Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (3)

3.

Джийвън бродеше сам из парка Алън Гардънс. Тръгна към хладната светлина на оранжерията, която го привличаше като фар, преспите вече бяха до колене, спомни си детското удоволствие да си първият, оставил стъпки. Когато погледна вътре, раят там го утеши. Тропически цветя, размазани от замъглените стъкла, палмови листа с форми, които му напомниха за отдавнашна почивка в Куба. Реши да иде да види брат си. Много искаше да разкаже на Франк за вечерта — както за ужасната смърт на Артър, така и за откритието, че правилният ход за живота му е да бъде парамедик. До тази вечер не беше сигурен. Вече толкова дълго си търсеше професия. Беше барман, папарак, развлекателен журналист, после пак папарак и още веднъж барман и това беше само през последните дванайсет години.

Франк живееше в един небостъргач, кула от стъкло в южната част на града, с изглед към езерото. Джийвън излезе от парка, почака на тротоара, като подскачаше, за да се стопли, качи се на трамвай, който изплува като кораб в нощта, и облегна чело на прозореца, докато трамваят запълзя обратно по „Карлтън“. Бурята се превръщаше в плътна бяла пелена, трамваят се движеше със скоростта на пешеходец. Ръцете го боляха от натискането на неохотното сърце на Артър. Обзе го тъга, спомни си как снима Артър в Холивуд преди толкова години. Мислеше си за момиченцето, Кирстен Реймонд, светла със сценичния си грим, за кардиолога, коленичил в сивия си костюм, за браздите по лицето на Артър и последните му думи — „Врабчето…“ — и от там се замисли за птици, разбира се, за Франк с бинокъл малкото пъти, когато бяха наблюдавали птици заедно, за любимата лятна рокля на Лора, която беше синя с вихър от жълти папагали, Лора, какво щеше да стане с тях? Все още беше възможно по-късно да се прибере или пък тя всеки момент да се обади и да се извини. Вече почти се беше върнал в началната си точка, театърът беше затворен и тъмен няколко преки по на юг. Трамваят спря точно преди „Янг“ и той видя, че една кола се беше извъртяла на релсите, трима души я бутаха, а гумите буксуваха в снега. Телефонът отново извибрира в джоба му, но този път не беше Лора.

— Хуа — каза гласът.

За него Хуа беше най-близкият му приятел, макар че рядко се виждаха. След колежа около две години работеха заедно в един бар, докато Хуа учеше за приемния изпит в медицинския колеж, а Джийвън безуспешно се опитваше да се утвърди като сватбен фотограф, след което последва друг свой приятел в Лос Анджелис, където да снима актьори, докато Хуа следваше медицина. Сега Хуа работеше на дълги смени в „Торонто Дженеръл“.

— Гледаш ли новините? — попита Хуа, странно напрегнат.

— Тази вечер ли? Не, имах билети за театър. Да ти кажа, няма да повярваш какво стана…

— Чакай, слушай, искам да ми кажеш честно — ще получиш ли пак пристъп на паника, ако ти кажа нещо много, много лошо?

— Не съм имал такива от три години. Според доктора цялата работа била временна, заради стреса, нали ти казах?

— Добре, чувал ли си за грузинския грип?

— Да — каза Джийвън, — по принцип гледам да съм в час.

Предния ден бяха съобщили за обезпокоителен нов грип в Грузия — противоречиви цифри за нивата на смъртност и броя на жертвите. Подробностите бяха оскъдни. Джийвън намери името, избрано от новинарите — грузински грип — за обезоръжаващо красиво.

— Имам една пациентка в интензивното — каза Хуа. — Шестнайсетгодишна, снощи долетяла от Москва, рано тази сутрин прояви симптоми на грип в спешното. — Чак сега Джийвън усети умората в гласа на Хуа. — Не отива на добре. А още преди обед ни се появяват дванайсет други пациенти, същите симптоми, оказа се, че са и от същия полет. Всички казват, че в самолета започнало да им прилошава.

— Роднини? Приятели на първата?

— Никаква връзка. Просто са се качили на същия полет от Москва.

— Шестнайсетгодишната…?

— Не мисля, че ще оцелее. Та имаме първата група пациенти, пътниците от Москва. Следобед идва нов. Същите симптоми, но не е бил на полета. Този е само служител на летището.

— Нещо не разбирам…

— На изхода за самолета — каза Хуа. — Единственият му контакт с останалите пациенти е бил, когато е обяснил на един от тях откъде да вземе автобус за хотела.

— Аха — каза Джийвън. — Това вече е лошо. — Трамваят още беше блокиран от заседналата кола. — Значи тази нощ ще работиш до късно?

— Помниш ли епидемията от ТОРС? — попита Хуа. — И какво си говорихме?

— Спомням си, че ти се обадих от Лос Анджелис, когато чух, че болницата ти е под карантина, но не помня какво казах.

— Беше си изкарал акъла. Трябваше да те успокоявам.

— Е, добре, това го помня. Но в своя защита ще кажа, че по телевизията го изкараха доста…

— Каза ми да ти се обадя, ако някога настъпи истинска епидемия.

— Помня.

— От сутринта сме приели над двеста пациенти с грип. Сто и шейсет от тях през последните три часа. Петнайсет са мъртви. Спешното е пълно с нови случаи. Изкарали сме легла и по коридорите. От Здравното ще правят изявление. — Не беше само умора, осъзна Джийвън. Хуа го беше страх.

Джийвън подръпна въженцето на звънеца за спиране, тръгна към задната врата и огледа другите пътници. Младата жена с накупените храни, мъжът в бизнес костюма, заиграл се на телефона си, възрастната двойка, тихо разговаряща на хинди. Дали някой от тях беше дошъл от летището? Осъзнаваше как всичките дишат около него.

— Знам каква параноя те хваща понякога — каза Хуа. — Казвам ти, нямаше точно на теб да ти се обадя, ако смятах, че няма нищо страшно, обаче…

Джийвън потропа с длан по стъклото на вратата. Кой беше пипал там преди него? Шофьорът го изгледа през рамо, но го пусна. Вратите се затвориха със съскане зад него и той пристъпи в бурята.

— Обаче смяташ, че е.

Джийвън минаваше покрай заседналата кола, гумите все още циклещи безполезно в снега. „Янг“ беше съвсем близо.

— Сигурен съм, че е. Виж, трябва да се връщам на работа.

— Хуа, цял ден ли работиш с тези пациенти?

— Добре съм, Джийвън, ще се оправя. Трябва да затварям. Ще ти се обадя по-късно.

Джийвън пъхна телефона в джоба си и продължи през снега, зави на юг по „Янг“ към езерото и стъклената кула, където живееше брат му. Добре ли си, Хуа, стари приятелю, или ще се оправиш? Беше силно разтревожен. Светлините на театър „Елгин“ бяха точно пред него. Сега театърът беше тъмен отвътре, все още имаше плакати на „Крал Лир“ с Артър, вдигнал поглед нагоре в синята светлина, с цветя в косата и с мъртвата Корделия, отпусната в ръцете му. Джийвън поспря за момент, загледан в плакатите. Продължи бавно, замислен за странното обаждане на Хуа. „Янг“ беше почти пуста. Спря да си поеме дъх във входа на магазин за куфари и видя как едно такси бавно минаваше по неизринатата улица; бурята, уловена във фаровете му и това видение — сняг под светлината — го върна за миг в сценичната буря на сцената на „Елгин“. Разтърси глава, за да прогони образа на празния поглед на Артър и продължи в изтощен унес през сенките и оранжевите светлини под автострадата „Гардинър“ към стъкления южен край на Торонто.

Снежната буря беше още по-силна по „Куинс Кей“, където вятърът връхлиташе от езерото. Джийвън най-после стигна до блока на Франк, когато Хуа пак се обади.

— Мислех си за теб — каза Джийвън. — Наистина ли е…

— Слушай — каза Хуа, — трябва да излезеш от Торонто.

— Какво? Тази нощ ли? Какво става?

— Не знам, Джийвън. Това е краткият отговор. Не знам какво става. Грип е, това — ясно, но не бях виждал такова нещо. Толкова е бърз. Разпространява се със страшна скорост…

— По-зле ли става?

— Спешното е пълно — каза Хуа, — което е проблем, защото половината от екипите са прекалено болни, за да работят.

— От пациентите ли са се заразили?

Във фоайето на блока нощният портиер прелисти вестник, абстрактна картина в сиво и червено, осветена на стената зад него, портиер и картина, отразени с размазани линии на излъскания под.

— Това е най-краткият инкубационен период, който съм виждал. Току-що бях при една пациентка, работи като санитар при нас, беше на смяна сутринта, когато започнаха да идват първите пациенти. Няколко часа след началото на смяната и стана лошо, прибра се по-рано, приятелят й я докара преди два часа и сега е на асистирано дишане. Ако имаш досег с грипа, се разболяваш за часове.

— Мислиш ли, че ще плъзне извън болницата?

Мислите на Джийвън се бяха разбъркали.

— Със сигурност знам, че е извън болницата. Чиста епидемия си е. Щом се разпространява тук, се разпространява и в града, а досега не бях виждал такова нещо.

— И ми казваш да…

— Казвам ти веднага да тръгваш. Ако не можеш да напуснеш града, поне се запаси с храна и си стой вкъщи. Трябва да се обадя и на други хора.

Затвори и Джийвън остана сам в бурята. Нощният портиер прелисти страница. Ако беше друг, а не Хуа, нямаше да му повярва, но Джийвън не познаваше друг човек, който да е толкова сдържан в приказките си. Щом Хуа казваше, че е епидемия, то епидемия не беше достатъчно силна дума. Внезапна сигурност смаза Джийвън, че тази болест, която Хуа описа, щеше да е разделението между преди и след, една черта, прокарана през живота му.

Хрумна му, че може би няма много време. Загърби блока на Франк и подмина тъмното кафене на кея, малкото пристанище, изпълнено със заснежени моторници, влезе в супермаркета на другия край на пристанището. Остана на входа за момент, примигвайки на светлината. Само един-двама клиенти се движеха по пътеките. Почувства, че трябва да се обади на някого, но на кого? Хуа беше единственият му близък приятел. След няколко минути щеше да види брат си. Родителите му бяха мъртви, а някак не можеше да се насили да разговаря с Лора. Реши да изчака да иде при Франк, да види новините там, после да вземе телефона и да се обади на всички, които познава.

Над автомата за проявяване на филми имаше малък телевизор, който показваше новини със субтитри. Джийвън отиде натам. Кадри на репортерка, застанала пред „Торонто Дженеръл“ в снега, бял текст, преминаващ над главата й. „Торонто Дженеръл“ и две други местни болници са поставени в изолация. Здравното министерство потвърждава избухването на грузинския грип. Засега няма да обявят броя, но жертви има и по-късно ще дадат повече информация. Има предположения, че грузинските и руските власти не са били съвсем искрени относно сериозността на кризата там. Властите призовават всички, ако може, да се постараят да запазят спокойствие.

Разбиранията на Джийвън за подготовка за бедствия се основаваха изцяло на екшъните, но от друга страна, беше изгледал много екшъни. Започна с вода, напълни една от грамадните пазарски колички с колкото стекове и бутилки успя да побере. Имаше миг на съмнение на път за касите, докато се бореше с тежката количка — дали не надценяваше нещата? — но вече се беше захванал, беше решил, късно беше да се отказва. Касиерката вдигна вежди, но не каза нищо.

— Паркирал съм отпред — каза Джийвън. — Ще върна количката.

Касиерката кимна уморено. Беше млада, вероятно на двайсет и малко, с черни кичури, които постоянно прибираше зад ушите си. Той избута невъзможно тежката количка навън и мина през снега на изхода колкото с бутане, толкова и с пързаляне. Имаше рампа, водеща към нещо като градинка с пейки и цветарници. Количката ускори по наклона, нагази в дълбокия сняг и се плъзна странично до един цветарник.

Беше единайсет и двайсет. Супермаркетът затваряше след четирийсет минути. Представяше си колко би отнело да качи количката до апартамента на Франк, да я разтовари, времето за обяснения и уверения, че не си е загубил ума, преди да се върне в магазина за още провизии. Можеше ли да стане нещо, ако засега остави количката тук? На улицата нямаше хора. Обади се на Хуа на път за магазина.

— Сега какво става?

Джийвън се движеше бързо през магазина, докато Хуа говореше. Още един стек вода — Джийвън беше останал с впечатлението, че водата няма как да е в излишък — след това консерви и още консерви с храна, всичката риба тон, всичките супи и боб от рафтовете, макарони, всичко, което изглеждаше трайно. Болницата била пълна с грипни пациенти, а положението в останалите болници в града било същото. В спешна помощ били претоварени. Вече трийсет и седем пациенти били мъртви, включително всички пациенти от полета от Москва, както и две сестри от Спешното, които били на смяна, когато постъпили първите болни. Джийвън пак беше на касата, касиерката сканираше консервите и пакетите. Хуа каза, че се обадил на жена си и й казал да вземе децата и да напусне града още тази нощ, но не със самолет. Вечерта в театър „Елгин“ изглеждаше като от друг живот. Касиерката се движеше много бавно. Джийвън й подаде кредитна карта и тя я заразглежда, все едно не я беше видяла преди десетина минути.

— Вземи Лора и брат си — каза Хуа, — и веднага излезте от града.

— Не мога тази вечер, не и с брат ми. По това време няма откъде да намеря микробус за инвалидни колички.

В отговор чу само приглушен звук. Хуа кашляше.

— Болен ли си? — Джийвън буташе количката към вратата.

— Лека нощ, Джийвън.

Хуа затвори и Джийвън остана сам в снега. Чувстваше се обсебен. Следващата количка беше само с тоалетна хартия. Другата — с още консервирани храни, замразено месо и аспирин, торби за боклук, белина, здраво тиксо.

— Работя за благотворителна организация — каза на момичето на касата на третия или четвъртия курс, но тя не му обръщаше много внимание. Само поглеждаше към малкия телевизор над автомата за проявяване, докато маркираше покупките му на автопилот. Джийвън звънна на Лора на шестото си влизане в магазина, но се свърза с гласовата поща.

— Лора — започна. — Лора.

Реши, че е по-добре да разговаря директно с нея, а и вече беше почти единайсет и петдесет, нямаше време за това. Напълни още една количка с храна, крачейки бързо в този свят с аромат на хляб и цветя, това почти изчезнало място, мислейки си за Франк в неговия апартамент на двайсет и втория етаж, високо в снежната буря, с неговото безсъние и книгата, която пишеше, вчерашния брой на „Ню Йорк таймс“ и Бетовен. Джийвън отчаяно искаше да стигне при него. Реши, че по-късно ще се обади на Лора, размисли и позвъни на домашния телефон, докато стоеше на касата и се опитваше да не гледа касиерката в очите.

— Джийвън, къде си? — Звучеше леко обвинително. Той подаде кредитната си карта.

— Гледаш ли новините?

— Трябва ли?

— Лора, има грипна епидемия. Сериозно е.

— Онова в Русия ли дето беше? Знам го това.

— Вече е тук. По-лошо е, отколкото някой си е представял. Сега говорих с Хуа. Трябва да излезеш от Торонто. — Вдигна очи тъкмо навреме, за да види как го изгледа момичето.

— Защо да трябва! Какво? Джийвън, къде си?

Подписваше се на касовата бележка, тикаше количката към изхода, където свършваше порядъкът на магазина и започваше яростта на бурята. Трудно насочваше количката с една ръка. Вече имаше пет такива паркирани напосоки между пейките и цветарниците, сега посипани със сняг.

— Лора, просто си пусни новините.

— Знаеш, че не обичам да гледам новини преди сън. Пристъп на паника ли получи?

— Какво? Не. Отивам при брат си да видя дали е добре.

— Защо да не е добре?

— Ама ти не ме слушаш. Никога не ме слушаш. — Джийвън знаеше, че това е дребнаво на фона на вероятна грипна пандемия, но не се сдържа. Блъсна количката в останалите и пак се втурна в магазина. — Не мога да повярвам, че ме остави в театъра. Заряза ме в театъра, докато оказвах първа помощ на мъртъв актьор.

— Джийвън, кажи ми къде си.

— В супермаркета. — Беше единайсет и петдесет и пет. Тази последна количка беше само с екстри: зеленчуци, плодове, торби с портокали и лимони, чай, кафе, бисквити, сол, трайни сладки. — Виж, Лора, не искам да спорим. Грипът е сериозен и е бърз.

— Кой е бърз?

— Грипът, Лора. Много е бърз. Хуа ми каза. Много бързо се разпространява. Мисля, че трябва да се махнеш от Торонто.

В последния момент добави китка жълти нарциси.

— Какво? Джийвън…

— Достатъчно здрав си, за да се качиш на самолет — каза той, — а ден по-късно си мъртъв. Ще остана при брат си. Мисля, че още сега трябва да си събереш багажа и да идеш при майка си, преди всички да разберат и пътищата да се задръстят.

— Джийвън, тревожа се. Звучи ми като параноя. Извинявай, че те оставих в театъра, но наистина ме заболя главата и…

— Моля те, пусни новините — каза той. — Или иди го прочети в интернет някъде.

— Джийвън, моля те, кажи ми къде си и ще…

— Лора, направи каквото ти казвам! — Той затвори, защото беше на касата за последен път и моментът да говори с Лора беше отминал. Мъчеше се да не мисли за Хуа.

— Ще затваряме — каза касиерката.

— Това е последното — рече й той. — Сигурно ме мислите за ненормален.

— Виждала съм и по-тежки случаи.

Осъзна, че я беше уплашил. Беше чула някои от обажданията му, а и гледаше телевизора с тревожните новини.

— Просто се опитвам да се подготвя.

— За какво?

— Човек не знае кога ще връхлети някое бедствие.

— Това ли? — каза тя и посочи телевизора. — Ще е като ТОРС. Голяма олелия вдигнаха, а колко бързо отшумя после. — Не звучеше съвсем убедена.

— Не е като ТОРС. По-добре излезте от Торонто.

Само искаше да е искрен, може би някак да й помогне, но веднага видя, че е сбъркал. Беше уплашена, но и го мислеше за луд. Гледаше го безизразно, докато маркираше последните стоки и миг по-късно той отново беше на снега, а един млад мъж с катинарче от щанда за плодове и зеленчуци заключваше след него. Стоеше отвън със седем огромни пазарски колички, които трябваше да прекара през снега до апартамента на Франк, плувнал в пот и премръзнал. Чувстваше се глупав, уплашен и малко луд, като непрестанно си мислеше за Хуа.

 

 

Отне му почти половин час да избута количките една по една през снега и през фоайето на брат му, а после да ги вкара в товарния асансьор, за чието извънредно ползване трябваше да подкупи нощния портиер, и да ги качи на няколко пъти до двайсет и втория етаж.

— Аз съм сървайвалист — обясни Джийвън.

— Тук нямаме много такива — каза портиерът.

— Точно затова мястото е толкова подходящо — каза Джийвън леко налудничаво.

— Подходящо за какво?

— За сървайвалисти.

— Ясно — каза портиерът.

Шейсет долара по-късно Джийвън беше сам пред вратата на брат си, а количките — в редица по коридора. Може би, помисли си, трябваше да се обади от магазина. Беше един след полунощ в четвъртък, коридорът беше утихнал, а всички врати — затворени.

— Джийвън — каза Франк, когато дойде да отвори. — Неочаквано удоволствие.

— Ами…

Джийвън не знаеше как да обясни и затова, вместо да говори, отстъпи и махна немощно към коридора. Франк насочи количката си напред и надникна.

— На пазар си бил, виждам.