Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (23)

23.

— Просто не разбирам — каза тубата сутринта след няколко часа в търсене на Саид и Дитър.

Никой не разбираше. Никой не отговори. Изчезването беше непонятно. Не намериха никакви следи. Симфонията търсеше на групи от по четирима, безрадостно, методично, но гората беше гъста и задръстена с шубраци; може да са минали на метър от Дитър и Саид, без да разберат. В онези първи часове имаше моменти, когато Кирстен се хващаше в мисли, че сигурно само нещо не са се разбрали, че Дитър и Саид някак са ги подминали в мрака, някак са объркали посоката по пътя, че всеки момент ще се появят и ще се заизвиняват, но съгледвачите бяха обходили километри от пътя в двете посоки. Отново и отново Кирстен застиваше в гората и се ослушваше. Гледаше ли я някой? Ей сега някой не настъпи ли клонка? Но единствените звуци бяха от другите търсещи групи и всички се чувстваха сякаш някой ги наблюдава. Срещаха се периодично в гората и по пътя, поглеждаха се и не казваха нищо. Бавният ход на слънцето по небето, въздухът над пътя на треперещи вълни от жегата.

Когато започна да се свечерява, се събраха при първия фургон, който някога е бил пикап форд с дълга база. „Защото да оцелееш не е достатъчно“, думи, изрисувани на платнището в отговор на въпроса, който преследваше Симфонията, откакто беше тръгнала по пътя. Думите бяха много бели в спускащата се нощ. Кирстен стоеше до Бърнстейн, любимия кон на Дитър, и го докосваше с длан. Той я гледаше с огромно тъмно око.

— Толкова дълго пътувахме заедно — каза диригентката.

Има определени свойства на светлината, които замъгляват годините. Понякога, когато Кирстен и Огъст бяха заедно на пост на разсъмване, тя го поглеждаше под първите лъчи и за един кратък миг виждаше как е изглеждал като момче. Тук, на този път, диригентката изглеждаше много по-стара, отколкото преди час. Прокара ръка през късата си сива коса и продължи:

— За всички тези години има четири случая, когато членове на Симфонията са били откъснати от останалите и всеки път са следвали протокола за раздяла, и сме се събирали в крайната цел. Александра?

— Да?

— Би ли казала протокола за раздяла? — Всички го знаеха наизуст.

— Никога не пътуваме без ясна цел — каза Александра. — Ако някога се отделим или отделите от Симфонията по пътя, отивате в тази крайна цел и чакате.

— И каква е настоящата цел?

— Музеят на цивилизацията в летището на Севърн.

— Да. — Диригентката замълча и ги огледа. Сега гората беше плътна сянка, но в небесния коридор над пътя все още имаше светлина, последното розово на залеза, изпъстрил облаците. — На пътя съм от петнайсет години, а Саид е с мен от дванайсет. Дитър от още по-дълго.

— Беше с мен в началото — каза Гил. — Заедно излязохме от Чикаго.

— Нямам никакво желание да ги оставям. — Очите на диригентката блестяха. — Но няма да изложа и останалите на опасност, като останем тук още един ден.

Тази нощ пазиха на двойни смени, групи от четирима, вместо двама, а на другия ден тръгнаха преди изгрев. Въздухът беше влажен между стените на гората, облаците като мрамор над главите им. Дъх на борове. Кирстен вървеше до първия фургон и се опитваше да не мисли за нищо. Имаше чувството, че е попаднала в ужасен сън.

 

 

Спряха в късния следобед. Трескавите лета на този век, тази невъзможна жега. Езерото блещукаше през дърветата. Това е било едно от онези места, които не бяха точно предградия, не бяха и извън града, а междинен район, където къщите бяха на залесени парцели. Вече им оставаха не повече от три дни до летището. Кирстен седеше на един дънер, подпряла глава на ръцете си и мислеше: Къде сте, къде сте, къде сте, и никой не я закачаше, докато Огъст не дойде да седне наблизо.

— Съжалявам — каза той.

— Мисля, че са ги отвлекли — отвърна тя, без да вдига глава, — и само се сещам за думите на пророка в Света Дебора, онова за светлината.

— Аз май не го чух. Събирах багажа.

— Наричат се светлината.

— И какво?

— Ако ти си светлината — каза тя, — значи враговете ти са мрак, нали така?

— Сигурно.

— Щом ти си светлината, щом враговете ти са мрак, значи няма нещо, което да не можеш да оправдаеш. Няма нещо, след което да не оцелееш, защото няма нещо, което не би направил.

Той въздъхна и каза:

— Можем само да се надяваме. Да очакваме, че работата ще се изясни.

Но четири групи отидоха да търсят вечеря, а се върнаха само три и половина.

— Обърнах се и я нямаше — каза Джаксън за Сидни, кларинета.

Беше се върнал в лагера сам и разтреперан. Намерили поток на половин километър назад по пътя, по който бяха дошли. Той коленичил на брега да напълни манерката и когато вдигнал поглед, нея я нямало. Да не е паднала в реката? Не, каза, щял да чуе плисъка, а и бил надолу по течението, така че щяла да мине покрай него. Потокът бил малък, а бреговете не били стръмни. Около тях били само горите, чувството, че някой ги наблюдава. Извикал я, но не се обадила. Тогава забелязал, че птичите песни са спрели. Гората притихнала.

Известно време след като приключи разказа си, никой не проговори. Симфонията се събра около него.

— Къде е Оливия? — попита Лин изведнъж. Оливия беше в багажника на първия фургон, играеше си с парцалена кукла. — Искам да си ми пред очите — прошепна й Лин. — Не само да те виждам, а да си ми под ръка. Разбираш ли ме?

 

 

— Беше близка с Дитър — каза първият обой.

Беше вярно и всички мълчаливо се замислиха за кларинета и се разровиха в спомените си за следи. Напоследък държеше ли се нормално? Никой от тях не беше сигурен. Какво значеше да се държиш нормално в такива немислими дни? Как би трябвало да се държи човек?

— Сякаш някой ни преследва като дивеч — каза Александра.

Изглеждаше възможно. Кирстен погледна през рамо към сенките на дърветата. Организираха група за търсене, но се стъмни. Изглеждаше прекалено опасно да палят огън, затова вечеряха от запасите сушена храна — заешко и ябълки — и легнаха за неспокоен сън. На сутринта се забавиха с пет часа, търсиха, но не можаха да я намерят. Потеглиха в поредния зноен ден.

— Логично ли ти се струва всичките да са били отвлечени? — Огъст ходеше до Кирстен. — Дитър, Саид, кларинетът.

— Как би могъл някой да ги надвие толкова тихо? — Нещо я стягаше в гърлото. Беше й трудно да говори. — Може би просто са си тръгнали.

— И са ни оставили?

— Да.

— Че защо?

— Не знам.

По-късно през деня някой се сети да претърси вещите на кларинета и откри бележка. Началото на писмо: „Мили приятели, чувствам се неизмеримо отпаднала и отидох да си почина в гората.“ Само толкова. Съдейки по датата, или е било написано преди единайсет месеца, или кларинетът не е знаела нито годината, нито месеца — едно от двете. И двата варианта бяха възможни. Това беше ера, в която точните дати рядко бяха от значение и за да се следят, бе нужно известно усилие. Бележката беше сгъвана и разгъвана многократно, и протъркана по гънките.

— Изглежда по-скоро теоретична — каза първото чело. — Все едно я е написала преди година, а после е размислила. Нищо не доказва.

— Само ако приемем, че я е писала миналата година — каза Лин. — Може да я е написала и миналата седмица. Според мен показва намерение за самоубийство.

— Къде бяхме преди година? Някой спомня ли си?

— В Макино Сити — каза Огъст. — Нови Петоски, Ист Джордън, всички онези малки местенца по брега на път за Нова Сарния.

— Не помня преди година да е изглеждала различно — каза Лин. — Беше ли тъжна?

Никой не беше сигурен. Всички смятаха, че е трябвало да й обръщат повече внимание. Съгледвачите отново докладваха, че на пътя няма никой, нито пред тях, нито зад тях. Човек не може да не си представи, че някой го наблюдава от гората.

 

 

Какво беше Симфонията без Дитър и кларинета, и Саид? Кирстен приемаше Дитър като по-голям брат, осъзна тя, може би братовчед, постоянен елемент от живота й и от живота на Симфонията. В някакъв абстрактен смисъл изглеждаше невъзможно Симфонията да продължи без него. Никога не е била близка с кларинета, но отсъствието се усещаше. Вече говореше със Саид само колкото да се кара с него, но мисълта, че може да е пострадал, беше чиста агония. Дишането й беше слабо и накъсано, а сълзите — тихи и постоянни.

По-късно през деня откри сгънато листче в джоба си. Разпозна почерка на Огъст.

Фрагмент за приятел —

напусне ли душата ти света, ще те последвам и

        ще те намеря.

Моят космически кораб е застинал безмълвно

        в нощта.

Досега не беше виждала поезията му и беше невероятно трогната от думите.

— Благодаря ти — каза му, когато пак го видя.

Той кимна, но не отговори.

 

 

Местността стана по-дива, къщите оредяха. На три пъти трябваше да спрат, за да местят паднали дървета. Използваха двуръчни триони и работеха възможно най-бързо, дрехите им се пропиха с пот; съгледвачите оглеждаха пътя и гората, стряскаха се от тихи звуци и насочваха оръжията си натам. Кирстен и Огъст отидоха по-далече въпреки възраженията на диригентката. На по-малко от километър след спрелите фургони откриха зелена равнина.

— Голф игрище — каза Огъст. — Знаеш какво значи това.

Веднъж в сградата на клуба на едно голф игрище бяха намерили две пълни бутилки шотландско уиски и консерва коктейлни маслини, по чудо все още годни, и оттогава Огъст се опитваше да повтори този успех.

Клубът се намираше в края на дълга алея, закрит от редица дървета. Беше изгорял, покривът беше провиснал като парче плат от трите оставащи стени. Колички за голф лежаха обърнати на една страна в тревата. Сега небето притъмняваше и в оставащата светлина преди бурята по-голямата част от интериора на клуба не се виждаше в тъмното, само отблясъци от разбити стъкла под някогашните прозорци. Беше прекалено опасно да влязат при този полусрутен покрив. В другия край намериха изкуствено езерце с изгнил кей, блещукащо движение под повърхността. Върнаха се до фургоните за рибарски такъми. Първото и третото чело режеха последното паднало дърво.

Обратно на игрището; в езерото имаше толкова много риби, че беше възможно да се ловят с мрежа и да се изгребват от пренаселената вода. Бяха малки и кафеникави, неприятни на допир. Гръмотевици в далечината, а скоро след това първите капки дъжд. Огъст, който винаги си носеше инструмента, уви калъфа на цигулката си с парче найлон, което държеше в чантата си. Работеха в пороя — Кирстен влачи мрежата през водата, Огъст реже и чисти. Знаеше, че тя не понася да чисти риби — бе видяла нещо на пътя в първата година след напускането на Торонто, бегли впечатления от някаква картинка, която не можеше да си спомни точно, но й се повдигаше, когато се опитваше да се замисли — и той винаги проявяваше разбиране. Едва го виждаше в дъжда. За миг-два беше възможно човек да забрави, че липсват трима души. Когато най-после бурята утихна, напълниха мрежата с риба и я понесоха обратно по алеята. От пътя се издигаше пара. Намериха мястото, където падналите дървета бяха срязани и издърпани от пътя, но Симфонията беше потеглила.

— Сигурно са минали по пътя, докато сме ловили рибата — каза Огъст.

Това беше единственото разумно заключение. Преди да се върнат с мрежата до игрището, бяха уговорили точния маршрут с диригентката. Езерото беше достатъчно далеч от пътя, за да не видят Симфонията, както бяха скрити зад сградата на клуба, а бурята вероятно е заглушила звука от минаващите фургони.

— Бързо са се движили — каза Кирстен, но стомахът й се беше свил, а Огъст подрънкваше с шепата монети в джоба си. Нещо не се връзваше. Защо Симфонията би пътувала в пороя, освен ако не се е случило нещо неочаквано и неотложно? Бурята беше измила следите от пътя, листа и клони, разхвърляни по асфалта, а жегата пак се надигаше. Сега небето имаше начупен вид, сини петна между облаците.

— Рибата ще се развали много бързо в тази жега — каза Огъст.

Изпита колебание. Всяка клетка в тялото й жадуваше да последва Симфонията, но през деня беше по-безопасно да накладат огън, а и не бяха яли нищо, освен по едно-две късчета сушено заешко сутринта. Събраха дърво за огън, но, разбира се, всичко беше мокро и им отне дълго време да запалят дори съвсем малък пламък. Огънят пушеше силно, лютеше им на очите, докато готвеха, но поне димът замести миризмата на риба по дрехите им. Изядоха колкото риба можаха, взеха останалото в мрежата и с леко гадене потеглиха по пътя, покрай голф игрището, покрай няколко къщи, очевидно разграбени преди години, и съсипани мебели, пръснати по дворовете. След време захвърлиха рибата — разваляше се на жегата — и ускориха ход, вървяха колкото можеха по-бързо, но Симфонията още не се виждаше, а сигурно досега щяха да забележат някаква следа от тях, отпечатъци от копита или обувки, или следи от колела по пътя. Не говореха.

Почти по здрач пътят мина под надлез на магистрала. Кирстен се качи да огледа отгоре с надеждата, че Симфонията може би е съвсем малко по-напред, но пътят се извиваше покрай далечното сияние на езерото и се губеше зад дърветата. Магистралата представляваше километри плътно задръстване; между колите вече растяха малки дръвчета и небето се отразяваше в хиляди стъкла. На шофьорското място на най-близката кола имаше скелет.

Пренощуваха под едно дърво близо до надлеза, двамата един до друг върху парчето найлон на Огъст. Кирстен спа неспокойно, при всяко будене усещаше празнотата на околността, липсата на хора, животни и фургони наблизо. Адът е липсата на хората, за които копнееш.