Розамунде Пилхер
Бурен ден (9)

9.

Нещата, които бях купила във Фелмът, се оказаха неочаквана благословия. Сигурно бях получила някакво вдъхновение свише, защото, без да се замисля, бях подсигурила малки теми за разговор, от които всички ние се нуждаехме, за да изгладим притеснението от предната некомфортна вечер. Моли бе очарована от фрезиите и ми обясни, че не може да ги отглежда в Боскарва, вятърът бил прекалено студен, а градината твърде открита. Направи ми комплимент за артистичния аранжимент и накрая им даде почетно място в средата на полицата над камината в хола. Те изпълниха стаята с романтичния си аромат и кремавите, виолетовите и тъмнорозовите нюанси привличаха окото, съвсем естествено, към портрета на София. Цветята сякаш правеха комплимент на сияйните тонове на кожата и на лекото блещукане на бялата й рокля.

— Прекрасно! — каза Моли, отстъпвайки назад, но аз не бях сигурна дали говори за цветята или за портрета. — Какъв мил жест от твоя страна! А Елиът заведе ли те в моята къща? Значи сега можеш да разбереш как се чувствах, когато трябваше да напусна това невероятно място. — Тя ме изгледа замислено, с присвити очи. — Знаеш ли, убедена съм, че този ден ти се е отразил добре. И въздухът май ти понася.

Петифър прие шерито си със сдържано достойнство, но аз разбрах, че много се зарадва. А Гренвил беше страхотно доволен от пурите, защото докторът го бил предупредил да не пуши и Петифър му криел запаса. Схванах, че е доста свидлив, когато дойде ред да ги споделя. Взе една, запали я веднага и запуфка с огромно удовлетворение, облягайки се назад на големия си стол като мъж, който си няма никакви грижи. Дори и за Андреа бях направила верен избор.

— „Крийпърс“! — изкрещя тя. — Как разбра, че са ми любимата група? О, как ми се иска да има грамофон тук, но няма, а аз оставих моя в Лондон. Боже, те са страшно готини, направо са жестоки! — А после се поуспокои малко и погледна етикета с цената. — Това ти е струвало доста!

Изглеждаше така, сякаш с тези мирни приношения сключихме безмълвен мирен договор. Изобщо не обсъждахме предната вечер. Не се спомена нищо за девънпортското бюро, нито за Ърнест Педлоу, нито за възможната продажба на фермата Боскарва. Не се спомена нищо и за Джос. След вечеря Елиът сложи една масичка, а Моли донесе кутия от палисандрово дърво, съдържаща комплект за маджонг, и играхме, докато стана време за лягане, а Андреа седеше до Моли, за да научи правилата.

Хванах се да си мисля, че ако някой непознат дойде неочаквано при нас, ще бъде очарован от картината, която представлявахме в басейна от светлината на лампиона, като насекоми в кехлибар, погълнати от безвременното си занимание. Известен художник, в заника на живота си, обграден от семейството си, хубавата му снаха и красивия му внук — и дори Андреа, за пръв път будна, заинтересована и погълната от тънкостите на играта.

Бях играла маджонг като дете с майка ми, понякога и четворка с двама от някои нейни приятели, и се почувствах уютно от спомена за докосването на пуловете от слонова кост и бамбук, от тяхната красота и от удовлетворяващия звук, който издаваха, като морски камъчета, обезпокоени от голяма вълна, докато ги местехме в средата на масата.

В началото на всеки рунд строяхме четири стени с височина две плочки и ги затваряхме в плътен квадрат, за да „пазим злите духове навън“, както ни каза Гренвил, който се бе научил да играе маджонг като млад лейтенант в Хонконг и знаеше всички традиционни суеверия на древната игра. Мислех си колко лесно би могло да бъде, колко сигурно и безопасно, ако призраците, съмненията и скелетите в гардероба могат да замлъкнат и да си стоят настрани.

Туристическите диплянки и ваканционните постери на Порткерис неизбежно изобразяваха място, където морето и небето винаги са ясни и сини, без нито едно петънце, къщите бели и огрени от слънцето, а тук-там по някоя странна палма навяваше усещане за средиземноморско очарование. Въображението естествено водеше до видения на раци, похапвани навън; художници с бради и зацапани с боя рубашки; калени от бурите рибари, живописни като пирати, седнали на кърмата, пушещи лулите си, обсъждайки седмичния улов.

Но Порткерис през февруари, нападнат от североизточната буря, ни най-малко не приличаше на този мъгляв рай.

Морето, небето, самият град, бяха сиви, лабиринтът на стръмните, преплетени и тесни улички бе изложен на яростните пориви на жестокия вятър. Приливът бе в най-високата си точка, вълните се разбиваха във вълнолома и се разсипваха в пръски през пътя, замъгляваха прозорците на отсрещните близки къщи със сол и пълнеха канавките и каналите с жълта пяна, която приличаше на мръсна сапунена вода.

Сякаш мястото бе попаднало под обсада. Хората, излезли на пазар, се бяха закопчали до горе, навлечени във всякакви видове предпазващи дрехи, лицата им бяха скрити от качулки или високи яки, телата им, омотани в нещо неопределено, и с гумените им ботуши и мъжете, и жените изглеждаха еднакво безформени.

Небето сякаш бе придобило цвета на вятъра, въздухът бе пълен с хвърчащи плавеи, стари листа, вейки, хартийки, дори и керемиди, откъснати от нечий покрив. В магазините хората забравяха за какво са дошли и всички разговори се свеждаха до времето, вятъра и разрушенията, които бурята щеше да причини.

Аз още веднъж трябваше да напазарувам за Моли. Придвижих се с мъка по хълма във взет назаем дъждобран и гумени ботуши, защото се чувствах по-сигурно на краката си, отколкото в миниатюрната нестабилна кола на Моли. Сега вече бях по-запозната с града и не се нуждаех от Андреа, за да ми показва пътя… а и тя все още бе в леглото, за което поне този път не можех да я виня. Денят съвсем не бе приветлив и ми бе трудно да повярвам, че едва вчера съм била навън по риза, наслаждавайки се на слънце, топло като през май.

След като приключих с последните покупки, излязох от хлебарницата точно когато часовникът на норманската църква удари единайсет часа. Обикновено при тези условия щях да се насоча право назад към Боскарва, но имах други планове. Наведох глава и с тежката кошница, окачена на ръката ми, се отправих към пристанището.

Знаех, че Художествената галерия се намира в стара баптистка църква, някъде из лабиринта на уличките в северната част на града. Мислех просто да отида и да я потърся, но докато вървях по пътя към пристанището, борейки се с редуващите се нападения на вятъра и на пръските от разбиващите се бурни вълни, видях стара рибарска хижа, превърната в Туристическо информационно бюро, и реших, че ще си спестя време и усилия, ако попитам къде е.

Вътре заварих лишена от всякакъв ентусиазъм девойка — свита над нафтова печка, обута в ботуши, трепереща, тя изглеждаше като единствения оцелял от някаква арктическа експедиция. Когато се появих, изобщо не помръдна от стола си, само каза „Да“, и ме изгледа през чифт очила, които никак не отиваха на лицето й.

Опитах се да изпитам съчувствие към нея.

— Търся Художествената галерия.

— Коя точно търсите?

— Не знаех, че има повече от една.

Вратата зад мен се отвори и затвори и към нас се присъедини трети човек. Момичето погледна над рамото ми и зад лещите на очилата й проблесна слаб интерес.

— Има „Градска галерия“ и „Нови художници“ — каза тя, вече много по-оживено.

— Не знам коя търся всъщност.

— Може би — каза глас зад мен — аз мога да помогна.

Обърнах се бързо и видях Джос — в гумени ботуши и черна мушама, по която се стичаше вода, с рибарски каскет, нахлупен на главата му. Лицето му бе мокро от дъжда, ръцете му — напъхани в дълбоките джобове на връхната му дреха, а в тъмните му очи блестяха насмешливи искрици. Веднага разбрах защо вялото момиче зад щанда внезапно се оживи. Но, от друга страна, се влудих от неговата извънредно необичайна способност да се появява точно когато най-малко го очаквах.

Спомних си Андреа. Спомних си за бюрото и стола.

— Здрасти Джос — хладно казах аз.

— Видях те, че влизаш. Какво искаш да направиш?

Момичето се включи.

— Иска да отиде в Художествената галерия.

Джос изчака да поясня и след като бях притисната така, аз го направих.

— Мислех си, че вероятно там може да има някои картини на Гренвил.

— Права си, има три. Аз ще те заведа.

— Няма нужда да ме водиш, просто искам да знам как да стигна до там.

— Ще ми бъде приятно да те заведа. Хайде!

Той взе тежката кошница от ръката ми, усмихна се на момичето и отиде да отвори вратата. Ревът на вятъра нахлу вътре заедно със силната струя на пълния с мръсотия въздух и една купчина листовки литнаха и се разпиляха от щанда по целия под. Преди да успеем да причиним още щети, аз избързах да изляза и вратата се захлопна зад нас. И сякаш това беше най-естественото нещо на света, Джос ме хвана за ръка и ние тръгнахме по средата на калдъръмения път, а той поддържаше весел, непринуден разговор, въпреки че вятърът отнасяше думите от устата му. И това обстоятелство, заедно с ръката му, преплетена в моята, ми пречеше да се движа напред, въпреки всичките ми усилия.

— За бога, по каква причина си дошла в града в ден като този?

— Ти я носиш в кошницата. Покупки за Моли.

— Не можеше ли да вземеш колата?

— Мислех, че има опасност да бъде издухана от пътя.

— На мен ми харесва — каза ми той. — Харесвам дни като този. — И наистина изглеждаше така, сякаш му харесва — брулен от вятъра, мокър и бликащ от енергия. — Добре ли си прекара вчера?

— Какво знаеш ти за вчера?

— Бях в Боскарва и Андреа ми каза, че си отишла във Фелмът с Елиът. Не си въобразявай, че можеш да запазиш нещо в тайна в това място. Ако Андреа не ми каже, ще е Петифър, ако Петифър не го направи, ще е госпожа Томас, или госпожа Кърнау, или госпожица Големи очи в Информационното бюро. Това е част от удоволствието на живота в Порткерис, всеки знае какво прави всеки.

— Започвам да осъзнавам това.

Отдалечихме се от пристанището и започнахме да се изкачваме нагоре по хълма по стръмен, настлан с обли камъни път, покрай който имаше нагъсто разположени къщи. Една котка притича през улицата и изчезна през пролуката на открехнат прозорец. Някаква жена с бомбе и синя престилка стържеше подметките си. Вдигна поглед, видя ни и извика на Джос: „Здрасти, гадже!“. Пръстите й бяха като букет розови кренвирши, явно превърнати в такива от горещата вода и студения вятър.

В дъното на улицата имаше малък площад, който не бях виждала преди. Едната му страна бе заета от голяма постройка, подобна на хамбар, със сводести прозорци, поставени високо по цялата стена. До вратата имаше табела — „Художествена галерия Порткерис“ — и Джос ме пусна, бутна вратата с рамо и застана встрани, за да мина пред него. Вътре беше леденостудено, ставаше течение и нямаше жив човек. Белите стени бяха покрити с картини от всички видове и размери, а по средата на пода самотно се издигаха две големи абстрактни скулптури, като скали, разкрити от отлива. До вратата имаше маса, със спретната купчинка каталози и брошури и екземпляри на списание „Студио“, но въпреки всички прозорци галерията беше наситена с атмосфера на безрадостни отминали недели.

— Е! — Джос остави кошницата и свали каскета си, изтръсквайки се от дъжда, както куче изтръсква козината си. — Какво искаш да видиш?

— Искам да видя София.

Той рязко обърна главата си и ме погледна остро, но в същия миг ми се усмихна и отново сложи каскета си, нахлупвайки козирката му над очите си като шапка на гвардеец.

— Кой ти каза за София?

Усмихнах му се мило.

— Може би госпожа Томас. Може би госпожа Кърнау. Може би госпожица Големи очи в Информационното бюро.

— Арогантността няма да те отведе доникъде.

— Тук има портрет на София. Петифър ми каза.

— Да. Ето оттук.

Последвах го, стъпките на гумените ни ботуши отекваха в пустотата.

— Тук — каза той. Спрях до него и погледнах нагоре.

И ето, там беше тя, седяща в лъча на светлината на една лампа, с някаква бродерия в ръце. Дълго я гледах и накрая изпуснах въздишка на разочарование. Джос ме погледна изпод нелепата козирка на каскета си.

— За какво беше тази въздишка?

— Все не можеш и не можеш да видиш лицето й. Все така не знам как изглежда. Защо изобщо не е рисувал лицето й?

— Рисувал го е. И то често.

— Е, да, но аз все още не съм го видяла. Или е в тил, или ръцете й скриват лицето й, или самата тя представлява толкова малка част от картината, че лицето й изобщо не се вижда, просто едно размазано петно.

— Има ли значение как е изглеждала?

— Не, няма значение.

— Кога за първи път научи за София?

— Мама ми разказа за нея. После Петифър. И портретът й — онзи, в хола на Боскарва — толкова е женствена и очарователна, че човек може да почувства, че е била наистина красива. Но Петифър казва, че изобщо не е била хубава. Просто очарователна и атрактивна. — Ние отново погледнахме картината. Видях ръцете и блясъка на светлината на лампата по тъмните й коси. — Петифър казва, че по много галерии в страната има портрети на София. Трябва просто да се разходя от Манчестър до Бирмингам и от Нотингам до Глазгоу, докато накрая намеря някой, на който да не е обърнала главата си.

— Какво ще направиш тогава?

— Нищо. Просто искам да знам как изглежда.

Обърнах се разочаровано и тръгнах към вратата, където ме очакваше натоварената кошница, но Джос се озова там преди мен и я грабна, без да ми даде възможност дори да я докосна.

— Трябва да се връщам — казах аз.

— Сега е само — той погледна часовника си — само единайсет и половина. А ти изобщо не си виждала моя магазин. Ела с мен и ще ти го покажа, ще ти направя чаша кафе и ще те закарам в Боскарва. Не е възможно да вървиш нагоре по хълма с тази огромна тежест на ръката си.

— Разбира се, че е възможно.

— Няма да ти позволя. — Той отвори вратата. — Хайде, идвай.

 

 

Не можех да тръгна без кошницата си, а той очевидно не възнамеряваше да ми я даде и затова, примирено и неохотно, тръгнах с него, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си, за да не може отново да ме хване за ръка. Той не изглеждаше ни най-малко притеснен от моята нелюбезност, която сама по себе си би трябвало да го смути, но когато стигнахме обратно до пристанището и още веднъж попаднахме в зъбите на вятъра, аз загубих равновесие от изненада и за малко щях да падна. Джос се разсмя, извади ръката от джоба ми и я взе в своята. Трудно беше да не се почувстваш обезоръжен от този покровителствен и великодушен жест.

Веднага щом магазинът се появи в полезрението ни в тясната висока къща, притисната между двете по-ниски, аз видях, че наистина са настъпили промени. Рамките на прозорците вече бяха боядисани, дебелото стъкло на витрината бе почистено и над вратата имаше табелка: ДЖОС ГАРДНЪР.

— Как изглежда? — Той преливаше от гордост.

— Впечатляващо. — Трябваше да го призная.

Той извади ключ от джоба си, отключи вратата и ние влязохме в магазина. На теракотения под се въргаляха кашони и щайги, а покрай стените бяха издигнати лавици с различни ширини, чак до тавана. В центъра на стаята имаше друга структура, подобна на детска катерушка, и тя вече бе подредена с модерна датска стъклария и порцеланови съдове, готварски гърнета, тенджери в ярки цветове и пъстроцветни раирани индиански черги. Стените бяха чисто бели, дървенията — оставена в естествения си вид, и това заедно със сивкавия под подсигуряваше прост и ефектен фон за ярките предмети, които той щеше да продава. В дъното на магазина имаше открито стълбище към горните етажи, а под него имаше друга странична врата, водеща надолу, в нещо, което явно беше тъмно мазе.

— Ела горе. — Той тръгна пред мен.

Последвах го.

— Каква е тази врата?

— Това е работилницата ми. В момента е в ужасна бъркотия. Ще ти я покажа някой друг път. Ето тук. — Ние излязохме на първия етаж и едва успяхме да се придвижим от струпаните кошници и ракитени изделия. — Още не съм оправил съвсем, както виждаш. Тук ще се продават кошници за домашни любимци, за пазаруване, за бебета, за пране, за дърва, за всичко, което ти хрумне да сложиш вътре.

Не беше много просторно. Тясната къща беше просто едно стълбище, разкрасено с площадка на всеки етаж.

— Отново нагоре. Как са ти краката? Сега идваме до pièce de rèsistance, дворцовите покои на собственика.

Минах покрай миниатюрна баня, сбутана в завоя на стълбището. И докато се влачех зад дългите крака на Джос, се улових, че си припомням сластните описания на Андреа за неговия апартамент, и искрено се надявах да не е такъв, какъвто тя го бе представила, а напълно различен, за да разбера, че е плод на въображението й и че си е измислила цялата работа. Досущ като излязъл от списание е, с легло, което прилича на диван, с купища възглавници и открита камина.

 

 

Но беше точно така, както тя го бе описала. Като стигнах на последното стъпало, мимолетната ми надежда бързо умря. И наистина имаше нещо интимно и тайнствено там, със скосения таван надолу към пода, и капандурата, поставена във фронтона, със седалка под нея. Видях малка кухничка, подобна на корабен камбуз, разположена зад барплот, стар турски килим на пода и диван с червено одеяло, избутан до стената. И точно както Андреа бе казала, на него имаше купища възглавнички.

Джос бе оставил долу кошницата ми и вече сваляше мокрите си дрехи и ги окачваше на старомодна закачалка за шапки.

— Съблечи си дрехата, преди да умреш от студ — каза ми той. — Ще запаля огън.

— Не мога да остана, Джос.

— Това не е причина да не запаля огън. И моля те, свали това палто.

Направих го, разкопчах го със замръзналите си пръсти, смъкнах прогизналата си вълнена шапка и разтръсках плитката си над рамо. Докато окачвах палтото си до дрехите на Джос, той бе зает с паленето на откритата камина, смете пепелта, останала от предишния огън, начупи съчки, струпа хартия и запали всичко с дълъг восъчен фитил. Когато пламъците запращяха, взе няколко парчета изхвърлено от морето и пропито със смола дърво от коша до огнището и го натрупа върху тях. Те запукаха и заплюха искри, и мигом бяха подхванати от огъня, а стаята изведнъж оживя в неговата светлина. Той се изправи и се обърна с лице към мен.

— Е, какво искаш? Кафе? Чай? Шоколад? Бренди със сода?

— Кафе?

— Две кафета идват веднага!

Той се оттегли зад барплота, напълни чайника и запали газта. Докато вземаше подноса и чашите, аз отидох до прозореца, коленичих на седалката и погледнах надолу, през яростта на бурята, към улицата под нас, окъпана от пръските на разбиващите се вълни във вълнолома. Лодките в пристанището подскачаха нагоре-надолу като полудели коркови тапи, огромни гларуси се носеха над поклащащите се върхове на мачтите им и пищяха срещу вятъра. Погълнат от приготовлението на кафето, Джос се движеше с пестеливи движения от едната страна на кухничката до другата, пипаше прецизно и изглеждаше самоуверен и независим, като целеустремен мореплавател. Така съсредоточен, той изглеждаше достатъчно безобиден, но смущаващият проблем в откровенията на Андреа беше, че те всъщност изглежда съдържаха елемент на истина.

Познавах Джос само от няколко дни, но вече го бях виждала във всякакви настроения. Знаех, че може да бъде много очарователен, инатлив, ядосан и крайно нетактичен. Не беше трудно да си го представя като страстен и безочлив любовник, но ми беше ужасно противно да си го представя с Андреа.

Той внезапно вдигна очи и улови погледа ми. Смутих се, като че ли можеше да прочете мислите ми, и казах бързо, за да разсея и двама ни:

— В хубаво време сигурно ще имаш прекрасна гледка.

— Чак до фара.

— През лятото вероятно ще е като да си в чужбина.

— През лятото тук е като на станция Пикадили на метрото в пиковия час. Но продължава само два месеца.

Той излезе иззад барплота, носейки поднос с димящи чашки, купа със захар и каничка с мляко. Издърпа напред една дълга скамейка с крака си, постави подноса в едната й страна и се настани в другата. Така се озовахме лице в лице.

— Искам да чуя нещо повече за вчера — каза Джос. — Къде ходихте, освен във Фелмът?

Разказах му за Сейнт Ендън и за малката кръчма, разположена току до ръба на водата.

— Да, чувал съм за нея, но никога не съм ходил там. Хубав ли беше обядът?

— Да. И беше толкова топло, че поседнахме навън, на слънце.

— За теб това е южното крайбрежие. А после какво се случи?

— Нищо не се случи. Прибрахме се вкъщи.

Той ми подаде чашката с чинийката.

— Елиът заведе ли те в Хай Крос?

— Да.

— Видя ли гаража му?

— Да. И къщата на Моли.

— Какво си мислиш за всички тези елегантни, секси коли?

— Помислих си точно това. Че са много елегантни и секси.

— А запозна ли се с някои от хората, които работят за него?

Гласът му беше толкова нехаен, че изостри вниманието ми и аз застанах нащрек.

— С кого, например?

— Морис Таткомб?

— Джос, ти изобщо не ме покани тук да пием кафе, нали? Просто искаше да изтръгнеш информация от мен.

— Не. Кълна ти се, че не е така. Просто се чудех дали Морис работи за Елиът.

— Какво знаеш за Морис?

— Просто, че е гнила ябълка. Пълен негодник.

— Той е добър механик.

— Да. Такъв е. Всички го знаят и това е единственото хубаво нещо у него. Но той е и абсолютен мошеник и при това е ужасно зъл и порочен тип.

— Ако е такъв мошеник, защо не е в затвора?

— Вече беше. Току-що излезе.

Това ме разколеба, но аз храбро продължих и се опитвах да звуча по-сигурна в себе си, отколкото се чувствах.

— И откъде знаеш, че е зъл?

— Защото една нощ се скара с мен в кръчмата. Излязохме отвън, аз го фраснах в носа и извадих късмет, че го ударих пръв, защото той имаше нож.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защото попита. Ако не искаш да ти се казват подобни неща, не трябва да задаваш въпроси.

— И какво се очаква да направя аз?

— Нищо. Абсолютно нищо. Съжалявам, че повдигнах темата. Просто чух, че Елиът му е дал работа и се надявах да не е истина.

— Ти наистина не харесваш Елиът, нали?

— Не го харесвам. Но не го и мразя. Той няма нищо общо с мен. Но ще ти кажа нещо. Той си избира лоши приятели.

— Имаш предвид Ърнест Педлоу?

Джос ми хвърли поглед, пълен с неохотно възхищение.

— Не си губиш времето, това ще кажа за теб. Изглежда вече знаеш всичко.

— Знам за Ърнест Педлоу, защото го видях с Елиът първата вечер, когато ме изведе на вечеря в „Котвата“.

— А-ха. Той е още една гнила ябълка. Ако Ърнест постигне своето, целият Порткерис ще бъде изравнен от булдозери и превърнат в паркинги. Няма да остане и една къща. И всички ние ще трябва да се качим горе по хълма, и да живеем в неговите малки къщи близнаци, които след по-малко от десет години ще протекат, ще се килнат, ще се напукат и накрая ще се сринат до основи.

Не отговорих на това избухване. Изпих си кафето и си помислих колко ли би бил приятен разговорът, без да бъдеш веднага въвлечен в отдавнашни вендети, които нямаха нищо общо с мен. Беше ми писнало да слушам как всеки, когото исках да харесам, руши репутацията на всички останали. Допих кафето си.

— Трябва да вървя.

Джос с очевидни усилия се извини.

— Съжалявам.

— Защо?

— За това, че си изпуснах нервите.

— Елиът е мой братовчед, Джос.

— Знам. — Той погледна надолу, въртейки чашката в ръцете си. — Но без да възнамерявам, аз станах съпричастен към Боскарва.

— Просто не си изливай предубежденията върху мен.

Очите му срещнаха моите.

— Не бях ядосан на теб.

— Знам. — Станах и отново казах: — Трябва да вървя.

— Ще те откарам.

— Не е нужно.

Но той не обърна никакво внимание на възражението ми, просто взе палтото ми от закачалката и ми помогна да го облека. Аз нахлупих мократа вълнена шапка над очите си и вдигнах тежката кошница.

Телефонът иззвъня.

Джос, облечен в мушамата си, отиде да отговори, а аз тръгнах надолу по стълбите. Чух да вика, преди да вдигне слушалката „Ребека, изчакай ме само за момент“ — и после, на телефона: — „Да? Да, Джос Гарднър е“.

Слязох на приземния етаж на магазина. Все още валеше. Чувах как горе Джос е потънал дълбоко в разговор.

Отегчих се да го чакам и вероятно, подтикната от леко любопитство, отворих вратата на работилницата, включих лампата и слязох надолу по каменните стъпала. Тук имаше обичайната неразбория, пейки, дървени стърготини и изрезки, инструменти, клещи, и над всичко тегнеше миризма на туткал, на ново дърво и на лак. Имаше и някакви стари мебели, толкова прашни и разнебитени, че беше трудно да се каже дали имат някаква стойност или не. Един скрин, на който липсваха всички дръжки, нощно шкафче без крак.

И после, там, в самото дъно на стаята, в сянката, ги видях. Девънпортското бюро, очевидно перфектно реставрирано, и до него стола в стил Чипъндейл, със седалката, тапицирана с гоблен, избродиран с цветя.

Почувствах, че ми прилошава, сякаш някой ме бе ритнал в стомаха. Обърнах се и изкачих стъпалата, изключих лампата и затворих вратата, минах през магазина и излязох в свирепите пориви на проклетия, гаден февруарски вятър.

Работилницата ми е ужасна бъркотия. Ще ти я покажа някой друг път.

Тръгнах и изведнъж установих, че тичам нагоре към църквата, през лабиринта от тесни улички, където той нямаше да може никога да ме намери. Тичах и по хълма, затруднена от кошницата с покупките, тежка като олово, и сърцето ми думкаше в гърдите ми, а в устата ми имаше вкус на кръв.

Елиът е бил прав. Твърде лесно беше за Джос и той просто се бе възползвал от шанса си. Това беше моето бюро; той беше взел моето бюро, но го бе взел от къщата на Гренвил, предавайки доверието и добротата на стария човек буквално пред очите му.

Можех да си представя как убивам Джос, много лесно беше. Казах си, че никога няма повече да разговарям с него, че никога няма да се доближа до него. Никога не се бях чувствала така ядосана през целия си живот. На него, но повече на себе си, защото бях завладяна от неговия чар и заради това че така ужасно бях сгрешила. Бях вбесена.

Вървях и се препъвах нагоре по хълма.

Но ако бях толкова вбесена, тогава защо плачех?