Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (25)

25.

Някои от писмата:

Скъпа В.,

В Торонто е студено, но ми харесва, че живея тук. Това, с което не мога да свикна, е, че когато е облачно и ще вали сняг, небето изглежда оранжево. Оранжево. Знам, че е просто отразена светлина от града, но изглежда свръхестествено.

Напоследък си правя дълги разходки, защото след наема, пералнята и храната, не мога да си позволя транспорт, вчера намерих едно лъскаво пени в канавката и реших, че е късметче. Залепвам го с лепенка в това писмо. Неестествено лъскаво е, нали? Снощи за 19-ия си рожден ден отидох в един танцов клуб в центъра с 5 долара куверт. Безотговорно е да харча 5 долара за куверт, когато има толкова малко работа в ресторанта, но здраве да е, обичам да танцувам, ако ще и да нямам представа какво правя и сигурно изглеждам все едно получавам пристъп. Прибрах се с Кларк и той ми разправяше за едно експериментално представление, където актьорите носели огромни маски от папиемаше, което ми се стори яко, ама и малко превзето. Казах му на Кларк и той вика: Знаеш ли какво е превзето? Косата ти — и не целеше да ме обиди, но на сутринта приготвих закуска на един от съквартирантите, като в замяна той ме подстрига и мисля, че не е зле. Той е във фризьорско училище. Опашката я няма! Няма да ме познаеш! Обичам го този град и го мразя, и ми липсваш.

А.

Скъпа В.,

Снощи сънувах, че пак бяхме у вас и играхме маа джонг (така ли се пише?) с майка ти. Мисля, че всъщност сме играли само веднъж и знам, че и двамата бяхме напушени, но ми хареса с онези плочици. Както и да е. Тази сутрин се замислих какво ми харесва в къщата ти — онази зрителна измама с океана, как от хола изглеждаше все едно океанът е ей там на края на двора, но когато излезеш, се вижда скалата между тревата и водата, с онова паянтово подобие на стълба, което винаги адски ме е плашело.

Не че чак тъгувам по дома, но може би малко. Прекарвам много време с Кларк, който е в уроците ми по актьорско майсторство и мисля, че ще ти хареса. К. има пънкарска коса, наполовина обръсната, останалата розова. Родителите му искат да учи икономика или поне да вземе някаква полезна диплома, а К. ми каза, че по-скоро би умрял, отколкото да го направи, което изглежда малко крайно, но от друга страна си спомням как и аз си мислех, че по-скоро бих умрял, отколкото да остана на острова, та му казах, че разбирам. Тази вечер урокът беше хубав. Надявам се при теб нещата да са добре. Пиши скоро,

А.

Скъпа В.,

Помниш ли как слушахме музика в стаята ти в къщата над скалите? Мислех си колко хубаво беше тогава, макар че щях да заминавам за Торонто и ми беше и тъжно. Помня как гледах листата пред прозореца ти и се опитвах да си представя, че гледам небостъргачи и тогава какво би било, дали биха ми липсвали листата и т.н., пък после идвам в Торонто и точно пред прозореца ми — дърво, така че виждах само листа. Дървото е гинко, такова не съм виждал на запад. Хубаво е. Листата са с формата на ветрилца.

А.

Скъпа В.,

Ужасен актьор съм, в този град е зверски клинч и ми липсваш.

А.

Скъпа В.,

Помниш ли онази нощ, когато не спахме, за да видим кометата? Кометата Хякутаке, онази много студена мартенска нощ със слана, помня, че си шепнехме името пак и пак, Хякутаке, Хякутаке. Стори ми се красива — една светлинка, която си виси на небето. Но както и да е, тъкмо си мислех за нея и се питах дали и ти си спомняш нощта толкова ясно. Тук звездите не се виждат много.

А.

Скъпа В.,

Това не съм ти го казвал, но миналия месец в актьорския курс инструкторът ми рече, че съм малко безизразен, с което иска да каже, че съм ужасен актьор. Каза нещо неясно и почти мило за това колко е трудно понякога да се подобриш. Отговорих му: „Ще видите“, той ме изгледа изненадано и примигна, а през следващите три седмици не ми обръщаше внимание. Но снощи, докато си казвах монолога, вдигнах очи и той ме наблюдаваше, ама наистина ме наблюдаваше и усетих, че може би има надежда. Аз съм като човек в инвалидна количка, който гледа как другите тичат. Виждам какво е добра игра, а не мога съвсем да го постигна, но понякога съм толкова близо, В., много се старая.

Мислех си за острова. Някак си ми се струва в минало време, като сън, който съм сънувал някога. Ходя по улиците тук, шляя се по паркове, танцувам по клубове и си мисля: „Навремето се разхождах по плажа с най-добрата си приятелка В., навремето строях замъци с братчето си в гората, навремето всичко около мен беше дървета“ и всички тези верни неща ми звучат измислени, като приказка, която някой ми е разказал. Стоя на светофарите в Торонто и цялото онова място, имам предвид острова, ми се струва, че е друга планета. Не се обиждай, но ми е странно, като се замисля, че още си там.

Твой,

А.

Последно писмо, скъпа В., понеже не си ми отговаряла от четири месеца, а от пет не съм писал нищо по-дълго от пощенска картичка. Днес пристъпих навън и дърветата бяха избухнали в пролетен цвят, дали си мечтаех, че ти вървиш до мен по тези лъскави улици? (Извинявай, В., съквартирантът ми се прибра в щедро настроение и с отлична трева, а и съм малко луднал и самотен, не знаеш какво е да си толкова далече от дома, защото никога няма да го напуснеш, нали, В.?) По-рано си мислих, че за да опознаеш този град, първо трябва да останеш без пари, защото безпаричието (ама без пукната пара, като да нямаш два долара за метрото) те кара навсякъде да ходиш пеша, а така градът се вижда най-добре. Както и да е. Ще бъда актьор и ще бъда добър, това е важното, искам да направя нещо забележително, но не знам какво. Снощи го казах това на един от съквартирантите, а той се изсмя и каза, че съм млад, но всички остаряваме и всичко върви толкова бързо. Вече съм на 19.

Мисля да се явя на прослушване за една актьорска програма в Ню Йорк.

Нещо, за което си мисля от известно време и което ще прозвучи грубо и съжалявам: каза, че винаги ще ми бъдеш приятелка, но всъщност май не си. Съвсем наскоро го осъзнах. Изобщо не се интересуваш от моя живот.

Това ще излезе малко злобно, но не го пиша с такива чувства, В., само казвам един факт: ще ми се обадиш, само ако аз първо ти се обадя. Забелязала ли си? Ако се обадя и оставя съобщение, ще ми се обадиш, но никога няма да ми се обадиш първа.

И мисля, че това е нещо много гадно, В., когато се предполага, че сме приятели. Винаги се обръщам към теб. Все ми казваш, че си ми приятелка, но никога няма ти да се обърнеш към мен и мисля, че трябва да спра да се вслушвам в думите ти, В., и вместо това да се доверя повече на действията ти. Приятелят ми К. смята, че очакванията ми от приятелството са прекалено високи, но не мисля, че е прав.

Всичко добро, В. Ще ми липсваш.

А.

В.,

Минаха години (десетилетия?), откакто ти писах, но често съм си мислил за теб. Беше ми приятно да се видим по Коледа. Не знаех, че майка ми е решила да покани и други хора. Все го прави, когато съм там, може би за да се похвали с мен, макар че ако от нея зависеше, никога нямаше да напусна острова и щях да карам снегорина на баща ми. Беше неловко да се окажем в една стая, но беше чудесно отново да те видя и да си поприказваме малко след толкова много време. Четири деца! Не мога да си представя.

В интерес на истината, от години не съм писал на никого, не само на теб, и признавам, че съм изгубил тренинг. Но имам новина, голяма новина, и когато се случи, ти беше първата, на която исках да кажа. Ще се женя. Много е изведнъж. Не го казах на Коледа, защото още не бях сигурен, но сега съм и мисля, че е идеално. Казва се Миранда и всъщност е от острова, но се запознахме в Торонто. Тя е художничка, която рисува едни много красиви неща, малко като комикси. Другия месец ще дойде с мен в Лос Анджелис.

Как остаряхме толкова, В.? Помня как с теб строяхме замъци в гората, когато бяхме на пет. Можем ли пак да сме приятели? Ужасно много ми липсваш.

А.

Скъпа В.,

Странни дни. Чувството, че животът ми прилича на филм.

В., толкова съм дезориентиран, че не мога да ти опиша. В неочаквани моменти взимам и се замислям — как стигнах до тук? Как попаднах в този живот? Защото изглежда като малко вероятен резултат, когато погледна поредицата от събития. Познавам десетки по-талантливи от мен актьори, които така и не успяха.

Срещнах някого и се влюбих. Елизабет. Такава грация, такава красота, но много по-важно от това — една лекота, която не осъзнавах, че ми липсва. Ходи на курсове по история на изкуството, а основно работи като модел и снима филми. Ясно ми е, че не бива, В. Мисля, че Кларк знае. Снощи на вечеря (много неловко и в ретроспекция неблагоразумие, но тогава ми се стори добре; дълга история) в един момент вдигнах очи и той ме гледаше с един такъв поглед, все едно лично съм го разочаровал и осъзнах, че с право е разочарован. Сам се разочаровах. Не знам, В., голяма бъркотия е.

Твой,

А.

Скъпа В.,

Снощи Кларк дойде на вечеря за първи път от около шест месеца. Беше ми притеснено, отчасти защото сега не го намирам за толкова интересен, колкото когато бяхме на деветнайсет (нелюбезно от моя страна, че го признавам, но не може ли да сме искрени за това как хората се променят?) и отчасти защото последния път, когато беше тук, още бях женен за Миранда, а Елизабет беше просто още един гост за вечеря. Но Елизабет приготви печено пиле, много убедително влезе в ролята на домакиня от 50-те и мисля, че той я хареса. През цялата вечер показа най-светлия си блясък, беше много чаровна и т.н. Поне този път не препи.

Сещаш ли се за онзи учител по литература от гимназията, който беше луд фен на Йейтс? Ентусиазмът му малко те зарази и си спомням, че за известно време си беше залепила един цитат на стената в стаята в къщата на езерото и напоследък си мислех за него: Любовта е като лъвски зъб.

Твой,

А.