Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (52)

52.

Кирстен гледа през телескопа към града с електрическите светлини.

В сградата на терминала Шарли и Огъст седят до леглото на Саид в лечебницата при багажните ленти, разказват му за концерта, а той се усмихва за първи път от няколко дни.

На хиляда и петстотин километра на юг от летището Джийвън пече хляб във фурна на открито. Вече рядко мисли за стария си живот, макар че понякога сънува сънища за сцена, паднал актьор в искрящия сняг и други сънища, в които бута пазарски колички през виелици. Малкият му син коленичи до краката му, играе си с кученце. Това момче, родено в новия свят; майка му, която си почива вътре с бебето.

— Франк — каза Джийвън на сина си, — иди да видиш дали майка ти е гладна.

Вдига тавата с хляба от фурната, чието предишно превъплъщение е било варел за петрол. Синът му изтичва вътре, кученцето плътно по петите му.

Нощта е топла и той чува някой съсед да се смее. Ухание на гардении се носи във въздуха. След малко той ще слезе при реката да вземе консервираното месо, което се охлажда в стара кутия от кафе във водата, ще направи сандвичи за малкото си семейство и ще предложи хляб на съседите им, но засега поостава да гледа силуетите на жена си и децата си зад тънките завеси на стаята, където живеят. Дария се навежда да вдигне бебето от люлката, после пак, за да духне свещта и в този миг изчезва, силуетите ги няма и Франк изтичва пред нея на тревата.

— Ела да провериш хляба — каза Джийвън и малкият Франк коленичи до хляба със сериозно изражение, бодва го с пръст, навежда се по-близо да вдъхне топлината.

— Вече изглежда по-добре — казва Дария. Предната вечер Франк имаше висока температура. Тя му пя нежни песнички, докато Джийвън слагаше студени компреси на челото му.

— Вече е здрав — казва Джийвън. — Как е хлябът, Франк?

— Май е прекалено горещ да се яде.

— Ще го оставим малко да изстине.

Момчето се обръща към родителите си и за миг в здрача прилича на брата на Джийвън, на когото е кръстен. Идва при тях, моментът вече е отминал, Джийвън го вдига на ръце и целува копринената му коса. Вечно тези спомени, едва скрити под повърхността.

Далече на север, на място толкова далечно, че в този свят без летене все едно е на друга планета, фургоните на Пътуващата симфония пристигат на летище Севърн.