Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет

1.

Кралят стоеше облян от синя светлина, освободен. Това беше четвърто действие на „Крал Лир“, една зимна вечер в театър „Елгин“ в Торонто. По-рано, докато публиката влизаше, три момиченца си играеха игра с пляскане на ръце на сцената — детски версии на трите дъщери на Лир, които сега се връщаха като халюцинации в сцената с лудостта. Кралят залиташе и протягаше ръце към тях, докато те се появяваха и пак изчезваха в сенките. Казваше се Артър Леандър. Беше на петдесет години и имаше цветя в косата си.

— Позна ли ме? — попита актьорът, играещ Глостър.

— Да, помня ти очите — каза Артър, разсеян от малката Корделия, и точно тогава се случи. Нещо в изражението му се промени, той залитна, посегна към една колона, но не прецени разстоянието и я удари силно с ръка.

— От пояса надолу са кентаври — каза той и не само, че това беше грешната реплика, ами я изхриптя; гласът му — едва доловим.

Прибра ръката си до гърдите като наранено птиче. Актьорът, играещ Едгар, го гледаше внимателно. В този момент все още беше възможно Артър да играе, но на първия ред в оркестрината един човек се изправяше. Беше се обучавал за парамедик. Приятелката му го дръпна за ръкава, просъска: „Джийвън! Какво правиш?“ Отначало и самият Джийвън не беше сигурен, а редовете зад него мърмореха да седне. Към него вървеше разпоредител. На сцената заваля сняг.

— Врабчето, че и златната… — прошепна Артър, а Джийвън, който добре познаваше пиесата, се досети, че актьорът се беше върнал дванайсет реда назад. — Врабчето…

— Господине — каза разпоредителят, — ако обичате…

Но времето на Артър Леандър изтичаше. Олюляваше се, очите му се разфокусираха и за Джийвън той очевидно вече не беше Лир. Джийвън избута разпоредителя и хукна към стълбите за сцената, но по пътеката дотичваше втори служител, което го принуди да се хвърли на сцената без помощта на стълби. Беше по-висока, отколкото му се стори и се наложи да изрита първия разпоредител, който го беше хванал за ръкава. Снегът беше пластмасов, бегло забеляза Джийвън в движение — късчета полупрозрачна пластмаса, които прилепваха по сакото му и докосваха кожата му. Вниманието на Едгар и Глостър бе привлечено от суматохата и не гледаха Артър, който се беше подпрял на шперплатовата колона с празен поглед. Иззад сцената долетяха викове, две бързо приближаващи сенки, но Джийвън вече беше стигнал до Артър, улови актьора, тъкмо когато загуби съзнание, и внимателно го положи на пода. Снегът падаше бързо около тях, блещукаше в синьо-бялата светлина. Артър не дишаше. Двете сенки — охранители — бяха спрели на няколко крачки, вероятно вече схванали, че Джийвън не е някой побъркан почитател. Публиката беше глъчка от гласове, светкавици на телефони, неясни възклицания в мрака.

— Мили Боже — каза Едгар. — Ох, Боже.

Беше забравил британския акцент, който използваше досега и звучеше все едно е от Алабама, откъдето си и беше. Глостър бе дръпнал марлената превръзка, която скриваше половината му лице — на този етап в пиесата бяха извадили очите на героя му — и изглеждаше замръзнал на място, устата му се отваряше и затваряше като на риба.

Сърцето на Артър не биеше. Джийвън започна да му оказва първа помощ. Някой изкрещя някаква заповед и завесата се спусна, шум от плат и сянка, който извади публиката от уравнението и намали ярката светлина на сцената наполовина. Пластмасовият сняг продължаваше да се сипе. Охранителите се бяха отдръпнали. Осветлението се промени, сините и белите нюанси на снежната буря заменени от флуоресцентен блясък, който жълтееше в сравнение с тях. Джийвън мълчаливо работеше под маргариновата светлина, като хвърляше поглед към лицето на Артър. Моля те, мислеше си, моля те. Очите на Артър бяха затворени. В завесата нещо се раздвижи, някой блъскаше плата от другата страна в търсене на проход и след момент един по-възрастен човек със сив костюм вече коленичеше от другата страна на гърдите на Артър.

— Аз съм кардиолог — каза. — Уолтър Джакоби.

Очилата уголемяваха очите му, а косата по темето му беше изтъняла.

— Джийвън Чодъри — каза Джийвън.

Не беше сигурен от колко време е там. Около него сновяха хора, но всички изглеждаха далечни и неопределени, освен Артър и сега този друг човек, който беше дошъл при тях. Като да си в окото на бурята, помисли си Джийвън — той, Уолтър и Артър заедно тук, в спокойната точка. Уолтър докосна челото на актьора веднъж, нежно, като родител, който успокоява трескаво дете.

— Извикаха линейка — каза Уолтър.

Падналата завеса придаваше неочаквана усамотеност на сцената. Джийвън си мислеше за онзи път, преди години, когато взе интервю от Артър в Лос Анджелис, по време на кратката си кариера в развлекателната журналистика. Мислеше си за приятелката си Лора и се чудеше дали още чака на мястото си на първия ред или е излязла във фоайето. Мислеше си: „Моля те, започни пак да дишаш, моля те“. Мислеше си как пуснатата завеса затвори четвъртата стена и превърна сцената в стая, било то и стая с пещерни дълбини, вместо таван, пълни с пътеки и прожектори, покрай които човек можеше да се промъкне незабелязан. Нелепа мисъл, рече си Джийвън. Стига глупости. Но се появи тръпката отзад по врата, усещането, че те гледат отвисоко.

— Искате ли да ви сменя? — попита Уолтър.

Джийвън разбра, че кардиологът се чувства безполезен, затова кимна и вдигна ръце от гърдите на Артър, а Уолтър подхвана в същия ритъм.

Не е точно стая, мислеше си вече Джийвън, като оглеждаше сцената. Беше прекалено отворена с всички тези врати и тъмни пространства между кулисите, а и липсваше таван. По-скоро приличаше на терминал, помисли си той, като гара или летище, откъдето всички минават забързано. Линейката пристигна, двама парамедици бързо прекосиха през абсурдно продължаващия снеговалеж и след миг вече кацнаха край падналия актьор като врани — мъж и жена в тъмни униформи, които изтласкваха Джийвън. Жената беше толкова млада, че би минала за тийнейджърка. Джийвън се изправи и отстъпи. Колоната, към която Артър беше залитнал, беше гладка и полирана на допир — дърво, боядисано като камък.

Навсякъде имаше сценични работници, актьори, безименни служители с клипбордове. Джийвън чу, че един от тях каза: „Дявол да го вземе, няма ли кой да спре проклетия сняг?“ Риган и Корделия се държаха за ръце и плачеха край завесата, Едгар седеше с кръстосани крака наблизо, покрил устата си с ръка. Гонерила говореше тихо по телефона си. Изкуствените мигли хвърляха сенки върху очите й.

Никой не поглеждаше Джийвън и той се досети, че ролята му в това представление е приключила. Парамедиците изглежда не успяваха. Искаше да намери Лора. Сигурно го чакаше разстроена във фоайето. Може би — слабо вероятно, но все пак му мина през ума — щеше да намери действията му за достойни за възхищение.

Накрая някой успя да изключи снега и се посипаха последните полупрозрачни снежинки. Джийвън се оглеждаше как най-лесно да слезе от сцената, когато чу скимтене — едно дете, което бе забелязал по-рано, малка актриса, коленичила на сцената до следващата шперплатова колона вляво. Джийвън беше гледал пиесата четири пъти, но никога с деца и решението му се стори новаторско. Момичето беше на седем или осем. Триеше очи с движения, които оставяха следи от грима й както по лицето, така и по ръката й.

— Пази се — каза единият парамедик и жената се отдръпна, докато той пусна тока.

— Здравей — каза Джийвън на момичето. Коленичи до нея. Защо никой не беше дошъл да я отведе нанякъде? Беше се загледала в парамедиците. Той нямаше опит с деца, макар че винаги беше искал да си има едно-две, и не беше сигурен как да говори с тях.

— Пази се — пак каза парамедикът.

— По-добре не го гледай — каза Джийвън.

— Ще умре, нали? — Момичето още дишаше с малки хлипове.

— Не знам. — Искаше да каже нещо успокояващо, но трябваше да признае, че нещата не изглеждаха добре. Артър беше неподвижен на сцената, след два опита с дефибрилатора; Уолтър държеше китката му, мрачно загледан в една точка, и чакаше пулс. — Как се казваш?

— Кирстен — каза момичето. — Кирстен Реймонд. — Сценичният й грим беше смущаващ.

— Кирстен — каза Джийвън, — къде е майка ти?

— Ще ме вземе чак в единайсет.

— Запишете часа — каза парамедикът.

— Тогава кой се грижи за теб, докато си тук?

— Таня е укротителката. — Момичето още зяпаше Артър. Джийвън се премести така, че да го скрие от погледа й.

— Двайсет и един и четиринайсет — каза Уолтър.

— Укротителката ли? — попита Джийвън.

— Така я наричат — каза тя. — Грижи се за мен, докато съм тук.

Някакъв човек с костюм се беше появил отдясно на сцената и говореше разтревожено с парамедиците, които привързваха Артър към носилката. Единият от тях вдигна рамене, смъкна чаршафа от лицето на Артър и му сложи кислородна маска. Джийвън се досети, че тези преструвки сигурно са заради семейството на Артър — за да не научат за смъртта му от вечерните новини. Трогна се от благоприличието на жеста.

Джийвън се изправи и протегна ръка към подсмърчащото дете.

— Ела — каза. — Дай да намерим Таня. Сигурно те търси.

Изглеждаше малко вероятно. Ако Таня търсеше повереното й момиче, сигурно вече щеше да го е намерила. Поведе детето към кулисите, но човекът с костюма беше изчезнал. Зад сцената беше хаотично, само шум и движение, викове да се направи път за шествието на Артър, в което Уолтър вървеше до носилката. Парадът изчезна по коридора към служебния вход и по пътя му суматохата се засили; всички плачеха или говореха по телефоните си, или събрани на малки групички си разказваха и преразказваха историята — „Поглеждам и го виждам как пада“, — крещяха заповеди или пренебрегваха заповеди, изкрещени от други.

— Колко много хора — каза Джийвън. Не обичаше тълпите. — Виждаш ли Таня?

— Не. Никъде не я виждам.

— Тогава може би трябва да застанем на едно място и да я оставим тя да ни намери.

Спомни си как веднъж беше чел подобни съвети в една диплянка за това какво да правиш, ако се изгубиш в гората. Покрай задната стена имаше няколко стола и той седна на един от тях. Оттук виждаше небоядисания шперплат на гърба на сцената. Един сценичен работник метеше снега.

— Артър ще се оправи ли? — Кирстен се беше покатерила на стола зад него и стискаше плата на роклята си в юмруци.

— Точно сега — каза Джийвън, — правеше това, което обича повече от всичко на света.

Съдеше по интервю на Артър за „Глоуб енд мейл“, което беше прочел миналия месец: „Цял живот чакам да остарея достатъчно, за да играя Лир, и най-много обичам да съм на сцената, тази непосредственост там…“ Но като се замисли, думите изглеждаха празни. Артър беше основно филмов актьор, а кой в Холивуд копнее да остарее?

Кирстен мълчеше.

— Искам да кажа, че ако играта на сцена е последното нещо, което е правил, то последното нещо, което е правил, му е доставило истинско удоволствие.

— А това ли беше последното нещо, което е правил?

— Мисля, че да. Много съжалявам.

Снегът вече беше събран на блестяща купчина зад сцената, една малка планина.

— И аз най-много обичам това — каза Кирстен след известно време.

— Кое?

— Да играя — каза и точно тогава от тълпата се появи млада жена с мокро от сълзи лице и с протегнати ръце. Погледна Джийвън само за миг и хвана Кирстен за ръка. Момиченцето хвърли един поглед през рамо и изчезна.

Джийвън стана и излезе на сцената. Никой не го спря. Наполовина очакваше да види Лора да го чака там, където я беше оставил, по средата на първи ред — колко време беше минало? — но когато си проправи път през кадифените завеси, публиката я нямаше, само разпоредителите метяха и събираха изпуснатите програми между редовете, на една облегалка беше проснат забравен шал. Излезе в екстравагантното фоайе с червения килим, като внимаваше да не гледа служителите в очите — малка част от публиката още беше там, но Лора не беше сред тях. Звънна й, но си беше изключила телефона за представлението и явно не го беше включила.

— Лора — каза той на гласовата й поща. — Във фоайето съм. Не знам къде си.

Застана пред вратата на дамската тоалетна и извика служителката, но тя му отвърна, че тоалетната е празна. Той направи една обиколка из фоайето и отиде на гардероба, където палтото му беше едно от последните, останали на закачалките. Синьото яке на Лора го нямаше.

 

 

На улица „Янг“ валеше сняг. Когато излезе от театъра, Джийвън се стресна — беше като ехо на пластмасовите полупрозрачни снежинки, които още стояха полепнали по сакото му от сцената. Пет-шест папараци прекарваха вечерта пред служебния вход. Артър не беше толкова известен, колкото преди, но снимките му още се продаваха, особено сега, когато се занимаваше с гладиаторския си развод с модел/актриса, която му беше изневерила с един режисьор.

До съвсем скоро Джийвън също беше папарак. Надяваше се да се изниже незабелязан покрай бившите си колеги, но това бяха хора, чиито професионални умения включваха способността да забелязват онези, които се опитват да се изнижат покрай тях, и му налетяха вкупом.

— Добре изглеждаш — каза един от тях. — Много хубаво палто си имаш.

Джийвън беше облякъл двуредно палто, което не беше достатъчно топло, но имаше търсения ефект — с него изглеждаше различен от бившите си колеги, които бяха склонни да носят дебели якета и джинси.

— Къде се загуби бе, човек?

— Работех в бар — каза Джийвън. — Сега се обучавам за парамедик.

— Вярно? Искаш да си изкарваш хляба като събираш пияниците от тротоара?

— Искам да правя нещо значимо, ако това имаш предвид.

— Е, хубаво. Беше вътре, нали? Какво стана?

Някои от тях говореха по телефоните си.

— Казвам ти, умрял е — говореше един близо до Джийвън. — Да бе, снегът пречи малко на кадъра, ама виж какво ти пратих току-що, виж му лицето в оная, където го качват в линейката…

— Не знам какво стана. Просто пуснаха завесата по средата на четвърто действие — каза Джийвън. Отчасти защото точно сега не искаше да говори с никого, освен може би с Лора, и отчасти защото не искаше да говори конкретно с тях.

— Видяхте ли да го качват в линейката?

— Изнесоха го през служебния вход — каза един от фотографите. Пушеше цигара с бързи, нервни движения. — Медици, линейка, пълна програма.

— Как изглеждаше?

— Честно? Като труп, човек.

— Ботокс, ботокс, ама егати ботокса — каза един от тях.

— А направиха ли някакво изявление? — попита Джийвън.

— Някакъв костюмар излезе и приказва. Преумора и ти да видиш: обезводняване. — Неколцина се засмяха. — При тия хора всеки път е преумора и обезводняване.

— Ами защо някой не им каже? — обади се човекът с ботокса. — Просто някой с добро сърце да дръпне един-двама актьори настрани и да им каже: „Виж сега, предай и на останалите — трябва да приемаш течности и от време на време да спиш, схващаш ли?“

— Опасявам се, че видях по-малко и от вас — каза Джийвън и се престори, че получава важно обаждане. Тръгна по улица „Янг“, притиснал телефона към ухото си, после влезе в един вход пак да набере Лора. Телефонът й още беше изключен.

Ако вземеше такси, щеше да се прибере до половин час, но му харесваше да е навън, на чистия въздух, далеч от другите хора. Снегът вече падаше по-бързо. Чувстваше се екстравагантно, гузно жив. Тази несправедливост, сърцето му да помпа безпогрешно, докато Артър лежи някъде студен и неподвижен. Тръгна на север по „Янг“ с ръце дълбоко в джобовете на палтото, а снегът щипеше лицето му.

Джийвън живееше в квартал Кебиджтаун, североизточно от театъра. Когато беше на двайсет и нещо, щеше да си направи подобна разходка без да се замисли, няколко мили по улиците с преминаващите червени трамваи, но от много време не беше минавал маршрута. Сега не беше сигурен, че ще го направи, но когато зави по „Карлтън“, усети една инерция и отмина първата трамвайна спирка.

Стигна до парка Алън Гардънс, който беше горе-долу на средата на пътя му, и тук неочаквано го обзе радостно чувство. Артър умря, каза си, не можа да го спасиш, няма за какво да се радваш. Но имаше и той се въодушеви, защото цял живот се чудеше каква професия да избере, а сега беше сигурен, напълно сигурен, че искаше да стане парамедик. Искаше да е този, който пръв пристъпва напред в миговете, когато другите хора могат само да зяпат.

Изпита абсурдно желание да изтича в парка. Бурята го беше направила по-чужд, целият в сняг и сенки, черни силуети на дървета, подводното сияние на стъкления оранжериен купол. Когато беше момче, обичаше да лежи по гръб на двора и да гледа как снегът пада около него. Кебиджтаун се виждаше на няколко преки по-нататък — замъглени от снега светлини на улица „Парламент“. Телефонът му извибрира в джоба. Спря и прочете съобщение от Лора: „Заболя ме главата и се прибрах. Може ли да вземеш мляко?“

И тук цялата инерция го напусна. Не можеше да продължи. Билетите за театъра трябваше да са романтичен жест, с идеята „дай да направим нещо романтично, защото само се караме“, а тя си беше тръгнала, беше го оставила на сцената, докато той оказваше първа помощ на мъртъв актьор, беше се прибрала и сега искаше той да купи мляко. Сега, след като беше спрял, на Джийвън му стана студено. Пръстите на краката му бяха премръзнали. Магията на бурята го бе напуснала, а щастието, което го изпълваше допреди миг, сега гаснеше. Нощта беше тъмна и изпълнена с движение; снегът падаше бързо и тихо, а паркираните на улицата коли се издуваха и придобиваха закръглени форми. Страхуваше се какво може да каже, ако се прибере при Лора. Мина му през ума дали да не влезе в някой бар, но не искаше да говори с никого, а като се замисли, много-много не му се искаше и да се напива. Просто да остане сам за момент, докато реши къде да иде след това. Пристъпи в тишината на парка.

2.

В театър „Елгин“ бяха останали само няколко души. Една жена от гардероба, която переше костюми, мъж, който гладеше други костюми наблизо. Актриса — онази, която беше играла Корделия — пиеше текила зад сцената с помощник-режисьора. Млад сценичен работник, който бършеше сцената и клатеше глава в такт с музиката на айпода си. В една гримьорна жената, чиято работа беше да гледа децата актриси, се опитваше да утеши ридаещото момиченце, което беше на сцената, когато Артър умря.

Шестима закъснели бяха стигнали до бара във фоайето, където един барман милостиво бе останал. Режисьорът беше там, също Едгар и Глостър, един гримьор, Гонерила и един изпълнителен продуцент, който бе седял в публиката. В момента, когато Джийвън нагазваше в преспите в Алън Гардънс, барманът сипваше уиски на Гонерила. Разговорът се беше насочил към уведомяването на близките на Артър.

— Но кои са му роднините? — Гонерила се беше покачила на бар стола. Очите й бяха червени. Без грим лицето й беше като мрамор, най-бледата и безупречна кожа, която барманът беше виждал. Извън сцената изглеждаше много по-дребна, както и далеч не толкова зла. — Кого си имаше?

— Имаше син — каза гримьорът. — Тайлър.

— На колко години?

— Седем или осем май. — Гримьорът знаеше точно на колко е синът, но не искаше да се издава, че чете клюкарски списания. — Май живееше с майка си в Израел. В Йерусалим или Тел Авив. — Знаеше, че е в Йерусалим.

— А, вярно, онази русата актриса — каза Едгар. — Елизабет ли беше? Елиза? Нещо такова.

— Бивша жена номер три? — Продуцентът.

— Май майката на детето беше бивша номер две.

— Горкото хлапе — каза продуцентът. — Артър имаше ли някакви близки хора?

Това предизвика неловко мълчание. Артър имаше връзка с жената, която се грижеше за децата актриси. Всички присъстващи знаеха за това, освен продуцента, но никой от тях не знаеше, дали останалите знаят. Глостър изрече името й.

— Къде е Таня?

— Коя е Таня? — пита продуцентът.

— Едно от децата още не са го взели. Май Таня е в детската гримьорна. — Режисьорът досега не беше виждал някой да умира. Искаше цигара.

— Добре — каза Гонерила, — кой друг? Таня, момченцето, бившите съпруги, някой друг? Братя, сестри, родители?

— Коя е Таня? — попита пак продуцентът.

— За колко бивши жени става дума? — Барманът лъскаше една чаша.

— Има брат — каза гримьорът, — но не помня името. Спомням си само, че ми каза, че имал по-малък брат.

— Мисля, че май бяха три или четири — каза Гонерила за съпругите. — Три?

— Три. — Гримьорът мигаше, за да прогони сълзите. — Но не знам дали последният развод приключи.

— Значи Артър не е бил женен за никого, когато… Не е бил женен тази вечер, така ли? — Продуцентът знаеше, че звучи глупаво, но не се сещаше как иначе да го каже. Артър Леандър беше влязъл в театъра само преди няколко часа и беше трудно да си представи човек, че утре няма да влезе отново.

— Три развода. Представяте ли си? — каза Глостър. Наскоро и той се беше развел. Опитваше се да се сети последното, което Артър му беше казал. Нещо за мизансцена във второ действие? Искаше му да си спомни. — Уведомили ли са някого? На кого да звъним?

— Аз бих се обадил на адвоката му — каза продуцентът.

Това решение беше неоспоримо, но толкова потискащо, че групичката пи мълчаливо още няколко минути преди някой да успее да проговори.

— На адвоката му — каза барманът накрая. — Боже, каква работа. Умираш и се обаждат на адвоката ти.

— Ами на кой друг? — попита Гонерила. — На агента му ли? На седемгодишното? На бившите? На Таня?

— Знам, знам — каза барманът. — Ама че гадна работа.

Отново замълчаха. Някой изкоментира как валяло на парцали и така си беше, виждаха го през стъклените врати в другия край на фоайето. От бара снегът беше почти абстрактен — филм за лошото време на една пуста улица.

— Ами… да пием за Артър — каза барманът.

В детската гримьорна Таня даваше едно преспапие на Кирстен.

— Заповядай — каза, когато й го подаде в ръцете, — ще продължа да звъня на родителите ти, а ти се опитай да не плачеш; гледай какво хубаво нещо ти дадох…

И Кирстен, с влажни очи и без дъх, няколко дни преди осмия си рожден ден, се загледа в предмета и си помисли, че е най-красивото, най-чудното, най-странното нещо, което някой някога й е давал. Беше стъклена топка с буреносен облак, затворен вътре в нея.

Хората на бара във фоайето чукнаха чаши.

— За Артър — казаха.

Пиха още няколко минути, след това всеки тръгна по своя път в бурята,

От всички, които бяха в бара онази вечер, барманът оцеля най-дълго. Умря три седмици по-късно на пътя, на излизане от града.

3.

Джийвън бродеше сам из парка Алън Гардънс. Тръгна към хладната светлина на оранжерията, която го привличаше като фар, преспите вече бяха до колене, спомни си детското удоволствие да си първият, оставил стъпки. Когато погледна вътре, раят там го утеши. Тропически цветя, размазани от замъглените стъкла, палмови листа с форми, които му напомниха за отдавнашна почивка в Куба. Реши да иде да види брат си. Много искаше да разкаже на Франк за вечерта — както за ужасната смърт на Артър, така и за откритието, че правилният ход за живота му е да бъде парамедик. До тази вечер не беше сигурен. Вече толкова дълго си търсеше професия. Беше барман, папарак, развлекателен журналист, после пак папарак и още веднъж барман и това беше само през последните дванайсет години.

Франк живееше в един небостъргач, кула от стъкло в южната част на града, с изглед към езерото. Джийвън излезе от парка, почака на тротоара, като подскачаше, за да се стопли, качи се на трамвай, който изплува като кораб в нощта, и облегна чело на прозореца, докато трамваят запълзя обратно по „Карлтън“. Бурята се превръщаше в плътна бяла пелена, трамваят се движеше със скоростта на пешеходец. Ръцете го боляха от натискането на неохотното сърце на Артър. Обзе го тъга, спомни си как снима Артър в Холивуд преди толкова години. Мислеше си за момиченцето, Кирстен Реймонд, светла със сценичния си грим, за кардиолога, коленичил в сивия си костюм, за браздите по лицето на Артър и последните му думи — „Врабчето…“ — и от там се замисли за птици, разбира се, за Франк с бинокъл малкото пъти, когато бяха наблюдавали птици заедно, за любимата лятна рокля на Лора, която беше синя с вихър от жълти папагали, Лора, какво щеше да стане с тях? Все още беше възможно по-късно да се прибере или пък тя всеки момент да се обади и да се извини. Вече почти се беше върнал в началната си точка, театърът беше затворен и тъмен няколко преки по на юг. Трамваят спря точно преди „Янг“ и той видя, че една кола се беше извъртяла на релсите, трима души я бутаха, а гумите буксуваха в снега. Телефонът отново извибрира в джоба му, но този път не беше Лора.

— Хуа — каза гласът.

За него Хуа беше най-близкият му приятел, макар че рядко се виждаха. След колежа около две години работеха заедно в един бар, докато Хуа учеше за приемния изпит в медицинския колеж, а Джийвън безуспешно се опитваше да се утвърди като сватбен фотограф, след което последва друг свой приятел в Лос Анджелис, където да снима актьори, докато Хуа следваше медицина. Сега Хуа работеше на дълги смени в „Торонто Дженеръл“.

— Гледаш ли новините? — попита Хуа, странно напрегнат.

— Тази вечер ли? Не, имах билети за театър. Да ти кажа, няма да повярваш какво стана…

— Чакай, слушай, искам да ми кажеш честно — ще получиш ли пак пристъп на паника, ако ти кажа нещо много, много лошо?

— Не съм имал такива от три години. Според доктора цялата работа била временна, заради стреса, нали ти казах?

— Добре, чувал ли си за грузинския грип?

— Да — каза Джийвън, — по принцип гледам да съм в час.

Предния ден бяха съобщили за обезпокоителен нов грип в Грузия — противоречиви цифри за нивата на смъртност и броя на жертвите. Подробностите бяха оскъдни. Джийвън намери името, избрано от новинарите — грузински грип — за обезоръжаващо красиво.

— Имам една пациентка в интензивното — каза Хуа. — Шестнайсетгодишна, снощи долетяла от Москва, рано тази сутрин прояви симптоми на грип в спешното. — Чак сега Джийвън усети умората в гласа на Хуа. — Не отива на добре. А още преди обед ни се появяват дванайсет други пациенти, същите симптоми, оказа се, че са и от същия полет. Всички казват, че в самолета започнало да им прилошава.

— Роднини? Приятели на първата?

— Никаква връзка. Просто са се качили на същия полет от Москва.

— Шестнайсетгодишната…?

— Не мисля, че ще оцелее. Та имаме първата група пациенти, пътниците от Москва. Следобед идва нов. Същите симптоми, но не е бил на полета. Този е само служител на летището.

— Нещо не разбирам…

— На изхода за самолета — каза Хуа. — Единственият му контакт с останалите пациенти е бил, когато е обяснил на един от тях откъде да вземе автобус за хотела.

— Аха — каза Джийвън. — Това вече е лошо. — Трамваят още беше блокиран от заседналата кола. — Значи тази нощ ще работиш до късно?

— Помниш ли епидемията от ТОРС? — попита Хуа. — И какво си говорихме?

— Спомням си, че ти се обадих от Лос Анджелис, когато чух, че болницата ти е под карантина, но не помня какво казах.

— Беше си изкарал акъла. Трябваше да те успокоявам.

— Е, добре, това го помня. Но в своя защита ще кажа, че по телевизията го изкараха доста…

— Каза ми да ти се обадя, ако някога настъпи истинска епидемия.

— Помня.

— От сутринта сме приели над двеста пациенти с грип. Сто и шейсет от тях през последните три часа. Петнайсет са мъртви. Спешното е пълно с нови случаи. Изкарали сме легла и по коридорите. От Здравното ще правят изявление. — Не беше само умора, осъзна Джийвън. Хуа го беше страх.

Джийвън подръпна въженцето на звънеца за спиране, тръгна към задната врата и огледа другите пътници. Младата жена с накупените храни, мъжът в бизнес костюма, заиграл се на телефона си, възрастната двойка, тихо разговаряща на хинди. Дали някой от тях беше дошъл от летището? Осъзнаваше как всичките дишат около него.

— Знам каква параноя те хваща понякога — каза Хуа. — Казвам ти, нямаше точно на теб да ти се обадя, ако смятах, че няма нищо страшно, обаче…

Джийвън потропа с длан по стъклото на вратата. Кой беше пипал там преди него? Шофьорът го изгледа през рамо, но го пусна. Вратите се затвориха със съскане зад него и той пристъпи в бурята.

— Обаче смяташ, че е.

Джийвън минаваше покрай заседналата кола, гумите все още циклещи безполезно в снега. „Янг“ беше съвсем близо.

— Сигурен съм, че е. Виж, трябва да се връщам на работа.

— Хуа, цял ден ли работиш с тези пациенти?

— Добре съм, Джийвън, ще се оправя. Трябва да затварям. Ще ти се обадя по-късно.

Джийвън пъхна телефона в джоба си и продължи през снега, зави на юг по „Янг“ към езерото и стъклената кула, където живееше брат му. Добре ли си, Хуа, стари приятелю, или ще се оправиш? Беше силно разтревожен. Светлините на театър „Елгин“ бяха точно пред него. Сега театърът беше тъмен отвътре, все още имаше плакати на „Крал Лир“ с Артър, вдигнал поглед нагоре в синята светлина, с цветя в косата и с мъртвата Корделия, отпусната в ръцете му. Джийвън поспря за момент, загледан в плакатите. Продължи бавно, замислен за странното обаждане на Хуа. „Янг“ беше почти пуста. Спря да си поеме дъх във входа на магазин за куфари и видя как едно такси бавно минаваше по неизринатата улица; бурята, уловена във фаровете му и това видение — сняг под светлината — го върна за миг в сценичната буря на сцената на „Елгин“. Разтърси глава, за да прогони образа на празния поглед на Артър и продължи в изтощен унес през сенките и оранжевите светлини под автострадата „Гардинър“ към стъкления южен край на Торонто.

Снежната буря беше още по-силна по „Куинс Кей“, където вятърът връхлиташе от езерото. Джийвън най-после стигна до блока на Франк, когато Хуа пак се обади.

— Мислех си за теб — каза Джийвън. — Наистина ли е…

— Слушай — каза Хуа, — трябва да излезеш от Торонто.

— Какво? Тази нощ ли? Какво става?

— Не знам, Джийвън. Това е краткият отговор. Не знам какво става. Грип е, това — ясно, но не бях виждал такова нещо. Толкова е бърз. Разпространява се със страшна скорост…

— По-зле ли става?

— Спешното е пълно — каза Хуа, — което е проблем, защото половината от екипите са прекалено болни, за да работят.

— От пациентите ли са се заразили?

Във фоайето на блока нощният портиер прелисти вестник, абстрактна картина в сиво и червено, осветена на стената зад него, портиер и картина, отразени с размазани линии на излъскания под.

— Това е най-краткият инкубационен период, който съм виждал. Току-що бях при една пациентка, работи като санитар при нас, беше на смяна сутринта, когато започнаха да идват първите пациенти. Няколко часа след началото на смяната и стана лошо, прибра се по-рано, приятелят й я докара преди два часа и сега е на асистирано дишане. Ако имаш досег с грипа, се разболяваш за часове.

— Мислиш ли, че ще плъзне извън болницата?

Мислите на Джийвън се бяха разбъркали.

— Със сигурност знам, че е извън болницата. Чиста епидемия си е. Щом се разпространява тук, се разпространява и в града, а досега не бях виждал такова нещо.

— И ми казваш да…

— Казвам ти веднага да тръгваш. Ако не можеш да напуснеш града, поне се запаси с храна и си стой вкъщи. Трябва да се обадя и на други хора.

Затвори и Джийвън остана сам в бурята. Нощният портиер прелисти страница. Ако беше друг, а не Хуа, нямаше да му повярва, но Джийвън не познаваше друг човек, който да е толкова сдържан в приказките си. Щом Хуа казваше, че е епидемия, то епидемия не беше достатъчно силна дума. Внезапна сигурност смаза Джийвън, че тази болест, която Хуа описа, щеше да е разделението между преди и след, една черта, прокарана през живота му.

Хрумна му, че може би няма много време. Загърби блока на Франк и подмина тъмното кафене на кея, малкото пристанище, изпълнено със заснежени моторници, влезе в супермаркета на другия край на пристанището. Остана на входа за момент, примигвайки на светлината. Само един-двама клиенти се движеха по пътеките. Почувства, че трябва да се обади на някого, но на кого? Хуа беше единственият му близък приятел. След няколко минути щеше да види брат си. Родителите му бяха мъртви, а някак не можеше да се насили да разговаря с Лора. Реши да изчака да иде при Франк, да види новините там, после да вземе телефона и да се обади на всички, които познава.

Над автомата за проявяване на филми имаше малък телевизор, който показваше новини със субтитри. Джийвън отиде натам. Кадри на репортерка, застанала пред „Торонто Дженеръл“ в снега, бял текст, преминаващ над главата й. „Торонто Дженеръл“ и две други местни болници са поставени в изолация. Здравното министерство потвърждава избухването на грузинския грип. Засега няма да обявят броя, но жертви има и по-късно ще дадат повече информация. Има предположения, че грузинските и руските власти не са били съвсем искрени относно сериозността на кризата там. Властите призовават всички, ако може, да се постараят да запазят спокойствие.

Разбиранията на Джийвън за подготовка за бедствия се основаваха изцяло на екшъните, но от друга страна, беше изгледал много екшъни. Започна с вода, напълни една от грамадните пазарски колички с колкото стекове и бутилки успя да побере. Имаше миг на съмнение на път за касите, докато се бореше с тежката количка — дали не надценяваше нещата? — но вече се беше захванал, беше решил, късно беше да се отказва. Касиерката вдигна вежди, но не каза нищо.

— Паркирал съм отпред — каза Джийвън. — Ще върна количката.

Касиерката кимна уморено. Беше млада, вероятно на двайсет и малко, с черни кичури, които постоянно прибираше зад ушите си. Той избута невъзможно тежката количка навън и мина през снега на изхода колкото с бутане, толкова и с пързаляне. Имаше рампа, водеща към нещо като градинка с пейки и цветарници. Количката ускори по наклона, нагази в дълбокия сняг и се плъзна странично до един цветарник.

Беше единайсет и двайсет. Супермаркетът затваряше след четирийсет минути. Представяше си колко би отнело да качи количката до апартамента на Франк, да я разтовари, времето за обяснения и уверения, че не си е загубил ума, преди да се върне в магазина за още провизии. Можеше ли да стане нещо, ако засега остави количката тук? На улицата нямаше хора. Обади се на Хуа на път за магазина.

— Сега какво става?

Джийвън се движеше бързо през магазина, докато Хуа говореше. Още един стек вода — Джийвън беше останал с впечатлението, че водата няма как да е в излишък — след това консерви и още консерви с храна, всичката риба тон, всичките супи и боб от рафтовете, макарони, всичко, което изглеждаше трайно. Болницата била пълна с грипни пациенти, а положението в останалите болници в града било същото. В спешна помощ били претоварени. Вече трийсет и седем пациенти били мъртви, включително всички пациенти от полета от Москва, както и две сестри от Спешното, които били на смяна, когато постъпили първите болни. Джийвън пак беше на касата, касиерката сканираше консервите и пакетите. Хуа каза, че се обадил на жена си и й казал да вземе децата и да напусне града още тази нощ, но не със самолет. Вечерта в театър „Елгин“ изглеждаше като от друг живот. Касиерката се движеше много бавно. Джийвън й подаде кредитна карта и тя я заразглежда, все едно не я беше видяла преди десетина минути.

— Вземи Лора и брат си — каза Хуа, — и веднага излезте от града.

— Не мога тази вечер, не и с брат ми. По това време няма откъде да намеря микробус за инвалидни колички.

В отговор чу само приглушен звук. Хуа кашляше.

— Болен ли си? — Джийвън буташе количката към вратата.

— Лека нощ, Джийвън.

Хуа затвори и Джийвън остана сам в снега. Чувстваше се обсебен. Следващата количка беше само с тоалетна хартия. Другата — с още консервирани храни, замразено месо и аспирин, торби за боклук, белина, здраво тиксо.

— Работя за благотворителна организация — каза на момичето на касата на третия или четвъртия курс, но тя не му обръщаше много внимание. Само поглеждаше към малкия телевизор над автомата за проявяване, докато маркираше покупките му на автопилот. Джийвън звънна на Лора на шестото си влизане в магазина, но се свърза с гласовата поща.

— Лора — започна. — Лора.

Реши, че е по-добре да разговаря директно с нея, а и вече беше почти единайсет и петдесет, нямаше време за това. Напълни още една количка с храна, крачейки бързо в този свят с аромат на хляб и цветя, това почти изчезнало място, мислейки си за Франк в неговия апартамент на двайсет и втория етаж, високо в снежната буря, с неговото безсъние и книгата, която пишеше, вчерашния брой на „Ню Йорк таймс“ и Бетовен. Джийвън отчаяно искаше да стигне при него. Реши, че по-късно ще се обади на Лора, размисли и позвъни на домашния телефон, докато стоеше на касата и се опитваше да не гледа касиерката в очите.

— Джийвън, къде си? — Звучеше леко обвинително. Той подаде кредитната си карта.

— Гледаш ли новините?

— Трябва ли?

— Лора, има грипна епидемия. Сериозно е.

— Онова в Русия ли дето беше? Знам го това.

— Вече е тук. По-лошо е, отколкото някой си е представял. Сега говорих с Хуа. Трябва да излезеш от Торонто. — Вдигна очи тъкмо навреме, за да види как го изгледа момичето.

— Защо да трябва! Какво? Джийвън, къде си?

Подписваше се на касовата бележка, тикаше количката към изхода, където свършваше порядъкът на магазина и започваше яростта на бурята. Трудно насочваше количката с една ръка. Вече имаше пет такива паркирани напосоки между пейките и цветарниците, сега посипани със сняг.

— Лора, просто си пусни новините.

— Знаеш, че не обичам да гледам новини преди сън. Пристъп на паника ли получи?

— Какво? Не. Отивам при брат си да видя дали е добре.

— Защо да не е добре?

— Ама ти не ме слушаш. Никога не ме слушаш. — Джийвън знаеше, че това е дребнаво на фона на вероятна грипна пандемия, но не се сдържа. Блъсна количката в останалите и пак се втурна в магазина. — Не мога да повярвам, че ме остави в театъра. Заряза ме в театъра, докато оказвах първа помощ на мъртъв актьор.

— Джийвън, кажи ми къде си.

— В супермаркета. — Беше единайсет и петдесет и пет. Тази последна количка беше само с екстри: зеленчуци, плодове, торби с портокали и лимони, чай, кафе, бисквити, сол, трайни сладки. — Виж, Лора, не искам да спорим. Грипът е сериозен и е бърз.

— Кой е бърз?

— Грипът, Лора. Много е бърз. Хуа ми каза. Много бързо се разпространява. Мисля, че трябва да се махнеш от Торонто.

В последния момент добави китка жълти нарциси.

— Какво? Джийвън…

— Достатъчно здрав си, за да се качиш на самолет — каза той, — а ден по-късно си мъртъв. Ще остана при брат си. Мисля, че още сега трябва да си събереш багажа и да идеш при майка си, преди всички да разберат и пътищата да се задръстят.

— Джийвън, тревожа се. Звучи ми като параноя. Извинявай, че те оставих в театъра, но наистина ме заболя главата и…

— Моля те, пусни новините — каза той. — Или иди го прочети в интернет някъде.

— Джийвън, моля те, кажи ми къде си и ще…

— Лора, направи каквото ти казвам! — Той затвори, защото беше на касата за последен път и моментът да говори с Лора беше отминал. Мъчеше се да не мисли за Хуа.

— Ще затваряме — каза касиерката.

— Това е последното — рече й той. — Сигурно ме мислите за ненормален.

— Виждала съм и по-тежки случаи.

Осъзна, че я беше уплашил. Беше чула някои от обажданията му, а и гледаше телевизора с тревожните новини.

— Просто се опитвам да се подготвя.

— За какво?

— Човек не знае кога ще връхлети някое бедствие.

— Това ли? — каза тя и посочи телевизора. — Ще е като ТОРС. Голяма олелия вдигнаха, а колко бързо отшумя после. — Не звучеше съвсем убедена.

— Не е като ТОРС. По-добре излезте от Торонто.

Само искаше да е искрен, може би някак да й помогне, но веднага видя, че е сбъркал. Беше уплашена, но и го мислеше за луд. Гледаше го безизразно, докато маркираше последните стоки и миг по-късно той отново беше на снега, а един млад мъж с катинарче от щанда за плодове и зеленчуци заключваше след него. Стоеше отвън със седем огромни пазарски колички, които трябваше да прекара през снега до апартамента на Франк, плувнал в пот и премръзнал. Чувстваше се глупав, уплашен и малко луд, като непрестанно си мислеше за Хуа.

 

 

Отне му почти половин час да избута количките една по една през снега и през фоайето на брат му, а после да ги вкара в товарния асансьор, за чието извънредно ползване трябваше да подкупи нощния портиер, и да ги качи на няколко пъти до двайсет и втория етаж.

— Аз съм сървайвалист — обясни Джийвън.

— Тук нямаме много такива — каза портиерът.

— Точно затова мястото е толкова подходящо — каза Джийвън леко налудничаво.

— Подходящо за какво?

— За сървайвалисти.

— Ясно — каза портиерът.

Шейсет долара по-късно Джийвън беше сам пред вратата на брат си, а количките — в редица по коридора. Може би, помисли си, трябваше да се обади от магазина. Беше един след полунощ в четвъртък, коридорът беше утихнал, а всички врати — затворени.

— Джийвън — каза Франк, когато дойде да отвори. — Неочаквано удоволствие.

— Ами…

Джийвън не знаеше как да обясни и затова, вместо да говори, отстъпи и махна немощно към коридора. Франк насочи количката си напред и надникна.

— На пазар си бил, виждам.

4.

Сградата на „Елгин“ вече беше празна, с изключение на охранителя, играещ тетрис на телефона си в долното фоайе, и изпълнителния продуцент, който беше решил да проведе неприятния разговор от някой кабинет горе. Изненада се, когато адвокатът на Артър вдигна, тъй като беше един след полунощ, но пък адвокатът, разбира се, беше в Лос Анджелис. Дали адвокатите от развлекателната индустрия обикновено работеха до десет вечерта тамошно време? Продуцентът предположи, че сигурно има необичайно много конкуренция в тяхната ниша от юридическата професия. Предаде новината за смъртта на Артър и си тръгна към къщи.

Адвокатът, който цял живот беше работохолик и се беше научил да преживява на двайсетминутни дремки, отдели два часа да прегледа завещанието на Артър Леандър, а после и имейлите му. Имаше няколко въпроса. Имаше и няколко недовършени неща. Обади се на най-близкия приятел на Артър, когото беше срещнал веднъж на една неловка вечеря в Холивуд. На сутринта, след няколко все по-дразнещи телефонни разговора, най-близкият приятел на Артър започна да звъни на бившите му съпруги.

5.

Миранда беше на южния бряг на Малайзия, когато получи обаждането. Тя беше директор в корабна компания и я бяха пратили тук за една седмица, за да нагледа условията на сушата, по думите на шефа й.

— На сушата? — беше попитала тя.

Леон се беше усмихнал. Неговият офис беше точно до нейния и имаше същата гледка към Сентръл Парк. По това време вече бяха работили заедно много дълго, над десет години, и заедно бяха оцелели през две корпоративни реорганизации и преместване от Торонто в Ню Йорк. Не бяха точно приятели, поне не и в смисъл, че се виждат извън офиса, но тя разглеждаше Леон като най-дружелюбния си съюзник.

— Права си, не се изразих много точно — отговори той. — Условията в морето.

През тази година дванайсет процента от товарните кораби на света стояха закотвени близо до брега на Малайзия; контейнеровози, дремещи след икономическия срив. През деня грамадните съдове бяха сиво-кафяви очертания на хоризонта, неясни в омарата. Двама до шестима души на съд — минимален екипаж, който обикаляше из празните каюти и коридори, а стъпките им отекваха.

— Самотно е — каза един от тях на Миранда, когато тя кацна на палубата с фирмен хеликоптер, заедно с преводача и ръководителя на местния екип. Компанията имаше десетина кораба, закотвени тук.

— Не може само да си почиват там — беше казал Леон.

— Местният ръководител не е лош, но искам да знаят, че компанията работи по въпроса. Не мога да не си представя армада от плаващи купони.

Но хората бяха сериозни, сдържани и се страхуваха от пирати. Тя разговаря с един човек, който не беше стъпвал на сушата от три месеца.

Тази вечер на плажа пред хотела необяснима самота сграбчи Миранда. Мислеше си, че знае всичко възможно за този изоставен флот, но се оказа неподготвена за красотата му. Корабите бяха осветени, за да се избегнат сблъсъци в тъмното и когато ги гледаше, се чувстваше изоставена на тъмен бряг, а на хоризонта — пламнали светлини, изпълнени с тайнство и невъзможно далечни, едно приказно царство. Държеше телефона в ръка, очакваше обаждане от приятел, но когато устройството завибрира, тя не разпозна номера на екрана.

— Ало?

Наблизо млада двойка разговаряше на испански. Тя учеше езика от няколко месеца и разбираше всяка трета или четвърта дума.

— Миранда Каръл? — Мъжки глас, почти познат и много британски.

— Да, с кого разговарям?

— Съмнявам се, че ме помниш, но се срещнахме за малко преди няколко години на парти в Кан. Кларк Томпсън. Приятелят на Артър.

— Срещнахме се и след това — каза тя. — На една вечеря в Лос Анджелис.

— Да. Разбира се, как забравих… — Естествено, че не беше забравил, досети се тя. Кларк беше тактичен. Прочисти гърло. — Миранда, опасявам се, че се обаждам с особено лоша новина. Може би е по-добре да седнеш.

Тя остана права.

— Кажи ми.

— Миранда, снощи Артър почина от сърдечен удар.

Светлините над морето се замъглиха и се превърнаха в низ от припокриващи се ореоли.

— Искрено съжалявам. Не исках да научиш от новините.

— Но съвсем скоро го видях — чу се тя как казва. — Преди две седмици бях в Торонто.

— Трудно е да го възприеме човек. — Той отново прочисти гърлото си. — Истински шок е… Познавам го, откакто бях на осемнайсет. И на мен ми изглежда невъзможно.

— Моля те, какво още може да ми кажеш?

— Ами всъщност… Надявам се да не го сметнеш за непочтително, ако кажа, че може би щеше да му се стори подходящо — всъщност почина на сцената. Казаха ми, че е получил масивен инфаркт в четвърто действие на „Крал Лир“.

— И просто е паднал…?

— Казаха ми, че в публиката имало двама лекари, те се качили на сцената, щом разбрали какво става и се опитали да го спасят, но нямало какво да се направи. Когато пристигнал в болницата, го обявили за мъртъв.

Значи така свършва, помисли си тя, когато разговорът приключи и баналността я утеши. Получаваш обаждане в чужда страна и ей така човекът, с когото някога си смятала, че ще остареете заедно, вече е напуснал този свят.

Разговорът на испански продължаваше в близкия мрак. Корабите още грееха на хоризонта; все още нямаше бриз.

В Ню Йорк беше утро. Тя си представи как Кларк оставя слушалката в офиса си в Манхатън. Това беше през последния месец на ера, в която беше възможно да натиснеш поредица от копчета на телефона и да говориш с някого на другия край на земята.

6.

Непълен списък:

Няма вече гмуркане в басейни с хлорирана вода, осветена в зелено отдолу. Няма вече мачове, провеждани под прожектори. Няма вече лампи на терасата, където през лятото хвърчат нощни пеперуди. Няма вече влакове, минаващи под повърхността на градовете с ослепителната мощ на електрическата трета релса. Няма вече градове. Няма вече филми, освен рядко, с генератор, заглушаващ половината диалог, а дори тогава само за малко и то в началото, преди горивото за генераторите да свърши, защото бензинът се разваля след две-три години. Самолетното гориво трае по-дълго, но се намира трудно.

Вече няма екрани, светещи в полумрака, когато хората вдигат телефони над тълпата, за да снимат концертните сцени. Няма и концертни сцени, осветени от халогени в бонбонени цветове, няма електроника, пънк, електрически китари.

Вече няма лекарства. Вече няма увереност, че ще оцелееш след драскотина на ръката, порязан пръст при кълцане на зеленчуци за вечеря, ухапване от куче.

Вече няма полети. Вече няма градчета, зърнати през прозореца на самолета, мъждукащи точки светлина; не може да гледаш надолу от десет хиляди метра и да си представяш живота на осветените от тези светлини в този момент. Вече няма самолети, няма молби за прибиране на масичката в изправено и заключено положение — но не, това не беше вярно, все още тук-там имаше самолети. Стояха заспали на писти и в хангари. Събираха сняг върху крилете си. В студените месеци бяха идеални за складиране на храна. През лятото онези близо до овощни градини се изпълваха с тави с плодове, които се сушаха в жегата. Тийнейджъри се промъкваха в тях да правят секс. Ръжда разцъфваше и се разтичаше.

Вече няма държави и всички граници са неохранявани.

Вече няма пожарни, нито полиция. Вече няма поддръжка на пътищата, нито събиране на боклука. Вече няма космически кораби, издигащи се от Кейп Канаверал, от космодрума Байконур, от Ванденберг, Плесецк, Танигашима, прогарящи пътеки през атмосферата към космоса.

Вече няма интернет. Вече няма социални медии, няма превъртане на дълги хроники с мечти и притеснени надежди, и фотографии на обеди, апели за помощ и изражения на задоволеност, и статуси за взаимоотношения с емотиконки, със сърчица, цели или разбити, планове за срещи по-късно, молби, оплаквания, желания, снимки на бебета, облечени като мечета или чушлета за Хелоуин. Вече няма четене и коментиране на живота на останалите, от което да се чувстваш малко по-малко самотен в стаята си. Вече няма аватари.

7.

Двайсет години след края на пътуването по въздух фургоните на Пътуващата симфония бавно напредваха под нажеженото до бяло небе. Беше краят на юли и двайсет и пет годишният термометър, закрепен на гърба на водещия фургон, показваше 106 по Фаренхайт, 41 по Целзий. Бяха близо до езерото Мичиган, но от тук не можеха да го видят. Дърветата притискаха пътя от двете страни и изригваха през пукнатини в асфалта; фиданките се огъваха под фургоните и меките листа галеха краката и на конете, и на Симфонията. Горещата вълна беше продължила една неумолима седмица.

Повечето от тях вървяха пеш, за да облекчат конете, които трябваше да си почиват на сянка по-често, отколкото на всички им се искаше. Симфонията не познаваше тази територия много добре и искаше вече да я напуска, но високата скорост не беше възможна в тази жега. Вървяха бавно, с оръжия в ръце; актьорите повтаряха реплики, музикантите се опитваха да не слушат актьорите, съгледвачите оглеждаха за опасност напред и назад по пътя.

— Добро изпитание е — беше казал режисьорът по-рано днес. Гил беше на седемдесет и две, сега се возеше във втория фургон, краката му не бяха като едно време. — Щом можете да си спомните репликите в съмнителна територия, на сцената всичко ще е наред.

— Влиза Лир — каза Кирстен. Двайсет години по-рано, в живот, който едва си спомняше, бе имала малка роля без реплики в една постановка на „Крал Лир“ в Торонто, която съвсем за кратко се задържа на сцена. Сега ходеше със сандали с подметки, изрязани от автомобилни гуми и с три ножа в пояса. Носеше версия на пиесата с меки корици и подчертани с жълто ремарки.

— „Луд — продължи Кирстен, — облечен причудливо и накичен с полски цвят“.

— Ха, кой ли идва? — каза човекът, заучаващ ролята на Едгар. Казваше се Огъст и едва наскоро се беше захванал с актьорска игра. Беше втора цигулка и таен поет, което ще рече, че никой в Симфонията не знаеше, че пише стихове, с изключение на Кирстен и седмата китара. — Здрав разсъдък няма стопанина си… стопанина си… подай?

— Тъй да премени — каза Кирстен.

— Мерси. Здрав разсъдък няма стопанина си тъй да премени.

Фургоните навремето са били пикапи, но сега ги теглеха тандеми коне, върху колела от стомана и дърво. Всички части, оказали се безполезни след края на бензина, бяха премахнати — двигателят, горивната система, всички други компоненти, които никой под двайсет години не беше виждал да работят — и върху всяко купе беше монтирана пейка за кочияша. Купетата бяха изчистени от всичко, което придаваше допълнителна тежест, но иначе бяха оставени цели, със затварящи се врати и с прозорци от ламинирани автостъкла, защото когато пътуваха през опасна територия, беше хубаво да има някое сравнително сигурно място за децата. Основните структури на фургоните бяха вдигнати в каросериите на пикапите, рамки с вързани платнища. Тези платнища и на трите фургона бяха боядисани в метално сиво, а от двете страни с бели букви бе изписано ПЪТУВАЩАТА СИМФОНИЯ.

— Не, те не могат да ме докоснат за сеченето на пари — каза Дитър през рамо.

Той заучаваше ролята на Лир, макар и да не беше достатъчно стар. Вървеше малко пред останалите актьори и мърмореше на любимия си кон. Конят, Бърнстейн, беше само с половин опашка, защото миналата седмица първото чело си сложи нови влакна на лъка.

— О — каза Огъст, — сърцераздирателно зрелище!

— Знаете ли какво е сърцераздирателно? — измрънка третият тромпет. — Да слушаш „Крал Лир“ три пъти поред в гореща вълна.

— А знаете ли какво е още по-сърцераздирателно? — Александра беше на петнайсет, най-младата сред актьорите на Симфонията. Бяха я намерили на пътя като бебе. — Четири дни път между градовете в покрайнините на територията.

— Какво значи сърцераздирателно? — попита Оливия. Тя беше на шест години, дъщеря на тубата и една актриса на име Лин, и се возеше във втория фургон с Гил и едно плюшено мече.

— След два часа ще сме в Света Дебора край Водата — каза Гил. — Няма за какво да се притесняваме.

 

 

Първо дойде грипът, който избухна като неутронна бомба по земята, после настъпи шокът от последвалия срив, първите неописуеми години, когато всички пътуваха, преди всички да разберат, че няма място, където животът да продължава както преди и да се настанят където могат, скупчени заедно за по-сигурно в отбивки за камиони, някогашни ресторанти и стари мотели. Пътуващата симфония се движеше между селищата на променения свят и го правеше още от пет години след срива, когато диригентката беше събрала част от приятелите си във военния оркестър, заедно бяха напуснали въздушната база, където бяха живели дотогава, и се бяха отправили в непознатата шир.

По онова време повечето хора вече се бяха установили някъде, защото през трета година всичкият бензин вече се беше развалил, а човек не може да ходи вечно. След шест месеца пътуване от градче на градче — „градче“ е образно казано, някои представляваха четири-пет семейства, живеещи заедно в някогашен паркинг за камиони — оркестърът беше срещнал трупата шекспирови актьори на Гил, които бяха избягали заедно от Чикаго, после няколко години бяха работили във ферма, а от три месеца пътуваха, и двете групи се сляха.

Двайсет години след срива все още бяха в движение, пътуваха напред-назад по бреговете на езерата Хюрън и Мичиган, на запад чак до Травърс Сити, на изток и север през границата и до Кинкардайн. Следваха река Сейнт Клеър на юг до рибарските градчета Марин Сити и Алгонак, после обратно. Сега в по-голямата си част тази територия беше спокойна. Рядко срещаха други пътници, предимно търговци, превозващи разни стоки между градовете. Симфонията изпълняваше музика — класическа, джаз, оркестрални аранжименти на предсривови поп песни — и Шекспир. През първите няколко години бяха поставили няколко по-съвременни пиеси, но най-изненадващото, онова, което никой не би очаквал, беше, че публиката изглежда предпочиташе Шекспир пред останалите им театрални предложения.

— Хората искат каквото е било най-хубавото от света — каза Дитър.

И на него самия му беше трудно да живее в настоящето. Беше свирил в пънк група в колежа и копнееше за звука на електрическа китара.

Вече им оставаха не повече от два часа до Света Дебора край Водата. Репетицията на „Лир“ се беше изпарила по средата на четвърто действие — всички бяха изморени, а нервите им — опънати от жегата. Спряха, за да си починат конете, а Кирстен, на която не й се почиваше, отиде няколко крачки по-напред по пътя да хвърля ножове по едно дърво. Хвърляше от пет крачки, от десет, от двайсет. Приятният звук на остриетата, забиващи се в дървото. Когато Симфонията пак потегли, тя се качи отзад във втория фургон, където Александра си почиваше и кърпеше един костюм.

— Та значи — каза Александра, продължавайки разговор от по-рано, — значи когато видяхме компютърния екран в Травърс…

— Какво за него?

В Травърс Сити, откъдето наскоро си бяха тръгнали, един изобретател беше монтирал електрическа система на един таван. Беше скромна по размер — неподвижен велосипед, който при въртенето на педалите можеше да захрани лаптоп — но изобретателят имаше по-възвишени идеи: целта не беше самата електрическа система, целта беше да намери интернет. Някои от по-младите членове на Симфонията бяха усетили лека тръпка при тези му думи, спомняха си чути разкази за безжични мрежи и невъобразимия Облак, чудеха се дали интернет може би още е някъде там, невидими точици светлина, увиснали във въздуха около тях.

— Както си го спомняш ли беше?

— Не помня много как изглеждаха компютърните екрани — призна Кирстен. Вторият фургон друсаше особено силно и когато се возеше в него, все се чувстваше сякаш костите й тракат.

— Как може да не помниш такова нещо? Много красиво беше.

— Бях на осем.

Александра кимна недоволно и очевидно мислеше, че ако тя беше видяла компютърен екран, когато е била на осем, щеше да го запомни.

В Травърс Кирстен се беше загледала в съобщението „Няма достъп до тази страница“ на екрана. Не смяташе, че изобретателят ще успее да намери интернет, но електричеството я запленяваше. Таеше спомени за лампа с розов абажур на малка масичка, нощна лампа с формата на пухкав полумесец, полилей в трапезарията, ярко осветена сцена. Изобретателят бясно въртеше педалите, за да не угасне екранът, докато обясняваше нещо за сателити. Александра слушаше в захлас; екранът — вълшебно нещо без прикрепени спомени. Огъст го бе гледал с отвеяно изражение.

Когато Кирстен и Огъст разбиваха изоставени къщи — това им беше хоби, което диригентката толерираше, защото понякога откриваха полезни неща, — Огъст всеки път заглеждаше телевизорите с копнеж. Като момче беше тих и малко срамежлив, запален по класическа музика; не се интересуваше от спорт и не беше особено умел в общуването с други хора, което означаваше дълги часове сам вкъщи след училище в еднакви къщи край военни бази, докато братята му играеха бейзбол и си намираха нови приятели. Едно хубаво нещо на телевизионните предавания беше, че бяха навсякъде, на един и същ канал, без значение дали родителите ти са пратени в Мериленд, Калифорния или Тексас. Преди срива беше прекарал безкрайно много време в гледане на телевизия, свирене на цигулка, а понякога и двете едновременно, и Кирстен можеше да си го представи: Огъст на девет, на десет, на единайсет, блед и мършав, с тъмна коса, падаща пред очите и сериозно, някак застинало изражение, свири на детска цигулка, облян от електрическа синя светлина. Сега, когато разбиваха къщи, Огъст търсеше броеве на телевизионната програма. Вече почти излишни по времето, когато пандемията връхлетя, но използвани от някои хора до самия край. Обичаше да ги прелиства по-късно, в по-тихи мигове. Твърдеше, че си спомня всички предавания: космически кораби, ситкомски холове с огромни дивани, полицаи, тичащи по улиците на Ню Йорк, съдебни зали със строги съдии. Търсеше книги с поезия — още по-редки от телевизионните програми — и ги четеше вглъбено привечер или докато ходеше със Симфонията.

Когато Кирстен беше в къщите, търсеше списания с клюки за знаменитости, защото веднъж, когато беше на шестнайсет, бе прелистила едно такова на почернялата от прах масичка и бе открила миналото си:

Щастливо събиране: Артър Леандър взима сина си

Тайлър на летището в Лос Анджелис

МЪРЛЯВИЯТ АРТЪР ПОСРЕЩА СЕДЕМГОДИШНИЯ

ТАЙЛЪР, КОЙТО ЖИВЕЕ В ЙЕРУСАЛИМ

С МАЙКА СИ — ЕЛИЗАБЕТ КОЛТЪН,

МОДЕЛ И АКТРИСА.

На снимката: Артър с тридневна брада, измачкани дрехи и бейзболна шапка носи момченце, ухилено до уши към лицето на баща си, докато Артър се усмихва на камерата. Грузинският грип щеше да пристигне година по-късно.

— Познавах го — беше казала тя на Огъст напрегнато. — Той ми даде комиксите, които ти показах!

А Огъст бе кимнал и пак бе поискал да види комиксите.

Имаше безброй неща в предсривния свят, които Кирстен не помнеше — адреса си, лицето на майка си, предаванията, за които Огъст не спираше да говори — но си спомняше Артър Леандър и след онова първо откритие преглеждаше всяко списание, на което се натъкнеше, за да го търси. Събираше изрезки и ги държеше в затварящо се найлоново пликче в раницата си. Снимка на Артър сам на плажа, замислен и позакръглен. Снимка с него и първата му жена Миранда, после с втората му, Елизабет — недохранена на вид блондинка, която не се усмихваше пред обектива. После със сина им, който беше на същите години като Кирстен, и още по-късно с трета съпруга, която много приличаше на първата.

— Като археолог си — казваше Шарли, когато Кирстен си показваше находките.

Като малка Шарли бе искала да стане археолог. Тя беше второто чело и една от най-близките приятелки на Кирстен.

Нищо в колекцията на Кирстен не предполагаше онзи Артър Леандър, когото помнеше, но какво помнеше всъщност? Артър беше бегло запомнено впечатление за доброта и сива коса, човек, който някога бе пъхнал два комикса в ръцете й — почти беше сигурна, че й беше казал: „Приготвил съм ти подарък“ — и по някое време след този момент, най-ясният спомен, който беше съхранила от преди срива: сцена, човек с костюм й говори, докато Артър лежи неподвижен по гръб, над него са надвесени парамедици, гласове и плач, събират се хора, кой знае как пада сняг, макар и да са на закрито, електрически светлини горят отгоре.

8.

Комиксите, които Артър Леандър й даде: два броя от поредица, за която никой в Симфонията не беше чувал — Доктор Единайсет, том 1, брой 1: Станция Единайсет и Доктор Единайсет, том 1, брой 2: Гонитбата. В двайсета година Кирстен вече ги знаеше наизуст.

Доктор Единайсет е физик. Живее на космическа станция, но космическата станция е високотехнологична и проектирана да прилича на малка планета. Има дълбоки сини морета и скалисти острови, свързани с мостове; оранжеви и алени небеса с две луни на хоризонта. Контрабасът, който преди срива беше работил в печатарския бизнес, каза на Кирстен, че комиксите са отпечатани за много пари, с такива ярки образи, с тази архивна хартия, така че не са точно комикси в традиционния смисъл с масово производство, а може би някой го е направил единствено за собствено удоволствие. Кой ли може да е бил този някой? На нито един от броевете няма биографична информация, а вместо име на автора — инициали. „От М.К.“ От вътрешната страна на корицата на първия брой някой беше написал с молив „Копие 2 от 10“. Във втория брой бележката е „Копие 3 от 10“. Възможно ли е на света да съществуват само по десет копия от тези книжки?

Кирстен се беше погрижила за комиксите, доколкото можеше, но те вече са с измачкани ъгълчета, протрити и омекнали по ръбовете. Първият брой сам се отваря на голямо изображение на две страници. Доктор Единайсет стои на тъмни скали, надвесени над индигово море по здрач. Лодчици се движат между островите, вятърни турбини се въртят на хоризонта. Държи федората си в ръка. Малко бяло животно стои до него. (Неколцина от по-старите членове на Симфонията потвърдиха, че животното е куче, но Кирстен не беше виждала такива кучета. Казва се Люли. Прилича на кръстоска между лисица и облак.) Ред текст в долната част: Стоях загледан над пострадалия си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята.

9.

Следобед Симфонията пристигна в Света Дебора край Водата. Преди срива това беше едно от онези места, които не са точно в един или друг град — бензиностанция и няколко ресторанта по протежението на пътя, мотел и супермаркет „Уолмарт“. Градът бележеше югозападната граница на територията на Симфонията и доколкото знаеха, нататък нямаше нищо кой знае какво.

Преди две години бяха оставили Шарли и шестата китара тук, Шарли — бременна с бебето на шестата китара; уговорка с местните да останат в бившата закусвалня „Уендис“ до бензиностанцията, за да не ражда на пътя. Сега Симфонията се натъкна на пост, поставен на северния край на града — момче на около петнайсет, седнало край пътя под плажен чадър с цветовете на дъгата.

— Помня ви — каза то, когато стигнаха до него. — Можете да се настаните в супермаркета.

Симфонията премина през Света Дебора с умишлено ниска скорост, докато първият тромпет свиреше соло от концерт на Вивалди, но странното беше, че музиката не привлече почти никакви зяпачи. Когато бяха в Травърс, тълпата, която ги следваше по улицата, бе нараснала до сто души, но тук само четирима-петима се показаха на вратите си или иззад къщите си да гледат, без усмивки, и нито Шарли, нито шестата китара бяха сред тях.

Супермаркетът беше в южния край на града, паркингът — трептящ на жегата. Симфонията паркира фургоните близо до счупените врати, подхвана познатите ритуали — грижа за конете и спорове коя пиеса да изпълнят или пък дали тази вечер да е само музика — и пак нито Шарли, нито шестата китара не се появиха.

— Сигурно работят някъде — каза Огъст, но на Кирстен й се струваше, че градът беше прекалено празен. В далечината се образуваше мараня, езера фантоми на пътя. Жена носеше куп пране между сградите. Кирстен не видя други хора.

— За довечера бих предложил „Лир“ — каза Саид, — но не знам дали няма още повече да депресираме това място.

— Този път ще се съглася с теб — каза Кирстен.

Другите актьори спореха. „Крал Лир“, защото го репетираха цяла седмица — Огъст гледаше притеснено — или „Хамлет“, защото не го бяха играли от цял месец?

— „Сън в лятна нощ“ — каза Гил, като разреши патовата ситуация. — Смятам, че за тази вечер трябват феи.

 

 

— Всички ли сме тук?

— По-добре да извадиш списъка и да ги извикаш по име! — Джаксън от десетилетие играеше Кросното и днес единствен той успя да мине без текст. Дори Кирстен на два пъти си поглеждаше репликите. От седмици не беше играла Титания.

— Това място изглежда притихнало. — Дитър стоеше с Кирстен малко встрани от течащата репетиция.

— Мрачно е. Помниш ли предния път, като бяхме тук? Когато пристигнахме, десет-петнайсет деца тръгнаха след нас през града и после гледаха репетицията.

— Твой ред е — каза Дитър.

— Нали не бъркам? — Кирстен влизаше в пиесата. — Направо се струпаха около нас.

Дитър се смръщи и се загледа в празния път.

— Но идва моят цар! — каза Александра, която играеше Пък. — Това е той!

— И моята господарка — каза Лин, която играеше Феята. — Де него да го нямаше!

— Аха, Титания! В несгоден час те срещам, горделива ми съпруго!

Саид се носеше с царственост, в която Кирстен навремето се беше влюбила. Тук, на този паркинг, под натиска на горещата вълна, с потни петна под мишниците на тениската му, със скъсани на коленете джинси, той беше съвсем достоверен крал.

— Ха, Оберон!… — Кирстен пристъпи възможно най-уверено. Бяха двойка за около две години, допреди четири месеца, когато тя преспа с един пътуващ търговец общо взето от скука и сега й беше трудно да го поглежда в очите, когато играеха „Сън в лятна нощ“. — Не ща със него аз да имам общо ни легло, ни друго!

При тези думи отстрани се разнесе отчетлив кикот. Саид се подсмихна.

— Боже — чу тя Дитър да мърмори зад нея, — нужно ли е?

— Стой, горделивке! — каза Саид, разтегляйки думите. — Аз съм твоят мъж!

10.

Проблемът с пътуващата симфония беше същият, който спохожда всяка група хора, навсякъде, още от преди срива, несъмнено още дълго преди началото на писаната история. Като се започне, например, с третото чело: от няколко месеца водеше война на изтощение с Дитър след една невнимателна забележка от страна на последния за опасностите от репетиции с инструмент в опасна територия, как нотите се носят на повече от километър при ясен ден. Дитър не беше забелязал. Той обаче от своя страна таеше порядъчна ненавист към втората валдхорна заради нещо, което тя веднъж беше казала за актьорската му игра. Тази ненавист не остана незабелязана — втората валдхорна смяташе, че той издребнява — но когато тя си мислеше за хора, които не харесва особено, него го класираше доста под седмата китара; всъщност в Симфонията нямаше седем китари, но китаристите имаха обичая да не си сменят номерата, когато друг китарист умре или напусне, така че понастоящем списъкът на Симфонията включваше китари четвърта, седма и осма, местоположението на шестата — в момента под въпрос, защото бяха приключили с репетицията на „Сън в лятна нощ“ на паркинга на „Уолмарт“, опъваха проспекта на пиесата между фургоните, вече от няколко часа бяха в Света Дебора край Водата, и защо не беше дошъл при тях? Както и да е, седмата китара, чието зрение беше толкова зле, че не можеше да върши повечето обичайни задачи за вършене, като поправки, лов и други такива — което нямаше да е проблем, ако беше намерил как иначе да помага, но не беше — на практика беше мъртво тегло, поне според втората валдхорна. Седмата китара беше притеснителен човек, защото беше почти сляп. Можеше да вижда що-годе добре с едни страшно дебели очила, но ги беше изгубил преди шест години и оттогава живееше в една объркваща обстановка, дестилирана до чист цвят, според сезона — лятото предимно зелено, зимата предимно сиво и бяло — в която размазани силуети изплуваха и се отдръпваха, преди да успее да разбере кои са те. Не можеше да прецени дали главоболията му бяха причинени от напрягането да види или от силното безпокойство, че никога не вижда какво се задава, но знаеше, че бяха още по-силни заради първата флейта, която имаше навика да въздиша звучно всеки път, когато седмата китара трябваше да прекъсне репетицията, за да поиска разяснения по нотите, които не виждаше.

Но първата флейта не се дразнеше толкова от седмата китара, колкото от втората цигулка, Огъст, който вечно изпускаше репетициите, вечно заминал да разбива поредната къща с Кирстен, а до неотдавна и с Шарли, сякаш за него Симфонията беше дружина за ровене в боклуците, която понякога свиреше музика. („Ако искаше да е в банда за набези по къщите, бе казала веднъж на четвъртата китара, защо не се включи в такава?“ — „Знаеш ги цигулките“, беше отговорил четвъртата китара.) Огъст се ядосваше на третата цигулка, която обичаше да подхвърля намеци за него и Кирстен — макар че двамата са били само близки приятели и дори си имаха такава завера, приятели завинаги и нищо повече, сключена, докато пиеха с местни една вечер зад руините на автобусно депо в някакво градче на юг от езеро Хюрън — а третата цигулка ненавиждаше първата след един отдавнашен спор за това кой беше използвал последния колофон, докато първата цигулка се държеше хладно със Саид, защото той беше отхвърлил увертюрите й в полза на Кирстен, която влагаше прилични количества енергия в опити да не обръща внимание на навика на виолата да вкарва произволни френски думи в изреченията си, като че ли някой друг в цялата проклета Симфония говореше френски, пък виолата таеше скрита ненавист към другиго и така нататък, и така нататък, и тази купчина дребнави ревности, неврози, къкрещи ненависти и недиагностицирани случаи на посттравматично стресово разстройство живееше заедно, пътуваше заедно, репетираше заедно, изпълняваше заедно 365 дни в годината, щатен състав на постоянно турне. Но беше поносимо заради приятелствата, разбира се, заради дружбата и музиката, и Шекспир, моментите на превъзходна красота и радост, когато нямаше значение кой е използвал последния колофон за лъка си, нито кой с кого е спал, макар че някой — вероятно Саид — беше написал „Сартр: Адът, това са другите“ с химикалка в един от фургоните, а после някой беше задраскал „другите“ и го беше заместил с „флейтите“.

 

 

Случваше се хора да напускат Симфонията, но тези, които оставаха, разбираха нещо, което рядко се изричаше на глас. Цивилизацията в Двайсета година беше архипелаг от градчета. Те бяха прогонили подивелите, бяха погребали съседите си, бяха живели и умирали, и страдали заедно, през пропитите с кръв години след срива, бяха оцелели след неописуеми трудности и то само защото се бяха държали здраво, докато дойде по-спокойно време, и сега тези селища не полагаха специални усилия да посрещат външни хора.

— То малките градчета и преди не бяха лесни — каза веднъж Огъст в три през нощта, в студа на пролетната нощ близо до Нови Финикс; единственият случай, когато Кирстен помнеше да е говорила за това с когото и да е.

Тогава тя беше на петнайсет, значи Огъст на осемнайсет, само година, откакто се беше включила в Симфонията. В онези дни имаше сериозни проблеми със съня и често седеше будна с нощната стража. Огъст си спомняше предпандемичния живот като безкраен низ от деца, които го оглеждаха и казваха вариации на тема „Ти май не си от тука, а?“ с различни акценти, тези срещи, разделени от хамалски камиони. Щом още тогава беше трудно да пробиеш на ново място — в онзи нелепо лесен свят, където храната беше по стелажите в супермаркетите и пътуването изискваше само да седнеш в бензинова машина, а водата течеше от чешми — сега беше неколкократно по-трудно. Симфонията беше непоносима, адът беше другите флейти или другите хора, или там който е използвал последния колофон, или е пропуснал най-много репетиции, но истината беше, че Симфонията беше единственият им дом.

 

 

В края на репетицията за „Сън в лятна нощ“ Кирстен застана до фургоните и притисна чело с длани в опит да прогони главоболието.

— Добре ли си? — попита Огъст.

— Адът, това са другите актьори — каза Кирстен. — Както и бившите гаджета.

— Избирай си музиканти. Мисля, че като цяло сме по-малко луди.

— Ще ида да се разходя и да видя дали няма да намеря Шарли.

— Бих дошъл и аз, но съм на смяна за вечеря.

— Не ми пречи да ида сама.

Леността на късния следобед бе налегнала града; светлината бе станала по-плътна, сенките се протягаха през пътя. Тук, също както навсякъде другаде, самият път се разпадаше на дълбоки процепи и дупки, съдържащи градинки с плевели. До зеленчуковите посеви край асфалта имаше полски цветя и диви моркови, които шепнеха по протегнатата ръка на Кирстен. Мина покрай „Мотор Лодж“, където живееха най-старите семейства в града; пране, развяно от вятъра, отворени врати на мотелски стаи, момченце, заиграло се с автомобилче между доматените насаждения в зеленчуковата градина.

Удоволствието да си сам поне за малко, далеч от глъчката на Симфонията. Бе възможно да вдигнеш очи към табелата на „МакДоналдс“ и като задържиш поглед нагоре, така че да виждаш само табела и небе, за миг да си представиш, че това още беше предишният свят и че може да се отбиеш вътре за един хамбургер. Последния път, когато беше тук, закусвалнята на „Айхоп“ беше приютила три-четири семейства; с изненада откри, че цялата сграда беше обкована, една талпа забита напряко през вратата с неразгадаем символ, нанесен със сребърен спрей — нещо като стрелка с още една чертичка в долния край. Преди две години група дечица я бяха следвали из града, но сега видя само две, момчето с автомобилчето и едно момиче на около единайсет, което я гледаше от една врата. Мъж с лък и огледални слънчеви очила стоеше на пост при бензиностанцията, а прозорците там бяха закрити от завеси, които някога са били чаршафи с цветна шарка. Млада и много бременна жена се припичаше със затворени очи на шезлонг до колонките. Наличието на въоръжен пазач в центъра на града предполагаше, че мястото е опасно — дали наскоро ги бяха нападали? — но надали ще е чак толкова опасно, щом бременна жена се прилича на открито. Нямаше много логика. Миналия път „МакДоналдс“ беше приютил две семейства, но къде ли бяха отишли? Сега на вратата бе закована дъска, а върху нея пак същият странен символ, нарисуван със спрей.

„Уендис“ беше ниска квадратна сграда, привидно сглобена набързо от комплект материали в една архитектурно безгрижна епоха, но имаше красив вход. Вратата беше подменена, сега от масивно дърво, а някой се беше потрудил да резбова ред цветя покрай релефната дръжка. Кирстен прокара пръсти по дървените венчелистчета преди да почука.

Колко пъти си беше представяла този момент, вече над две години път без приятелката й? Чука на вратата с цветята, Шарли отваря с бебе на ръце, сълзи и смях, шестата китара ухилен до нея. Толкова ми липсваше. Но жената, която отвори, беше непозната.

— Добър ден — каза Кирстен. — Търся Шарли.

— Кого, прощавайте?

Тонът на жената не беше враждебен, но по погледа й не личеше да се сеща. Беше горе-долу на възрастта на Кирстен или малко по-млада и изглеждаше болнава. Беше много бледа и прекалено слаба, с черни кръгове под очите.

— Шарли. Шарлот Харисън. Беше тук преди около две години.

— В „Уендис“ ли?

— Да. — Ох, Шарли, къде си? — Моята приятелка е челистка. Беше тук със съпруга си, шестата… със съпруга си Джеръми. Беше бременна.

— Тук съм само от година, но може би някой друг ще знае. Искате ли да влезете?

Кирстен пристъпи в задушния коридор. Водеше до обща стая в задната част на сградата, където някога е била кухнята на ресторанта. През отворената задна врата видя царевична нива, към дванайсет метра поклащащи се класове преди стената на гората. Една по-възрастна жена седеше на стол при вратата и плетеше. Кирстен разпозна местната акушерка.

— Мария — каза младата.

Отворената врата светеше зад Мария. Когато вдигна глава, изражението й нямаше как да се види.

— Вие сте със Симфонията — каза тя. — Помня ви.

— Търся Шарли и Джеръми.

— Съжалявам, те си тръгнаха.

— Как така? Защо ще си тръгват? Къде отидоха?

Акушерката хвърли поглед към жената, която беше поканила Кирстен. Тя погледна в пода. Никой не продума.

— Поне ми кажете кога. Преди колко време заминаха?

— Преди година и малко.

— А тя роди ли?

— Момиченце, Анабел. В отлично здраве.

— И само това ли ще ми кажете? — Кирстен си развиваше приятна фантазия как опира нож до гърлото на акушерката.

— Алиса — каза Мария на другата жена, — изглеждаш много бледа, миличка. Защо не вземеш да си полегнеш?

Алиса изчезна през завесите на една врата към съседната стая. Акушерката се изправи бързо.

— Приятелката ви отблъсна ласките на пророка — прошепна тя близо до ухото на Кирстен. — Трябваше да напуснат града. Стига сте задавали въпроси и кажете на хората си да си тръгват възможно най-скоро.

Седна обратно на стола и си продължи плетката.

— Благодаря, че се отбихте — каза достатъчно силно, за да се чуе в другата стая. — Симфонията ще поставя ли нещо довечера?

— „Сън в лятна нощ“. Със съпровод на оркестър. — Кирстен трудно си сдържаше гласа. Симфонията да пристигне в Света Дебора след две години и да открие, че Шарли и Джеръми си бяха тръгнали — тази възможност не й беше хрумнала. — Този град изглежда по-различен от когато бяхме тук за последно — каза.

— О, така е! — каза акушерката ведро. — Напълно различен.

Кирстен излезе и вратата се затвори зад нея. Момиченцето, което беше забелязала на вратата, я бе последвало до тук и сега стоеше от другата страна на пътя и гледаше. Кирстен й кимна. Момичето кимна в отговор. Сериозно дете, размъкнато, което показваше, че не му обръщат внимание, оплетена коса, тениска със скъсана яка. Кирстен искаше да я извика, да я пита дали знае къде са отишли Шарли и Джеръми, но нещо в погледа на момичето я тревожеше. Дали някой й беше казал да я наблюдава? Кирстен се обърна и продължи по пътя, закриволичи със заучена небрежност и се опита да си придаде вид, че се интересува само от светлината на късния следобед, полските цветя, водните кончета, понесли се по въздушни течения. Когато хвърли поглед през рамо, момиченцето я следваше на известно разстояние.

Преди две години се беше разхождала тук с Шарли — отлагаха неизбежното в последните часове преди Симфонията да си тръгне. „Тези две години ще минат бързо“, бе казала Шарли и те наистина бяха минали бързо, помисли си Кирстен. Нагоре до Кинкардайн, обратно покрай брега, надолу до река Сейнт Клеър, зима в едно от рибарските градчета на реката. Представления на „Хамлет“ и „Лир“ в кметството, някогашен физкултурен салон, „Зимна приказка“, „Ромео и Жулиета“, музикантите свирят почти всяка вечер, после „Сън в лятна нощ“, когато времето се затопли.

Напролет болест, която премина през Симфонията; висока температура и повръщане, половината Симфония се разболя, но всички се възстановиха, освен третата китара — гроб край пътя след Нови Финикс — и продължихме нататък, Шарли, както винаги, през всички тези месеци си мислех за теб в този град.

Напред по пътя някой крачеше бързо към нея. Слънцето вече галеше върховете на дърветата, пътят засенчен; чак след малко разпозна Дитър.

— Трябва да се връщаме — каза тя.

— Първо трябва да ти покажа нещо. Ще искаш да го видиш.

— Какво е?

Тонът му не й харесваше. Нещо го беше разтревожило. Докато ходеха, му предаде какво беше казала акушерката.

Той се намръщи.

— Казала е, че са си тръгнали? Сигурна ли си, че така ти е казала?

— Естествено, че съм сигурна. Защо?

В северните покрайнини на града е била започната нова сграда, точно преди края — основата излята малко преди пристигането на грузинския грип. Беше бетонна площадка, наежила метални пръти и вече обрасла с лиани. Дитър слезе от пътя и поведе Кирстен по една пътека зад площадката.

Всички градове имаха гробища, а това в Света Дебора бе нараснало значително, откакто се бе разхождала тук с Шарли преди две години. Имаше може би триста гроба, наредени в равни редици между изоставената основа и гората. В най-новата част прясно боядисани надгробни дъски пламтяха бели в тревата. Видя имената отдалече.

— Не — каза Кирстен. — Ох, не, моля те…

— Не са те — каза Дитър. — Трябва да ти го покажа, но не са те.

Три дъски в редица в следобедните сенки, имена, изписани с черна боя: Шарли Харисън, Джеръми Люнг, Анабел (дете). И трите с една и съща дата: 20 юли 19 г.

— Не са те — повтори Дитър. — Виж земята. Никой не е погребан пред дъските.

Ужасът да види имената им там. Краката й се подкосиха. Най-ранните дъски в далечния край на гробището определено бяха забити над гробове с купчини пръст. Продължаваха по този начин до група от около трийсет гроба отпреди година и половина, датите на смъртта до една в рамките на две седмици. Очевидно болест, нещо, разпространило се бързо и коварно в зимния студ. Но след това започваха различните: около половината гробове след зимната болест приличаха на гробове, докато други, включително тези на Шарли, Джеръми и бебето им, бяха дъски, забити в съвсем равна и непокътната земя.

— Не виждам смисъла — каза тя.

— Може да питаме сянката ти.

Момичето, което беше последвало Кирстен през града, седеше на края на гробището при основата и ги гледаше.

— Ти — каза Кирстен.

Момиченцето отстъпи.

— Познаваше ли Шарли и Джеръми?

Детето погледна през рамо. Когато пак се обърна към Кирстен и Дитър, кимването беше едва забележимо.

— И те…? — Кирстен махна към гробовете.

— Тръгнаха си — каза момичето много тихо.

— То говори! — каза Дитър.

— И кога си…

Но момичето не издържа да изчака Кирстен да си довърши въпроса. Скочи и изчезна зад основата и Кирстен чу стъпките й по пътя. Кирстен остана сама с Дитър, с гробовете и гората. Погледнаха се, но нямаше какво да си кажат.

 

 

Малко след като се върнаха в „Уолмарт“, тубата се прибра в лагера със свой доклад. Издирил свой познат, който живял в мотела. Имало епидемия, казал му човекът. Трийсет души умрели, пламнали от висока температура, включително кметът. След това — промяна в управата, обаче познатият на тубата отказал да обясни по-точно. Но казал, че оттогава двайсет семейства си заминали, включително Шарли и шестата китара с бебето им. Казал, че никой тук не знае къде са отишли и посъветвал тубата да не пита.

— Промяна в управата — каза диригентката. — Колко корпоративно от тяхна страна.

Подробно дискутираха надгробните дъски. Какво обозначаваха гробовете, ако не смърт? Дали дъските очакваха бъдещо събитие?

— Казах ви — рече Кирстен, — акушерката спомена за някакъв пророк.

— Да, прекрасно. — Саид разопаковаше сандък със свещи, без да поглежда никого. Шестата китара беше един от най-близките му приятели. — Точно това му трябва на всеки град.

— Все някой ще знае къде са отишли — каза диригентката. — Трябва да са казали на някого. Никой друг ли няма приятели тук?

— Познавах един, дето живееше в „Айхоп“ — намеси се третото чело, — но по-рано проверих и беше заковано с дъски, а после някой в „Мотор Лодж“ ми каза, че миналата година си тръгнал. Никой не искаше да ми каже къде са отишли Шарли и Джеръми.

— Тук никой нищо не ти казва. — На Кирстен й се плачеше, но вместо това гледаше в асфалта и подритваше едно камъче.

— Как можахме да ги оставим тук? — Лин смъкна костюма си на фея, сребриста коктейлна рокля, която блещукаше като рибни люспи, и се вдигна облак прах. — Гробове. Не мога да си…

— Не гробове — каза Дитър. — Надгробни дъски.

— Градовете се променят. — Гил се беше подпрял на бастуна си при третия фургон, загледан в сградите и градините на Света Дебора край Водата и в пъстрите полски цвета покрай пътя. Табелата на „МакДоналдс“ улавяше последните слънчеви лъчи. — Нямаше как да го предвидим.

— Може би има обяснение — каза третото чело несигурно. — Може да са си тръгнали и не знам, някой да е решил, че са умрели.

— Има пророк — настоя Кирстен. — Има надгробни дъски с имена. Акушерката каза да не разпитвам и да си тръгваме по-скоро. Това споменах ли го?

— Не ти ли отговорихме достатъчно ясно първите шест пъти, когато го спомена? — попита Саид.

Диригентката въздъхна.

— Не може да си тръгнем преди да научим нещо повече — каза тя. — Нека да изкараме вечерта по план, пък след представлението ще поразпитаме.

Фургоните бяха паркирани един до друг, а на тях бе провесен проспектът на „Сън в лятна нощ“ — съшити чаршафи, измърляни след години пътуване, изрисувани с горска сцена. Александра и Оливия бяха събрали клони и цветя да завършат ефекта, а сто свещи бележеха границите на сцената.

— Говорих с безстрашния ни предводител — каза Огъст на Кирстен по-късно, след като си беше настроил инструмента и преди да иде при останалите от струйната секция, — и според нея Шарли и шестата китара сигурно са тръгнали на юг по брега на езерото.

— Защо на юг?

— Защото на запад е водата, а не са тръгнали на север. Щяхме да ги срещнем по пътя.

Слънцето залязваше, гражданите на Света Дебора край Водата се събираха за представлението. Сега много по-малко от миналия път, не повече от трийсет, на два мрачнолики реда върху ситния чакъл на паркинга. Вълкоподобно сиво куче с изплезен език беше полегнало в края на първия ред. Момичето, следяло Кирстен, не се виждаше никъде.

— Ама пък има ли нещо на юг?

Огъст сви рамене.

— Брегът е дълъг — каза. — Все ще има нещо между тук и Чикаго, нали?

— Може да са се отдалечили от брега.

— Възможно е, знаят, че никога не навлизаме навътре по сушата. Биха влезли само ако повече не искат да ни виждат, а каква причина биха имали… — Поклати глава. В това нямаше никакъв смисъл.

— Родило им се е момиченце — каза Кирстен. — Анабел.

— Така се казвала сестрата на Шарли.

— По местата — каза диригентката и Огъст отиде да седне при струнните.

11.

Какво бе изгубено в срива: почти всичко, почти всеки, но все още има такава красота. Здрач в изменения свят, представление на „Сън в лятна нощ“ на паркинг в загадъчно именувания град Света Дебора край Водата, отблясъците на езеро Мичиган на няма и километър. Кирстен в ролята на Титания, корона от цветя на късо подстриганата й коса, назъбеният белег на скулата й полузаличен на светлината на свещите. Публиката е притихнала. Саид се върти около нея в смокинг, който Кирстен бе открила в гардероба на един мъртвец край Ист Джордън.

— Стой, горделивке! Аз съм твоят мъж!

— Ако е тъй, би трябвало и аз жена да бъда твоя.

Реплики от пиеса, написана през 1594-та — годината, в която лондонските театри отварят след два сезона чума. Или може би написана по-късно, през 1595-та, година преди смъртта на единствения син на Шекспир. Няколко века по-късно на далечен континент, Кирстен се движи по сцената в облак от боядисан плат, полубясна, полувлюбена. Облякла е сватбена рокля, която е спасила от къща край Нови Петоски, шифон и коприна на ивици от детски водни боички в сини нюанси.

— Без ти да се явиш и заглушиш — продължава тя, — със крясъка си сладостните цеви на ветровете. — Никога не се чувства толкова жива, колкото в тези моменти. На сцената няма страх от нищо. — И какво се случи? От яд, че бяха свирили напразно, те всмукаха мъгли болестотворни…

Чумави, обяснява бележка в текста до думата „болестотворни“ в любимия на Кирстен вариант от трите издания, които Симфонията имаше. Шекспир е третото дете на родителите си, но и първото оцеляло през детството си. Четирима загиват млади. Синът му Хамнет умира на единайсет и оставя близначка. Чумата отново и отново затваря театрите, смърт мъждука над земята. А сега по здрач и отново озарена от свещи — епохата на електричеството минала и заминала — Титания се обръща към краля на феите.

— Затуй Селена, под чиято власт са течностите, гневно пребледняла, тъй всичко е пропила с мокра влага, че вредом пъплят ставните болежки.

Оберон я гледа с антуража си от феи. Сега Титания сякаш говори на себе си, забравила Оберон. Гласът й се носи високо и ясно над тихата публика, над струйната секция, очакваща своя сигнал вляво от сцената.

— Светът лудее.

И трите фургона на Пътуващата симфония са обозначени така — ПЪТУВАЩАТА СИМФОНИЯ с бели букви от двете страни, но на водещия фургон е изписан още един ред: Защото да оцелееш не е достатъчно.

12.

Публиката стана на крака и аплодира. Кирстен беше в онова състояние на безтегловност, което винаги я обземаше в края на представленията — чувство, че е летяла много високо и още не е кацнала цялата, душата в гърдите й дърпа нагоре. Един мъж на предния ред се беше разплакал. На задния ред друг, когото беше забелязала по-рано — само той беше седял на стол, който пък една жена беше качила от бензиностанцията — пристъпи напред и вдигна високо ръце, докато минаваше през първия ред. Овациите заглъхнаха.

— Люде мои — каза той. — Моля, седнете.

Беше висок, на около трийсет, с руса коса до раменете и брада. Пристъпи в полукръга от свещи и застана между актьорите. Кучето, което лежеше до първия ред, застана мирно.

— Какво удоволствие — каза той. — Какъв превъзходен спектакъл.

В лицето му имаше нещо почти познато, но Кирстен не можеше да го определи. Саид се мръщеше.

— Благодаря ви — каза човекът на актьорите и музикантите. — Нека всички благодарим на Пътуващата симфония за тази красива отмора от ежедневните ни грижи.

Усмихваше се на всеки от тях поред. Публиката отново аплодира, по сигнал, но този път по-тихо.

— Благословени сме — каза той и когато вдигна ръце, аплодисментите мигом секнаха. Пророкът. — Благословени сме, че днес тези музиканти и актьори са сред нас. — Нещо в тона му, от което на Кирстен й се искаше да побегне, намек за скрит трап под всяка дума. — Бяхме благословени с толкова много неща, нали? Най-вече сме благословени, че днес сме живи. Трябва да се запитаме: „Защо? Защо бидохме пощадени?“ — Замълча за миг, като огледа Симфонията и събралата се тълпа, но никой не отговори. — Бих казал, че всичко, което някога се е случвало на тази земя, е имало причина да се случи.

Диригентката стоеше до струйната секция, стиснала ръце зад гърба си. Не помръдваше.

— Люде мои — каза пророкът, — по-рано днес размишлявах върху грипа, великата пандемия, и нека ви попитам нещо. Замисляли ли сте се за съвършенството на вируса? — Вълна от сепнат шепот премина през публиката, но пророкът вдигна ръка и замълчаха. — Замислете се, тези от вас, които помнят света преди грузинския грип, замислете се за повторенията на болестта, които я предхождаха, онези нищожни избухвания, против които ни имунизираха като деца, гриповете на миналото. И онази епидемия от 1918-та, люде мои, очевидно избраният момент, Божие наказание за пагубната сеч на Първата световна война. Но след това, в последвалите десетилетия? Гриповете идваха всеки сезон, но това бяха слаби, неефективни вируси, които покосяваха само много старите, много младите и много болните. И тогава дойде вирус като ангел отмъстител, ненадживяем, микроб, който намали населението на падналия свят с… колко? Тогава вече нямаше статистици, ангели мои, но нека кажем деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента. Един останал жив от всеки двеста и петдесет — триста души? Бих казал, любими мои люде, че такъв съвършен деятел на смъртта би могъл да е само божествен. Та нали сме чели за очистването на земята?

Кирстен срещна погледа на Дитър през сцената. Той бе играл Тезей. Нервно чоплеше копчетата на ръкавелите си.

— Грипът — каза пророкът, — великото очистване, което понесохме преди двадесет години, грипът беше нашият потоп. Светлината, която носим в себе си, е ковчегът, който е носил Ной и рода му по ужасните води и бих казал, че бидохме спасени — гласът му се усилваше — не само за да донесем светлината, да разпространим светлината, а да бъдем светлината. Бидохме спасени, защото сме светлината. Ние сме чистите.

Пот се стичаше по гърба на Кирстен под коприната на роклята. А роклята, забеляза тя разсеяно, не миришеше много хубаво. Кога за последен път я беше прала? Пророкът продължаваше да говори за вяра и светлина, и съдба, божествени планове, разкрити му в сънища, приготовления, които трябва да направят за края на света.

— Тъй като ми бе открито, че чумата от преди двадесет години беше само началото, ангели мои, само първото отлъчване на нечистите, миналогодишният мор беше само пореден поглед към бъдещето и ще има още отлъчвания, още много отлъчвания.

Когато приключи с проповедта, отиде при диригентката и й заговори тихо. Тя му отвърна с нещо, при което той отстъпи със смях.

— Няма как да знам — каза. — Разни хора идват и си отиват.

— Така ли? — каза диригентката. — Има ли други градове наблизо, може би по-нататък по брега, до които хората обикновено пътуват?

— Няма близки градове — отговори той. — Но всички — огледа се през рамо към умълчаната тълпа, усмихна им се и продължи достатъчно силно, за да го чуят, — всички тук, разбира се, са свободни да си тръгнат, когато пожелаят.

— Естествено — каза диригентката. — Не съм и очаквала друго. Но просто не предполагахме, че биха потеглили сами, имайки предвид, че знаеха, че ще се върнем.

Пророкът кимна. Кирстен пристъпи по-близо, за да ги чува по-добре. Другите актьори тихо се оттегляха от сцената.

— Аз и хората ми — каза той, — когато говорим за светлината, говорим за реда. Това е място с ред. Хора с хаос в сърцата не могат да останат тук.

— Но ако ми простите, че любопитствам, трябва да попитам за дъските в гробището.

— Въпросът не е неразумен — каза пророкът. — От доста време сте на път, нали така?

— Да.

— Симфонията ви пътува от самото начало?

— Почти — каза диригентката. — От пета година.

— А вие? — Пророкът внезапно се обърна към Кирстен.

— Ходих цялата първа година.

Макар че намери това твърдение за леко измамно, след като нямаше никакви спомени от онази първа година.

— Щом сте пътували от толкова дълго — каза пророкът, — щом сте се скитали цял живот, както и аз, през ужасния хаос, ако си спомняте, както и аз, всичко, което сте видели, значи знаете, че има повече от един начин да умреш.

— О, най-различни начини съм виждала — каза диригентката, а Кирстен видя, че й беше трудно да остане спокойна. — Направо всичко — от удавяне, през обезглавяване, до треска, но никое от тези не би обяснило…

— Не ме разбрахте — каза пророкът. — Не говоря за отегчителните вариации на физическата смърт. Има смърт на тялото, има и смърт на душата. Видях майка си да умира два пъти. Когато падналите се измъкват потайно и без разрешение, организираме погребения за тях и забиваме дъски в гробището, защото за нас те са мъртви.

Той погледна през рамо към Александра, която събираше цветя от сцената, и тихо каза нещо на ухото на диригентката.

Диригентката направи крачка назад.

— В никакъв случай — каза тя. — Дума да не става.

Пророкът я изгледа за миг, после се обърна. Промърмори нещо на един човек на първия ред — човекът с лъка, който пазеше бензиностанцията сутринта — и двамата си тръгнаха от „Уолмарт“.

— Люли! — викна пророкът през рамо и кучето забърза подир него.

Публиката вече се разотиваше и след минути Симфонията остана сама на паркинга. За пръв път се случваше никой от публиката да не поостане да си говори с тях след представлението.

— Бързо — каза диригентката. — Впрягайте конете.

— Нали щяхме да останем няколко дни — каза Александра с леко мрънкащ глас.

— Това е култ на страшния съд. — Кларинетът откачаше проспекта на „Сън в лятна нощ“. — Не слушаше ли?

— Ама последния път като дойдохме…

— Този град не е същият като миналия път. — Рисуваната гора се надипли и падна безшумно на асфалта. — Това е от онези места, където не осъзнаваш, че всички около теб лягат мъртви, докато и сам не изпиеш отровното вино. — Кирстен коленичи да помогне на кларинета да навие плата. — Няма да е лошо да я изпереш тази рокля — каза той.

— Онзи се прибра в бензиностанцията — каза Саид.

Сега от двете страни на вратата бяха застанали въоръжени стражи, неразличими в здрача. До мотела пламтеше готварски огън.

За минути Симфонията беше готова и тръгна, потегли зад „Уолмарт“ по черен път, водещ навън от града.

Малък огън проблясваше по-нататък и встрани от пътя. Там намериха момче на пост, печеше нещо, набучено на клечка — може би катерица. Повечето градчета имаха постове със свирки на очевидните входове, като идеята беше, че е хубаво да има предупреждение, ако се задават мародери, но младостта и невниманието на момчето подсказваха, че този пост не се смята за особено опасен. Когато приближиха, се изправи и дръпна вечерята си от огъня.

— Имате ли позволение да напускате? — извика.

Диригентката махна на първата флейта, която караше първия фургон — „продължавай“ — и отиде да говори с момчето.

— Добър вечер — каза тя.

Кирстен спря и остана на метър-два да слуша.

— Как се казваш? — попита подозрително момчето.

— Хората ме наричат диригентката.

— И това ли ти е името?

— Друго име не използвам. Вечеряш ли?

— Получихте ли позволение да напускате?

— Миналия път не ни трябваше позволение.

— Сега е различно. — Гласът на момчето още не беше мутирал. Звучеше много младо.

— А ако нямаме позволение?

— Ами когато хората напускат без позволение, им организираме погребения.

— Какво става, ако се върнат?

— Щом вече е имало погребение… — каза момчето, но изглежда не можеше да довърши изречението.

— Егати мястото — промърмори четвъртата китара. — Егати пъкъла проклет. — Докосна ръката на Кирстен, докато минаваше. — По-добре не спирай, Кики.

— Значи не ни съветваш да се връщаме? — попита диригентката.

Минаваше последният фургон. Саид, който вървеше най-отзад, хвана Кирстен за рамото и я тласна напред по пътя.

— На колко голяма опасност искаш да се изложиш? — просъска той. — Върви.

— Не ми казвай какво да правя.

— Тогава не се дръж като идиот.

— Ще ме вземете ли с вас? — Кирстен чу момчето да пита.

Диригентката каза нещо, но не можа да я чуе, а когато погледна назад, момчето зяпаше заминаващата си Симфония, катерицата забравена на края на клечката.

 

 

Нощта захладня, когато излязоха от Света Дебора. Единствените звуци бяха тропането на копитата по напукания асфалт, скърцането на фургоните, стъпките на ходещата Симфония, тихото шумолене от нощната гора. Дъх на бор, полски цветя и трева във въздуха, звездите — толкова ярки, че фургоните хвърляха поклащащи се сенки на пътя. Толкова бързо бяха тръгнали, че всички още си бяха с костюмите, Кирстен хванала роклята си на Титания, за да не се спъне в нея, а Саид като странно привидение в смокинга си на Оберон, блясъкът на бялата му риза, когато се обърне назад. Кирстен го подмина, за да говори с диригентката, която вървеше до първия фургон, както винаги.

— Какво каза на момчето край пътя?

— Че не можем да поемем риска да помислят, че сме го отвлекли — каза диригентката.

— Какво ти каза пророкът след концерта?

Диригентката хвърли поглед през рамо.

— Ама на никого няма да казваш?

— Сигурно ще кажа на Огъст.

— Има си хас. Обаче само на него?

— Добре — каза Кирстен, — само на него.

— Предложи, ако искаме, да оставим Александра като гаранция за бъдещите добри отношения между Симфонията и града.

— Да я оставим ли? Че защо?

— Каза, че си търсел нова булка.

Кирстен изостана да каже на Огъст, който тихо изпсува и поклати глава. Александра ходеше до третия фургон, в неведение, загледана в звездите.

 

 

Някъде след полунощ Симфонията спря за почивка. Кирстен хвърли одеждите на Титания в един фургон и се преоблече в роклята, която обикновено носеше в горещините — мек памук с кръпки тук-там. Успокоителната тежест на ножовете на пояса й. Джаксън и вторият обой взеха два от конете и яздиха на два километра назад, върнаха се и докладваха, че изглежда никой не ги следва.

Диригентката, заедно с неколцина по-стари членове на Симфонията, разглеждаше една карта на лунна светлина. Бягството им ги беше отвело в неудобна посока, на юг по източния бряг на езеро Мичиган. Единствените прилично преки пътища към обичайната им територия минаваха или през Света Дебора край Водата, или покрай един град, за който се знаеше, че застрелват чуждите хора на място, или пък навътре по сушата, през дива местност, която в предсривната епоха беше обявена за национален парк.

— Какво знаем за този национален парк? — Диригентката се мръщеше на картата.

— Аз гласувам „против“ — каза тубата. — Познавам един търговец, който мина от там. Каза, че местността е опожарена, без градове, с агресивни диваци в горите.

— Направо приказка. А на юг по брега?

— Нищо — каза Дитър. — Говорих с един, който бил там надолу, но това беше сигурно преди десет години. Каза, че било слабо населено, но не помня подробностите.

— Преди десет години — каза диригентката.

— Както казах — нищо. Обаче виж, ако продължим на юг, все някога ще трябва да завием навътре по сушата, освен ако не изгаряш от желание да видиш какво е станало с Чикаго.

— Чували ли сте историята за снайперистите в Сиърс Тауър там? — попита първото чело.

— Аз тази история съм я изживял — каза Гил. — А нали уж имало някакво селище на юг, близо до град Севърн? В бившето летище, ако не ме лъже паметта.

— И аз съм чувала такива слухове. — Не беше обичайно за диригентката да се колебае, но продължи да разглежда картата още известно време преди пак да продума. — От години си говорим да разширим територията, нали?

— Рисковано е — каза Дитър.

— И да си жив е рисковано. — Сгъна картата. — Липсват ми двама членове на Симфонията и все още смятам, че са тръгнали на юг. Ако в Севърн има хора, може да знаят най-добрия път обратно към обичайната ни територия. Продължаваме на юг покрай езерото.

Кирстен се качи на шофьорското място във втория фургон, за да пие вода и да си почине. Смъкна раницата от раменете си. Беше детски размер, червен брезент с напукан и избелял образ на Човека паяк, и в нея носеше възможно най-малко неща: две стъклени бутилки вода, които в предната цивилизация бяха съдържали студен чай „Липтън“; един пуловер, парцал, който връзваше през лицето си в прашни къщи, парче тел за шперц, затварящо се найлоново пликче с колекцията й изрезки и комиксите за Доктор Единайсет, и едно преспапие.

Преспапието беше гладко стъклено кълбо с буреносни облаци вътре в него, цялото голямо колкото слива. Нямаше никаква практическа полза от него, просто мъртво тегло в чантата, но го намираше за красиво. Една жена й го беше подарила тъкмо преди срива, но не можеше да си спомни името й. Кирстен го задържа в ръка за миг, после насочи вниманието си към колекцията.

Обичаше да разглежда изрезките от време на време, затвърждаващ се навик. Тези изображения от света на сенките, от времето преди грузинския грип, неразличими на лунната светлина, но тя ги беше запаметила най-подробно: Артър Леандър с втората си жена Елизабет, на терасата на ресторант, с Тайлър, невръстния им син; Артър с третата си съпруга Лидия, няколко месеца по-късно; Артър с Тайлър на летище Лос Анджелис. По-стара снимка, която бе намерила на един таван, препълнен с клюкарски списания от последните три десетилетия, направена още преди тя да се роди: Артър, прегърнал с ръка бледото момиче с тъмните къдрици, което скоро щеше да стане първата му съпруга, уловени от фотографа, докато излизат от един ресторант, момичето неразгадаемо зад чифт слънчеви очила, а Артър — заслепен от светкавицата.

13.

Снимката от таблоида:

Десет минути преди снимката Артър Леандър и момичето чакат на гардероба в ресторант в Торонто. Това е много преди грузинския грип. Цивилизацията ще се срине чак след четиринайсет години. Артър цяла седмица снима историческа драма, някои части в озвучително студио, други в парк на края на града. По-рано през деня носеше корона, но сега носи шапка на „Торонто Блу Джейс“, с която изглежда много обикновен. На трийсет и шест е.

— Какво ще правиш? — пита той.

— Ще го оставя.

Момичето, Миранда, има прясна синина на лицето. Шепнат си, за да не ги чуе някой от персонала в ресторанта.

Той кимва.

— Добре. — Гледа синината, която Миранда не е успяла съвсем да скрие с грима. — Надявах се да го кажеш. Какво ти трябва?

— Не знам — казва. — Съжалявам за всичко това. Просто не мога да се прибера вкъщи.

— Мога да ти предложа нещо…

Спира, защото гардеробиерката се е върнала с палтата им. Това на Артър е великолепно, гладко и на вид скъпо, мирандиното е поизтъркано двуредно палто, което е намерила в магазин втора ръка за десет долара. Докато го облича, тя се обръща с гръб към ресторанта в опит да скрие скъсания хастар — когато пак се обръща, нещо в усмивката на хостесата подсказва, че опитът е бил неуспешен — а Артър, който на този етап от живота си вече е екстравагантно известен, показва най-хубава си усмивка и слага двайсетачка в ръката на гардеробиерката. Хостесата тайно натиска „прати“ на есемес до един фотограф, който по-рано й е дал петдесет долара. Отвън на тротоара фотографът прочита есемеса: „Сега излиза.“

— Та ти казвах… — говори тихо Артър на ухото на Миранда. — Мисля, че трябва да дойдеш при мен за известно време.

— В хотела? Не мога… — шепне Миранда.

— Настоявам. Нищо не искам в замяна.

Миранда се разсейва за миг от гардеробиерката, която гледа Артър с обожание. Той прошепва:

— Няма нужда веднага да решаваш каквото и да е. Просто място, където можеш да останеш, ако искаш.

Очите на Миранда се изпълват със сълзи.

— Не знам какво…

— Просто кажи „да“, Миранда.

— Да. Благодаря ти. — Сеща се, докато хостесата им отваря вратата, че сигурно изглежда ужасно, синината на лицето й, очите червени и влажни. — Чакай — казва и рови в чантата си. — Извинявай, само секунда…

Слага си огромните слънчеви очила, които бе носила по-рано, Артър обгръща раменете й с ръка, фотографът на тротоара вдига апарата си и двамата пристъпват в ослепителната светкавица.

 

 

— И така, Артър. — Журналистката е красива, както са красиви хора, които харчат невероятно количество пари да се поддържат. Има професионално изчистени пори и прическа за четиристотин долара, безупречен грим и нокти, лакирани с вкус. Когато се усмихва, неестествената белота на зъбите й разсейва Артър, макар че от години е в Холивуд и вече би трябвало да е свикнал. — Разкажи ни за тази тайнствена брюнетка, с която те виждаме.

— Мисля, че тайнствената брюнетка има право на личен живот, а ти? — Усмивката на Артър е настроена да обезвреди забележката и да я направи чаровна.

— Изобщо нищо ли няма да ни кажеш за нея? Съвсем мъничко?

— От родния ми град е — казва и смигва.

 

 

Всъщност не е роден град, а роден остров.

„Има същия размер и форма като Манхатън — цял живот разказва Артър на хората по разни купони, — само че е с хиляда души.“

Остров Делано е между остров Ванкувър и Британска Колумбия, право на север от Лос Анджелис. Целият остров е дъждовна гора с умерен климат и скалисти плажове, елени нахлуват в зеленчуковите градини и изскачат пред автомобилите, мъх по ниските клони, въздишката на вятъра в кедровите дървета. По средата на острова — малко езеро, за което Артър винаги си е представял, че е създадено от астероид, почти идеално кръгло и много дълбоко. Едно лято млада жена дошла отнякъде и се самоубила там; оставила бележка в паркираната на пътя кола, влязла във водата и когато след това водолазите влезли след нея, не могли да намерят дъното на езерото, или поне така си шепнеха местните деца, полууплашени, полуразвълнувани, макар че в ретроспекция идеята за толкова дълбоко езеро, че водолазите да не могат да стигнат дъното, изглежда невероятна. И все пак е факт, че една жена влязла в неголямо езеро и никой не намерил тялото й през следващите две седмици, въпреки усиленото търсене, и този случай хвърля искри назад върху детските спомени на Артър и оставя там мрачен трепет, който преди го е нямало. Защото всъщност ден след ден то е просто едно езеро, просто любимото му място за плуване, любимото място за плуване на всички, защото океанът вечно е смразяващо студен. В спомените на Артър за езерото майка му чете книга под дърветата на брега, докато братчето му плиска на плиткото с възглавнички на ръцете, а буболечки кацат и отлитат от водната повърхност. По незнайни причини има гола кукла Барби, заровена до половината в пръстта на пътя до езерото.

На острова има деца, които цяло лято ходят боси и си закичват пера в косите, а микробусите фолксваген, с които родителите им са пристигнали през 70-те, ръждясват в гората. Всяка година има приблизително двеста дни дъжд. При пристанището на ферибота има нещо като село: смесен магазин с една бензинова колонка, магазин за здравословна храна, агенция за недвижими имоти, основно училище с шейсет ученици, читалище с две грамадни статуи на русалки, хванали се за ръце като арка над входната врата, и една малка библиотека в пристройка към сградата му. Останалата част от острова е предимно скали и гори, тесни пътища с неасфалтирани алеи, губещи се между дърветата.

С други думи, това е място, което почти никой, който Артър срещне в Ню Йорк, Торонто или Лос Анджелис, не може да си представи, и често, когато говори за острова, среща много неразбиращи погледи. Все се опитва да опише мястото и прибягва до обобщения за плажове и растителност.

— Папратите ми стигаха до главата — казва на хората с жест, предполагащ все по-голяма височина с течение на годините, докато в един момент на четирийсет и нещо осъзнава, че описва растения, които са над два метра. — Направо е невероятно, като си спомня.

— Сигурно е било много красиво — е неизбежният отговор.

— Беше — казва им. — И е — след което намира как да смени темата, защото следващата част е трудна за обяснение. Да, беше красиво. Беше най-красивото място, което някога съм виждал. Беше разкошно и клаустрофобично. Обичах го и през цялото време исках да избягам.

 

 

На седемнайсет го приемат в Университета в Торонто. Попълва документите си за студентски заем, родителите му събират парите за самолетния билет и изчезва. Мислеше, че иска да учи икономика, но когато пристига в Торонто, открива, че предпочита почти всичко друго. В гимназията се трудеше здраво, но в университета е незаинтересован студент. Занятията са досадни. Целта на идването в града не беше следването, решава той. Следването беше начинът за бягство. Целта беше самият град Торонто. След няма и четири месеца е прекъснал и ходи на актьорски прослушвания, защото едно момиче в курса по „Основи на търговията“ му каза, че трябва да стане актьор.

Родителите му са в ужас. Има ревливи обаждания с фонокарти късно вечер. „Целта беше да се махна от острова“, казва им той, обаче това не помага, защото те обичат острова и целенасочено живеят там. Но два месеца след като напуска университета, получава малка роля в един американски филм, който снимат тук, а после и роля с една реплика в канадски сериал. Смята, че няма никаква представа как да играе, затова започва да дава всичките си пари за курсове по актьорско майсторство, където среща най-добрия си приятел Кларк. Следва великолепна година, през която са неразделни и излизат четири вечери седмично с фалшиви лични карти, а по-късно, когато и двамата са на деветнайсет, Кларк се предава под натиска на родителите си и се връща да следва в Англия, докато Артър има успешно прослушване за театрално училище в Ню Йорк, където заработва някакви пари в един ресторант и живее с четирима съквартиранти над една пекарна в Куинс.

Завършва театралното училище и известно време си клати краката, явява се на прослушвания и работи дълги смени като келнер, после роля в „Закон и ред“ — има ли актьор в Ню Йорк, който да не е участвал в „Закон и ред“? — която му осигурява агент и прераства в периодична роля в друг „Закон и ред“, един от съпътстващите сериали. Няколко реклами, две пилотни серии, които не потръгват… „Ама задължително да дойдеш в Лос Анджелис“, казва режисьорът на втората, когато се обажда на Артър да му съобщи лошата новина. „Ще отседнеш в къщата ми за гости за няколко седмици, ще идеш на няколко прослушвания, да видим какво ще стане“, а по това време на Артър вече са му омръзнали източните зими, затова го прави, разкарва повечето си вещи и се качва на самолет за Калифорния.

В Холивуд ходи на купони и получава малка филмова роля, войник с три реплики, когото го взривяват в първите десет минути, но това води до много по-голяма роля и тогава започват сериозните купони — кокаин и фотомодели с идеална кожа, вкъщи и хотелски стаи, няколко години, които в спомените му са като поредица бързи проблясъци: седи край басейн в Малибу, пие водка и говори с момиче, което казва, че дошло нелегално от Мексико — легнала под товар люти чушки в един камион и прекосила границата, когато била на десет; не е сигурен дали да й вярва, но мисли, че е хубава, та я целува и тя казва, че ще му се обади, но повече не я вижда; кара из хълмовете с приятели, пътник в кабрио със свален гюрук, приятелите му пеят в хор с радиото, докато Артър гледа палмите, прелитащи над главите им; танцува с момиче на „Don’t stop Believin“ — тайно обожава тази песен — в тики бар в нечие мазе, а после сякаш става чудо, когато я вижда на нечий друг купон седмица по-късно, едно и също момиче на два купона в този безкраен град; тя му се усмихва с притворени очи и го хваща за ръка, води го навън в задния двор да гледат изгрева над Лос Анджелис. Този град вече не му се струва кой знае колко нов, но горе до Мълхоланд Драйв разбира, че тук все още има някаква тайнственост, нещо в този град, което не е виждал, море от светлини гасне в долината, докато слънцето изгрява, как тя нежно прокарва нокти по кожата на ръката му.

— Обичам го този град — казва той, но шест месеца по-късно, когато късат, тя му връща същата реплика:

— Обичаш този град, но никога няма да се впишеш тук и никога няма да получиш главната роля в който и да е от тъпите ти филми. — А тогава той вече е на двайсет и осем, времето се ускорява по начин, който го смущава, купоните продължават до прекалено късно и стават твърде грозни, два пъти чака пред спешното приятели, които са се предрусали с екзотични комбинации от алкохол и медикаменти, все същите хора на купон след купон, слънцето изгрява над сценки на еднообразен разврат, всеки изглежда малко погубен. Точно след двайсет и деветия си рожден ден получава главната роля в нискобюджетен филм за издънен банков обир и с радост научава, че ще се снима в Торонто. Харесва му идеята да се върне победоносно в Канада, което осъзнава, че е егоистично, но какво да се прави.

 

 

Една вечер майката на Артър се обажда и пита дали помни Сузи — сервитьорката в кафенето на смесения магазин, когато Артър беше малък. Разбира се, че помни Сузи. Има ярки спомени как му сервира палачинки в кафенето. Както и да е, преди няколко години племенницата на тази Сузи дошла да живее с нея по причини, които ще си останат заровени, въпреки усърдните разкопки на всяка клюкарка на острова. Племенницата, Миранда, вече била на седемнайсет и е просто много целеустремено момиче, момиче на място. Наскоро се преместила в Торонто, за да следва в Художествената академия и дали можело Артър да я изведе на обяд?

— Защо? — пита той. — Не се познаваме. Тя е седемнайсетгодишно момиче. Няма ли да е малко неловко? — Мрази неловки моменти и полага сериозни усилия да ги избегне.

— Имате много общо — казва майка му. — И двамата сте пропуснали един клас в училище.

— Не мисля, че това се брои за „много“.

Но още докато го казва, се хваща, че си мисли: „Тя ще знае откъде съм“. Артър живее в постоянно състояние на дезориентация като с леко завишена температура, а въпросът, увиснал над всичко, е: „Как стигнах от там до тук?“ И има моменти — на купони в Торонто, в Лос Анджелис, в Ню Йорк — когато разказва на хората за остров Делано и забелязва едно такова изражение на лицата им, заинтересовано, но и малко невярващо, все едно описва детство на Марс. По очевидни причини много малко хора са чували за остров Делано. Когато казва на хората в Торонто, че е от Британска Колумбия, до един отговарят нещо от сорта, че харесват Ванкувър, все едно онзи стъклен град на четири часа и два ферибота югоизточно от дома на детството му има нещо общо с острова, където е израснал. На два пъти е казвал на хора в Лос Анджелис, че е от Канада и са го питали за иглута. Веднъж един уж високообразован нюйоркчанин внимателно изслуша обяснението му откъде е — югозападна Британска Колумбия, един остров между остров Ванкувър и сушата — след което попита, явно сериозно, дали това значи, че е израснал край Мейн — на другия край на континента!

— Обади се на Миранда — казва майка му. — Просто за един обяд.

 

 

Миранда на седемнайсет: тя е неестествено сдържана и много хубава, бледа, със сиви очи и тъмни къдрици. Идва в ресторанта със студен полъх, януари — вкопчен в косата и палтото й, а Артър веднага е поразен от уверената й стойка. Изглежда много по-възрастна, отколкото е.

— Харесва ли ти Торонто? — пита Артър.

Не е просто хубава, решава той. А е красива, но е една фина красота, на която й трябва време, за да се прояви. Тя е обратното на момичетата от Лос Анджелис с техните руси коси, тесни тениски и тен.

— Много е хубав.

Откритието на уединението: може да върви по улицата и абсолютно никой не знае коя е. Възможно е никой, освен израсналите в малко градче, да не разбира колко красиво е това, как анонимността на градския живот се усеща като свобода. Започва да му разказва за гаджето си Пабло, също художник, и Артър се насилва да се усмихне, докато слуша. Толкова е млада, казва си. Омръзва й да говори за себе си и пита за него, а той се опитва да обясни сюрреализма на света, в който е навлязъл, където хората го познават, без той да ги познава; говори колко обича Лос Анджелис и как същевременно градът го изтощава, колко дезориентиран се чувства, когато си мисли за остров Делано и го сравнява със сегашния си живот. Тя никога не е била в Съединените щати, макар че цял живот е живяла на няма и триста километра от границата. Той вижда, че тя се мъчи да си представи живота му тук, мислите й — вероятно колаж от филмови сцени и снимки от списания.

— Харесва ти да играеш, а?

— Да. Обикновено да.

— Колко е хубаво така, да ти плащат да правиш каквото обичаш — казва тя и той се съгласява.

След като свършват с обяда, тя му благодари, че е платил сметката и си тръгват заедно. Въздухът навън е студен, слънце по мръсен сняг. По-късно той ще си спомня това като златен период, когато можеха да излизат заедно от ресторанти без някой да ги снима на тротоара.

— Успех с филма — казва тя и се качва на трамвая.

— Успех в Торонто — отвръща той, но нея вече я няма.

В следващите години той често успява да не мисли за нея. Тя е далече и много млада. Следват няколко филма, осемнайсетмесечно пребиваване в Ню Йорк за пиеса на Дейвид Мамет, обратно в Лос Анджелис за периодична роля в сериал на HBO. Излиза с други жени, някои актриси, други не, две от тях толкова известни, че не могат да се покажат на улицата, без да привлекат фотографите, които налитат на рояци като комари. По времето, когато се връща в Торонто за друг филм, вече и той не може да излезе, без да го снимат, отчасти защото филмовите роли са станали много по-големи и по-впечатляващи, отчасти защото фотографите са свикнали да го снимат, когато се е хванал за ръка с по-известни хора. Агентът му го поздравява за стратегията с жените.

— Не беше стратегия — казва Артър. — Излизах с тях, защото ми харесваха.

— Ама разбира се — отговаря агентът. — Само казвам, че това не ти е навредило.

Наистина ли излизаше с тези жени, защото ги харесваше, или през цялото време тайничко е мислил за кариерата си? Въпросът е неочаквано обсебващ.

Артър вече е на трийсет и шест, значи Миранда е на двайсет и четири. Той става изключително, неприятно известен. Не очакваше слава, макар че след като стана на двайсет, също като всички други, тайно копнееше за нея и сега, когато я е получил, не знае много какво да прави с нея. Най-вече е неудобно. Регистрира се в хотел „Ле Жермен“ в Торонто, например, а младата жена на рецепцията му казва каква чест е, че ще отседне при тях — „и ако позволите да кажа, онзи детективски филм беше разкошен“ — и както винаги в тези ситуации не е сигурен какво да каже, честно, не може да прецени дали момичето наистина е харесало филма или само се държи мило, или иска да спи с него, или някаква комбинация от тези, затова се усмихва и й благодари, шашнат, не знае къде да гледа, взима си картата и усеща взора й на гърба си, докато върви към асансьорите. Опитва се да изглежда устремен, опитва се и да остави впечатление, че не е забелязал и не му пука, че половината хора във фоайето го зяпат.

Вече в стаята, сяда на леглото, облекчен, че е сам и не го гледат, но както винаги в тези моменти се чувства дезориентиран, неясно отслабен, в леко недоумение, после изведнъж знае какво да направи. Обажда се на номера, който пази толкова години.

14.

Миранда е на работа, когато Артър Леандър й се обажда отново. Тя е административен асистент в корабната компания „Нептюн Лоджистикс“, където прекарва спокойни дни на бюро с формата на подкова, в лична приемна пред вратата на офиса на шефа й. Шефът й е млад директор на име Леон Преван и вратата му все е затворена, защото той все е в някой друг град. В приемната има декари сив мокет, а до бюрото й — стена от стъкло с изглед към езеро Онтарио. Рядко има достатъчно работа, за да е заета повече от половин-един час, което значи, че често може да прекарва целия следобед в скици — тя работи по поредица графични романи — с дълги почивки за кафе, през които обича да стои до стъклената стена и да гледа езерото. Когато стои там, се чувства безтегловна, рее се над града. Покоят на водата, хоризонтът, обрамчен от други стъклени кули, и миниатюрни лодчици, плаващи в далечината.

Тих звън сигнализира за пристигнал имейл. През дългия период, когато длъжността се заемала от некомпетентна стажантка — „Зимата на нашето недоволство“, нарича го Леон Преван — Леон прехвърлил планирането на пътуванията му на Тия, административната асистентка на подчинената му Хана; Тия, която е безупречна по един изгладен корпоративен начин, на който Миранда се възхищава, току-що е препратила потвърждаващите имейли за полета на Леон до Токио другия месец. В присъствието на Тия тя се чувства дрипава и чорлава, с къдрици във всички посоки, докато косата на Тия е лъскава и прецизна; дрехите й вечно не по мярка, докато тези на Тия са идеални. Червилото на Миранда е прекалено крещящо или прекалено тъмно, токчетата й са твърде високи или твърде ниски. Чорапогащниците й до един са с дупки при ходилата и трябва да се носят стратегически с конкретни чифтове обувки. Обувките имат ожулени пети, внимателно запълнени с перманентен маркер.

Дрехите са проблем. Повечето от дрехите на Миранда за офиса са купени от аутлета на една пряка на „Янг“ и винаги изглеждат добре на светлината в пробната, но когато се прибере, вече са съвсем различни, черната пола лъщи от акрилни нишки, блузата е синтетична и прилепва неприятно, всичко евтино на вид и силно запалимо.

— Нали си художник — каза приятелят й Пабло сутринта, докато я гледа как пробва различни варианти за под една блуза, която се е свила от прането. — Защо ти е да се вписваш в някакъв тъп корпоративен дрескод?

— Защото работата ми го изисква.

— Горкото ми корпоративно бебче — каза той. — Изгубено в машината.

Пабло много говори за метафорични машини, както и за Шефа. Понякога комбинира двете, например: „Точно така ни иска Шефа — в плен на корпоративната машина.“ Запознаха се в гимназията. Пабло завърши година преди нея и отначало кариерата му изглеждаше толкова бляскава, че по негова покана тя спря да работи като сервитьорка: беше продал картина за десет хиляди долара, после една по-голяма за двайсет и една хиляди и го спрягаха за Следващото Голямо Нещо, но след това му отмениха една изложба и не продаде нищо през следващата година, абсолютно нищо, затова Миранда се записа в агенция за временна работа и скоро след това се оказа на бюрото си пред офиса на Леон Преван във високата кула.

— Дръж се, миличка — каза й сутринта, докато тя се обличаше. — Знаеш, че е само временно.

— Разбира се — каза тя.

Говори й така още откакто се записа в агенцията, обаче тя не му е казала, че след шестата си седмица премина от временна към постоянна работа. Леон я харесва. Оценява как винаги е толкова спокойна, казва той, толкова невъзмутима. Дори така я представя в редките случаи, когато е в офиса си: „А това е невъзмутимата ми асистентка Миранда.“ Това я радва повече, отколкото признава и пред самата себе си.

— Ще продам новите картини — каза Пабло. Лежеше полугол на леглото като морска звезда. Всеки път, след като тя станеше, той искаше да види на колко голяма част от леглото може да спи едновременно. — Нали знаеш, че парите идват?

— Определено — каза Миранда, отказа се от блузата и се разтърси за тениска, която може да изглежда поне малко професионално под блейзър за двайсет долара.

— На последната изложба почти никой нищо не продаде — каза той, като вече говореше предимно на себе си.

— Знам, че е временно.

Но това е тайната й: не иска това да свършва. Никога не може да каже на Пабло, защото той мрази всичко корпоративно, но на нея повече й харесва да е в „Нептюн Лоджистикс“, отколкото вкъщи. „Вкъщи“ е тъмен апартамент с нарастваща популация от купчинки прах, коридорът става все по-тесен заради платната на Пабло, подпрени на стените, триножник закрива долната половина на прозореца в хола. Работното й място в „Нептюн Лоджистикс“ е цялото в изчистени очертания и вградени лампи. С часове работи по безкрайния си проект. В художествената академия за работата в офис се говореше с нотки на ужас. Не си беше и представяла, че работата в офис ще е най-спокойната и най-малко хаотична част от живота й.

Тази сутрин получава пет имейла от Тия, препратени потвърждения за полети и хотели за пътуването на Леон до Азия. Миранда прекарва известно време в работа по плана и маршрута на пътуването. Япония, после Сингапур, после Южна Корея. Обича да гледа карти и да си представя как самата тя отива на тези места. Все още не е напускала Канада. Пабло не работи, нито продава картини, тя прави минимални вноски по студентските си заеми и едва успява да плати наема им. Въвежда информацията за полета от Сингапур до Сеул, проверява още веднъж номерата за потвърждение и осъзнава, че задачите за деня й са свършили. Десет без петнайсет сутринта е.

Миранда чете новините, известно време гледа карта на Корейския полуостров, хваща се, че само блее в екрана и си мисли за света на проекта й, графичния й роман, поредицата й комикси, там каквото е, върху което работи още откакто завърши художествената академия. Вади скицника си от скривалището му под документите в най-горното чекмедже.

В проекта „Станция Единайсет“ има няколко важни персонажи, но героят е Доктор Единайсет, гениален физик, който по външност страшно прилича на Пабло, но във всичко останало е съвсем различен. Той е човек от бъдещето, който никога не хленчи. Той е смел и понякога саркастичен. Не пие много. Не се страхува от нищо, но не му върви с жените. Избрал си е това име заради космическата станция, където живее. Враждебна цивилизация от близка галактика е завзела Земята и е поробила населението й, но няколкостотин бунтовници са успели да откраднат една космическа станция и да избягат. Доктор Единайсет и спътниците му прекарват станцията през една червеева дупка и сега се крият в неизследваните простори на дълбокия космос. Всичко това е хиляда години в бъдещето.

Станция Единайсет е с размера на земната Луна и е направена да прилича на планета, но е планета, която може да начертае курс през галактиките и няма нужда от слънце. Само че изкуственото небе на станцията е пострадало във войната и на повърхността винаги е залез, здрач или нощ. Има повреди и по различни жизненоважни системи, свързани с нивото на океаните на Станция Единайсет и сега единствената останала суша е поредица острови, някогашни планински върхове.

Настъпва разкол. Има хора, които след петнайсет години вечен здрач копнеят само да се върнат у дома, да се върнат на Земята и да помолят за амнистия, да опитат да живеят под господството на извънземните. Живеят в Подморието — огромни свързани ядрени бомбоубежища под океаните на станцията. Вече са триста. В сцената, която Миранда рисува в момента, Доктор Единайсет е в лодка с наставника си, Капитан Лонаган.

Доктор Единайсет: Гибелни води са тези. Минаваме над подморска порта.

Капитан Лонаган: Опитай се да ги разбереш. (Следващият панел е близък план на лицето му.) Искат само да видят отново слънчевата светлина. Нима можеш да ги виниш?

След тези два панела, решава тя, й трябва един на цяла страница. Вече е нарисувала картината и когато затвори очи, все едно я вижда на живо, закрепена на триножника й вкъщи. Морското конче е грамадно ръждиво на цвят същество с празни очи колкото чинии, наполовина животно, наполовина машина; синята светлина от радиопредавател грее отстрани на главата му. Движи се тихо през водата, красиво и кошмарно, ездач от Подморието възседнал извития му гръбнак. Тъмносиня вода чак до горе, на два сантиметра от ръба на рисунката. На повърхността на водата Доктор Единайсет и Капитан Лонаган в лодката си, дребнееща под чуждите съзвездия на дълбокия космос.

 

 

В деня, в който отново вижда Артър, Пабло й се обажда по телефона в офиса. Тъкмо е започнала следобедното си кафе и скицира поредица панели, описващи усилията на Доктор Единайсет да осуети поредния заговор на Подморието да саботират реакторите на станцията, за да трябва да се върне на Земята. Още щом чува гласа на Пабло, вече знае, че обаждането ще е лошо. Пита я кога ще се прибере.

— Някъде към осем.

— Едно не разбирам — казва Пабло. — Какво правиш за тези хора?

Тя суче телефонния кабел около пръста си и поглежда сцената, по която тъкмо работеше. Доктор Единайсет среща подморския си враг на подземна метална пътека, издигаща се близо до главния реактор на станцията. Балонче с мисъл: „Но що за лудост е това?“

— Ами изготвям плановете за пътуване на Леон. — Напоследък имаше няколко лоши обаждания и тя се опитваше да ги приема като възможност да упражнява търпението си. — Организирам отчетите за разходите и понякога пращам имейли от негово име. Приемам някое и друго съобщение. Подреждам архива.

— И цял ден това правиш.

— Ни най-малко. Говорихме за това, краставичке. Всъщност имам много свободно време.

— И какво правиш в това свободно време, Миранда?

— Работя по проекта си, Пабло. Не знам защо ми говориш с такъв неприятен тон. — Но проблемът е, че всъщност не я интересува. Някога би се разридала от такъв разговор, но сега се завърта на стола си, за да погледне езерото и си мисли за хамали с камиони. Може да си вземе болничен, да си събере нещата и до няколко часа да я няма. Понякога е нужно да прекъснеш всичко.

— … дванайсетчасови смени — говори той. — Вечно те няма. Излизаш сутрин в осем и се връщаш в девет вечерта, а понякога ходиш даже в неделите, и очакваш от мен… оф, не знам, Миранда, ти какво щеше да кажеш на мое място?

— Чакай — казва тя, — сега осъзнах защо ми се обаждаш на телефона в офиса.

— Какво?

— Проверяваш дали съм тук, нали? Затова не ми звънна на мобилния. — Гневна тръпка, неочаквано дълбока. Тя плаща целия наем на апартамента, а той проверява дали си седи на работното място.

— С това твое работно време… — Оставя изречението без продължение, докато не придобива тежестта на обвинение.

— Ами — казва тя; нещо, в което е много добра, е да се насили да говори спокойно, когато е ядосана, — както съм споменавала и преди, Леон беше пределно ясен, когато ме нае. Иска да съм на бюрото си до седем вечерта, когато пътува, а ако е тук, и аз съм тук. Пише ми, когато ще идва през уикенда и аз също трябва да дойда.

— А, пише ти, значи.

Проблемът е, че разговорът й е страшно скучен, а и Пабло й е доскучал, както и кухнята на улица „Джарвис“, където той стои сега, защото ядосаните обаждания ги прави само от вкъщи — една от общите им черти е, че и двамата не харесват ревли на тротоара и крещящи в телефона си минувачи, хора, които си решават по-сложните лични проблеми на улицата — а кухнята има най-доброто покритие от целия апартамент.

— Пабло, това е просто работа. Парите ни трябват.

— Е, все за пари говориш, егати.

— С тях си плащаме наема. Нали знаеш?

— Да не искаш да кажеш, че аз не помагам бе, Миранда? Това ли ми казваш?

Не е възможно да продължи да го слуша, затова леко връща слушалката на телефона и се замисля защо не е забелязала по-рано — примерно преди осем години, когато тръгнаха — че Пабло е злобен. Имейлът му пристига след няколко минути. Темата е: „Мамка му, Миранда!“, а по-надолу пише: „Какво става бе? Държиш се странно враждебно и някакво пасивно-агресивно. Какво има?“

Затваря го без да отговаря и известно време стои до стъклената стена, за да погледа езерото. Представя си как водата се вдига и покрива улиците, гондоли се движат между кулите на финансовия район, Доктор Единайсет на висок сводест мост. Тя още стои, когато телефонът й звънва. Непознат номер.

— Артър Леандър е — казва той, когато тя вдига. — Може ли пак да те черпя обяд?

— А какво ще кажеш за вечеря?

— Довечера ли?

— Зает ли си?

— Не — казва той. Седи на леглото си в хотел „Ле Жермен“ и се чуди как ще се освободи от вечерята с режисьора си. — Никак даже. За мен ще е удоволствие.

 

 

Тя решава, че предвид обстоятелствата няма нужда да звъни на Пабло. Има малка задача за Леон, който след малко се качва на самолет в Лисабон; тя намира нужния му файл, праща му го и се връща към Станция Единайсет. Панели от Подморието, хора тихо работят в пещеристите помещения. Изкарват живота си под примигващи светлини, постоянно съзнават океанските дълбини над главите им, мразят Доктор Единайсет и колегите му, които поддържат безкрайния път на станцията през дълбокия космос, (Пабло й пише есемес: ??полу4и ли ми мейла???) вечно чакат, тези хора от Подморието. Прекарват целия си живот в очакване животът им да започне.

Миранда започва да рисува приемната на Леон Преван, без да се усеща какво прави. Прериите от мокет, бюрото, затворената врата на Леон, стената от стъкло. Двата телбода на бюрото й — как се е оказала с два? — и вратите, които водят към асансьорите и тоалетните. Опитва се да предаде спокойствието, изтънчеността на това място, където прекарва най-приятните си часове, но отвъд стъклото замества пейзажа с друг — тъмни скали и високи мостове.

— Вечно си наполовина на Станция Единайсет — каза Пабло при една кавга преди около седмица, — и даже не разбирам проекта ти. Какво целиш с него в крайна сметка?

Той няма интерес към комиксите. Не разбира разликата между сериозни графични романи и детски анимации с пиленца с големи очи и котки с отпуснати крака. Когато е трезвен, й подмята, че си пилее таланта. Когато е пиян, намеква, че няма какво толкова да пилее, макар че по-късно се извинява за това и понякога плаче. Минала е година и два месеца, откакто той е продал последната си картина. Тръгна отново да му обяснява проекта си, но думите не излязоха от гърлото й.

— Не е нужно да го разбираш — каза тя. — Мой си е.

 

 

Ресторантът, където се среща с Артър, е с тъмна ламперия и приглушена светлина, таванът — поредица от арки и куполи. Това мога да го използвам, мисли си тя, докато го чака на масата. Представя си такова помещение в Подморието, място под земята, изградено с дървесина, спасена от удавените гори на станцията, иска й се да си беше взела скицника, В 20:01 ч. есемес от Пабло: „4акам“. Тя изключва телефона си и го пуска в чантата. Артър идва задъхан, с оправдания на уста, с десетминутно закъснение. Таксито му попаднало в задръстване.

— Работя по проект за комикс — казва му тя по-късно, когато я пита за работата й. — Може би поредица графични романи. Още не знам какво е.

— Как се спря на този формат? — Изглежда искрено заинтересован.

— Като малка четях много комикси. Чел ли си „Калвин и Хобс“? — Артър я гледа внимателно. Изглежда млад, мисли си тя, за трийсет и шест годишен. Изглежда съвсем малко по-възрастен, от когато бяха обядвали преди седем години.

— Ами да — казва Артър. — Много ги харесвах. Най-добрата ми приятелка имаше купчина комикси с тях, когато бяхме малки.

— Тя от острова ли е? Може би я познавам.

— Виктория. Преди петнайсет години си стегна багажа и се премести в Тофино. Ама говорехме за Калвин и Хобс.

— Точно така. Помниш ли Спиф Космонавта?

Тези панели й бяха от любимите. Летящата чиния на Спиф на фона на чуждоземни небеса, малкият космонавт с пилотските очила под стъкления купол на чинията. Често беше забавно, но беше и красиво. Тя му разказва как през първата година в академията се върнала на Делано за Коледа, след един семестър, пълен с провали и обезсърчителни опити за фотография. Прелиствала един стар брой на „Калвин и Хобс“ и си казала: „Това е!“ Започнала да мисли за възможностите на формата, за космически кораби и звезди, далечни планети, но изминала година, преди да сътвори красивата останка на Станция Единайсет. Артър я гледа през масата. Вечерят до късно.

— Още ли си с Пабло? — пита той, когато вече са на улицата. Махва с ръка да спре такси. Някои неща са били решени без нито един от двамата да мисли конкретно за тях.

— Разделяме се. Не сме подходящи един за друг.

Когато го казва, то става истина. Качват се в едно такси, целуват се на задната седалка, той я води през фоайето на хотела с ръка на кръста й, тя го целува в асансьора, последва го в стаята.

 

 

Есемеси от Пабло в девет, десет и единайсет вечерта:

 

ядосана ли си??

??

???

 

Тя отговаря — тази вечер съм при приятели, ще си дойда сутринта и ще говорим — на което получава

 

бе изоб6то не се връ6таи

 

И усеща особен шемет, когато прочита четвъртото му съобщение. Има мисли за свобода и предстоящо бягство. Мога да захвърля почти всичко, мисли си тя, и да започна отначало. Станция Единайсет ще е моята твърдина.

 

 

В шест сутринта взима такси до Джарвис.

— Искам да се видим довечера — прошепва Артър, когато тя го целува. Уговарят се да се срещнат в стаята му след работа.

Апартаментът е тих и тъмен. В умивалника са натрупани чинии, тиган на печката с парчета загоряла храна. Вратата на спалнята е затворена. Тя стяга два куфара — един за дрехи, друг за художнически принадлежности — и след петнайсет минути я няма. Във фитнеса на „Нептюн Лоджистикс“ си взима душ и се преоблича в дрехи, леко измачкани от куфара, поглежда се в огледалото, докато се гримира. За нищо се не кая. Фраза, запомнена от мъглата на интернет. Безсърдечна съм, мисли си тя, но дори през вината си вижда, че не е така. Знае, че навсякъде има капани, които могат да я разплачат, знае, че щом нещо в нея умира всеки път, когато някой на улицата й поиска някоя дребна монета и тя откаже, значи е прекалено мекушава за този свят или може би само за този град, тук се чувства толкова малка. Сега има сълзи в очите й. Миранда е човек, който е сигурен в много малко неща, но едно от тях е, че само непочтените хора си тръгват, когато стане трудно.

 

 

— Не знам — каза Артър в два през нощта. Лежат в огромното легло в „Ле Жермен“. Той е в Торонто още три седмици и после се връща в Лос Анджелис. Тя си мечтае, че лежат на лунна светлина, но знае, че светлината от прозореца вероятно е предимно електрическа. — Можеш ли да наречеш стремежа към щастие непочтен?

— Е, сигурно да спиш с филмови звезди, когато живееш с някого, не е точно почтено.

Той леко се размърдва, притеснен от названието „филмова звезда“, и я целува по главата.

— Сутринта ще се върна в апартамента да си взема още някакви неща — казва тя в просъница някъде около четири сутринта.

Спомня си за картината, която остави на триножника — морско конче, изплуващо от дъното на океана. Говореха си за планове. Нещата бързо се затвърждаваха.

— Нали не мислиш, че ще свърши някоя глупост? Пабло?

— Не — казва тя, — нищо няма да направи, най-много да крещи. — Не може да си държи очите отворени.

— Сигурна ли си?

Чака отговор, но тя е заспала. Целува я по челото — тя измърморва нещо, но не се събужда — и вдига юргана, за да покрие голите й рамене, гаси телевизора, после и лампата.

15.

След време имат къща в Холивуд Хилс и един женски померан, който грее като духче, когато Миранда го вика през нощта, бяло петно в мрака на края на двора. Фотографи следват Артър и Миранда по улиците, а тя е вечно нервна и на нокти, заради тях. Името на Артър вече се появява над заглавията на филмите му. В нощта на третата им годишнина лицето му е на билбордове по целия континент.

Тази вечер са поканили приятели на вечеря и Люли, померанът им, гледа събитието от зимната градина, където са я прокудили, задето проси храна от масата. Всеки път, щом Миранда вдигне очи, вижда Люли да наднича през френския прозорец.

— Кучето ти е като маршмелоу — казва Гари Хелър, адвокатът на Артър.

— Абсолютна сладуранка е — казва Елизабет Колтън.

Лицето й е до това на Артър по билбордовете, с бляскава усмивка с много червени устни, но извън екрана не носи червило и изглежда притеснена и срамежлива. Красива е по един такъв начин, който кара хората да забравят какво са тръгнали да казват, когато я погледнат. Говори тихичко. Хората все се навеждат по-близо, че да чуят какво им казва.

Тази вечер са дошли десет души, вечеря в тесен кръг, в чест както на годишнината, така и на печалбите от премиерната седмица. „С един куршум два заека“, каза Артър, но нещо тази вечер не е наред и на Миранда й е все по-трудно да скрие безпокойството си. Защо третата годишнина от сватбата ще включва други хора, освен двамата, които всъщност са женени един за друг? Какви са всички тези излишни хора на масата ми? Тя е седнала срещу Артър, на другия край на масата, и някак все не успява да улови погледа му. Той говори с всички, освен с нея. Изглежда никой не е забелязал, че Миранда се е умълчала. „Иска ми се да се постараеш малко повече“, казвал й е Артър един-два пъти, но тя знае, че никога няма да се впише тук, колкото и да се опитва. Те не са нейните хора. Изоставена е на чужда планета. Единствено може да се преструва, че е невъзмутима, когато всъщност не е.

Малка армия от сервитьори пренасят блюда и бутилки до и от масата, а в края на вечерта ще оставят свои снимки, а може би и някой и друг сценарий в кухнята. Люли, от другата страна на стъклото, гледа една ягодка, паднала от десерта на съпругата на Хелър. Паметта на Миранда е по-слаба, когато е притеснена, а то е всеки път, когато трябва да се среща с хора от бранша или да организира вечери, още повече и двете заедно, и изобщо не може да си спомни името на жената, макар че го е чула поне два пъти тази вечер.

— О, много беше напрегнато — казва съпругата на Хелър в отговор на нещо, което Миранда не чу. — Цяла седмица бяхме там и всеки ден карахме сърф. Беше много духовно преживяване.

— Сърфът ли? — пита продуцентът до нея.

— Не би си го помислил, нали? Но просто да излизаш всеки ден, само ти и вълните, и личният инструктор, това беше много фокусирано изживяване. Ти караш ли сърф?

— Много ми се иска, но напоследък съм адски зает покрай училището — казва продуцентът. — То е по-скоро сиропиталище, устроих го в Хаити миналата година, но целта е образование, не само подслон за децата…

— Не знам, нямам никаква връзка с проекта му. — Артър разговаря с един актьор, с когото играха двама братя в един филм миналата година. — Никога не съм го срещал, но от приятели чувам, че харесва работата ми.

— Аз съм го срещал два-три пъти — казва актьорът.

Миранда спира да слуша наслагващите се разговори и гледа Люли, която също я гледа през стъклото. Иска й се да изведе кучето отвън и да остане с нея в задния двор, докато всички тези хора си тръгнат.

 

 

Около полунощ събират чиниите от десертите, но никой още не се кани да си тръгва, наквасена с вино отмала се спуска върху масата. Артър е погълнат от разговора с Хелър. Безименната съпруга на Хелър замечтано съзерцава полилея.

Кларк Томпсън е тук, най-старият приятел на Артър и единственият човек на масата, освен Миранда, чиято професия не е свързана с филмите.

— Извинявай — жена на име Теш казва на Кларк, — с какво точно се занимаваш?

Теш изглежда като човек, който бърка грубостта с интелектуално усърдие. На около четирийсет е и носи строги очила с черни рамки, които някак си напомнят на Миранда за архитекти. Миранда се запозна с нея тази вечер и не може да си спомни с какво се занимава, освен че очевидно има някаква роля във филмовия бранш, може би монтажист? Миранда не разбира и името на Теш — дали е Теш еди-коя си или еди-коя си Теш? Или с едно име като Мадона? Позволено ли е да имаш само едно име, ако не си известен? Възможно ли е Теш всъщност да е страшно известна, а Миранда единствена на масата да не го знае? Да, изглежда напълно възможно. Това са нещата, за които се терзае.

— С какво се занимавам ли? Нищо кой знае колко бляскаво, опасявам се. — Кларк е британец, слаб и много висок, елегантен в обичайната си униформа от старомоден костюм и кецове „Конвърс“, комбинирани с розови чорапи. Тази вечер им донесе подарък, красиво стъклено преспапие от магазина на един музей в Рим. — Нямам нищо общо с филмовата индустрия.

— О, според мен това е прекрасно — казва съпругата на Хелър.

— Определено е екзотично — казва Теш, — но май не стеснява кръга от предположения, а?

— Управленско консултиране. Работя от Ню Йорк, имам нов клиент в Лос Анджелис. Специализирам в ремонт и поддръжка на повредени директори. — Кларк отпива от виното си.

— А това какво означава с думи прости?

— Идеята на компанията, за която работя — казва Кларк, — е, че ако някой е работодател на директор, който се представя достойно в някои области, но има големи проблеми в други, то за работодателя понякога е по-евтино да ремонтира директора, вместо да го — или да я — подменя.

— Той е организационен психолог — казва Артър, изплувал от разговора в далечния край на масата. — Помня как се върна в Англия за докторантурата си.

— Докторантура — казва Теш. — Колко конвенционално. Ами ти — обърнала се е към Миранда, — как върви работата?

— Много добре върви, благодаря.

Миранда прекарва по-голямата част от времето си в работа по проекта Станция Единайсет. От клюкарските блогове знае, че хората я възприемат като ексцентричка, съпругата на актьора, която рисува тайнствени картинки, които никой никога не е зървал — „Жена ми никак не обича да споделя работата си“, казва Артър в интервютата си — и която не кара кола, но обича дългите разходки в град, където никой никъде не ходи пеш, и която няма други приятели, освен един женски померан, макар че дали някой все пак го знае това последното? Тя се надява, че не. Липсата й на приятели никога не се споменава в клюкарските блогове, което тя оценява. Надява се, че другите хора не я възприемат като толкова стеснителна, за колкото се мисли. Елизабет Колтън отново я гледа по онзи свой златен начин. Косата на Елизабет винаги е несресана и винаги изглежда прелестно по този начин. Очите й са много сини.

— Гениално е — казва Артър. — Сериозно ви казвам. Някой ден ще го покаже на света и всички ще си говорим как сме я познавали навремето.

— Кога ще го завършиш?

— Скоро — казва Миранда.

Вярно е, не й остава още много. От месеци усеща, че се задава някакъв край, въпреки че историята се разклони на десетина посоки и повечето дни се усеща като плетеница от увиснали нишки. Опитва се да улови погледа на Артър, но той гледа Елизабет.

— Какво смяташ да правиш, когато го завършиш? — пита Теш.

— Не знам.

— Е, все ще опиташ да го публикуваш.

— Миранда има смесени чувства по въпроса — казва Артър. Струва ли й се или той нарочно избягва да я поглежда в очите?

— Тъй ли? — Теш се усмихва и повдига вежда.

— За мен важното е самата работа. — Миранда осъзнава колко превзето звучи, но нима е превзето, ако е вярно? — А не дали ще го публикувам.

— Според мен е страхотно — казва Елизабет. — Така де, целта е да го има на света, нали?

— Какъв е смисълът да вършиш цялата тази работа — пита Теш, — ако никой няма да я види?

— Радва ме. Спокойно е, работя по това с часове. За мен няма значение дали някой друг ще го види.

— Аха — казва Теш. — Похвално. Да ви кажа, това ми напомня за един документален филм, който гледах миналия месец, кратко чешко филмче за една художничка аутсайдер, която отказваше да покаже творбите си, докато е жива. Живееше в Праха и…

— А — казва Кларк, — мисля, че говорим на английски и е позволено да казваме „Прага“.

Теш сякаш губи дар слово.

— Много красив град, нали? — Елизабет има такава усмивка, която кара всички около нея също да се усмихнат несъзнателно.

— О, била ли си там? — пита Кларк.

— Преди няколко години изкарах два курса по история на изкуството в Калифорнийския университет. В края на семестъра отидох в Прага да видя някои картини, за които бях чела. Толкова много история се е струпала в този град. Исках да заживея там.

— Заради историята ли?

— Израснах във вилна зона до Индианаполис — казва Елизабет. — Живея в квартал, където най-старата сграда е на петдесет-шейсет години. Има нещо привлекателно в мисълта да живееш на място с някаква история, не мислиш ли?

— Та тази вечер — казва Хелър, — ако не се лъжа, тази вечер е годишнината от сватбата, нали?

— Точно така — казва Артър и се вдигат чаши. — Три години. — Усмихва се покрай лявото ухо на Миранда. Тя поглежда през рамо и когато пак се обръща, той вече е преместил погледа си другаде.

— Как се запознахте? — пита съпругата на Хелър.

Така е то в Холивуд, осъзна Миранда още в началото, почти всички са Тия, бившата й колежка от „Нептюн Лоджистикс“, което ще рече, че почти всички имат подходящите дрехи, подходящата прическа, подходящото всичко, докато Миранда се вее подир тях с грешното облекло и с разчорлена коса.

— А, опасявам се, че историята за запознанството ни не е кой знае колко вълнуваща. — Леко напрежение в гласа на Артър.

— Мисля, че тези истории винаги са вълнуващи — казва Елизабет.

— Значи си много по-търпелива от мен — казва Кларк.

— Не знам дали „вълнуващи“ е точната дума — казва съпругата на Хелър. — Но определено има нещо сладко в тях. В историите, де.

— Не, просто щом за всичко си има причина — продължава си Елизабет, — в което аз лично вярвам, то когато чуя историята как двама души са се събрали, все едно се разкрива част от плана.

В тишината след това изказване един сервитьор досипва вино на Миранда.

— От един остров сме — казва Миранда.

— А, онзи остров, за който ни разказа — обръща се жена от студиото към Артър. — С папратите!

— Значи сте от един остров. И? — пита Хелър, като поглежда Артър.

Не всички слушат. На масата има езера и въртопи от разговори. Хелър има оранжев тен. Носят се слухове, че нощем не спи. От другата страна на стъклените врати Люли се премества, за да има по-добра видимост към изпуснатата ягодка.

— Извинете ме за момент — казва Миранда. — Само ще пусна кучето да излезе. Артър разказва историята много по-добре от мен.

Избягва в зимната градина, оттам през втори френски прозорец и в задния двор. Свобода! Навън, тихата нощ. Люли се отрива в глезена й и се потапя в мрака. Задният двор не е голям, имотът им е на тераси на склона на един хълм, листа, схлупени над дворче колкото да кацне хеликоптер. Градинарят дойде днес преди вечерята и по въздуха се носят нотки на влажна почва и прясно окосена трева. Тя се обръща към трапезарията като знае, че не могат да я видят през собствените си застъпващи се отражения на стъклото. Остави и двата прозореца съвсем леко открехнати, за да може да чува разговора и сега гласът на Артър се носи до двора.

— Та вечерята минава добре, нали, после следващата вечер — казва той, — съм в хотел „Ле Жермен“, след дванайсетчасов снимачен ден, седя в стаята и чакам Миранда, че пак да я изведа на вечеря, втора вечер поред, в полусъзнание пред телевизора, на вратата се чука и — воала! — ето я отново, обаче този път? Една дребна разлика. — Прави ефектна пауза. Миранда отново вижда Люли, по следите на тайнствена миризма на другия край на двора.

— Този път, честно ви казвам, момичето носи всичко, което има на света.

Смях. Историята е смешна така, както той я разказва. Тя се появява на прага на стаята му с два куфара, след като е минала през фоайето с такава увереност, че всеки би си помислил, че е отседнала тук. (Най-добрият съвет, който майка й й е давала: „Влизай като собственик.“) Казва нещо неясно на Артър как и тя ще се премести в хотел и ако той няма нищо против тя да си остави куфарите тук, докато излязат на вечеря, но той вече е влюбен в нея и я целува, води я в леглото и не излизат от стаята цяла нощ, кани я да остане няколко дни, тя така и не напуска стаята и ето ни сега в Лос Анджелис.

Той не разказва цялата история. Не разказва на тълпата, събрана около масата, че когато на следващата сутрин тя се върна в апартамента за една картина, която беше решила, че иска — акварел, оставен на чертожната маса — Пабло беше буден и я чакаше, пиян и разплакан, и тя се върна в хотела със синина на лицето. Артър не им казва, че онази сутрин я взе със себе си на снимачната площадка и я представи за своя братовчедка, че тя се обади в работата да каже, че е болна и прекара целия ден в караваната му, където четеше списания и се опитваше да не мисли за Пабло, докато Артър влизаше и излизаше с костюма си, който включваше дълга червена пелерина и корона. Изглеждаше великолепно. Всеки път, когато я поглеждаше онзи ден, нещо в гърдите я свиваше.

Когато вечерта снимките свършиха, един шофьор ги докара до ресторант в центъра, където той седеше срещу нея на масата със съвсем обикновен вид, с шапка на „Торонто Блу Джейс“, и тя го гледаше и си мислеше: „Предпочитам те с корона“, но разбира се, че нямаше да го каже на глас. Три години и половина по-късно тя стои на двора в Холивуд Хилс и се чуди дали някой на масата е виждал таблоидната снимка, която се появи на следващата сутрин, как двамата излизат от ресторанта — Артър обхванал раменете й с ръце, Миранда с тъмни очила, а Артър заслепен от светкавицата, която толкова милостиво я обля, че във фотографската версия на онзи миг синината бе заличена.

— Каква прекрасна история — казва някой, а Артър се съгласява, сипва вино и вдига тост за нея:

— За красивата ми и гениална съпруга.

Но Миранда, която гледа отвън, вижда всичко: как Елизабет се сковава и поглежда надолу, как Артър благодари на всички, че са дошли в дома му, гледа всички в очите, освен Елизабет, която леко го е докоснала по бедрото под масата и тогава разбира. Вече е късно, от доста време е късно. С мъка си поема дъх.

— Страхотна история — казва Хелър. — Ама къде е тази твоя съпруга?

Би ли могла да заобиколи отпред, да се промъкне през входната врата и да се качи незабелязано в студиото си, после да пише на Артър, че я боли главата? Отдръпва се от стъклото към средата на двора, където сенките са най-дълбоки. От там вечерята прилича на диорама, бели стени, златна светлина и обаятелни хора. Обръща й гръб, за да потърси Люли — кучето души нещо из тревата, възхитено от уханието в основата на една азалия и точно тогава чува как стъклената врата зад нея се затваря. Кларк е излязъл да пуши. Планът й беше, ако някой излезе, тя да каже, че търси кучето, но той не пита. Тупва кутията в длан и безмълвно подава цигара.

Тя прави няколко крачки през тревата и я взима, навежда се, когато той щраква със запалката, и наблюдава вечерята, докато вдишва. Артър се смее. Ръката му се отклонява до китката на Елизабет и остава там за миг преди той да й досипе още вино. Защо Елизабет седи до него? Как може да са толкова недискретни?

— Грозна картинка, а?

Тя мисли да възрази, но нещо в гласа на Кларк я спира. Всички ли знаят вече?

— В какъв смисъл? — пита тя, но гласът й трепери.

Той я поглежда и обръща гръб на живата картина, а след малко и тя прави същото. Нищо няма да спечели, ако гледа този крах.

— Извинявай, че бях груб с гостенката ти.

— Теш ли? Моля те, няма нужда да си любезен с нея заради мен. Тя е най-превзетата жена, която някога съм срещала.

— Аз съм срещал и по-превзети.

Отдавна не е пушила, успя да се убеди, че пушенето е отвратително, обаче всъщност е удоволствие, по-голямо удоволствие, отколкото си спомня. Запаленият край пламти в нощта, когато вдишва. Холивуд най-много й харесва нощем, в тишината, когато всичко е тъмни листа и сенки, и нощни цветя, очертанията размити, нежно осветени улици, извиващи се по хълмовете. Люли се разхожда покрай тях, души тревата. Тази вечер има звезди, няколко, но повечето са скрити от мъглата на града.

— Дано имаш късмет, скъпа — казва Кларк тихо. Довършил е цигарата си. Когато тя се обръща, той вече се връща при веселбата и си сяда на мястото. — А, търси кучето — чува го тя в отговор на нечий въпрос. — Сигурно всеки момент ще дойде.

 

 

Доктор Единайсет има померан. Не го беше осъзнавала досега, но е съвсем логично. Той има малко приятели и без куче ще е прекалено самотен. Същата нощ в студиото си скицира една сцена: Доктор Единайсет стои на издадена скала, тънък силует с нахлупена федора, оглежда буйното море и едно бяло кученце стои до него с развяна от вятъра козина. Вече е нарисувала половината куче, когато осъзнава, че е дала на доктора клонинг на Люли. На хоризонта се въртят вятърни турбини. Докторската Люли съзерцава морето. Мирандината Люли спи на възглавница при краката й, потрепва в кучешки сънища.

Прозорецът на студиото гледа към страничния двор, където в ниската част има басейн. До басейна стърчи лампа от 50-те години, полумесец на върха на тъмен стълб, поставен така, че луната винаги да се отразява във водата. Лампата е любимото й нещо в тази къща, макар че понякога се чуди защо съществува. Някоя дива е искала постоянна лунна светлина? Някой ерген е искал да впечатлява млади старлетки? Повечето нощи има кратък период, в който двете луни се носят една до друга на повърхността. Фалшивата луна, която има предимството да е по-близо и да не е забулена от смог, почти винаги свети по-ярко от истинската.

В три през нощта Миранда оставя чертожната маса и слиза в кухнята за втора чаша чай. Всички гости без един са си тръгнали. В края на вечерта всички бяха пияни, но все пак се качиха в скъпи коли; всички, освен Елизабет Колтън, която пи тихо, решително, без видимо да се наслаждава, докато не заспа на един диван в хола. Кларк дръпна винената чаша от ръката й, Артър взе ключовете за колата от чантата й и ги пусна в една непрозрачна ваза на камината, Миранда я зави с одеяло и остави чаша вода наблизо.

— Трябва да говорим — каза Миранда на Артър, когато и последният гост, освен Елизабет, си тръгна, но той махна с ръка и с несигурни крачки се запъти към спалнята, каза нещо за разговори сутринта, докато качваше стълбите.

Сега къщата е тиха и тя се чувства като чужд човек тук.

— Този живот никога не е бил наш — прошепва тя на кучето, което я следва от стая в стая, а то маха с опашка и гледа Миранда с влажни кафяви очи. — Само го живеехме назаем.

 

 

В хола Елизабет Колтън още е в безсъзнание. Дори пияна до припадък, тя е като видение под светлината от лампата. На кухненския плот има четири снимки в анфас.

Миранда ги разглежда, докато водата завира, и разпознава някак по-млади и по-мрачни версии на четирима от сервитьорите тази вечер. В зимната градина обува джапанки и излиза в хладния нощен въздух. Известно време седи край басейна с чая си и Люли до нея, и плиска с крака във водата, за да гледа как отражението на луната става на вълнички и се разчупва.

От улицата идва звук, затваряне на вратата на кола.

— Стой — казва на Люли, която седи до басейна и гледа как Миранда отваря вратата към алеята отпред, където е паркирано кабриото на Елизабет, тъмно и лъскаво. Докато минава, Миранда прокарва пръсти по калника и те се покриват с тънък слой прах. Уличната лампа на края на алеята е виелица от нощни пеперуди. Две коли са паркирали на улицата. Мъж, пушещ цигара, се е облегнал на първата. Друг спи зад волана на втората. Тя разпознава и двамата, защото следват нея и Артър много по-често от всички останали.

— Ей! — казва човекът с цигарата и посяга към фотоапарата си. На години е горе-долу колкото нея, с бакенбарди и тъмна коса, която му пада пред очите.

— Недей — казва тя остро и той се поколебава.

— Защо сте излезли толкова късно?

— Ще ме снимаш ли?

Той отпуска апарата.

— Благодаря — казва тя. — А да ти отговоря на въпроса — дойдох само да видя дали ти се намира излишна цигара.

— Откъде знаехте, че ще имам?

— Защо всяка нощ пушиш пред къщата ми.

— Шест нощи седмично — казва той. — В понеделник си почивам.

— Как се казваш?

— Джийвън Чодъри.

— И имаш ли една цигара и за мен, Джийвън?

— Имам. Ето. Не знаех, че пушите.

— Наскоро пак започнах. Огънче?

— Та така — казва той, след като цигарата й е запалена, — досега не ми се беше случвало.

Тя не му обръща внимание и гледа къщата.

— Хубава е от тук, а?

— Да — казва той. — Имате красив дом.

Това сарказъм ли беше? Не е сигурна. Не й пука. Винаги е намирала къщата за красива, но сега още повече, след като знае, че ще я напуска. Скромна е по стандартите на хора, чиито имена излизат над заглавията на филмите им, но много по-екстравагантна от всичко, в което си е представяла, че ще живее. През целия ми живот няма да има друга такава къща.

— Знаете ли колко е часът? — пита той.

— Не знам, към три? Или по-скоро три и половина?

— Защо колата на Елизабет Колтън е още на алеята?

— Защото е бясна пияница — казва Миранда.

Той се ококорва.

— Сериозно?

— Пияна е до козирката и не може да кара. Не си го чул от мен.

— Ясно. Не съм. Благодаря.

— Моля. Хора като вас живеят за такива клюки, нали?

— Не — казва той. — Всъщност живея от такива клюки. В смисъл, че ми плащат наема. Живея за нещо съвсем различно.

— За какво живееш?

— Истина и красота — казва той напълно сериозен.

— Харесваш ли си работата?

— Не я мразя.

Тя е на косъм да се разплаче.

— Значи ти харесва да дебнеш хората?

Той се засмива.

— Да кажем, че работата се вписва в основното ми виждане за работа.

— Не разбирам.

— Естествено. На вас не ви се е налагало да работите.

— Глупости — казва Миранда, — цял живот съм работила. Работих и като студентка. Последните няколко години са аномалия.

Макар че докато го казва, не може да не се сети за Пабло. Десет месеца живя на негова сметка, докато не стана ясно, че парите им ще свършат преди той да продаде друга картина. В следващата версия на живота си, решава тя, ще бъде изцяло независима.

— Оставете.

— Не, сериозно, любопитно ми е. Какво ти е разбирането за работа?

— Работата е битка.

— Значи си мразил всяка работа дотук, това ли искаш да кажеш?

Джийвън свива рамене. Гледа нещо на телефона си, разсеян, лицето му осветено в синьо от екрана. Миранда отново се обръща към къщата. Усещането да си в сън, който всеки момент ще свърши, но не е сигурна дали се бори да се събуди или да продължи да спи. Колата на Елизабет е цялата в дълги извивки и ивици отразена светлина. Миранда си мисли къде може да иде сега, след като с Лос Анджелис е приключено и за нейна изненада първото място, за което се сеща, е „Нептюн Лоджистикс“. Липсва й подредеността там, пълната управляемост на работата й, хладният въздух в офисите на Леон Преван, спокойствието на езерото.

— Ей! — казва изведнъж Джийвън и докато Миранда се обръща, цигарата на път към устата й, светкавицата му я хваща неподготвена.

Още пет бързи светкавици, докато тя пуска цигарата на тротоара и бързо се отдалечава от него, въвежда кода на панела и се пъхва обратно през страничната порта; призрачен образ от първата светкавица плува в очите й. Как можа така да свали гарда? Как може да е толкова глупава?

Сутринта снимката й ще се появи в клюкарска уебстраница: „НЕПРИЯТНОСТИ В РАЯ? Сред слухове за изневерите на Артър, Миранда скита по холивудските улици в четири сутринта, плаче и пуши.“ И снимката, снимката, Миранда сама в малките часове на утрото, с явни сълзи в очите, бледна под светкавицата, косата щръкнала, цигара между пръстите, устните леко отворени, презрамка на сутиен там, където роклята се е изплъзнала.

Но първо трябва да изтърпи остатъка от нощта. Миранда затваря портата и дълго време седи на каменната пейка при басейна и се тресе. Люли скача да седне до нея. Накрая Миранда попива сълзите си и двете се връщат в къщата, където Елизабет още спи, после горе, където Миранда спира пред вратата на спалнята, за да послуша. Артър хърка.

Тя отваря вратата към кабинета му, където за разлика от нейното студио, на прислужничката й е позволено да влиза. Стаята му е болезнено изрядна. Четири купчини сценарии на бюрото, което е направено от стъкло и стомана. Ергономичен стол, изискана лампа. До лампата — плоска кожена кутия с чекмедже, което се отваря с лентичка. Тя го отваря и намира това, което търси: жълт бележник, в който го е виждала да пише, но тази нощ има само недовършен къс от последното писмо на Артър до приятелката му от детството:

Скъпа В., странни дни. Имам чувството, че животът прилича на филм. Много мисля за бъдещето. Имам толкова

Нищо друго. Имаш толкова какво, Артър? Да не би телефонът ти да е звъннал насред изречението? Вчерашната дата най-горе на страницата. Връща бележника точно както го намери, използва подгъва на роклята си да избърше отпечатък от бюрото. Погледът й попада върху подаръка, който Кларк донесе тази вечер — преспапие от замъглено стъкло.

Когато го хваща, то е приятно тежко в дланта й. Все едно гледа буря. Когато гаси лампата, си казва, че само взима преспапието до стаята си, за да го скицира, но знае, че ще го запази завинаги.

Когато се връща в студиото си, вече е почти утро. Доктор Единайсет, пейзажът, кучето, най-долу кутийка с текста на вътрешния монолог на Доктора: „След смъртта на Лонаган целият живот ми се струваше неудобен. Бях станал чужд на самия себе си“. Тя трие и пише отново: „След смъртта на Лонаган се почувствах чужд“. Чувството изглежда подходящо, но някак не за тази картина. Ново изображение за преди нея, близък план на бележка, оставена на трупа на капитан Лонаган от убиец от Подморието: „Не сме за този свят. Нека си идем у дома.“

В следващата картина Доктор Единайсет държи бележката в ръка, докато стои на издадената скала, кученцето — до ботушите му. Мислите му:

„В първото изречение на бележката на убиеца имаше истина: не сме за този свят. Върнах се в града си, при разбития живот и повредения дом, при самотата си, и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята“.

Твърде дълго, а и мелодраматично. Тя го изтрива и пише с мек молив: „Стоях загледан над пострадалия си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята“.

Шум зад нея. Елизабет Колтън се обляга на касата на вратата, хванала чаша вода с две ръце.

— Извинявай — казва, — не исках да ти преча. Видях, че свети.

— Влизай.

Миранда с изненада установява, че е най-вече любопитна. Спомен за първата нощ в хотел „Ле Жермен“ в Торонто, легнала до Артър, съзнаването на началото. А сега ето го краят, ето я полупияна на вратата, с крака като кибритени клечки в тесни джинси, разрошена и размазана — петна от очна линия под очите й, отблясък от пот по носа й — но въпреки това красива, въпреки това един от най-добрите представители на вида си в Лос Анджелис, на самия Лос Анджелис така, както Миранда знае, че тя самата никога няма да бъде, без значение колко дълго стои тук или колко усилия полага. Елизабет пристъпва напред и неочаквано се отпуска на пода. По чудо е успяла да не разлее водата.

— Извинявай — казва. — Малко съм нестабилна.

— Всички сме така — казва Миранда, но както всеки път, когато се опитва да каже нещо смешно, публиката й явно не схваща шегата. Елизабет и кучето я гледат. — Моля те, недей да плачеш — казва тя на Елизабет, чийто очи лъщят. — Не, сериозно, недей. Прекалено е.

— Извинявай — казва Елизабет за трети път. Този вбесяващо нежен гласец. Когато е пред камера, звучи съвсем различно.

— Стига си се извинявала.

Елизабет примигва.

— Работиш по тайния си проект.

Оглежда се из цялата стая. Умълчава се и след малко Миранда се поддава на любопитството и сяда на пода до Елизабет, за да види стаята от нейната гледна точка. Рисунки и скици са забодени по стените. Бележки по структурата и хронологията покриват грамадна дъска. На перваза на прозореца са залепени четири страници с нахвърляни сюжети.

— Какво ще стане сега? — пита Миранда. По-лесно й е да говори с Елизабет, когато седят една до друга, когато не трябва да я гледа.

— Не знам.

— Не знаеш.

— Иска ми се да ти кажа колко съжалявам — казва Елизабет, — но вече ми каза да не се извинявам.

— Ужасно е да направиш такова нещо.

— Не мисля, че съм ужасен човек — казва Елизабет.

— Никой не си мисли, че е ужасен, дори хората, които наистина са такива. Нещо като защитен механизъм е.

— Мисля, че се случва, защото е писано да се случи. — Елизабет говори много тихо.

— Аз предпочитам да мисля, че не следвам някакъв сценарий — казва Миранда, но е уморена, в думите й няма жлъч, четири сутринта минава и вече е късно, откъдето и да го погледнеш. Елизабет не казва нищо, само прибира коленете до гърдите си и въздъхва.

След три месеца Миранда и Артър ще седнат в една конферентна зала с адвокатите си, за да уговорят окончателните условия в споразумението за развода, докато папараците пушат отвън на тротоара, докато Елизабет си събира багажа да се нанесе в къщата с лампата полумесец до басейна. След четири месеца Миранда отново ще е в Торонто, разведена на двайсет и седем, следва „Икономика и търговия“, използва парите от издръжката си за скъпи дрехи и консултации със стилисти, защото е осъзнала, че дрехите са като броня; ще се обади на Леон Преван, за да попита за работа и седмица по-късно отново ще е в „Нептюн Лоджистикс“, вече на по-интересен пост — ще работи за Леон във „Връзки с клиенти“, ще се издигне бързо в компанията, докато след четири-пет години достигне период, в който почти постоянно пътува между десетина страни и живее предимно с един куфар ръчен багаж; живее живот, който усеща като свобода и от време на време преспива със съседа от долния етаж, но отказва да излиза на срещи с когото и да е, шепне „За нищо се не кая“ в огледалата на сто хотелски стаи от Лондон до Сингапур, а сутринта облича дрехи, които я правят неуязвима; живот, в който миговете на празнота и разочарование са минимум, живот, в който на трийсет и пет вече се чувства компетентна и най-сетне спокойна в света — повече или по-малко — изучава чужди езици в салоните за първа класа и пътува над океаните в удобни седалки, среща се с клиенти и живее работата си, диша работата си дотолкова, че не е сигурна къде работата свършва и къде започва тя самата, почти винаги обича живота си, но често е самотна, нощем рисува историите на Станция Единайсет в хотелски стаи.

Но първо е този момент, тази стая под светлината на лампата: Миранда седи на пода до дъхащата на вино Елизабет и се обляга, докато усети успокоителната твърдост на касата зад гръбнака си. Елизабет, която е проплакала, прехапва устна и двете заедно гледат скиците и рисунките, забодени на всяка стена. Кучето стои мирно и гледа прозореца, където една нощна пеперуда тъкмо е изшумолила по стъклото, и за момент всичко е застинало. Станция Единайсет е около тях.

16.

Интервю, взето от Франсоа Диало, библиотекар в град Нови Петоски, издател и редактор на „Нови Петоски новини“, двайсет и шест години след последната официална вечеря на Миранда и Артър и петнайсет години след грузинския грип:

ФРАНСОА ДИАЛО: Благодаря, че отдели време да говорим днес.

КИРСТЕН РЕЙМОНД: За мен е удоволствие. Какво пишеш?

ДИАЛО: Това е моя лична стенография. Сам си я измислих.

РЕЙМОНД: По-бързо ли става?

ДИАЛО: Много по-бързо. Мога да запиша интервюто в реално време и после да го препиша цялото. Та, оценявам, че прие да говорим този следобед. Както споменах вчера, тъкмо започнах вестника и взимам интервюта от всички, които минават през Нови Петоски.

РЕЙМОНД: Не мисля, че имам много новини, които да споделя.

ДИАЛО: Ако можеш да говориш за други градове, през които си минала, това за нас са си новини. Светът е станал много местен, нали? Чуваме разни истории от търговците, разбира се, но повечето хора вече не напускат градовете си. Мисля, че на читателите ми ще им е интересно да прочетат разказите на хора, които са били и на други места след срива.

РЕЙМОНД: Добре.

ДИАЛО: А и нещо повече — издаването на вестник беше един освежаващ проект, но после се замислих: „Защо да спирам само с вестник? Защо да не запиша устна история на това време, в което живеем, както и устна история на срива?“ С твое позволение ще публикувам откъси от това интервю в следващото издание, а цялото интервю ще го запазя за архива си.

РЕЙМОНД: Няма проблеми. Проектът е интересен. Знам, че ти ме интервюираш, но може ли първо да те питам нещо?

ДИАЛО: Разбира се.

РЕЙМОНД: От дълго време си библиотекар…

ДИАЛО: От четвърта година.

РЕЙМОНД: Тези комикси, които току-що ти показах — с космическата станция. Виждал ли си ги някъде, или пък други от тази поредица?

ДИАЛО: Не, никога, не са от никоя от комиксовите поредици, които съм виждал. Каза, че някой ти ги е подарил?

РЕЙМОНД: Подари ми ги Артър Леандър. Актьорът, за когото ти казах.

17.

Една година преди грузинския грип Артър и Кларк се срещнаха на вечеря в Лондон. Артър минаваше от там на път за Париж, точно когато Кларк бе отишъл на гости на родителите си, и двамата се уговориха да вечерят заедно в един край на града, който Кларк не познаваше особено добре. Беше тръгнал рано, но когато излезе от метростанцията, в мислите му проблесна картинка на телефона му там, където го беше оставил — на кухненския плот на родителите си, на екрана отворено приложение с карта. Кларк си мислеше, че познава Лондон, но истината беше, че бе прекарал по-голямата част от живота си в Ню Йорк, спокоен в пределите на уличната мрежа на Манхатън, планирана като за идиоти, и тази конкретна вечер плетеницата на лондонските улици беше неразгадаема. Уличката, която търсеше, все не се появяваше и той вече се скиташе все по-закъснял, ядосан и засрамен, връщаше се по стъпките си и пробваше различни завои. Когато заваля, си спря такси.

— Най-лесните две лири, дето съм изкарвал — каза таксиджията, когато Кларк му даде адреса. Направи два бързи леви завоя и се оказаха пред ресторанта, на уличка, за която Кларк можеше да се закълне, че я нямаше, когато бе минал от там десет минути по-рано.

— Разбира се — рече таксиджията, — не знаеш къде отиваш, ако не знаеш къде отиваш — и когато Кларк влезе, Артър го чакаше под лампичките на едно сепаре в дъното.

Навремето Артър никога не би седнал с лице към общото помещение на ресторанта, дълги периоди, когато единственият начин да яде на спокойствие беше да седне с гръб към другите и да се надява, че никой няма да разпознае превитите му рамене и скъпата му прическа отзад, но сега, осъзна Кларк, Артър искаше да го видят.

— Доктор Томпсън — каза Артър.

— Господин Леандър.

Дезориентацията да срещнеш провисналите си връстници, спомените за по-младо лице се разбиват в реалността на двойна брадичка, торбички под очите, неочаквани бръчки и после ужасяващото осъзнаване, че и ти изглеждаш също толкова стар. Помниш ли, когато бяхме млади и прекрасни? — искаше да попита Кларк. — Помниш ли, когато всичко изглеждаше безгранично? Помниш ли, когато изглеждаше невъзможно ти да станеш известен, а аз — доктор? Но вместо да каже всичко това, пожела на приятеля си честит рожден ден.

— Помниш.

— Естествено — каза Кларк. — Ето това им харесвам на рождените дни, стоят си и не мърдат. Все на същото място в календара, година след година.

— Обаче годините минават все по-бързо, забелязал ли си?

Заеха се да си поръчат пиене и мезета, а докато разговаряха, Кларк можеше да мисли само за това дали Артър е забелязал, че двойката на една близка маса го гледа и си шепне. Ако беше забелязал, изглеждаше извънредно незаинтересован, но от това внимание Кларк беше на нокти.

— Утре заминаваш за Париж, значи? — попита Кларк някъде между първото мартини и мезето.

— На гости при сина ми. С Елизабет са там на почивка тази седмица. Просто беше адски гадна година, Кларк.

— Знам — каза Кларк. — Съжалявам.

Третата съпруга на Артър наскоро му беше връчила документите за развод, а предшественичката й беше отвела сина им в Йерусалим.

— Защо Израел? — каза Артър нещастно. — Ето това не го разбирам. Точно там ли?

— Тя не беше ли завършила история? Може би това й харесва там, цялата история, събрана на едно място.

— Мисля да си поръчам патицата — рече Артър и повече не говориха за Елизабет, всъщност не говориха за нищо важно. — Имам неприлично голям късмет — каза той по-късно вечерта, на четвъртото мартини.

Напоследък много използваше този израз. Кларк нямаше да се притеснява от това, ако не беше видял Артър да го използва в „Ентъртейнмънт уикли“ преди месец-два. Ресторантът беше от онези големи, недобре осветени заведения, които по краищата сякаш потъваха в сенки, а недалеч в сумрака Кларк видя точица зелена светлина, която означаваше, че някой записва Артър на телефона си. Кларк се чувстваше все по-скован. Долавяше нарастващия шепот, погледите от други маси. Артър говореше за някаква реклама, мъжки часовници; жестовете му — волни. Разпалено разказваше за срещата си с директорите с часовниците, някакво забавно недоразумение в заседателната зала. Играеше роля. Кларк си мислеше, че е дошъл да се види и вечеря с най-стария си приятел, но осъзна, че Артър не вечеряше с приятел, а по-скоро вечеряше с публика. Повдигна му се от отвращение. Когато малко по-късно си тръгна, усети, че се лута, макар вече да се беше ориентирал и знаеше как да се върне до метро станцията. Студен дъжд, тротоарът лъщи, фшшш от автомобилни гуми по мократа улица. Мислеше си за ужасната бездна от години между осемнайсет и петдесет.

18.

ДИАЛО: СЛЕД МАЛКО ще те питам още за Артър Леандър и комиксите. Може ли първо да ти задам няколко въпроса за живота ти?

РЕЙМОНД: Познаваш ме, Франсоа. От години минаваме през този град.

ДИАЛО: Да, да, разбира се, но някои от читателите ни може да не познават нито теб, нито Симфонията. Давам броеве от вестника на търговци и ги моля да ги разпространят по маршрутите си. Ти си актриса още от много малка, нали така?

РЕЙМОНД: От много малка. Участвах в една реклама, когато бях на три. Помниш ли ги рекламите?

ДИАЛО: Да, за съжаление. Какво продаваше?

РЕЙМОНД: Ами не помня самото нещо, самата реклама, но си спомням, че брат ми ми каза, че е за бисквити с арарут.

ДИАЛО: Да, и тях си ги спомням. А след бисквитите?

РЕЙМОНД: Не помня, но брат ми ми е разказвал. Каза, че съм участвала в още реклами, а когато бях на шест или седем, съм имала периодична роля в едно… телевизионно предаване.

ДИАЛО: Помниш ли кое?

РЕЙМОНД: Де да помнех. Всичко ми се губи от него. Май вече казах, че имам проблеми с паметта. Не мога да си спомня кой знае какво от преди срива.

ДИАЛО: Това се среща при хора, които са били деца, когато се случи. А Симфонията? От доста време си с тях, нали така?

РЕЙМОНД: Откакто бях на четиринайсет.

ДИАЛО: Къде те намериха?

РЕЙМОНД: В Охайо. Там се оказахме, след като напуснахме Торонто, двамата с брат ми, а след като той умря, останах там сама.

ДИАЛО: Не знаех, че отиват толкова на юг.

РЕЙМОНД: Само веднъж са ходили там. Неуспешен експеримент. Искали да разширят територията, затова онази пролет тръгнали по река Моми, покрай развалините на Толедо, после по поречието на Оглейз през Охайо и накрая влязоха в града, където живеех.

ДИАЛО: Защо каза, че е неуспешен експеримент?

РЕЙМОНД: Винаги ще съм благодарна, че минаха през града ми, но за тях експедицията беше катастрофа. Още преди Охайо, вече били изгубили един актьор от някаква болест по пътя, приличало на малария; и три пъти стреляли по тях, все на различни места. Един от флейтистите го улучили и почти умрял от раната. Оттогава не напускат… не напускаме обичайната си територия.

ДИАЛО: Този живот изглежда опасен.

РЕЙМОНД: Не, това беше преди години. Сега е много по-малко опасно от тогава.

ДИАЛО: Другите градове, през които минавате — много ли са различни от нашия?

РЕЙМОНД: Местата, където отиваме повече от веднъж, са подобни. Някъде минаваме веднъж и повече не се връщаме, защото си личи, че нещо никак, ама никак не е наред. Всички ги е страх или изглежда, че някои хора имат достатъчно храна, докато други гладуват, или виждаш бременни единайсетгодишни и знаеш, че там или няма закони или нещо ги е обсебило, някакъв култ. Има градове, които са съвсем нормални, имат си логични системи на управление и такива работи, после минаваш две години по-късно и са потънали в безпорядък. Всички градове си имат традиции. Има градове като този, където се интересувате от миналото, имате библиотека…

ДИАЛО: Колкото повече знаем за предишния свят, толкова по-добре ще разберем какво стана, когато рухна.

РЕЙМОНД: Ама всички знаят какво стана. Новият щам на свински грип, после полетите от Москва, самолетите, пълни с нулеви пациенти…

ДИАЛО: И все пак вярвам в разбирането на историята.

РЕЙМОНД: За това си прав. Та някои градове, както казвах, някои градове са като този, където хората искат да говорят за станалото, за миналото. В други не гледат с добро око на разговори за миналото. Бяхме на едно място, където децата не знаеха, че светът някога е бил различен, макар че човек би си помислил, че прогнилите от ръжда автомобили и телефонните кабели биха им подсказали. Някои градове са по-лесни за посещение от други. Някъде са си избрали кметове или имат градска управа. Понякога някой култ ги превзема и там е най-опасно.

ДИАЛО: В какъв смисъл?

РЕЙМОНД: В смисъл, че са непредсказуеми. Не можеш да спориш с тях, защото живеят по съвсем различна логика. Влизаш в някой град и всички са облечени в бяло, например. Сещам се за едно градче, което посетихме веднъж, беше на север от Кинкардайн, извън обичайната ни територия, и ти казват, че са били спасени от грузинския грип и са оцелели след срива, защото са по-висши хора и чисти от грях, и какво можеш да им кажеш? Няма логика. Не можеш да спориш с това. Само си спомняш семейството, което си изгубил и или ти се плаче, или тайно мислиш за убийства.

19.

Понякога пътуващата симфония си мислеше, че това, което прави, е благородно. Имаше моменти около лагерните огньове, когато някой казваше нещо въодушевяващо за важността на изкуството и тази нощ всички спяха по-спокойно. Друг път изглеждаше, че това е труден и опасен начин да оцелееш и едва ли си струваше, особено в случаите, когато трябваше да лагеруват между градовете, когато враждебни селища ги отпращаха с насочени оръжия, когато пътуваха в сняг или дъжд през опасна територия, актьори и музиканти с пушки и арбалети, а конете издишваха големи облаци пара; когато им беше студено, беше ги страх и краката им бяха мокри. Или в случаи като този, когато жегата е безжалостна, юли ги натиска отгоре между голите стени на гората, ходят с часове и се чудят дали някакъв неуравновесен пророк или хората му не ги преследват, спорят помежду си, за да се разсеят от ужасния страх.

— Просто така си мисля — каза Дитър дванайсет часа след Света Дебора край Водата, — че цитатът на водещия фургон щеше да е много по-дълбокомислен, ако не го бяхме задигнали от „Стар Трек“. — Ходеше близо до Кирстен и Огъст.

Да оцелееш не е достатъчно: на петнайсет Кирстен си беше татуирала тези думи на лявата ръка и горе-долу оттогава спореше с Дитър. Той таеше много негативни чувства за татуировките. Каза, че веднъж видял един човек да умира от инфектирана татуировка. Кирстен имаше и два черни ножа, татуирани на дясната китка, но те бяха далеч по-малко притеснителни за Дитър, понеже бяха по-малки и нарисувани да отбележат конкретни събития.

— Да — каза Кирстен, — запозната съм с мнението ти по въпроса, но си остава любимата ми фраза на света.

Дитър беше един от най-скъпите й приятели. През годините спорът за татуировката беше изгубил всякаква жлъч и беше станал нещо като позната стая, където се срещат.

Утро, нито рано, нито късно, слънцето още зад върховете на дърветата. Симфонията беше ходила почти цялата нощ. Краката на Кирстен я боляха и не беше на себе си от изтощение. Беше странно, още си мислеше тя, че кучето на пророка беше със същото име като кучето в комиксите й. Дотогава и оттогава не беше чувала името Люли.

— Ами ето, това илюстрира целия проблем — каза Дитър. — Най-добрата шекспирова актриса в територията, а любимата й фраза е от „Стар Трек“.

— Целия проблем с какво? — Кирстен си мислеше, че вече наистина сънува и отчаяно копнееше за една хладна баня.

— Сигурно е една от най-добрите реплики, писани някога за телевизионен сериал — каза Огъст. — Гледал ли си епизода?

— Ами не си спомням — каза Дитър. — Не бях голям фен.

— Кирстен?

Кирстен сви рамене. Не беше сигурна дали изобщо помни нещо от „Стар Трек“ или просто Огъст й бе разказвал толкова много, че вече си представя историите му като спомени.

— Не ми казвай, че не си гледала „Стар Трек: Вояджър“ — каза Огъст с надежда. — Онзи епизод с изгубените борги и Седем от девет?

— Може да ми го припомниш — каза Кирстен и той видимо се зарадва.

Докато той говореше, тя се отпусна и си представи, че си го спомня. Телевизор в хола, кораб пътува в нощната тишина на космоса, брат й гледа до нея, родителите й — само да можеше да си спомни лицата им — някъде наблизо.

 

 

Симфонията спря за почивка в ранния следобед. Дали пророкът е пратил хора след тях или им е било позволено да си тръгнат? Диригентката изпрати съгледвачи назад по пътя. Кирстен се качи на шофьорската пейка на третия фургон. Приглушено жужене на насекоми от гората, уморени коне пасат край пътя. Оттук полските цветя, растящи покрай пътя, изглеждаха абстрактни — точки багри в тревата в розово, лилаво и синьо.

Кирстен затвори очи. Спомен от ранно детство, преди срива: седи с приятелка на двора, игра, в която затварят очи, съсредоточават се дълбоко и се опитват да си прочетат мислите. Тя така и не се отказа напълно от идеята, че ако се пресегне достатъчно надалеч с мислите си, ще открие, че някой я чака, че ако двама души излъчат мислите си в един и същ момент, може някак да се срещнат по средата. Шарли, къде си? Знаеше, че е глупаво да се мъчи. Отвори очи. Пътят зад тях все още беше празен. Оливия береше цветя под нея.

— Още малко по-натам — говореше диригентката някъде долу, отново впрегнаха конете, фургоните заскрибуцаха и потеглиха, изтощената Симфония продължи напред в жегата, докато часове по-късно не опъваха палатки край пътя; онези, които си спомняха изгубения свят, бленуваха за климатиците дори след толкова години.

— И просто е излизало от решетката? — попита Александра.

— Така си мисля — каза Кирстен. — Прекалено съм изморена, за да мисля.

Бяха си почивали само пет от осемнайсетте часа след напускането на Света Дебора, вървяха през нощта и утрото и късния следобед, за да се отдалечат колкото може повече от пророка. Някои спяха на смени в движещите се фургони, други ходеха, докато мислите им угасваха като умиращи звезди, и изпадаха в състояние на забрава, където всичко, което имаше значение и което някога беше съществувало, бяха тези дървета, този път, контрапунктът в ритмите на човешки стъпки и конски копита, лунната светлина, преливаща в мрак, а той — в лятното утро, фургоните изглеждаха на вълнички като привидения в жегата и сега Симфонията беше пръсната насам-натам покрай пътя, всички полурухнали, докато чакаха да стане вечерята. Половината Симфония беше тръгнала по двойки на лов за зайци. Готварският огън вдигаше облаци бял дим като надгробна дъска в небето.

— Климатикът беше като решетка на стената — потвърди Огъст. — Натискаш копче и фуш — студен въздух. Имах такъв в спалнята си.

Кирстен и Огъст опъваха палатки, а Александра, чиято палатка вече беше опъната, лежеше по гръб и гледаше небето.

— Аха — каза тя. — Значи на ток ли е било или на газ?

Огъст погледна тубата, който седеше наблизо с дъщеря си, унесена в ръцете му. Оливия беше обявила, че е прекалено уморена да чака вечерята, затова той я приспиваше с приказка за една русалка, докато Лин опъваше палатката им.

— Ток — каза тубата. — Климатиците бяха електрически. — Изви врат да види лицето на дъщеря си. — Заспа ли?

— Май да — каза Кирстен. Тогава чу възклицанието от третия фургон: „Мамка му! — извика някой. — Какво е това бе, дявол да го вземе?“ и се изправи навреме да види как първото чело измъква едно момиче за ръката от фургона. Оливия се надигна, като примигваше.

— Пътник без билет. — Огъст се беше ухилил. И той някога беше такъв. — От години не сме имали пътник без билет.

Пътникът беше момиченцето, което следеше Кирстен в Света Дебора край Водата. Беше разплакана и потна, полата й пропита с урина. Първото чело я вдигна и я сложи на земята.

— Беше под костюмите — каза челото. — Влязох да си търся палатката.

— Дайте й вода — каза Гил.

Диригентката тихо изпсува и погледна пътя зад тях, докато Симфонията се събираше. Първата флейта даде на момичето една от бутилките си с вода.

— Съжалявам — каза то, — много съжалявам, моля ви, не ме карайте да се връщам.

— Не можем да взимаме деца — каза диригентката. — Това не е като да избягаш с цирка. — Момичето изглеждаше объркано. Не знаеше какво е цирк. — Между другото — каза диригентката на събралата се трупа, — ето затова проверяваме фургоните преди да потеглим.

— Е, от Света Дебора си тръгнахме малко набързо — измърмори някой.

— Трябваше да избягам — каза момиченцето. — Съжалявам, много съжалявам, ще направя всичко, само…

— Защо трябваше да избягаш?

— Обещана съм на пророка.

— Какво си?

Момиченцето вече плачеше.

— Нямах никакъв избор — каза. — Щях да съм му следващата съпруга.

— Боже — каза Дитър. — Егати проклетия свят.

Оливия стоеше до баща си и разтриваше очи. Тубата я взе на ръце.

— Ама той повече от една ли има? — попита Александра, все още в блажено неведение.

— Има четири — каза момиченцето с подсмърчане. — Живеят в бензиностанцията.

Диригентката й даде чиста кърпичка от джоба си.

— Как се казваш?

— Елинор.

— На колко години си, Елинор?

— На дванайсет.

— Защо му е да се жени за дванайсетгодишна?

— Присънил му се Бог и му казал, че трябва да насели земята отново.

— Естествено — каза кларинетът. — На всички като него им се присънва така.

— Ами да, винаги съм смятал, че е предпоставка за това да си пророк — каза Саид. — Че то ако аз бях пророк…

— И родителите ти са му позволили? — попита диригентката, като същевременно махна с ръка на кларинета и Саид да млъкнат.

— Те умряха.

— Съжалявам.

— Следеше ли ме в Света Дебора? — попита Кирстен.

Момичето поклати глава.

— И никой не ти е казвал да ни наблюдаваш?

— Никой.

— Познаваше ли Шарли и шестата китара?

Елинор ги погледна тъжно.

— Шарли и Джеръми?

— Да. Знаеш ли къде са отишли?

— Отидоха… отидоха в Музея на цивилизацията. — Елинор каза „музея“ много внимателно, както хората изговарят чужди думи, когато не са сигурни в произношението.

— В кое?

Огъст подсвирна тихо.

— Те ли ти казаха, че отиват там?

— Шарли каза, че ако някога се измъкна, ще мога да ги намеря там.

— Мислех, че Музеят на цивилизацията е слух — каза Огъст.

— Какво е това? — Кирстен не беше чувала за него.

— Чух, че е музей, който някой създал в едно летище. — Гил развиваше картата си и мигаше късогледо. — Помня, че един търговец ми разказа за това преди години.

— Нали и без това сме се запътили натам? Било някъде до град Севърн. — Диригентката надничаше над рамото му. Посочи едно място на картата, много на юг по брега.

— Какво знаем за него? — попита тубата. — Има ли още хора там?

— Нямам представа.

— Може да е капан — промърмори тубата. — Момичето може да ни примамва там.

— Знам — каза диригентката.

Какво да правят с Елинор? Знаеха, че има риск от обвинения в отвличане и че дълги години са се придържали към строги правила да не се месят в политиката на градовете, през които минават, но никой не си и представяше да върнат детето булка на пророка й. Дали вече бяха забили в земята надгробна дъска с името й? Ще изкопаят ли гроб, ако се върне? Няма как, ще вземат момичето и ще продължат в непознатия юг, по източния бряг на езерото Мичиган, по-надолу, отколкото някога са стигали.

 

 

Опитаха се да заговорят Елинор, докато вечеряха. Беше я обзело предпазливо спокойствие, бдителността на сираците. Возеше се в каросерията на първия фургон, така че поне за малко да остане скрита, ако някой изненада Симфонията отзад. Беше любезна и не се усмихваше.

— Какво знаеш за Музея на цивилизацията? — попитаха я.

— Не много — отговори тя. — Само понякога съм чувала хората да говорят за него.

— Значи Шарли и Джеръми са научили за музея от търговци?

— А и пророкът е от там — каза тя.

— Има ли роднини там?

— Не знам.

— Разкажи ни за пророка — каза диригентката.

Дошъл в Света Дебора край Водата скоро след като Симфонията оставила Шарли и Джеръми там, предводител на секта религиозни скитници. Първоначално се настанили в „Уолмарт“ на общ лагер в някогашния отдел „Двор и градина“. Казали на жителите, че идват с мир. Няколко души се притеснили от тях, от тази нова група с мъгляви истории за пътуване на юг, в територията, наричана някога Вирджиния, а и отвъд — според слуховете югът беше изключително опасен, гъмжащ от оръжия и какво ли са правили, за да оцелеят там? — но новодошлите се държали приятелски и си били самодостатъчни. Споделяли месото, когато ходели на лов. Помагали с общите задачи и на вид били безобидни. Били деветнайсет и рядко говорели с други хора; след известно време жителите разбрали, че високият мъж с русата коса, който явно бил водачът им, се наричал само „пророкът“ и имал три жени. „Аз съм вестител“, казвал той, когато го запознавали с хората. Никой не знаел истинското му име. Казвал, че го водели видения и знаци. Казвал, че имал пророчески сънища. Последователите му казали, че дошъл от място, наречено Музея на цивилизацията, че като малък поел по пътя, за да носи светлата си вест. Разказали как веднъж тръгнали в ранната утрин, но няколко часа по-късно спрели и не продължили, защото пророкът видял три гарвана да летят ниско над пътя пред тях. Никой друг не ги бил видял, но пророкът настоял. На следващата сутрин се натъкнали на срутил се мост и погребение край реката, жени пеят, гласове се извисяват над три бели савана. Трима души били загинали, когато мостът паднал в реката. „Не разбирате ли? — казали последователите на пророка. — Ако не беше видението му, това щяхме да сме ние.“

Когато зимната треска покосила Света Дебора край Водата и кметът умрял, пророкът добавил кметската съпруга в колекцията си и заедно с последователите си се преместил в бензиностанцията в центъра на града. Никой не беше разбрал точно колко оръжия имат. Разказите им за пътуване из юга започнали да си идват на мястото. До седмица вече било ясно, че градът е негов. Елинор не знаеше защо кучето на пророка се казва Люли.

20.

Два дни след Света Дебора Симфонията попадна на изгоряло до основи курортно градче. Преди няколко години оттук беше минал пожар и сега градчето беше поляна със стърчащи черни руини. Море от розови цветя се бе издигнало сред късовете сгради. Овъглените черупки на хотели стояха по крайбрежието, а една тухлена часовникова кула още стърчеше на няколко преки навътре по сушата, часовникът завинаги спрял на осем и петнайсет.

Симфонията ходеше въоръжена и в пълна готовност, Оливия и Елинор в първия фургон за по-сигурно, но не видяха следи от живи хора. Само елени, пасящи по обраслите булеварди, зайци, които се криеха в пепелявите сенки и чайки, които гледаха от уличните лампи. Симфонията застреля два елена за вечеря, извади стрелите от ребрата им и ги опъна на капаците на първите два фургона. Крайбрежният път беше сложна мозайка от натрошен асфалт и трева.

На другия край на градчето достигнаха границата на пожара — място, където дърветата бяха по-високи, а тревите и полските цветя се променяха. Точно след края на обгореното намериха старо бейзболно игрище, където спряха, за да пуснат конете на паша. Полусрутени скамейки, увиснали във висока трева. Някога три стълба с прожектори са стърчали над това игрище, но два бяха паднали. Кирстен коленичи, за да пипне дебелото стъкло на една грамадна лампа, опитвайки се да си представи електричеството, което някога е преминавало през нея, изливащата се светлина. Един щурец кацна на ръката й и отскочи.

— Дори не можеше да гледаш право в тях — каза Джаксън.

Той не си беше падал по бейзбол, но няколко пъти като дете все пак бе отишъл и чинно бе седял на трибуните с баща си.

— Цял ден ли ще стоиш там? — попита Саид и Кирстен го изгледа лошо, но се върна към работата си.

Косяха трева за конете, която да вземат в случай, че по-нататък по пътя спрат някъде, където животните няма какво да ядат. Елинор седеше сама в сянката на първия фургон, тихичко си тананикаше, сплиташе и разплиташе стръкове трева. Откакто я бяха намерили, бе говорила много малко.

 

 

Съгледвачите докладваха за едно училище точно зад дърветата в края на игрището.

— Вземете още двама и претърсете училището за инструменти — каза диригентката на Кирстен и Огъст. Тръгнаха с Джаксън и виолата. Под сянката на гората беше с един-два градуса по-хладно, земята мека от борови иглички под краката им.

— Радвам се, че се махнахме от игрището — каза Виола.

Като малка имаше друго име, но след срива възприе името на инструмента си. Подсмръкна тихо. Беше алергична към трева. Гората се беше промъкнала до края на паркинга на училището и беше пратила челен отряд към сградата — дръвчета, растящи през разширяващите се пукнатини в асфалта. Имаше няколко паркирани коли със спаднали гуми.

— Нека погледаме за малко — каза Огъст и останаха на края на гората.

Ветрец полюшваше фиданките на паркинга, но иначе нищо не помръдваше в пейзажа, освен птиците и трептенето на горещия въздух. Училището беше тъмно и притихнало.

Кирстен избърса потта от челото си с ръка.

— Според мен няма никой — каза Джаксън накрая. — Изглежда ми запустяло.

— Не знам — промърмори Виола. — От училищата ме побиват тръпки.

— Ти пожела да дойдеш — каза Кирстен.

— Само защото мразя да кося трева.

Първо минаха покрай сградата, гледаха през прозорците и видяха само разбити класни стаи с графити по стените. Задната врата зееше и разкриваше салона. Слънчеви лъчи грееха през дупка на тавана, няколко плевела растяха в отломките, където светлината докосваше пода. Помещението е било използвано за подслон или може би за лечебница. В единия ъгъл бяха струпани походни легла. По-късно някой бе палил огън под дупката в тавана, стара пепел, примесена с животински кости. Общата история на залата се разчита лесно — подслонът, който по-късно бе станал място, където хората да си готвят, но както винаги всички подробности липсват. Колко души са живели тук? Кои са били? Къде са отишли? В другия край на салона двойна врата водеше към коридор с класни стаи, слънцето се изливаше по пода през разбития вход в края.

Било е малко училище, шест класни стаи. Подът, обсипан с изпочупени стъкла, неразпознаваеми боклуци, останките от папки и учебници. Проправяха си път през стаите, търсеха, но имаше само разруха и безпорядък. Слоеве графити, нечетими имена в пухкави, стичащи се букви по черните дъски, стари послания: „Джасмин Л., ако видиш това, иди в къщата на баща ми на брега. — Бен“. Преобърнати чинове. Огън бе почернил ъгъла на една стая преди някой да го угаси или пък сам да утихне. Музикалната стая веднага се познаваше по купчината изкривени стойки за ноти на пода. Нотите ги нямаше — вероятно бяха послужили като подпалки за огъня в салона, нямаше и инструменти. Но Виола откри половин буркан колофон в един килер, а Кирстен намери мундщук за флейта, затрупан от боклук. Думи със спрей на северната стена: „Краят дойде.“

— Ама адски си е плашещо — каза Виола.

Джаксън се появи на вратата.

— В мъжката тоалетна има скелет.

Огъст се намръщи.

— Колко стар?

— Стар. С дупка от куршум в черепа.

— Какво си търсил в тоалетните?

— Надявах се да има сапун.

Огъст кимна и изчезна по коридора.

— Какво прави? — попита Виола.

— Обича да казва по някоя молитва за умрелите. — Кирстен беше клекнала на пода и ровичкаше отломките със счупена линия. — Помогни ми да проверим шкафчетата преди да си тръгнем.

Но всяко ученическо шкафче беше опразнено, вратите увиснали и криви. Кирстен взе няколко мухлясали папки да разгледа лепенките и флумастерните заклинания — „Лейди Гага е дъ бест“, „Ева + Джейсън = ВНЛ“, „Аз ♥ Крис“ и т.н. — и в някой по-хладен ден би прекарала повече време тук с вечния интерес към всякакви следи от изгубения свят, но въздухът беше гнусен и застоял, жегата непоносима, и когато Огъст се върна от тоалетната, тя с облекчение излезе на слънцето и ветреца, и песента на щурците.

— Леле Боже — каза Джаксън, — не знам вие двамата как издържате на такива места.

— Като за начало не влизаме в обществени тоалетни — каза Огъст.

— Само исках малко сапун.

— Да, но беше тъп ход. Винаги екзекутират някого в тоалетната.

— Ами да, както казах, не знам как издържате.

Издържаме, защото бяхме по-млади от теб, когато всичко свърши, помисли си Кирстен, но не достатъчно млади, че съвсем нищо да не помним. Защото не остава много време, защото вече всички покриви се рутят и скоро никоя от старите сгради няма да е безопасна. Защото вечно търсим бившия свят, преди всички следи от този бивш свят да изчезнат. Но беше прекалено сложно да обяснява всичко това и вместо да му отговори, само сви рамене.

 

 

Симфонията си почиваше под дърветата край пътя. Повечето хора дремеха. Елинор показваше на Оливия как да си направи венец от маргаритки. Кларинетът мудно минаваше през поредица от йога пози, докато диригентката и Гил разглеждаха една карта.

— Мундщук! — каза първата флейта, когато Огъст показа откритията им; от цялата Симфония Огъст най-много я дразнеше, но сега тя даже плесна с длани и метна ръце около врата му.

— Какво имаше в училището? — попита Александра, когато конете бяха впрегнати и Симфонията пак потегли. Много искаше да ходи по къщите с Кирстен и Огъст, но Кирстен не й даваше да идва.

— Нищо кой знае какво — каза Кирстен. Внимаваше да не мисли за скелета в мъжката тоалетна, очите й — на пътя. — Само онзи мундщук и много боклуци.

21.

Интервюто от петнайсета година, продължение:

ФРАНСОА ДИАЛО: Ако не се лъжа, ти си била много малка, когато дойде грузинският грип, когато се случи сривът.

КИРСТЕН РЕЙМОНД: Бях на осем.

ДИАЛО: Извинявай, това ми е малко като мания, когато говоря с хора, които са били деца тогава, по времето на срива, и не знам как точно да го кажа, но ме интересува за какво си мислиш, когато размишляваш как светът се е променил през твоя живот.

РЕЙМОНД: [мълчи]

ДИАЛО: Или иначе казано…

РЕЙМОНД: Разбрах въпроса. Предпочитам да не отговарям.

ДИАЛО: Добре. Хубаво. Любопитно ми е за татуировката ти.

РЕЙМОНД: Текстът на ръката ли? „Да оцелееш не е достатъчно“?

ДИАЛО: Не, не, другата. Двата черни ножа на дясната ти китка.

РЕЙМОНД: Знаеш какво означават такива татуировки.

ДИАЛО: Но може би ще ми кажеш поне…

РЕЙМОНД: Няма да говоря за това, Франсоа, а и знаеш, че не бива да питаш.

22.

Когато Кирстен се замисляше как се е променил светът през живота й, мислите й рано или късно се връщаха към Александра. Тя знаеше как да стреля, но светът се смекчаваше. Имаше прилична възможност, помисли си Кирстен, Александра да изживее живота си, без да убие никого. Тя беше по-млада петнайсетгодишна, отколкото Кирстен някога е била.

Сега Александра ходеше умълчана и намусена, задето не й бяха позволили да се включи в експедицията до училището. Симфонията вървя до след залез, струпаха се облаци и въздухът ги притискаше отгоре, струйки пот се стичаха по гърба на Кирстен. В късния следобед небето стана ниско и тъмно. Движеха се през селски район, не се виждаха никакви алеи към къщи. Тук-там по пътя имаше проядени от ръжда коли, изоставени, където им е свършил бензинът, и фургоните ги заобикаляха внимателно. Разнесоха се светкавици и гръмотевици, първо далечни, после близки. По здрач изчакаха под дърветата край пътя да отмине дъждът, опънаха палатките си на мократа земя, когато престана.

 

 

— Снощи сънувах, че виждам самолет — прошепна Дитър.

Лежаха на метър един от друг в мрака на палатката му. Не са били нищо повече от приятели — Кирстен някак неясно го възприемаше като роднина — но преди година нейната трийсетгодишна палатка най-накрая се беше разпаднала и още не бе успяла да си намери нова. По очевидни причини вече не делеше една палатка със Саид, затова гостуваше на Дитър, който имаше една от най-големите палатки в Симфонията. Кирстен чуваше тихи гласове отвън, тубата и първата цигулка на пост. Неспокойните движения на конете, затворени между трите фургона за по-сигурно.

— От колко отдавна не се бях замисляла за самолети.

— Това е, защото си толкова млада. — Лека острота в гласа му. — Нищо не помниш.

— Помня разни неща. Естествено, че помня. Бях на осем.

Дитър бил на двайсет, когато светът свърши. Основната разлика между него и Кирстен беше, че Дитър помнеше всичко. Тя го слушаше как диша.

— Оглеждах се дали ще мине някой — каза той. — Мислех си за страните отвъд океана, чудех се дали някоя от тях някак е била пощадена. Ако видех някой самолет, това щеше да означава, че някъде все още излитат. Цяло десетилетие след пандемията продължавах да гледам небето.

— Хубав сън ли беше?

— Насън бях толкова щастлив — прошепна той. — Вдигнах поглед и ето го, самолетът най-после беше дошъл. Някъде все още имаше цивилизация. Паднах на колене. Разплаках се и се засмях, после се събудих.

Тогава отвън се чу глас, някой ги извика.

— Втора смяна — прошепна Дитър. — Ние сме.

Първата смяна лягаше да спи. Нямаха какво да докладват.

— Само проклети дървета и сови — измърмори тубата. Втората смяна се разбра за обичайната схема: Дитър и Саид ще огледат пътя на километър назад, Кирстен и Огъст ще останат да пазят лагера, четвъртата китара и обоят ще огледат на километър напред. Съгледвачите тръгнаха по посоките си, а Кирстен остана сама с Огъст. Обиколиха периметъра на лагера и застанаха на пътя, като се ослушваха и оглеждаха за някакво движение. Облаците се разкъсваха и разкриха звездите горе. Кратък проблясък на метеор или може би на падащ сателит. Така ли са изглеждали самолетите през нощта, тънки ивици светлина на небето? Кирстен знаеше, че са летели със стотици километри в час, немислими скорости, но не знаеше как биха изглеждали тези стотици километри в час. Гората беше пълна с малки шумове; дъждовна вода, капеща от дърветата, движения на животни, лек ветрец.

Не си спомняше как изглеждаха самолетите в полет, но помнеше, че веднъж беше в самолет. Споменът беше по-ярък от повечето други от времето преди срива, което според нея значеше, че е било много близо до края. Сигурно е била на седем-осем години и отиваше в Ню Йорк с майка си, макар че не помнеше защо. Помнеше как летя обратно към Торонто през нощта, майка й пи нещо с кубчета лед, които тракаха в чашата и блестяха на светлината. Помнеше напитката, но не и лицето на майка си. Притисна чело в прозореца и видя снопове и точици светлина в мрака, разпръснати съзвездия, свързани с пътища или пък самотни. Тази красота, тази самота, мисълта за всички онези хора, които следват живота си, всяка светеща тераса, бележеща още една къща, още едно семейство. Тук, на този път в гората, две десетилетия по-късно облаците се отместиха и разкриха луната, а Огъст я погледна във внезапната светлина.

— Косъмчетата на врата ми настръхнаха — промърмори той. — Мислиш ли, че сме сами?

— Нищо не съм чула.

Направиха още едно бавно кръгче около лагера. Едва доловими гласове от една-две палатки, въздишките и тихите движения на конете. Слушаха и гледаха, но пътят беше тих и спокоен. Тя не чуваше нищо, освен гората.

— Има моменти, когато ми се иска да спра — прошепна Огъст. — Ти мислила ли си си някога да спреш?

— Искаш да кажеш вече да не пътувам?

— Мислила ли си си го? Сигурно има по-сигурен живот от това нашето.

— Е, да, ама в кой друг живот ще мога да играя Шекспир?

Точно тогава се чу звук, смущение, преминало по повърхността на нощта, бързо като камък, пуснат във вода. Вик, внезапно прекъснат? Дали някой беше изкрещял? Ако беше сама, Кирстен може би щеше да реши, че й се счува, но когато погледна Огъст, той й кимна. Звукът се беше разнесъл отнякъде далеч по пътя, по който бяха дошли. Стояха неподвижно и слушаха напрегнато, но не чуха нищо.

— Трябва да събудим третата смяна. — Кирстен извади двата си най-добри ножа от пояса. Огъст изчезна между палатките. Чу приглушения му глас: „Не знам, някакъв звук, може би глас назад по пътя, трябва да ни смените, за да идем да проверим“ и две сенки се появиха да ги заместят, като се прозяваха и пристъпваха несигурно.

Огъст и Кирстен тръгнаха възможно най-бързо и тихо по посока на звука. Гората беше тъмна маса от двете страни, жива и изпълнена с неразгадаеми шумоления, сенки като мастило под блясъка на луната. Сова прелетя ниско над пътя пред тях. Миг по-късно се чу далечно пърхане на малки криле, птици, събудени от сън, на фона на звездите се издигнаха и завъртяха черни точки.

— Нещо ги стресна — каза Кирстен тихо, устата й близо до ухото на Огъст.

— Совата? — Гласът му също толкова тих.

— Тя май летеше в друга посока. Птиците бяха по̀ на север.

— Дай да почакаме.

Зачакаха в сенките край пътя, като се опитваха да дишат тихо и да гледат навсякъде едновременно. Клаустрофобията на гората. Първите няколко дървета видими пред нея, безцветни контрасти на черна сянка и бяла лунна светлина, а отвъд това цял един континент, непрекъснати диви земи от океан до океан с толкова малко хора, останали между бреговете. Кирстен и Огъст гледаха пътя и гората, но ако нещо ги гледаше тях, то не се виждаше.

— Хайде да идем по-натам — прошепна Огъст.

Продължиха предпазливо напред по пътя, а Кирстен стискаше ножовете толкова силно, че сърцето й туптеше в дланите. Вървяха много след точката, докъдето трябваше да стигнат съгледвачите, три километра, четири, търсеха следи. Когато се разсъмна, се върнаха по същия път, безмълвни в свят на буйни птичи песни. Нямаше и следа от съгледвачите, нищо по края на гората, никакви стъпки, никакви следи от големи животни, никакви очевидно счупени клони, нито кръв. Все едно някой беше грабнал Дитър и Саид от лицето на земята.

23.

— Просто не разбирам — каза тубата сутринта след няколко часа в търсене на Саид и Дитър.

Никой не разбираше. Никой не отговори. Изчезването беше непонятно. Не намериха никакви следи. Симфонията търсеше на групи от по четирима, безрадостно, методично, но гората беше гъста и задръстена с шубраци; може да са минали на метър от Дитър и Саид, без да разберат. В онези първи часове имаше моменти, когато Кирстен се хващаше в мисли, че сигурно само нещо не са се разбрали, че Дитър и Саид някак са ги подминали в мрака, някак са объркали посоката по пътя, че всеки момент ще се появят и ще се заизвиняват, но съгледвачите бяха обходили километри от пътя в двете посоки. Отново и отново Кирстен застиваше в гората и се ослушваше. Гледаше ли я някой? Ей сега някой не настъпи ли клонка? Но единствените звуци бяха от другите търсещи групи и всички се чувстваха сякаш някой ги наблюдава. Срещаха се периодично в гората и по пътя, поглеждаха се и не казваха нищо. Бавният ход на слънцето по небето, въздухът над пътя на треперещи вълни от жегата.

Когато започна да се свечерява, се събраха при първия фургон, който някога е бил пикап форд с дълга база. „Защото да оцелееш не е достатъчно“, думи, изрисувани на платнището в отговор на въпроса, който преследваше Симфонията, откакто беше тръгнала по пътя. Думите бяха много бели в спускащата се нощ. Кирстен стоеше до Бърнстейн, любимия кон на Дитър, и го докосваше с длан. Той я гледаше с огромно тъмно око.

— Толкова дълго пътувахме заедно — каза диригентката.

Има определени свойства на светлината, които замъгляват годините. Понякога, когато Кирстен и Огъст бяха заедно на пост на разсъмване, тя го поглеждаше под първите лъчи и за един кратък миг виждаше как е изглеждал като момче. Тук, на този път, диригентката изглеждаше много по-стара, отколкото преди час. Прокара ръка през късата си сива коса и продължи:

— За всички тези години има четири случая, когато членове на Симфонията са били откъснати от останалите и всеки път са следвали протокола за раздяла, и сме се събирали в крайната цел. Александра?

— Да?

— Би ли казала протокола за раздяла? — Всички го знаеха наизуст.

— Никога не пътуваме без ясна цел — каза Александра. — Ако някога се отделим или отделите от Симфонията по пътя, отивате в тази крайна цел и чакате.

— И каква е настоящата цел?

— Музеят на цивилизацията в летището на Севърн.

— Да. — Диригентката замълча и ги огледа. Сега гората беше плътна сянка, но в небесния коридор над пътя все още имаше светлина, последното розово на залеза, изпъстрил облаците. — На пътя съм от петнайсет години, а Саид е с мен от дванайсет. Дитър от още по-дълго.

— Беше с мен в началото — каза Гил. — Заедно излязохме от Чикаго.

— Нямам никакво желание да ги оставям. — Очите на диригентката блестяха. — Но няма да изложа и останалите на опасност, като останем тук още един ден.

Тази нощ пазиха на двойни смени, групи от четирима, вместо двама, а на другия ден тръгнаха преди изгрев. Въздухът беше влажен между стените на гората, облаците като мрамор над главите им. Дъх на борове. Кирстен вървеше до първия фургон и се опитваше да не мисли за нищо. Имаше чувството, че е попаднала в ужасен сън.

 

 

Спряха в късния следобед. Трескавите лета на този век, тази невъзможна жега. Езерото блещукаше през дърветата. Това е било едно от онези места, които не бяха точно предградия, не бяха и извън града, а междинен район, където къщите бяха на залесени парцели. Вече им оставаха не повече от три дни до летището. Кирстен седеше на един дънер, подпряла глава на ръцете си и мислеше: Къде сте, къде сте, къде сте, и никой не я закачаше, докато Огъст не дойде да седне наблизо.

— Съжалявам — каза той.

— Мисля, че са ги отвлекли — отвърна тя, без да вдига глава, — и само се сещам за думите на пророка в Света Дебора, онова за светлината.

— Аз май не го чух. Събирах багажа.

— Наричат се светлината.

— И какво?

— Ако ти си светлината — каза тя, — значи враговете ти са мрак, нали така?

— Сигурно.

— Щом ти си светлината, щом враговете ти са мрак, значи няма нещо, което да не можеш да оправдаеш. Няма нещо, след което да не оцелееш, защото няма нещо, което не би направил.

Той въздъхна и каза:

— Можем само да се надяваме. Да очакваме, че работата ще се изясни.

Но четири групи отидоха да търсят вечеря, а се върнаха само три и половина.

— Обърнах се и я нямаше — каза Джаксън за Сидни, кларинета.

Беше се върнал в лагера сам и разтреперан. Намерили поток на половин километър назад по пътя, по който бяха дошли. Той коленичил на брега да напълни манерката и когато вдигнал поглед, нея я нямало. Да не е паднала в реката? Не, каза, щял да чуе плисъка, а и бил надолу по течението, така че щяла да мине покрай него. Потокът бил малък, а бреговете не били стръмни. Около тях били само горите, чувството, че някой ги наблюдава. Извикал я, но не се обадила. Тогава забелязал, че птичите песни са спрели. Гората притихнала.

Известно време след като приключи разказа си, никой не проговори. Симфонията се събра около него.

— Къде е Оливия? — попита Лин изведнъж. Оливия беше в багажника на първия фургон, играеше си с парцалена кукла. — Искам да си ми пред очите — прошепна й Лин. — Не само да те виждам, а да си ми под ръка. Разбираш ли ме?

 

 

— Беше близка с Дитър — каза първият обой.

Беше вярно и всички мълчаливо се замислиха за кларинета и се разровиха в спомените си за следи. Напоследък държеше ли се нормално? Никой от тях не беше сигурен. Какво значеше да се държиш нормално в такива немислими дни? Как би трябвало да се държи човек?

— Сякаш някой ни преследва като дивеч — каза Александра.

Изглеждаше възможно. Кирстен погледна през рамо към сенките на дърветата. Организираха група за търсене, но се стъмни. Изглеждаше прекалено опасно да палят огън, затова вечеряха от запасите сушена храна — заешко и ябълки — и легнаха за неспокоен сън. На сутринта се забавиха с пет часа, търсиха, но не можаха да я намерят. Потеглиха в поредния зноен ден.

— Логично ли ти се струва всичките да са били отвлечени? — Огъст ходеше до Кирстен. — Дитър, Саид, кларинетът.

— Как би могъл някой да ги надвие толкова тихо? — Нещо я стягаше в гърлото. Беше й трудно да говори. — Може би просто са си тръгнали.

— И са ни оставили?

— Да.

— Че защо?

— Не знам.

По-късно през деня някой се сети да претърси вещите на кларинета и откри бележка. Началото на писмо: „Мили приятели, чувствам се неизмеримо отпаднала и отидох да си почина в гората.“ Само толкова. Съдейки по датата, или е било написано преди единайсет месеца, или кларинетът не е знаела нито годината, нито месеца — едно от двете. И двата варианта бяха възможни. Това беше ера, в която точните дати рядко бяха от значение и за да се следят, бе нужно известно усилие. Бележката беше сгъвана и разгъвана многократно, и протъркана по гънките.

— Изглежда по-скоро теоретична — каза първото чело. — Все едно я е написала преди година, а после е размислила. Нищо не доказва.

— Само ако приемем, че я е писала миналата година — каза Лин. — Може да я е написала и миналата седмица. Според мен показва намерение за самоубийство.

— Къде бяхме преди година? Някой спомня ли си?

— В Макино Сити — каза Огъст. — Нови Петоски, Ист Джордън, всички онези малки местенца по брега на път за Нова Сарния.

— Не помня преди година да е изглеждала различно — каза Лин. — Беше ли тъжна?

Никой не беше сигурен. Всички смятаха, че е трябвало да й обръщат повече внимание. Съгледвачите отново докладваха, че на пътя няма никой, нито пред тях, нито зад тях. Човек не може да не си представи, че някой го наблюдава от гората.

 

 

Какво беше Симфонията без Дитър и кларинета, и Саид? Кирстен приемаше Дитър като по-голям брат, осъзна тя, може би братовчед, постоянен елемент от живота й и от живота на Симфонията. В някакъв абстрактен смисъл изглеждаше невъзможно Симфонията да продължи без него. Никога не е била близка с кларинета, но отсъствието се усещаше. Вече говореше със Саид само колкото да се кара с него, но мисълта, че може да е пострадал, беше чиста агония. Дишането й беше слабо и накъсано, а сълзите — тихи и постоянни.

По-късно през деня откри сгънато листче в джоба си. Разпозна почерка на Огъст.

Фрагмент за приятел —

напусне ли душата ти света, ще те последвам и

        ще те намеря.

Моят космически кораб е застинал безмълвно

        в нощта.

Досега не беше виждала поезията му и беше невероятно трогната от думите.

— Благодаря ти — каза му, когато пак го видя.

Той кимна, но не отговори.

 

 

Местността стана по-дива, къщите оредяха. На три пъти трябваше да спрат, за да местят паднали дървета. Използваха двуръчни триони и работеха възможно най-бързо, дрехите им се пропиха с пот; съгледвачите оглеждаха пътя и гората, стряскаха се от тихи звуци и насочваха оръжията си натам. Кирстен и Огъст отидоха по-далече въпреки възраженията на диригентката. На по-малко от километър след спрелите фургони откриха зелена равнина.

— Голф игрище — каза Огъст. — Знаеш какво значи това.

Веднъж в сградата на клуба на едно голф игрище бяха намерили две пълни бутилки шотландско уиски и консерва коктейлни маслини, по чудо все още годни, и оттогава Огъст се опитваше да повтори този успех.

Клубът се намираше в края на дълга алея, закрит от редица дървета. Беше изгорял, покривът беше провиснал като парче плат от трите оставащи стени. Колички за голф лежаха обърнати на една страна в тревата. Сега небето притъмняваше и в оставащата светлина преди бурята по-голямата част от интериора на клуба не се виждаше в тъмното, само отблясъци от разбити стъкла под някогашните прозорци. Беше прекалено опасно да влязат при този полусрутен покрив. В другия край намериха изкуствено езерце с изгнил кей, блещукащо движение под повърхността. Върнаха се до фургоните за рибарски такъми. Първото и третото чело режеха последното паднало дърво.

Обратно на игрището; в езерото имаше толкова много риби, че беше възможно да се ловят с мрежа и да се изгребват от пренаселената вода. Бяха малки и кафеникави, неприятни на допир. Гръмотевици в далечината, а скоро след това първите капки дъжд. Огъст, който винаги си носеше инструмента, уви калъфа на цигулката си с парче найлон, което държеше в чантата си. Работеха в пороя — Кирстен влачи мрежата през водата, Огъст реже и чисти. Знаеше, че тя не понася да чисти риби — бе видяла нещо на пътя в първата година след напускането на Торонто, бегли впечатления от някаква картинка, която не можеше да си спомни точно, но й се повдигаше, когато се опитваше да се замисли — и той винаги проявяваше разбиране. Едва го виждаше в дъжда. За миг-два беше възможно човек да забрави, че липсват трима души. Когато най-после бурята утихна, напълниха мрежата с риба и я понесоха обратно по алеята. От пътя се издигаше пара. Намериха мястото, където падналите дървета бяха срязани и издърпани от пътя, но Симфонията беше потеглила.

— Сигурно са минали по пътя, докато сме ловили рибата — каза Огъст.

Това беше единственото разумно заключение. Преди да се върнат с мрежата до игрището, бяха уговорили точния маршрут с диригентката. Езерото беше достатъчно далеч от пътя, за да не видят Симфонията, както бяха скрити зад сградата на клуба, а бурята вероятно е заглушила звука от минаващите фургони.

— Бързо са се движили — каза Кирстен, но стомахът й се беше свил, а Огъст подрънкваше с шепата монети в джоба си. Нещо не се връзваше. Защо Симфонията би пътувала в пороя, освен ако не се е случило нещо неочаквано и неотложно? Бурята беше измила следите от пътя, листа и клони, разхвърляни по асфалта, а жегата пак се надигаше. Сега небето имаше начупен вид, сини петна между облаците.

— Рибата ще се развали много бързо в тази жега — каза Огъст.

Изпита колебание. Всяка клетка в тялото й жадуваше да последва Симфонията, но през деня беше по-безопасно да накладат огън, а и не бяха яли нищо, освен по едно-две късчета сушено заешко сутринта. Събраха дърво за огън, но, разбира се, всичко беше мокро и им отне дълго време да запалят дори съвсем малък пламък. Огънят пушеше силно, лютеше им на очите, докато готвеха, но поне димът замести миризмата на риба по дрехите им. Изядоха колкото риба можаха, взеха останалото в мрежата и с леко гадене потеглиха по пътя, покрай голф игрището, покрай няколко къщи, очевидно разграбени преди години, и съсипани мебели, пръснати по дворовете. След време захвърлиха рибата — разваляше се на жегата — и ускориха ход, вървяха колкото можеха по-бързо, но Симфонията още не се виждаше, а сигурно досега щяха да забележат някаква следа от тях, отпечатъци от копита или обувки, или следи от колела по пътя. Не говореха.

Почти по здрач пътят мина под надлез на магистрала. Кирстен се качи да огледа отгоре с надеждата, че Симфонията може би е съвсем малко по-напред, но пътят се извиваше покрай далечното сияние на езерото и се губеше зад дърветата. Магистралата представляваше километри плътно задръстване; между колите вече растяха малки дръвчета и небето се отразяваше в хиляди стъкла. На шофьорското място на най-близката кола имаше скелет.

Пренощуваха под едно дърво близо до надлеза, двамата един до друг върху парчето найлон на Огъст. Кирстен спа неспокойно, при всяко будене усещаше празнотата на околността, липсата на хора, животни и фургони наблизо. Адът е липсата на хората, за които копнееш.

24.

На втория ден без Симфонията Кирстен и Огъст се натъкнаха на колона автомобили на банкета на пътя. Беше късно утро и жегата нарастваше, тишина се спускаше над земята. Бяха изгубили езерото от поглед. Колите хвърляха извити сенки. Бяха опразнени, никакви кости по седалките, нито изоставени вещи, което предполагаше, че някой живее наблизо и минава по този маршрут. Час по-късно стигнаха до една бензиностанция, самотна ниска сграда край пътя с все още стърчаща табела с жълта мида — тук колите бяха нагъсто, препречили се една друга при колонките. Имаше една с цвят на разтопено масло и с черни букви отстрани. Чикагско такси, осъзна Кирстен. В последните дни някой беше спрял едно от последните таксита в разбунтувалия се град, беше договорил цена и бе побягнал на север. Две ясни дупки от куршум в шофьорската врата. Излая куче и двамата застинаха с ръце на оръжията.

Човекът, който излезе с един голдън ретривър иззад сградата, беше на около шейсет, с много късо подрязана сива коса и сковани движения, които предполагаха стара рана, в ръката му — пушка. Имаше някакъв сложен белег на лицето.

— Да помогна нещо? — попита.

Тонът му не беше враждебен и това беше удоволствието да си жив в двайсета година, тази по-спокойна епоха. През първите десет-дванайсет години след срива щеше да е много по-вероятно да ги застреля на място.

— Само минаваме — каза Кирстен. — Няма да ви навредим. Тръгнали сме към Музея на цивилизацията.

— Това пък къде е?

— Летището на Севърн.

Огъст мълчеше до нея. Не обичаше да говори с непознати.

Човекът кимна.

— Там има ли хора още?

— Надяваме се приятелите ни да са там.

— Изгубихте ли ги?

— Да — каза Кирстен. — Изгубихме ги.

Огъст въздъхна. Липсата на Симфонията по този маршрут беше очевидна от известно време. Бяха минали участъци с мека пръст без никакви следи. Никакви конски изпражнения, никакви скорошни бразди от колела, нито от стъпки, изобщо никакви следи, че двайсетина души, три фургона и седем коня са някъде напред по този път.

— Ех. — Човекът поклати глава. — Лоша работа. Съжалявам, че е станало така. Между другото, аз съм Фин.

— Аз съм Кирстен. Това е Огъст.

— Това калъф за цигулка ли е? — попита Фин.

— Да.

— От оркестъра ли сте избягали?

— Те избягаха от нас — рече Кирстен бързо, защото видя как Огъст стисна юмруци в джобовете си. — Сам ли сте тук?

— Не, разбира се — каза Фин и Кирстен осъзна грешката си.

Дори в тази по-спокойна ера, кой би признал, че го превъзхождат числено? Очите му се спряха на ножовете на Кирстен. На нея й беше трудно да не зяпа белега на лицето му. От такова разстояние не можеше да прецени, но линиите изглеждаха правилни.

— Но това не е селище?

— Не е. Не бих го нарекъл селище.

— Извинявайте, просто ми е любопитно. Не срещаме много като вас.

— Като мен?

— Които не живеят в някое градче — каза Кирстен.

— Аха. Ами да. Тук е спокойно. А онова място, за което казахте, онзи музей — знаете ли нещо за него?

— Не — каза Кирстен. — Но приятелите ни бяха тръгнали натам.

— Чух, че там се пазели артефакти от стария свят — каза Огъст.

Човекът се засмя, звук като кучи лай. Кучето го погледна със загрижено изражение.

— Артефакти от стария свят — каза той. — А бе, деца, огледайте се, в целия свят се пазят такива стари артефакти. Кога за последно видяхте нова кола?

Двамата се спогледаха, но не казаха нищо.

— Ама както и да е — каза Фин, — отзад има помпа, ако искате да си напълните манерките.

Благодариха му и тръгнаха след него. Зад бензиностанцията имаше две малки деца, червенокоси близнаци на осем или девет години с неопределен пол, които белеха картофи. Бяха боси, но дрехите им бяха чисти, косата им добре подстригана; гледаха непознатите, докато се приближаваха. Кирстен се зачуди, както винаги, когато видеше деца, дали е по-добре или по-зле никога да не си познавал друг свят; освен този след грузинския грип. Фин посочи една ръчна помпа, издигната на плоча над пръстта.

— Срещали сме се — каза Кирстен. — Нали? Не бяхте ли в Света Дебора край Водата преди две години? Помня едни малки червенокоси близнаци, които ме следваха из града, когато излизах на разходка.

Фин се стегна и трепването на ръката му й подсказа, че беше на косъм да вдигне пушката.

— Пророкът ли ви прати?

— Какво? Не. Не, нищо подобно. Само минахме през града.

— И заминахме възможно най-бързо — каза Огъст.

— Ние сме от Пътуващата симфония.

Фин се усмихна.

— Аха, това обяснява цигулката. Да, помня я Симфонията. — Отпусна пушката, моментът бе отминал. — Не мога да кажа, че съм голям почитател на Шекспир, но от години не бях чувал по-хубава музика.

— Благодаря — каза Огъст.

— Напуснахте града, след като пророкът го превзе ли? — попита Кирстен.

Огъст натискаше помпата, докато Кирстен държеше манерките им под чучура, пръски студена вода по ръцете й.

— Не съм срещал по-луди хора — каза той. — Адски опасни. Неколцина от нас си взеха децата и избягаха.

— Познавахте ли Шарли и Джеръми? — Кирстен завъртя капачките, прибра манерките в раницата си и в чантата на Огъст.

— Онези музикантите ли? Тя беше чернокожа, той — азиатец?

— Да.

— Не много. Казвахме си здрасти. Тръгнаха с бебето си няколко дена преди мен.

— Знаете ли къде са отишли?

— Нямам представа.

— Можете ли да ни кажете какво има нататък по пътя?

— Километри нищо. Едно-две пусти градчета, доколкото знам, вече няма никой там. След това само Севърн и езерото.

— Били ли сте там?

Вървяха обратно към пътя. Кирстен погледна крадешком лицето на човека и белегът й се изясни: стрелка с втора чертичка в долния край, символът, който беше боядисан на сградите в Света Дебора.

— В Севърн ли? Не и след срива.

— Как е? — попита Кирстен. — Да се живее тук, извън града?

— Тихо. — Фин сви рамене. — Преди осем или десет години не бих рискувал, но като изключим пророка, беше много тихо десетилетие. — Поколеба се. — Вижте, преди малко не ви казах всичко. Знам мястото, за което говорите, музея. Имало доста хора там.

— Не се ли изкушихте и вие да идете, след като напуснахте Света Дебора?

— Пророкът уж бил от там — каза той. — Онези на летището… Ами ако са негови хора?

 

 

Кирстен и Огъст вървяха и почти не говореха. Един елен пресече пътя пред тях, спря да ги погледне и се скри сред дърветата. Красотата на този свят, където почти всички са изчезнали. Ако адът са другите, то какво е свят без почти никакви хора? Може би скоро човечеството ще трепне и ще угасне, но за Кирстен тази мисъл беше по-скоро спокойна, отколкото тъжна. Толкова много видове се бяха появили и после изчезнали от тази земя; колко му е още един? Изобщо колко хора бяха останали вече?

— Белегът му — каза Огъст.

— Знам. И къде е Симфонията? Защо ще променят маршрута?

Огъст не отговори. Имаше поне десет причини Симфонията да се е отклонила от начертания път. Били са застрашени от нещо и са решили да обиколят отнякъде. Премислили са и са открили по-пряк маршрут и очакват Кирстен и Огъст да дойдат на летището. Направили са грешен завой и са се стопили в пейзажа.

 

 

В ранния следобед Огъст откри алея към къща. Почиваха си на сянка, когато той се изправи и прекоси пътя. Кирстен беше забелязала редица млади дървета там, но беше прекалено изморена и изнемощяла от жегата, за да помисли какво означават. Огъст застана на едно коляно и разрови земята.

— Чакъл — каза.

Беше алея, толкова обрасла, че почти беше изчезнала. Гората се разтваряше около поляна с двуетажна къща, две ръждиви коли и един пикап, отпуснати върху останките от гумите си. Изчакаха малко при последните дървета и гледаха, но не видяха движение.

Входната врата беше заключена, необичайна подробност. Обиколиха къщата, но и задната врата беше заключена. Кирстен се пребори с ключалката. Още щом влязоха в хола им стана ясно, че никой друг не беше влизал. На дивана бяха подредени възглавнички. На замъглената от прах масичка имаше дистанционни. Спогледаха се с еднакво вдигнати вежди над парцалите, които бяха вързали пред лицата си. От години не бяха попадали на недокосната къща.

В кухнята Кирстен прокара пръст по редицата чинии в сушилнята, взе няколко вилици за по-късно. На горния етаж имаше стая, някога принадлежала на дете. Въпросното дете още бе тук, чироз в леглото — Кирстен го зави през глава с едно одеяло, докато Огъст ровеше в банята долу — а на стената имаше снимка в рамка на момче и родителите му, всичките с грейнали усмивки и сияещи от живот, момчето в екип за детски бейзбол, а родителите му коленичили от двете му страни. Чу стъпките на Огъст зад нея.

— Виж какво намерих — каза той.

Беше открил метален космически кораб „Ентърпрайз“. Вдигна го на слънцето, лъщящо нещо с размер на водно конче. Тогава Кирстен забеляза плаката на Слънчевата система над леглото, Земята — малка синя точица близо до Слънцето. Момчето бе обичало както бейзбола, така и космоса.

— Давай да продължаваме — каза Кирстен след малко.

Огъст бе спрял погледа си на леглото. Тя излезе от стаята първа, за да може той да каже една от молитвите си, макар че може би молитва не беше точната дума. Когато шепнеше над мъртвите, изглежда говореше само на тях. „Надявам се накрая да си бил спокоен“, беше го чула да казва. Или: „Имаш много хубава къща. Извинявай, че ти взех ботушите.“ Или: „Където и да си, надявам се и семейството ти да е там.“ На детето в леглото говореше толкова тихо, че Кирстен не го чу. Единствените думи, които долови, бяха „горе при звездите“, след което бързо отиде в голямата спалня, за да не я хване, че подслушва, но видя, че Огъст вече е бил там — родителите на момчето бяха умрели в леглото си, а облак прах висеше във въздуха над тях, след като Огъст бе дръпнал завивките, за да покрие лицата им.

В банята до спалнята Кирстен затвори очи за секунда, докато щракне ключа на лампата. Нищо не стана, естествено, но както винаги, в тези моменти се мъчеше да си спомни какво е било, когато това движение бе работело: влизаш в някоя стая, натискаш ключа и стаята се облива в светлина. Проблемът беше в това, че не беше сигурна дали го помни или само си представя, че го помни. Прокара пръсти по бяло-синята порцеланова кутийка на плота, порадва се на редиците клечки за уши вътре, преди да си ги пъхне в джоба. Изглеждаха полезни за чистене на уши и музикални инструменти. Кирстен вдигна очи и срещна собствения си поглед в огледалото. Трябваше да се подстриже. Усмихна се, после нагласи усмивката си така, че да намали очевидността на най-скорошния си липсващ зъб.

Отвори един долап и видя купчина чисти хавлиени кърпи. Горната беше синя с бели патета, а в ъгъла беше зашита качулка. Защо родителите не бяха взели детето в леглото си, ако всички са били болни? Може би двамата бяха умрели първи. Не искаше да мисли за това.

Вратата на втората спалня беше затворена, а прозорецът открехнат, поради което килимът беше съсипан, но дрехите в гардероба бяха избегнали мириса на смъртта. Намери рокля, която й хареса, мека синя коприна и джобове, облече я, докато Огъст още беше в стаята на момчето. Имаше и булчинска рокля и черен костюм. Взе ги за костюми за актьорите. Това, което Симфонията правеше, което винаги правеха, беше да се опитват да омагьосват, а костюмите помагаха; животът на хората, които срещаха, беше труден и изпълнен със съсипваща работа; хора, които прекарваха цялото си време заети със задачата да оцелеят. Някои от актьорите смятаха, че Шекспир би бил по-достъпен, ако се обличаха в същите кърпени и избелели дрехи, които публиката носеше, но Кирстен смяташе, че има значение дали ще видят Титания в рокля, Хамлет с риза и вратовръзка. Тубата беше съгласен с нея.

— В новия свят е така — беше казал веднъж тубата, — има ужасяваща липса на елегантност.

Той разбираше от елегантност. Преди срива беше свирил във военен оркестър с диригентката. Понякога говореше за военните балове. Къде ли беше? Недей да мислиш за Симфонията. Недей да мислиш за Симфонията. Няма друго, освен това място, каза си тя, няма друго, освен тази къща.

— Хубава рокля — рече Огъст, когато я видя долу в хола.

— Старата миришеше на пушек и рибешки вътрешности.

— Намерих два куфара в мазето — каза той.

Тръгнаха всеки с по един куфар, кърпи, дрехи и купчина списания, които Кирстен искаше да прегледа по-късно, неотваряна кутия сол от кухнята и различни други предмети, които си мислеха, че може да използват, но първо Кирстен остана за няколко минути в хола, загледана в лавиците с книги, докато Огъст търсеше телевизионни програми или поезия.

— Нещо конкретно ли търсиш? — попита той, след като се отказа от търсенето.

Кирстен забеляза, че той обмисля дали да вземе дистанционното. Държеше го и натискаше копчетата безцелно.

— „Доктор Единайсет“, много ясно. Но съм съгласна и на „Скъпа В.“

Последното беше книга, която някак беше изгубила на пътя преди две-три години и оттогава се опитваше да намери друго копие. Книгата беше на майка й, купена точно преди края на всичко. „Скъпа В.: Неавторизиран портрет на Артър Леандър“. Бял надпис отгоре заявяваше статуса на книгата като бестселър номер едно. Снимката на корицата беше черно-бяла, Артър, погледнал през рамо, докато се качва в колата си. Изражението му можеше да означава всичко; малко изтерзано може би, но беше също толкова възможно някой да го беше извикал и той тъкмо да се е обръщал да го — или да я — види. Книгата се състоеше изцяло от писма, написани на приятелка, анонимната В.

Когато Кирстен беше напуснала Торонто с брат си, той й беше казал, че може да вземе една книга в раницата си, само една, и тя бе взела „Скъпа В.“, защото майка й й беше забранила да я чете. Брат й вдигна вежда, но си замълча.

25.

Някои от писмата:

Скъпа В.,

В Торонто е студено, но ми харесва, че живея тук. Това, с което не мога да свикна, е, че когато е облачно и ще вали сняг, небето изглежда оранжево. Оранжево. Знам, че е просто отразена светлина от града, но изглежда свръхестествено.

Напоследък си правя дълги разходки, защото след наема, пералнята и храната, не мога да си позволя транспорт, вчера намерих едно лъскаво пени в канавката и реших, че е късметче. Залепвам го с лепенка в това писмо. Неестествено лъскаво е, нали? Снощи за 19-ия си рожден ден отидох в един танцов клуб в центъра с 5 долара куверт. Безотговорно е да харча 5 долара за куверт, когато има толкова малко работа в ресторанта, но здраве да е, обичам да танцувам, ако ще и да нямам представа какво правя и сигурно изглеждам все едно получавам пристъп. Прибрах се с Кларк и той ми разправяше за едно експериментално представление, където актьорите носели огромни маски от папиемаше, което ми се стори яко, ама и малко превзето. Казах му на Кларк и той вика: Знаеш ли какво е превзето? Косата ти — и не целеше да ме обиди, но на сутринта приготвих закуска на един от съквартирантите, като в замяна той ме подстрига и мисля, че не е зле. Той е във фризьорско училище. Опашката я няма! Няма да ме познаеш! Обичам го този град и го мразя, и ми липсваш.

А.

Скъпа В.,

Снощи сънувах, че пак бяхме у вас и играхме маа джонг (така ли се пише?) с майка ти. Мисля, че всъщност сме играли само веднъж и знам, че и двамата бяхме напушени, но ми хареса с онези плочици. Както и да е. Тази сутрин се замислих какво ми харесва в къщата ти — онази зрителна измама с океана, как от хола изглеждаше все едно океанът е ей там на края на двора, но когато излезеш, се вижда скалата между тревата и водата, с онова паянтово подобие на стълба, което винаги адски ме е плашело.

Не че чак тъгувам по дома, но може би малко. Прекарвам много време с Кларк, който е в уроците ми по актьорско майсторство и мисля, че ще ти хареса. К. има пънкарска коса, наполовина обръсната, останалата розова. Родителите му искат да учи икономика или поне да вземе някаква полезна диплома, а К. ми каза, че по-скоро би умрял, отколкото да го направи, което изглежда малко крайно, но от друга страна си спомням как и аз си мислех, че по-скоро бих умрял, отколкото да остана на острова, та му казах, че разбирам. Тази вечер урокът беше хубав. Надявам се при теб нещата да са добре. Пиши скоро,

А.

Скъпа В.,

Помниш ли как слушахме музика в стаята ти в къщата над скалите? Мислех си колко хубаво беше тогава, макар че щях да заминавам за Торонто и ми беше и тъжно. Помня как гледах листата пред прозореца ти и се опитвах да си представя, че гледам небостъргачи и тогава какво би било, дали биха ми липсвали листата и т.н., пък после идвам в Торонто и точно пред прозореца ми — дърво, така че виждах само листа. Дървото е гинко, такова не съм виждал на запад. Хубаво е. Листата са с формата на ветрилца.

А.

Скъпа В.,

Ужасен актьор съм, в този град е зверски клинч и ми липсваш.

А.

Скъпа В.,

Помниш ли онази нощ, когато не спахме, за да видим кометата? Кометата Хякутаке, онази много студена мартенска нощ със слана, помня, че си шепнехме името пак и пак, Хякутаке, Хякутаке. Стори ми се красива — една светлинка, която си виси на небето. Но както и да е, тъкмо си мислех за нея и се питах дали и ти си спомняш нощта толкова ясно. Тук звездите не се виждат много.

А.

Скъпа В.,

Това не съм ти го казвал, но миналия месец в актьорския курс инструкторът ми рече, че съм малко безизразен, с което иска да каже, че съм ужасен актьор. Каза нещо неясно и почти мило за това колко е трудно понякога да се подобриш. Отговорих му: „Ще видите“, той ме изгледа изненадано и примигна, а през следващите три седмици не ми обръщаше внимание. Но снощи, докато си казвах монолога, вдигнах очи и той ме наблюдаваше, ама наистина ме наблюдаваше и усетих, че може би има надежда. Аз съм като човек в инвалидна количка, който гледа как другите тичат. Виждам какво е добра игра, а не мога съвсем да го постигна, но понякога съм толкова близо, В., много се старая.

Мислех си за острова. Някак си ми се струва в минало време, като сън, който съм сънувал някога. Ходя по улиците тук, шляя се по паркове, танцувам по клубове и си мисля: „Навремето се разхождах по плажа с най-добрата си приятелка В., навремето строях замъци с братчето си в гората, навремето всичко около мен беше дървета“ и всички тези верни неща ми звучат измислени, като приказка, която някой ми е разказал. Стоя на светофарите в Торонто и цялото онова място, имам предвид острова, ми се струва, че е друга планета. Не се обиждай, но ми е странно, като се замисля, че още си там.

Твой,

А.

Последно писмо, скъпа В., понеже не си ми отговаряла от четири месеца, а от пет не съм писал нищо по-дълго от пощенска картичка. Днес пристъпих навън и дърветата бяха избухнали в пролетен цвят, дали си мечтаех, че ти вървиш до мен по тези лъскави улици? (Извинявай, В., съквартирантът ми се прибра в щедро настроение и с отлична трева, а и съм малко луднал и самотен, не знаеш какво е да си толкова далече от дома, защото никога няма да го напуснеш, нали, В.?) По-рано си мислих, че за да опознаеш този град, първо трябва да останеш без пари, защото безпаричието (ама без пукната пара, като да нямаш два долара за метрото) те кара навсякъде да ходиш пеша, а така градът се вижда най-добре. Както и да е. Ще бъда актьор и ще бъда добър, това е важното, искам да направя нещо забележително, но не знам какво. Снощи го казах това на един от съквартирантите, а той се изсмя и каза, че съм млад, но всички остаряваме и всичко върви толкова бързо. Вече съм на 19.

Мисля да се явя на прослушване за една актьорска програма в Ню Йорк.

Нещо, за което си мисля от известно време и което ще прозвучи грубо и съжалявам: каза, че винаги ще ми бъдеш приятелка, но всъщност май не си. Съвсем наскоро го осъзнах. Изобщо не се интересуваш от моя живот.

Това ще излезе малко злобно, но не го пиша с такива чувства, В., само казвам един факт: ще ми се обадиш, само ако аз първо ти се обадя. Забелязала ли си? Ако се обадя и оставя съобщение, ще ми се обадиш, но никога няма да ми се обадиш първа.

И мисля, че това е нещо много гадно, В., когато се предполага, че сме приятели. Винаги се обръщам към теб. Все ми казваш, че си ми приятелка, но никога няма ти да се обърнеш към мен и мисля, че трябва да спра да се вслушвам в думите ти, В., и вместо това да се доверя повече на действията ти. Приятелят ми К. смята, че очакванията ми от приятелството са прекалено високи, но не мисля, че е прав.

Всичко добро, В. Ще ми липсваш.

А.

В.,

Минаха години (десетилетия?), откакто ти писах, но често съм си мислил за теб. Беше ми приятно да се видим по Коледа. Не знаех, че майка ми е решила да покани и други хора. Все го прави, когато съм там, може би за да се похвали с мен, макар че ако от нея зависеше, никога нямаше да напусна острова и щях да карам снегорина на баща ми. Беше неловко да се окажем в една стая, но беше чудесно отново да те видя и да си поприказваме малко след толкова много време. Четири деца! Не мога да си представя.

В интерес на истината, от години не съм писал на никого, не само на теб, и признавам, че съм изгубил тренинг. Но имам новина, голяма новина, и когато се случи, ти беше първата, на която исках да кажа. Ще се женя. Много е изведнъж. Не го казах на Коледа, защото още не бях сигурен, но сега съм и мисля, че е идеално. Казва се Миранда и всъщност е от острова, но се запознахме в Торонто. Тя е художничка, която рисува едни много красиви неща, малко като комикси. Другия месец ще дойде с мен в Лос Анджелис.

Как остаряхме толкова, В.? Помня как с теб строяхме замъци в гората, когато бяхме на пет. Можем ли пак да сме приятели? Ужасно много ми липсваш.

А.

Скъпа В.,

Странни дни. Чувството, че животът ми прилича на филм.

В., толкова съм дезориентиран, че не мога да ти опиша. В неочаквани моменти взимам и се замислям — как стигнах до тук? Как попаднах в този живот? Защото изглежда като малко вероятен резултат, когато погледна поредицата от събития. Познавам десетки по-талантливи от мен актьори, които така и не успяха.

Срещнах някого и се влюбих. Елизабет. Такава грация, такава красота, но много по-важно от това — една лекота, която не осъзнавах, че ми липсва. Ходи на курсове по история на изкуството, а основно работи като модел и снима филми. Ясно ми е, че не бива, В. Мисля, че Кларк знае. Снощи на вечеря (много неловко и в ретроспекция неблагоразумие, но тогава ми се стори добре; дълга история) в един момент вдигнах очи и той ме гледаше с един такъв поглед, все едно лично съм го разочаровал и осъзнах, че с право е разочарован. Сам се разочаровах. Не знам, В., голяма бъркотия е.

Твой,

А.

Скъпа В.,

Снощи Кларк дойде на вечеря за първи път от около шест месеца. Беше ми притеснено, отчасти защото сега не го намирам за толкова интересен, колкото когато бяхме на деветнайсет (нелюбезно от моя страна, че го признавам, но не може ли да сме искрени за това как хората се променят?) и отчасти защото последния път, когато беше тук, още бях женен за Миранда, а Елизабет беше просто още един гост за вечеря. Но Елизабет приготви печено пиле, много убедително влезе в ролята на домакиня от 50-те и мисля, че той я хареса. През цялата вечер показа най-светлия си блясък, беше много чаровна и т.н. Поне този път не препи.

Сещаш ли се за онзи учител по литература от гимназията, който беше луд фен на Йейтс? Ентусиазмът му малко те зарази и си спомням, че за известно време си беше залепила един цитат на стената в стаята в къщата на езерото и напоследък си мислех за него: Любовта е като лъвски зъб.

Твой,

А.

26.

— Е, не, кажи ми, че се майтапиш — възкликна Кларк, когато Елизабет Колтън се обади да му съобщи за книгата. Елизабет не се шегуваше. Още не я беше видяла — щеше да излезе чак след седмица — но доверен източник й казал, че и двамата се споменават вътре. Беше бясна. Мислеше да стигне до съд, но не знаеше кого точно да съди. Издателя? В.? Беше решила, че няма много смисъл да съди Артър, колкото и да й се искаше, защото сигурно и той не е знаел за книгата.

— Какво е писал за нас? — попита Кларк.

— Не знам. Но явно подробно описва всичките си приятелства и бракове. Приятелката ми използва думата „безпощадна.“

— Безпощадна — каза Кларк. — Може да значи какво ли не. — Но най-вероятно нищо добро, реши той. Никога не са описвали някого като безпощадно добър.

— Явно е обичал да описва хората в живота си. Поне имаше приличието да се ядоса, когато му се обадих.

Статичен шум по линията.

— И се казва „Скъпа В.“? — Кларк си записваше. Това беше три седмици преди пандемията. Все още имаха неописуемия лукс да се тревожат за книга с публикувани писма.

— „Скъпа В.“ Приятелката му Виктория.

— Вече не му е приятелка, предполагам. Утре ще му се обадя.

— Само ще започне да бръщолеви, да отклонява темата и да ги плете едни — каза тя. — А може би просто така си говори с мен. Случвало ли ти се е да говориш с него и да ти се стори, че играе?

— Всъщност трябва да затварям вече — каза Кларк. — Имам интервю в единайсет.

— След няколко дена ще дойда в Ню Йорк. Може би трябва да се видим и да обсъдим това.

— Добре, хубаво. — Не я беше виждал от години. — Кажи на асистентката си да говори с администратора ми и ще го уговорим.

След като затвори, мислеше единствено за „Скъпа В.“ Излезе от офиса без да погледне никого в очите, тъй потресен, че някак си не можеше да говори с колегите си — дали някой от тях беше чел книгата? — и излезе на Двайсет и трета улица. Искаше веднага да намери „Скъпа В.“ — все ще познава някой, който да може да му даде копие — но нямаше време преди срещата. Имаше оценка 360° на консултантска фирма за водни системи близо до Гранд Сентръл Стейшън.

През последните няколко години тези оценки му бяха станали специалитет. В центъра на всяка стоеше директор, когото клиентската компания се надяваше да подобри, наречен без ирония „мишената“. Настоящите мишени на Кларк включваха един продавач, който правеше милиони за компанията си, но крещеше на подчинените си, една очевидно гениална адвокатка, която работеше до три през нощта, но някак не успяваше да си спази сроковете, един директор по връзки с обществеността, чиито умения да работи с клиенти бяха правопропорционални на абсолютната му некадърност в управлението на екипа му. Всяка от оценките на Кларк включваше интервюта с десетина-дванайсет души, които работеха близо до мишената, после представяне на поредица доклади на мишената, все състоящи се от анонимни коментари от интервютата — първо положителните, за да смекчат удара от тежките критики — после последната фаза на проекта: няколко месеца наставления.

По Двайсет и трета улица нямаше много хора — беше още рано за обедната тълпа — но само му се изпречваха разни айфонски зомбита, два пъти по-млади от него, които се лутаха в съня си, залепили очи за екраните. Нарочно избута двама такива, ходеше по-бързо от обикновено, така дълбоко ядосан, че му идеше да блъска по стените, да тича с пълна скорост, да се хвърли на дансинга, макар че не го беше правил от двайсет години. Когато Артър танцуваше, някак си ръкомахаше почти в ритъм. Една жена спря внезапно на последното стъпало при метрото и той за малко да я блъсне, изгледа я, докато се плъзна покрай нея — тя не забеляза, загледала екрана си в захлас — и се качи на влака точно преди вратите да се затворят, първата малка благодат за деня. Задушаваше се в собствен сос чак до Гранд Сентръл, където изкачи стълбите през стъпало до един мраморен коридор малко встрани от голямата навалица, мина набързо през ухаещия на подправки Гранд Сентръл Маркет и после по свързващ проход към Грейбар Билдинг.

— Извинявайте, че закъснях — каза на човека, когото щеше да интервюира, а в отговор получи свити рамене и жест да седне на стола за посетители.

— Ако смятате, че две минути се брои за закъснение, няма да се разберем.

Това тексаски акцент ли беше? Далия беше на около четирийсет, с равно подрязана коса и очила с червени рамки, в тон с червилото й.

Кларк започна с обичайното представяне и встъпление за цялостната оценка, която правеха, мишената беше шефът й; как ще разговаря с петнайсет души и всичко ще е анонимно, коментарите разделени и подредени по категория в отделни доклади за подчинени, колеги и началници, с поне три във всяка група и т.н. Слушаше гласа си отдалеч и със задоволство забеляза, че звучи спокоен.

— Значи — каза тя, — ако съм разбрала правилно, идеята е да промените шефа ми.

— Ами да, работим по зони с потенциална слабост — каза Кларк. Отново си мислеше за „Скъпа В.“, защото нима недискретността не е точно слабост?

— Да го промените — настоя тя с усмивка.

— Ами може да се разглежда и така.

Тя кимна.

— Не вярвам в индивидуалното усъвършенстване.

— Аха — каза той. Хрумна му, че изглеждаше малко възрастна, за да говори като студентка по философия. — А тогава в индивидуалното подобрение?

— Не знам.

Тя се облегна в стола си със скръстени ръце и се замисли. Тонът й беше лек, но той вече усещаше, че в нея нямаше нищо лекомислено. Кларк си спомняше някои от грубите коментари, които колегите й бяха правили за нея в предишни интервюта, когато въпросите му засягаха екипа. Някой я беше нарекъл „малко различна“. Някой друг, спомни си той, беше използвал думата „напрегната“.

— Казахте, че от доста време се занимавате с това.

— От двайсет и една години — каза той.

— Тези хора, които наставлявате, все пак променят ли се? Имам предвид трайно и забележимо.

Той се поколеба. Всъщност се беше чудил за това.

— Променят поведението си — каза той. — Някои от тях. Често хората просто нямат представа, че според околните имат нужда да се подобрят в дадена насока, но после виждат доклада…

Тя кимна.

— Значи правите разлика между промяна на хора и промяна на поведения.

— Разбира се.

— Вижте сега — казва Далия. — Сигурно можете да наставлявате Дан и вероятно той ще покаже някаква промяна, ще се подобри в дадени насоки, но ще си остане същото безрадостно копеле.

— Безрадостно…

— Не, чакайте, не го пишете това. Ще се изразя по друг начин. Така, да допуснем, че вероятно ще се промени малко, ако го наставлявате, обаче пак ще бъде успял, но нещастен човек, който работи до девет часа всяка вечер, защото бракът му е ужасен и не иска да се прибира вкъщи, и не ме питайте откъде знам, всички знаят, ако бракът ти е ужасен, все едно имаш лош дъх — ако се доближиш достатъчно до някого, го усещаш. И тук вече по-скоро предполагам, но говоря за човек, който просто изглежда сякаш му се иска да е направил нещо различно в живота си, ама наистина каквото и да е друго — прекалявам ли?

— Не. Моля, продължете.

— Добре, харесвам си работата и не го казвам само защото шефът ми ще види коментарите, а между другото, не вярвам, че няма да познае кой какво е казал, ако ще и да е анонимно. Но както и да е, понякога се оглеждам и си мисля — и това може да прозвучи странно — че корпоративният свят сякаш е пълен с призраци. Но чакайте, ще се изразя по друг начин, родителите ми са в академичните среди и съм гледала отблизо този филм на ужасите; знам, че е същото като тук, така че може би по-справедливо би било да кажа, че светът на възрастните е пълен с призраци.

— Съжалявам, но нещо не разбирам…

— Говоря за тези хора, които са се оказали в един живот, вместо в друг и са адски разочаровани. Разбирате ли какво искам да кажа? Направили са каквото се е очаквало от тях. Искат да правят нещо друго, но вече е невъзможно, има ипотека, деца, каквото и да е, в капан са. Дан е така.

— Значи мислите, че не си харесва работата.

— Точно — каза тя, — но мисля и че дори не го осъзнава. Вероятно постоянно срещате такива хора. На практика високофункциониращи сомнамбули.

Какво беше това нещо в думите й, от което на Кларк му се доплака? Кимаше и записваше колкото може.

— Мислите ли, че би се определил като нещастен в работата си?

— Не, — каза Далия, — защото според мен хора като него смятат, че работата трябва да е робия с много редки моменти на щастие, но като казвам щастие, имам предвид по-скоро разсейване. Разбирате ли ме?

— Не, моля, пояснете.

— Добре, да кажем, че отиваш в бюфета и там има двама като теб, някой може би разказва смешна случка, смееш се малко, чувстваш се част от групата, всички са много забавни, връщаш се на бюрото си с нещо като, не знам, да го наречем приятна възбуда? Връщаш се на бюрото си с тази приятна възбуда, но към четири-пет часа денят се е превърнал в поредния ден и продължаваш така, очакваш края на работното време в пет, после уикенда, после онези две-три седмици платен отпуск годишно, ден след ден, и ето това се случва с живота ти.

— Да — каза Кларк.

В този момент го изпълни неизразим копнеж. Предния ден беше отишъл в бюфета и пет минути се смя на един колега, разиграващ скеч от снощното „Дейли шоу“.

— Ето това минава за живот. При мнозина това минава за щастие. Хората като Дан са като сомнамбули и нищо не може да ги разбуди.

Довърши интервюто, стисна й ръката и излезе през сводестото фоайе на Грейбар Билдинг към Лексингтън авеню. Въздухът беше студен, но той копнееше да е навън, далеч от другите хора. Тръгна по дълъг и обиколен маршрут, отклони се на две преки на изток от сравнителното спокойствие на Второ авеню.

Мислеше си за книгата, мислеше си и за думите на Далия за сомнамбулите и му хрумна странна мисъл: дали Артър беше видял, че Кларк е сомнамбул? Това щеше ли да е в писмата до В.? Защото наистина беше сомнамбул, осъзна Кларк, от известно време — от години — живееше полузаспал и по инерция; не точно нещастен, но кога за последен път усети истинска радост от работата си? Кога за последен път нещо наистина го разчувства? Кога за последен път усети вдъхновение или изумление? Искаше му се някак си да се върне, да намери хората с айфоните, които беше блъснал по-рано на тротоара, да им се извини — извинявайте, току-що осъзнах, че присъствам на света също толкова минимално, колкото и вие, нямах право да ви съдя — и му се искаше да се обади на всяка мишена от всеки доклад 360° и също да им се извини, защото е ужасно нещо да се появиш в нечий чужд доклад, сега това му беше ясно, ужасно нещо е да си мишена.

27.

Имаше един момент на земята, като се замислиш — почти невъзможен и дори по-кратък от момент, в сравнение с цялата история на човечеството; един миг, в който беше възможно да се изхранваш само като снимаш и интервюираш известни хора. Седем години преди края на света Джийвън Чодъри си уреди интервю с Артър Леандър.

Джийвън работеше като папарак вече няколко години и изкарваше поносимо нормални пари, но му беше дотегнало да дебне знаменитости иззад цветарниците по тротоарите или да ги чака с колата, затова се опитваше да стане развлекателен журналист, което му се струваше долнопробно, но не толкова долнопробно, колкото настоящата му професия.

— Познавам го този — каза той на един редактор, който няколко пъти беше купувал негови снимки, когато веднъж пиеха заедно и стана въпрос за Артър Леандър. — Гледал съм му всичките филми, някои по два пъти, дебнал съм го по целия град, снимал съм съпругите му. Ще го убедя да говори с мен.

Редакторът се съгласи да му даде шанс и в уречения ден Джийвън отиде в хотела и представи документите си на млада публицистка, застанала на пост пред входа на мезонета.

— Имате петнайсет минути — каза тя и го въведе.

Апартаментът беше с паркет и ярко осветен. Имаше стая с хапки в чиния на масата и няколко журналисти, които си гледаха телефоните; друга стая, в която беше Артър. Човекът, за когото Джийвън смяташе, че е най-добрият актьор от своето поколение, седеше в един фотьойл до прозореца с изглед към центъра на Лос Анджелис. Джийвън, който лесно разпознаваше скъпите неща, оцени тежестта на завесите, изисканата тапицерия на фотьойла, кройката на костюма на Артър. Нямаше причина, повтаряше си Джийвън, Артър да знае, че тъкмо той е снимал Миранда, но естествено, че имаше: само си мислеше колко глупаво бе постъпил онази нощ, като каза името си на Миранда. Цялата идея за развлекателен журналист беше грешка, това беше пределно ясно. Докато вървеше по паркета, му идваха разни щури мисли изведнъж да се престори, че му е лошо и да избяга преди Артър да го погледне, но актьорът само подаде ръка и се усмихна, когато публицистката ги представи. Името изглежда не говореше нищо на Артър, а явно и лицето не предизвика реакция. Джийвън се беше постарал да промени външния си вид. Беше обръснал бакенбардите. Беше махнал лещите и си беше сложил очила, като се надяваше, че му придават сериозен вид. Беше прекарал няколко часа в проучване. Седна във фотьойла срещу Артър и остави диктофона си на масичката между тях.

Предните два дни беше изгледал отново всичките филми на Артър и беше проучил още много неща. Но актьорът не искаше да говори за филма, в който се снимаше, нито за обучението си, нито от кого се е повлиял, нито какво го стимулира като актьор, нито дали още се смята за аутсайдер, както беше казал в едно от първите си интервюта преди няколко години. Отговори с по една сричка на първите три въпроса. Изглеждаше замаян и махмурлия. Сякаш не беше спал като хората от известно време.

— Е, кажете ми — рече той след неудобно дълго за Джийвън мълчание. Преди малко публицистката му беше пъхнала аварийно капучино в ръцете. — Как се става развлекателен журналист?

— Това от онези постмодернистични работи ли е? — попита Джийвън. — Където обръщате нещата и взимате интервю от мен, както онези знаменитости, които снимат папараците?

Внимавай, помисли си той. Разочарованието му, че Артър не проявява интерес към разговора, се превръщаше във враждебност, а под нея се криеха няколко по-големи въпроса, които не му даваха сън нощем: да интервюираш актьори беше по-добре, отколкото да ги дебнеш, но що за журналистическа кариера е това? Що за живот? Някои хора успяваха да вършат неща, които имаха някакво значение. Някои хора, например брат му Франк, в момента отразяваха войната в Афганистан за „Ройтерс“. Джийвън не искаше да е точно като Франк, но нямаше как да не се чувства все едно е взел няколко грешни завоя, в сравнение с него.

— Не знам — каза Артър. — Просто ми е любопитно. Как започнахте тази работа?

— Постепенно, а после внезапно.

Актьорът се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Постепенно, а после внезапно — повтори той. Замълча за момент. — Не, сериозно — каза след малко по-живо. — Винаги съм се чудил какво мотивира хора като вас.

— Парите, общо взето.

— Ясно, но няма ли по-лесна работа? Цялото това нещо с развлекателната журналистика… Така де, не казвам, че някой като вас е същият като папараците. — Благодаря, че обръщаш толкова малко внимание, помисли си Джийвън. — Знам, че не вършите същото като тях, но съм ги виждал едни… — Артър вдигна ръка, „секунда само“, и погълна половината си капучино. Очите му леко се разшириха от притока на кофеин. — Виждал съм някои да се катерят по дърветата. Не се шегувам. Беше по време на развода ми, горе-долу когато Миранда се изнесе. Мия чиниите, поглеждам през прозореца и някакъв кацнал горе с фотоапарат.

— Миете чинии?

— Да, прислужничката говореше с пресата, затова я уволних, а после миялната се счупи.

— Бедата не идва сама, а?

Артър се ухили.

— Харесвате ми — каза той.

Джийвън се усмихна, притеснен от това колко поласкан се почувства.

— Интересна работа е. Срещаш интересни хора. — Срещаш и някои от най-скучните хора на света, но реши, че малко ласкателство няма да навреди.

— Винаги съм се интересувал от хората — каза Артър. — Какво ги мотивира, какво им въздейства, такива неща.

Джийвън потърси следа от сарказъм в изражението му, но той изглеждаше абсолютно искрен.

— Аз също, в интерес на истината.

— Питам — каза Артър, — само защото не ми приличате на повечето такива.

— Така ли? Сериозно?

— Винаги ли сте искали да се занимавате с този тип журналистика?

— Преди това бях фотограф.

— Каква фотография? — Артър си довършваше капучиното.

— Сватби и портрети.

— И от това минахте на писане за хора като мен?

— Да — каза Джийвън. — Така направих.

— Но защо?

— Омръзна ми да ходя на сватби. Плаща се по-добре. Не беше толкова натоварено. Защо питате?

Артър се пресегна и изключи диктофона на Джийвън.

— Знаете ли колко ми е писнало да говоря за себе си?

— Много интервюта давате.

— Прекалено много. Недейте да го пишете това. Когато беше само театър и телевизия, беше по-лесно. Някое и друго интервю, статия, профил, нещо такова. Но във филмите човек успява и ей богу, съвсем друго нещо е. — Вдигна чашата си като сигнал за капучино и Джийвън чу токчетата на публицистката в коридора зад него. — Съжалявам, знам, че е малко нечестно да се оплаквам от такава работа.

И още как, помисли си Джийвън. Богат си и винаги ще си богат и ако искаш, още днес можеш да спреш да работиш и няма да ти се налага пак да започваш.

— Но снимате филми от години — каза той с най-неутралния си тон.

— Да — каза Артър. — Май още не съм свикнал. Цялото това внимание все още ми е някак притеснително. Казвам на хората, че вече не забелязвам папараците, но не е така. Просто не мога да ги гледам.

Оценявам го, помисли си Джийвън. Осъзнаваше, че петнайсетминутният му момент изтичаше. Вдигна диктофона, така че Артър да го види, натисна копчето за запис и пак го постави на масичката между тях.

— Постигнали сте значителен успях — каза Джийвън. — А от това, разбира се, в известна степен страда личното пространство. Може ли да се каже, че намирате това гледане под лупа за тежко?

Артър въздъхна. Сплете пръсти и Джийвън остана с впечатлението, че събираше сили.

— Да ви кажа — започна Артър ясно и ведро, в ролята на нов, нехаен човек, който на записа не би звучал все едно е бледен и очевидно недоспал, с тъмни кръгове под очите, — приемам го като част от сделката, ако ме разбирате. Големи късметлии сме, че сме в това положение — всички ние, които си изкарваме прехраната като актьори — и честно казано намирам оплакванията за нарушеното лично пространство за неискрени. Така де, да си го кажем направо, искахме да сме известни, нали? Не е като да не сме знаели още от началото с какво ще се сблъскаме.

Речта изглежда го поизтощи. Видимо посърна и прие новото капучино от публицистката с благодарно кимване. Настана неловко мълчание.

— Значи тъкмо долетяхте от Чикаго — каза Джийвън; вече не знаеше какво да пита.

— Да, така е. — Артър се пресегна и пак изключи диктофона. — Кажете ми нещо. Как ви беше името?

— Джийвън Чодъри.

— Ако ви кажа нещо, Джийвън Чодъри, колко време ще имам преди да се появи в печата?

— Ами какво искате да ми кажете?

— Нещо, което никой друг не знае, но искам двайсет и четири часа преди да се появи където и да е.

— Артър — обади се публицистката някъде иззад Джийвън, — живеем в информационната ера. Това ще е на сайта на TMZ, още преди да е стигнал паркинга.

— Аз си държа на думата — каза Джийвън.

На този етап от безпосочния си живот не беше сигурен дали това е вярно или не, но му беше приятно да си мисли, че може и да бъде.

— Какво значи това? — попита Артър.

— Значи, че правя това, което кажа, че ще направя.

— Добре, вижте — каза Артър, — ако ви кажа нещо…

— Гарантирана ексклузивност?

— Да. Няма да кажа на никой друг, при условие че ми дадете двайсет и четири часа.

— Хубаво — каза Джийвън, — мога да ви дам двайсет и четири часа преди да го отпечатат.

— Не само преди да го отпечатат. Двайсет и четири часа преди да кажете на друга жива душа, защото не искам някой стажант там, където работите, сам да го пусне някъде.

— Добре — каза Джийвън, — двайсет и четири часа преди да кажа на жива душа. — Интригата го радваше.

— Артър — каза публицистката, — може ли да поговорим за малко?

— Не — каза Артър. — Трябва да го направя.

— Няма нужда да правиш каквото и да е — каза тя. — Спомни си с кого разговаряш.

— Аз си държа на думата — повтори Джийвън. Втория път прозвуча малко по-глупаво.

— Вие сте журналист — каза тя. — Стига глупости. Артър…

— Добре, вижте — каза Артър на Джийвън, — дойдох тук направо от летището.

— Така.

— Дойдох два часа по-рано, даже почти три, защото не исках първо да се прибирам вкъщи.

— Защо не…?

— Напускам жена си заради Лидия Маркс — каза Артър.

— Оф, боже — възкликна публицистката.

Лидия Маркс играеше другата главна роля във филма, който Артър тъкмо беше приключил в Чикаго. Веднъж Джийвън я беше снимал как излиза от един клуб в Лос Анджелис, с ведър поглед и почти свръхестествено спретната в три сутринта. Тя беше от онези хора, които харесваха папараците и понякога даже им се обаждаха предварително. Беше го озарила с пленителна усмивка.

— Напускате Елизабет Колтън — каза Джийвън. — Защо?

— Защото трябва. Влюбен съм в друга.

— Защо ми го казвате?

— Другия месец ще се преместя при Лидия, а Елизабет още не знае. Преди седмица имах свободен ден от снимките и долетях да й кажа, но не можах да го направя. Вижте, едно трябва да разберете за Елизабет — никога не й се е случвало нещо лошо.

— Никога?

— Това недейте да го пишете в статията. Не трябваше да го споменавам. Работата е, че не можах да й кажа. Не можах в някой от разговорите ни по телефона, не можах и днес. Но ако ми кажете, че тази история ще се появи утре, ще съм принуден да го направя, нали така?

— Ще бъде прочувствена история — каза Джийвън. — Двамата с Елизабет още сте приятели и й желаете само най-доброто, нямате какво повече да кажете и желаете да уважават личното й пространство в този труден момент. Нещо такова?

Артър въздъхна. Изглеждаше някак си по-стар от четирийсет и четири.

— Можете ли да кажете, че е било взаимно — заради нея?

— Раздялата е била по взаимно съгласие и… ъ-ъ… мирна. Двамата с Елизабет оставате приятели. Изпитвате значително… значително уважение един към друг и заедно сте решили, че е най-добре всеки да продължи по своя път, и искате да бъдете оставени на спокойствие в този, не знам, в този труден момент?

— Идеално е.

— Искате ли да спомена…?

Джийвън не довърши изречението, но нямаше нужда. Лицето на Артър трепна и той погледна тавана.

— Да — каза с измъчен глас, — нека споменем бебето. Защо не?

— Първият ви приоритет е синът ви Тайлър, когото с Елизабет сте решени да отгледате с взаимни усилия. Ще го направя да не е толкова тромаво.

— Благодаря ви — каза Артър.

28.

Артър му благодари и после какво? На дивана на брат си, във висок блок на южния край на Торонто, осем дни след смъртта на Артър, Джийвън блееше в тавана и се мъчеше да си спомни как беше минало всичко. Публицистката беше ли му предложила капучино? Не, не беше, макар че щеше да е приятно. (Джийвън много мислеше за капучино, защото то беше от любимите му неща и му беше хрумнало, че ако всичко беше толкова зле, колкото го изкарваха по новините, може би никога повече нямаше да изпие още едно. По какви неща страдаме, помисли си той.) Както и да е, публицистката: беше го изпратила навън, без да го поглежда и му беше затръшнала вратата в лицето, и това някак си вече беше преди седем години.

Джийвън лежеше на дивана, радваше се на случайно проблясващи спомени и си мислеше за неща като капучино и бира, докато Франк работеше по последния си проект, поел като литературен роб, писател в сянка, мемоар на филантроп, чието име по договор нямаше право да споменава. Джийвън все си мислеше за приятелката си, къщата си в Кебиджтаун, чудеше се дали някога ще види една от двете. Мобилните телефони вече бяха спрели да работят. Брат му нямаше стационарен. Отвън светът свършваше, а снегът продължаваше да вали.

29.

Обаче беше удържал на думата си. Това беше един от малкото моменти в професионалния му живот, с които Джийвън се гордееше. На никого не беше казал за раздялата на Артър и Елизабет, на абсолютно никого, цели двайсет и четири часа след интервюто.

— За какво се усмихваш? — попита Франк.

— За Артър Леандър.

В един друг живот Джийвън беше стоял пред къщата на Артър с часове, с цигара в уста и загледан в прозорците, замаян от скука. Една нощ беше подлъгал първата съпруга на Артър и й беше направил неласкателна снимка, и беше изкарал добри пари от кадъра, но още му беше неприятно за случая. Как го беше погледнала, смаяна и тъжна, с цигара в ръка, коса щръкнала във всички посоки, презрамката на роклята й паднала по рамото. Странни мисли сега, в този зимен град.

30.

— Трябва да спреш да пееш тази песен — каза Франк.

— Извинявай, ама песента е идеална.

— Не че не съм съгласен, но като пееш, гласът ти е ужасен.

Това беше краят на света такъв, какъвто го познаваха! Тази песен от няколко дни се беше забила в главата на Джийвън, още откакто се беше появил на прага на брат си с пазарските колички. Дни наред живяха пред новините по телевизията, намален звук, прошепната хроника на кошмари, от които се чувстваха изцедени и смачкани, унасяха се и се будеха. Как можеше толкова много да умрат толкова бързо? Числата изглеждаха невъзможни. Джийвън облепи всичките вентилационни решетки в апартамента с найлон и се чудеше дали е достатъчно, дали вирусът още можеше да ги достигне през или някак си покрай краищата на лепенката. Беше опънал хавлиените кърпи на Франк на прозорците, за да не излезе някой лъч светлина нощем, и беше избутал скрина пред вратата. Понякога хора чукаха и тогава Джийвън и Франк млъкваха. Страхуваха се от всички, които не бяха те самите. На два пъти някой се опита да влезе, чегърташе в бравата с някакъв метален инструмент, докато Франк и Джийвън очакваха в неподвижна агония, но резето издържа.

Дните се занизаха и новините си продължаваха, докато всичко започна да се усеща абстрактно, филм на ужасите, който не искаше да свърши. Новинарите говореха притъпено и равно. Понякога ридаеха.

Холът на Франк беше в ъгъла на сградата, с изглед както към града, така и към езерото. Джийвън предпочиташе да гледа езерото. Ако обърнеше телескопа на Франк към града, виждаше автострадата, която беше разстройваща гледка. Първите два дни трафикът едва-едва се придвижваше, с ремаркета, пластмасови кофи и куфари, вързани на покривите, но на третото утро задръстването беше пълно и хората бяха започнали да ходят между колите с куфари, деца и кучета.

 

 

В Ден пети, Франк работеше по проекта си, вместо да гледа новините, защото от тях и двамата щели да се побъркат, а по това време повечето новинари дори не бяха новинари, ами просто хора, които работеха в телевизията и наглед не бяха свикнали да са от другата страна на камерата, оператори и администратори, говорещи насечено в обектива; после държавите започнаха да угасват, град по град — никакви вести от Москва, после никакви вести от Пекин, после Сидни, Лондон, Париж и т.н., докато социалните мрежи гъмжаха от истерични слухове — а местните новини ставаха все по-местни, каналите отпадаха един по един, докато накрая последният канал в ефир показваше само един кадър в новинарското студио, служителите се редуваха да застават пред камерата и да разпространяват каквато информация имат и накрая Джийвън отвори очи в два през нощта и студиото беше празно. Всички си бяха тръгнали. Дълго време гледа празната стая на екрана.

Другите канали вече бяха само шум и тестови графики, освен онези, които повтаряха извънредното съобщение от правителството отново и отново, безполезни съвети да се стои вкъщи и да се избягват тълпите. Ден по-късно някой най-после изключи камерата в празното студио или пък тя сама се изключи. На следващия ден интернетът цъкна и угасна.

 

 

Торонто утихваше. Всяка сутрин тишината беше по-дълбока, вечното жужене на града — по-далечно. Джийвън спомена това на Франк, който каза: „На всички им свършва бензинът.“ Работата беше там, осъзна Джийвън, загледан в спрелите коли на магистралата, че дори хората, на които не им беше свършил, вече не можеха да отидат никъде. Всички пътища щяха да са задръстени от изоставени коли.

Франк така и не спря да работи. Мемоарът на филантропа беше почти готов.

— Най-вероятно е мъртъв — каза Джийвън.

— Най-вероятно — съгласи се Франк.

— Защо още пишеш за него?

— Подписах договор.

— Но всички останали, които са подписали договора…

— Знам — каза Франк.

Джийвън беше вдигнал безполезния си телефон пред прозореца. На екрана светеше съобщение: „Няма покритие“. Пусна телефона на дивана и се загледа към езерото. Може би някой кораб щеше да дойде и…

 

 

В тихите следобеди в апартамента на брат си Джийвън се унасяше в мисли колко човешки е градът, колко човешко е всичко. Оплаквахме безличието на съвременния свят, но това беше лъжа, така му се струваше; никога не е бил безличен. Винаги е имало грамадна и деликатна инфраструктура от хора, като всички те работят незабелязани около нас и когато престанат да ходят на работа, целият процес забавя и спира. Никой не доставя гориво в бензиностанциите и летищата. Колите са неподвижни. Самолетите не могат да летят.

Камионите остават в началните си точки. Храната така и не достига градовете; супермаркетите затварят. Магазините слагат катинара, а по-късно биват разграбени. Никой не идва на работа в електроцентралите, нито в подстанциите, никой не маха падналите дървета от електропроводите. Джийвън стоеше пред прозореца, когато светлините угаснаха.

Имаше няколко глупави мига, в които стоеше близо до входната врата и щракаше ключа на лампата. Включено/изключено, включено/изключено.

— Престани — каза Франк. Водеше си бележки в полето на ръкописа в сивата светлина, която се процеждаше през щорите. — Ще ме побъркаш.

Франк се криеше в проекта си, осъзна Джийвън, но не можеше да му се сърди за тази стратегия. Ако Джийвън си имаше проект, и той щеше да се скрие в него.

— Може да сме само ние — каза Джийвън. — Някой гръмнал бушон в мазето, може би.

— Естествено, че не сме само ние. Единственото чудно нещо е, че токът се задържа толкова дълго.

 

 

— Като в къщата на дървото — каза Франк.

Това беше някъде около Ден трийсети, няколко дни след края на течащата вода. Минаваха цели дни, през които не говореха, но имаше необясними моменти на спокойствие. Джийвън никога не се беше чувствал толкова близък с брат си. Франк работеше по мемоара на филантропа, а Джийвън четеше. Часове наред изучаваше езерото през телескопа, но небето и водата бяха празни. Няма самолети, няма кораби, а и къде беше интернетът?

Отдавна не се беше сещал за къщата на дървото. Беше в задния двор на стария им дом в предградията на Торонто и часове наред седяха горе на дървото с комикси в ръка. Имаше въжена стълба, която можеше да се прибира, ако дойдат нашественици.

— Доста време можем да издържим тук — каза Джийвън.

Разглеждаше запасите от вода, които все още бяха прилични. Беше напълнил всеки съд в апартамента с вода преди да спре да тече от чешмите, а отскоро събираше и сняг в тенджери и купи на балкона.

— Да — каза Франк, — а после какво?

— Ами ще чакаме, докато токът пак дойде или докато пристигнат от Червения кръст, или каквото там стане.

Напоследък Джийвън се отдаваше на блянове като на кино, образи се търкалят и застъпват, а любимият му филм започваше с това как сутринта го буди високоговорител, армията идва и обявява, че всичко е приключило, цялата тази работа с грипа е оправена, погрижили са се, всичко пак си е нормално. Щеше да избута скрина от вратата и да слезе на паркинга, може би някой войник щеше да му предложи чаша кафе, да го потупа по гърба. Представяше си как хората го поздравяват за прозорливостта да се презапаси с храна.

— Защо си мислиш, че токът пак ще дойде? — попита Франк без да вдига поглед.

Джийвън понечи да отговори, но не намери думи.

31.

Интервю с Кирстен Реймонд от Франсоа Диало, библиотекар в библиотеката на Нови Петоски и издател на „Нови Петоски новини“, Петнайсета година, продължение:

ДИАЛО: Прости ми. Не трябваше да питам за татуираните ножове.

РЕЙМОНД: Простено е.

ДИАЛО: Благодаря ти. Но се чудех дали може да те питам за срива.

РЕЙМОНД: Разбира се.

ДИАЛО: Била си в Торонто, ако не се лъжа. С родителите си ли?

РЕЙМОНД: Не. Онази последна нощ, Ден първи в Торонто — или по-скоро Нощ първа, а? Наречи го както искаш. Бях в постановка на „Крал Лир“ и главният актьор умря на сцената. Казваше се Артър Леандър. Сещаш се, говорихме за това преди няколко години и ти отпечата некролога му в един от вестниците.

ДИАЛО: Но ако нямаш нищо против — заради читателите ни.

РЕЙМОНД: Да, добре. Получи удар на сцената, както казах. Не си го спомням в подробности, защото като цяло не помня много неща оттогава, но съм запазила някакви впечатления от него, ако можеш да ме разбереш. Знам, че беше мил с мен и имахме някакво приятелство, а и много ясно си спомням нощта, в която умря. Бях на сцената с две други момичета, които участваха в постановката и стоях зад Артър, така че не видях лицето му. Но си спомням, че се вдигна някакъв шум отпред, точно пред сцената. После помня звука, който чух, онова рязко тряс, когато Артър удари с ръка шперплатовата колона до главата ми. Някак си се беше препънал назад, размаха ръце, после един човек от публиката вече се беше качил на сцената и тичаше към него…

ДИАЛО: Тайнственият член на публиката, който оказал първа помощ. Споменават го в некролога на Ню Йорк таймс.

РЕЙМОНД: Беше мил с мен. Знаеш ли как се казва?

ДИАЛО: Не мисля, че изобщо някой знае.

32.

В Ден четирийсет и седми Джийвън видя пушек да се извива в далечината. Не си представяше как огънят ще стигне много далеч във всичкия този сняг, но за пръв път се замисли за пожари в град без пожарникари.

 

 

Понякога Джийвън чуваше изстрели през нощта. Нито навити кърпи, нито найлон, нито изолирбанд можеха да спрат просмукващата се от коридора смрад, затова държаха прозорците отворени през цялото време и носеха няколко ката дрехи. Спяха близо един до друг в леглото на Франк, за да се топлят.

— Все някога ще трябва да излезем — каза Джийвън. Франк остави химикалката и погледна покрай Джийвън към прозореца, към езерото и студеното синьо небе.

— Не знам къде бих отишъл — каза той. — Не знам и как бих го направил.

Джийвън се опъна на дивана и затвори очи. Скоро ще трябва да се взимат решения. Имаше храна само колкото за още две седмици.

 

 

Когато Джийвън погледна магистралата, го налегна мисълта, че щеше да е невъзможно да лавира с количката на Франк през наблъсканите спрели коли. Щеше да се наложи да минават по други пътища, обаче ако всичките бяха такива…?

 

 

Повече от седмица не бяха чували никого в коридора и тази нощ Джийвън реши да поеме риска да излезе от апартамента. Избута скрина от вратата и се качи по стълбите до покрива. След всички тези седмици на затворено, сега на студения въздух се чувстваше оголен. Луната блещукаше по стъклата, но нямаше друга светлина. Ярка и неочаквана красота, тих метрополис, никакво движение. Нататък над езерото звездите изчезваха, угасваха една по една зад стена от плътни облаци. Надушваше сняг по въздуха. Ще тръгнат, реши той, и ще използват бурята за прикритие.

 

 

— Но какво има навън? — попита Франк. — Джийвън, не съм идиот. Чувам изстрелите. Видях новините преди станциите да заглъхнат.

— Не знам. Някое градче някъде. Някоя ферма.

— Ферма? Ти фермер ли си? Дори да не беше посред зима, Джийвън, фермите изобщо работят ли без електричество и напоителни системи? Какво мислиш, че ще покълне напролет? Какво ще ядеш там дотогава?

— Не знам, Франк.

— Ставаш ли за ловец?

— Не, разбира се. Никога не съм стрелял.

— Можеш ли да ловиш риба?

— Престани — каза Джийвън.

— След като ме простреляха, когато ми казаха, че повече няма да проходя и лежах в болницата, прекарах много време в размишления за цивилизацията. Какво означава тя и какво ценя в нея. Помня как си мислех, че докато съм жив, не искам да видя военна зона. И все още не искам.

— Светът все още е там — каза Джийвън, — извън апартамента.

— Мисля, че навън има само оцеляване, Джийвън. Мисля, че трябва да излезеш и да се опиташ да оцелееш.

— Е, не мога да те оставя.

— Аз първи ще те оставя — каза Франк. — Вече го обмислих.

— Как така? — попита Джийвън, но знаеше какво има предвид Франк.

33.

РЕЙМОНД: ОЩЕ ЛИ пазиш некролога на Артър Леандър? Помня, че ми го показа преди години, но не знам дали пишеше името.

ДИАЛО: Дали още пазя предпоследното издание на Ню Йорк Таймс? Що за въпрос! Естествено, че го пазя. Но да, не пише името. Човекът от публиката, който оказал първа помощ на Леандър, е неизвестен. При нормални обстоятелства вероятно щеше да има последващ репортаж. Някой щеше да го издири, да го намери. Но разкажи ми какво стана. Господин Леандър паднал и после…

РЕЙМОНД: Да, смъкна се на земята, после един човек дотича на сцената и разбрах, че е дошъл от публиката. Опитваше се да спаси Артър, оказваше първа помощ, после пристигнаха парамедиците, а човекът от публиката седя с мен, докато те работеха. Помня, че завесата падна, а аз седях на сцената, гледах парамедиците и човекът от публиката ми говореше. Беше много спокоен, това си спомням за него. Отидохме и поседяхме в кулисите известно време, докато укротителката ни намери. Тя беше нещо като детегледачка. Работата й беше да се грижи за мен и за другите две деца в постановката.

ДИАЛО: Помниш ли как се казваше?

РЕЙМОНД: Не. Но помня, че плачеше, направо ревеше, затова и аз се разплаках. Тя ми махна грима, после ми подари нещо, онова стъклено преспапие, което веднъж ти показах.

ДИАЛО: Все още си единственият човек, когото познавам, който да носи преспапие в раницата си.

РЕЙМОНД: Не е толкова тежко.

ДИАЛО: Струва ми се необичаен подарък за дете.

РЕЙМОНД: Знам, но много ми хареса. Все още го намирам за красиво.

ДИАЛО: Затова ли го взе, когато напусна Торонто?

РЕЙМОНД: Да. Та значи тя ми го подари и май след време се успокоихме, помня, че след това стояхме в гримьорната и играехме на карти, после тя звънеше на родителите ми, но те така и не дойдоха.

ДИАЛО: Не й ли се обадиха по-късно?

РЕЙМОНД: Изобщо не успя да се свърже с тях. Да си призная, следващата част не си я спомням, но брат ми ми разказа. Накрая се обадила на Питър, брат ми, който онази вечер си бил вкъщи. Казал, че не знае къде са нашите, но може тя да ме доведе вкъщи и той да се погрижи за мен. Беше много по-голям от мен, на петнайсет или шестнайсет по онова време и много се грижеше за мен. Жената ме закара вкъщи и ме остави при него.

ДИАЛО: А родителите ти?

РЕЙМОНД: Така и не ги видях. Имам приятели с подобни истории. Някои хора просто изчезнали.

ДИАЛО: Значи са били от най-първите, щом това е било Ден първи в Торонто.

РЕЙМОНД: Да, сигурно е така. Понякога се чудя какво е станало с тях. Мисля си, че може би са се разболели на работа и са отишли в спешното отделение. Това ми се струва най-вероятно като сценарий. А след като стигнали там, е, не си представям как някой може да е оцелял в която и да е болница.

ДИАЛО: Значи си останала вкъщи с брат си и си ги чакала да се върнат.

РЕЙМОНД: Не знаехме какво се случва. За известно време в началото изглеждаше логично да чакаме.

34.

— Прочети ми нещо — каза Джийвън на петдесет и осмия ден. Лежеше на дивана, зяпаше тавана, унасяше се и се будеше. От два дни не беше продумвал.

Франк прочисти гърло.

— Нещо конкретно? — Той също не беше говорил от два дни.

— Страницата, по която работиш в момента.

— Сериозно ли? Искаш мислите на някакъв свръхпривилегирован филантроп за благотворителната дейност на холивудски актьори?

— Защо не?

Франк прочисти гърло.

— Безсмъртните думи на филантроп, чието име не ми е позволено да разкривам, но за когото и без това не си чувал — каза той.

 

Приятно ми е да виждам как актьорите използват славата си по интересни начини. Някои от тях имат благотворителни организации, вършат различни неща, например опитват се да привлекат внимание към тежкото положение на жените и момичетата в Афганистан или да спасят белия африкански носорог, или откриват страстта си към грамотността сред възрастните или каквото и да е. Разбира се, всички тези каузи са достойни и знам, че славата помага информацията да се разпространи.

Но да си го кажем честно. Никой от тях не е влязъл в тази развлекателна индустрия, защото е искал да прави добро по света. Давам себе си за пример — преди да успея, дори не се бях замислял за благотворителност. Преди да се прочуят, приятелите ми актьори само ходеха по прослушвания и се бореха да ги забележат, приемаха всякаква работа, играеха безплатно във филми на познати, работеха в ресторанти или в обслужващи фирми, просто се опитваха да преживяват. Играеха, защото обичаха актьорската игра, но и — да си го кажем честно — за да ги забележат. Искаха единствено да ги видят.

Напоследък си мисля за безсмъртието. Какво означава да те помнят, с какво искам да помнят мен, дадени въпроси, свързани с паметта и славата. Обичам да гледам стари филми. Гледам лицата на отдавна умрели актьори на екрана и си мисля как никога няма да умрат. Знам, че е клише, но все пак е вярно. Не само известните, които всички познават, хората като Кларк Гейбъл и Ава Гарднър, ами и малките роли, прислужничката, която носи подноса, икономът, каубоите в бара, третото момиче отляво в нощния клуб. За мен всички те са безсмъртни. Първо искаме само да ни видят, но щом ни видят, това вече не е достатъчно. След това искаме да ни запомнят.

35.

ДИАЛО: КАКВИ БЯХА последните дни преди да напуснеш Торонто?

РЕЙМОНД: Седях в мазето и гледах телевизия. Кварталът се опразваше. Питър излизаше нощем — мисля, че да краде храна — и една сутрин каза: „Кики, трябва да тръгваме.“ Запали без ключ една кола, която съседите бяха изоставили и карахме известно време, но попаднахме в задръстването. Всички рампи към автострадата бяха задръстени с изоставени коли, второстепенните пътища също. Накрая трябваше да вървим пеш като всички останали.

ДИАЛО: Къде отидохте?

РЕЙМОНД: На изток и на юг. Покрай езерото и надолу в Съединените щати. По това време границата вече беше отворена. Всички граничари си бяха тръгнали.

ДИАЛО: Имахте ли конкретна крайна цел?

РЕЙМОНД: Май не. Нямахме. Но трябваше или да тръгнем, или да чакаме в Торонто, а какво щяхме да чакаме?

36.

Джийвън твърдо реши да следва езерото. Плажът беше само чакъл и скали, беше трудно да се ходи в снега, в здрача, страхуваше се да не си изкълчи глезена и не му харесваха стъпките, които оставяше, но беше решен по възможност да не върви по пътищата. Много искаше да избегне други хора.

В последната си вечер в апартамента стоя до прозореца, загледан в автострадата през телескопа. За три часа гледане беше видял само двама души, и двамата тръгнали към покрайнините, като поглеждаха крадешком през рамо. Във всеки миг от тези три часа осъзнаваше тишината, която лъхаше от стаята на Франк. На два пъти беше проверил дали Франк не диша, знаеше, че втория път нямаше смисъл, но колко ужасно би било за Франк да се събуди сам. Усети как нещо шеметно поддава, скалата се рони под краката му, но се вкопчи в разсъдъка си само със силата на волята. Не беше добре, но кой ли беше?

Докато чакаше денят да свърши, седеше на бюрото на Франк с изглед към езерото. Опитваше се да се задържи за покоя на тези последни мигове, тук, в апартамента, където беше от толкова дълго. Франк беше оставил ръкописа си на бюрото. Джийвън откри страницата, по която работеше, мислите на филантропа за старите филми и славата. Безупречният почерк на Франк най-отгоре: Напоследък си мисля за безсмъртието. Тогава да не би тази реплика да беше на Франк, а не на филантропа? Не се знае. Джийвън сгъна листа и го прибра в джоба си.

Точно след залез-слънце напусна апартамента с прашна раница, с която Франк беше ходил на походи в дните преди гръбначната травма. Съществуването й донякъде беше малка загадка. Дали Франк си беше представял, че някой ден ще проходи? Дали е смятал да я даде на някого? Когато последната светлина гаснеше над езерото, Джийвън избута скрина, пристъпи в ужасния коридор сред зловоние на смърт и боклук и се отправи надолу по стълбите в тъмното. Няколко минути стоя заслушан зад вратата, която водеше към фоайето, после леко я отвори и се пъхна през нея с разтуптяно сърце. Фоайето беше пусто, но стъклените врати бяха разбити.

Светът се беше опразнил, откакто го видя за последен път. Нямаше движение по площадчето, нито по улицата, нито по далечната автострада. Мирис на пушек във въздуха, химически нотки, които говореха за горящи офиси и пламнали къщи. Но най-стряскащо беше пълното отсъствие на електрическа светлина. Веднъж, когато беше на двайсет и малко, вървеше по „Янг“ някъде към единайсет вечерта и всяка светлинна по улицата изгасна. За миг градът около него изчезна и после светлините се върнаха толкова бързо, че беше като халюцинация, всички на улицата питаха хората до себе си дали и те са го видели — „Стори ли ми се?“ — и тогава представата за тъмен град го бе смразила. Беше точно толкова страшно, колкото си представяше. Искаше само да избяга.

Луната беше полумесец на вечерното небе. Вървеше възможно най-тихо, раницата — тежка на всяка крачка. Избягваше пътищата, доколкото можеше. Езерото отляво — лъщяща черна вода. Плажът бледнееше в полумрака. Няма как да не мисли за Франк, неподвижен на леглото, празното шишенце сънотворни на нощното шкафче, но не може да продължава да мисли за Франк, защото всеки звук може да означава края на всичко, всяка сянка може да крие някой с пистолет, който иска раницата му. Усети как сетивата му се изострят, обземаше го пълна концентрация. Точно това беше нужно.

Имаше нещо в езерото, бял силует, подскачащ с вълните. Платноходка, реши той, може би същата, която беше видял преди седмици от апартамента, вероятно безлюдна. Продължаваше да върви, а градът продължаваше да го отдръпва от езерото. Катереше се по диги и следваше крайбрежните улици, докато не успя да се върне при водата, докато най-после градът не остана назад. От време на време спираше да се ослуша, но чуваше само водата по чакълестия плаж, нежен бриз.

След няколко часа чу изстрели, много далечни, два бързи остри звука, после нощта се затвори над тях и остана само Джийвън, само водата, само каквито изплашени души бяха останали. Искаше му се да може да върви по-бързо.

Луната залязваше. Вървеше по границата на пуста промишлена зона. Усети, че е много изморен, а и че би било опасно да заспи. Някак си не бе помислил много какво би било да спи тук навън, незащитен. Беше му студено. Вече не си усещаше пръстите на краката, нито езика, защото си слагаше сняг в устата, за да не се обезводни. Постави щипка сняг на езика си и си спомни как с Франк и майка им правеха снежен сладолед, когато двамата бяха още момчета — „Първо добавяш ванилията и бъркаш“ — Франк стоеше на едно столче с чудесно работещите си крака отпреди Либия, куршумът, прекъснал гръбнака му, още е на двайсет и пет години разстояние, но вече наближава: жена ражда дете, което някой ден ще натисне спусъка на оръжие, инженер скицира оръжието или предшественика му, диктатор взима решение и то след време възпламенява пожара, който Франк ще отиде да отразява за „Ройтерс“ от другата страна на океана, парчетата на мозайката бавно се приближават.

Джийвън седна на донесен от водите дънер, за да гледа изгрева. Зачуди се какво се беше случило с приятелката му. Изглеждаше много далечна. Помисли си за къщата си и се зачуди дали пак ще я види, почти в същия момент осъзна, че няма. Докато небето изсветляваше, си построи заслон от клони и торби за боклук, които беше взел — импровизирана конструкция, която да пази завет и дано отдалеч прилича на купчина боклуци. Сви се около раницата си и спа неспокойно.

 

 

Когато се събуди по-късно сутринта, за момент не знаеше къде е. Никога през живота му не му е било толкова студено.

 

 

Вървя пет дни преди да срещне друг човек. Отначало уединението беше облекчаващо — представяше си свят без закони, представяше си хиляди пъти как някой му открадва раницата и го оставя да умре без провизии — само че с изминаващите дни започна да осъзнава какво значи празнотата. Грузинският грип беше толкова ефикасен, че почти никой не беше останал.

Но на петия ден видя трима души далеч напред по брега и сърцето му подскочи. Пътуваха в същата посока като Джийвън. През целия ден остана на километър и нещо след тях. Когато нощта се спусна, накладоха огън на плажа и той реши да пробва. Чуха стъпките му и гледаха как приближава. Спря на шест-седем метра от тях, вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен, поздрави ги и изчака някой от тях да му махне да се приближи. Бяха двама млади мъже на деветнайсет или двайсет и една по-възрастна жена — Бен, Абдул и Джени — изтощени и измъчени на светлината от огъня. Бяха вървели ден повече от него — от северните предградия и през града.

— Има ли много престъпност в града?

— Има — каза Абдул. Беше слаб и притеснен, с коса до раменете; усукваше кичур около пръста си, докато говореше. — Пълна анархия е. Няма полиция. Някакъв ужас.

— Но не чак толкова, колкото би предположил — каза Джени. — Просто няма кой знае колко хора.

— Тръгнали ли са си или всички са…?

— Който се разболееше — каза Бен, — си отиваше за четирийсет и осем часа.

Той знаеше как става. Приятелката му, родителите му и двете му сестри бяха загинали в първата седмица. Не можеше да обясни защо и той не е умрял. Беше се грижил за всичките, защото в Ден трети вече всички болници били затворени. Изкопал пет гроба в задния двор.

— Сигурно имаш имунитет — каза Джийвън.

— Да. — Бен се беше вгледал в пламъците. — Най-големият късметлия на света, а?

 

 

Пътуваха заедно почти седмица, докато стигнаха точка, в която Джийвън искаше да продължи покрай езерото, а останалите трима искаха да завият на изток, към град, където живее сестрата на Джени. Дискутираха въпроса час-два. Джийвън беше сигурен, че да дръзнат да влязат в град е грешка, а останалите бяха несъгласни — Джени от страх, че вече няма да види сестра си — и накрая си пожелаха успех и се разделиха. Джийвън продължи да върви сам и усети как се губи в пейзажа. Беше едно малко, незначително нещо, носещо се по брега. Никога не се беше чувствал толкова жив, нито толкова тъжен.

Едно ясно утро няколко дни по-късно погледна и видя Торонто на отсрещния бряг на езерото, призрачен от разстоянието. Тънка синя кула, пронизваща небето, град от стъкло. От толкова далеч изглеждаше като излязъл от приказка.

 

Понякога се натъкваше на други пътници, но бяха толкова малко. Почти всички се движеха на юг.

 

— Като някой от онези филми с бедствия — беше казал на Франк, вече преди повече от два месеца, на третата или четвъртата нощ в апартамента. Това бяха дните преди края на телевизията. Ужасът ги беше стъписал, но още не го бяха възприели, дори част от него, и онази нощ бяха в някакъв гаден шемет. По всичко личеше, че центърът не издържа. „Наистина ли се случва?“, питаха се двамата, но имаха храна и вода, временно бяха на сигурно място и не бяха болни.

— Знаеш ли — беше казал Джийвън, — във филмовата версия идва апокалипсисът, а след това…

— Какво те кара да мислиш, че ще издържим до „след това“? — Франк винаги беше адски спокоен за всичко.

 

 

Този мълчалив пейзаж. Сняг и спрели коли с ужасни неща в тях. Прекрачва трупове. Пътят изглеждаше опасен. Джийвън го избягваше, движеше се предимно през горите. По пътя само пътници, вървящи с изражения на шок и ужас, деца, наметнати с одеяла върху якетата си, хора, убивани заради съдържанието на раниците им, гладни кучета. В градовете чуваше стрелба, затова избягваше и тях. Вмъкваше се и се измъкваше от извънградски вили в търсене на консерви храна, докато собствениците лежаха мъртви на горния етаж.

Ставаше все по-трудно да не се побърка. Опита се да изрежда биографични данни, докато вървеше, за да се закотви за живота си, за тази земя. Казвам се Джийвън Чодъри. Бях фотограф, после щях да ставам парамедик. Родителите ми бяха Джордж от Отава и Амала от Хайдерабад. Роден съм в предградията на Торонто. Имах къща на улица „Уинчестър“. Но тези мисли се раздробяваха в главата му и ги заменяха странни фрагменти: Това е душата ми и разплитащият се свят, това е сърцето ми в спокойния зимен въздух. Накрая си шепнеше, повтаряше все същите три думи: „Продължавай да вървиш. Продължавай да вървиш. Продължавай да вървиш.“ Погледна нагоре и срещна очите на сова, която го гледаше от отрупан със сняг клон.

37.

ДИАЛО: Значи когато тръгнахте, просто вървяхте без да имате някаква цел?

РЕЙМОНД: Доколкото знам, да. Всъщност не си спомням нищо от онази година.

ДИАЛО: Нищо ли?

РЕЙМОНД: Абсолютно нищо.

ДИАЛО: Е, сигурно е било голям шок.

РЕЙМОНД: Разбира се, но след време спряхме в един град и оттогава си спомням всичко. Човек може да свикне с какво ли не. Мисля, че за децата дори е било по-лесно.

ДИАЛО: Децата изглеждаха ужасно травмирани.

РЕЙМОНД: По онова време, да. Всички бяха така. Но две години по-късно? Пет години? Десет? Виж, бях на осем. Девет, когато спряхме да вървим. Не си спомням годината, която прекарахме по пътя и според мен това значи, че не си спомням най-лошото. Исках да кажа друго, не ти ли се струва, че хората, на които им е най-трудно сега — в настоящата ера, както искаш я наричай, в света след грузинския грип — не ти ли се струва, че тези, които най-много страдат, са хората, които ясно помнят стария свят?

ДИАЛО: Не се бях замислял за това.

РЕЙМОНД: Искам да кажа, че колкото повече помниш, толкова повече си изгубил.

ДИАЛО: Но и ти помниш някои неща.

РЕЙМОНД: Обаче са страшно малко. Спомените ми отпреди срива сега са като сънища. Помня как гледах надолу през прозореца на самолет, сигурно е било някъде в последната година-две, и видях Ню Йорк. Ти виждал ли си го така?

ДИАЛО: Да.

РЕЙМОНД: Море от електрически светлини. Потръпвам само като си спомня. Не помня родителите си. Само впечатления. Помня горещия въздух, излизащ от решетките в пода през зимата, и машини, които свиреха музика. Помня как изглеждаха компютрите със светещи екрани. Помня как можеше да отвориш хладилник и отвътре се изливат студен въздух и светлина. Или камерите, още по-студени, с онези кубчета лед в панички. Помниш ли хладилниците?

ДИАЛО: Разбира се. От доста време не съм виждал някой да се използва за нещо друго, освен за шкаф.

РЕЙМОНД: И имаше и светлина в тях, не само студ, нали? Не си го измислям?

ДИАЛО: Имаше светлина в тях.

38.

Когато Кирстен и Огъст си тръгнаха от къщата в гората, когато довлачиха и пренесоха новите си куфари през дърветата до пътя, имаше един момент, в който Кирстен застана и погледна назад към обраслата алея, докато Огъст нагласяваше някои неща — преместваше книгите със стихове и бутилките вода от раницата си в куфара на колелца, за да облекчи товара на гърба си — и ако ги нямаше физическите доказателства, куфарите пълни с кърпи и шампоан, и онази кутия сол, която намериха в кухнята, синята копринена рокля, която беше облякла и издутината от космическия кораб „Ентърпрайз“ в джоба на елека на Огъст, би си помислила, че са си измислили къщата.

— Неразграбена къща — каза Огъст, когато продължиха по пътя. Колелцата на куфарите се въртяха трудно и Кирстен не харесваше звука, който издаваха по пътя, но иначе куфарите бяха идеални. — Не мислех, че някога пак ще видя такава.

— Беше невероятно. Направо ми се искаше да заключа вратата зад нас.

Така е било, осъзна тя, да живееш в къща. Излизаш и заключваш вратата зад себе си и през целия ден носиш ключ. Дитър и Саид сигурно помнеха какво е да живееш в къща и да носиш ключове. Всички мисли водеха пак към тях.

 

 

Огъст вярваше в теорията за мултивселената. Твърдеше, че е чиста физика, както сам казваше, или ако не точно стандартна физика, то може би в покрайнините на квантовата механика или във всеки случай не само някаква изкукала теория, която си е измислил.

— Опасявам се, че нямам представа — беше казал тубата, когато Кирстен потърси потвърждение преди няколко години.

Оказа се, че никой няма представа. Никой от по-старите членове на Симфонията не беше особено запознат с науката, което си беше откровено влудяващо, като се има предвид колко време са имали тези хора да търсят разни неща в интернет, преди светът да свърши. Гил беше споделил несигурни спомени за една статия, която прочел навремето, нещо за това как субатомните частици постоянно изчезват и пак се появяват, което значело, разсъждаваше той, че има къде другаде да бъдат, което според него може би предполага, че на теория човек може едновременно да го има и да го няма, може би да изживява живот в сянка в някоя и друга паралелна вселена.

— Ама виж — беше добавил, — никога не съм си падал по науката.

Във всеки случай на Огъст му харесваше идеята за безкраен брой паралелни вселени, простиращи се във всички посоки. Кирстен си представяше тази подредба като нещо подобно на последователните равнини, които се образуват, когато две огледала се отразяват едно в друго, образите позеленяват и помътняват с всяко повторение, докато не изчезнат в безкрая. Беше го видяла веднъж в един магазин за дрехи в изоставен мол.

Огъст каза, че при наличие на безкраен брой паралелни вселени, трябва да има някоя, в която не е имало пандемия и той е станал физик, както е възнамерявал, или пък някоя, където е имало пандемия, но вирусът е имал съвсем малко по-различен генетичен код, някаква миниатюрна разлика, която го е направила несмъртоносен, във всеки случай вселена, в която цивилизацията не е била прекъсната толкова брутално. Обсъждаха това в късния следобед върху една дига, където си почиваха и разглеждаха купчината списания, които Кирстен беше взела от къщата.

— В някоя алтернативна вселена — каза Огъст, — може би щеше да си по снимките в таблоидите. Това не е ли една от съпругите на твоя актьор?

— Къде?

Взе списанието от него. Ето го Артър с жена си Лидия, на пазар в Ню Йорк. Тя носеше опасно високи обувки и беше помъкнала десетина торби с покупки. Пандемията щеше да достигне Северна Америка след по-малко от месец. Снимката беше интересна, но не достатъчно интересна, за да я добави в колекцията.

В последното списание Кирстен намери друга бивша съпруга. Снимка на жена на около четирийсет, с прихлупена шапка, погледнала възмутено към обектива, докато излиза от някаква сграда:

Старата любов ръжда не хваща???

О, ЗДРАВЕЙ, МИРАНДА! МИРАНДА КАРЪЛ, ТРАНСПОРТЕН ДИРЕКТОР И ПЪРВА СЪПРУГА НА АРТЪР ЛЕАНДЪР, ПОВДИГНА ВЪПРОСИ С ПОТАЙНО ИЗНИЗВАНЕ ОТ СЛУЖЕБНИЯ ВХОД НА ТЕАТЪРА В ТОРОНТО, КЪДЕТО ЛЕАНДЪР ИГРАЕ В „КРАЛ ЛИР“. ОЧЕВИДЕЦ СЪОБЩАВА, ЧЕ ТЯ И АКТЬОРЪТ СА БИЛИ САМИ В ГРИМЬОРНАТА МУ ПОЧТИ ЧАС! „ВСИЧКИ МАЛКО СЕ ИЗНЕНАДАХМЕ“, КАЗА ОЧЕВИДЕЦЪТ.

— Май бях там — каза Кирстен. — Може да съм била в театъра в този момент.

Зад Миранда видя само стоманена врата, каменната стена на сградата. Дали беше минала през тази врата? Сигурно, помисли си, и й се прииска да си спомни.

Огъст разгледа снимката с интерес.

— Помниш ли да си я видяла там?

Запечатан спомен за книжка за оцветяване, миризма на моливи, гласът на Артър, топла стая с червен килим, електрическа светлина. Имаше ли трети човек в стаята? Не беше сигурна.

— Не — каза тя. — Не си я спомням. — Откъсна снимката и текста от страницата.

— Виж датата — каза Огъст. — Две седмици до апокалипсиса!

Нищо друго в останалите списания, но тази находка беше забележителна, това беше достатъчно. Запазиха две списания, за да накладат огън по-късно и заровиха останалите три под шумата.

— Ти щеше да си на тези снимки — каза той, отново подхванал темата за паралелните вселени. — Така де, ти си на тези снимки в някоя паралелна вселена, където сривът не се е случил.

— Продължавам да мисля, че тази теория за паралелните вселени си си я измислил — каза тя, но едно от малкото неща, които Огъст не знаеше за нея, беше, че понякога, докато гледаше колекцията си от снимки, се опитваше да си представи и да се постави в онзи друг живот, животът в сянка. Влизаш в стаята, щракваш ключа и всичко се изпълва със светлина. Оставяш си боклука в чували на тротоара, а един камион минава и ги отнася на някакво невидимо място. Когато си в опасност, викаш полицията. От чешмата тече гореща вода. Вдигаш слушалката или натискаш копче на телефона и можеш да говориш с всекиго. Цялата информация на света е в интернет, а интернет е навсякъде около теб, носи се по въздуха като цветен прашец в полъха на летния вятър. Има пари, късове хартия, които можеш да размениш за всичко: къщи, яхти, идеални зъби. Има зъболекари. Опита се да си представи как този живот протича някъде в този момент. Някоя паралелна Кирстен в стая с климатик се събужда от тревожния си сън и върви през безлюден пейзаж.

— Паралелна вселена, където са измислили пътуването в космоса — каза Огъст.

От десетина години играеха тази игра. Сега лежаха по гръб, упоени от жегата. Брезови клони се поклащаха на ветреца, слънце се процеждаше през зеленината. Кирстен затвори очи и загледа как силуетите на листата се носят под клепачите й.

— Но нали го бяха измислили пътуването в космоса? Виждала съм снимки.

Ръката й сама беше отишла до белега на скулата й. Ако имаше по-добри вселени, вероятно има и много по-лоши. Например вселена, в която си спомня първата година на пътя, или си спомня причината за белега на лицето й, или където е изгубила повече от два зъба.

— Качихме се само до онази сива луна — каза Огъст. — Никъде другаде, така и не отидохме по-далеч. Говоря за такова пътуване, каквото даваха по сериалите, други галактики, други планети.

— Като в комиксите ми?

— Комиксите ти са странни. Мислех си по-скоро за „Стар Трек“.

— Паралелна вселена, където комиксите ми са истински — каза тя.

— Как така?

— Ами така, паралелна вселена, където сме се качили на Станция Единайсет и сме избягали, преди светът да свърши — каза Кирстен.

— Светът не е свършил. Още се върти. И все пак — искаш да живееш на Станция Единайсет?

— Мисля, че е красива. С всички онези острови и мостове.

— Но нали вечно е нощ или здрач?

— Не мисля, че би ми пречило.

— Този свят ми харесва повече — каза Огъст. — На Станция Единайсет изобщо има ли оркестър? Или ще си стоя сам на скалите в мрака и ще свиря на цигулка за гигантските морски кончета?

— Добре, паралелна вселена с по-добро зъболечение — каза тя.

— Високо се целиш, а?

— Ако беше изгубил зъби, щеше да знаеш колко високо.

— Така е. Съжалявам за зъбите ти.

— Паралелна вселена, в която нямам татуирани ножове.

— И аз бих искал да живея там — каза Огъст. — Паралелна вселена, в която Саид и Дитър не са изчезнали.

— Паралелна вселена, в която телефоните още работят и можем да се обадим на Симфонията и да ги питаме къде са, а после да се обадим на Дитър и Саид и всички да се срещнем някъде.

Останаха умълчани, загледани в листата.

— Ще ги намерим — каза Кирстен, — пак ще видим Симфонията.

Но, разбира се, нямаше как да са сигурни.

 

 

Пренесоха куфарите си от дигата до пътя. Вече бяха много близо до Севърн. По здрач пътят зави обратно към брега на езерото и се появиха първите севърнски къщи. Млади брези между пътя и езерото, но иначе — никаква гора, само обрасли дворове и къщи, потънали в лиани и храсти, плаж от скали и пясък.

— Не искам да е през нощта — каза Огъст.

Избраха произволна къща, прекосиха задния двор и лагеруваха зад градинската барака. Нямаше нищо за ядене. Огъст отиде да разузнае и се върна с боровинки.

— Аз ще поема първата смяна — каза Кирстен.

Беше изтощена, но не мислеше, че ще може да заспи. Седеше на куфара си, облегната на стената на бараката, с нож в ръце. Гледаше бавното издигане на светулките от тревата и слушаше водата на плажа оттатък пътя, въздишките на вятъра в листата. Пляскащи крила и изцвърчаване на гризач, сова убива плячката си.

— Сещаш ли се за онзи човек, когото срещнахме на бензиностанцията? — попита Огъст.

— Разбира се. Какво за него?

— Белегът на лицето му. — Изправи се. — Сега си мислех за него и се сетих какво е.

— Пророкът го е белязал.

Споменът я смущаваше. Махна с китка и ножът й разцепи гуглата на една печурка на метър-два от нея.

— Да, но самият символ, формата на белега. Как би го описала?

— Не знам — каза тя, като си прибра ножа. — Приличаше на стрелка с още една чертичка през стълбчето.

— По-къса чертичка. В долния край. Помисли си. Не е абстрактно.

— Мисля си. На мен ми се стори абстрактно.

— Самолет е — каза Огъст.

39.

Две седмици преди края на пътническите полети, Миранда летя от Ню Йорк за Торонто. Беше в края на октомври и не се беше връщала в Канада от няколко месеца. Винаги харесваше кацането в този град, гъсто населените кули на брега, как безкраен океан предградия се влива към една точка на върха на Си Ен Тауър. Самата кула й се струваше грозна отблизо, но неочаквано прекрасна, когато я гледаше през прозореца на самолета. И както винаги — усещането, че Торонто съществува на слоеве: градът, който я стресна с безбрежието си, когато на седемнайсет пристигна от Делано, все още съществуваше, но географски заемаше същото място като един град, който сега й се струваше много по-малък, разреден от годините, през които се беше местила между Лондон, Ню Йорк и пристанищните градове на Азия. Самолетът кацна в предградията. Тя премина през паспортната проверка без проблеми — канадският митничар се помъчи да намери някое ъгълче по страниците на паспорта, на което да няма печат — качи се в чакащата я кола, стигна до седалището на „Нептюн Лоджистикс“ в Торонто, пожела приятен ден на шофьора и му подаде двайсет долара от задната седалка.

— Благодаря — каза той с изненада. — Искате ли ресто?

— Не, благодаря.

Даваше големи бакшиши, откакто имаше пари. Тези малки компенсации за това какъв късмет бе извадила. Дотъркаля куфарчето с ръчен багаж във фоайето, премина през охраната и се качи на осемнайсетия етаж.

Тук навсякъде виждаше свои призраци. Двайсет и три годишна Миранда с объркани дрехи и щръкнала коса, мие си ръцете и нервно се гледа в огледалото в дамската тоалетна; двайсет и седем годишна наскоро разведена Миранда върви прегърбена през фоайето със слънчеви очила, иска да изчезне, разплакана, защото сутринта се е видяла в клюкарско списание и заглавието бе мъчително: АРТЪР ТАЙНО ЗВЪНИ НА МИРАНДА? (Отговор: не.) Тези нейни предишни версии сега бяха толкова далечни, че да си ги спомня беше като да си спомня стари хора, познати, млади жени, които е познавала преди цял един живот и много им съчувстваше, „За нищо не съжалявам“, каза на отражението си в огледалото в дамската тоалетна, и повярва. Този ден отиде на поредица от заседания, а в късния следобед друга кола я закара до хотел. Имаше да убие още един-два часа, преди отново да се види с Артър.

 

 

Беше й се обадил в нюйоркския офис през август. „Ще приемете ли обаждане от Артър Смит-Джоунс?“, беше попитала асистентката й и Миранда за миг беше застинала. Името беше от една тяхна си шега, която с Артър си бяха повтаряли по времето, когато се ожениха. След толкова години вече не помнеше защо името Смит-Джоунс е било смешно, но знаеше, че е той.

— Благодаря, Летиша, ще го приема. — Щракване. — Здравей, Артър.

— Миранда?

Звучеше несигурен. Тя се зачуди дали гласът й се е променил. Беше използвала най-самоуверения си глас, онзи за големи заседания.

— Артър. Много време мина. — Миг тишина в слушалката. — Ало?

— Баща ми почина.

Тя се завъртя на стола си да погледне Сентръл Парк. През август в парка имаше нещо субтропическо, което я омайваше, усещане за тежест и приятна умора в пищната зеленина.

— Моите съболезнования, Артър. Харесвах баща ти.

Мислеше си за една вечер на остров Делано, през първата година на брака им — единственият път, когато заедно се върнаха в Канада за Коледа, бащата на Артър говори много оживено за един поет, който прочел наскоро. Споменът беше избледнял, откакто за последно го беше възстановявала, промъкват се неточности. Вече не помнеше името на поета, нито нещо друго от разговора.

— Благодаря — каза той едва чуто.

— Помниш ли как се казваше онзи поет, когото харесваше? — Миранда сама чу въпроса си. — Много отдавна. Когато отидохме за Коледа.

— Вероятно Лорка. Често говореше за Лорка.

В парка имаше човек с яркочервена тениска, във величествен контраст с всичката зеленина. Видя как тениската изчезна зад един завой.

— Цял живот караше снегорин и се занимаваше с дърворезба — каза Артър.

Миранда не беше сигурна как да отговори — знаеше какви бяха заниманията на баща му — но Артър изглежда нямаше нужда от отговор. Известно време помълчаха, Миранда загледана дали тениската пак ще се появи. Не се появи.

— Знам — каза тя. — Нали ми показа работилницата му.

— Просто си мисля, че животът ми сигурно му е изглеждал немислим.

— Животът ти сигурно е немислим за много хора. Артър, защо ми се обади? — попита тя с възможно най-мил тон.

— Защото на теб ми се прииска да звънна, когато научих.

— Но защо на мен? Не сме говорили от последното съдебно заседание за развода.

— Знаеш откъде съм — каза той и тя разбра какво имаше предвид.

Някога живеехме на остров в океана. Някога ходехме на училище с ферибота, а нощем небето сияеше при липсата на всичките светлини на града. Някога гребяхме с канута до фара, за да гледаме петроглифи и ловяхме сьомга, и ходехме през гъстите гори, но всичко това беше напълно незабележително, защото всички други, които познавахме, също правеха тези неща и тук, в този живот, който сме изградили за себе си, тук, в тези твърди и блестящи градове, нищо от онова нямаше да изглежда истинско, ако не беше ти. А освен това, досети се тя, понастоящем беше без съпруга.

 

 

Артър играеше главната роля в „Крал Лир“, вече с отворени репетиции в театър „Елгин“. Уговориха се да се срещнат там, защото Артър се развеждаше с третата си съпруга Лидия и се опасяваше, че в който и ресторант да влезе, ще го връхлети ято от фотоапарати.

Папараците отдавна се бяха отегчили от неисторията за продължаващото съществуване на Миранда след Артър и бяха спрели да я преследват, но въпреки това тя отдели известно време за външния си вид, преди да излезе от хотелската стая, като се опита да изглежда колкото може по-различно от старото си аз. Приглади и защипа с фиби косата си като лъскав шлем — в холивудския си таблоиден живот имаше плетеница от къдрици — и облече любимия си костюм, тъмносив с бели кантове. Скъпи бели обувки с висок ток, каквито често носеше на съвещания, но холивудската съпруга Миранда никога не би обула.

— Приличаш на директор — каза си тя в огледалото и мисълта, която прехвръкна след тази, беше; „Изглеждаш чужда“. Тя я отблъсна.

Миранда пое в ранния здрач. Въздухът беше ясен и остър, хладен повей откъм езерото. Познатите улици. Спря за безкофеиново лате в „Старбъкс“ и се шашна от яркозелената коса на бариста.

— Много ти е хубава косата — каза тя, а баристът се усмихна.

Удоволствието да ходиш по студените улици с горещо кафе в ръка. Защо никой на Станция Единайсет нямаше зелена коса? Може би някой в Подморието. Или някой от съюзниците на Доктор Единайсет? Не, в Подморието. Когато беше на три преки от театъра, си сложи тъмни очила и плетена шапка, която покри косата й.

Пред театъра имаше пет-шест души, фотоапарати с вариообективи на каишки около вратовете им. Пушеха цигари и си цъкаха на телефоните. Миранда усети как я обхваща мъртвешки покой. Смяташе се за човек, който не мрази никого, но какво изпитваше към тези, ако не омраза? Опита се да премине възможно най-ненатрапчиво, но да носи слънчеви очила след залез беше тактическа грешка.

— Това не е ли Миранда Каръл? — попита един от тях.

Паразит нещастен. Продължи с наведена глава сред експлозия от светкавици и се пъхна през служебния вход.

 

 

Гримьорната на Артър беше по-скоро апартамент. Асистентка, чието име веднага забрави, я въведе в дневната, където имаше два фотьойла, обърнати един към друг, а между тях — стъклена масичка. През отворените врати зърна баня и гримьорна със закачалка с костюми — видя кадифено наметало — и едно огледало, оградено с лампи.

От тази втора стая се появи Артър.

Не беше стар, но годините му личаха. Стори й се, че разочарование беше обзело лицето му, а в очите му имаше нещо измъчено, което не помнеше да е виждала преди.

— Миранда — каза той. — Колко време мина?

Това й се стори глупав въпрос. Осъзна, че досега смяташе, че всеки помни датата на развода си, както помни и датата на сватбата.

— Единайсет години — каза тя.

— Заповядай, седни. Да ти предложа нещо?

— Имаш ли чай?

— Имам чай.

— Предположих. — Миранда си свали палтото и шапката и седна на един от фотьойлите, който беше точно толкова неудобен, колкото и изглеждаше, докато Артър се зае с една електрическа каничка на плота. Ето ни, помисли си тя. — Как вървят отворените репетиции?

— Добре — каза той. — Дори повече от добре. Чудно. Отдавна не бях играл Шекспир, но работих с треньор. Макар че „треньор“ май не е точната дума. Експерт по Шекспир.

Върна се при фотьойлите и седна срещу нея. Тя видя как очите му прескочиха по костюма й, лъскавите й обувки и осъзна, че извършваше същите примирения като нея, настройваше мисловния образ на отдавнашен партньор, за да съвпада с променения човек, седнал отсреща.

— Експерт по Шекспир?

— Шекспировед. От Университета в Торонто. Много ми харесва да работя с него.

— Сигурно е много интересно.

— Така е. Има впечатляващ набор от познания, много ми помага, но и същевременно напълно подкрепя виждането ми за ролята.

— Подкрепя виждането ти ли? — Беше усвоил нов изказ. Ама разбира се, защото от последната им среща бяха минали единайсет години с приятели, познати и срещи, купони, пътувания насам-натам, снимачни площадки, две сватби и два развода, дете. Логично беше, предположи тя, вече да е различен човек. — Това си е страхотна възможност, да работиш с такъв човек. — Някога седяла ли е на по-неудобен фотьойл? Притисна нокти в пяната и едва остави вдлъбнатина. — Артър, много съжалявам за баща ти.

— Благодаря. — Погледна я и сякаш се бореше да намери точните думи. — Миранда, трябва да ти кажа нещо.

— Това не отива на хубаво.

— Не е. Виж, ще излиза една книга.

Приятелката му от детството Виктория беше публикувала писмата, които той й беше пращал. „Скъпа В.: Неавторизиран портрет на Артър Леандър“ щеше да бъде пусната в продажба след седмица и половина. Приятел, който работел в книгоиздаването, му пратил сигнална бройка.

— За мен пише ли? — попита тя.

— Опасявам се, че да. Съжалявам, Миранда.

— Кажи ми.

— Понякога те споменавах, когато й пишех. Само толкова. Искам да знаеш, че никога не съм казвал нещо неприятно за теб.

— Добре. Хубаво.

Беше ли справедливо да е толкова ядосана? Не е имало как да знае, че Виктория ще продаде писмата.

— Може да не ти се вярва — каза той, — но имам някакво чувство за дискретност. Дори е едно от нещата, с които съм известен.

— Извинявай, сериозно ли каза, че си прочут с чувството си за дискретност?

— Виж, само исках да ти кажа, че не съм писал всичко на Виктория.

— Оценявам го. — Напрегната тишина, в която Миранда силно се надяваше чайникът да засвири. — Знаеш ли защо го е направила?

— Виктория ли? Предполагам, че е заради парите. Доколкото знам, последно работеше като икономка в един курорт на западния бряг на остров Ванкувър. Сигурно е направила повече пари от тази книга, отколкото за последните десет години.

— Ще я съдиш ли?

— Това само ще й направи реклама. Агентът ми смята, че е най-добре да оставим книгата да си изживее живота. — Най-после чайникът засвири; той се изправи бързо и тя разбра, че също е чакал водата да заври. — Надявам се, че когато излезе, ще говорят за нея седмица-две, след което ще отшуми и изчезне. Зелен или лайка?

— Зелен — каза тя. — Сигурно те вбесява, че е продала писмата.

— Първоначално се ядосах, още съм ядосан, но честно казано мисля, че съм си го заслужил.

Донесе две големи чаши зелен чай на масата, където оставиха пръстени от пара по стъклото.

— Защо мислиш, че си си го заслужил?

— Държах се с Виктория като с дневник. — Той вдигна чашата си, духна по повърхността на чая и много целенасочено я върна на масата. Имаше нещо заучено в движението и Миранда остана с впечатлението, че играе сцена.

— Отначало и тя ми пишеше, много отдавна. Може би две писма и три картички, когато за пръв път й писах от Торонто. После няколко бързи бележки, с които ме уведомяваше за промени в адреса си, с някой драснат ред в началото, сещаш се: „Здрасти, извинявай, че не ти пиша повече, много съм заета, ето го новият ми адрес.“

— Значи всички онези пъти, когато съм те виждала как й пишеш — каза Миранда, — тя не ти е отговаряла?

Сама се изненада колко я натъжаваше това.

— Точно така. Използвах я за хранилище на мислите си. Мисля, че спрях да я възприемам като човешко същество, което чете писмо. — Погледна я… и тук пауза, в която Миранда все едно виждаше сценария: „Артър вдига очи. Стоп.“ Играеше ли? Не можеше да прецени. — Истината е, че май наистина забравих, че съществува.

Дали това се случваше с всички актьори, това размиване на границата между играта и живота? Човекът, играещ ролята на остаряващ актьор, отпи от чая си и в този момент, игра или не, й се стори, че е много нещастен.

— Изглежда си имал тежка година — каза тя. — Съжалявам.

— Благодаря. Не беше лесно, но все си напомням, че хората имат много по-лоши години от моята. Изгубих няколко битки, но не е същото като да изгубиш войната.

Миранда вдигна чаша.

— За войната — каза, при което той се усмихна. — Какво друго става с теб?

— Постоянно говоря за себе си. Твоят живот как е?

— Добре. Много добре. Не се оплаквам.

— В корабния бизнес ли беше?

— Да. Много ми харесва.

— Омъжена ли си?

— О, не.

— Нямаш деца?

— Мнението ми по въпроса не се е променило. Ти имаше син от Елизабет, нали?

— Тайлър. Почти на осем. В Йерусалим е, с майка си.

Точно тогава на вратата се почука и Артър се изправи. Миранда го изгледа как се отдалечава и си спомни за последната вечеря в къщата им в Лос Анджелис — Елизабет Колтън мъртво пияна на дивана, Артър се качва по стълбите към спалнята. Не беше много сигурна какво прави тук.

Човекът на вратата беше много малък.

— Здравей, Кики — каза Артър.

Посетителят беше момиченце на седем или осем години. В едната ръка държеше книжка за оцветяване, а в другата моливник. Беше много руса, от онези деца, които при подходящата светлина изглеждат все едно горят. Миранда не можеше да си представи каква роля може да има едно седем-осем годишно дете в „Крал Лир“, но навремето беше видяла достатъчно деца актьори и ги разпознаваше от пръв поглед.

— Може ли да си оцветявам тук? — попита момиченцето.

— Разбира се — каза Артър. — Заповядай. Запознай се с моята приятелка — Миранда.

— Здравейте — каза момичето без интерес.

— Здравей — каза Миранда.

Момиченцето приличаше на порцеланова кукла, помисли си тя. Приличаше на дете, което цял живот са обгрижвали и глезели. Вероятно когато порасне, щеше да стане като Летиша, асистентката на Миранда, като Тия, асистентката на Леон, спретната и без капка авантюризъм.

— Кирстен обича да ми идва на гости от време на време — каза Артър. — Говорим си за актьорско майсторство. Укротителката знае ли къде си?

В начина, по който гледаше момичето, Миранда видя колко му липсваше собственото му дете, далечният му син.

— Говореше по телефона — каза Кирстен. — Аз се измъкнах.

Седна на килима близо до вратата, отвори книжката за оцветяване на една полузавършена рисунка с принцеса, дъга, замък в далечината, жаба, отвори моливника си и зарисува червени райета по широката рокля на принцесата.

— Ти още ли рисуваш? — попита Артър Миранда. Беше осезаемо по-спокоен, след като Кирстен дойде.

Винаги. Да. Когато пътуваше, си носеше скицник в багажа, за онези случаи, когато вечер беше сама в хотелската си стая. Насоката на творбата й постепенно се промени. Години наред Доктор Единайсет беше героят на разказа, но напоследък беше започнал да я дразни, а Подморието й беше станало по-интересно. Тези хора прекарваха живота си в подводни ядрени бункери, вкопчени в надеждата, че светът, който помнеха, можеше да бъде възстановен. Подморието беше забрава. Миранда прекарваше дълги часове в скициране на подземни помещения.

— Тъкмо ми напомни. Донесох ти нещо.

Най-после беше събрала първите два броя на комиксите за Доктор Единайсет и беше отпечатала няколко бройки на собствени разноски. Извади по две копия от Доктор Единайсет, том 1, брой 1: Станция Единайсет и Доктор Единайсет, том 1, брой 2: Гонитбата от чантата си и ги подаде през масата.

— Твоята творба. — Артър се усмихна. — Красиви са. Корицата на първия беше на стената на студиото в Лос Анджелис, нали?

— Помниш.

Изображение, за което Артър веднъж беше казал, че е като откриващия кадър на някой филм: островърхите острови на Града, улици и сгради на тераси по скалите, високи мостове между тях. Далеч надолу във водния мрак — очертанията на шлюзове, водещи към Подморието, едри силуети на океанското дъно. Артър разлисти първия брой и попадна на рисунка на две страници, океан и острови, свързани с мостове, здрач, Доктор Единайсет стои на скала с померана си. Текст: Стоях загледан над пострадалия си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята.

— Беше на космическа станция — каза Артър. — Бях забравил. — Прелистваше страниците. — Кучето още ли е с теб?

— Люли? Умря преди две години.

— О, съжалявам. Много са красиви — повтори той. — Благодаря ти.

— Какво е това? — попита момиченцето на килима. За момент Миранда го беше забравила.

— Едни книжки, които приятелката ми Миранда е направила — каза Артър. — После ще ти ги покажа, Кики. Ти с какво си се заела?

— С принцесата — каза Кирстен. — Матилда каза, че не може да й оцветя роклята на райета.

— Е, не бих казал, че съм съгласен с нея. Затова ли се измъкна от гримьорната си? Пак ли се караше с Матилда?

— Каза, че не трябва да е с райета.

— Според мен с тях е идеално.

— Коя е Матилда? — попита Миранда.

— Една друга актриса — каза Кирстен. — Понякога е много гадна.

— Необичайна постановка е — каза Артър. — Три момиченца на сцената в началото играят дъщерите на Лир като малки, после се връщат като халюцинации в четвърто действие. Нямат реплики, само присъстват.

— Смята се за по-добра от останалите, защото ходи в Националното балетно училище — каза Кирстен, отново на темата за Матилда.

— А ти танцуваш ли? — попита Миранда.

— Да, но не искам да съм танцьорка. Балетът е тъп.

— Кирстен ми каза, че иска да е актриса — рече Артър.

— О, много интересно.

— Да — каза Кирстен, без да поглежда. — В много неща съм била.

— Така ли? — попита Миранда. Как се говори с осемгодишно? Погледна Артър, който сви рамене. — Какво например?

— Ами неща — каза момичето, сякаш не тя повдигна темата за тях. Миранда си спомни, че никога не е харесвала деца актьори.

— Миналия месец Кирстен ходи на прослушване в Ню Йорк — каза Артър.

— Отидох със самолет. — Кирстен спря да оцветява и огледа принцесата. — Роклята не е както трябва — каза. Гласът й потрепери.

— Според мен роклята е много хубава — каза Миранда. — Чудесно си се справила.

— Тук трябва да се съглася с Миранда — каза Артър. — Райетата са добър избор.

Кирстен отгърна страницата. Празни очертания на рицар, дракон, дърво.

— Няма ли да довършиш принцесата? — попита Артър.

— Не е идеална — каза Кирстен.

Известно време седяха умълчани — Кирстен оцветява дракона, редувайки зелени и лилави люспи, Артър прелиства „Станция Единайсет“, Миранда си пие чая и се опитва да не анализира израженията му много-много.

— Често ли ти идва на гости? — попита Миранда тихо, когато той стигна последната страница.

— Почти всеки ден. Не се разбира много с другите момичета. Недоволно дете.

Известно време отпиваха от чая си, без да говорят. Драскането на моливите на момиченцето по страницата на книжката, запарените пръстени, оставени от чашите им на стъклото на масичката, приятната горещина на чая, топлотата и красотата на стаята — това бяха неща, които Миранда си спомни две седмици по-късно, в последните няколко часа, в делириума си на един плаж в Малайзия.

— Колко време ще си в Торонто? — попита Артър.

— Четири дни. В петък летя за Азия.

— Какво ще правиш там?

— Основно ще работя от токийския офис. Има вероятност догодина да се прехвърля там. Ще се срещам с местни филиали в Сингапур и Малайзия, ще посетя няколко кораба. Знаеш ли — каза тя, — че дванайсет процента от световния търговски флот са закотвени на осемдесет километра от сингапурското пристанище?

— Не знаех. — Усмихна се. — Азия. Голяма работа е животът.

 

 

Миранда вече се беше върнала в хотела, когато се сети за преспапието. Пусна чантата си на леглото и чу как изтрака при ключовете й. Беше онова стъклено преспапие с облак, което Кларк Томпсън беше донесъл на вечерята в Лос Анджелис преди единайсет години, а тя го беше взела от стаята на Артър. Искаше да му го върне.

Задържа преспапието за момент и му се наслади на светлината от лампата. Написа бележка на лист от хотела, пак си обу обувките, слезе долу до рецепцията и остави инструкции да го изпратят по куриер до театър „Елгин“.

40.

Две седмици по-късно, точно преди да свърши светът, Миранда стоеше на един плаж на малайзийския бряг, загледана към морето. След цял ден съвещания я бяха докарали обратно в хотела, където дописа един доклад и яде вечеря от румсървиса. Смяташе да си легне рано, но през прозореца на стаята си виждаше светлините на флота контейнеровози на хоризонта и бе слязла при водата, за да погледне по-отблизо.

Трите най-близки летища бяха затворили в последния час и половина, но Миранда още не го знаеше. Знаеше за грузинския грип, разбира се, но все още го смяташе за някаква мъглява здравна криза, плъзнала в Грузия и Русия. Служителите в хотела бяха инструктирани да избягват да тревожат гостите, така че когато тя мина през фоайето, никой не спомена пандемията, но все пак пътьом забеляза, че персоналът на рецепцията беше намалял. Във всеки случай беше удоволствие да избяга от гробовния хлад на хотелския климатик, да мине по добре осветената пътека за плажа, да се събуе и да постои боса на пясъка.

По-късно същата вечер щеше да й се стори тревожно, а на моменти дори и малко забавно, като си спомни колко лекомислено всички са подмятали думата „срив“, преди някой изобщо да е разбрал какво означава наистина, но във всеки случай имаше икономически срив, или поне така го наричаха всички тогава, и сега най-големият търговски флот, събиран някога, се намираше на осемдесет километра източно от сингапурското пристанище. Дванайсет от корабите бяха на „Нептюн Лоджистикс“, включително два нови съда клас „Панамакс“, на които им предстоеше да пренесат първия си товар, палубите още лъснати от южнокорейските корабостроителници; кораби, поръчани в момент, когато изглеждаше, че търсенето само ще се увеличава, построени през следващите три години, докато икономиката рухваше, ненужни сега, когато никой не харчеше никакви пари.

По-рано този следобед, в офиса на дъщерната фирма, Миранда научи, че местните рибари се страхували от корабите. Подозирали свръхестествена нотка в тези съдове, денем неподвижни грамади на хоризонта, по тъмно светнали като плаващ град. В офиса местният директор се беше изсмял на нелепите страхове на рибарите, а Миранда се беше усмихнала с всички други на масата, но нима беше толкова неуместно да се чудиш дали тези светлини може и да не са съвсем от тази земя? Знаеше, че корабите се осветяваха само за да се избегнат сблъсъци, но докато стоеше на плажа тази вечер, все още й се струваше, че има нещо другоземно в тази гледка. Когато телефонът й извибрира в ръката, беше Кларк Томпсън, най-старият приятел на Артър, който се обаждаше от Ню Йорк.

— Миранда — каза той след малко неловко начало. — Опасявам се, че се обаждам с особено лоша новина. Може би е по-добре да седнеш.

— Какво е станало?

— Миранда, снощи Артър почина от сърдечен удар. Съжалявам.

О, Артър.

 

 

Кларк затвори телефона и се облегна в стола си. Работеше във фирма, в която вратите никога не се затварят, освен ако някого ще го уволняват, и беше наясно, че вече несъмнено го обсъждат из целия офис. Драма! Какво ли се случва в кабинета на Кларк? Беше излязъл веднъж, за кафе, и всички бяха настроили лицата си в неутрални, но загрижени изражения, когато той минаваше — онази физиономия за „никой не те насилва, но ако искаш да споделиш нещо…“ — и това беше една от най-лошите сутрини в живота му, но извличаше някакво малко задоволство от това, че не казва нищо и не налива масло в клюките. Драсна черта през името на Миранда Каръл, вдигна слушалката да се обади на Елизабет Колтън, размисли и отиде на прозореца. Долу на улицата младеж свиреше на саксофон. Кларк отвори прозореца и стаята се изпълни със звука, тънките ноти на саксофона по повърхността на океанския град, гърмящ хип-хоп от минаваща кола, шофьор, налегнал клаксона на близък ъгъл. Кларк затвори очи и се опита да се концентрира върху саксофона, но асистентката му му позвъни.

— Пак е адвокатът на Артър Леандър — каза Табита. — Да му кажа ли, че сте на заседание?

— По дяволите, този човек не спи ли?

Хелър беше оставил гласовото съобщение в полунощ в Лос Анджелис, три през нощта нюйоркско време — „Спешно. Моля, обадете ми се незабавно“ — и пак Хелър беше буден и на работа, когато Кларк му се обади в шест и петнайсет сутринта в Ню Йорк, три и петнайсет в Лос Анджелис. Разбраха се, че е най-добре Кларк да се обади на роднините, защото веднъж се беше срещал с тях и така изглеждаше по-мило. Кларк беше решил да извести и бившите съпруги, дори най-скорошната, която не харесваше особено, защото му се струваше неприятно да ги остави да прочетат за това във вестника; представяше си — прекалено сантиментално, за да го изрече на глас, а и знаеше, че никой от разведените му познати не би си признал — че все нещо остава, половината от брака, някакъв спомен за почувствана любов, дори и очевидно да не е самата любов. Мислеше си, че тези хора сигурно значат нещо един за друг, дори вече да не се харесват.

Половин час по-късно Хелър му обади отново, за да попита дали е съобщил на роднините, което, разбира се, Кларк не беше направил, защото четири без петнайсет в Лос Анджелис е и четири без петнайсет на западния бряг на Канада, където живееше братът на Артър, а Кларк смяташе, че си има граници за това колко рано можеш да звъниш на някого по каквато и да е причина. Сега беше едва девет сутринта в Ню Йорк, шест на брега на Хелър, и изглеждаше неприлично, че този човек, който явно не беше спал цяла нощ, все още работеше. Кларк започваше да си представя Хелър като някакъв прилеп, някакъв злокобен нощен адвокат-вампир, който спи денем и работи по тъмно. А може би просто друсаше амфети? Мислите на Кларк се насочиха към една особено вълнуваща седмица в Торонто, осемнайсет или деветнайсетгодишен, когато с Артър бяха взели едни хапчета от един нов приятел в нощния клуб и не спаха седемдесет и два часа.

— Ще приемете ли разговора? — попита Табита.

— Добре. Свържи го, моля те.

За миг Табита не направи нищо и след седем години работа отблизо Кларк знаеше, че точно този тип мълчание означаваше: „Кажи ми какво става, знаеш, че обичам клюките“, но не го стори и я познаваше достатъчно добре, за да долови нотката на разочарование в напълно професионалното „Изчакайте, моля“, което последва.

— Кларк? Хелър е.

— Разбрах — каза Кларк. Имаше нещо противно, помисли си той, в хора, които се представят с фамилното си име, докато се обръщат към другите с личното. — Как си, Гари? Не сме се чували вече час и половина.

— Държа се, държа се. — Кларк мислено добави това в личния си списък с най-омразни баналности. — Взех, че уведомих роднините.

— Защо? Нали се разбрахме…

— Знам, че не искаше да ги будиш, но с тези неща, в такива ситуации, просто трябва да ги събудиш. Дори искаш да ги събудиш, разбираш ли? По-прилично е. Искаш семейството да разбере, преди някой да сподели нещо, снимка, видео, каквото и да е, а „Ентъртейнмънт уикли“ да се обади на роднините за коментар и така да разберат. Замисли се, все пак човекът умря на сцената.

— Да — каза Кларк. — Ясно. — Саксофонистът беше изчезнал. Сивотата на ноемврийското небе му напомняше, че беше време да навести родителите си в Лондон. — А уведоми ли Елизабет?

— Кого?

— Елизабет Колтън, втората съпруга.

— Не, ама и тя не е точно роднина, нали? Когато говорихме за уведомяване на роднините, по-скоро имах предвид само брата на Артър.

— Да, но тя е майката на единствения син на Артър.

— Да, да, разбира се. На колко е той?

— Осем или девет.

— Горкичкият. Гадна възраст за такова нещо. — Потрепване в гласа на Хелър, тъга или изтощение, и Кларк поправи образа в мислите си от увиснал от тавана адвокат-прилеп на тъжен, бледен, надрусан с кофеин човек с хронично безсъние. Дали беше срещал Хелър? Дали Хелър беше на онази ужасна вечеря в Лос Анджелис преди толкова години, точно преди Миранда и Артър да се разведат? Може би. Не можеше да си спомни. — Та виж — каза Хелър, отново съвсем делово, но с един псевдонебрежен стил на „съвсем делово“, който Кларк свързваше най-вече с Калифорния, — при разговорите ти с Артър, особено наскоро, да е споменавал нещо за жена на име Таня Джерард?

— Името не ми е познато.

— Сигурен ли си?

— Не. Защо? Коя е тя?

— Ами, между нас да си остане, изглежда Артър е имал връзка с нея. — Не беше точно наслада в гласа му. Беше важност. Това беше човек, който обича да знае неща, които другите не знаят.

— Ясно — каза Кларк, — но да си призная, не виждам как това ни…

— Е, разбира се — каза Хелър — разбира се, че не, така си е, право на личен живот и така нататък, не ни засяга, нали? Не пречат на никого, по собствено желание, големи хора и така нататък, а и аз съм изключително затворен, нямам дори фейсбук, за бога, точно толкова вярвам в това, в личния живот, нали, последният човек на земята без фейсбук. Но както и да е, тази Таня май е отговаряла за гардероба в „Крал Лир“. Само се чудех дали я е споменавал.

— Не, Гари, не, струва ми се.

— Продуцентът ми каза, че всичко е било много тайно, изглежда това момиче е правело костюмите или пък била детегледачка, нещо за децата актриси, костюми за децата актриси? Май това беше, ама пък деца актриси в „Лир“? Не мога да си представя. Ама виж, така или иначе…

Това слънцето ли беше от другия бряг на Ист Ривър? Един лъч беше пронизал облаците в далечината и падаше към Куинс. Ефектът напомняше на Кларк за маслена картина.

Мислеше си за първия път, когато беше видял Артър, в едно актьорско студио на Данфорт авеню в Торонто. Артър на осемнайсет: уверен, въпреки факта, че след първите шест месеца уроци по актьорско майсторство, за пет пари не можеше да играе, или поне така беше обявил инструкторът една вечер на по чашка в бар, обслужван само от мъже в женски дрехи, инструкторът се опитваше да сваля Кларк, Кларк се съпротивляваше само символично. А и беше красив, тогава Артър беше красив.

— И очевидно въпросът е — продължи Хелър, — дали е възнамерявал да остави нещо на това момиче в завещанието, защото миналата седмица ми прати имейл за промяна в завещанието, каза, че срещнал някого и искал да добави бенефициент и предполагам, че е говорил за нея, за това си мисля сега, за най-лошия случай, че някъде има завещание в сянка, някакъв неофициален документ, който сам е написал, защото щяхме да се виждаме чак след три-четири седмици, това се опитвам да разнищя сега…

— Да го беше видял — каза Кларк.

— Да го бях… моля?

— Още в началото, когато започваше. Виждал си таланта му, той беше очевиден, но ако го беше видял преди всичко останало, всичките таблоиди и филми, и разводи, славата, всички онези изкривяващи неща.

— Съжалявам, но май не разбирам какво се опитваш да кажеш и…

— Беше прекрасен — каза Кларк. — Навремето, още в началото. Така ме беше пленил. Нямам предвид романтично, нищо такова. Понякога просто срещаш някого. Беше толкова мил, това си спомням най-ясно. Мил с всеки, когото срещнеше. Тази негова смиреност.

— Какво…

— Гари, сега ще затворя.

Подаде глава през прозореца за крепителна глътка ноемврийски въздух, върна се на бюрото си и се обади на Елизабет Колтън. Тя отдели дълга въздишка, когато й съобщи.

— Погребението уредено ли е?

— Торонто. Вдругиден.

— Торонто? Има ли роднини там?

— Не, но явно е бил много конкретен в завещанието си. Сигурно е изпитвал някаква привързаност към града.

Докато говореше, Кларк си спомняше един разговор с Артър преди години на по чашка в един бар в Ню Йорк. Обсъждаха градовете, в които бяха живели.

— Ти си от Лондон — бе казал Артър. — Хора като теб могат да възприемат градовете като даденост. А за човек като мен, който е от малко градче… виж, мисля си за детството, за живота ми на Делано, там беше много тясно. Всички ме познаваха не защото бях специален, а защото всички се познават, а това каква клаустрофобия е, не мога да ти опиша. Исках само малко уединение. Откакто се помня, исках само да се измъкна, тогава отидох в Торонто и никой не ме познаваше. В Торонто усетих свобода.

— После се премести в Лос Анджелис и се прочу — беше казал Кларк, — и сега пак всички те познават.

— Ами да. — Артър бе насочил вниманието си към една маслина в мартинито, опитваше да я прободе с клечка за зъби. — Може да се каже, че Торонто е единственото място, където съм се чувствал свободен.

 

 

На следващата сутрин Кларк се събуди в четири и хвана такси до летището. Това бяха часовете на разминаванията на косъм, часовете на чудесата, видими само в ретроспекция през следващите дни. Грипът вече пълзеше през града, но той спря такси, в което шофьорът не беше болен и никой заразен не беше докосвал никоя повърхност преди него, и от невероятно късметлийската си кола гледаше улиците, преминаващи в мрака преди изгрева, бледата светлина на испанските бакалнички с цветята зад найлонови завеси, няколко работници от нощната смяна по тротоарите. Социалните мрежи бяха изпълнени със слухове за пристигането на грипа в Ню Йорк, но Кларк не участваше в социални мрежи и беше в неведение.

На Международното летище „Джон Ф. Кенеди“ мина през терминал, в който по някаква хореография на късмета успя да избегне близостта с който и да е вече заразен — по това време точно там вече имаше няколко заразени — успя и да не докосне нито една опасна повърхност, успя даже да се качи на самолет, пълен със също толкова големи късметлии, след който от това летище щяха да излетят само още двайсет и шест самолета; през всичко това беше много недоспал след стоенето до късно да събира багаж, много изморен и зареян в мисли за Артър, в музиката на Колтрейн в слушалките си, а когато стигна изхода за самолета — и в половинчатата работа по докладите 360° — и не бе разбрал, че е на един и същи полет с Елизабет Колтън, докато не вдигна поглед и не я видя как се качва на самолета със сина си.

Беше съвпадение, но не огромно съвпадение. Онзи ден по телефона й беше казал кой полет смята да хване — седем сутринта, за да стигне в Торонто преди очакваната снежна буря да връхлети и да скове летищата — а тя беше казала, че ще се опита да се качи на същия. И сега ето я тук, в тъмен костюм, късо подстригана, но лесно разпознаваема, синът й до нея. Елизабет и Тайлър бяха в първа класа, а Кларк беше във втора. Поздравиха се, когато Кларк мина покрай мястото й и повече не си говориха, до час и половина след излитането, когато пилотът обяви, че ги отклоняват към някакъв град в Мичиган, за който Кларк никога не беше чувал, и всички слязоха объркани и дезориентирани на летище Севърн.

41.

След като Кларк й съобщи за смъртта на Артър, Миранда още дълго време остана на плажа. Седеше на пясъка, мислеше за Артър и гледаше как една лодчица акостира, едничка ярка светлинка, плъзгаща се по водата. Мислеше си как винаги е приемала за даденост, че на света има определени хора, или ключови за дните й, или невидени и рядко спомнени. Как без който и да е от тези хора светът е едно деликатно, но непогрешимо изменено място, копчето завъртяно само с един-два градуса. Усети, че е много уморена, не й беше много добре, наченки на болно гърло, а утре беше поредният ден със заседания. Беше забравила да пита Кларк за погребението, но следващата й мисъл беше, че не би искала да отиде, разбира се — представата да е приклещена между папараците и другите бивши на Артър — и за това си мислеше, когато стана и тръгна нагоре по пътеката към хотела, който от плажа приличаше на малка сватбена торта, два етажа бели балкони.

Фоайето беше странно празно. Нямаше персонал на рецепцията. Портиерът носеше хирургическа маска. Миранда тръгна към него да го пита какво става, но в погледа му видя несъмнен страх. Стана й ясно, все едно го беше изкрещял, че много му се искаше да не го доближава. Отдръпна се и бързо се запъти към асансьорите, разтреперана, погледът му на гърба й. Коридорът горе беше празен. Отново в стаята си, тя отвори лаптопа и за пръв път този ден насочи вниманието си към новините.

 

 

По-късно Миранда прекара два часа в телефонни разговори, но вече нямаше как да замине. Всички близки летища бяха затворени.

— Слушайте — сопна й се накрая измъчената представителка на една авиокомпания, — дори да можех да ви кача на полет от Малайзия, на този етап сериозно ли смятате, че искате дванайсет часа да дишате рециклиран въздух с още двеста души в самолета?

Миранда затвори. Когато се облегна назад в стола си, погледът й се спря на решетката на климатика над бюрото. Замисли се как въздухът шепне из сградата и се движи от стая в стая. Не си въобразяваше, определено я болеше гърлото.

— Психосоматично е — каза тя на глас. — Страх те е да не се разболееш, затова се чувстваш болна. Нищо ти няма.

Опитваше се да представи историята като вълнуващо приключение — онзи път, когато останах в Азия, по време на грипна епидемия — но не беше много убедителна. Известно време правеше скици, в опит да се успокои. Скалист остров с къщичка, светлини на хоризонта на тъмното море на Станция Единайсет.

Миранда се събуди в четири сутринта с температура. Пребори я с три аспирина, но ставите й бяха възли от болка, краката й — слаби, кожата я болеше там, където дрехите я докосваха. Беше трудно да прекоси стаята до бюрото. Прочете последните новини на лаптопа с болки в очите от светлината на екрана и разбра. Усещаше как температурата напира през тънкия слой аспирин. Пробва да звънне на рецепцията, после в офисите на „Нептюн Лоджистикс“ в Ню Йорк и Торонто, след това на американското, канадското, британското и австралийското посолство, но чу само приветствия на гласова поща и звънящи телефони.

 

 

Миранда отпусна буза върху бюрото — съвършенството на хладния ламинат под горящата й кожа — и се замисли за бедността на стаята. Бедност не в икономическия смисъл, а в смисъл че не беше достатъчна за тежестта на момента, незадоволителна обстановка — за какво? Още не можеше да мисли за това — и си мислеше за плажа, корабите, светлините на хоризонта, дали би могла да стигне до там, когато се чувства толкова зле, свързани мисли, че може би ако успее да стигне до там, някой на плажа може да й помогне, че ако остане тук в стаята, ще се разболява все повече и явно на рецепцията нямаше никой, нито в посолствата, всички телефони бяха изоставени. Ако се влошеше, накрая щеше да си остане тук, прекалено болна, за да напусне тази стая. На плажа може би имаше рибари. Изправи се неуверено. Отне й много време и сериозно съсредоточение да си обуе обувките.

 

 

Коридорът беше тих. Налагаше се да ходи много бавно с ръка на стената. Един човек се беше свил на пода до асансьорите и трепереше. Искаше й се да говори с него, но разговорът нямаше да й е по силите и вместо това го гледаше — виждам те, виждам те — и се надяваше да е достатъчно.

 

 

Фоайето вече беше празно. Служителите бяха избягали.

 

 

Отвън въздухът беше тежък и неподвижен. Зеленикава светлина на хоризонта, първите лъчи на изгрева. Усещане за движение на каданс, като да ходиш под вода или насън. Налагаше се внимателно да се съсредоточава върху всяка стъпка. Тази ужасна слабост. Продължи по пътеката до плажа с много бавни крачки, разперените й ръце докосваха палмовите клонки от двете страни. В края на пътеката белите шезлонги на хотела лежаха незаети в редица на пясъка. Плажът беше безлюден. Отпусна се на най-близкия шезлонг и затвори очи.

 

 

Изтощение. Беше й отчайващо горещо, после се тресеше от студ. Мислите й бяха разбъркани. Никой не дойде.

 

 

Мислеше си за флота контейнеровози на хоризонта. Екипажът там нямаше да е изложен на грипа. Прекалено късно тепърва да се качва на кораб, но се усмихна при мисълта, че в този гърчещ се свят имаше хора, които бяха в безопасност.

 

 

Миранда отвори очи навреме да види изгрева. Прилив от буйни цветове, розово и ивици сияйно оранжево, контейнеровозите на хоризонта, увиснали между жарта на небето и водата пламтяща, морската картина прелива в объркани видения на Станция Единайсет; екстравагантните й залези и индиговото й море. Светлините на флота потъват в утрото, океанът прогаря в небе.

42.

Отначало хората на севърнското летище измерваха времето все едно са заседнали там само за кратко. Беше трудно да се обясни на младите през следващите десетилетия, но в интерес на истината до този момент всички предишни случаи на засядане в летище рано или късно завършваха с отсядане, с качване на самолет и отлитане. Отначало изглеждаше неизбежно, че националната гвардия всеки момент ще пристигне с одеяла и кутии с храна, че скоро след това наземните служби ще се върнат и самолетите отново ще започнат да излитат и кацат. Ден първи, Ден втори, Ден четирийсет и осми, Ден деветдесети, всяко очакване за връщане към нормалното вече отдавна беше изчезнало, после Първа година, Втора година, Трета година. Катастрофата беше нулирала времето. По-късно се върнаха към стария начин на броене на дни и месеци, но запазиха новата система за годините. Първи януари, Трета година; седемнайсети март, Четвърта година и т.н. През Четвърта година Кларк осъзна, че отсега нататък годините ще продължават да се бележат така, изброени една по една от мига на бедствието.

Тогава вече от доста време знаеше, че промените в света нямаше да се обърнат, но въпреки това осъзнаването хвърли по-ярка светлина върху спомените му. Последният път, когато ядох сладолед във фунийка на слънцето в парка. Последният път, когато танцувах в клуб. Последният път, когато видях автобус в движение. Последният път, когато се качих на самолет, който да не е преустроен в помещение за живеене, самолет, който наистина излита. Последният път, когато ядох портокал.

 

 

Към края на второто си десетилетие на летището Кларк си мислеше какъв късмет беше извадил. Не просто самият факт на оцеляването, който сам по себе си, разбира се, беше забележителен, ами и да види как един свят свършва и започва друг. И не само да е видял и запомнил прелестите на предишния свят, космическите совалки и електрическата мрежа, и китарите, компютрите, които се побираха в дланта ти и високоскоростните влакове между градовете, ами и да е живял сред тези чудеса толкова дълго. Да е обитавал онзи грандиозен свят петдесет и една години от живота си. Понякога лежеше буден в чакалня Б на летище Севърн и си мислеше „Бях там“ и мисълта го пронизваше със смесица от тъга и въодушевление.

„Трудно е да се обясни“, хващаше се понякога да казва на младите, които идваха в музея му, който навремето беше салонът на „Скаймайлс“ в чакалня В. Но приемаше сериозно ролята си на уредник и преди години беше решил, че „Трудно е да се обясни“ не е достатъчно, затова винаги се опитваше все пак да обясни, когато го питаха за някой от предметите, които беше събрал през годините от летището и отвъд — лаптопите, айфоните, радиото от бюрото на един директор, тостерът от салона на летищния персонал, грамофонът и плочите, които някой оптимистичен събирач беше домъкнал от Севърн — и разбира се за контекста, предпандемичния свят, който помнеше толкова ясно. Не, обясняваше сега на едно шестнайсетгодишно момиче, което се беше родило на летището, самолетите не се издигаха право нагоре в небето. Набираха скорост по дълги писти и повдигаха предната си част.

— Защо са им трябвали пистите? — попита момичето.

Казваше се Емануела. Кларк изпитваше особена привързаност към нея, защото помнеше раждането й като единственото хубаво нещо, което се случи през онази ужасна първа година.

— Не можеха да се отлепят от земята, ако не наберат скорост. Трябваше им да се засилят.

— А-а… Значи двигателите не са били много мощни?

— Бяха, но не колкото на ракетите.

— Ракети…

— С които отивахме в космоса.

— Невероятно — каза тя, клатейки глава.

— Да.

Невероятно като си спомниш; всичко, но особено нещата, свързани с пътуване и комуникации. Така беше пристигнал на това летище — беше се качил на машина, която го пренесе с висока скорост на километри над повърхността на земята. Така беше казал на Миранда Каръл за смъртта на бившия й съпруг: бе натиснал поредица от копчета на устройство, което за секунди го беше свързало с инструмент на другия край на света, а Миранда — боса на бял плаж, търговски флот, светещ пред нея в тъмното — бе натиснала копче, което я беше свързало с Ню Йорк през сателит. Тези чудеса, приети за даденост, които присъстваха навсякъде около тях.

 

 

В края на второто десетилетие основното население на летището беше или родено там, или беше дошло по-късно, но все пак имаше двайсетина души, които бяха тук от деня, в който полетите им бяха кацнали. Полетът на Кларк кацна без проблем, пренасочен от Торонто поради причини, които в онзи момент явно никой не можеше да обясни, и рулиран до изход на чакалня Б. Кларк вдигна поглед от редакцията на частта „Подчинени“ в доклада 360° и разнообразието от самолети на перона го порази, Сингапур Еърлайнс, Катай Пасифик, Еър Канада, Луфтханза, Ер Франс, огромни самолети, паркирали нос до опашка.

Когато Кларк излезе от ръкава под флуоресцентната светлина на чакалня Б, първото, което забеляза, беше неравномерното разпределение на хората. Под телевизорите се бяха събрали тълпи. Кларк реши, че каквото и да гледат, той не можеше да го посрещне без чаша чай. Предположи, че е нападение на терористи. Купи си чаша ърл грей на един щанд и спокойно си добави мляко. Това е последният път, когато си сипвам мляко в чая, без да знам какво се е случило, помисли си той, отрано тъгуващ за настоящия момент, после отиде и застана в тълпата под телевизор, включен на Си Ен Ен.

Историята за пристигането на пандемията в Северна Америка се беше разчула, докато той още беше във въздуха. Години по-късно това бе още едно трудно за обяснение нещо, но до онази сутрин грузинският грип бе изглеждал доста далечен, особено за човек, който не беше в социалните мрежи. Кларк никога не следеше новините особено внимателно и всъщност разбра за грипа чак в деня преди полета, в кратка статия във вестника за някакъв мистериозен вирус, плъзнал в Париж, и изобщо не беше ясно, че е прераснал в пандемия. Но сега гледаше закъснелите евакуации на градове, безредиците пред болници на три континента, бавнодвижещото се преселение, задръстило всички пътища, и му се искаше да бе внимавал повече. Задръстените пътища бяха озадачаващи, защото накъде бяха тръгнали всички тези хора? Ако репортажите бяха верни, грузинският грип не само беше пристигнал, но и вече беше навсякъде. Имаше клипове с представители на различни правителства, епидемиолози с навити ръкави, всички изпити, кървясали, предупреждават за катастрофа, синьо-черни кръгове под кървясали очи.

— Изглежда не се очертава бърз изход от бедственото положение — каза един новинар, подценявайки ситуацията в безпрецедентна в историята на подценяването степен, после примигна пред камерата и нещо в него сякаш се задави, настъпи повреда в някакъв механизъм, който преди беше разделял професионалния му живот от личния, и той се обърна към камерата с неудържима тревога. — Мел, миличка, ако гледаш това, заведи децата в ранчото на родителите ти. Само по черните пътища, любов моя, никакви магистрали. Много те обичам.

— Сигурно е хубаво мрежата да е на твое разположение — каза един човек до Кларк. — И аз не знам къде е жена ми. Вие знаете ли къде е вашата? — В гласа му прозвуча паническа нотка.

Кларк реши да се престори, че човекът го пита къде е приятелят му.

— Не — отговори той. — Нямам представа.

Извърна се от екрана, не можеше да понесе и миг повече от новините. От колко време стоеше тук? Чаят му беше изстинал. Разходи се без посока из чакалнята и спря пред мониторите с полетите. Всички до един отменени.

Как всичко това се беше случило толкова бързо? Защо не беше погледнал новините, преди да тръгне за летището? Хрумна му, че трябва да се обади на някого, всъщност на всички, че трябва да се обади на всички, които някога е обичал и да говори с тях, и да им каже важните неща, но очевидно вече беше прекалено късно за това, съобщение на телефона му, което вижда за пръв път: Системата е претоварена, САМО аварийни обаждания. Купи си още един чай, защото първият беше изстинал, освен това сега го бяха налегнали ужасни страхове и ходенето към щанда наподобяваше целенасочено действие. А и защото двете млади жени зад щанда, изглеждаха дълбоко незаинтересовани от ставащото по Си Ен Ен; или това, или бяха изключителни стоици, или още не бяха забелязали, така че отиването при тях беше като връщане във времето към рая от преди половин час, когато още не знаеше, че всичко се разпада.

 

 

— Можете ли да ни кажете нещо повече за… ами за какво да внимават хората, за симптомите? — попита новинарят.

— Същите неща, които виждаме при всеки грипен сезон — каза епидемиологът, — само че по-зле.

— Значи например…?

— Различни болки. Внезапна висока температура. Затруднено дишане. Вижте — каза епидемиологът, — има много кратък инкубационен период. Ако сте изложени на вируса, до три-четири часа се разболявате, а след ден-два сте мъртви.

— Ще направим кратка пауза за реклами — каза новинарят.

 

 

Служителите на авиолинията нямаха информация. Мълчаха и се страхуваха. Раздадоха ваучери за храна, от които по силата на внушението всички огладняха, така че пътниците се наредиха на опашки да си купят мазна кесадия със сирене и чинии с начос в единствения ресторант в чакалня Б, който по всичко личеше, че е мексикански. Двете жени на щанда продължаваха да предлагат топли напитки и леко баяти печени закуски, като от време на време се мръщеха на безполезните си телефони. Кларк си плати да влезе в салона на „Скаймайлс“ и във фотьойла близо до един телевизор намери Елизабет Колтън. Тайлър седеше на пода наблизо със скръстени крака и убиваше извънземни на едно нинтендо.

— Безумно е — каза Кларк на Елизабет, думи, безнадеждно недостатъчни.

Тя гледаше новините, свила ръце под брадичката си.

— Безпрецедентно е — каза Елизабет. — В цялата човешка история… — Тя не довърши и поклати глава.

Тандър простена тихо. Беше претърпял малка загуба във войната с извънземните. Поседяха известно време умълчани, загледани, докато Кларк вече не можеше да гледа, извини се и отиде да търси още начос.

Кацаше последен самолет, на Еър Градия, но пред очите на Кларк бавно зави на пистата и се отдалечи, вместо да приближи сградата на терминала. Кларк заряза начосите и отиде на прозореца. Забеляза, че самолетът на Еър Градия спря възможно най-далеч от терминала. Кларк още стоеше там, когато прозвуча съобщението: поради причини, свързани с общественото здраве, летището затваря незабавно. За неопределено време няма да има полети. Всички пътници се умоляват да си вземат багажа от зоната за получаване на багаж, спокойно да напуснат летището и по възможност да не губят самообладание.

„Не може да е истина“, казваха си пътниците сами на себе си и помежду си, над чинии с начос и в гневни скупчвания пред автомати за напитки и закуски. Проклинаха управата на летището, Агенцията за транспортна безопасност, авиолиниите, безполезните си телефони; бесни, защото яростта беше последната защита пред разбирането на това, което новинарските канали съобщаваха. Под яростта беше нещо наистина неизразимо, новините носеха изводи, които никой сред тях не можеше да се насили да осмисли. Бе възможно да проумееш обхвата на епидемията, но не и да проумееш какво означава. Кларк стоеше до стъклената стена на мексиканския ресторант, гледаше неподвижния самолет на Еър Градия далеч напред и по-късно осъзна причината в този момент да не разбира защо е чак там, самотен — просто не искаше да знае.

 

 

Служителите в ресторантите и магазина за сувенири изгониха клиентите си, затвориха железните решетки и вратите и си тръгнаха, без да се обърнат назад. Пътниците около Кларк също започнаха да се разотиват; поток, който се сля с бавните процесии, напускащи другите две чакални. Елизабет и Тайлър се появиха от салона на „Скаймайлс“.

— Тръгваш ли си? — попита Кларк. Все още не беше съвсем истинско.

— Още не — каза Елизабет. Изглеждаше малко побъркана, но всички бяха така. — Къде да идем? Видя новините.

Всички, които гледаха новините, знаеха, че пътищата са непроходими, колите са изоставени там, където им е свършил бензинът, всички пътнически авиолинии са затворени, няма влакове и автобуси. Повечето все пак напускаха летището, защото гласът по интеркома им беше казал, че така трябва.

— Аз мисля да остана засега — каза Кларк.

Явно и други си бяха помислили същото, а някои, които бяха тръгнали, се върнаха половин час по-късно да кажат, че наземен транспорт няма. Останалите продължили пеш към Севърн, казаха те. Кларк зачака някой от летището да дойде и да изгони близо стотината пътници, останали на терминала, но никой не се появи. Агентката на Еър Градия плачеше до гишето за билети. На екрана над главата й още пишеше „Полет Еър Градия 452 пристига“, но когато радиото й припука, Кларк чу думата „карантина“.

Половината останали пътници бяха вързали шалове или тениски през устата и носовете си, но вече бяха минали часове и ако всички щяха да умират от грип, помисли си Кларк, нямаше ли поне някои вече да са болни?

 

 

Пътниците, които останаха на летището, бяха предимно чужденци. Гледаха през прозорците към самолетите, с които бяха дошли — Катай Пасифик, Луфтханза, Сингапур Еърлайнс, Ер Франс — паркирани един до друг на перона. Говореха на езици, които Кларк не разбираше.

 

 

Едно момиченце правеше цигански колела по цялата дължина на чакалнята.

 

 

Кларк неспокойно извървя цялото летище и с почуда намери пропускателните пунктове празни. Мина през тях и обратно три-четири пъти, просто защото можеше. Мислеше, че усещането ще е освобождаващо, но изпитваше само страх. Хвана се, че зяпа всеки срещнат в търсене на симптоми. Никой не изглеждаше болен, но може би бяха носители? Намери ъгълче, възможно най-далече от спътниците си и дълго време остана там.

 

 

— Трябва да почакаме — каза Елизабет, когато той отново дойде да седне при нея. — До утре сутринта националната гвардия все ще е дошла. — Артър харесваше оптимизма й, спомни си Кларк.

 

 

Никой не се показа от самолета на Еър Градия на перона.

 

 

Един младеж правеше лицеви опори при изход Б20. Правеше серия от десет, после лягаше на гръб за малко и гледаше тавана без да мига, после още десет и тъй нататък.

 

 

Кларк намери брой на „Ню Йорк таймс“, захвърлен под една пейка и прочете некролога на Артър. Бележит филмов и театрален актьор умира на петдесет и една. Живот, обобщен в поредица провалени бракове — Миранда, Елизабет, Лидия — и син, чието настоящо поглъщане от нинтендото беше абсолютно. Когато Артър се строполил на сцената, някой от публиката оказал първа помощ, пишеше в некролога, но този човек останал неизвестен. Кларк сгъна вестника и го прибра в куфара си.

Познанията на Кларк по география на Средния Запад на САЩ бяха откъслечни. Не беше съвсем сигурен къде е. От артикулите, които се предлагаха в магазина за сувенири, бе заключил, че са някъде около езеро Мичиган, което можеше да си представи, защото бе запазил една вътрешна картинка от птичи поглед на Големите езера от времето си в Торонто, обаче никога не беше чувал за град Севърн. Летището изглеждаше много ново. Отвъд перона и пистите виждаше само редица дървета. Опита се да намери мястото с айфона си, но картата не искаше да се зареди. На никого не му работеше телефонът, но се разчу, че при багажните ленти има телефон с монети. Кларк стоя на опашката половин час, после набра всичките си номера, но отсреща чуваше само сигнал заето или безкрайно звънене. Къде бяха всички? Човекът зад него въздъхна звучно, Кларк остави слушалката и известно време се скита из летището.

Когато му омръзна да ходи, се върна при една пейка, която си беше набелязал при изход Б17, и легна по гръб на мокета между нея и стъклената стена. В късния следобед заваля сняг. Елизабет и Тайлър още бяха в салона на „Скаймайлс“. Знаеше, че трябва да е общителен и да говори с тях, но искаше да е сам, или доколкото можеше да е сам в летище с още стотина ужасени и разплакани хора. Вечеря царевичен чипс и шоколадови вафли от един автомат, послуша Колтрейн на айпода си. Мислеше си за Робърт, гаджето му от три месеца. Много му се искаше пак да го види. Какво ли правеше в този момент? Кларк се загледа в новините. Към десет вечерта си изми зъбите, върна се на местенцето си при изход Б17, опъна се на мокета и се опита да си представи, че си е в леглото вкъщи.

Събуди се разтреперан в три през нощта. Новините се бяха влошили. Тъканта се разнищваше. Трудно ще се възстановим от това, помисли си той, защото в онези първи дни още беше немислимо, че цивилизацията може и изобщо да не се възстанови.

 

 

Кларк гледаше Ен Би Си, когато една тийнейджърка се приближи. Беше я забелязал по-рано, как седеше сама, обхванала лицето си с ръце. Изглеждаше на около седемнайсет и имаше диамантена обица на носа, която искреше на светлината.

— Извинете, че ви безпокоя — каза тя, — но да имате ефексор?

— Ефексор?

— Свърши ми — каза тя. — Питам всички.

— Съжалявам, нямам. Какво е това?

— Антидепресант — каза момичето. — Мислех, че вече ще съм си вкъщи в Аризона.

— Много съжалявам. Сигурно е ужасно.

— Е — каза момичето, — благодаря все пак.

И Кларк я видя как отива да пита една двойка, двамата само малко по-големи от нея; изслушаха я за момент, после поклатиха глави в синхрон.

 

 

Кларк си мислеше за бъдещ момент, когато ще седне с Робърт в ресторант в Ню Йорк или Лондон и ще вдигнат чаша вино за нечувания си късмет, че са оцелели. Колко от приятелите им щяха да са мъртви, когато отново видеше Робърт? Щеше да има погребения, на които да ходи, помени. Вероятно известна доза скръб и вина на оцелелите, с които да се бори, терапия и такива работи.

— Какво ужасно време беше — каза тихо Кларк на въображаем Робърт, тренировка за бъдещето.

— Отвратително — съгласи се Въображаемия Робърт. — И толкова дни беше на летището, а аз не знаех къде си.

Кларк затвори очи. Новините продължаваха по екраните горе, но просто не можеше да ги гледа. Купчините чували с трупове, безредиците, затворените болници, бежанците с празен поглед, тръгнали по междущатските магистрали. Мисли за каквото и да е друго. Ако не за бъдещето, то за миналото: танци с Артър, когато бяха млади в Торонто. Вкусът на „Ориндж Джулиъс“, онази захарна портокалова напитка, която беше опитвал само в канадските молове. Белегът на ръката на Робърт точно над лакътя, от когато си я счупил много лошо в седми клас, букетът тигрови лилии, който беше изпратил в офиса на Кларк само преди седмица. Робърт сутрин: обичаше да чете роман, докато закусваше. Това беше може би най-цивилизованият навик, който Кларк някога бе срещал. Дали Робърт беше буден в този миг? Дали се опитваше да напусне Ню Йорк? Бурята беше отминала и снегът се беше натрупал на преспи по крилата на самолетите. Нямаше обезледяващи машини, нито следи от гуми, нито стъпки; работниците си бяха тръгнали. Еър Градия 452 все още беше сам на перона.

 

 

По едно време по-късно през деня Кларк примигна и се усети, че известно време бе гледал в нищото. Имаше предчувствие за опасност, рисковано е да позволи на мислите си да се носят прекалено свободно, затова се опита да работи, да изчете докладите 360°, но мислите му бяха пръснати, а и все си мислеше дали мишената на 360° и всички, които беше интервюирал, вече не бяха мъртви.

Опита се да препрочете вестниците, тъй като на теория това би изисквало по-малко концентрация от докладите, отново попадна на некролога на Артър в „Ню Йорк таймс“ и осъзна, че светът, в който Артър беше умрял, вече изглеждаше много далечен. Беше изгубил най-стария си приятел, но ако новините по телевизията бяха точни, то по всяка вероятност хората около него на това летище също бяха изгубили някого. Изведнъж усети болезнена топлота към събратята си по съдба, към тези стотина непознати тук на летището. Сгъна вестника и ги погледна, неговите събратя, заспали или неспокойно будни по пейки и мокети, как крачат, зяпат екрани или джобни устройства или навън към пейзажа със сняг и самолети, и всеки чака онова, което се задава.

43.

Първата зима на летище Севърн:

Имаше тръпка на вълнение в Ден втори, когато някой разпозна Елизабет и Тайлър и се разчу.

— Телефонът ми — чу Кларк разочарования глас на един младеж. Беше на около двайсет с коса, която му влизаше в очите. — Боже, защо не ни работят телефоните? Така ми се ще да го туитна това.

— Да — каза приятелката му тъжно. — Да пишем „Ми нищо особено, висим си с детето на Артър Леандър на края на света.“

— Абсолютно — каза младежът.

Кларк се отдръпна от тях, за да запази разсъдъка си, макар че по-късно и в по-благосклонно настроение му хрумна, че може би са били в шок.

 

 

В Ден трети всички автомати за храна на летището вече бяха опразнени, а батериите на нинтендото на Тайлър бяха свършили. Тайлър плачеше неутешимо. Момичето, на което му трябваше ефексор, вече беше болно. Абстинентна криза, каза тя. Никой на летището нямаше лекарството, което й трябваше. Група хора нахълтаха и преровиха всяка стая, офисите на администрацията, ареста на летището, чекмеджетата на всяко бюро, после излязоха навън и разбиха десетината коли, изоставени на паркинга, ровеха в жабки и багажници. Намериха някои полезни предмети при търсенето, допълнителни чифтове обувки, малко дебели дрехи и подобни, но на фармацевтичния фронт откриха само обезболяващи и антиациди, и тайнствено шишенце с хапчета, за които някой каза, че може би са за стомашна язва. Междувременно момичето лежеше разтреперано и потънало в пот на една пейка и каза, че я побивал ток по главата при всяко движение.

 

 

Обадиха се на 911 от телефона при багажните ленти, но никой не вдигна. Някои излязоха и гледаха заснежения паркинг, гледаха пътя до летището, който се губеше между дърветата, но какво ли можеше да има там навън, освен грипа?

 

 

Новинарите не казваха точно, че е краят на света, но думата апокалипсис започна да се появява.

— Всички тези хора — каза Кларк тихо на Въображаемия Робърт, но той не отговори.

 

 

Вечерта нахлуха в мексиканския ресторант и приготвиха огромна вечеря от кайма, тортиля чипс и сирене, всичкото това залято със сосове. Някои хора го посрещнаха със смесени чувства — очевидно бяха изоставени тук, всички бяха гладни, а 911 дори не работеше; от друга страна никой не иска да е крадец — но тогава един бизнесмен на име Макс каза:

— Хайде стига, успокойте се, ще го платя с картата си. Тези думи бяха посрещнати с аплодисменти. Извади със замах картата си на „Американ експрес“ от портфейла и я постави до касовия апарат, където остана недокосната през следващите деветдесет и седем дена.

 

 

В Ден четвърти храната от мексиканския ресторант свърши, както и храната от сандвичарницата в чакалня В. Тази нощ запалиха първия си огън на асфалта, горяха вестници и списания от павилиона и една дървена пейка от чакалня А. Някой беше преровил салона на „Скаймайлс“. Напиха се с шампанско и ядоха портокали и сладки. Някой предположи, че може би преминаващ самолет или хеликоптер ще види огъня и ще кацне да ги спаси, но нито една светлина не премина по безоблачното небе.

По-късно осъзнаването, че онова вероятно е бил последният му портокал. „Този безпортокален свят!“, каза си Кларк, а може би го каза на Въображаемия Робърт и така се засмя, че привлече загрижени погледи от останалите. Онази първа година всички бяха малко луди.

 

 

В Ден пети разбиха магазина за сувенири, защото някои хора нямаха чисти дрехи, а след това във всеки един момент половината население беше облечено в яркочервени или сини тениски с „Красив северен Мичиган“. Перяха дрехите си в мивките и накъдето и да се обърнеше, Кларк все виждаше цветно пране, простряно на облегалките на пейките. Ефектът беше странно развеселяващ, като въжета с цветни знамена.

 

 

Сладките от сувенирния магазин на чакалня Б свършиха в Ден шести. Националната гвардия още не беше дошла.

 

 

В Ден седми каналите започнаха един по един да угасват от ефира.

— За да могат служителите ни да бъдат със семействата си — каза един говорител по Си Ен Ен, пепеляв на цвят и оцъклен след четирийсет и осем часа без сън, — временно преустановяваме предаването на сигнал.

— Лека нощ — каза по-късно Ен Би Си, — и успех.

Си Би Ес превключи без коментар на повторения на „Америка търси талант“. Това беше в пет сутринта и всички, които бяха будни, гледаха с часове — беше приятно за малко да си отдъхнеш от края на света — а после в ранния следобед светлините угаснаха. Почти веднага светнаха отново, но според един пилот това означавало, че мрежата вече не работи и летището е превключило на генераторите. По това време всичките работници, които знаеха как работят тези генератори, си бяха тръгнали. Хората си отиваха един по един от Ден трети.

— От чакането е — чу Кларк една жена да казва, — не мога да го понеса това чакане, все нещо трябва да направя, ако ще да е само да ида до първия град да видя какво става…

 

 

Един агент на „Транспортна безопасност“ беше останал — само един, Тайрон — и знаеше как се ловува. Ден осми: никой нов не беше дошъл на летището и никой, който беше тръгнал, не се беше върнал, не бяха кацали нито самолети, нито хеликоптери, хората бяха гладни и се опитваха да не мислят за всичките апокалиптични филми, които бяха гледали през годините. Тайрон тръгна сред дърветата с една бивша паркова рейнджърка и два пистолета на „Транспортна безопасност“ и след известно време се върнаха с елен. Опънаха го между метални столове върху огъня и по залез всички ядоха печено еленско и допиха последното шампанско, докато момичето, което търсеше ефексор, се измъкна през един вход от другата страна на летището и се изгуби сред дърветата. Една група се опита да я намери, но не можа.

 

 

Момичето, което търсеше ефексор, беше оставило куфара и всичките си вещи, включително шофьорската си книжка. На снимката изглеждаше сънена — малко по-млада своя версия с по-дълга коса. Казваше се Лили Патерсън. Беше на осемнайсет. Никой не знаеше какво да прави с шофьорската й книжка. Накрая някой я остави на тезгяха на мексиканския ресторант до кредитната карта на Макс.

 

 

Тайлър прекарваше дните си свит във фотьойл в салона на „Скаймайлс“, четеше и препрочиташе комиксите си. Елизабет седеше наблизо със затворени очи, устните й се движеха постоянно, бързо, в някаква повтаряща се молитва.

 

 

На телевизорите имаше неми тестови графики.

 

 

На Дванайсетия ден светлините на летището угаснаха. Но тоалетните все още работеха, ако излееш вода в чиниите, затова събраха пластмасови панери от пропускателните пунктове, пълнеха ги със сняг и ги носеха в тоалетните да се стопят. Кларк никога не се беше замислял за архитектурата на летищата, но беше благодарен, че толкова голяма част от точно това летище беше стъклена. Живееха на слънчева светлина и си лягаха по залез.

 

 

Сред заседналите имаше трима пилоти. На петнайсетия ден на летището един от тях обяви, че е решил да вземе един от самолетите и да иде до Лос Анджелис. Снегът се беше разтопил, затова смяташе, че може и да мине без обезледяващи машини. Хората му напомниха, че Лос Анджелис изглеждаше доста зле по новините.

— Да, ама по новините всичко изглеждаше зле — каза пилотът. Семейството му беше в Лос Анджелис. Не искаше да приеме варианта никога повече да не ги види. — Ако някой иска да дойде, има безплатен билет до Лос Анджелис.

Дори само това изглеждаше като доказателство, че светът свършва, защото в тази ера хората биваха таксувани допълнително за чекирани чанти, за качване достатъчно рано, за да си натъпчат багажите в багажниците, преди да се запълнят, за привилегията да седят до изходите, където има по-голям шанс да оцелеят и за още пет сантиметра място за краката. Пътниците си размениха погледи.

— Самолетът е зареден — каза пилотът. — Летях от Бостън до Сан Диего, когато ни пренасочиха, та даже няма да е целият маршрут. — Кларк се замисли, че ако цялото население на летището отидеше с него, в самолета пак щяха да останат празни места. — Ще ви дам един ден да си помислите, но утре излитам преди температурите пак да са паднали.

Нямаше никакви гаранции, естествено. Откакто телевизиите угаснаха, нямаше новини от външния свят; имаше свиващи сърцето моменти, в които изглеждаше възможно — не вероятно! Но възможно! — те седемдесет и деветимата тук, на това летище, да са последните живи хора на земята. От това, което знаеха, летището на Лос Анджелис вече можеше и да е купчина димящи отломки. Вършеха се мъчителни пресмятания. Почти всички, които живееха на запад от Скалистите планини, тръгнаха с пилота. Повечето от хората, които живееха в Азия, също решиха да се качат на самолета, като между тях и близките им пак оставаше цял океан, но поне щяха да са три хиляди километра по-близо до домовете си.

По пладне на следващия ден пътниците се качиха на самолета по една стълба на колела, която намериха в един хангар, а на перона се събра тълпа, която да гледа заминаващия самолет. Звукът на двигателите беше стряскащ след тези дни на тишина. Имаше дълъг период, в който не се случи нищо друго, освен ръмженето на двигателите, преди самолетът да се измъкне от редицата на останалите с поредица от внимателни остри завои — остави празнина между тези на Катай Пасифик и Луфтханза — и с бавна дъга излезе на пистата. Някой — невъзможно да се види кой от това разстояние — махаше на един от прозорците. Няколко души помахаха в отговор. Самолетът тръгна по пистата, набра скорост, колелата се отлепиха от земята и гледащите затаиха дъх за момента на изкачване, но машината не се поколеба, издигна се, вместо да падне, и докато се отдалечаваше в ясното синьо небе, Кларк осъзна, че по лицето му имаше сълзи. Защо през този живот на често пътуване така и не беше признал красотата на летенето? Невероятността му. Звукът на двигателите затихна, самолетът се отдалечи в синевата, после тишината го погълна и той се превърна в една далечна-далечна точка в небето. Кларк го гледаше, докато изчезна напълно.

 

 

Онази нощ не си говореха много около огъня. Сега бяха петдесет и петима — онези, които бяха решили да не ходят в Лос Анджелис. Еленското беше прекалено жилаво. Всички дъвчеха тихо. Тайлър, който май почти никога не говореше, стоеше близо до Елизабет, загледан в пламъците.

Кларк си погледна часовника. Самолетът беше тръгнал преди пет часа. Наближаваше западния край на континента или е бил принуден да кацне на неосветена писта някъде преди Калифорния, или е паднал с пламъци в някоя тъмна местност. Щеше да кацне в Лос Анджелис и пътниците щяха да излязат в един различен свят, или щеше да кацне и да го превземе някоя тълпа, или щеше да се разбие на писта, задръстена с други самолети. Пътниците или щяха да намерят семействата си, или нямаше. Дали в Лос Анджелис още имаше ток? Всички онези слънчеви панели на южната светлина. Всичките му спомени от онзи град. Миранда на вечерята, пуши отвън, докато съпругът й флиртува със следващата си жена. Артър се припича край басейна, а бременната Елизабет дреме до него.

— Нямам търпение нещата да се нормализират — каза тя сега, разтреперана на светлината от огъня, а Кларк не можа да измисли какво да отговори.

 

 

След излитането на полета за Лос Анджелис останаха двама пилоти, Стивън и Рой. Рой заяви намерението си да лети в деня след полета за Лос Анджелис.

— Само разузнаване — каза той. — Мисля да летя до Маркет, имам един приятел там, ще се огледам, ще се опитам да науча повече какво става, може би ще събера някакви провизии и пак ще дойда.

На сутринта тръгна сам с малък самолет. Не се върна.

 

 

— Няма никаква логика — настояваше Елизабет. — Какво, да си мислим, че е дошъл краят на цивилизацията?

— Ами — обади се Кларк, — тя винаги е била малко крехка, не мислиш ли?

Седяха заедно в салона на „Скаймайлс“, където Елизабет и Тайлър си бяха направили лагер.

— Не знам. — Елизабет говореше бавно, загледана към перона. — От години посещавам курсове за история на изкуството между проектите си. А историята на изкуството винаги е тясно свързана с историята и на останалото — виждаш катастрофа след катастрофа, ужасни неща, всички онези моменти, в които хората сигурно са си мислели, че това е краят на света, но всички такива случаи до един са били временни. Всичко винаги отминава.

Кларк мълчеше. Не мислеше, че ще отмине.

Елизабет започна да му разказва за една книга, която чела навремето, преди години, когато била заседнала на едно летище — не чак като сега, разбира се — която всъщност била за вампири; обикновено не четяла такива, но имало сюжет, за който си мислела сега. Била постапокалиптична, така че естествено при четенето предполагаш, че светът е загинал, целият свят, но после ти става ясно чрез един остроумно вмъкнат поглед в бъдещето, че всъщност не цялата цивилизация е изгубена, а само Северна Америка, която била поставена под карантина, за да не се разпространи вампиризмът.

— Не мисля, че това е карантина — каза Кларк. — Мисля, че наистина отвън няма нищо или поне няма нищо добро.

В интерес на истината имаше няколко стабилни довода срещу теорията за карантината, например че пандемията беше започнала в Европа, последните репортажи показваха хаос и безпорядък на всеки континент без Антарктида, пък и как изобщо някой би изолирал Северна Америка, като се имат предвид самолетите и фактът, че все пак Южна Америка е малко или много свързана с нея?

Но Елизабет беше непоклатимо уверена.

— За всичко си има причина — каза тя. — Това ще отмине. Всичко отминава.

Кларк не можа да се насили да спори с нея.

 

 

Кларк гледаше да се бръсне през три дни. В мъжките тоалетни нямаше прозорци, осветяваше ги все по-намаляващият запас от ароматни свещи от магазина за сувенири, а водата трябваше да се топли на огъня отвън, но за Кларк усилието си струваше. Някои мъже на летището вече изобщо не се бръснеха и това им придаваше див и откровено груб вид. Кларк не харесваше цялостното състояние на небръснатост, отчасти по естетически причини, отчасти защото вярваше в теорията на счупените прозорци за контрол на градската престъпност — как видимите отклонения могат да проправят пътя за по-сериозни престъпления. В ден двайсет и седми раздели косата си на прав път по средата и обръсна лявата страна.

— С тази прическа ходех, когато бях между седемнайсет и деветнайсет години — каза той на Долорес, когато тя учудено повдигна вежда.

Долорес пътуваше по бизнес, неомъжена, без роднини, което значеше, че е една от по-малко лудите хора на летището. С Кларк си имаха споразумение: тя обеща да му каже, ако той започне да дава признаци, че е полудял, и обратното. Но не й каза, че след толкова години корпоративно благоприличие, прическата го караше отново да се чувства като себе си.

 

 

Запазването на здравия разум изискваше някои настройки, свързани с паметта и зрението. Имаше неща, за които Кларк се научи да не мисли. Например за всички, които познаваше извън летището. А тук на летището, за Еър Градия 452, тих в далечината при оградата, по негласно споразумение — необсъждан. Кларк се опитваше да не го гледа и понякога почти успяваше да се убеди, че е празен като всички останали самолети отвън. Не мисли за това неописуемо решение — да оставиш самолета запечатан, вместо да изложиш пълно летище на смъртоносна зараза. Не мисли какво е трябвало да се направи, за да се приложи това решение. Не мисли за онези последни няколко часа на борда.

 

 

След заминаването на Рой през няколко дена валеше сняг, но Елизабет държеше пистата да е чиста по всяко време.

Започваше да се вглежда по един ужасен начин, който плашеше всички, така че отначало сама излизаше час по час да рине снега на Писта Седем, но после няколко души отидоха при нея, защото известността още имаше някаква стойност и ето я нея там, съвсем сама навън, прелестна и необвързана — а и защо не? Физическият труд навън беше за предпочитане пред това да обикаляш все същите омразно непроменящи се чакални или да седиш и да мислиш за всички любими хора, които никога повече няма да видиш, или измамното чувство, че чуваш гласове от самолета на Еър Градия. Накрая девет-десет души поддържаха пистата, малко ядро, което от време на време привличаше доброволци от периферията. Ама наистина, защо не? Дори и теорията за карантината на Елизабет да беше прекалено прекрасна, за да е истина, беше приятно да си представиш, че някъде нещата продължават като преди, незасегнати от вируса, децата ходят на училище и на рождени дни, а възрастните всеки ден отиват на работа, срещат се на коктейли някъде навън, всички говорят колко е жалко, че са изгубили Северна Америка, но после разговорът се насочва към спорт, политика, времето, а и оставаше армията с нейните тайни, с подземните убежища, запасите от гориво, лекарства, храна.

— Ще им трябва чиста писта, на която да кацнат, когато дойдат да ни вземат — каза Елизабет. — Ще дойдат да ни вземат. Нали знаеш?

— Възможно е — каза Кларк, опитвайки се да е мил.

— Ако някой щеше да ни взима — каза Долорес, — вече да е дошъл.

 

 

Все пак видяха някакъв летателен апарат след срива, само веднъж. В Ден шейсет и пети един хеликоптер прекоси небето в далечината — слаба-слаба вибрация от звук, движеща се бързо от север на юг — и стояха загледани натам доста време, след като премина. За известен период стояха на пост по двама с ярко оцветени тениски, с които да привлекат вниманието през деня и палеха сигнален огън през цялата нощ, но нищо не прекосяваше небето, освен птици и падащи звезди.

 

 

Нощното небе беше по-ярко, отколкото преди. В най-ясните нощи звездите бяха облак светлина по небесната шир, разточително многобройни. Когато Кларк за пръв път забеляза това, се зачуди дали не му се привижда. Предполагаше, че има в себе си дълбоки запаси от неописуеми травми, които във всеки момент могат да разцъфнат в лудост, както костният рак на баба му беше разцъфтял в тъмно петно на рентгена през последните й месеци. Но след две седмици реши, че това със звездите беше прекалено постоянно, за да е халюцинация — и прекалено необикновено, как самолетите хвърляха сенки, дори когато луната беше само тънък сърп — затова пое риска да го спомене на Долорес.

— Не си въобразяваш — каза Долорес.

Беше започнал да я приема като най-близък приятел. Бяха прекарали един приятно задружен ден в чистене вътре, а сега помагаха за наклаждането на огъня с клони, които някой беше довлякъл от гората. Тя му обясни. Един от великите научни въпроси от времето на Галилео бил дали Млечният път е съставен от отделни звезди. Един невъобразим въпрос в ерата на електричеството, но по галилеево време небето било обляно от светлина, беше обляно и сега. Ерата на светлинното замърсяване беше свършила. Увеличаващата се яркост означаваше, че електрическата мрежа се разпада и мрак се разстилаше по земята. Бях тук, когато настъпи краят на електричеството. При тази мисъл го побиха тръпки.

— Някой ден лампите пак ще светнат — продължаваше да настоява Елизабет, — и тогава най-после ще се приберем. — Но имаше ли някакъв смисъл да се вярва в това?

Жителите на летището бяха започнали да се събират край огъня всяка вечер, негласна традиция, която Кларк мразеше и обичаше. Обичаше разговорите, моментите на приповдигнатост или дори само тишината; да не бъде сам. Но понякога малкият кръг от хора и светлина изглежда само подчертаваше празнотата на континента, самотата тук, трептяща свещ в необятна тъма.

 

 

Чудно е колко бързо положението да живееш с куфарче ръчен багаж на пейка до изход за заминаващи започва да изглежда нормално.

 

 

Тайлър носеше един пуловер на Елизабет, който му стигаше до коленете, а все по-изцапаните ръкави бяха навити. Обикновено странеше от другите, четеше комиксите си или Новия Завет, даден му от Елизабет.

 

 

Разменяха си езици. В Ден осемдесети вече повечето хора, които бяха пристигнали без английски, го учеха в неофициални групи, а англоговорящите изучаваха един или повече езици, донесени тук от Луфтханза, Сингапур Еърлайнс, Катай Пасифик и Ер Франс. Кларк учеше френски от Анет, която беше стюардеса на Луфтханза. Той си шепнеше различни изрази, докато вършеше задачи от ежедневието — носеше вода и переше дрехи в мивката, учеше се как се дере елен, как се пали огън, чистеше.

Je m’appelle Clark. J’habite dans l’aeroport. Tu me manques. Tu me manques. Tu me manques.^[1]

 

 

Изнасилване в нощта на Ден осемдесет и пети, летището пробудено от женски писък след полунощ. Вързаха мъжа до изгрев, после го пропъдиха в гората с дуло в гърба, казаха му, че ако се върне, ще го застрелят.

— Сам ще умра — каза той през сълзи и всички смятаха така, но какво можеха да направят.

 

 

— Защо никой не идва? — попита Долорес. — Това се чудя. Не да ни спасяват. Просто случайни хора.

Летището не беше особено отдалечено. Севърн беше на не повече от трийсет километра. Никой не идваше, но от друга страна, кой е останал? В първоначалните доклади се говореше за 99% смъртност.

— А трябва да вземем предвид и срива на обществото — каза Гарет. — Може никой да не е останал. — Той беше бизнесмен от източния бряг на Канада. Носеше все същия костюм, откакто полетът му кацна, само че сега го комбинираше с тениска „Красив северен Мичиган“ от сувенирния магазин. Очите му светеха по начин, който Кларк намираше за смущаващ. — Насилието, може би холера и тиф, всички инфекции, които се лекуваха с антибиотици навремето, когато можеше да си набавиш антибиотици; отделно неща като ужилвания от пчели, астма… Някой да има цигара?

— Голям си шегобиец — каза Анет.

Никотиновите лепенки й бяха свършили в Ден четвърти. През един особено тежък период преди две-три седмици, се беше опитала да пуши канела от щанда за кафе.

— Значи не? И диабет — каза Гарет и явно забрави цигарата. — СПИН. Високо кръвно. Видове рак, податливи на химиотерапия, когато имаше химиотерапия.

— Вече няма — каза Анет. — И аз си го мислех.

— За всичко си има причина — каза Тайлър.

Кларк не го беше видял да идва. Напоследък момчето се скиташе из летището и някак си се придвижваше толкова тихо, че все едно се материализираше от нищото. Толкова рядко говореше, че беше лесно да забравиш, че е тук.

— Така каза мама — добави той, когато всички го погледнаха.

— Да, защото Елизабет е шибана лунатичка — каза Гарет.

Кларк беше забелязал, че има проблем с меренето на приказките.

— Е, пред детето ли? — Анет сучеше шалчето си на Луфтханза между пръстите. — Говориш за майка му. Тайлър, не го слушай.

Тайлър само гледаше Гарет.

— Извинявай — каза Гарет. — Не биваше да го казвам.

Тайлър даже не мигна.

— Знаете ли какво — каза Кларк, — мисля, че няма да е лошо да изпратим разузнавателен екип.

 

 

Разузнавачите тръгнаха по изгрев в Ден сто: Тайрон, Долорес и Алън, един учител от Чикаго. Имаше известен спор дали разузнавателният екип все пак е добра идея. Успяваха да убият достатъчно елени, за да преживяват и имаха каквото им беше нужно, поне минимума — с изключение на сапун и батерии, които им бяха свършили — а какво можеха да намерят, освен пандемията? Въпреки това групата тръгна, въоръжена с пистолета на Тайрон и няколко пътни карти.

 

 

Тишината на Ден сто. Очакване разузнавателният екип да се върне с провизии, или да се върне с грипа, или да се върне, следван от побъркани оцелели, които искат да убият всички, или изобщо да не се върне. Предната нощ бе валял сняг и светът беше притихнал. Бял сняг, тъмни дървета, сиво небе; емблемите на авиолиниите по опашките на приземените самолети — единствените цветни петна в пейзажа.

Кларк се разходи до салона на „Скаймайлс“. Напоследък го избягваше, защото избягваше Елизабет, но беше тихо кътче от летището, а и му харесваха фотьойлите с изглед към перона. Стоеше загледан в редицата самолети и за първи път от известно време насам, усети, че си мисли за приятеля си Робърт. Той беше уредник… вече не е? Да, Робърт вероятно съществуваше в минало време, заедно с почти всички останали, гледай да не мислиш за това… и когато Кларк се обърна с гръб към перона, погледът му се спря на стъклена витрина, в която някога бе имало сандвичи.

Ако Робърт беше тук — боже, де да беше — ако Робърт беше тук, вероятно щеше да напълни лавиците с артефакти и да започне импровизиран музей. Кларк постави безполезния си айфон на най-горното рафтче. Какво друго? Макс беше тръгнал с последния полет за Лос Анджелис, но кредитната му карта още събираше прах на тезгяха на мексиканския ресторант в чакалня Б. До картата — шофьорската книжка на Лили Патерсън. Кларк занесе тези артефакти в салона и ги остави един до друг под стъклото. Там изглеждаха несъществени, затова добави лаптопа си и това беше началото на Музея на цивилизацията. Не спомена на никого, но когато след няколко часа се върна, някой беше добавил още един айфон, чифт червени обувки с дванайсетсантиметрови токчета и един снежен глобус.

Кларк обичаше красиви предмети, а в настоящото му душевно състояние всички предмети бяха красиви. Стоеше пред витрината и усещаше как се разчувства от всеки предмет в нея, от човешката предприемчивост, нужна за всеки един. Погледни снежния глобус. Помисли си за ума, който е изобретил тези мънички бури, за работника в завода, който е превърнал листове пластмаса в бели люспици сняг, за ръката, разчертала плана за миниатюрния Севърн, с камбанарията и кметството, за работника, гледал как глобусът минава покрай него на поточната линия някъде в Китай. Помисли си за белите ръкавици и ръцете на жената, която е пъхала снежните глобуси в кутийки, които да се съберат в по-големи кутии, сандъци, контейнери. Помисли си за вечерните игри на карти под палубата на кораба, който е пренасял контейнерите през океана, ръка гаси фас в преливащ пепелник, мъгла от син дим на слаба светлина, ритмите на пет-шест езика, обединени от общи сквернословия, мечтите на моряците за земя и жени, тези мъже, за които океанът беше сивеещ хоризонт, който да бъде прекосен с кораби колкото легнали небостъргачи. Помисли за подписа на митническата декларация, когато корабът акостира, подпис, различен от всички останали по земята, чашата кафе в ръката на шофьора, доставящ кутиите в разпределителния център, тайните надежди на куриера на UPS, превозващ кутийките със снежни глобуси от там до летище Севърн. Кларк разклати глобуса и го вдигна на светлината. Когато погледна през него, самолетите бяха изкривени и обхванати от снежен вихър.

 

 

Разузнавателният екип се върна на следващия ден, изморен и премръзнал, с три стоманени колички от един ресторант, отрупани с провизии. Открили един неразграбен „Чилис бар и грил“ и цяла нощ зъзнали по сепаретата. Бяха донесли тоалетна хартия, сос табаско, салфетки, сол и пипер, огромни консерви домати, порцеланови чинии и торби ориз, литри розов сапун за ръце.

Казаха, че малко по-надолу по пътя, колкото да не се вижда от тук, имало блокада и знак, предупреждаващ за карантина. Никой не е дошъл на летището, защото според табелата тук имало грип, болни пътници, не преминавай. Оттатък блокадата — изоставени коли докъдето поглед стига, някои с трупове в тях. Натъкнали се на един хотел близо до летището и обсъдили дали да влязат за чаршафи и кърпи, но така миришело, че знаели какво чака в тъмното фоайе и се отказали. После ресторанти за бързо хранене по-нататък по пътя. Не видели други хора.

— Как беше навън? — попита Кларк.

— Беше тихо — каза Долорес.

Каза, че се изненадала от чувствата, които я залели на връщане, когато групата с мъка минала през блокадата с количките с провизии, салфетките, тракащите бутилки табаско, нагоре по пътя за летището; после видели самото летище между дърветата. Вкъщи сме, помислила си тя и се почувствала страшно облекчена.

Ден по-късно дойде първият непознат. Бяха започнали да поставят стражи със свирки, за да предупреждават, ако идват непознати. Всички бяха гледали постапокалиптичните филми с опасни оцелели единаци, които се бият за последните огризки. Макар че като се замисли, Анет каза, че постапокалиптичните филми, които тя била гледала, все включвали зомбита.

— Само казвам, че можеше и да е много по-зле — рече тя.

Но първият човек, който дойде пеш под ниското сиво небе, изглеждаше повече зашеметен, отколкото опасен. Беше мръсен, на неопределена възраст, облечен в няколко ката дрехи и не се беше бръснал от дълго време. Появи се на пътя с пистолет в ръка, но спря и го пусна на асфалта, когато Тайрон му извика да го остави. Вдигна ръце над главата си и заоглежда хората, които се събираха около него. Всички имаха въпроси. Изглежда се мъчеше да говори. Устните му се движеха тихо и трябваше няколко пъти да прочисти гърло преди да успее. Кларк разбра, че не беше говорил от много време.

— Бях в хотела — каза накрая. — Последвах стъпките ви в снега. — По лицето му се стичаха сълзи.

— Добре — каза някой, — но защо плачеш?

— Мислех, че съм единственият.

44.

Към края на петнайсета година на летището имаше триста души, а Музеят на цивилизацията изпълваше салона на „Скаймайлс“. В отминали времена, когато на летището имаше по-малко хора, Кларк цял ден работеше по дреболиите на оцеляването — събиране на дърва за огрев, мъкнене на вода до тоалетните, за да функционират, участие в събирателни операции в Севърн, садене на посеви в тесните полета покрай пистите, дране на елени. Но сега имаше много повече хора, а Кларк беше по-стар и явно никой не възразяваше той да се грижи за музея по цял ден.

Изглежда на света имаше неограничен брой предмети, от които нямаше никаква полза, но хората все пак искаха да запазят: мобилните телефони с деликатните им копчета, айпади, нинтендото на Тайлър, набор от лаптопи. Имаше няколко чифта непрактични обувки, повечето на токчета, красиви и странни. Имаше три автомобилни двигателя в редица, почистени и излъскани, мотоциклет, изграден предимно от бляскав хром. Понякога търговци носеха неща за Кларк, предмети без някаква стойност, за които знаеха, че ще му харесат: списания и вестници, колекция пощенски марки, монети. Там бяха паспортите и шофьорските книжки или понякога кредитните карти на хора, които бяха живели на летището и бяха загинали. Кларк водеше безупречна документация.

 

 

Държеше паспортите на Елизабет и Тайлър отворени на снимките. Елизабет му ги беше дала в нощта преди да си тръгнат, лятото на Втора година. След толкова години паспортите още го смущаваха.

— Смущаващи хора бяха — каза Долорес.

Няколко месеца преди Елизабет и Тайлър да си тръгнат, още през Втора година, Кларк чупеше съчки за подпалки, когато вдигна очи и му се стори, че вижда някого до самолета на Еър Градия. Дете, но на летището имаше няколко деца и от това разстояние не можеше да го разпознае. Самолетът беше строго забранена зона, но децата обичаха да се плашат едно друго с разкази за видени призраци. Детето държеше нещо. Книга? Кларк намери Тайлър при носа на самолета — четеше на глас от книга с меки корици.

— Затова в един ден ще й се струпат поразиите — каза той на самолета, докато Кларк се приближаваше. Млъкна за миг и вдигна поглед. — Чувате ли? Поразиите. Поразиите й ще дойдат в един ден: смърт, жалост и глад, и ще бъде изгорена в огън; защото силен е Господ Бог, Който я съди.

Кларк позна текста. В дните си в Торонто за три месеца беше имал приятел, бивш евангелист, който държеше библия до леглото. Тайлър спря да чете и пак погледна.

— Много добре четеш за годините си — каза Кларк.

— Благодаря.

Момчето очевидно не беше съвсем в ред, но какво можеха да направят за него? Във Втора година всички още блуждаеха.

— Какво правиш?

— Чета на хората вътре — каза Тайлър.

— Вътре няма никой.

Но разбира се, че имаше. Кларк усети хлад под слънцето. Самолетът беше останал запечатан, защото отварянето му беше кошмар, за който никой не искаше да мисли, защото никой не знаеше дали вирусът може да се прихване от мъртвите, защото и така беше добър мавзолей. Никога не го беше доближавал толкова. Прозорците на самолета бяха тъмни.

— Само искам да знаят, че за това имаше причина.

— Тайлър, виж, някои неща просто се случват. — От толкова близо покоят на призрачния самолет беше поразителен.

— Но защо те умряха вместо нас? — попита момчето с вид сякаш търпеливо рецитира добре репетиран довод. Гледаше без да мига.

— Защото бяха изложени на един вирус, а ние не бяхме. Можеш да търсиш причини и Бог знае, че някои хора тук са се докарали до полуда от такива опити, обаче е само това, Тайлър.

— Ами ако сме били спасени по друга причина?

— Спасени? — Кларк вече си спомняше защо не говореше с Тайлър много често.

— Някои хора бяха спасени. Хора като нас.

— Как така „хора като нас“?

— Хора, които са били добри — каза Тайлър. — Хора, които не са били слаби.

— Виж, не е въпрос дали си бил лош или не… хората вътре, в самолета на Еър Градия, просто са били на неподходящо място в неподходящо време.

— Добре — каза Тайлър.

Кларк се обърна и гласът на Тайлър продължи почти веднага след него, сега по-тих:

— И тя ще бъде изгорена с огън; защото силен е Господ Бог, Който я съди.

Елизабет и Тайлър живееха в първата класа на самолета на Ер Франс. Завари я да плете нещо, седнала на слънцето на подвижната стълба, водеща до входа. Отдавна не беше говорил с нея. Не че я беше избягвал, но определено не търсеше компанията й.

— Притеснявам се за сина ти — каза той.

Тя прекъсна плетенето. Лудешката напрегнатост от първите й дни тук се беше разсеяла.

— Защо?

— В момента е при самолета под карантина — каза Кларк, — и чете на мъртвите от Откровения.

— А-а… — Тя се усмихна и продължи с плетката. — Много напредна с четенето.

— Мисля, че е прихванал и някои особени идеи за… ами за станалото.

Осъзна, че все още няма думи за това. Никой не го споменаваше направо.

— Какви странни идеи?

— Смята, че е имало причина за пандемията — каза Кларк.

— Да, имаше причина.

— Е, да, но има предвид причина, различна от факта, че почти всички на земята прихванаха изключително смъртоносна мутация на свински грип. Изглежда смята, че е било намесено някакво божие наказание.

— Прав е — каза тя. Спря да плете за момент, за да си преброи редовете.

Той усети, че му се завива свят.

— Елизабет, каква причина би могло да има за нещо такова? Какъв план би могъл да включва…? — Осъзна, че беше повишил тон. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— За всичко си има причина — каза тя. Не го погледна. — Не е наша работа да знаем.

 

 

По-късно това лято пристигна групичка религиозни скитници, тръгнали на юг. Същността на религията им не беше ясна. „За новия свят са нужни нови богове“, казваха. Казваха и „Водят ни видения“. Говореха неясни неща за сигнали и сънища. Летището ги приюти за няколко неспокойни нощи, защото изглеждаше по-малко опасно, отколкото да ги прогони. Скитниците ядоха от храната им и в замяна предложиха благословии, които включваха предимно длани по челата и промърморени молитви. Нощем седяха в кръг в чакалня В и напяваха на език, който никой на летището не беше чувал. Когато си тръгнаха, Елизабет и Тайлър тръгнаха с тях.

— Двамата със сина ми просто искаме да водим по-духовен живот — каза Елизабет.

И се извини, че напуска всички, все едно нейното заминаване беше някакво лично изоставяне. Когато си тръгнаха, Тайлър изглеждаше много дребен на опашката на групата. Трябваше да направя повече за нея, помисли си Кларк. Трябваше да я издърпам от ръба. Но той самият с всички сили едва беше успял да се опази от този ръб, а и какво можеше да направи? Когато групата изчезна зад завоя на пътя, беше сигурен, че не само той изпитва облекчение. — Този тип лудост е заразна — беше казала Долорес като ехо на мислите му.

 

 

През Петнайсета година хората идваха в музея след тежкия работен ден да гледат миналото. Няколко от старите фотьойли на салона още бяха тук и човек можеше да седне и да чете последните вестници, петнайсетгодишни, да прелиства крехки страници с ръкавици, които Кларк неумело беше ушил от хотелски чаршаф. Ставащото тук беше нещо като молитва. Джеймс, първият човек, който беше влязъл, идваше почти всеки ден да гледа мотоциклета. Беше го намерил в Севърн през Втора година и го беше използвал, докато бензинът не се развали и самолетното гориво свърши. Много му липсваше. Емануела, първото дете, родено на летището, често идваше да разглежда телефоните.

Сега имаше и училище — в чакалня В. Също като всички други деца, които получават образование, тези в летищното училище запаметяваха абстракции: някога самолетите отвън летели по въздуха. Със самолет човек можел да пътува до другия край на света, но — учителят беше човек с карта за редовен пътник с две авиолинии — докато е в самолета, трябвало да изключи електронните си устройства преди излитане и кацане, устройства като плоските машинки, които свирели музика и по-големите, които се отваряли като книги, а екраните им не били постоянно тъмни, вътре били пълни с електронни платки, и тези машини били портали към една световна мрежа. Сателити изпращали информация към земята. Стоки пътували с кораби и самолети по света. Нямало място на земята, което да е прекалено далечно, за да не стигнеш дотам.

Разказваше им се за интернет, как бил навсякъде и свързвал всичко, как самите ние сме били интернет. Показваха им се карти и глобуси, очертаните граници, които интернет прехвърлил. Ние сме на тази жълта земна маса с формата на ръкавичка, тази карфица на нея е град Севърн. Онази е Чикаго. Онази — Детройт. Децата разбираха точките на картите — тук — но чертите объркваха дори тийнейджърите. Имало държави и граници. Беше трудно да се обясни.

 

 

През есента на Петнайсета година се случи нещо забележително. Един търговец мина и донесе вестник. Идваше в летището от Шеста година и се беше специализирал в готварски прибори, чорапи и шивашки принадлежности. През нощта лагерува в самолета на Ер Франс и на сутринта преди да тръгне, дойде при Кларк.

— Имам нещо, което мисля, че ще ти хареса за музея ти — каза той и му подаде три листа груба хартия.

— Какво е това?

— Вестник — каза търговецът.

Три поредни броя от преди няколко месеца. Публикувало се нередовно в Нови Петоски, каза търговецът. Имаше съобщения за раждания, смърт и сватби. Колонка за обмен: един местен търсел нови обувки в замяна на мляко и яйца; една жена имала чифт очила за четене, които се надявала да размени за чифт джинси, 28-и номер. Имаше репортаж за трима подивели, които били забелязани на югозапад от града, жена и две деца. Вестникът призоваваше жителите да ги избягват, а при случаен контакт да говорят нежно и да избягват резки движения. Нещо, наречено Пътуващата симфония, тъкмо било минало през града, но Кларк разбра, че не били само симфоничен оркестър. Имаше възторжена статия за представление на „Крал Лир“, като специално се споменаваха изпълненията на Гил Харис в ролята на Лир и Кирстен Реймонд в ролята на Корделия. Местно момиче беше пуснало обява, че има котило с малки котенца, които иска да подари, а майка им била умел ловец на мишки. Имаше напомняне, че библиотеката винаги търси още книги и че заплащат с вино.

Библиотекарят Франсоа Диало беше и издател на вестника и изглежда, че когато имаше празно място на страницата, го запълваше с текстове от колекцията си. В първия брой имаше стихотворение на Емили Дикинсън, във втория — откъс от биография на Ейбрахам Линкълн. Целият гръб на третия брой — явно е бил скучен месец за новини и обяви — беше зает от интервю с актрисата, играла Корделия — Кирстен Реймонд. Била напуснала Торонто с брат си по времето на срива, но знаела това, само защото брат й и разказал. Спомените й били ограничени, но имало една нощ точно преди края, която си спомняла с подробности.

РЕЙМОНД: Бях на сцената с две други момичета, които участваха в постановката и стоях зад Артър, така че не видях лицето му. Но си спомням, че се вдигна някакъв шум отпред, точно пред сцената. После помня звука, който чух, онова рязко тряс, когато Артър удари с ръка шперплатовата колона до главата ми. Някак си се беше препънал назад, размахал ръка, после един човек от публиката вече се беше качил на сцената и тичаше към него…

 

 

Кларк спря да диша за момент, докато четеше. Шокът да срещне някой, който е познавал Артър, и не само го е познавал, а е видял как умира.

Вестниците се предаваха от ръка на ръка в летището четири дена. Това бяха първите вестници, които някой виждаше след срива. Когато се върнаха в музея, Кларк дълго ги държа в ръце и препрочете интервюто с актрисата. И без споменаването на Артър, осъзна той, това беше невероятно развитие. Щом вече имаше вестници, какво ли още бе възможно? В отминалите дни беше пътник на доста нощни полети от Ню Йорк до Лос Анджелис и имаше един момент по време на полета, когато изгряващото слънце се простираше от изток на запад над пейзажа, изгрев, отразен в реки и езера на десет километра под прозореца му, и макар да знаеше, разбира се, че всичко е въпрос на часови зони, че винаги е нощ и винаги е утро някъде по земята, в тези моменти изпитваше тайно удоволствие при мисълта, че светът се събужда.

В следващите години се надяваше на още вестници, но такива не дойдоха.

45.

Интервюто в петнайсета година, продължение:

РЕЙМОНД: Имаш ли още въпроси?

ДИАЛО: Имам въпроси, но ти не искаше да отговориш.

РЕЙМОНД: Ще отговоря, ако не ме записваш.

Франсоа Диало остави химикалката и бележника си на масата.

— Благодаря — каза Кирстен. — Ако искаш, сега ще ти отговоря на въпросите, но само ако тези не влязат във вестника ти.

— Съгласен. Когато си мислиш как светът се е променил през живота ти, за какво точно си мислиш?

— Мисля си за убиване. — Погледът й не трепна.

— Така ли? Защо?

— Някога налагало ли ти се е?

Франсоа въздъхна. Не обичаше да мисли за това.

— Веднъж ме изненадаха в гората.

— И мен са ме изненадвали.

Беше вечер и Франсоа беше запалил свещ в библиотеката. Беше я сложил в пластмасова кутийка за по-сигурно. Светлината от пламъка смекчаваше белега на лявата скула на Кирстен. Беше облякла лятна дреха с избеляла шарка на бели цветя на червен фон, три ножа в кании на пояса й.

— Колко? — попита той.

Тя обърна китката си, за да покаже татуираните ножове. Два.

 

 

Симфонията почиваше в Нови Петоски вече седмица и половина и Франсоа беше взел интервюта от почти всички. Огъст му беше разказал как напуснал къщата си в Масачузетс с цигулката си, попаднал в култ за три години, след което напуснал и тях и случайно срещнал Симфонията. Виола имаше покъртителна история как карала колело на запад от изгорелите руини на предградие в Кънектикът, петнайсетгодишна, таяща неясни идеи за Калифорния, но много преди да стигне дотам, била нападната от минувачи и жестоко ранена; как се събрала с други полудиви тийнейджъри в банда мародери и после се измъкнала от тях, ходила пеша сто и петдесет километра, шепнела си на френски, защото всичкият ужас в живота й се случил на английски и решила, че ако смени езиците, това може да я спаси, как стигнала един град, а пет години след това Симфонията минала оттам. Третото чело погребал родителите си, след като и двамата умрели поради липса на инсулин, и прекарал четири години окопан в безопасността и скуката на отдалечената им виличка на Горния полуостров на Мичиган, над езерото; най-сетне потеглил заради страха, че ще изгуби разсъдъка си, ако не намери друг човек, с когото да говори, също така защото можеш да ядеш еленско само до един момент, след което си готов да дадеш дясната си ръка, за да хапнеш каквото и да е друго; пътувал на юг и изток, минал по Макиноския мост десет години преди централната му част да се срути, живял в предградията на Макино Сити със затворена група рибари, докато Симфонията не минала оттам. В крайна сметка, беше осъзнал Франсоа, всичките истории в Симфонията бяха едни и същи в две разновидности. Всички останали умряха, ходих, намерих Симфонията. Или: бях много млад, когато се случи, родил съм се след като се е случило, нямам спомени или имам малко спомени от какъвто и да е друг начин на живот и цял живот ходя.

— А сега ти — каза тя. — За какво си мислиш?

— Когато си мисля как светът се е променил, това ли?

— Да.

— За апартамента ми в Париж. — Франсоа бе дошъл на ваканция в Мичиган, когато въздушният транспорт спря. Когато затвореше очи, още виждаше сложните корнизи на тавана на всекидневната си, високите бели врати, водещи към балкона; паркета и книгите. — Ти защо си мислиш за убиване?

— Не ти се е налагало да нараняваш някого в стария свят, нали?

— Не, разбира се. Бях копирайтър.

— Какъв?

— Реклами. — Отдавна не се беше замислял за това. — Сещаш се, билбордове и такива неща. Копирайтърите пишеха текста по тях.

Тя кимна, а погледът й се отклони от него. Библиотеката беше любимото място на Франсоа в сегашния му живот. През годините беше събрал прилично голяма колекция. Книги, списания, витрина с вестници от преди срива. Съвсем скоро му беше хрумнало да започне свой вестник и дотук проектът беше живителен. Кирстен гледаше импровизираната печатна преса — една грамада в сенките в дъното на стаята.

— Как получи този белег на лицето си? — попита той.

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Случи се през онази година, която не помня.

— А брат ти не ти ли е казал преди да умре?

— Каза, че е по-добре да не си спомням. Доверих му се.

— Какъв човек беше брат ти?

— Беше тъжен. Спомняше си всичко.

— Така и не ми каза какво се случи с него.

— Онзи вид тъпа смърт, която никога нямаше да се случи в стария свят. Настъпи пирон и умря от инфекцията. — Тя погледна към прозореца, към отслабващата светлина. — Трябва да тръгвам, вече е почти залез.

Изправи се и дръжките на ножовете в колана й проблеснаха в сумрака. Тази жена като струна, любезна, но смъртоносна, която ходеше въоръжена с ножове всеки ден от живота си. Беше слушал разкази от други членове на Симфонията колко умело мята тези ножове. Говореше се, че уцелвала центъра на мишените със завързани очи.

— Мислех, че тази вечер ще са само музикантите. — Както винаги, не му се искаше тя да си тръгва.

— Да, но казах на приятелите си, че ще отида.

— Благодаря ти за интервюто. — Изпращаше я до вратата.

— Моля.

— Ако може да попитам, защо не искаше да записвам последната част? Не за пръв път чувам подобни изповеди.

— Знам — каза тя. — Почти всички в Симфонията… обаче виж, колекционирам изрезки с клюки за знаменитости.

— Клюки за знаменитости?

— Само за един актьор, Артър Леандър. Заради колекцията, изрезките, разбирам какво е нещо да остане завинаги в архива.

— И не искаш да те запомнят с това.

— Именно — каза тя. — Ще дойдеш ли на концерта?

— Разбира се. Тъкмо ще повървим заедно.

Върна се да духне свещта. Улицата вече беше потънала в сенки, но небето още светлееше над залива. Симфонията изпълняваше концерта на един мост на няколко преки от библиотеката, фургоните-паркирани отстрани. Франсоа чу първите ноти, какофония от музиканти, които упражняват частите си и настройват инструментите си. Огъст намръщен свиреше само два тона отново и отново. Шарли заучаваше партитурата. По-рано няколко души от града бяха пренесли пейки от кметството надолу по хълма; сега бяха разположени в редици с лице към залива. Повечето бяха заети, възрастните заприказвани помежду си или загледани в музикантите, а децата — запленени от инструментите.

— На задния ред има място — каза Кирстен и Франсоа я последва.

— Каква е програмата тази вечер?

— Симфония на Бетовен. Не съм сигурна коя.

По някакъв невидим сигнал музикантите спряха репетицията, настройките и разговорите помежду си, заеха местата си с гръб към водата и утихнаха. Публиката притихна. Диригентката пристъпи напред в тишината, усмихна се на публиката и се поклони, обърна се безмълвно към музикантите и залива. Горе се рееше чайка. Диригентката вдигна палката.

46.

Онази вечер през лятото на Петнайсета година Джийвън Чодъри пиеше вино край една река. Сега светът беше низ от селища и само селищата бяха важни, самата земя вече нямаше име, но някога това беше част от щата Вирджиния.

Джийвън беше извървял хиляда и петстотин километра. През трета година се беше натъкнал на градчето МакКинли, кръстено така от основателите си. Първоначално били осем души — търговски директори в маркетинговата компания „МакКинли Стивънсън Дейвис“, останали в изолиран фирмен курорт, когато грузинският грип плъзнал по континента. На няколко дни път от курорта открили изоставен мотел покрай занемарена отсечка от пътя, далеч от големите пътни артерии, и им се сторило достатъчно добро място да спрат. Търговският екип се настанил в стаите и останал там, отначало защото онези ранни години бяха ужасяващи и никой не искаше да живее прекалено далече от другите, а по-късно защото бяха свикнали. Сега тук имаше двайсет и седем семейства — едно мирно селище; оттатък пътя имаше река. През лятото на десета година Джийвън се беше оженил за една от основателките на селището, бившата асистент продажби Дария, и тази вечер тя седеше с него и техен приятел на брега.

— Не знам — говореше приятелят. — Има ли още смисъл да учим децата за това, което е било?

Казваше се Майкъл и някога бил шофьор на камион. В МакКинли имаше училище — десет деца, които се събираха всеки ден в най-голямата стая на мотела — и този следобед единайсетгодишната му дъщеря се прибрала вкъщи разплакана, защото учителката се изпуснала, че продължителността на живота била много по-голяма преди грузинския грип, че някога шейсетгодишните не се водели особено стари, и тя се уплашила, не разбирала, не било честно, искала да живее толкова, колкото са живеели хората преди.

— Честно казано, не съм сигурна — каза Дария. — Мисля, че бих искала детето ми да знае. Цялото онова познание, онези невероятни неща, които имахме.

— С каква цел обаче? — Майкъл пое бутилката вино от нея и кимна. — Виждаш как им се оцъклят очите, когато някой им говори за антибиотици и двигатели. За тях си е научна фантастика. И ако само ги разстройва… — Той прекъсна, за да отпие от виното.

— Може и да си прав — каза Дария. — Предполагам, че въпросът е дали знаенето на тези неща ги прави повече или по-малко щастливи.

— В случая на дъщеря ми — по-малко.

Джийвън слушаше с половин ухо. Не беше чак пиян. Само приятно спокоен след един всъщност доста отвратителен ден: сутринта техен съсед беше паднал от една стълба и Джийвън, като най-близкото нещо до лекар в радиус от сто километра, трябваше да намести счупената му ръка. Ужасна работа, пациентът — напит с муншайн^[2], но въпреки това почти обезумял от болка, стонове се процеждат покрай дървото, затиснато между зъбите му. На Джийвън му харесваше да бъде човекът, към когото се обръщат в лоши моменти, за него означаваше много, че може да помогне, но физическата болка в ерата след упойките често го разтърсваше. Сега светулки се издигаха от високата трева на брега и не му се говореше, не искаше, но беше приятно да си почине в компанията на приятеля и съпругата си; виното притъпяваше най-лошото от днешните спомени — капки пот по челото на пациента, докато Джийвън наместваше счупената кост — а същото правеше и нежната музика на реката, цикадите в дърветата, звездите над плачещите върби на отсрещния бряг. Дори след толкова много години имаше моменти, когато се смайваше от късмета си, че е намерил това място, това спокойствие, тази жена; че е доживял да види време, в което си струва да се живее. Леко стисна ръката на Дария.

— Когато днес се прибра разплакана — каза Майкъл, — взех, че се замислих, може би е време да спрем да им разказваме тези шантави истории. Може би е време да се откажем.

— Не искам да се отказвам — каза Джийвън.

— Вика ли те някой? — попита Дария.

— Надявам се, че не — каза Джийвън, но тогава и той го чу.

Върнаха се с него в мотела, където един човек беше пристигнал на кон, обхванал с ръката си жена, отпусната върху седлото.

— Простреляха жена ми — каза той и от начина, по който го каза, Джийвън разбра, че я обича.

Когато свалиха жената, тя трепереше въпреки вечерната горещина, в полусъзнание, с трепкащи клепачи. Пренесоха я в мотелската стая, която Джийвън използваше за операционна. Майкъл запали маслените лампи и стаята се изпълни с жълта светлина.

— Вие ли сте докторът? — попита мъжът, който я беше донесъл.

Изглеждаше познат, но Джийвън не можеше да се сети. Беше на четирийсет и нещо, косата му сплетена на плитки по скалпа, също като на жена му.

— Най-близкото до лекар, което имаме — каза Джийвън. — Как се казвате?

— Едуард. Ама не сте ли истински лекар?

— Преди грипа се обучавах за парамедик. Пет години чиракувах при един лекар наблизо, но той реши да се премести на юг. Научих каквото можах.

— Но не сте следвали медицина — каза Едуард с нещастен тон.

— Бих искал, но доколкото знам, университетите вече не приемат студенти.

— Извинявайте. — Едуард обърса потта от лицето си с кърпичка. — Чух, че сте добър. Не исках да ви обидя. Ама… простреляха я…

— Да видим дали ще мога да помогна.

Джийвън не беше виждал огнестрелна рана от доста време. В Петнайсета година мунициите бяха на привършване, оръжията се използваха рядко и само за лов.

— Кажете ми какво се случи — рече той, най-вече за да разсее Едуард.

— Пророкът се случи.

— Не знам кой е той. — Поне раната изглеждаше прилично чиста; дупка там, където куршумът е влязъл в корема й, няма изходна рана. Беше изгубила малко кръв. Пулсът й беше слаб, но постоянен. — Какъв пророк?

— Мислех, че легендата се носи надалеч — каза Едуард. Държеше ръката на жена си. — Обиколил е целия юг.

— През годините съм чувал за поне пет-шест пророка. Не е необичайно занимание.

Джийвън намери бутилка муншайн в долапа.

— С това ли стерилизирате инструментите?

— Стерилизирал съм иглата във вряща вода, но ще го направя още веднъж с това.

— Иглата ли? Ще я зашиете, без да извадите куршума?

— Прекалено опасно е — каза Джийвън тихо. — Вижте, кървенето почти е спряло. Ако вляза да го търся, може да изгуби много повече кръв. По-добре е да се остави.

Сипа малко муншайн в една купичка и го разтри по ръцете си, прекара игла и конец през алкохола.

— Мога ли да направя нещо? — Едуард стоеше до него.

— Вие тримата я дръжте, докато шия. Та някакъв пророк, значи?

Беше установил, че е най-добре да разсейва хората, които придружават пациентите.

— Мина този следобед — каза Едуард. — Той и последователите му, двайсетина души общо.

Джийвън си спомни къде беше виждал Едуард.

— Живеете в старата плантация, нали? Няколко пъти съм ходил там с лекаря, когато се обучавах.

— Да, точно, плантацията. Бяхме на полето и един мой приятел дотича и каза, че иде група от двайсет и двама, вървят по пътя и напяват някакъв особен химн. След малко и аз го чувам и накрая идват при нас. Група са, усмихват се, вървят скупчени заедно. Когато стигат при нас, вече не пеят и са по-малко, отколкото очаквам, по-скоро петнайсет.

Едуард замълча за момент, докато Джийвън сипваше алкохол по корема на жената. Тя изстена и тънка струйка кръв изтече от раната.

— Продължете.

— Питаме ги кои са, а водачът им се усмихва и казва; „Ние сме светлината“.

— Светлината? — Джийвън прокара иглата през кожата на жената. — Не гледайте — каза, когато Едуард преглътна. — Само я дръжте да не мърда.

— Тогава се сетих кой е. Разказите бяха стигнали и до нас, през търговци и други такива. Тези хора са безжалостни. Имат някаква луда теология, въоръжени са и взимат каквото си искат. Опитвам се да остана спокоен, всички ние го правим, защото виждам, че съседите ми също са разбрали с какво си имаме работа. Питам дали имат нужда от нещо или само се отбиват, а пророкът ми се усмихва и казва, че имат нещо, което ние искаме и биха разменили това нещо, което искаме, за оръжия и амуниции.

— Още имате патрони?

— Имахме до днес. Имаше приличен запас на плантацията. Докато той говори, аз се озъртам и осъзнавам, че не знам къде ми е детето. Беше с майка си, но къде е майка му? Питам ги: „Какво е това, което имате и мислите, че го искаме?“

— И какво?

— И групата се разделя на две по средата и ето го синът ми. Хванали са го. Момчето е на пет, егати. А са го вързали и са му запушили устата. Сега ме обзема ужас, защото къде е майка му?

— Значи им дадохте оръжията?

— Дадохме им оръжията, те ми дадоха момчето ми. Друга група от тях беше взела жена ми. Затова пред мен бяха петнайсет, вместо двайсет. Отвели я нататък по-натам по пътя като някаква застраховка, знам ли — гласът му беше изпълнен с отвращение — и ни казват, че ако никой не тръгне след тях, жена ми ще си дойде по пътя след час или два, невредима. Казват, че напускат района, тръгнали са на север и повече няма да ги видим. През цялото време се усмихват, толкова спокойни, все едно нищо лошо не правят. Та получаваме момчето, те си тръгват с оръжията и амунициите и чакаме. Три часа по-късно още не се е върнала, няколко души тръгваме след тях и я намираме простреляна край пътя.

— Защо са го направили? — Жената беше будна, осъзна Джийвън. Плачеше тихо, затворила очи. Един последен шев.

— Каза, че пророкът я карал да остане с тях — обясни Едуард, — да иде с тях на север и да стане съпруга на един от хората му, а тя отказала, затова пророкът я прострелял. Очевидно не с цел да я убие, поне не и бързо. Само колкото да й причини болка.

Джийвън преряза конеца и притисна чиста кърпа към корема на жената.

— Превръзка — каза на Дария, но тя вече беше до него с ленти от стар чаршаф. Джийвън внимателно превърза жената.

— Ще се оправи — каза той, — стига да не се инфектира, а няма причина да мислим, че това ще стане. Куршумите сами се стерилизират от високата температура. Внимавахме с алкохола. Но по-добре останете тук за няколко дни.

— Много съм ви благодарен — каза Едуард.

— Правя каквото мога.

 

 

След като почисти, а жената вече спеше неспокоен сън, докато съпругът й стоеше до нея, Джийвън сложи кървавата игла в една тенджера и прекоси пътя до реката. Коленичи в тревата, за да напълни съда с вода, върна се в мотела, запали импровизираната печка пред стаята, където живееше, и постави тавата отгоре. Седна на една дървена маса наблизо и зачака водата да заври.

Джийвън напълни лулата си с тютюн от джоба на ризата — успокояващ ритуал. Опитваше се да мисли само за звездите и звука на реката, опитваше се да не мисли за болката на жената и кръвта й, за такива хора, които стрелят по другите от злоба и биха я оставили да лежи край пътя. МакКинли беше на юг от старата плантация. Ако пророкът не беше излъгал, то той и хората му сега отиваха в другата посока, право в нищо неподозиращия север. Защо на север, зачуди се Джийвън, и колко далеч биха стигнали? Мислеше си за Торонто, за ходене в снега. Мислите за Торонто неизменимо водеха до мисли за брат му, висок жилищен блок до езерото, разпадащ се призрачен град, за театър „Елгин“, където още висят плакати на „Крал Лир“, спомена от онази нощ в началото и края на всичко, когато Артър умря.

Дария беше дошла зад него. Стресна се, когато тя го докосна по ръката. Водата вреше и то от известно време, иглата — сигурно вече стерилна. Дария взе ръката му в своята и я целуна нежно.

— Късно е — прошепна тя. — Ела да си лягаме.

47.

Кларк на седемдесет през Деветнайсета година: беше по-изморен, отколкото преди и се движеше бавно. Ставите и ръцете го боляха, особено при студено време. Сега бръснеше цялата си глава, не само лявата половина и носеше четири обици на лявото си ухо. Скъпата му приятелка Анет бе загинала от неизвестна болест през Седемнайсета година и той носеше шалчето й на Луфтханза в нейна памет. Вече не беше конкретно тъжен, но по всяко време осъзнаваше смъртта.

В музея имаше един фотьойл, от който се виждаше почти целия перон. Зоната за приготовления, където ловците окачваха елените, глиганите и зайците си на импровизирана стойка под крилото на един 737, режат месо за хората и дават вътрешностите на кучетата. Гробището между Шеста и Седма писта, всеки гроб, белязан със забита в земята масичка от седалките в самолета, подробности за починалия издълбани в твърдата пластмаса. Тази сутрин беше оставил малко полски цветя на гроба на Анет и ги виждаше от тук, едно синьо-лилаво петно. Редицата самолети, паркирани един зад друг по периферията, вече прошарени от ръжда. Градините, полускрити зад самолетите, паркирани на изходите. Полето с царевица, Еър Градия 452 сам в далечината, решетестата ограда на периметъра с намотки бодлива тел тип хармоника, а отвъд нея — гората, същите дървета, които гледа вече две десетилетия.

Наскоро беше направил всичките доклади 360° на компанията „Водни системи“ публично достояние, като смяташе, че всички засегнати почти със сигурност са мъртви. Бившите директори в летището ги прочетоха с огромен интерес. Имаше общо три доклада: за подчинени, колеги и висшестоящи на Дан — един вероятно отдавна починал директор във „Водни системи“.

— Добре, виж това, например — каза Гарет в един от следобедите им на летището към края на юли. През годините бяха станали близки приятели. Гарет намираше докладите за особено интересни. — Тук има част „Способност за комуникация“ и после…

— Кой доклад гледаш? — Кларк беше потънал дълбоко в любимия си фотьойл, затворил очи.

— „Подчинени“ — каза Гарет. — Така, под „Способност за комуникация“ ето го първият коментар: „Не умее да спуска информация по служебните каскади.“ Да не се е занимавал с рафтинг? Любопитно ми е.

— Да — каза Кларк. — Сигурен съм, че интервюираният говореше за това. Истински буквални каскади.

— Това ми е другото любимо. „Успешно извършва интеракция с клиенти, с които вече синергираме, но впрягането на нови ресурси е лесно достижим плод. Подхожда с поглед към голямата картина, но не задълбава до ниво на детайлност, в което да можем да случваме нови възможности.“

Кларк примижа болезнено.

— Помня го този. Мисля, че получих микроинфаркт в офиса, когато каза това.

— Повдига някои въпроси — каза Гарет.

— Определено.

— Има голяма картина, лесно достижими плодове и нещо за дълбаене и впрягане.

— Може би е бил художник, който в свободното си време е яздил и е случил на овощна градина. С гордост бих казал, че никога не съм говорил така.

— А използвал ли си израза „опечена работа“?

— Не, не мисля. Не. Не бих го казал.

— Него много го намразих. — Гарет изучаваше доклада.

— На мен не ми пречеше толкова. Напомняше ми за печене. Когато бях малък, понякога майка ми правеше едни разкошни бисквити.

— Помниш ли бисквитите с шоколадови парченца.

— Дори ги сънувам бисквитите с шоколадови парченца. Не ме измъчвай.

Събеседникът му се умълча за толкова дълго, че Кларк отвори очи, за да се увери, че още диша. Гарет гледаше в захлас как две деца играят на перона, крият се зад колелата на Еър Канада и се гонят. През годините беше станал по-спокоен, но все още изпадаше в периоди на разфокусирано зяпане и Кларк вече знаеше какъв въпрос ще последва.

— Разправял ли съм ти за последното ми телефонно обаждане? — попита Гарет.

— Да — каза Кларк мило. — Мисля, че си.

Гарет имал жена и две четиригодишни близначета в Халифакс, но последният му телефонен разговор бил с шефа му. Последните думи, които казал по телефона, били китка от корпоративни клишета, ужасяващо прогорени в паметта му. „Да изкомуникираме на Нанси — помнеше, че казал, — а после да се координираме с Боб и следващата седмица ще реализираме мониторинга. Ще метна файловете на Лари“. Сега каза думите „ще реализираме мониторинга“ едва чуто, може би несъзнателно. Прочисти гърло.

— Защо все казвахме, че ще мятаме файлове?

— Не знам. И аз съм се чудил.

— Защо не можеше просто да кажем, че ще ги изпратим? Само натискахме едно копче, нали така?

— Даже не истинско копче. Картинка на копче на екрана.

— Да — каза Гарет, — точно за това говоря.

— А всъщност нямаше никакъв катапулт за файлове. Макар че щеше да е хубаво. Бих го предпочел като вариант.

Гарет се престори, че мята с ръка като катапулт, насочен към първите дървета.

— И пуф — прошепна. После по-силно: — Пишех „здр“, когато исках да кажа „здравей“.

— И аз го правех. И защо, толкова ли време и усилия щеше да отнеме да щракна още четири букви за „здравей“? Умът ми не го побира.

— Като чуя „мониторинг“, винаги си представям истински монитори. Все едно си купуваш компютър и после няколко монитора един до друг. — Гарет замълча за момент. — Ей това ми харесва. „На практика е високофункциониращ сомнамбул.“

— Помня жената, която го каза. — Кларк се зачуди какво ли е станало с нея.

Напоследък прекарваше повече време в миналото. Обичаше да затваря очи и да се оставя на спомените да го превземат. Животът в спомените е поредица фотографии и несвързани кратки филми: училищната пиеса, когато беше на девет, баща му грейнал на първия ред; по клубове с Артър в Торонто, под въртящи се светлини; зала за лекции в нюйоркския университет. Директор, клиент, прокарва пръсти през косата си, докато говори за ужасния си шеф. Върволица любовници, запомнени с подробности: комплект тъмносини чаршафи, идеалната чаша чай, чифт слънчеви очила, усмивка. Розовият пипер в задния двор на приятел в Силвър Лейк в Лос Анджелис. Букет тигрови лилии на бюро. Усмивката на Робърт. Ръцете на майка му, как плете, докато слуша Би Би Си.

Събудиха го тихи гласове. Напоследък се случваше все по-често — това неочаквано унасяне — и го оставяше с несигурното усещане за репетиция. Заспиваш за кратки периоди, после за по-дълги и накрая завинаги. Поизправи се във фотьойла, примигна. Гарет го нямаше. Последната светлина на деня влизаше под ъгъл през стъклото и улавяше хромираното съвършенство на мотоциклета.

— Събудих ли те? — попита Съливан. Той беше шеф на охраната; петдесетгодишен човек, който бе дошъл преди десетилетие с дъщеря си. — Искам да те запозная с най-новите ни гости.

— Здравейте — каза Кларк.

Новодошлите бяха мъж и жена, може би на трийсет и малко, жената носеше бебе в слинг.

— Аз съм Шарли — каза тя. — Това е съпругът ми Джеръми и малката Анабел.

Татуировки покриваха почти всеки сантиметър от голите й ръце. Видя цветя, ноти, имена в сложно изрисувана плетеница, заек. Четири ножа, татуирани в редица на дясната й ръка. Знаеше какво означава този тип татуировка и когато погледна, видя сходна на кожата на мъжа й, две малки тъмни стрели на лявата китка. Значи тя беше убила четирима души, а той — двама, и сега просто бяха дошли с бебето си и по абсурдните стандарти на новия свят — някаква част от него не спираше да се диви на абсурдните стандарти на новия свят — всичко това беше съвсем нормално. Бебето се усмихна на Кларк. Кларк също му се усмихна.

— За по-дълго ли ще останете? — попита Кларк.

— Ако ни приемете — каза Джеръми. — Отделихме се от хората си.

— Само чакай да чуеш кои са хората им — каза Съливан. — Сещаш ли се за онези вестници от Нови Петоски?

— Пътуващата симфония — каза Шарли.

— Тези ваши хора… — Съливан махаше с пръсти на малката Анабел, която гледаше през пръстите и право в лицето му. — Не ми казахте как сте ги изгубили.

— Историята е сложна — каза Шарли. — Имаше един пророк. Каза, че бил от тук.

От тук? Летището някога имало ли е пророк? Кларк беше сигурен, че щеше да си спомни такъв.

— Как се казваше? — попита той.

— Не мисля, че някой знае — каза Джеръми. Започна да описва русокосия мъж, който превзел град Света Дебора край Водата и го управлявал с комбинация от харизма, насилие и внимателно подбрани стихове от Откровение. Спря, когато видя изражението на Кларк. — Какво има?

Кларк се изправи несигурно. Гледаха го как отиде до първата витрина на музея.

— Майка му още ли е жива? — Кларк гледаше паспорта на Елизабет, снимката в него от немислимото минало.

— Чия майка? На пророка ли?

— Да.

— Май не — каза Шарли. — Нищо не съм чувала за нея.

— Няма ли възрастна жена с него?

— Не.

Какво се случи с теб, Елизабет, там на пътя със сина ти? Но в края на краищата какво се беше случило с всички? Родителите му, колегите му, всичките му приятели от живота преди летището, Робърт? Ако всички те бяха изчезнали, непреброени и неотбелязани, защо не и Елизабет? Затвори очи. Мислеше си за момче, застанало на пистата до призрачния самолет, Еър Градия полет 452 — любимият и единствен син на Артър Леандър чете на мъртвите стихове от Откровение.

48.

Три дни след като Кирстен и Огъст се оказаха откъснати от Симфонията, Кирстен се събуди внезапно и със сълзи на очи зад една градинска барака в обрасъл заден двор в покрайнините на Севърн. Сънуваше, че върви по пътя с Огъст, но се обръща, него го няма и разбира, че е мъртъв. Вика го, тича по пътя, но никъде го няма. Когато се събуди, той я гледаше, ръката му върху нейната.

— Тук съм — каза й. Сигурно беше изрекла името му на глас.

— Нищо ми няма. Просто сън.

— И аз сънувах лоши сънища. — В другата си ръка държеше сребърния космически кораб „Ентърпрайз“.

Беше рано, преди разсъмване. Небето изсветляваше, но нощта се държеше долу в сенките; сива светлина, неподвижни капки роса по тревата.

— Дай да се измием — каза Огъст. — Днес може да срещнем хора.

Прекосиха пътя до плажа. Водата отразяваше перленото небе; първото розово на изгрева по вълничките. Изкъпаха се с малко шампоан, който Кирстен беше намерила в последната къща — остави синтетично ухание на праскови по кожата й и плаващи островчета от мехурчета по езерото — а тя изпра и изстиска роклята си, облече си я мокра. Огъст имаше ножици в куфара си. Тя го подстрига — косата му падаше в очите — а после той нея.

— Имай вяра — прошепна той. — Ще ги намерим.

Курортни хотели стърчаха по брега на езерото, повечето прозорци бяха счупени, а в парчетата се отразяваше небето.

Дърветата бяха пробили паркингите между ръждясалите коли. Кирстен и Огъст оставиха куфарите си — колелата бяха прекалено шумни по грубия асфалт — направиха вързопи от чаршафи и понесоха провизиите си на рамо. След два-три километра над едно кръстовище видяха накриво увиснал знак с бял самолет и стрелка, сочеща към центъра на града.

Някога Севърн е бил голям град. Сега имаше търговски улици със сгради от червени тухли, избуяли цветя по цветарници, тротоари, разместени от корените на кленовете. Цъфтящи лиани бяха превзели по-голямата част от пощата и се бяха разпрострели през улицата. Ходеха възможно най-тихо, с оръжие в ръка. Птиците влизаха и излизаха през счупените прозорци и кацаха на провисналите кабели.

— Огъст.

— Какво?

— Чу ли да лае куче?

Пред тях имаше обрасъл и див парк, нисък хълм встрани от пътя. Качиха се сред храстите, движеха се бързо, захвърлиха вързопите и приклекнаха ниско. Рязко движение в края на една пресечка: един елен се отдалечи със скок от брега.

— Нещо го подплаши — прошепна Огъст.

Кирстен посегна към ножа си и стисна дръжката. Пеперуда монарх изпърха покрай тях. Погледа я, докато слушаше и чакаше — крилата й бяха като ярка хартия. Тихо жужене на насекоми навсякъде около тях. Сега чу гласове и стъпки.

Мъжът, който се появи на пътя, беше толкова мръсен, че Кирстен не го разпозна веднага, а когато успя, трябваше да сподави едно ахване. Саид беше изпит. Движеше се бавно. По лицето му имаше кръв, едното му око беше затворено от оток. Дрехите му бяха мръсни и разкъсани, по лицето му имаше няколкодневна брада. Двама мъже и едно момче го следваха на няколко крачки. Момчето държеше мачете. Единият мъж носеше рязана ловна пушка с дулото насочено към земята. Другият имаше лък, тетивата опъната до половината, стрелата готова, на гърба му — колчан.

Кирстен с бавни движения извади втори нож от пояса си.

— Поемам пушката — прошепна Огъст. — Погрижи се за лъка.

Пръстите му се свиха около камък колкото юмрука му. Изправи се и го запрати в дъга над пътя. Камъкът се заби в стената на една порутена къща и мъжете се стреснаха, обърнаха се към звука и точно тогава първата стрела на Огъст уцели стрелеца с пушката в гърба. Кирстен чу отдалечаващи се стъпки, момчето с мачетето побягна. Третият опъна лъка си и една стрела изсвистя покрай ухото й, но ножът вече беше излетял от ръката й. Той падна на колене, загледан в дръжката, стърчаща от ребрата му. Ято птици се издигна над покривите и кацна във внезапната тишина.

Огъст проклинаше шепнешком. Саид бе коленичил на пътя, обхванал глава с ръце. Кирстен изтича при него и притисна главата му към гърдите си. Той не се дръпна.

— Толкова съжалявам — прошепна тя в сплъстената му от кръв коса. — Толкова съжалявам, че те нараниха.

— Няма куче — каза Огъст. Беше стиснал зъби, лек блясък от пот по лицето му. — Къде е кучето? Чухме кучи лай.

— Пророкът е зад нас с кучето — прошепна Саид. — С него има още двама. Преди километър се разделихме, за да минем по различни пътища.

Кирстен му помогна да се изправи.

— Този с лъка още е жив — каза Огъст.

Мъжът лежеше по гръб. Очите му следваха Кирстен, но нямаше друго движение. Тя коленичи до него. Той беше в публиката, когато изпълняваха „Сън в лятна нощ“ в Света Дебора край Водата, ръкопляскаше от първия ред накрая на представлението, усмихнат, очите му влажни на свещите.

— Защо отвлякохте Саид? — попита го тя. — Къде са другите двама?

— Вие взехте нещо наше — прошепна мъжът. — Щяхме да ги разменим. — Кръвта се стичаше бързо по блузата му и капеше в гънките на врата му, събираше се на локва под него.

— Нищо не сме ви взели. Нямам представа за какво говориш. — Огъст ровеше в торбите на мъжете. — Няма патрони за пушката — каза той отвратен. — И не беше заредена.

— Момичето — каза Саид. Гласът му беше сух хрип. — Говори за момичето.

— Петата булка — прошепна стрелецът. — Беше мой дълг. Бе избрана.

— Елинор? — Огъст вдигна поглед. — Онова изплашено хлапе?

— Тя е собственост на пророка.

— Тя е на дванайсет — каза Кирстен. — За всичко ли му вярвате на пророка?

Стрелецът се усмихна.

— Вирусът беше ангелът — прошепна той. — Имената ни са записани в книгата на живота.

— Добре — каза Кирстен. — Къде са другите? — Той само я гледаше усмихнат. Тя погледна Саид. — Някъде зад нас ли са?

— Кларинетът се измъкна — каза Саид.

— Ами Дитър?

— Кирстен… — каза Саид тихо.

— Боже — каза Огъст. — Не и Дитър. Не.

— Съжалявам. — Саид скри лице в шепите си. — Не можах…

— И ето — прошепна мъжът с лъка, — има ново небе и нова земя, защото първото небе и първата земя преминаха. — Цветът се оттичаше от лицето му.

Кирстен изтръгна ножа си от гърдите му. Той се задави, кръвта се събра, тя чу гъргорене в гърлото му и очите му потъмняха. Трима, помисли си тя и се почувства изключително уморена.

— Чухме скимтене в гората — каза Саид. Ходеше бавно, куцаше. — Онази нощ на патрула. Бяхме на километър и нещо от Симфонията, щяхме да се връщаме, но чухме звук от храстите, звучеше като изгубено дете.

— Примамка — каза Огъст с безжизнен поглед.

— И като първи идиоти отидохме да проверим и докато се усетя, нещо ме натиска по лицето, някакъв парцал, напоен в нещо, някаква химическа миризма, и се събудих на полянка в гората.

— Ами Дитър? — Трудно накара думите да излязат от гърлото й.

— Той не се събуди.

— Как така?

— Точно така. Дали беше алергичен към хлороформ? Дали онова изобщо беше хлороформ или нещо много по-отровно? Хората на пророка ми дадоха вода, казаха ми, че искат момичето, че решили да вземат двама заложници и да уговорят размяна. Бяха се досетили, че сме тръгнали към Музея на цивилизацията поради посоката ни и слуховете, че Шарли и Джеръми са отишли там. И през цялото време докато ни обясняват това, гледам как Дитър спи до мен и става все по-блед, а устните му са посинели. Опитвам се да го събудя и не мога. Не можах. Бях вързан до него и само го ритах, събуди се, събуди се, обаче…

— Обаче какво?

— Обаче не се събуди — каза Саид. — Чакахме целия ден след това — аз вързан, а хората идваха и си отиваха — после късно следобед спря да диша. Гледах как стана. — Очите на Кирстен се напълниха със сълзи. — Гледах го как диша. Така беше пребледнял. Гърдите му се повдигаха и спускаха, после едно последно издишане и край. Извиках и те се опитаха да го съживят, но… нищо не помогна. Нищо. Спориха известно време, после двама от тях тръгнаха и след няколко часа се върнаха с кларинета.

49.

В интерес на истината кларинетът мразеше Шекспир. Тя следваше две специалности в университета — театър и музика; първи курс в годината, когато светът се промени, пламтящ интерес към експерименталния немски театър от двайсет и първи век. Двайсет години след срива обичаше музиката на Симфонията, обичаше факта, че е част от нея, но намираше настояването им да изпълняват Шекспир за нетърпимо. Опитваше се да не натрапва мнението си и понякога успяваше.

Година преди да я пленят хората на пророка, кларинетът седеше сама на плаж в Макино. Беше прохладно утро, а над водата се беше спуснала мъгла. Не помнеше колко пъти бяха минали от тук, но никога не й омръзваше. Харесваше й как Горният полуостров изчезваше в мъгливите дни, чувството за безгранични възможности в начина, по който мостът се стопяваше в облака.

Напоследък си мислеше дали да не напише своя пиеса и да види дали няма да убеди Гил да я постави с актьорите на Симфонията. Искаше да напише нещо съвременно, нещо, засягащо тази епоха, в която някак бяха попаднали. Да оцелееш може да не е достатъчно, казваше тя на Дитър в среднощни спорове, но от друга страна, и Шекспир не е достатъчен. Той повтаряше обичайните си доводи, че Шекспир е живял в чумаво общество без електричество, също като Пътуващата симфония. Ама ето какво, беше му казала тя, не е същото, защото за разлика от Шекспир, те са виждали електричество, виждали са всичко, видели са как цивилизацията се срива. По шекспирово време чудесата на технологията още предстояли, не били отминали и много по-малко е било изгубено.

— Щом мислиш, че ще се справиш по-добре — беше казал той, — защо не напишеш една пиеса и не я покажеш на Гил?

— Не мисля, че съм по-добра — беше му отвърнала. — Нямах това предвид. Само казвам, че репертоарът е незадоволителен.

И все пак идеята да напише пиеса беше интересна. На следващата сутрин започна с първото действие, но стигна само до първия ред от встъпителния монолог, който си представяше като писмо: „Мили приятели, чувствам се неизмеримо отпаднала и отидох да си почина в гората.“ Точно тогава една чайка кацна при краката й и я разсея. Закълва нещо на скалите и тогава тя чу Дитър — приближаваше откъм лагера на Симфонията с две поочукани чаши с оная течност, която минаваше за кафе в новия свят.

— Какво пишеше? — попита той.

— Пиеса — каза тя и сгъна листа.

— Нямам търпение да я прочета — усмихна се той.

В следващите месеци тя често си мислеше за откриващия монолог, претегляше онези първи думи като монети или камъчета, преобръщащи се в джоба, но не можеше да измисли следващото изречение. Монологът остана фрагмент, натъпкан дълбоко в раницата й до онзи ден, единайсет месеца по-късно, в часовете, след като бандата на пророка я бе пленила, когато Симфонията го изрови и всички се чудеха дали не е бележка на самоубиец.

 

 

Докато те четяха, тя се събуди от неестествен сън на една поляна. Бе сънувала стая, репетиционна в колежа, впечатления за смях — някой беше разказал виц — и тя се опита да задържи това, вкопчена в тези късове, защото още преди да се събуди напълно, беше очевидно, че нищо не е наред. Лежеше на една страна в гората. Чувстваше се отровена. Ръцете й бяха вързани зад гърба, глезените пристегнати, и веднага усети, че Симфонията я няма, ужасно отсъствие. С Джаксън пълнеха съдове за вода, а после? Спомни си звук зад нея, при обръщането парцал затисна лицето й, нечия ръка на тила й. Сега беше вечер. Шестима мъже бяха клекнали в кръг наблизо. Двама въоръжени с големи пушки, един със стандартен лък и колчан стрели, друг със странен метален арбалет, петият — с мачете. Шестият беше с гръб към нея и не се виждаше дали има оръжие.

— Ама не знаем по кой път ще тръгнат — каза единият от двамата с пушките.

— Погледни картата — каза обърнатият с гръб. — От тук има точно един логичен маршрут до летище Севърн. — Тя разпозна гласа на пророка.

— Може да тръгнат по Луис авеню, когато стигнат до града. От там не е по-далече.

— Ще се разделим — каза пророкът. — Две групи, по една за всеки маршрут, и ще се срещнем на пътя за летището.

— Господа, предполагам, че вече имате план.

Това беше гласът на Саид, някъде наблизо. Саид! Искаше да говори с него, да го пита къде са и какво става, да му каже, че Симфонията търсеше него и Дитър, след като изчезнаха, но толкова й се повдигаше, че не можеше да помръдне.

— Казахме ти, само разменяме вас двамата за булката — каза онзи с пушката, — и стига някой да не свърши някоя глупост, ще си я вземем и ще си тръгнем.

— Ясно — каза Саид. — Харесва ли ви тая професия или сте я избрали само заради пенсията?

— Какво е пенсия? — попита онзи с мачетето. Беше много млад. Изглеждаше на около петнайсет.

— Всичко това — каза пророкът спокойно, — всичките ни действия, Саид, трябва да го разбереш, цялото ти страдание, са все част от един висш замисъл.

— Ще се учудиш колко малко ме утешава тази идея.

Кларинетът си спомняше нещо, което винаги е знаела за Саид — трудно успяваше да си държи езика зад зъбите, когато е ядосан. Изви врат и видя Дитър, легнал по гръб на няколко метра от нея, неподвижен. Кожата му приличаше на мрамор.

— Някои неща в този живот изглеждат необясними — каза човекът с арбалета, — но трябва да вярваме, че съществува висш замисъл.

— Съжаляваме — каза момчето с мачетето, като звучеше искрено. — Много съжаляваме за приятеля ви.

— Убеден съм, че съжалявате за всички — каза Саид, — но докато обсъждаме стратегии тук, нямаше никаква причина да отвличате кларинета.

— Двама заложници са по-убедителни от един — каза онзи с лъка.

— Ама какви сте умни до един — каза Саид. — Ето за това май най-много ви се възхищавам.

Човекът с пушката измърмори нещо и тръгна да се изправя, но пророкът сложи длан на ръката му, при което той се отпусна обратно на земята и поклати глава.

— Заложникът е изпитание — каза пророкът. — Нима не можем да устоим на подмятанията на падналите? Не е ли това част от задачата ни?

— Прости ми — измърмори мъжът.

— Падналите ходят сред нас. Трябва да бъдем светлината. Ние сме светлината.

— Ние сме светлината — повториха другите четирима в тихо съзвучие.

Кларинетът се размърда болезнено — движението предизвика буря от черни петна пред очите й — и изви врата си така, че да види Саид. Беше на три-четири метра, вързан.

— Пътят е на петдесет крачки на изток — каза й той с устни, но без глас. — Завий наляво, когато стигнеш.

Кларинетът кимна и затвори очи, за да пребори вълна на гадене.

— Приятелката ти, кларинетът, още ли спи? — Гласът на онзи с лъка.

— Ако я докоснете, ще ви убия — каза Саид.

— Няма нужда от такива думи, приятелю. Никой няма да я безпокои. Само се надяваме да не се повтори…

— Оставете я да спи — каза пророкът. — Симфонията е спряла да нощува на магистралата. Сутринта ще ги настигнем.

Когато кларинетът отвори очи, мъжете изглежда спяха, свити на земята. Беше минало някакво време. Заспала ли беше? Не й се повдигаше колкото преди. Някой беше поставил кърпа върху лицето на Дитър. Саид седеше там, където го беше видяла за последен път, говореше с момчето с мачетето, което пък беше с гръб към нея.

— На юг ли? — говореше момчето. — Не знам, не ми се мисли за това. Направихме каквото трябваше.

Тя не чу отговора на Саид.

— Това те опразва отвътре — каза момчето, — когато си го мислиш. Когато си спомня какво направихме, се чувствам празен. Не знам как иначе да го кажа.

— А вярвате ли на това, което ви казва? И ти, и останалите?

— Ами Кланси вярва искрено — чу тя момчето да казва много тихо. Махна към спящите. — Стив също, вероятно и повечето от останалите. Ако не вярваш искрено, няма да говориш за това. Обаче Том? По-младият с пушката? Честно казано, мисля си, че се включи само защото водачът ни е женен за сестра му.

— Много хитро от негова страна — каза Саид. — Още не схващам защо пророкът е с вас.

— От време на време идва на патрули и такива работи. Понякога водачът трябва да води хората си в дивата местност.

Струваше ли й се или в гласа му имаше тъга? Кларинетът полежа неподвижно, докато намери Северната звезда. Откри, че като се обърне на една страна и изпъне гръб назад, е възможно достатъчно да приближи краката си до ръцете, за да разхлаби въжето, което стягаше глезените й. Саид и момчето още говореха тихо.

— Добре — каза Саид, — но вие сте шестима, а ние сме трийсет. Всички в Симфонията са въоръжени.

— Знаеш колко сме тихи. — Момчето въздъхна. — Не казвам, че е правилно. Знам, че не е.

— Щом знаеш, че не е правилно…

— Да не би да имам избор? Знаеш как това… това време, в което живеем, знаеш как принуждава хората да вършат разни неща.

— Доста странни думи — каза Саид, — за някой прекалено млад, че да помни нещо различно.

— Чел съм книги. Списания, веднъж дори намерих вестник. Знам, че всичко е било различно.

— Но да се върнем на темата, вие сте само шестима, а…

— Не ни чухте как се промъкнахме зад вас на пътя, нали? Така сме обучени. Движим се тихо и нападаме в гръб. Така обезоръжихме десет града и взехме оръжията им за водача ни, преди да стигнем до Света Дебора край Водата. Така взехме две от съпругите на водача ни. А и виж например приятелката ти — кларинетът затвори очи, — промъкнахме се зад нея в гората, а тя нищо не чу.

— Не виждам как…

— Можем да ви заловим един по един — каза момчето. Звучеше все едно се оправдава. — Обучавам се от петгодишен. Имате оръжия, но нямате уменията ни. Ако Симфонията не иска да ви размени за момичето, можем да ви убиваме един по един от безопасно разстояние между дърветата, докато не ни я върнете.

Кларинетът отново се раздвижи, като отчаяно се бореше с възела на глезените си. Саид я виждаше, осъзна тя, но не отделяше очи от лицето на момчето. Измина много време, през което тя не слушаше разговора, съсредоточена единствено върху въжето. След като освободи глезените си, с мъка се изправи на колене.

— Ама нещо не разбрах съвсем — говореше Саид. — Онази част от философията ви, че сте светлината. Как носите светлината, щом сте светлината? Чудя се дали не можеш да ми обясниш…

Кларинетът беше един от най-добрите ловци на Симфонията. Беше оцеляла сама в гората три години след срива и сега, дори още под влиянието на там каквато отрова бяха използвали върху нея, дори с китки, вързани зад гърба й, успя да се обърне и да изчезне безшумно сред дърветата, далеч от поляната, да не издаде почти никакъв звук, когато стъпи на пътя. Тича, докато нощта избледня в сива утрин и слънцето се показа, ходи и се препъва през влачещите се часове, вече халюцинираше, мечтаеше за вода, сутринта попадна в ръцете на задните съгледвачи на Симфонията, докато небето горе притъмня и предаде съобщението си — „Трябва да смените маршрута“ — докато те я носеха обратно при другите, където последното дърво, препречващо пътя, току-що беше прерязано с трионите. Първите капки дъжд вече падаха, когато диригентката чу съобщението и нареди незабавна промяна на курса, изпратиха съгледвачи да търсят Кирстен и Огъст — на риболов някъде напред по пътя — но не успяха да ги намерят в бурята. Симфонията се отклони навътре към сушата по нов маршрут, обиколна комбинация от второстепенни пътища, които след време щяха да ги отведат до летище Севърн, кларинетът в първия фургон ту идваше в съзнание, ту пак заспиваше, докато Александра държеше бутилка вода на устните й.

50.

Татуираните ножове на китката на Кирстен:

Първият бележеше мъж, който я нападна в първата година със Симфонията, когато тя беше на петнайсет, изправи се бърз и смъртоносен от храстите и не каза нито дума, но тя разбра намеренията му. Когато я доближи, звуците на света се стопиха, времето сякаш се забави. Бегло осъзнаваше, че той се движи бързо, но имаше предостатъчно време да извади нож от колана си и да го хвърли; той се завъртя във въздуха — толкова бавно, стоманата блестеше на слънцето — докато не се сля с мъжа и той не се хвана за гърлото. Изпищя — тя не можеше да го чуе, но видя как отваря уста и разбра, че другите сигурно са чули, защото Симфонията изведнъж се оказа около нея и тогава звукът бавно се увеличи и времето възобнови обичайния си ход.

— Това е физиологична реакция при опасност — каза й Дитър, когато Кирстен спомена беззвучието на онези секунди, как времето се разтегли и разшири.

Обяснението й се стори задоволително, но нищо в спомените й не можеше да обясни спокойствието, което изпита, след като извади ножа си от гърлото на мъжа и го почисти, затова престана да се мъчи да си припомни изгубената година на пътя, тринайсетте забравени месеца между напускането на Торонто с брат й и пристигането в градчето в Охайо, където останаха до смъртта му, а тя после замина със Симфонията. Каквото и да съдържаше онази година, осъзна тя, не беше нещо, което искаше да знае.

Вторият нож беше за човек, който падна две години по-късно близо до Макино Сити. Бяха предупредили Симфонията за разбойници в района, но пак беше стряскащо, когато те се материализираха от мъглата на пътя пред тях. Четирима мъже, двама с пушки и двама с мачете. Единият с пушката с равен, монотонен глас поиска храна, четири коня и жена.

— Дайте ни каквото искаме — каза той, — и никой няма да умре.

Но Кирстен не толкова чу, колкото усети как шестата китара приготви стрела в лъка си зад гърба й.

— Първо пушките — прошепна той близо до ухото й. — Аз поемам левия. Едно, две…

И на три двамата с пушките падаха, единият загледан покрай стрелата, стърчаща от челото му, а другият стиснал ножа на Кирстен в гърдите си. Диригентката довърши другите двама с два бързи изстрела. Взеха оръжията, завлякоха труповете в гората да нахранят животните и продължиха към Макино Сити, където щяха да поставят „Ромео и Жулиета“.

Тя се надяваше никога да няма трети.

— Има ново небе и нова земя — прошепна мъжът с лъка. Тя видя изражението на Огъст точно след това и осъзна, че другият с пушката му беше първият — бе имал нечуваното щастие да преживее двайсет години, без да убие никого — и ако не беше толкова изморена, ако не беше впрегнала всичките си сили да диша след ужасните новини на Саид, щеше да може да каже на Огъст това, което знае: възможно е да оцелееш след това, но не и непроменен, и ще носиш тези хора със себе си през всичките нощи в живота си.

Къде беше пророкът? Вървяха умълчани, зашеметени от скръб, Саид накуцваше, ослушваха се за кучето. Табелите за летището ги водеха все по-далече от езерото, извън центъра, нагоре по улици с дървени къщи. Тук някои от покривите се бяха срутили, най-често под тежестта на паднали дървета. В светлината на утрото имаше известна красота в тази разруха; в слънцето, падащо върху цветята, изникнали през чакъла на отдавна обрасли алеи, в мъхестите тераси, станали яркозелени, в белия цъфтящ храст, оживял от пеперуди. Този поразителен свят. Болка в гърлото на Кирстен. Къщите оредяха, разстоянията между обраслите алеи станаха по-големи, а дясната лента на пътя вече беше задръстена от коли — ръждясали екзоскелети на спаднали гуми. Когато поглеждаше през прозорците, виждаше само отпадъците от стария свят, смачкани пликчета от чипс, останки от кутии за пица, електронни предмети с копчета и екрани.

Когато стигнаха магистралата, имаше знак, указващ посоката към летището, но щеше да им е също толкова лесно, ако просто следваха задръстването. Явно всички се бяха опитали да идат там накрая, точно преди да им свърши бензинът и да се наложи да изоставят колите си в плътното задръстване или да умрат от грип зад волана. Нямаше следа от пророка, никакво движение сред безкрайните редици коли, блестящи на слънцето.

Вървяха по чакълестия банкет. На едно място от гората беше плъзнал бръшлян и беше покрил цели декари от магистралата в зелено. Тъпчеха през него, листата меки под сандалите на Кирстен. Всяко сетиво, настроено към въздуха около нея, в опит да усети позицията на пророка — назад или напред? — и улавящо само шумотевицата на света около тях, цикадите, птиците, водните кончета, преминаващо семейство елени. Колите не бяха успоредни, някои спрени под особен ъгъл, някои притиснати в бронята на следващия автомобил, други наполовина извън пътя. Чистачките бяха вдигнати; локви от ръждясали вериги, оплетени около някои от колелата. Тогава е валяло сняг, може би силно, а магистралата не е била изрината. Колите са се пързаляли и поднасяли по утъпкан сняг и лед.

— Какво има? — попита Огъст и тя осъзна, че е спряла.

Грипът, снегът, задръстването, решението: чакай в колата, притиснат от всички коли, струпани отзад, двигателят включен, за да пази топло, докато ти свърши бензинът? Или зарежи колата и ходи, може би с малки деца, но накъде точно? Напред към летището? Обратно към къщи?

— Виждаш ли нещо? — прошепна Саид. Огъст го подкрепяше през последния километър-два; Саид го беше прегърнал през рамо.

Виждам всичко.

— Нищо — каза Кирстен.

Веднъж беше срещнала един старец край Кинкардайн, който се кълнеше, че убитите следват убийците си до гроб и тя си мислеше за това, докато ходеха, представата да влачиш души по земите като празни консерви на канап. Как се беше усмихнал онзи с лъка точно накрая.

Завиха по разклонението за летището и следобед стигнаха барикадата. Древна шперплатова табела за карантина с предупреждение за грузинския грип, редица паднали пътни конуси и разпадащи се оранжеви пластмасови заграждения. Мисълта да ходиш дотук в снежната буря, отчаяно да бягаш от болестта в града и в края на похода виждаш този знак, прочиташ го и разбираш, че е невъзможно да избягаш. Вероятно вече си болен, вероятно носиш треперещо детенце на ръце. Кирстен обърна гръб на барикадата и без да гледа, вече знаеше, че тук в гората ще има скелети. Някои хора сигурно са се върнали по стъпките си километри назад и са се опитали да намерят друг начин да избягат от болест, която е навсякъде, от която вече не е имало бягство. Други, болни или много изморени, са слезли от пътя и са легнали по гръб да гледат как снегът пада върху тях, да гледат студеното небе. Снощи сънувах, че видях самолет. Спря да ходи, обхваната от мисълта за Дитър, и в този момент на тишина чу далечния кучешки лай.

— Кирстен — каза Огъст през рамо. По лицето му видя, че не беше чул същото като нея. — Почти стигнахме.

— В гората — каза тя тихо. — Май чух кучето на пророка.

Помогнаха на Саид да слезе от пътя. Вече беше много блед. Строполи се задъхан в гъстака и затвори очи.

В тишината след лая на кучето Кирстен приклекна в храстите и се заслуша в пулса си. Пророкът и хората му бяха на известно разстояние зад тях. Стори й се, че измина много време преди да чуе стъпките им. Звучаха странно усилени, но знаеше, че това е просто напрежението, което звънти през нея, сетивата й — изострени от страх. На тази отсечка от пътя слънцето се процеждаше през листата и тя най-напред забеляза как дългата цев на пушката на пророка минава през шарената сянка, докато той върви. Той водеше групата ведро и без да бърза; кучето подтичваше до него. Момчето, което беше избягало от засадата на Кирстен и Огъст сутринта, сега носеше пистолет, мачетето — вързано на гърба му, а зад тях вървеше човек с такова сложно оръжие, каквото Кирстен досега не беше виждала — свиреп метален арбалет, зареден с четири къси стрели. Следваше го четвърти човек с ловна пушка.

Не спирайте. Не спирайте. Но когато кучето стигна пред храста, където Кирстен се криеше, забави крачка и вдигна нос. Тя затаи дъх. Осъзна, че не се беше отдалечила достатъчно от пътя. Беше на не повече от десет крачки.

— Надуши ли нещо, Люли? — попита човекът с арбалета. Кучето излая веднъж. Кирстен затаи дъх. Хората се събраха около кучето.

— Сигурно пак някоя катерица — каза момчето, но звучеше неспокойно. Кирстен видя, че го беше страх и това осъзнаване носеше силна тъга. Нищо такова не исках.

— А може и да има някой в гората.

— Последния път като излая, беше катерица.

Кучето не мърдаше, носът му трепкаше. Моля те, мислеше си тя, моля те. Но Люли излая отново и се втренчи в Кирстен през щита й от листа.

Пророкът се усмихна.

— Виждам те — каза човекът с арбалета.

Можеше да се изправи от храстите и да хвърли нож и докато той се въртеше във въздуха, тя щеше да падне от куршум или метална стрела — арбалетът и другите три оръжия вече бяха насочени към нея — а можеше и да не мърда, докато им се наложи да я доближат, да нападне отблизо и да я убие някой от другите. Но дали щяха да се приближат или щяха да стрелят в храста, зад който се крие? Усети терзанието на Огъст, ниско течение във въздуха. Той се беше скрил по-добре от нея, клекнал зад един пън.

Метална стрела се заби в земята при краката й с кухо туп.

— Следващата ти е в сърцето. — Мъжът с арбалета беше по-възрастен от пророка, стари белези от изгаряне по лицето и врата му. — Изправи се. Бавно. Ръцете горе.

Кирстен се изправи от скривалището.

— Пусни ножа.

Тя отпусна ръка и той падна в храсталака. Ясни мисли за другите два ножа в пояса, тъй близо, но недостижими. Ако посегнеше сега, ако беше достатъчно бърза, щеше ли да има време поне да повали пророка, преди първият куршум да разкъса сърцето й? Едва ли.

— Излез напред. Ако посегнеш към ножовете, ще умреш. — Мъжът с арбалета говореше спокойно. Нищо в тази ситуация не беше ново за него. Момчето изглеждаше покрусено.

Шокът на осъзнаването, че това е може би завършекът, след живот от спасяване на косъм, след толкова много време. Тръгна напред през сияйния свят, слънцето и сянката, и зеленината. Мислеше си да опита нещо героично, да запрати въртящ се нож, докато пада. Мислеше си, молеше се да не намерят Огъст и Саид. Мислеше си за Дитър, макар че мислите за Дитър носеха болка, която беше почти физическа, все едно да ровиш в отворена рана. Пристъпи на твърдата повърхност на пътя и застана пред пророка с вдигнати ръце.

— Титания — каза пророкът.

Вдигна мерника на оръжието си между очите й. В погледа му тя видя само любопитство. Беше му интересно какво ще стане сега. И трите огнестрелни оръжия сочеха към Кирстен. Човекът с арбалета го бе насочил към храсталака, но нищо в движенията и прицелването му не подсказваше, че е видял Огъст или Саид. Пророкът кимна на момчето, което пристъпи напред и много деликатно извади ножовете от пояса й. Сега го разпозна. То беше часовият, когато напуснаха Света Дебора — стоеше на пост и печеше вечерята си на клечка. Не я погледна в очите. Кучето явно беше загубило интерес да гони миризми от гората, легна на асфалта, отпусна муцуна на лапата си и ги загледа.

— На колене — каза пророкът.

Тя коленичи. Цевта я последва. Той се приближи.

Кирстен преглътна.

— Имаш ли име? — попита го тя. Някакъв неясен инстинкт да печели време.

— Понякога имената са бреме. Къде са спътниците ти?

— Симфонията ли? Не знам.

Болката в това, дори сега, когато беше прекалено късно, за да има значение. Мислеше си за Симфонията, за фургоните с конете, движещи се под лятното небе, за потропването на копита. Пътуват някъде, а може би вече са на летището, на сигурно, в благодат. Така отчаяно ги обичаше.

— А другите ти спътници? Които ти помогнаха да убиеш хората ми на пътя тази сутрин.

— Нямахме избор.

— Разбирам — каза той. — Къде са?

— Мъртви.

— Сигурна ли си?

Той мръдна пушката съвсем малко, описа кръгче във въздуха.

— Бяхме трима — каза тя, — включително Саид. Онзи с лъка уби другите двама, преди да умре.

Беше правдоподобно. Момчето с мачетето беше избягало, преди мъжът да падне. Тя се стараеше да не го гледа.

— Стрелецът ми беше добър човек — каза пророкът. — Предан.

Кирстен не каза нищо. Разбираше какво пресмята Огъст в този момент. Пушката на пророка беше на два пръста от челото й. Ако Огъст разкриеше позицията си, като убие един от тях, другите в същия миг щяха да се хвърлят върху него и Саид. Саид беше беззащитен, лежеше окървавен и слаб, а Кирстен — коленичила на земята, обезоръжена, с дуло в главата — най-вероятно пак щеше да умре.

— Цял живот ходя из този почернен свят — каза пророкът, — и съм видял такава тъмнина, такива сенки и ужаси.

Кирстен вече не искаше да гледа пророка или по-точно не искаше последното нещо, което види на тази земя, да е лицето му и цевта на пушката му. Вдигна глава да погледне зад него, към листата, полюшващи се на слънцето, към искрящото синьо на небето. Чуруликане. Долавяше всеки дъх, всеки удар на сърцето си, който преминаваше през нея. Искаше й се да предаде съобщение на Огъст, да го успокои някак: знам, че или съм аз, или и тримата. Разбирам защо не можеш да стреляш. Искаше й се да каже на Саид, че още го обича. Спомен за чувството да лежи до него в нощите преди да скъсат, извивката на ребрата му под ръката й, когато я прокарва по тялото му, нежните къдри на тила му.

— Този свят — каза пророкът — е океан от тъмнина.

Тя с удивление установи, че момчето с пистолета плачеше, лицето му — мокро. Само да можеше да говори с Огъст. Пътувахме толкова дълго и приятелството ти за мен беше всичко. Беше много трудно, но имаше красиви мигове. Всичко свършва. Не ме е страх.

— Някой идва — каза един от хората на пророка.

Кирстен също го чу. Далечно потропване на копита, два или три коня наближаваха с бодра крачка откъм магистралата.

Пророкът се намръщи, но не отлепи поглед от Кирстен.

— Знаеш ли кой идва? — попита той.

— Не — прошепна тя. Колко далеч бяха конете? Не можеше да прецени.

— Които и да са — каза пророкът, — ще пристигнат прекалено късно. Мислиш, че коленичиш пред човек, но коленичиш пред изгрева. Ние сме светлината, движеща се над водите, над мрака на подморието.

— Подморието? — прошепна тя, но пророкът вече не я слушаше. На лицето му се беше изписал пълен покой и я гледаше, не, гледаше през нея, с усмивка на уста.

— Копнеем само да се върнем у дома — каза Кирстен. Това беше от първия брой, Станция Единайсет. Доктор Единайсет, изправен срещу враг от Подморието. — Сънуваме лъчите на слънцето, сънуваме как ходим по земята.

Изражението на пророка беше неразгадаемо. Дали разпозна текста?

— Толкова дълго бяхме изгубени — каза тя, още цитирайки сцената. Гледаше покрай него, към момчето. То се беше втренчило в пистолета в ръцете си. Кимаше сякаш на себе си. — Копнеем само за света, в който сме се родили.

— Но вече е късно за това — каза пророкът. Пое си дъх и намести хвата си на пушката.

Изстрелът се чу толкова силно, че тя усети звука в гърдите си, екот до сърцето й. Момчето се движеше, а тя не беше мъртва, изстрелът не бе дошъл от пушката на пророка. В бездънната тишина след звука тя докосна чело с пръсти и видя как пророкът пада пред нея, пушката в отпуснатите му ръце. Момчето го беше застреляло в главата. Другите двама изглеждаха вцепенени от учудване, само за миг, но в този миг една от стрелите на Огъст изсвири във въздуха и човекът с арбалета се свлече, давейки се с кръв. Човекът с ловната пушка стреля напосоки към дърветата, после спусъкът изщрака безполезно, няма патрони, той изруга и се разрови в джоба си, докато нова стрела не прониза челото му, той падна и Кирстен и момчето останаха сами на пътя.

То се беше ококорило, устните му помръдваха, гледаше пророка, легнал в бързо разширяваща се локва кръв. Вдигна пистолета към устата си.

— Не — каза Кирстен, — недей, моля те…

Но момчето затвори устни около дулото и стреля.

 

 

Тя коленичи и се вгледа в тях, а после легна по гръб и насочи очи към небето. Птици кръжат. Шокът да е жива. Обърна глава и погледна мъртвите сини очи на пророка. Ушите й пищяха. Вече усещаше вибрациите на копита по пътя. Огъст изкрещя името й и тя погледна точно когато предните съгледвачи на Симфонията излязоха на коне иззад завоя, Виола и Джаксън, като видение от сън, слънцето блестеше по оръжията им и по бинокъла, висящ на врата на Виола.

 

 

— Искаш ли го това? — попита Огъст малко по-късно. Кирстен седеше до пророка, гледаше го, докато Джаксън помогна на Саид да се върне на пътя, а Огъст и Виола ровеха в чантите, които бяха принадлежали на пророка и хората му. — Намерих го в чантата на пророка.

Издание на Новия завет, облепено с тиксо. Кирстен го отвори на произволна страница. Беше почти нечетимо, нашарено с бележки в полето, удивителни и подчертаване.

От книгата изпадна сгънат лист.

Беше страница от Доктор Единайсет, том 1, брой 1: Станция Единайсет, за пръв път виждаше страница на Станцията, която да не е извадена от нейните броеве. Цялата беше заета само от едно изображение: Доктор Единайсет коленичи до безжизненото тяло на Капитан Лонаган, неговия наставник и приятел. Намират се в стая, която Доктор Единайсет понякога използва за срещи, офис със стъклена стена и изглед към Града, мостовете, островите, лодките. Доктор Единайсет е разстроен, закрил уста с ръка. Един негов съюзник също е там, балонче с думи над главата му: „Вие бяхте негов заместник, Доктор Единайсет. В негово отсъствие вие трябва да водите.“

Кой беше ти? Как така имаше тази страница? Кирстен коленичи до пророка, до локвата с кръвта му, но той беше поредният мъртвец на поредния път, без отговори, носител на поредната неразгадаема история за излизането от един свят и навлизането в друг. Едната му ръка беше протегната към нея.

Огъст отново й говореше, клекнал до нея.

— Симфонията е само на няколко часа зад нас — каза той много нежно. — Виола и Джаксън се връщат при тях, а ние тримата ще продължим към летището. Не е далече.

Цял живот вървя из този почернен свят. След като напусна Торонто пеш с брат си, след онази първа незапомнена година, брат й страдаше от кошмари. „Пътят“, все казваше той, когато тя го разтърсваше нощем и го питаше какво е сънувал. Казваше: „Надявам се никога да не си го спомниш.“

Пророкът беше горе-долу на нейните години. Каквото и друго да бе станал, някога е бил момче, носещо се по пътя и може би е имал злощастието да запомни всичко. Кирстен затвори очите на пророка с длан и остави сгънатата страница на „Станция Единайсет“ в ръката му.

51.

Саид, Огъст и Кирстен оставиха телата на асфалта и продължиха бавния си път към летището, а кучето на пророка ги следваше от разстояние. Когато спряха да си починат, то седна на няколко метра, загледано в тях.

— Люли — каза Кирстен. — Люли.

Хвърли му късче сушено еленско и кучето го грабна във въздуха. После се приближи и й позволи да го погали по главата. Тя прокара пръсти през гъстата козина в основата на врата му. Когато пак продължиха, кучето вървеше близо до нея.

 

 

На около километър напред пътят завиваше зад дърветата; огромната сграда на терминала се издигаше недалеч. Беше масивна и двуетажна, бетон и стъкло, блестяща над океан от паркинг. Кирстен знаеше, че вече почти със сигурност ги наблюдаваха, но не видя движение наоколо. Кучето изскимтя и вдигна нос.

— Надушвате ли? — попита Саид.

— Някой пече елен — каза Огъст. Пътят се разделяше пред тях, отделни платна за пристигащи, за заминаващи и за паркинга. — Накъде?

— Да си представим, че има как да напуснем континента. — Саид изглеждаше леко отнесен. За последен път беше видял летище два месеца преди срива на връщане от Берлин, където гостуваше на семейството си, и кацна на летище „О’Хара“ в Чикаго за последен път. — Да идем при заминаващите.

Платното за заминаващи се издигна до вход на втория етаж, редица въртящи се врати от стъкло и стомана, градски автобус, проблясващ на слънцето. Бяха на сто метра от вратата, когато прозвуча свирка, три къси изсвирвания. Двама стражи излязоха зад автобуса, жена и мъж, арбалетите им бяха насочени към земята.

— Извинявайте за арбалетите — каза мъжът с благ тон, — опасявам се, че са наложителна предпазна мярка… — Но после спря объркан, защото оръжието на жената изтрака на земята и тя се втурна към новодошлите, смееше се и крещеше имената им, и се опитваше да ги прегърне едновременно.

 

 

Тази година в летището на Севърн живееха 320 души, едно от най-големите селища, които Кирстен беше виждала. Огъст бе отвел Саид в лечебницата, а Кирстен лежеше замаяна в палатката на Шарли.

В началото на Втора година на всички вече им беше омръзнало да се гледат, но от друга страна не искаха да спят прекалено раздалечени, затова изградиха двойна редица палатки по протежението на чакалня Б. Палатките бяха с различни размери, с рамки от клони, довлечени от гората, квадрати от около четири на четири метра със заострени покриви. Бяха преровили офисите в летището за телбоди, с които закрепиха чаршафите за рамките. Имаше известни спорове дали това е най-добрият начин да се оползотвори планината от чаршафи, които бяха спасили от близки хотели, но по онова време вече всички копнееха за лично пространство. В палатката на Шарли и Джеръми имаше легло, две пластмасови щайги за дрехи и пелени, инструментите им. Водниста светлина се процеждаше през плата. Люли се набута вътре и легна до Кирстен.

— Много съжалявам за Дитър — каза Шарли. — Огъст ми каза.

— Не мога да повярвам. — Кирстен искаше да затвори очи, но я беше страх какво може да сънува, ако заспи. — Шарли, тук имате ли татуировчик?

Шарли погали с пръсти дясната й китка, двата черни ножа, нанесени през две години.

— Колко?

— Един. Стрелец с лък на пътя.

— В самолета на Луфтханза живее един татуировчик. Утре ще те запозная.

Кирстен гледаше как една мравка прекосява покрива на палатката отвън, сянката на телцето й и точиците от краката й по плата.

— Мислех си за детската стая — каза тя.

Преди няколко години Кирстен, Шарли и Огъст преравяха една огромна вила край устието на Сейнт Клеър; място, претърсвано повече от веднъж, но не и от години, може би десетилетие, всичко беше потънало в прах и накрая Огъст беше казал нещо за връщане при Симфонията. Кирстен се бе качила на горния етаж да търси Шарли и я намери в стая, която явно някога е била детска, загледана в порцеланов чаен сервиз за кукли. Не вдигна очи, когато Кирстен я извика.

— Шарли, ще тръгваме — беше казала тя. — Имаме поне километър до пътя. — Но Шарли не показваше признаци да е чула. — Хайде, може да го вземеш — бе казала и посочила към сервиза, нареден невероятно прецизно на миниатюрна масичка.

Шарли не каза нищо. Зяпаше сервиза като в транс. Огъст ги извика отдолу и изведнъж на Кирстен й се стори, че някой ги гледа от ъгъла на стаята, но освен нея и Шарли, в стаята нямаше никой. Повечето мебели също ги нямаше, нищо не беше останало, освен тази малка масичка, подредена за кукли, и там, в ъгъла, детско люлеещо се столче. Как може масичката да е останала непокътната, след като всичко останало в къщата беше разграбено и разхвърляно? Сега, когато Кирстен се загледа, осъзна, че по сервиза нямаше прах. Единствените стъпки в праха бяха нейните и на Шарли, а Шарли не беше достатъчно близо до масата, за да го докосне. Коя ръчичка беше подредила кукленските чашки? Много лесно можеше да си представи, че столчето се люлее едва-едва. Кирстен се опита да не го гледа. Омота възможно най-бързо чашките и чинийките в една калъфка от възглавница, докато Шарли все още гледаше умълчана, след това пъхна вързопа в торбата й, хвана я за ръка и я поведе надолу и към обраслия двор, където Шарли примигна и бавно дойде на себе си в светлината на късната пролет.

— Детската стая беше просто странен момент — каза Шарли сега, години по-късно, в палатката си на летището. — Странен момент от живот, пълен със странни моменти. Не мога да обясня какво ме прихвана.

— Само това ли е? Странен момент?

— Сто пъти сме го обсъждали. Нямаше никой в стаята с нас.

— Нямаше прах по сервизчето.

— Питаш ме дали вярвам в призраци ли?

— Не знам. Може би. Да.

— Не, разбира се. Представи си колко много щяха да бъдат.

— Да — каза Кирстен, — точно там е работата.

— Затвори очи — промърмори Шарли. — Ще остана при теб. Опитай се да поспиш.

 

 

Тази вечер имаше музика, Огъст с Шарли и шестата китара. Саид спеше в лечебницата на долния етаж при багажните ленти, раните му — промити и превързани. Шарли свиреше на челото със затворени очи, усмихната. Кирстен стоеше назад в публиката. Опита се да се съсредоточи върху звука, но музиката винаги я пускаше по течението и мислите й се понасяха. Дитър. Пророкът, единственият друг човек, когото е срещала, който да е имал Станция Единайсет. Човекът с лъка на пътя, ножът й в гърдите му. Дитър като Тезей, „Сън в лятна нощ“. Дитър вари мнимото си кафе сутрин, Дитър спори с нея за татуировки. Дитър в нощта, когато го срещна в центъра на Охайо, когато тя беше на четиринайсет, а Дитър почти на трийсет, преди половин живот.

В първата й вечер със Симфонията той й беше сервирал вечеря край огъня. Беше толкова самотна след смъртта на брат си и когато Симфонията се съгласи да я приеме, това сякаш беше най-хубавото нещо, което някога й се е случвало, и си спомняше, че онази първа вечер беше толкова развълнувана, че едва яде. Помнеше как Дитър й говореше за Шекспир, за творбите му и семейството му, за проядения му от чума живот.

— Чакай, значи и той е бил болен от чума? — помнеше, че попита.

— Не — каза Дитър, — имах предвид, че чумата го е белязала. Не знам до кой клас си била в училище. Знаеш ли какво означава това — да бъдеш белязан от нещо?

Да. Има ново небе и нова земя. Кирстен се извърна от светлината и музиката. Южната стена на терминала беше почти изцяло от стъкло, тук-там имаше отпечатъци от детски ръчички на нивото на кръста й. Падаше нощ, самолетите сияеха под звездите. Чу далечните движения на четирите крави на летището, прибрани на една товарна рампа за през нощта, кудкудякането на кокошки. Плавни движения долу по перона; котка ловуваше в сенките.

Един старец седеше на пейка на известно разстояние от концерта и я гледаше как се доближава. Беше обръснал цялата си коса и носеше копринено шалче, вързано със сложен възел. Тя видя блясък на обици, четири халки на лявото му ухо. Не искаше да говори с никого, но когато го видя, вече беше прекалено късно да се обърне и да си тръгне, без да изглежда грубо, затова му кимна и седна на другия край на пейката.

— Вие сте Кирстен Реймонд. — Беше запазил следи от британски акцент. — Кларк Томпсън.

— Извинявайте — каза тя, — вече се запознахме, нали?

— Щяхте да ми позволите да ви разведа из музея.

— Бих искала да го видя. Може би утре. Тази вечер съм много уморена.

— Разбирам. — Поседяха безмълвни няколко минути, заслушани в музиката. — Чувам, че Симфонията скоро ще пристигне.

Тя кимна. Сега, без Дитър, Симфонията щеше да е друга. Искаше само да спи. По пода потракаха нокти и Люли дойде при нея. Седна до нея и подпря муцуна в скута й.

— Кучето изглежда много ви обича.

— Приятел ми е.

Кларк прочисти гърло.

— През изминалата година прекарах доста време с Шарли. Тя спомена, че се интересувате от електричество. — Изправи се, подпрян на бастуна си. — Знам, че сте изморена. Разбирам, че последните дни са били тежки. Но искам да ви покажа нещо, което мисля, че ще ви хареса.

Тя се поколеба за момент, преди да се съгласи. Нямаше навик да тръгва след непознати, но той беше възрастен и се движеше бавно, а тя имаше три ножа в пояса.

— Къде ще ходим?

— До контролната кула.

— Навън ли?

Той се отдалечаваше. Последва го през една стоманена врата близо до входа на музея и надолу по неосветените стълби и в нощта. Песента на щурците, малък прилеп се стрелка в лова си. От перона концертът беше светло петно в чакалня В.

Отблизо самолетите бяха по-големи, отколкото си ги представяше. Загледа се в тъмните прозорци, в извивката на крилата. Беше невъзможно да си представи, че такива грамадни машини някога са летели във въздуха. Кларк ходеше бавно. Тя видя как котката тича снишена и чу как някакъв гризач изписука, когато се нахвърли върху него.

Стоманената врата на кулата се отвори и тя попадна в стаичка, където един пазач наблюдаваше през шпионка, отблясъци от свещ падаха по вратите на асансьор. Вратата към стълбите беше отворена и подпряна с камък.

— Девет етажа са — каза Кларк. — Опасявам се, че ще ни отнеме известно време.

— Не бързам.

Качването по стълбите с него беше спокойно. Той изглежда не очакваше от нея да разговарят. Бавно изкачване по сенчести стъпала и осветени от луната площадки, потропването на бастуна му по стоманата. Дишаше тежко. На всяка площадка спираха да си починат, веднъж за толкова дълго, че Кирстен почти заспа, докато отново го чу да се придърпва по парапета. При всяко спиране кучето лягаше и въздъхваше театрално. На всеки етаж имаше отворени прозорци, но онази вечер нямаше никакъв вятър и въздухът беше горещ и неподвижен.

— Прочетох интервюто, което сте дали преди няколко години — каза той на шестия етаж.

— Онзи вестник в Нови Петоски.

— Да. — Кларк попиваше чело с носната си кърпичка. — Искам утре да поговорим за това.

На деветата площадка Кларк почука отмерено с бастуна си по една врата и двамата бяха пропуснати в осмоъгълна стая със стени от стъкло и редици тъмни екрани, четирима мъже, насочили бинокли към перона, терминала, сенките на градините, граничната ограда. Кучето душеше в сенките. Беше дезориентиращо да си толкова високо над земята. Самолетите блестяха бледи под звездите. Концертът в чакалня В май беше свършил.

— Вижте там — каза Кларк, — на юг. Това исках да ви покажа. — Тя проследи пръста му към едно място на южния хоризонт, където звездите изглеждаха по-бледи, отколкото по останалото небе. — Появи се преди седмица. Изключително нещо. Не знам как са успели в такъв голям мащаб.

— Кой какво не знаете как е направил?

— Ще ви покажа. Джеймс, може ли да използваме телескопа? — Джеймс премести статива и Кларк погледна, лещата насочена точно под мътното петно на небето. — Знам, че тази нощ сте изморена. — Настройваше фокуса, пръстите му стегнати на копчето. — Но ще се съгласите, надявам се, че това си струваше катеренето.

— Кое?

Той отстъпи назад.

— Телескопът е фокусиран — каза той. — Не го местете, само погледнете.

Кирстен погледна, но в началото не можеше да възприеме какво виждаше. Отстъпи назад.

— Не е възможно — каза.

— Но ето, че го има. Погледнете пак.

В далечината — точици светлина, наредени в мрежа. Там, на известно разстояние, ясно видимо на склона на един хълм: градче или село, чиито улици бяха осветени от електричество.

52.

Кирстен гледа през телескопа към града с електрическите светлини.

В сградата на терминала Шарли и Огъст седят до леглото на Саид в лечебницата при багажните ленти, разказват му за концерта, а той се усмихва за първи път от няколко дни.

На хиляда и петстотин километра на юг от летището Джийвън пече хляб във фурна на открито. Вече рядко мисли за стария си живот, макар че понякога сънува сънища за сцена, паднал актьор в искрящия сняг и други сънища, в които бута пазарски колички през виелици. Малкият му син коленичи до краката му, играе си с кученце. Това момче, родено в новия свят; майка му, която си почива вътре с бебето.

— Франк — каза Джийвън на сина си, — иди да видиш дали майка ти е гладна.

Вдига тавата с хляба от фурната, чието предишно превъплъщение е било варел за петрол. Синът му изтичва вътре, кученцето плътно по петите му.

Нощта е топла и той чува някой съсед да се смее. Ухание на гардении се носи във въздуха. След малко той ще слезе при реката да вземе консервираното месо, което се охлажда в стара кутия от кафе във водата, ще направи сандвичи за малкото си семейство и ще предложи хляб на съседите им, но засега поостава да гледа силуетите на жена си и децата си зад тънките завеси на стаята, където живеят. Дария се навежда да вдигне бебето от люлката, после пак, за да духне свещта и в този миг изчезва, силуетите ги няма и Франк изтичва пред нея на тревата.

— Ела да провериш хляба — каза Джийвън и малкият Франк коленичи до хляба със сериозно изражение, бодва го с пръст, навежда се по-близо да вдъхне топлината.

— Вече изглежда по-добре — казва Дария. Предната вечер Франк имаше висока температура. Тя му пя нежни песнички, докато Джийвън слагаше студени компреси на челото му.

— Вече е здрав — казва Джийвън. — Как е хлябът, Франк?

— Май е прекалено горещ да се яде.

— Ще го оставим малко да изстине.

Момчето се обръща към родителите си и за миг в здрача прилича на брата на Джийвън, на когото е кръстен. Идва при тях, моментът вече е отминал, Джийвън го вдига на ръце и целува копринената му коса. Вечно тези спомени, едва скрити под повърхността.

Далече на север, на място толкова далечно, че в този свят без летене все едно е на друга планета, фургоните на Пътуващата симфония пристигат на летище Севърн.

53.

В последната си сутрин на земята Артър беше уморен. Беше лежал буден до изгрев, след това се пробуди от полусън в здрача на късното утро, муден и обезводнен, туптящо главоболие зад очите му. Портокалов сок би помогнал, но когато погледна в хладилника, беше останала само една глътка на дъното на кутията. Защо не беше купил още? През последните три нощи страдаше от безсъние и изтощението му беше такова, че липсата на сок бе достатъчна, за да го хвърли в нещо не много различно от ярост, ярост, трудно удържана с дълбоко дишане и броене до пет, успокоена от хладния въздух по лицето му. Затвори хладилника, направи последната си закуска — бъркани яйца, взе си душ, облече се, среса се, тръгна към театъра един час по-рано, за да има време да поседи с вестник и предпоследното си кафе в любимото си кафене, всичките дребни подробности, които съставят една сутрин, един живот.

 

 

Прогнозите за времето бяха изпълнени с наближаваща снежна буря и той я усещаше във въздуха, в гълъбовосивата тежест на късното утринно небе. Беше решил окончателно: след последното представление на „Крал Лир“ за сезона ще се премести да живее в Израел. Представата за това го ободри. Щеше да се отърси от задължения и вещи и да започне отначало в същата страна като сина си. Щеше да си купи апартамент близо до къщата на Елизабет и всеки ден щеше да ходи да вижда Тайлър.

— Май ще вали сняг — каза момичето в кафенето.

Артър кимна за поздрав на човека с хотдозите, който винаги продаваше на същия ъгъл на половината път от хотела до театъра. Човекът се усмихна широко. Един гълъб обикаляше около сергията за хотдози с надеждата за паднали трохи и гарнитури. Красотата на луминесцентния врат на гълъба.

 

 

По обед пристигна в театъра за бележките, но те прераснаха в проточен спор и продължиха много след уречения час. Артър се опита да слуша, но кафето не го ободряваше така, както се надяваше. В късния следобед лежа на дивана в гримьорната си с надеждата да подремне, но не можа въпреки изтощението си, защото стаята го потискаше. Мислите му препускаха. Накрая се отказа и излезе от театъра. Пренебрегна отегчените фотографи при служебния вход, които снимаха и подвикваха въпроси за Миранда, докато той махаше на минаващите таксита. Дали я беше въвлякъл обратно в таблоидите, когато го беше посетила преди две седмици? Почувства старата вина. С нищо не беше заслужила това.

— До „Куин Запад“ и „Спадина“ — каза на шофьора в оранжево-зеленото такси и подпря глава на стъклото да гледа как минават по „Куин“.

Навремето това беше един от неговите квартали, но всичките му познати магазинчета и кафенета ги нямаше. Мислеше си за едно ресторантче близо до „Куин Запад“ и „Спадина“, където с Кларк често ходеха, когато бяха на седемнайсет. Не си спомняше точно къде беше, но скоро го намери, малко по на изток, отколкото очакваше.

Толкова десетилетия по-късно мястото беше призрачно непроменено. Същата редица от маси и дивани с червена тапицерия. Нима и сервитьорката беше същата? Не, грешеше, защото близо петдесетгодишната жена, която му беше сервирала прегоряло кафе на седемнайсет, нямаше как още да е близо петдесетгодишна. Спомни си как беше идвал с Кларк в три, в четири, понякога в пет сутринта, по време, когато си мислеха, че са възрастни, а сега му се струваше като сън. Сънят продължи само миг, но този миг беше ярък: и двамата на уроци по актьорско майсторство, Артър работи като келнер, а Кларк харчи малкото си наследство. Сега като се замисли, всъщност Кларк беше великолепен. Метър и осемдесет и осем, строен, със слабост към старомодни костюми, половината му коса обръсната, другата пусната и боядисана в розово или понякога тюркоазено или лилаво, сенки на очите за специални случаи, онова пленително провлачено говорене като от английски пансион.

Препеченият му сандвич с кашкавал пристигна. Артър се замисли дали да не звънне на Кларк — едно кратко „Няма да познаеш откъде се обаждам!“ — но се отказа. Искаше да се обади на сина си, но в Израел беше четири сутринта.

 

 

Артър си дояде вечерята и взе такси обратно до театъра, където все още оставаше малко време. Седна на един фотьойл в гримьорната си и прегледа текста — знаеше си репликите наизуст и от край до край, обаче му беше навик да пробва да заучи някои от репликите на другите, защото обичаше да знае какво следва — но преди края на първо действие на вратата се почука. Когато стана да отвори, стаята не се завъртя, но не беше толкова стабилна, колкото би трябвало. Таня влезе стремително.

— Изглеждаш покъртително — каза тя. — Наред ли е всичко?

— Изморен съм — каза Артър. — И пак безсъние.

Целуна я и тя кацна на един от фотьойлите. Тази лекота, която усещаше всеки път, когато я види. Беше запленен, както винаги, от крайната й младост. Беше на малко над половината на неговите години. Нейната работа бе да се грижи за трите малки актриси, които играеха детските версии на дъщерите на Лир.

— Забрави, че щяхме да закусваме заедно, а?

Той се плесна по челото.

— Толкова съжалявам. Днес не съм на пълни обороти. Колко ме чака?

— Половин час.

— Защо не ми звънна?

— Падна ми батерията. Нищо. Може да ми се реваншираш с чаша вино.

Едно от нещата, които обожаваше у нея — как прощаваше такива неща толкова лесно. Колко приятно е, мислеше си той неотдавна, да бъдеш с жена, която не таи лоши чувства. Намери полупразна бутилка червено в хладилника — тя го предпочиташе студено — и докато й сипваше, забеляза, че ръцете му треперят.

— Ама много ужасно изглеждаш — каза тя. — Сигурен ли си, че не си болен?

— Мисля, че просто съм изморен.

Харесваше му да я гледа как пие вино, начинът, по който се съсредоточаваше върху вкуса. Оценяваше хубавите неща по начин, който се развива само ако израснеш с малко пари.

— Имаш ли още от онези бонбони?

— Да ти кажа, май имам.

Тя му се усмихна — как го топлеше усмивката й! — и остави чашата си на масичката. След няколко минути ровене в шкафа до мивката, тя се върна победоносно с малка златиста кутийка. Той си избра трюфел с малина и тъмен шоколад.

— Какво е това? — попита тя с бонбон в устата и хвана Доктор Единайсет, том 1, брой 1: Станция Единайсет от масичката.

— Бившата ми съпруга ги остави преди две седмици.

— Коя по-точно?

Усети нотка на тъга. Това беше признак, че сериозно се е отклонил от правия път. Да имаш повече от една бивша съпруга? Не беше сигурен къде точно бе сбъркал.

— Първата. Миранда. Не знам какво да ги правя.

— Какво, няма ли да ги запазиш?

— Не чета комикси — каза Артър. — Даде ми по две копия и пратих другия комплект на сина си.

— Каза, че се опитваш да се освободиш от нещата си, нещо такова ли беше?

— Точно така. Прекрасни са, но не искам повече вещи.

— Май те разбирам. — Таня четеше. — Интересен сюжет — каза тя след няколко страници.

— Не знам. Да си призная, така и не му разбрах смисъла. — Почувства облекчение, че признава пред някого след толкова години. — Особено Подморието. Всички онези хора тънат в забрава, чакат, кроят, но какво?

— Харесва ми — каза Таня. — Ама и рисунките са много хубави.

— Рисуването й харесваше повече от писането на диалога. Чак сега си го спомни. Веднъж беше отворил вратата на стаята на Миранда и я погледа няколко минути, преди тя да го усети. Извивката на врата й, докато седи наведена над чертожната маса, абсолютното й съсредоточение. Колко уязвима изглеждаше, когато беше вглъбена в работата си.

— Красиво е.

Таня разглеждаше изображение на Подморието, стая с тъмни щрихи и махагонови арки от наводнените крепости на Станция Единайсет. На Артър стаята му напомняше на някакво място, където е бил, но не можеше да се сети.

Тя погледна часовника си.

— Аз ще тръгвам. Малките ми пакостници идват след петнайсет минути.

— Чакай, щях да ти давам нещо.

Едно стъклено преспапие бе пристигнало по куриер преди две седмици, пратено от Миранда от хотела й, след като се бяха видели. В бележката си тя беше обяснила как Кларк го донесъл в къщата в Лос Анджелис и съжалявала, че го взела, била сигурна, че Кларк го е донесъл за Артър, не за нея, но когато той хвана топката стъкло в ръка, не откри никакви спомени, свързани с нея; изобщо не помнеше Кларк да му я е давал, а и последното нещо, от което имаше нужда в живота си, беше преспапие.

— Прелестно е — каза Таня, когато й го подаде. Вгледа се в мъглявите дълбини. — Благодаря ти.

— Ще ти звънна, ако Кирстен се появи тук. Ще се видим ли след представлението?

Таня го целуна.

— Разбира се — каза тя.

 

 

Когато си тръгна, той легна на дивана и затвори очи, но петнайсет минути по-късно Кирстен беше на вратата. Изтощението му придобиваше силата на болест. Пот изби по челото му, когато се изправи. Пусна момичето и бързо седна.

— Мама си купи книга с теб на корицата — каза тя. Седна срещу него на другия диван.

Единствената книга на света с Артър на корицата беше „Скъпа В“. Повдигаше му се.

— Ти прочете ли я?

— Мама не ми дава да я чета. Казва, че е неприлична.

— Така ли ти каза? Неприлична?

— Да.

— Е — каза Артър, — аз пък мисля, че е неприлично, че книгата съществува. Права е да не ти я показва.

Единствения път, когато беше виждал майката на Кирстен, тя го беше причакала да го пита дали има задаващи се проекти с роля за момиченце. Той искаше да се измъкне. Дъщеря ви е толкова малка, искаше му се да каже. Оставете я да бъде дете, дайте й възможност, не знам защо искате това за нея. Той не разбираше защо някой би искал детето му да се занимава с филми.

— Лоша ли е книгата?

— Иска ми се да не съществуваше. Но да ти кажа, радвам се, че дойде — каза той.

— Защо?

— Приготвил съм ти подарък.

Стана му малко гузно, когато й подаде комиксите за Доктор Единайсет; защото все пак Миранда ги беше донесла за него, но той не ги искаше, защото не искаше вещи. Нищо не искаше, освен сина си.

 

 

Когато отново остана сам, Артър си облече костюма. Поседя няколко минути в премяната си, наслади се на тежестта на кадифената пелерина, остави короната си на масичката до гроздето и отиде при гримьорите в другия край на коридора да го гримират. Удоволствието да си с други хора. Реши, че сигурно е ял нещо развалено. Може би онзи сандвич. Имаше час насаме в гримьорната си, където пи чай от лайка и репетира реплики на глас пред отражението си в огледалото, крачи напред-назад, побутна торбичките под очите си, нагласи си короната. При съобщението, че остава половин час, звънна на Таня.

— Искам да направя нещо за теб — каза той. — Ще ти се стори много изненадващо, но си го мисля от една година.

— Какво нещо?

Беше разсеяна. Чуваше се, че трите момиченца се караха.

— Още колко дължиш по студентските си заеми? — Беше му казала веднъж, но той беше забравил.

— Четирийсет и седем хиляди долара — каза тя и той усети плахата надежда в гласа й, недоверието.

— Искам да го изплатя.

Нали затова бяха парите? Това щеше да означава животът му в крайна сметка, след всички тези години без да успее да спечели „Оскар“, този низ от провали в боксофиса. Щеше да бъде човекът, раздал състоянието си. Щеше да задържи само колкото пари му трябваха, за да живее. Щеше да си купи апартамент в Йерусалим, да се вижда с Тайлър всеки ден и да започне отначало.

— Артър — каза тя.

— Позволи ми да го направя за теб.

— Артър, прекалено много е.

— Не е. Колко ще ти отнеме сама да го изплатиш — попита той мило, — ако продължаваш със същата скорост?

— Ще съм поне на шейсет, но дългът си е мой и…

— Тогава нека ти помогна — каза той. — Нищо не искам в замяна. Обещавам. Само ела в гримьорната след представлението и ще ти дам чек.

— Какво ще кажа на нашите? Ако им кажа, ще искат да знаят откъде съм взела парите.

— Кажи им истината. Един ексцентричен актьор ти е дал чек за четирийсет и седем хиляди долара, без да иска нищо в замяна.

— Не знам как да ти благодаря.

Когато затвори, се почувства неочаквано спокоен. Щеше да захвърли през борда всичко, което можеше, това бреме от пари и вещи и като го отхвърли, щеше да стане по-лек човек.

— Петнайсет минути — извика помощник-режисьорът пред вратата му.

— Благодаря, петнайсет — каза Артър и започна репликите си от началото.

При „ти, първа наша потомка, първа говори!“ погледна часовника си. В Израел беше едва шест сутринта, но знаеше, че Тайлър и Елизабет ставаха рано. Уговори бившата си съпруга да му позволи — „Две минутки, Елизабет, знам, че се приготвя за училище, само искам да му чуя гласа“, — затвори очи и се заслуша в шумоленето, докато тя предаваше телефона в малките ръце на сина му. Първи мой потомък, единствен потомък, сърце мое.

— Защо се обаждаш?

Това подозрително гласче. Спомни си, че Тайлър му беше ядосан.

— Исках да те чуя.

— А защо не дойде за рождения ми ден?

Артър му беше обещал да дойде в Йерусалим за рождения му ден, но го беше обещал преди десет месеца и откровено беше забравил, докато Тайлър не му се обади вчера. Извиненията на Артър не бяха приети.

— Не мога да дойда, приятел. Щях, но не мога. Обаче ти нямаше ли скоро да идваш в Ню Йорк? Няма ли да се видим другата седмица? — Тайлър не му отговори. — Довечера летиш за Ню Йорк, нали така?

— Ами да.

— Прочете ли комиксите, които ти пратих?

Тайлър мълчеше. Артър седна на дивана и подпря уморено чело на ръката си.

— Тайлър, харесаха ли ти? Онези комикси?

— Да.

— Десет минути — каза помощник-режисьорът пред вратата.

— Благодаря, десет. Аз ги разгледах — каза Артър, — но май не разбрах съвсем за какво става дума. Надявах се, че ти ще ми ги обясниш.

— Какво по-точно?

— Ами кажи ми за Доктор Единайсет.

— Живее на космическа станция.

— Сериозно? На космическа станция?

— Като планета е, ама малка — каза Тайлър. — Даже е малко счупена. Преминала през червеева дупка и сега се крие в дълбокия космос, но системите й са повредени и повърхността е почти изцяло под водата. — Темата май започваше да му харесва.

— Изцяло под вода! — Артър вдигна глава. Сгреши, че остави Тайлър толкова да се отдалечи от него, но може би тази грешка не беше непоправима. — Значи те, Доктор Единайсет и хората му, живеят във водата?

— Живеят на острови. Имат град, който е целият от острови. Има разни мостове и лодки. Но е опасно заради морските кончета.

— Морските кончета опасни ли са?

— Не са като онези, които видяхме в онзи буркан в китайския квартал. Големи са.

— Колко големи?

— Много големи. Мисля, че са много големи. Едни… Грамадни такива и изскачат от водата, и имат очи като риби, а пък едни хора ги яздят и те гонят да те хванат.

— Какво става, ако морското конче те хване?

— Завлича те под водата — каза Тайлър, — и тогава ставаш част от Подморието.

— Подморието?

— Едно място под водата. — Вече говореше бързо, с интерес. — Те са враговете на Доктор Единайсет, но не са лоши. Само искат да се върнат у дома.

— Приятелче — каза Артър, — Тайлър, искам да знаеш, че те обичам.

Тишината беше толкова дълга, че ако не беше шумът от минаваща кола, щеше да си помисли, е линията е прекъснала. Момчето сигурно стоеше до отворен прозорец.

— И аз теб — каза Тайлър. Трудно го чуваше. Гласът му беше толкова тих.

Вратата на гримьорната му се открехна.

— Пет минути — каза помощникът. Артър махна в отговор.

— Приятелче, трябва да затварям.

— Филм ли снимаш?

— Тази нощ не. Излизам на сцената.

— Добре. Чао — каза Тайлър.

— До скоро. Ще се видим в Ню Йорк другата седмица. Артър затвори и поседя сам няколко минути. Беше му трудно да се погледне в очите в огледалото. Беше много изморен.

— По местата — каза помощник-режисьорът.

 

 

Декорите за тази постановка на „Лир“ бяха великолепни. В задната част на сцената беше издигната платформа, изрисувана като балкон с красиви колони, отпред камъни, отзад гол шперплат. В първо действие платформата беше стаята на възрастен крал и Артър трябваше да седи в лилав фотьойл, докато залата се пълнеше, в профил към публиката, хванал короната си в ръце. Изморен крал в края на царуването си, може би с не толкова остър ум, колкото навремето, размишлява върху пагубната подялба на кралството си.

Долу на основната сцена три момиченца играеха игра с пляскане на ръце под мека светлина. По знак на помощник-режисьора станаха и изчезнаха назад и наляво, светлините угаснаха и това беше сигналът за Артър да стане и да избяга. Стигна до кулисите в мрака, воден от сценичен работник с фенерче, докато Кент, Глостър и Едмънд излизаха отдясно.

— Не разбирам — беше казал Артър на режисьора, който се казваше Куентин и когото Артър тайничко не харесваше. — Защо съм там горе?

— Ами ти ми кажи — каза Куентин. — Разсъждаваш за капризите на властта, нали така? Размишляваш за разделянето на Англия. Мислиш за спестяванията си в пенсионния фонд. Каквото ти хареса. Просто ми се довери, хубав визуален ефект е.

— Значи съм там горе, защото ти харесва как изглежда!

— Не се замисляй много — каза Куентин.

Но какво друго можеше да прави горе на платформата, освен да мисли? На първата отворена репетиция Артър седеше на стола, докато хората влизаха, слушаше шепотите в публиката, когато го забелязваха там горе, загледан в короната, и се изненада колко нестабилно се чувстваше. Беше го правил и преди, това размотаване на сцената, докато публиката влиза, но осъзна, че последния път, когато го беше правил, беше на двайсет и една. Помнеше, че тогава му беше харесало — предизвикателството да живееш в света на пиесата, преди пиесата да е започнала — но сега прожекторите бяха прекалено близо, прекалено горещи, и по гърба му се стичаше пот.

По време на първия му брак двамата с Миранда отидоха на церемонията за връчването на наградите „Златен глобус“, което накрая се беше объркало. Миранда, която може би беше попрекалила с коктейлите и не беше свикнала да носи обувки с токчета, се препъна на тръгване и си изкълчи глезена сред огъня на светкавиците, Артър беше на малко повече от ръка разстояние и докато тя падаше, той разбра, че снимката ще влезе в таблоидите. В онези времена познаваше двама-трима актьори, чиито кариери бяха изтлели до един сив полуживот от рехабилитационни центрове и разводи и знаеше как някой можеше да пострада от таблоидите, разяждащият ефект от такова подробно наблюдение. Беше креснал на Миранда, главно от чувство за вина, и двамата си казаха неприятни неща в колата. Тя влезе вкъщи, без да му говори.

По-късно мина покрай отворената врата на банята и я чу как си говори, докато си маха грима. „За нищо се не кая“, беше я чул да казва на отражението си в огледалото. Беше се обърнал и продължил, но думите останаха с него. След много години в Торонто, на шперплатовия втори етаж на сцената на „Крал Лир“, думите изясниха проблема. Откри, че е човек, който се разкайва едва ли не за всичко, съжаленията се трупаха около него като нощни пеперуди около лампа. Това беше всъщност основната разлика между двайсет и една и петдесет и една, реши той, чистото количество съжаление. Беше направил някои неща, с които не се гордееше. Щом Миранда беше толкова нещастна в Холивуд, защо просто не я беше отвел от там? Нямаше да е трудно. Как заряза Миранда заради Елизабет и Елизабет заради Лидия, и остави Лидия да се изплъзне при друг. Как допусна да отведат Тайлър на другия край на света. Как прекара целия си живот в гонене на нещо, пари или слава, или безсмъртие, или и трите. Почти не познаваше единствения си брат. Колко приятелства пренебрегна, докато избледнеят и изчезнат? В първата вечер на отворените репетиции едва слезе от сцената. Втората вечер пристигна на платформата със стратегия. Вгледа се в короната и си изчете таен списък с всичко, което беше хубаво.

Розовите магнолии в двора на къщата в Лос Анджелис.

Концерти на открито, звукът се издига в небето.

Тайлър на две години във ваната, смее се в облак от пяна.

Елизабет край басейна нощем, в началото, преди да са се скарали нито веднъж, как се гмурка почти безшумно, двойните луни на повърхността, разбити на парченца.

Танците с Кларк, когато бяха на осемнайсет, с фалшиви лични карти в джоба, Кларк проблясва под мигащите светлини.

Очите на Миранда, как го гледаше, когато тя беше на двайсет и пет и още го обичаше.

Как третата му съпруга, Лидия, се занимава с йога сутрин на задната тераса.

Кроасаните в кафенето срещу хотела му.

Таня, когато отпива вино, усмивката й.

Возене в снегорина на баща му, когато беше на девет, онзи път, когато Артър разказа виц и баща му и братчето му не можеха да спрат да се смеят, чистата радост, която бе почувствал в онзи момент.

Тайлър.

 

 

Във вечерта на последното си представление Артър стигна само до средата на списъка, когато получи сигнала, че е време да слезе. Последва стрелката от бяло тиксо и фенерчето на сценичния работник и излезе надясно. Видя Таня в кулисите от другата страна на сцената, повела трите момиченца към гримьорните. Тя му се усмихна широко, прати му въздушна целувка. Той също прати целувка — защо не? — и не обърна внимание на шепота, който се надигна зад сцената.

 

 

По-късно една жена от гардероба постави корона от цветя на главата му. Артър беше в костюма си от дрипи за лудата сцена. Отново видя Таня от другата страна на сцената — вече в последната седмица от живота й, грузинският грип толкова близо — после един сценичен работник се появи до него, хванал Кирстен за ръка.

— Здрасти — прошепна Кирстен. — Много ми харесват комиксите.

— Прочете ли ги вече?

— Имах време само за началото.

— Трябва да излизам — прошепна той, — после ще говорим. — И пристъпи в бурята от звуци.

— Ха, кой ли идва — каза човекът, играещ Глостър. След четири дена щеше да е мъртъв от грипа. — Здрав разсъдък няма стопанина си тъй да премени.

— Не, те не могат да ме арестуват за сеченето на пари — каза Артър, обърквайки репликата. Съсредоточи се, каза си, но мислите му бяха пръснати, беше малко замаян. — Та аз съм самият крал!

— О — каза Едгар, — сърцераздирателно зрелище! — Глостър вдигна ръка до покритите си с марля очи. След седем дни щеше да умре от студ на магистрала в Квебек.

Артър трудно си поемаше дъх. Чу трепет на арфа и после децата се появиха, момичетата, които бяха дъщерите му в началото, халюцинации на самите себе си, като призраци. Две от тях щяха да умрат от грипа следващия вторник, една сутринта и една в късния следобед. Третата, Кирстен, подскачаше зад една колона.

— От пояса надолу са кентаври — каза Артър и тогава се случи. Остра болка, присвиване, тежест върху гърдите му, олюля се и посегна към шперплатовата колона, за която знаеше, че е някъде наблизо, но не прецени разстоянието и удари ръката си силно в дървото. Притисна ръка към гърдите си и му се стори, че това го беше правил и преди, нещо познато в движението. Когато беше на седем години на остров Делано, с брат му бяха намерили ранено птиче на плажа.

— Врабчето, че и златната… — каза Артър, мислейки за птичето, но в собствените му уши гласът му прозвуча сподавен, погледът на Едгар, който го кара да се чуди дали не е объркал репликата, толкова му се виеше свят. — Врабчето…

Един човек на първия ред се изправяше. Артър прибра ръката си до сърцето, също както бе държал птичето. Вече не беше сигурен къде е, а може би беше на две места едновременно. Чуваше вълните на плажа. Прожекторите оставяха следи в мрака, подобно на една комета навремето, когато беше тийнейджър и стоеше на голата земя пред къщата на приятелката му Виктория, загледан в нощта; кометата Хякутаке, увиснала като фенер в студеното небе. От онзи ден на плажа, когато беше на седем, си спомняше как сърцето на птичето спря в дланта му, трептене, което отслабна и утихна. Човекът от първия ред вече тичаше, а Артър също се движеше; политна към една колона и започна да се свлича надолу, и сега около него валеше сняг, блестеше под прожекторите. Стори му се най-красивото нещо, което някога е виждал.

54.

В Доктор единайсет, том 1, брой 2: Гонитбата, Доктор Единайсет бива навестен от призрака на наставника си Капитан Лонаган, наскоро покосен от убиец от Подморието. Миранда бе отхвърлила петнайсет версии на тази рисунка преди да прецени, че този път призракът е точно както трябва; работеше час по час и години по-късно, накрая, в делириум на празен плаж на малайзийския бряг, където морски птици се издигат и спускат през въздуха, а редица кораби притъмняват на хоризонта, това беше картината, за която си мислеше; отдалечава се, после се понася към нея и някак се плъзва през рамката: капитанът е издържан в деликатни акварелни цветове, полупрозрачен силует в тъмната светлина на кабинета на Доктор Единайсет, който е точно копие на административната част пред офиса на Леон Преван в Торонто, чак до двата телбода на бюрото. Разликата е, че офисът на Леон е с изглед към спокойната шир на езеро Онтарио, докато кабинетът на Доктор Единайсет гледа към Града, скалисти острови и мостове като арки над пристанищата. Померанът Люли спи свит в ъгъла на картината. Две части от кабинета са скрити зад балончета с диалог:

Доктор Единайсет: Какво изпитваше накрая?

Капитан Лонаган: Все едно се събуждаш от сън.

55.

Пътуващата Симфония потегли от летището в светла септемврийска утрин. Тук прекараха пет седмици, почиваха, поправяха фургоните, поставяха Шекспир една вечер и свиреха на следващата, и след тях оставаше оркестрален и театрален махмурлук. Този следобед Гарет си тананикаше един от Бранденбургските концерти, докато работеше в градините, Долорес си шепнеше фрагменти от Шекспир, докато метеше подовете на летището, децата се упражняваха в бой с мечове, само че с пръчки. Кларк се прибра в музея. Прокара бърсалка за прах с пера по експонатите си и си мислеше как Симфонията продължава по брега, носи своя Шекспир и своите оръжия и музика.

Вчера Кирстен му беше дала един от комиксите за Доктор Единайсет. Кларк видя, че не й беше приятно да се разделя с него, но Симфонията навлизаше в непозната територия и искаше да е сигурна, че поне един от комиксите ще е на сигурно място, в случай че срещнат проблеми на пътя.

— Доколкото знам, посоката, в която сте тръгнали, е напълно безопасна — каза й Кларк. Няколко дни преди това беше уверил и диригентката. — Понякога оттам идват търговци.

— Но не е обичайната ни територия — каза Кирстен и ако Кларк не я беше опознал мъничко през седмиците, в които Симфонията живя в чакалня А и редуваше Шекспир с музика всяка нощ, можеше и да не долови вълнението в гласа й. Тя изгаряше от нетърпение да види далечния южен град с електрическата мрежа. — Когато пак минем, ще си го взема и ще оставя другия брой. Така поне единият винаги ще е на сигурно място.

 

 

Рано привечер Кларк довършва чистенето на прах от любимите си предмети в Музея на цивилизацията и се настанява в любимия си фотьойл, за да чете на свещ за приключенията на Доктор Единайсет.

Спира се на една сцена с вечеря на Станция Единайсет. Има нещо познато. Жена с квадратни очила си припомня живота на Земята: „Преди войната обикалях по света“, казва тя. „Прекарах известно време в Чехия, сещате се, в Праха.“ и очите му се насълзяват, защото изведнъж разпознава вечерята — и той беше там, спомня си жената от Праха, очилата и превзетостта й. Човекът до нея бегло прилича на Кларк. Русата жена в далечния край на рисуваната маса е Елизабет Колтън, няма грешка, а мъжът след нея в сенките малко прилича на Артър. Някога Кларк седеше с всички тях на маса под електрическа светлина в Лос Анджелис. На тази страница липсва само Миранда, столът й е зает от Доктор Единайсет.

В комикса Доктор Единайсет седи със скръстени ръце и не слуша разговора, изгубен в мислите си. В спомените на Кларк сервитьорите сипват вино и той изпитва такава обич към тях, към всичките: сервитьорите, домакините, гостите, дори Артър, който се държи недостойно, дори адвоката на Артър с оранжевия тен, жената, която казваше „Праха“, вместо „Прага“, кучето, гледащо през стъклото. В другия край на масата Елизабет се е загледала във виното си. В спомените Миранда се извинява и става, и той гледа как излиза навън в нощта. Любопитно му е и иска да я опознае повече, затова казва на другите, че му се пуши и тръгва след нея. Какво стана с Миранда? Толкова отдавна не се е замислял за нея. Всички тези призраци. Тя започна да се занимава с корабни превози, спомня си той.

Кларк поглежда към вечерната дейност по перона, самолетите, които не са излитали от двайсет години, отражението на свещта му, трепкащо на стъклото. Не очаква да види друг излитащ самолет, докато е жив, но дали е възможно някъде да плават кораби? Щом отново има градове с улично осветление, щом има симфонии и вестници, то какво друго може да се намери в този пробуждащ се свят? Може би дори сега плавателни съдове потеглят, пътуват към него или обратно; направляват ги моряци, въоръжени с карти и познания за звездите, водени от нуждата или може би просто от любопитство: какво ли стана с държавите отвъд океана? Ако не друго, приятно му е да си мисли за тази възможност. Харесва му мисълта, че корабите се движат по водата, към друг свят, скрит зад хоризонта.