Розамунде Пилхер
Бурен ден (6)

6.

— Трябва да го извиниш — каза Моли. — Понякога той не е особено тактичен.

Елиът се разсмя.

— Това е подценяването на годината.

Тя се обърна към мен, за да ми обясни.

— Той реставрира някои от мебелите тук. Те са стари и се нуждаят от възстановяване. Невероятно добър майстор е, но ние никога не знаем кога ще дойде и кога ще си отиде.

— Един ден — каза синът й — ще си изпусна нервите и ще му завра носа във врата. — Той ми се усмихна чаровно, очите му се сбръчкаха весело в пълнен контраст с думите му. — И аз също трябва да вървя. Бях закъснял и преди, но сега закъснявам ужасно. Ребека, ще ме извиниш ли?

— Разбира се. Съжалявам, боя се, че това беше по моя вина. Благодаря ти, че беше толкова мил…

— Радвам се, че спрях. Сигурно съм предчувствал колко е важно. Ще се видим, нали?

— Да, разбира се, че ще се видите — бързо каза Моли. — Тя не може да си тръгне сега, когато вече ни е намерила.

— Е, оставям ви двете да уредите всичко…

Той се насочи към вратата, но майка му деликатно го спря.

— Елиът. — Той се обърна. — Писмото.

— О, разбира се. — Той го извади от джоба си, съдбоносното писмо, вече малко намачкано, и го подаде на Моли. — Не оставяйте Петифър да прекали и да го превърне в трагедия. Той е сантиментален стар човек.

— Няма — каза Моли.

Той се усмихна отново и каза довиждане и на двете ни.

— Ще се видим на вечеря.

И излезе, подсвирквайки на кучето, докато вървеше през салона. Чухме как входната врата се отваря и затваря, а после и запалването на двигателя на колата му. Моли се обърна към мен.

— Е, хайде — каза тя — ела, ще седнем до огъня и ще ми разкажеш всичко.

И аз отново го направих, както вече го бях разказала на Джос и на госпожа Кърнау, само че този път, когато стигнах до частта със съжителството на Лиса и Ото, сякаш се засрамих, което не ми бе присъщо. Аз говорех, а Моли слушаше, и се опитвах да разбера защо майка ми не я е харесвала. Може би беше просто естествена антипатия. Очевидно бе, че те двете изобщо не са имали нищо общо. А майка ми никога не бе проявявала и грам търпимост към жени, които я отегчаваха. Мъжете все пак бяха друга работа. Мъжете винаги бяха забавни. Но жените трябваше да бъдат много специални, за да може майка ми да понася компанията им. Не, всичко това не би могло да бъде изцяло по вина на Моли. Докато седях така срещу нея до огъня, аз реших да се държа приятелски и може би щях да компенсирам поне мъничко лошото отношение, което тя бе получавала от Лиса.

— А колко дълго ще можеш да останеш в Порткерис? Работата ти… трябва ли да се връщаш?

— Не. Шефът ми даде нещо като безсрочен отпуск.

— Ще останеш ли тук, при нас?

— Ами аз си наех стая при госпожа Кърнау.

— Да, но тук ще ти е много по-добре. Единственият проблем е, че няма много място, това е. Ще трябва да спиш в мансардата, но стаичката е много приятна, ако нямаш нищо против скосените тавани и ако успяваш да не си удряш главата. Разбираш ли, Елиът и аз сме заели стаите за гости, а сега и племенницата ми е при мен за няколко дни. Може би ще успееш да се сприятелиш с нея. За нея ще бъде много хубаво да има някой по-млад човек наоколо.

Зачудих се къде ли е племенницата й.

— На колко години е?

— Само на седемнайсет. Трудна възраст. Майка й смята, че ще е добре да постои извън Лондон за малко. Те живеят там, и разбира се, тя има много приятели и много забавления… — Явно й беше трудно да намери верните думи. — Както е да е, Андреа е тук за седмица-две, за да смени за малко обстановката, но аз се опасявам, че тя доста се отегчава.

Представих си себе си на седемнайсет, на мястото на Андреа, която все още не бях видяла, в тази топла и очарователна къща, обгрижвана от Моли и Петифър, с морето и скалите току до вратата, сред тази природа, приканваща за дълги разходки, с всички потайни, извити улички на Порткерис, чакащи да бъдат изследвани. За мен това би било рай и щеше да ми е невъзможно да се отегча. Попитах се дали имам нещо общо с племенницата на Моли.

— Разбира се — продължи тя — както вероятно вече си разбрала, аз и Елиът се преместихме тук, защото госпожа Петифър почина и наистина двамата старци не можеха да се справят сами. Наехме и госпожа Томас, тя идва всяка сутрин да помага в домакинската работа, но аз готвя и поддържам къщата чиста и приветлива, доколкото мога.

— Цветята са прекрасни.

— Не мога да издържам в дом без цветя.

— А какво стана с вашата къща?

— Скъпа моя, тя е празна. Ще трябва да те заведа в Хай Крос един ден, за да ти я покажа. След войната купих две стари вилички и ги преустроих в една. Не е редно да се хваля, но тя е много очарователна. И разбира се, удобно е и за Елиът, защото е близко до гаража му. А сега, откак живеем тук, той май прекарва повечето си време на пътя.

— Да, сигурно.

Отново чух стъпки, идващи през салона. Вратата се отвори и Петифър я заобиколи внимателно, носейки поднос, натоварен с всичко необходимо за предобедно кафе, включително голям сребърен чайник, пускащ пара през чучурчето си.

— О, Петифър, благодаря ти.

Той пристъпи, прегърбен от тежестта на подноса. Моли стана и придърпа една табуретка, за да може старецът да го остави долу, преди да го наклони толкова силно, че всичко да се срине на пода.

— Това е чудесно, Петифър.

— Едната от чашките е за Джос.

— Той е горе и работи. Сигурно е забравил за кафето. Няма значение, аз ще я изпия заради него. И, Петифър… — Той се изпъна мъчително бавно, явно старите му стави го наболяваха. Моли взе писмото от Ибиса от полицата над камината, където го бе оставила за по-сигурно. — Ние мислим, всички ние мислим, че ще е най-добре ти да кажеш на Командира за дъщеря му и после да му дадеш писмото. Нека чуе новината от теб. Имаш ли нещо против?

Петифър взе тънкия син плик.

— Не, мадам. Ще го направя. Тъкмо щях да се кача горе, за да помогна на Командира да стане и да се облече.

— Ще бъде много мило от твоя страна, Петифър.

— Няма проблеми, мадам.

— И му кажи, че Ребека е тук. И ще остане тук. Ще трябва да й приготвим легло на тавана, но аз мисля, че ще й е доста удобно.

На лицето на Петифър отново се появи проблясък. Запитах се дали той някога се усмихва истински, или лицето му е застинало перманентно в тези тъжни меланхолични линии и веселото изражение му е физически невъзможно?

— Радвам се, че ще останете тук — каза той. — На Командира ще му хареса.

— Сигурно имаш много работа — казах аз на Моли, след като той излезе. — Не трябва ли да се махна и да не ти се мотая в краката?

— Ти така или иначе трябва да си вземеш нещата от госпожа Кърнау. Питам се как ще го уредим? Петифър може да те закара, но сега е зает с Гренвил и аз трябва да говоря с госпожа Томас за стаята ти, а после да помисля за обяда. Хм, какво да правим? — Не можех да измисля нищо. Със сигурност не бих могла да нося целия си багаж нагоре по хълма от града. Но за щастие Моли отговори на собствения си въпрос. — Знам! Джос. Той може да те закара и да те върне обратно по хълма с пикапчето си.

— Но той нали работи?

— Е, веднъж и ние да го прекъснем. Не го молим често за услуга. Но аз съм сигурна, че той няма да възрази. Хайде да отидем и да го намерим.

Мислех си, че Моли ще ме заведе в някаква забутана външна пристройка или навес, където щяхме да заварим Джос, обграден от дървени стърготини и миризма на туткал, но за моя изненада тя ме поведе нагоре по стълбището, и аз забравих за Джос, защото това беше моето първо впечатление от Боскарва, къщата, където майка ми е била отгледана, и не исках да пропусна нищичко. Стълбите не бяха покрити с постелки, до средата на стените имаше ламперия, с тъмни тапети над нея. Навсякъде имаше окачени тежки маслени платна. Всичко беше в разрез с хубавата, женствена дневна, която бяхме оставили долу. На първия етаж площадките водеха наляво и надясно, имаше висок скрин от полирано орехово дърво и библиотеки с огъващи се от книги лавици, а после отново тръгнахме по стълбите. Тук имаше груба червена вълнена черга и стените бяха белосани, а на втория етаж отново площадките тръгваха на две страни и Моли пое надясно. В края на този коридор имаше отворена врата, а зад нея се чуваха гласове на мъж и на момиче.

Моли се поколеба и после решително ускори ход, а аз я следвах по петите. Тя мина по коридора и влезе през вратата. Озовахме се в таванско помещение, което чрез един оберлихт е било превърнато в студио или по-скоро, в билярдна зала. На едната стена имаше масивен, кожен диван с дъбови облегалки и крака. Сега обаче тази студена и просторна стая се използваше за работилница, Джос беше в средата й, заобиколен от столове, счупени рамки на картини, маса с изкривен крак, няколко парчета кожа, инструменти и пирони и кекав газов котлон, на който бе поставена отвратително изглеждаща тенджера с туткал. Облечен в синя престилка, той внимателно залепваше красива алена кожа на седалката на един от столовете, а едно младо момиче го забавляваше. То се обърна безразлично, за да погледне кой е дошъл в стаята и е прекъснал техния толкова уютен tete-a-tete.

— Андреа! — каза Моли и добави вече не толкова остро: — Андреа, не знаех, че си станала.

— О, будна съм от часове.

— Закуси ли нещо?

— Изобщо не ми се закусва.

— Андреа, това е Ребека. Ребека Бейлис.

— О, да — тя извърна очите си към мен. — Джос ми разказа всичко за теб.

— Приятно ми е — казах аз.

Тя беше много млада и много слаба, с дълга, провиснала като морски водорасли коса, спускаща се от двете страни на лицето й, което беше хубаво, с изключение на очите, бледи и леко опулени, а плътната спирала не бе спомогнала особено, за да се подобри видът им. Беше облечена — неизбежно — в джинси и памучна тениска, която не изглеждаше съвсем чиста и разкриваше без сянка на съмнение факта, че не носеше нищо под нея. На краката й имаше сандали, които изглеждаха като медицински обувки, но на зелени и пурпурни райета. На врата й имаше кожена връв и на нея висеше тежък сребърен кръст с някакъв неясен келтски дизайн. Андреа, помислих аз. Толкова отегчена в Боскарва. И ми стана неприятно, като си помислих, че тя и Джос са ме обсъждали. Зададох си въпроса какво ли й е казал.

Андреа не помръдваше, стоеше си там, където беше, с разкрачени крака, облегната на една тежка махагонова маса.

— Здрасти — каза тя.

— Ребека ще остане тук — каза им Моли.

Джос вдигна поглед, устата му беше пълна с гвоздейчета, кичур от черната му коса бе паднал на челото му, но очите му се разшириха от интерес.

— Къде ще спи? — попита Андреа. — Мисля, че къщата е пълна.

— В спалнята в края на коридора — рязко каза леля й. — Джос, ще ми направиш ли една услуга?

Той изплю гвоздейчетата в дланта си и отметна кичура коса с китката си.

— Може ли да я закараш сега до госпожа Кърнау и да й кажеш, че тя ще се премести тук, после да й помогнеш с куфара и да я докараш обратно в Боскарва? Нали не те притеснявам?

— Съвсем не — каза Джос, но лицето на Андреа придоби израз на отегчено примирение.

— Да, знам, че ти причинявам неудобство, но ще бъде голяма помощ…

— Няма проблем. — Той остави малкия си чук и започна да разкопчава копчетата на престилката си, втренчил поглед в мен. — Аз вече съм доста привикнал да превозвам Ребека насам-натам.

Андреа изсумтя, не можеше да се разбере дали от възмущение или от раздразнение, скочи на крака и изфуча от стаята, оставяйки ни с впечатлението, че бяхме щастливи да се отървем без страховито затръшване на вратата.

 

 

И така аз се върнах там, откъдето започнах, с Джос, напъхана в неговия разнебитен малък пикап. Пътувахме в мълчание от Боскарва през жилищния комплекс на господин Педлоу, по склона на хълма, по пътя, който водеше надолу към града. Джос бе този, който пръв наруши мълчанието.

— Е, значи всичко се нареди.

— Да.

— Как ти хареса семейството ти?

— Аз все още не съм се запознала е всички. Още не съм се видяла с Гренвил.

— Той ще ти хареса — каза той, но от начина, по който го изрече, прозвуча така, сякаш само той щеше да ми хареса.

— Аз харесвам всичките.

— Това е добре.

Погледнах го. Носеше синьо джинсово сако и тъмносиньо полуполо. Профилът му беше невъзмутим. Чувствах, че е много лесно да те подлуди.

— Разкажи ми за Андреа.

— Какво искаш да знаеш за Андреа?

— Не знам. Просто искам да ми разкажеш.

— Тя е на седемнайсет, въобразява си, че е влюбена в някакво момче, което е срещнала в Художественото училище, но родителите й не го одобряват, затова е заточена тук при леля Моли. И е буквално скована от скука.

— Изглежда те е приела за свой довереник?

— Тук няма с кого друг да разговаря.

— Защо не се върне в Лондон?

— Защото е само на седемнайсет. Няма и пари. А аз мисля, че тя няма достатъчно кураж, за да се противопостави на родителите си.

— А с какво се занимава по цял ден?

— Не знам. Аз не съм там по цял ден. Изглежда не става от леглото, докато не дойде време за обяд, после седи и гледа телевизия. Боскарва е къща на стари хора. Не можеш да я виниш, че скучае.

— Само скучните скучаят — казах, без да се замисля. Тази фраза някога ми я набиваше в главата една мъдра и добронамерена директорка.

— Това — каза Джос — прозвуча малко превзето и назидателно.

— Нямах намерение да прозвучи така.

Той се усмихна.

— Ти никога ли не си скучала?

— Никой, който е живял с моята майка, не би могъл да скучае и за миг.

Той запя: „Може да си дразнеща, но никога няма да ми досадиш“.

— Точно така.

— Майка ти ми се струва страхотна. Точно моят тип жена.

— Точно това си мислеха и повечето мъже за нея.

 

 

Когато стигнахме до „Фиш Лейн“, госпожа Кърнау отсъстваше, но Джос явно имаше ключ. Влязохме вътре и аз се качих по стълбите, за да си стегна раницата, докато Джос пишеше на госпожа Кърнау бележка с обяснение за новата ситуация.

— А как да й платя? — попитах аз, докато слизах по стълбите, влачейки раницата си зад мен.

— Аз ще го уредя, когато я видя. Написах й го в бележката.

— Но аз мога да си платя сама.

— Разбира се, че можеш, но позволи ми да го направя заради теб.

Той взе раницата ми и отвори вратата. И очевидно нямаше възможност за по-нататъшни възражения. Още веднъж багажът ми бе натоварен отзад в малкия пикап, още веднъж тръгнах към Боскарва, само че този път Джос мина по пътя около пристанището.

— Искам да ти покажа магазина си. По-точно мястото, където се намира. Тогава, ако искаш да се свържеш с мен по някаква причина, ще знаеш къде да ме намериш.

— Защо бих искала да се свържа с теб?

— Не знам. Може да имаш нужда от мъдър съвет или от пари, или просто от един хубав смях. Ето го тук, не можеш да го пропуснеш.

Беше висока и тясна къща, притисната между две ниски широки сгради. Триетажна, с прозорец на всяко ниво и приземен етаж, все още в процес на реконструкция, с нова небоядисана дървения и големи петна от варов разтвор по дебелото стъкло на витрината на магазина.

Профучахме край него, а гумите тракаха по облите камъни на калдъръма.

— Добра позиция — казах му аз — всички туристи ще идват тук да си харчат парите.

— На това се надявам.

— Кога ще мога да го видя?

— Ела следващата седмица. Тогава ще бъде повече или по-малко готов.

— Добре. Следващата седмица.

— Става — каза Джос и зави зад ъгъла при църквата. Превключи малкия пикап на втора скорост и ние заръмжахме нагоре по хълма, с шум като от най-нескопосно регулиран мотоциклетен двигател.

Като се върнахме в Боскарва, Петифър, който бе чул пристигането ни, излезе от входната врата, докато Джос вадеше раницата ми от багажника на пикапа си.

— Джос, Командира е долу, в кабинета си. Каза да заведа Ребека при него веднага щом пристигнете.

Джос го погледна.

— Как е той?

Петифър наклони глава.

— Не е толкова зле.

— Много ли се разстрои?

— Добре е… Хайде, оставете тази раница, аз ще я кача горе.

— Нищо подобно няма да направиш — каза Джос и този път аз бях доволна, че той е в обичайната си властна роля. — Аз ще я занеса. Къде ще спи тя?

— На тавана… срещу билярдната зала, но Командира наистина каза веднага.

— Знам! — Джос се ухили. — А по флотско време това означава с пет минути по-рано. Но все още има време да заведа момичето в стаята й, затова спри да вдигаш врява, добри човече!

Оставихме Петифър да протестира зад гърба ни и аз последвах Джос по стълбището, което вече бях изкачила тази сутрин. Звука на прахосмукачката го нямаше, но имаше мирис на печено агнешко. Осъзнах, че съм много гладна и устата ми се изпълни със слюнка. Дългите крака на Джос бързаха пред мен и до момента, в който стигнах до спалнята със скосените тавани, която щеше да бъде моята стая, той вече бе сложил долу раницата ми и отваряше широко капандурата.

— Ела и виж гледката.

Отидох и застанах до него. Видях морето и скалите, златистата орлова папрат и първите жълти свещици на прещипа. А под нас бе градината на Боскарва, която заради каменния парапет на терасата не бях могла да видя преди от прозореца на хола. Тя беше разположена на редица тераси, спускащи се по склона на хълма, а най-долу, сгушена в ъгъла на градинската стена, имаше каменна вила с плочест покрив. Не, не вила, вероятно конюшня, с високо таванско помещение или плевник над нея.

— Каква е тази постройка?

— Това е ателието — каза ми Джос. — Там е рисувал твоят дядо.

— Не ми прилича на ателие.

— От другата страна прилича. Цялата северна стена е стъклена. Той сам го е проектирал и е възложил строежа на местни каменоделци.

— Изглежда затворена.

— Да. Заключена, със заковани капаци. Не е отваряна, откакто получи инфаркта и спря да рисува.

Изведнъж потреперих.

— Студено ли ти е? — попита Джос.

— Не знам.

Отдалечих се от прозореца, разкопчах палтото си и го пуснах в края на леглото. Стаята беше бяла, постлана с тъмночервен килим. Имаше вграден гардероб, полици, пълни с книги, и мивка. Отидох да си измия ръцете и хубаво ги насапунисах под горещата вода. Над мивката имаше огледало, от което ме погледна отражението ми, не само разчорлено, но и тревожно. Едва сега осъзнах колко съм нервна заради предстоящата първа среща с Гренвил и колко беше важно да му направя добро впечатление.

Подсуших ръцете си, разкопчах раницата си и извадих четка и гребен.

— Добър художник ли беше той, Джос? Мислиш ли, че е бил добър майстор?

— Да. Старата школа, разбира се, но беше чудесен. И невероятен колорист.

Смъкнах ластика от края на плитката си, разтърсих косата си, отидох отново до огледалото и започнах да я четкам. Над рамото на отражението ми виждах, че Джос ме наблюдава. Не продума, докато се решех и сплитах отново косите си. Като стегнах плитката си с ластика в края й, той каза:

— Какъв прекрасен цвят. Като царевица.

Оставих четката и гребена.

— Джос, не бива да го караме да чака повече.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Моля те.

И тогава осъзнах, че това е първият път, в който всъщност го молех за помощ.

 

 

Последвах го надолу по стълбите, през салона и покрай дневната, до една врата, която се намираше в края на коридора. Джос я отвори и пъхна главата си вътре.

— Добро утро — каза той.

— Кой е? Джос? Влизай.

Гласът бе с един регистър по-висок, отколкото си бях представяла, по-скоро като глас на млад мъж.

— Довел съм ти някого…

Той отвори широко вратата и сложи ръцете си зад мен, за да ме подбутне леко напред в стаята. Беше малко помещение, с френски прозорци, извеждащи на павирана тераса и малка затворена градина, обградена от гъст жив плет и ескалония, затоплена от хванатото като в капан слънце.

Видях пламъци, играещи зад решетката на камината, облицовани с ламперия стени, покрити или с картини или с лавици с книги, и един макет на старомоден флотски крайцер на полицата на камината. Имаше снимки в рамки, маса, отрупана с вестници и списания, и синьо-бяла китайска порцеланова ваза с нарциси.

Като влязох, той вече се надигаше — с помощта на бастун — от червеното кожено кресло, което бе наполовина обърнато към топлината на огъня. Учудих се, че Джос не му помогна, и тъкмо щях да кажа: „О, не си прави труда“, но в този момент той вече се бе изправил на крака и един чифт сини очи се взряха в мен спокойно изпод рунтави вежди и твърди бели мигли.

Осъзнах, че се бях подготвила да е някак патетичен, стар, немощен, може би дори леко треперещ. Но Гренвил Бейлис, на осемдесет, беше все така внушителен и страховит. Много висок, много изправен, колосан и избръснат, ухаещ леко на фин одеколон, той беше гордост за своя прислужник Петифър. Бе облечен в тъмносин блейзър с флотска кройка, идеално изгладен сив панталон от каша с остър ръб, и кадифени чехли с инициали, избродирани със златисти конци. И имаше силен слънчев загар, плешивата му глава беше кафеникава като кестен под изтънелите, редки бели коси, и аз си го представих как прекарва всеки удобен момент в онази малка слънчева затворена градина, чете сутрешния вестник, наслаждава се на лулата си, наблюдава гларусите и белите облаци, носещи се по небето.

Стояхме и се гледахме един друг. Искаше ми се да каже нещо, но той просто ме гледаше. Надявах се, че му харесва това, което вижда, и бях доволна, че съм отделила време да си оправя косата. И тогава той каза:

— Никога преди не съм попадал в такава ситуация. Не съм дори сигурен как трябва да се поздравим?

— Бих могла да те целуна — казах аз.

— Защо не го направиш?

И аз го направих, пристъпих напред и вдигнах лице, а той се наведе леко и устните ми докоснаха меката, чиста кожа на бузата му.

— Е — каза той — защо не седнем? Джос, ела и ти да седнеш.

Но Джос се извини, каза, че ако не започне работа скоро, тогава няма да направи нищо през целия ден. Но остана достатъчно дълго, за да помогне на стареца да седне отново в стола си, наля и на двама ни по чашка шери от гарафата на страничната масичка и после каза:

— Ще ви оставя. Имате да си говорите за толкова много неща.

И с весело махване на ръката се измъкна. Вратата зад него тихо се затвори.

— Май го познаваш доста добре — каза Гренвил.

Дръпнах един стол, за да седна с лице към него.

— Всъщност не. Но той е много мил и… — опитах се да измисля точната дума — пригоден? Искам да кажа, че май винаги се появява, когато хората имат нужда от него.

— И никога, когато нямат? — Не бях сигурна дали можех да се съглася с това. — Той е интелигентно и способно момче. Реставрира всички мои мебели.

— Да, знам.

— Добър майстор. Прекрасни ръце. — Той остави чашката си с шери и още веднъж станах обект на този негов пронизващ син взор. — Майка ти е мъртва.

— Да.

— Получих писмото от онзи човек, Педерсен. Пише, че било левкемия.

— Да.

— Ти познаваш ли го?

Разказах му за пътуването си до Ибиса и за нощта, която прекарах с Ото и майка ми.

— Значи той е бил свестен тип, а? Добър ли беше към нея?

— Да. Беше невероятно мил. И я обожаваше.

— Радвам се, че е свършила с някой свестен. Повечето от типовете, които си избираше, бяха просто пройдохи.

Усмихнах се на тази старомодна дума. Помислих си за поета овчар и за американеца в неговата риза „Брук Брадърс“, и се зачудих дали би им харесало да бъдат наречени пройдохи. Те вероятно дори нямаше да знаят какво означава тази дума.

— Мисля, че тя понякога беше малко отнесена.

В очите му проблесна весела искрица.

— Май си възприела доста материалистичен и трезв подход към живота.

— Да. Наистина. И то от доста отдавна.

— Тя беше влудяваща жена. Но беше най-прекрасното и очарователно малко момиченце, което можеш да си представиш. Често я рисувах. Все още имам две платна на Лиса като дете. Ще накарам Петифър да ги намери и да ти ги покаже. После порасна и всичко се промени. Роджър, синът ми, беше убит във войната, а Лиса вечно бе на нож с майка си, препускаше с малката си кола, никога не се прибираше вкъщи през нощта. Накрая се влюби в онзи актьор и това беше.

— Тя наистина е била влюбена в него.

— Влюбена. — В гласа му прозвуча отвращение. — Доста преувеличен израз. Животът е много повече от едно просто влюбване.

— Да, но трябва сам да го откриеш.

Видях, че му стана забавно.

— А ти открила ли си го?

— Не.

— На колко години си?

— На двайсет и една.

— Доста си зряла за двайсет и една годишна. И ми харесва косата ти. Не приличаш на Лиса. Но не приличаш и на баща си. Приличаш просто на себе си.

Той се пресегна за чашката си с шери, вдигна я към устата си, отпи глътка и после я остави на масичката до стола си. Тези внимателни движения всъщност издаваха възрастта и немощта му.

— Тя трябваше да се върне в Боскарва. Щяхме да я посрещнем с радост по всяко време. Като стана дума за това, ти защо не дойде?

— Не знаех за Боскарва. Не знаех и за теб до нощта, в която тя почина.

— Изглежда явно е изхвърлила миналото от живота си. Когато майка й почина, аз й писах, за да й съобщя, но тя дори не ми отговори.

— Ние бяхме в Ню Йорк онази Коледа. Тя получи писмото след няколко месеца. Тогава явно й се е сторило твърде късно, за да пише. А и тя беше много зле в писането на писма.

— Ти я защитаваш. Не се ли възмущаваш от факта, че те е държала далеч от това място? Ти би могла да бъдеш отгледана тук. Това би могло да бъде твоят дом.

— Тя беше моя майка. Това беше важното.

— Май спориш с мен. Никой не спори с мен напоследък. Дори и Петифър. А това е много скучно.

Още веднъж синият взор се фиксира в мен.

— Запозна ли се с Петифър? Ние двамата с него бяхме във флота преди около един век. А Моли и Елиът? Запозна ли се с тях?

— Да.

— Те изобщо не би трябвало да живеят тук, разбира се, но докторът настояваше. Това няма особено голямо значение за мен, но за Петифър е добре. А Моли доведе и племенницата си тук, ужасно малко дете с провиснали гърди. Видя ли я вече?

Опитах се да не се изкискам.

— Да, само за момент.

— Моментът май ще се окаже доста дълъг. Ами Боскарва? Какво мислиш за Боскарва?

— Много я харесвам. Харесах всичко, което видях досега.

— Градът пълзи нагоре по хълма. Имаше ферма на върха му, принадлежеше на една стара дама, госпожа Грегъри. Но онзи строителен предприемач я убеди да му я продаде и той вкара там булдозери, които изравниха нивите като палачинка и сега постоянно строи къщи.

— Знам. Видях ги.

— Е, няма да стигнат по-далече, защото фермата зад това място и нивите от двете страни принадлежат на мен! Купих ги, когато купих и Боскарва, още през 1922 година. Няма да ти казвам колко малко ми струваха! Но парче земя ти дава чувство за сигурност. Запомни това.

— Ще го запомня.

Той се намръщи.

— Как ти е името, кажи ми го отново. Вече го забравих.

— Ребека.

— Ребека. А ти как ще ме наричаш?

— Не знам. Ти как искаш да те наричам?

— Елиът ми казва Гренвил. И ти ми казвай Гренвил. Звучи по-приятелски.

— Добре.

Ние си изпихме шерито, усмихвайки се, доволни един от друг. После от задната част на къщата се чу звук на гонг. Гренвил остави очилата си и мъчително бавно се изправи на крака, а аз избързах напред, за да му отворя вратата. Двамата заедно отидохме по коридора към трапезарията и към семейния обяд.