Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Station Eleven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Емили Сейнт Джон Мандел

Заглавие: Станция Единайсет

Преводач: Борислав Стефанов

Издател: Екслибрис

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Печатница: Симолини 94

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 978-619-7115-22-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4604

История

  1. — Добавяне

III.
Предпочитам те с корона

13.

Снимката от таблоида:

Десет минути преди снимката Артър Леандър и момичето чакат на гардероба в ресторант в Торонто. Това е много преди грузинския грип. Цивилизацията ще се срине чак след четиринайсет години. Артър цяла седмица снима историческа драма, някои части в озвучително студио, други в парк на края на града. По-рано през деня носеше корона, но сега носи шапка на „Торонто Блу Джейс“, с която изглежда много обикновен. На трийсет и шест е.

— Какво ще правиш? — пита той.

— Ще го оставя.

Момичето, Миранда, има прясна синина на лицето. Шепнат си, за да не ги чуе някой от персонала в ресторанта.

Той кимва.

— Добре. — Гледа синината, която Миранда не е успяла съвсем да скрие с грима. — Надявах се да го кажеш. Какво ти трябва?

— Не знам — казва. — Съжалявам за всичко това. Просто не мога да се прибера вкъщи.

— Мога да ти предложа нещо…

Спира, защото гардеробиерката се е върнала с палтата им. Това на Артър е великолепно, гладко и на вид скъпо, мирандиното е поизтъркано двуредно палто, което е намерила в магазин втора ръка за десет долара. Докато го облича, тя се обръща с гръб към ресторанта в опит да скрие скъсания хастар — когато пак се обръща, нещо в усмивката на хостесата подсказва, че опитът е бил неуспешен — а Артър, който на този етап от живота си вече е екстравагантно известен, показва най-хубава си усмивка и слага двайсетачка в ръката на гардеробиерката. Хостесата тайно натиска „прати“ на есемес до един фотограф, който по-рано й е дал петдесет долара. Отвън на тротоара фотографът прочита есемеса: „Сега излиза.“

— Та ти казвах… — говори тихо Артър на ухото на Миранда. — Мисля, че трябва да дойдеш при мен за известно време.

— В хотела? Не мога… — шепне Миранда.

— Настоявам. Нищо не искам в замяна.

Миранда се разсейва за миг от гардеробиерката, която гледа Артър с обожание. Той прошепва:

— Няма нужда веднага да решаваш каквото и да е. Просто място, където можеш да останеш, ако искаш.

Очите на Миранда се изпълват със сълзи.

— Не знам какво…

— Просто кажи „да“, Миранда.

— Да. Благодаря ти. — Сеща се, докато хостесата им отваря вратата, че сигурно изглежда ужасно, синината на лицето й, очите червени и влажни. — Чакай — казва и рови в чантата си. — Извинявай, само секунда…

Слага си огромните слънчеви очила, които бе носила по-рано, Артър обгръща раменете й с ръка, фотографът на тротоара вдига апарата си и двамата пристъпват в ослепителната светкавица.

 

 

— И така, Артър. — Журналистката е красива, както са красиви хора, които харчат невероятно количество пари да се поддържат. Има професионално изчистени пори и прическа за четиристотин долара, безупречен грим и нокти, лакирани с вкус. Когато се усмихва, неестествената белота на зъбите й разсейва Артър, макар че от години е в Холивуд и вече би трябвало да е свикнал. — Разкажи ни за тази тайнствена брюнетка, с която те виждаме.

— Мисля, че тайнствената брюнетка има право на личен живот, а ти? — Усмивката на Артър е настроена да обезвреди забележката и да я направи чаровна.

— Изобщо нищо ли няма да ни кажеш за нея? Съвсем мъничко?

— От родния ми град е — казва и смигва.

 

 

Всъщност не е роден град, а роден остров.

„Има същия размер и форма като Манхатън — цял живот разказва Артър на хората по разни купони, — само че е с хиляда души.“

Остров Делано е между остров Ванкувър и Британска Колумбия, право на север от Лос Анджелис. Целият остров е дъждовна гора с умерен климат и скалисти плажове, елени нахлуват в зеленчуковите градини и изскачат пред автомобилите, мъх по ниските клони, въздишката на вятъра в кедровите дървета. По средата на острова — малко езеро, за което Артър винаги си е представял, че е създадено от астероид, почти идеално кръгло и много дълбоко. Едно лято млада жена дошла отнякъде и се самоубила там; оставила бележка в паркираната на пътя кола, влязла във водата и когато след това водолазите влезли след нея, не могли да намерят дъното на езерото, или поне така си шепнеха местните деца, полууплашени, полуразвълнувани, макар че в ретроспекция идеята за толкова дълбоко езеро, че водолазите да не могат да стигнат дъното, изглежда невероятна. И все пак е факт, че една жена влязла в неголямо езеро и никой не намерил тялото й през следващите две седмици, въпреки усиленото търсене, и този случай хвърля искри назад върху детските спомени на Артър и оставя там мрачен трепет, който преди го е нямало. Защото всъщност ден след ден то е просто едно езеро, просто любимото му място за плуване, любимото място за плуване на всички, защото океанът вечно е смразяващо студен. В спомените на Артър за езерото майка му чете книга под дърветата на брега, докато братчето му плиска на плиткото с възглавнички на ръцете, а буболечки кацат и отлитат от водната повърхност. По незнайни причини има гола кукла Барби, заровена до половината в пръстта на пътя до езерото.

На острова има деца, които цяло лято ходят боси и си закичват пера в косите, а микробусите фолксваген, с които родителите им са пристигнали през 70-те, ръждясват в гората. Всяка година има приблизително двеста дни дъжд. При пристанището на ферибота има нещо като село: смесен магазин с една бензинова колонка, магазин за здравословна храна, агенция за недвижими имоти, основно училище с шейсет ученици, читалище с две грамадни статуи на русалки, хванали се за ръце като арка над входната врата, и една малка библиотека в пристройка към сградата му. Останалата част от острова е предимно скали и гори, тесни пътища с неасфалтирани алеи, губещи се между дърветата.

С други думи, това е място, което почти никой, който Артър срещне в Ню Йорк, Торонто или Лос Анджелис, не може да си представи, и често, когато говори за острова, среща много неразбиращи погледи. Все се опитва да опише мястото и прибягва до обобщения за плажове и растителност.

— Папратите ми стигаха до главата — казва на хората с жест, предполагащ все по-голяма височина с течение на годините, докато в един момент на четирийсет и нещо осъзнава, че описва растения, които са над два метра. — Направо е невероятно, като си спомня.

— Сигурно е било много красиво — е неизбежният отговор.

— Беше — казва им. — И е — след което намира как да смени темата, защото следващата част е трудна за обяснение. Да, беше красиво. Беше най-красивото място, което някога съм виждал. Беше разкошно и клаустрофобично. Обичах го и през цялото време исках да избягам.

 

 

На седемнайсет го приемат в Университета в Торонто. Попълва документите си за студентски заем, родителите му събират парите за самолетния билет и изчезва. Мислеше, че иска да учи икономика, но когато пристига в Торонто, открива, че предпочита почти всичко друго. В гимназията се трудеше здраво, но в университета е незаинтересован студент. Занятията са досадни. Целта на идването в града не беше следването, решава той. Следването беше начинът за бягство. Целта беше самият град Торонто. След няма и четири месеца е прекъснал и ходи на актьорски прослушвания, защото едно момиче в курса по „Основи на търговията“ му каза, че трябва да стане актьор.

Родителите му са в ужас. Има ревливи обаждания с фонокарти късно вечер. „Целта беше да се махна от острова“, казва им той, обаче това не помага, защото те обичат острова и целенасочено живеят там. Но два месеца след като напуска университета, получава малка роля в един американски филм, който снимат тук, а после и роля с една реплика в канадски сериал. Смята, че няма никаква представа как да играе, затова започва да дава всичките си пари за курсове по актьорско майсторство, където среща най-добрия си приятел Кларк. Следва великолепна година, през която са неразделни и излизат четири вечери седмично с фалшиви лични карти, а по-късно, когато и двамата са на деветнайсет, Кларк се предава под натиска на родителите си и се връща да следва в Англия, докато Артър има успешно прослушване за театрално училище в Ню Йорк, където заработва някакви пари в един ресторант и живее с четирима съквартиранти над една пекарна в Куинс.

Завършва театралното училище и известно време си клати краката, явява се на прослушвания и работи дълги смени като келнер, после роля в „Закон и ред“ — има ли актьор в Ню Йорк, който да не е участвал в „Закон и ред“? — която му осигурява агент и прераства в периодична роля в друг „Закон и ред“, един от съпътстващите сериали. Няколко реклами, две пилотни серии, които не потръгват… „Ама задължително да дойдеш в Лос Анджелис“, казва режисьорът на втората, когато се обажда на Артър да му съобщи лошата новина. „Ще отседнеш в къщата ми за гости за няколко седмици, ще идеш на няколко прослушвания, да видим какво ще стане“, а по това време на Артър вече са му омръзнали източните зими, затова го прави, разкарва повечето си вещи и се качва на самолет за Калифорния.

В Холивуд ходи на купони и получава малка филмова роля, войник с три реплики, когото го взривяват в първите десет минути, но това води до много по-голяма роля и тогава започват сериозните купони — кокаин и фотомодели с идеална кожа, вкъщи и хотелски стаи, няколко години, които в спомените му са като поредица бързи проблясъци: седи край басейн в Малибу, пие водка и говори с момиче, което казва, че дошло нелегално от Мексико — легнала под товар люти чушки в един камион и прекосила границата, когато била на десет; не е сигурен дали да й вярва, но мисли, че е хубава, та я целува и тя казва, че ще му се обади, но повече не я вижда; кара из хълмовете с приятели, пътник в кабрио със свален гюрук, приятелите му пеят в хор с радиото, докато Артър гледа палмите, прелитащи над главите им; танцува с момиче на „Don’t stop Believin“ — тайно обожава тази песен — в тики бар в нечие мазе, а после сякаш става чудо, когато я вижда на нечий друг купон седмица по-късно, едно и също момиче на два купона в този безкраен град; тя му се усмихва с притворени очи и го хваща за ръка, води го навън в задния двор да гледат изгрева над Лос Анджелис. Този град вече не му се струва кой знае колко нов, но горе до Мълхоланд Драйв разбира, че тук все още има някаква тайнственост, нещо в този град, което не е виждал, море от светлини гасне в долината, докато слънцето изгрява, как тя нежно прокарва нокти по кожата на ръката му.

— Обичам го този град — казва той, но шест месеца по-късно, когато късат, тя му връща същата реплика:

— Обичаш този град, но никога няма да се впишеш тук и никога няма да получиш главната роля в който и да е от тъпите ти филми. — А тогава той вече е на двайсет и осем, времето се ускорява по начин, който го смущава, купоните продължават до прекалено късно и стават твърде грозни, два пъти чака пред спешното приятели, които са се предрусали с екзотични комбинации от алкохол и медикаменти, все същите хора на купон след купон, слънцето изгрява над сценки на еднообразен разврат, всеки изглежда малко погубен. Точно след двайсет и деветия си рожден ден получава главната роля в нискобюджетен филм за издънен банков обир и с радост научава, че ще се снима в Торонто. Харесва му идеята да се върне победоносно в Канада, което осъзнава, че е егоистично, но какво да се прави.

 

 

Една вечер майката на Артър се обажда и пита дали помни Сузи — сервитьорката в кафенето на смесения магазин, когато Артър беше малък. Разбира се, че помни Сузи. Има ярки спомени как му сервира палачинки в кафенето. Както и да е, преди няколко години племенницата на тази Сузи дошла да живее с нея по причини, които ще си останат заровени, въпреки усърдните разкопки на всяка клюкарка на острова. Племенницата, Миранда, вече била на седемнайсет и е просто много целеустремено момиче, момиче на място. Наскоро се преместила в Торонто, за да следва в Художествената академия и дали можело Артър да я изведе на обяд?

— Защо? — пита той. — Не се познаваме. Тя е седемнайсетгодишно момиче. Няма ли да е малко неловко? — Мрази неловки моменти и полага сериозни усилия да ги избегне.

— Имате много общо — казва майка му. — И двамата сте пропуснали един клас в училище.

— Не мисля, че това се брои за „много“.

Но още докато го казва, се хваща, че си мисли: „Тя ще знае откъде съм“. Артър живее в постоянно състояние на дезориентация като с леко завишена температура, а въпросът, увиснал над всичко, е: „Как стигнах от там до тук?“ И има моменти — на купони в Торонто, в Лос Анджелис, в Ню Йорк — когато разказва на хората за остров Делано и забелязва едно такова изражение на лицата им, заинтересовано, но и малко невярващо, все едно описва детство на Марс. По очевидни причини много малко хора са чували за остров Делано. Когато казва на хората в Торонто, че е от Британска Колумбия, до един отговарят нещо от сорта, че харесват Ванкувър, все едно онзи стъклен град на четири часа и два ферибота югоизточно от дома на детството му има нещо общо с острова, където е израснал. На два пъти е казвал на хора в Лос Анджелис, че е от Канада и са го питали за иглута. Веднъж един уж високообразован нюйоркчанин внимателно изслуша обяснението му откъде е — югозападна Британска Колумбия, един остров между остров Ванкувър и сушата — след което попита, явно сериозно, дали това значи, че е израснал край Мейн — на другия край на континента!

— Обади се на Миранда — казва майка му. — Просто за един обяд.

 

 

Миранда на седемнайсет: тя е неестествено сдържана и много хубава, бледа, със сиви очи и тъмни къдрици. Идва в ресторанта със студен полъх, януари — вкопчен в косата и палтото й, а Артър веднага е поразен от уверената й стойка. Изглежда много по-възрастна, отколкото е.

— Харесва ли ти Торонто? — пита Артър.

Не е просто хубава, решава той. А е красива, но е една фина красота, на която й трябва време, за да се прояви. Тя е обратното на момичетата от Лос Анджелис с техните руси коси, тесни тениски и тен.

— Много е хубав.

Откритието на уединението: може да върви по улицата и абсолютно никой не знае коя е. Възможно е никой, освен израсналите в малко градче, да не разбира колко красиво е това, как анонимността на градския живот се усеща като свобода. Започва да му разказва за гаджето си Пабло, също художник, и Артър се насилва да се усмихне, докато слуша. Толкова е млада, казва си. Омръзва й да говори за себе си и пита за него, а той се опитва да обясни сюрреализма на света, в който е навлязъл, където хората го познават, без той да ги познава; говори колко обича Лос Анджелис и как същевременно градът го изтощава, колко дезориентиран се чувства, когато си мисли за остров Делано и го сравнява със сегашния си живот. Тя никога не е била в Съединените щати, макар че цял живот е живяла на няма и триста километра от границата. Той вижда, че тя се мъчи да си представи живота му тук, мислите й — вероятно колаж от филмови сцени и снимки от списания.

— Харесва ти да играеш, а?

— Да. Обикновено да.

— Колко е хубаво така, да ти плащат да правиш каквото обичаш — казва тя и той се съгласява.

След като свършват с обяда, тя му благодари, че е платил сметката и си тръгват заедно. Въздухът навън е студен, слънце по мръсен сняг. По-късно той ще си спомня това като златен период, когато можеха да излизат заедно от ресторанти без някой да ги снима на тротоара.

— Успех с филма — казва тя и се качва на трамвая.

— Успех в Торонто — отвръща той, но нея вече я няма.

В следващите години той често успява да не мисли за нея. Тя е далече и много млада. Следват няколко филма, осемнайсетмесечно пребиваване в Ню Йорк за пиеса на Дейвид Мамет, обратно в Лос Анджелис за периодична роля в сериал на HBO. Излиза с други жени, някои актриси, други не, две от тях толкова известни, че не могат да се покажат на улицата, без да привлекат фотографите, които налитат на рояци като комари. По времето, когато се връща в Торонто за друг филм, вече и той не може да излезе, без да го снимат, отчасти защото филмовите роли са станали много по-големи и по-впечатляващи, отчасти защото фотографите са свикнали да го снимат, когато се е хванал за ръка с по-известни хора. Агентът му го поздравява за стратегията с жените.

— Не беше стратегия — казва Артър. — Излизах с тях, защото ми харесваха.

— Ама разбира се — отговаря агентът. — Само казвам, че това не ти е навредило.

Наистина ли излизаше с тези жени, защото ги харесваше, или през цялото време тайничко е мислил за кариерата си? Въпросът е неочаквано обсебващ.

Артър вече е на трийсет и шест, значи Миранда е на двайсет и четири. Той става изключително, неприятно известен. Не очакваше слава, макар че след като стана на двайсет, също като всички други, тайно копнееше за нея и сега, когато я е получил, не знае много какво да прави с нея. Най-вече е неудобно. Регистрира се в хотел „Ле Жермен“ в Торонто, например, а младата жена на рецепцията му казва каква чест е, че ще отседне при тях — „и ако позволите да кажа, онзи детективски филм беше разкошен“ — и както винаги в тези ситуации не е сигурен какво да каже, честно, не може да прецени дали момичето наистина е харесало филма или само се държи мило, или иска да спи с него, или някаква комбинация от тези, затова се усмихва и й благодари, шашнат, не знае къде да гледа, взима си картата и усеща взора й на гърба си, докато върви към асансьорите. Опитва се да изглежда устремен, опитва се и да остави впечатление, че не е забелязал и не му пука, че половината хора във фоайето го зяпат.

Вече в стаята, сяда на леглото, облекчен, че е сам и не го гледат, но както винаги в тези моменти се чувства дезориентиран, неясно отслабен, в леко недоумение, после изведнъж знае какво да направи. Обажда се на номера, който пази толкова години.