разполагаме със склад, пълен с действащи оръжия. Знаете ли какво значи това, мамка му!!! Ааа, момчета?! Питам ви, знаете ли?! Тука има хиляди и хиляди оръжия, а това са милиони кредити кеш! Това значи, че ще станем милионери!!! Ще сме големи клечки! Богаташи!!!

Щастлив Михаил се смееше радостно от все сърце. Мощният му басов глас огласяваше целия склад. Когато се поуспокои малко и престана да се смее истерично, добави с известно съжаление в гласа.

— Само едно е жалко — че всичките тези пушкала са стари, с калибъра 7.62 мм. А боеприпаси с този калибър не се произвеждат масово от десетилетия. Затова и оръжията под мощния 7.62 мм патрон не са разпространени и не се търсят особено. Използват ги обикновено престъпниците, мародери, бандитите, наркотрафикантите и контрабандистите. Изобщо цялата сган, която успява да си набави по някакъв начин патрони от този калибър. Това доста ограничава кръга от клиенти, съответно и продажната цената пада. Жалко, че прадедите не са произвеждали калашници под стандартния за целия свят калибър 5.56 мм.

— В думите ви има голяма доза истина, господин Василиевич, но не сте на 100% прав. Да, 5.56 мм патрони с изместен център на тежестта или кух връх са по-леки за носене, а и по-ефективни спрямо живата сила на противника. Но тук има едно голямо НО. В наше време всяка уважаваща себе си световна свръх държава като НОД и ГДИ разполагат със съвременни бронекостюми, осигуряващи добра защита срещу 5.56 мм куршуми на далечни и средни разстояния. Армиите на повечето от държавните или диктатурите в жълтите зони също използват някакъв вид бронежилетки. Дори повечето от големите банди мародери или гангстери също разполагат със стари съветски или съюзнически брони.

— Е, и? И моите хора носят стари брони на Алианса. Какво от това, старче?

— Ами това, господин Василиевич, че в един прекрасен ден, който между другото ще настъпи скоро, световните производители на оръжия отново ще се върнат към по-мощния 7.62 мм патрон, способен да пробива на големи дистанции дори модерните бронежилетки и персоналните брони. — Лицето на Инженера се изкриви докато си припомняше старите несправедливости. — Преди няколко години, още докато бях министър на тежката промишленост в Източна Крайна, направих предложение във вид на докладна записка до ГЩ да възстановим производството на 7.62 мм патрони. Аргументирах се, че има смисъл, в армейските складовете имаше достатъчно АК-47, за да въоръжим още две, три мото пехотни дивизии. Така щяхме да повишим боеспособността на армията и националната гвардия, както и да спестим десетки милиони от закупуването на стари оръжия втора ръка от излишъците на ГДИ. ГЩ ми върна официално писмо, а в него пишеше, че армията на Източна Крайна няма нужда от морално остарели и амортизирани оръжия с несъвместим калибър спрямо световните стандарти.

Опитах се да споря с тия дебили с армейски фуражки, но напразно. Доказвах им, че ще по-изгодно да започнем производство на 7.62 мм патрони и да въоръжим войниците си с АК-47, отколкото да купуваме още от старите М-16, втора ръка, които ни продаваше ГДИ на завишени цени. Естествено никой не ми обърна внимание. Тогава като личен проект се захванах с преработката на един АК-47, използвах лазерен електронен струг, за да направя стандартните нарези и изтъня цевта от вътрешната страна до 5.56 мм. Преработих леко конструкцията на ударно спусковия механизъм и патронника, превръщайки автомата в булпап. Замених дървените ложи и ръкохватката, с по-леки и здрави полимерни. Масивния, направен от дърво приклад, изобщо го махнах. Вместо него използвах лек и удобен полимерен упор с гумена подложка, амортизираща отката от изстрелите. Общата маса и дължина на оръжието намаляха почти наполовина. Получи се леко, удобно и най-важното, надеждно оръжие. Оръжие, което всеки войник би искал да има по време на бой. И всичко това само на една пета от стойността, на която купувахме архаичните М-16 от ГДИ. Кръстих детето си, което създадох със собствените си ръце АК-147.

Извиках армейските генерали и техния антураж от подмазвачи и подлоги на полигона край Столник. Там и демонстрирах оръжието си пред тях сравнявайки го с М-16. Лицата на всички генералите и полковници без изключение позеленяха от яд и трудно сдържана ярост. Бяха готови да ме разкъсат на парчета с голи ръце, обвиниха ме, едва ли не, в седемте смъртни гряха. Унищожаване на държавно имущество, използване на военнопромишления комплекс за лични цели с цел лична облага и какво ли още не!

А този задник, началникът на генщаб генерал Самсонов, ми каза, че нищо не разбирам от военно дело и конструираното от мен оръжие за нищо не става. А и да си знам мястото, да не си вра носа там, където не ми е работата, ако не искам да остана без нос. Едва тогава до мене започна да достига мисълта, че всичките тези отрепки в армейски мундири, са корумпирани и мислят само за това как да натъпчат по-добре търбуха си. Изобщо не им дреме за родината, а и не дават пукнат кредит за безопасността на хората и страната. Моите разработки и предложеното от мен оръжие, бяха пречка. Стоят на пътя на тлъсти комисионни, които тези свине в мундири взимаха от всяка от сключените оръжейните сделки. Тогава за първи път си дадох сметка колко корумпирана и несправедлива е властта в Източна Крайна. Този слънчев ден на полигона бе преломен за мен. Недоволството започна да зрее все повече в мене до деня, в който вдигнах скандал по националната телевизия заради кражбите в особено голям размер на хуманитарните помощи, доставяни от Сините Зони. Докато Алекс внимателно слушаше словоизлиянията на Инженера, Миша ровеше в един сандък наблизо. Радостният вик на Миша стресна и двамата.

— Момчета, вижте каква играчка си намерих — Михаил направо грееше от щастие, въртейки в ръцете си дълга метър и половина метална тръба на гранатомет.

— Предлагам да сте по-внимателен с вашата, хммм… играчка, господин Василиевич. Освен ако не искате да ни вдигнете във въздуха.

— В смисъл? Какво толкова правя? — спря изненаданият Михаил.

— Това, което държите в ръцете си, е съветски противовъздушен гранатомет ПВГ-2 „Колос“. Външен цилиндричен кожух със сноп от седем насочващи тръби вътре в него. Прицелването става чрез монтирания отстрани оптичен мерник далекомер, примитивен според днешните стандарти. В задната част на гранатомета, където е реактивното сопло има фабрично заложен блок със седем 57 мм реактивни гранати. Така че, господин Василиевич, по същество това, което размахвате толкова ентусиазирано, е едно напълно заредено безоткатно оръдие. Стреснатият не на шега Миша предпазливо свали от рамото си гранатомета и внимателно го постави в сандъка, от който го бе извадил.

Алекс се обърна към Инженера, който замислен оглеждаше Калашника, който държеше в ръцете си.

— Да отворим и други сандъци? — предложи Алекс.

— Това е отлична идея, Алекс. — намеси се в разговора Михаил — Тъкмо ще видим какво още има в сандъците. Все пак трябва да видим какъв асортимент от гърмящи „играчки“ ще предлагаме на пазара. От това зависи нашата печалба!

Инженера само поклати глава и кимна в съгласие.

Алекс си хареса един сандък. По-малък от този, в който бяха Калашниците и го отвори. Вътре имаше пет къси, подобни на карабини, оръжия, до всяко от тях имаше по два метални дисковидни пълнители. Алекс извади оръжието и един от дисковете от сандъка и ги огледа по-внимателно.

— Мисля, че намерих нещо интересно. — Алекс показа оръжието на двамата си спътници. — Това не е ли ППШ-69?

— Я дай да видя — каза заинтересувания Миша и се приближи.

— Прав си, братче. Наистина е ППШ-69, и това е добра новина за поолекналите ни джобове. Направо ударихме джакпота, момчета! На черния пазар в Капитолия картечните пистолети като този се продават като топъл хляб! От продажбата им ще направим голямата пачка кредити, пичове. Може би няколко милиона, всичко зависи от това, каква част от сандъците в този склад са пълни с ППШ-69. — Миша доволно примлясна с уста. — 9 мм пистолетни патрони се произвеждат масово навсякъде по света, а и са лесни за намиране. — Така че пласментът на стоката ни е осигурен.

— Може само да ни радва, че имате нужните познанства и канали, за да пласирате оръжията, господин Василиевич. — каза Инженера.

— Павел Сергеевич, а защо съветите са се отказали от това да произвеждат АК-47? — попита Алекс. — Все пак, както вие сам отбелязахте, 7. 62 патрона на АК-47 е доста мощен, по-мощен от 9 мм „Пара“ използван от ППШ-69.

— Всичко опира до различни фактори, господин Орлов. Подготвяйки се за новата световна война, на Съветския съюз му е трябвало ново, евтино и лесно за производство оръжие, с което да въоръжи съветската пехотата. На необучените руски новобранци им е трябвало просто, надеждно и лесно за поддръжка оръжие, с което да бъдат хвърлени в месомелачката на Третата световна война. ППШ-69 се състои от по-малко части и са необходими по-малко човекочасове за изработването му, отколкото на един АК-47, нещо, което е особено важно при масовото производство. Съответно и за изработката на 9 мм патрони са необходими по-малко барут и метал. Наистина благодарение на мощния патрон, и дългата цев АК-47 е по-точен има почти три пъти по-голяма далекобойност, отколкото ППШ-69. Но затова пък картечният пистолет компенсира с по-високата си с една трета скорострелност от 900 изстрела в минута и двойно по-големия си пълнител от 72 патрона.

— Тоест, това оръжие е от типа, при които ръсиш куршуми наляво и надясно и се молиш на Господ да уцелиш нещо?

— Да, нещо такова — позволи си да се усмихне Инженера.

Зад тях се разнесе гласа на Михаил:

— Момчета, елате да видите какво намерих. Какво според вас е това?

Двамата се обърнаха и се приближиха, за да видят какво искаше да им покаже Михаил. На дъното на сандъка, отворен от Миша имаше странно на вид оръжие. Представляваше три метални балона, заварени един към друг и свързани посредством тръби. Имаше колани за привързване, а от вентила на средния балон излизаше платнен гумиран маркуч, завършващ в ръкохватката на нещо подобно на пушка с дървен приклад и удебелена метална цев. Инженера разгледа замислено оръжието и каза.

— Ако не се лъжа това е РОКС-10. Съветска преносима ръчна огнехвъргачка. Коланите се пристягат около кръста и раменете, и огнехвъргачката се носи на гърба като раница. Използвана е в ударните батальони на съветската щурмова пехота през Втората Световна Война.

— Огнехвъргачка? Като огнехвъргачките FT-72 „Пречистващ пламък“ на НОД-овските фанатици от „Черната ръка“?

— Да, подобна, но доста по-стар модел. Новите, съвременни огнехвъргачки, използвани от НОД, имат по-голям обсег, повече огнена смес в резервоарите, а и са по-леки и мощни.

— Огнехвъргачките винаги са били едно от най-ужасяващите оръжия на бойното поле. — отбеляза Михаил и доволен потупа огнехвъргачката по металните балони. — Мисля, че веднага ще намеря клиенти и за това голямо бебче.

— Странно — каза Алекс, загледан в съседните сандъци — а забелязахте ли, че на тези сандъци маркировката е на латиница, не на кирилица…?

— Къде?

— Ето вижте. На този, този и онези трите.

— Любопитно — промърмори Инженера и се надвеси над сандъка с надпис на латиница — Това събуди любопитството ми, предлагам да отворим сандъците и да проверим какво има вътре. Господин Василиевич, както изглежда, благодарение на физическата си сила и жаждата си за печалба вие най-бързо се справяте с разопаковането на сандъците. Така че бихте ли били така любезен да ги отворите.

— Нямаш проблеми, старче. — ухили се Миша и размаха ловджийския си нож във въздуха — преди да си казал „а“, вече ще съм ги отворил.

Миша премина от думи към действия. Последователно забиваше ножа си в стиковете между капаците и стените на сандъците и натискаше с цялата си немалка маса надолу. Дървото със скърцане поддаваше и изкривените гвоздеи на капаците изхвърчаха от гнездата си под натиска и животинската сила на Миша. За отрицателно време всички сандъци бяха отворени и тримата започнаха да разглеждат съдържанието им.

— Ха! Та това са картечници M-60, като тези, които имаме в турелите на камионите и джиповете. — каза учудения Миша — Как са се озовали тук?

— В този сандък има автоматични карабини М-16, в съседния картечни пистолети M43 „Spectre“ а в другите два ракетни комплекси „FGM-148 Javelin“ — отбеляза Алекс. И продължи:

— А вие какво мислите, Павел Сергеевич? Как тези оръжия на Западния Алианс са се озовали в това съветско оръжейно хранилище?

— Сега ще разберем господин Орлов, един момент моля.

Инженера извади една картечница М-60 от сандъка и с очевидно знание по въпроса, започна да я разглобява. Алекс със завист следеше ловките движения на Инженера докато разглобяваше оръжието. Червейчето на съмнението, което го гризеше отвътре отдавна, все повече се усилваше. Странна птица бе Инженера. Имаше отлични познания за компютърните системи и софтуера, а същевременно и за различните типове оръжия. А това вече понамирисваше на нещо гнило. Досега Алекс не бе срещал компютърен спец, който може да направи дори елементарната разлика между куршум и патрон. А Инженера не само показа, че разбира от оръжия, но и нееднократно доказа, че умее да ги ползва. Другото, което правеше впечатление и същевременно будеше подозрение, бе това, че на Инженера доста добре му се отдаваше убиването на хора. Убиваше хладнокръвно, без да изпитва и капка съжаление, напълно професионално и като човек с дългогодишна практика. Тихият глас на Инженера го стресна и го откъсна от мислите, които минаваха през главата му.

— Както и предполагах. По затвора, ударно спусъковия механизъм и цевта на картечницата има следи от износване. Това значи, че западните оръжия в склада са използвани и са бойни трофеи на Червената армия. Изглежда всички трофеи, които са попадали в ръцете на Съветската армия по време на войните, са транспортирани дотук.

— Още отсега виждам как ще натрупам милиони от продажбата на тези оръжия. Ще разширя легалния и нелегалния си бизнес. Бандата ми ще стане най-голямата и най-силната в Капитолия!

— Ако започнете да продавате оръжия в особено големи мащаби, господин Василиевич, ще привлечете вниманието на доста хора. Хора, които са и доста влиятелни и със съответните познанства и връзки в правителството на Източна Крайна. Очевидно е, че и вашите конкуренти от другите криминални банди също ще Ви вдигнат мерника. Готов ли сте за още една гангстерска война като Блоковата война от 2035 г.? Ако пробвате да измените баланса на силите в Капитолия, всички ще се обединят срещу вас, и ще ви видят сметката. — Михаил се намръщи сякаш изяде нещо кисело.

— Да пробват! С такава огнева мощ и толкова оръжия никой няма да посмее да се изправи срещу мен!

— Позволете ми да се усъмня в разумността на Вашите твърдения, според мен…

Познаваше избухливия характер на Миша, от една страна, а от друга Инженера се бе доказал като опасен и хладнокръвен убиец. Затова Алекс побърза да се намеси, за да прекрати спора още в зародиша му, преди да е прераснал в нещо по-сериозно.

— Мисля, че няма смисъл от безсмислени спорове. Видяхме достатъчно, а времето напредва. Какво ще кажете да продължим, за да проверим и другите два склада на това ниво?

— Съгласен съм. — потвърди Инженера.

— И аз също — добави намусеният Миша.

Зарязаха сандъците както са си и се насочиха към изхода на склада. Когато отново се оказаха отвън в коридора, Инженера издърпа картата от приемника и огромната метална врата бавно се спусна. Масивните приличащи на вълчи зъби метални зъбци се плъзнаха в гнездата си и влязоха в пода, блокирайки вратата.

— Кой от двата склада ще отворим първо?

— Логично е да е по-близкия.

— Миша, ти какво ще кажеш?

— Все ми е тая, да действаме.

Тримата пресякоха железопътната линия и продължиха да се движат по лявото пътно платно. Подминаха още един от огромните елеватори. Този път платформата си бе на място и поразяваше въображението с гигантските си размери. Металът на пода бе започнал да ръждясва на някои места, но иначе платформата изглеждаше напълно изправна. Подминаха я и продължиха нататък, трябваше да изминат още половин километър преди да стигнат до склада. Озоваха се пред метална врата близнак на тази, която вече бяха отворили в първия склад.

— Сега какво правим? Коя от паролите първо ще използваме?

— Базата е разположена на пет вертикални нива. Логично е кодът за достъп на всяко ниво да използва една и съща парола. Затова предлагам да пробваме първо с „Червения октомври“, с тази парола вече отворихме една врата.

— Звучи логично. Аз нямам проблеми с това, ти Миша?

— Да действаме, стига сме се мотали, само губим време.

Инженера вкара картата на електронния ключ в приемника на вратата и набра „Червения октомври“ на клавиатурата. Усетиха се леки вибрации докато огромната метална врата се издигаше нагоре. Вътре още цареше полумрак докато неоновите лампи с пращене се запалваха. Десетилетията липса на качествена поддръжка си казаха думата и ту тук, ту там някоя от лампите шумно се пръсваше на парченца стъкло, което барабанеше по бетонния под. Ехото от звук на разбито стъкло се разнесе надалече из склада. Въпреки че светлината беше бледа, бе достатъчна, за да могат тримата спътници да виждат ясно какво има пред себе си. Оказаха се в склад, сходен с предходния, но много по-голям. И този склад бе затрупан почти до тавана със сандъци. Но това, което се набиваше на очи от пръв поглед, бе цветът. Докато в предходния склад сандъците бяха в зелен защитен цвят, то в този склад сандъците бяха с естествения си светъл дървесен цвят. Тримата се приближиха и навлизайки сред купищата сандъци започнаха да четат маркировките по тях.

— 5 бр. кут… 700 бр. 7.62×39 мм ПС… обр. 49 г. — прочете на един от сандъците Алекс.

— А тука пише 4 бл… 7 бр. x57 мм… ПВ. — добави Михаил.

— Какво значи това, Павел Сергеевич? — попита Алекс, докато обхождаше с поглед дългите редици сандъци.

— Че мечтата на господин Василиевич се сбъдна. Това са боеприпасите за оръжията от другия склад. Патрони калибър 7.62 и блокове с касети 57 мм реактивни гранати за противовъздушните гранатомети ПВГ-2 „Колос“. Тук някъде трябва да има боеприпаси и за останалите оръжейни системи. А като гледам, количествата са напълно достатъчни за една малка война.

— Момчета, акциите ни на стоковия пазар рязко се покачиха!!! — заяви важно, важно Миша и се ухили до уши — Сега не само ще предлагаме оръжия, но и боеприпасите към тях! С толкова много оръжие влизаме в голямата игра… Пичове, това са милиони и милиони кредити! Единички с много, много нули! Ще стана монополист на пазара и спокойно ще кажа сбогом на жалката контрабанда със стоки куча марка за по няколко хиляди кредита. На бизнеса с евтина пиячка, дрога и електроника! Здравей, високодоходен оръжеен бизнес! Всички на тази грешна и забравена от бога земя имат нужда от оръжие! И всеки има право да се защити от чуждите посегателства, независимо от това, дали е мъж, жена, дете или нечуваща и недовиждаща бабичка с проходилка! Всеки има право на оръжие! И аз ще осигуря на всеки оръжие, стига да има необходимите кредити в кеш!

Недоволен Инженера прекъсна тирадата на Михаил.

— Както отбелязах преди това, господин Василиевич, така ще привлечете ненужно внимание върху себе си, както и на общото ни дело. Влезете ли в голямата игра, бързо ще си навлечете омразата на големите акули в бизнеса. Пазарите вече са поделени между тях, те не търпят никаква конкуренция. Ще ви смажат веднага. Михаил махна с ръка, все едно гонеше досадна муха, и се усмихна нагло.

— Спокойно, старче, ще му мислим като му дойде времето. А сега да поогледаме, искам да видя какви други съкровища има тука.

Продължиха между равните редове, като от време на време спираха да прочетат надписите на някой заинтересувал ги сандък.

— На тази метална кутия пише „800 CRTG… 5. 56 mm… Ball cartridge… M193“… и е на латиница. Предполагам, това са боеприпаси на Западния Алианс?

— Да, прав сте. Обикновено след боевете трофейните команди на Червената армия са събирали от бойното поле всичко, което е било що-годе изправно и е ставало за използване. Изглежда този подземен комплекс е бил определен за депо, където да се съхраняват трофеите.

— Вижте, тука има контейнери с управляеми ракети за „FGM-148 Javelin“…

Викът, който се разнесе пред тях, ги прекъсна.

— Уаууууууууу!

Възклицанието ги накара да ускорят крачката, за да настигнат откъсналия се напред Миша.

Завариха го стоящ неподвижно, вперил поглед право напред. Когато се изравниха и застанаха до него, също спряха като вкопани в земята. Мислеха си, че складът е голям, но гледката, която се разкри пред очите им, ги убеди, че складът е не просто голям, а огромен. Бяха се озовали на относително празно пространство, оставяйки зад гърба си камарите с плътно наредени сандъци. Пред тях, осветени от бледата неонова светлина, се виждаха оцветените в бяло и червено корпуси на безкрайните редици от ракети. Единият тип ракети, които бяха и по-големите, лежаха директно на пода в масивни бетони легла, издържащи многотонната маса на напълно заредените ракети. В пода бяха прорязани жлебове, в които влизаха широките кръстообразни стабилизатори на ракетите. По-малките ракети бяха наредени по девет в специални метални стойки с квадратна рамка.

— Какво, по дяволите, е това?! — попита пресипнало Миша.

— Това вече е нещо сериозно, господин Василиевич. Бойни ракети, ето какво са. Тези, които са наредени по няколко в пакет една над друга, са V-2 и по-точно FROG-7, по обозначение на Алианса. Руското обозначение е ракетен комплекс 9К52 „Луна“, това са тактически ракети с близък обсег на действие и петстотин килограмова бойна глава. Използвани са от Съветите за непосредствена артилерийска поддръжка на бойното поле, един вид реактивна артилерия. По-големите ракети са от типа V-3, по руска спецификация Р-17 „Скъд-М“. Това са балистични ракети с три пъти по-голям радиус на действие отколкото V-2 и пренасят до целта един тон експлозив. При далечина на полета от няколкостотин километра са използвани от Съветската армия за поразяване на стратегически цели дълбоко в тила на врага.

— Ахааааа, а защо лежат на пода? — попита Алекс докато очаровано гледаше огромните оръжия за масово унищожаване.

— За по-лесен достъп и обслужване. Балистичните ракети са доста сложни механизми с хиляди компоненти, които трябва да бъдат проверявани преди ракетата да е готова за действие. А и така са спестили от метал за стойките, които да ги поддържат. Все пак, по време на война всичко се икономисва, всичко, което е необходимо на промишлеността като метал, горивото и т.н. Въпросът, е, че обикновено тези ракети вървят в комплект с пускови установки, а не ги виждам.

— Според мене няма смисъл да се размотаваме повече тук. Вече видяхме какво има в склада. А за да го обходим целия ще са ни необходими часове — предложи Миша — Предлагам да се връщаме, за да проверим какво има и в последния склад на това ниво.

— Звучи разумно — съгласи се Инженера.

— Тогава да тръгваме — каза Алекс и поведе, а останалите двама го последваха.

Когато металната врата се затвори зад гърба им, тримата продължиха по пустия коридор, докато разпалено на висок глас обсъждаха видяното в склада. Миша доволно потриваше ръце и вече строеше грандиозни планове и разпалено спореше с Инженера, който му опонираше несъгласен с неговата гледна точка. Страстите се нагорещяваха все повече, а Алекс се опитваше да балансира между двете страни, туширайки напрежението. Когато един километър по-далече и десет минути по-късно стигнаха до масивната металната врата, Алекс най-после си отдъхна с облекчение. Двамата спряха да спорят, Инженера се захвана с отварянето на вратата, докато Миша нетърпеливо обикаляше пред нея. Изгаряше от нетърпение да види какви съкровища го очакват вътре.

Хидравличните крикове тихо свистяха, повдигайки дебелата метална врата. Тримата изчакаха вратата да се прибере напълно в тавана, и пристъпиха нетърпеливо напред. Попаднаха в царството на черния мрак.

— Пак ли тъмница, мамка му?! — изпсува ядно Михаил.

— Еххх Миша, Миша, на хубавото се свиква лесно, но после трудно се отвиква. — не пропусна да го клъвне шеговито Алекс.

Михаил само изръмжа нещо под нос и свали от рамо М-16, за да включи прикачения към нея фенер.

— Мисля, че няма да има смисъл от фенери, господин Василиевич. — спря го Инженера и кимна с глава. — Вижте!

В далечината се появи една малка трептяща светлинка, след нея още една и още една, и ставаха все повече. Халогенните лампи в другия край на огромния склад се включваха една след друга, разпръсквайки непрогледната тъмнина в огромното помещение. Бледата светлина на все по-близко светващите се лампи осветяваше неясните ъгловати силуети, хвърляйки причудливи сенки по пода. Очите им вече бяха свикнали със заобикалящата ги тъмнина, и когато лампите над главите им светнаха, и тримата бяха заслепени от ярката халогенна светлина. Инженера се извърна, а Алекс, мръщейки се, прикри с ръка очите си, все пак усещането не бе от най-приятните. Отне им известно време докато зрението им отново се адаптира към силната светлината. И тримата бяха зашеметени от гледката, която се откриваше пред тях. Тримата просто стояха безмълвно, опитвайки се да асимилират това, което виждаха пред себе си. Намираха се в склад, по-голям от предходните два, взети заедно. Складът приличаше на гигантско хале или по-скоро на подземен гараж. Правеха впечатление масивните железобетонни колони, които поддържаха тавана на склада. Височината от пода до тавана бе само десет метра, и окачените на тавана лампи осветяваха чудесно околното пространство. Но това, което наистина впечатляваше и спираше дъха, бяха безкрайните, следващи един след друг редове от бойни машини. Танкове, БТР-и, БМП-та, ракетни установки — всичките тези създадени от човешки ръце машини служеха само на един бог — бога на войната и разрушението. Но дори неподвижни, притихнали и без никакво движение, със своите стърчащи оръдия, картечници и ракетни блокове, всеки един от тези многотонните стоманени зверове на войната изглеждаха заплашително. А с петнистия камуфлаж, нанесен върху дебелата броня, изглеждаха като дремещи хищници, дебнещи своята плячка. Бронираните машини изпълваха целия подземен гараж, докъдето стигаше погледът. Дебелите бетонни колони имаха двойна функция. Освен че поддържаха тавана, всеки четири от тях формираха широки гаражни клетки за ръбатите корпуси на бойните машини. По колоните минаваха снопове от вертикални тръби, със заварени към тях големи кранове и навити на макари гумирани маркучи. Тръбите бяха боядисани в няколко различни цвята. Върху тези, които бяха боядисани в синьо, се четяха избелелите букви ВОДА, върху червените тръби — ДИЗЕЛ или БЕНЗИН, а върху кафявите тръби — МАСЛО. Михаил с увиснало чене въртеше глава и се оглеждаше наоколо, докато Алекс се опитваше да преброи колко танка вижда пред себе си. На около 30 или 40 бъркаше бройката и отново започваше да брои. Докато двамата слисани приятели се оглеждаха, Инженера, без да каже нито дума, пристъпи напред и се насочи към най-близкия до тях танк. Гаражната клетка, в която се намираше танка, освен че осигуряваше паркомясто, бе и бокс за техническо обслужване. От двете страни се виждаха подредени една върху друга опорни ролки, танкови вериги, както и сандъци с резервни части. Инженера се приближи към едната от бетонните колони, на която висеше клипборд с пожълтяла хартия, и го свали. Започна да го разглежда, а погледа му се плъзгаше по написаното върху листовете пожълтяла хартия. Четеше бързо и отмяташе страниците една след друга. Алекс се отказа от безсмисленото си занятие и с любопитство започна да следи за действията на Инженера. Когато той отметна и последния лист, постоя малко замислено, след което отново окачи клипборда на колоната и се обърна. Тръгна към танка с уверена крачка, така сякаш го бе правил много пъти. Когато се приближи вдигна дясната си ръка и сложи длан върху дулото на едното от двете оръдия. Продължи да плъзга дланта си по дулото приближавайки се към танка. Спря пред масивния корпус на танка и погали с ръка бронята. Отстрани изглеждаше така сякаш е срещнал стар приятел.

Радостният рев на Миша разтърси тишината, и миг по-късно изненадания Алекс се оказа в обятията на приятеля си. Миша го вдигна сякаш бе лек като перце и започна да го върти във въздуха като парцалена кукла.

— Алекс, браткооооо! Мама му старааа, богати сме ейййййййй Богу! Богатии сме, братчеее!!! Богати!!! Дори свръх богатиииииииии!!! Това са хилядииии, десетки хиляди тонове първокачествена военна стомана!!! За толкова стомана концерна „Дайичи Хиробо Индъстриз“ в Кобе ще ни затрупа с планини от кредити. Това са десетки милиони кредити, мой човек!!! И то не тези жалки хартийки, които печатат в Източна Крайна, а истински кредити, използвани в азиатските сини зони!!! Ще станем по-богати, отколкото можеш да си представиш! По-богати дори от нашия нелюбим Ел Президенте! Искаш да имаш имение в Синя Зона 2, на хълмовете край Холивуд — купуваш го! Искаш женски харем с манекенки като Никол Силвър и Хелена Банкс, или може би телевизионни водещи като Анита Уотсън… Имаш го!!! С толкова пари може всичко! Ако искаш дори може да си купиш някоя африканска жълта зона!

— Пусни ме, мечкоооо! Ще ме задушиш! — хъркаше полузадушения Алекс, биейки с юмруци по гърба на приятеля си.

Алекс се бореше да усмири полуделия от щастие Михаил. В това време Инженера се качи на челната броня на танка и завъртя една малка ръчка, намираща се отгоре, отваряйки люка на механик водача. След това напълно професионално се плъзна през правоъгълния отвор, влизайки вътре в танка. С доста зор и мъка, Алекс най-сетне успя да се измъкне от мечешките прегръдки на въодушевения си приятел. Изправи се, пое си дъх и вече се канеше да тегли една майна на Миша, когато във въздуха се разнесе остро свистене. Свистенето рязко премина в дълбок оглушителен рев, който стресна двамата приятели, карайки ги да подскочат от изненада. Алекс веднага извади пистолета си, опитвайки се да определи откъде идва звука, докато Миша припряно сваляше автомата от рамото си. Ревът, който кънтеше в огромния гараж постепенно намаля, преминавайки в равномерното бумтене на тежък дизелов двигател В=7. Алекс относително бързо се ориентира, че звукът издава танкът, в който бе изчезнал Инженера. Двигателят поработи още няколко секунди, след което изхърка и спря. Настъпилата тишина бе оглушителна. През люка се показа първо главата, а след това и раменете на Инженера, и миг по-късно той изскочи от танка, и плъзгайки се по челната броня, стъпи на бетонния под. Алекс за първи път, откакто го познаваше, го виждаше такъв. Върху изкуствено състареното от Якудза лице на винаги мрачния Инженер играеше момчешка усмивка. Очите му светеха от радостна възбуда, с изправени рамене, вдигната глава и енергичната стъпка той се приближи към тях. Походката му изглеждаше типично младежка, а не старческа.

— Работи! — Инженера кимна към танка.

— Павел Сергеевич, ще ви бъда благодарен ако друг път не прибягвате до такива как да го кажа… безвкусни шеги!

— Така е мамка му! Изкара ни ангелите, старче! — потвърди нервно Михаил.

— Както вече казах. Работи! — и Инженера посочи с ръка танка.

— Е и?! — попита издразнен Михаил.

— Ами това господин, Василиевич значи, че разполагаме не с хиляди тонове старо, ръждясало желязо за вторични суровини, както вие се изразихте. А с цял хангар пълен с напълно изправна бойна техника. Готов съм да се обзаложа, че повечето от машините тук още сега са годни за бойни действия. Най-много да им трябва лек ремонт и базова профилактика, за да могат да бъдат доведени до работещо състояние. Докато двамата приятели предъвкваха поднесената им от Инженера информация, опитвайки се да я осмислят, той продължаваше с обясненията си.

— В пътната книжка на този тежък танк Т-49, е записано, че е произведен през 1947 година и има навъртени само пет километра. Няма записани никакви ремонти, машината е чисто нова! Транспортиран е до това резервно депо по жп линията, която видяхме, взет е директно от поточна линия във военната фабрика, където е сглобен. Към него има и два пълни комплекта ЗИП (Запасни части и Принадлежности).

Щом като двигателят на този танк, който не е бил пален повече от осемдесет години, работи значи, същото важи и за останалите машини.

— Значи ще сме свръхбогати?! — ухили се Михаил, докато въображението му вече рисуваше планините от кредити, в които щеше да се къпе.

— Не, мистър Василиевич, това по-скоро значи, че ще сме свръх мъртви!

Думите на Инженера буквално попариха надеждите на Михаил.

— Тоест, как така свръх мъртви?! — заекна изненадан Миша.

— Ами много просто, леки огнестрелни оръжия и боеприпасите, които намерихме в другите складове не са нещо особено. Както сам отбелязахте такива лесно могат да се намерят навсякъде по света. Но техниката тук и Инженера с жест обходи подземния гараж. Тези танкове, БТР-и, ракетни установки артилерийски оръдия и т.н. не могат да се намерят под път и над път. Живеем в свят разяждан от териума, господин Василиевич. Почти всичката промишленост и тежко машиностроене в жълтите зони са унищожени от войните или разграбени от местното население. Това, което е останало, едва стига, за да поддържа искрата на нещо подобно на цивилизация в жълтите зони. Единствените, които владеят съвременни и високотехнологични производства са НОД и ГДИ. Имате ли си и най-малка представа какво държим в ръцете си господа? За това място, господин Василиевич, всяко правителство, диктатор, военачалник, главатар на бандит или обикновен главорез от жълтите зони би ни прерязал гърлото, без да се замисля. Вече почти никъде в жълтите зони не се произвеждат бронирани машини. Всеки ще иска да притежава това богатство, дали ще е Източна Крайна, Кавказкия Емират, Персийския Халифат, Магнитогорско-Челябинския протекторат, или Западна Крайна, е все едно. Всеки, който научи за това място, ще драпа със зъби и нокти, за да се добере дотук. И залогът си заслужава! С толкова много бронирани машини може да подчиниш цяла Евразия или Близкия Изток. А вие, господин Василиевич, готов ли сте да гарантирате за всеки един от хората си? Че като се напият в някоя кръчма или бордей някъде, няма да се похвалят какво са намерили, а?

Миша успя само да каже:

— Амииииии… моите хора са ми верни! Готови са да влязат в огън и вода заради мен!

— В това не се съмнявам, господин Василиевич. Просто се съмнявам в това дали са дуракоустойчиви! Хората неслучайно са казали, че и най-умният си е малко прост… А, какво тогава остава за наистина простите хора. Една неволна дума изпусната където не трябва, и всички сме мъртви! Надявам се, че добре го осъзнавате и двамата!

Алекс мълчеше и обмисляше думите на Инженера. Имаше доста голяма доза истина в тях, да, можеше да гарантира за себе си и Миша. Но за останалите от бандата? Инженера беше прав, една неволна дума и труповете им щяха да гният под бялото слънце на пустинята. Нямаше да има дори кой да ги оплаче.

— Е, господа, да отидем да погледнем какви изненади още крие този склад — каза Инженера, и без да ги чака, се обърна и тръгна между редиците гаражни клетки и танковете в тях.

Алекс и Миша побързаха да го последват.

Известно време вървяха мълчаливо, но на Алекс му стана любопитно разглеждайки различните бойни машини.

— Павел Сергеевич изглеждате като човек, който разбира от оръжия. Направо бих казал, че сте експерт по този въпрос. Какъв е този танк?

— Оръжията са ми хоби от малък, нищо повече.

Да бе, хоби — помисли си наум Алекс — затова толкова лесно разглобяваш и използваш различни типове оръжия. Голямо хоби ще да е щом запалваш двигателя на осемдесетгодишен танк от раз, докато ние с Миша седим отстрани и се чешем по главите като маймуни! Естествено на глас попита друго:

— Какъв е този танк?

Инженера хвърли един поглед и отговори:

— Т-49, използван е през Втората световна война от Съветите. Има две 105 мм оръдия и доста дебела за времето си броня. Ако му се монтира бордови компютър, лазерен прицел и модерен прицел, ще бъде на равнището на сегашните леки НОД-овски танкове.

— А тази машина?

— Това е верижен бронетранспортьор амфибия БТР-154, плаващ аналог на М-113 на Западния Алианс.

— А ето тази колесна машина, с металната релса над кабината?

— Ракетна пускова установка V-2, пак от периода на Втората световна война. Монтирана е на осем колесното шаси на всъдеход ЗиЛ-135.

Възклицанието на Миша ги накара да спрат.

— Мътните ме взели, това не е ли Мамут?! Какво прави танк на ГДИ в стар съветски бункер?!

Инженера и Алекс се обърнаха и видяха Миша, спрял пред един огромен танк, който едва се побираше в гаражната клетка. Масивните 120 мм гладкоцевни оръдия бяха дебели колкото стволовете на възрастни дървета, а двата блока със зенитни ракети отстрани на масивния квадратен купол почти опираха в тавана. Дори тежките танкове Т-49 и дългите ракетни установки V-2 в съседните клетки изглеждаха дребни на фона на Мамута.

Алекс и Инженера също приближиха, заставайки от двете страни на Михаил, точно срещу корпуса на огромния танк.

— Не знаете историята на собствената си страна, господа! Това не е танк на ГДИ! — в гласа на Инженера се усещаше зле прикрита ярост и омраза — Това е съветски танк! СТТ-7 „Мамут“, е създаден по пряката заповед на председателя на съветската комунистическата партия, другаря Сталин! По време на ВСВ този танк нямаше равен на бойното поле. Самата му поява вдъхваше страх в сърцата на вражеските танкисти и пехотинци. За съжаление СССР загуби както втората, така и третата световни войни. След ВСВ шпионите на Западния Алианс кръстосваха Майка Русия надлъж и нашир в търсене на технологичните секрети на Съветския съюз, но така и не намериха почти нищо и останаха с пръст в уста. Но след третата световна война (ТСВ) Алиансът вече действаше доста по-ефективно и професионално, разположиха военни бази по цялата територия на страната, които са си там и до днес. Като базата на Алианса, тоест на ГДИ в Гумрак край Сталинград, тоест Капитолия.

— Е добре, тогава ГДИ откъде имат Мамути?

— Навремето, след края на ТСВ разкопаваха развалините на Харковския танков завод в търсене на нещо много по-ценно, но вместо това намериха обгорели чертежи на Мамутите. И така двадесет години по-късно по бойните полета на Първата Териумна Война се появиха и ГДИ-ските Мамути. Наистина, с осъвременени компютри и модерни прицелни комплекси, но във всичко друго си оставаха същите стари съветски Мамути.

— Една такава машина и в наше време струва купища пари, а тука има доста от тях. — меркантилно отбеляза Миша.

— А танкът до него какъв е? — попита Алекс — досега всички танкове, покрай които минахме, са с две оръдия, а този е с едно.

— Това вече е по-съвременна машина, Т-67 „Носорог“. Използван е през цялата ТСВ като основен боен танк на Съветската армия. Има вграден автомат за зареждане на 115 мм си танково оръдие, благодарение на това скорострелността им е колкото на старите двуоръдейни Т-49. И е с още по-дебела броня и по-добра мобилност.

— Прилича ми новите армейски танкове „Абрамс“ A1M1, които скоро показаха по държавния Първи канал на холовизията, на парада в чест на създаването на Източна Крайна.

— И има основателна причина защо да ти прилича. През 1975 година в Ленинград, в ръцете на Алианса, попадна почти цяла поточната линия на Т-67 на Кировския танков завод. Която след това беше разглобена и изнесена на Запад. Шасито и корпуса на „Абрамс“ повтарят тези на Т-67, само дизеловият двигател В-10 е сменен с нов по-мощен газотурбинен двигател Honeywell AGT с 1500 к.с. Кърмовата ниша на купола е разширена, за да може да побира затвора на мощното 120 мм оръдие Rheinmetall L-44.

— Да огледаме още малко, и да продължаваме нататък? — предложи Алекс — остават ни да проучим още три нива.

— Нямам нищо против, господин Орлов. Продължаваме ли?

— Един момент, а ти, Миша. Нещо против?

— Мммм не, каквото кажете. Аз тука си правя някои сметки — и Михаил продължи да се оглежда с алчен блясък в очите.

— Тогава да вървим — каза Инженера и поведе.

Докато бавно напредваха навътре в подземния гараж, Инженера реши да ги просвети, изнасяйки им кратък урок по съветска военна история.

— Това там са Зенитни камиони, използвани са през ТСВ. Представляват полугъсенични бронетранспортьори с монтирано върху каросерията 85 мм зенитно оръдие. Могат да транспортират едно пехотно отделение. До тях са пускови установки V-3 за балистични ракети „Скъд“. Създадени са на основата на бронираното, петосно шаси на камиони Краз-2555.

— Извинете, че ви прекъсвам, Павел Сергеевич, но това там не са ли бойни танкове „Grizzly“.

— Прав сте, господин Орлов. Армията на Източна Крайна масово е въоръжена с такива танкове. Моделът е родственик на съветските Т-67 „Носорог“, използван като основен боен танк от Алианса, но е с по-слаба броня и по леко 105 мм оръдие. Правителството ни ги купуваше втора ръка от мобилизационните складовете на ГДИ. По-интересни са обаче машините от другата страна. Това са шестколесни БМП „Arrow“. По принцип са създадени като мобилен вариант на зенитния ракетен комплекс „Patriot“. Но в зависимост от пехотата, която се намира вътре много лесно може да се конфигурират в противопехотен, инженерен, противотанков и т.н. варианти. Компактната и високо модулната технология, която е вградена в тях, ги прави много полезни машини на бойното поле. Досега ГДИ никога не е продавала от тези машини дори на най-близките си съюзници в жълтите зони.

— Защо? — попита Алекс.

— Както изглежда ги е страх да не попаднат в грешните ръце… Пфуууу, по-скоро не искат един от малкото останали наистина способен учени в жълтите зони да копира модулната технология използвана в БМП „Arrow“. ГДИ и НОД не търпят да имат конкуренция в сферата на високите технологии. Ако видят, че някои разработва или разполага с нещо, което може да застраши технологичното им господство, те просто го стъпкват. Дали това ще бъде битов инцидент, случайна експлозия в лабораторията, атентат, преврат или поръчково убийство, те винаги намират начин да отстранят заплахата. В техни ръце е световният технологичен монопол! Продават ни стари ръждясали оръжия и ние им се радваме като някакви туземци на дрънкулки и мъниста! А някога СССР разполагаше с технологии, от които целия свят трепереше!!! Дори техните „Мамути“ и „Абрамси“ по принцип се базират на откраднати от нас технологии!

— Старче, по-леко с тирадата! Не се пеняви толкова, да не получиш сърдечен удар! Все пак не забравяй, че се намираме на повече от триста километра от най-близката болница! И ако ти стане нещо, ще издъхнеш тук, без никой да ти помогне!

— Благодаря, че толкова сте загрижен за здравето ми, господин Василиевич. Ще го запомня! — процеди през зъби Инженера.

— Прав сте, Павел Сергеевич, но такъв е светът. Нищо не можем да променим. .

— Дали?! Сигурен ли сте, че нищо не можем да променим? — попита Инженера — Питагор е казал дайте ми опорна точна и аз мога да преместя света. Ако се огледате в момента около нас и се намира такава опорна точка…

— Да, но нали вие сам казахте, че технологиите на НОД и ГДИ са много по-напред от всичко тук?

— Така е, но ние можем да променим света на регионално, а не на световно ниво. Може да направим по-добър живота на нашите руски сънародници, както и на народите, които някога влизаха в СССР. Това също няма да е малко.

— Павел Сергеевич, говорите за мащаби, излизащи зад границата на моето съзнание.

— Спокойно, млади приятелю, има време, всичко ще ви се проясни.

— Свършихте ли с безсмисленото чешене на езиците? Да продължаваме! — грубо ги прекъсна Миша.

Винаги спокойното лице на Инженера се покри с червени петна от ярост. Но миг преди да избухне и да каже какво точно мисли за този келеш и дребен гангстер Михаил… видя…

— Господи! Наистина ли може да е…

Инженера разбута двамата приятели и с ускорена крачка забърза между редиците бронирани машини.

— Ей, старче къде хукна? Още не сме си свършили разговора с теб!

— Млъквай, Миша! Защо дразниш човека — тихо изсъска Алекс и го хвана за рамото.

— Дразни ме, дъртакът! А знаеш, че не обичам всезнайковците!

— Да, но с какво ти е крив човекът, сам виждаш, ни е от полза! А и досега е бил прав за всичко, което ни казва.

— Е, и?!

— Ами това, дървена главо, че ако не беше той да ни помага, досега да бяхме ритнали камбаната минимум три или четири пъти! Костите ни щяха да гният някъде сред степта или на пясъчното дъно на Черно море. Това стига ли ти до кухата глава?

— Чудо голямо, щяхме да се оправим и сами. Без него! — в гласа на Миша се усещаше голяма доза фалш.

— Да бе, да, това го разправяй на някой друг. Но не и на мене!

— Добре, добре. ОК, обещавам няма повече да се заяждам с него. — и добави — и все пак ме дразни! Прекалено много философства! Как било по-добре, защо било по-добре! И тези вечни разкази как едно време било по-добре отсега!

Михаил шумно се изхрачи на бетонния под.

— Сякаш, сам не го знам!

— Ами тогава престани с детинщините, и остави човека на мира.

— Казах, добре!

— Ок, тогава. Да видим какво толкова го развълнува — каза примирително Алекс — Да го настигнем, преди да сме го изгубили от поглед.

Намериха инженера застанал пред един наистина чудовищно голям танк. Беше по-голям дори от „Мамута“. Машината имаше източен сплеснат корпус, държан над земята от четири вериги, по две от всяка страна. Носът на танка бе заострен, с вграден масивен клиновиден нож. Служещ както за рязане на противопехотна тел, така и за таран. Танкът имаше наклонена бортова броня и масивен приплеснат купол с две мощни 120 мм оръдия, а в задната част купола от двете стани имаше по един седем заряден барабан с ракети земя — въздух. От машината се излъчваше зловещата аура на пълното унищожение. Приличаше на застинал стоманен звяр, затворен в клетка.

— Какво е това нещо, Павел Сергеевич — попита тихо Алекс зашеметен от размерите и грубата брутална мощ на машината.

— Това е квинтесенцията на войната, господин Орлов! Събрана в оръдията и металокерамичната броня на един танк. Представям ви „Апокалипсис“ А-1.

Най-мощният танк, създаван някога. Дори сега са единици тези модели машини, които могат да му окажат някаква съпротива. На времето Западният Алианс обяви награда от 10 000 000 долара за каквато и да е техническа или военна информация, свързана с него. Особено ги интересуваше многослойната комбинирана металокерамична броня, както и автоматичната бордова ремонтна система. Също и кибернетичната система и управляваната от нея хибридна дизелово ядрена енергийна установка. За дълбоко огорчение на Алианса, въпреки обещаните пари и плъзналите из целия СССР шпиони, така и не намериха нищо. Нито един руски инженер не им съдейства и не предаде родината си!

— Това нещо има ядрен реактор? — попита несигурно Миша и отстъпи няколко крачки.

— Спокойно, господин Василиевич. Радиацията няма да опържи драгоценните ви яйца. Корпусът на танка отвътре е обшит с оловни листове, които осигуряват приемлива защита на екипажа. Излъчваната радиация е съвсем малко над фоновото нивото на околната среда.

Алекс побърза да включи гайгеровия брояч, който носеше в себе си и го завъртя, следейки показанията. Инженера бе прав, нямаше източник, излъчващ неутрино.

— Убедихте ли се господин Орлов? Реакторът на машината е изключен, така че няма как да засечете каквато и да е радиация.

— Майка ми казваше: Сине, доверявай, но проверявай!

— Майка ви е била мъдър човек, господин Орлов.

— Да, такава беше. Бог да я прости.

— Един „Апокалипсис“ се равнява на малка армия. С елитен екипаж от ветерани тази машина спокойно може да се бие няколкократно превъзхождащ враг. И което е по-важното, този танк е напълно самодостатъчна единица, сам се ремонтира, а хибридното задвижване му осигурява почти неограничен обсег на действие. Благодарение на монтираните на купола ракетни установки е способен и да отразява насочените към него въздушни атаки. Автономността му се ограничава единствено от носимия боекомплект и физическите нужди на екипажа. Тоест: снаряди, храна, вода и водка!

— Прав си, старче, закъде сме без водка! Като заговорихме за водка, изведнъж ожаднях. Жалко, че не взехме поне малко водчица, така ми се иска да си разквася гърлото. Нищо чудно идиотите, които оставихме в склада, вече да си посръбнали повечко.

— Обикновено, когато човек се напие, морето му става плитко до колене. — отбеляза Алекс — Надявам се, че на никого от хората ти под действието на алкохолните пари няма да му хрумне да пробва да излезе от бункера.

— Това би имало най–трагични последствия за всички ни, добави Инженера.

— Ей, хората ми не са чак толкова тъпи — каза несигурно Миша и добави — А и Мухин е там! Той пие умерено, и всички му имат страха!

— Дано сте прав, господин Василиевич, в това ни е надеждата. Иначе какво друго ни остава.

— Павел Сергеевич, така като гледам, тези танкове са повечко от един. — и Алекс посочи дългата редица от гаражи със сгушените в тях танкове.

— Прав сте, я да видим колко точно са един, два, три… десет… двадесет и пет. Тук има около тридесет машини.

— В наше време тези машини са безценни. Всеки диктатор, емир, генералисимус или военоначалник ще иска да ги притежава. Защото който ги притежава, ще може съществено да измени баланса на силите на континента.

— Любопитно ми е каква ли е общата бройка на машините в целия склад — попита Алекс.

— Ако знам точните размери на гаража, мога да ви кажа приблизителната бройка…

— Няма нищо по-лесно от това, Павел Сергеевич.

Алекс извади бинокъла и включи вградения лазерен далекомер.

— Така, до края на склада са седемстотин метра, отляво са петстотин и отдясно са толкова. Я да видим и колко сме изминала досега, това са още триста метра.

Значи се намираме в квадрат един километър на един километър. Дължина на танка осем метра, широчина три. Ракетната установка е петнадесет метра на три. По груби сметки тука има над хиляда бронирани машини.

Миша подсвирна от удивление.

— Повече бронирани машини, отколкото в която и да е армия в жълтите зони. Отчитайки наличните „Апокалипсис“ и ракетни установки сумарната мощ е още по-голяма.

На Миша и Алекс им трябваше известно време, за да осмислят цифрите и фактите.

— Това е много, наистина много!

— Прав си, Алекс наистина е много! Още отсега виждам много кредити, направо море или океан от кредити в банковата си сметка!

— Господи Миша. Непоправим си!

— Нали — ухили се Миша.

— Сега, след като разбрахме с какво разполагаме тук да продължим към следващото ниво?

— Съгласен съм с вас, господин Орлов. Времето ни притиска, по-късно, когато деактивираме отбранителната система, може да се върнем и да прегледаме склада по-обстойно.

— С вас съм момчета. — лъчезарно се усмихна Миша — Каквото кажете, това да бъде.

Към следващата част или към съдържанието

Валери Андровски Изгревът на Червената звезда 2 (1)

Метаданни

Данни

Изгревът на Червената звезда 2

Информация

История

Сваляне / Връзки

Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда 2 (1)