Розамунде Пилхер
Бурен ден (12)

12.

Бях учудена, но и доволна, че запазих почти пълно спокойствие. Сякаш вече се бях приготвила за тази криза, дадени ми бяха заповеди и ми беше казано какво да правя. Не бяха останали никакви съмнения и никаква нерешителност. Трябваше да отида при Джос. Беше много просто.

Отидох в спалнята си и взех палтото си, облякох го, закопчах го и слязох отново долу. Ключът на колата на Моли стоеше там, където го бях оставила, на месинговия поднос в средата на масата в салона.

Взех го и в същия момент вратата на хола се отвори и Елиът излезе в коридора насреща ми. Изобщо не ми дойде наум, че той ще се опита да ме спре да изляза. Изобщо не ми дойде наум, че някой или нещо може да ме спре да изляза.

Той ме видя, облечена в кожуха ми.

— Къде отиваш?

— Навън.

— Кой беше на телефона?

— Госпожа Кърнау.

— Какво иска тя?

— Джос е бил ранен. Тя и господин Кърнау са се прибирали у дома по пътя край пристанището, били са на гости при сестра й. И са го намерили.

— И? — Гласът му беше студен и много спокоен. Очаквах да се почувствам уплашена, но не бях.

— Ще заема колата на майка ти. Ще отида при него.

Лицето му се втвърди, кожата му се опъна плътно над изпъкналите кости.

— Да не би да си се побъркала?

— Не мисля.

Той не каза нищо. Аз пъхнах ключа в джоба си и се отправих към вратата, но Елиът бе по-бърз, с две крачки застана пред мен и сложи гръб на вратата, с ръка на резето.

— Няма да отидеш — любезно каза той. — Наистина ли си мислиш, че ще те пусна да отидеш?

— Той е бил ранен, Елиът.

— И какво? Видя какво е причинил Джос на Андреа. Той е мръсник, Ребека. Знаеш, че е мръсник. Баба му е била ирландска курва, бог знае кой е баща му, а той е женкар и копеле.

Грозните думи, които бяха предназначени да ме шокират, се плъзгаха по повърхността ми, като капки вода по патица. Елиът видя това и моето равнодушие го вбеси.

— Защо искаш да отидеш при него? Каква полза ще има? Той няма да ти благодари за намесата, ако търсиш благодарност. Остави го, той не е част от твоя живот и не е твоя грижа.

Стоях и го наблюдавах, слушах го, без да осмислям нищо от казаното от него. Но разбрах, ей така, изведнъж, че с несигурността и нерешителността беше приключено, и почувствах невероятно облекчение, сякаш бях свалила огромен товар от раменете си. Все още стоях на кръстопътя. Животът ми все още бе объркан. Но едно нещо беше станало пределно ясно. Аз нямаше никога да се омъжа за Елиът.

Компромис, бе казал той. Но за мен това щеше да бъде лоша сделка. Да, той беше слабохарактерен и определено не особено успешен бизнесмен. Бях разпознала тези недостатъци у него и бях готова да ги приема. Но радушния прием, който той ми оказа, гостоприемството, чарът, който можеше да включва и изключва като кранче, ме бяха заслепили за неговата отмъстителност и плашещата сила на ревността му.

— Пусни ме да изляза, Елиът — казах му аз.

— Ами ако кажа, че няма да те пусна да тръгнеш? Ами ако те спра и те задържа тук? — Той постави ръцете си от двете страни на главата ми и ги пристисна силно. Имах чувството, че черепът ми ще се счупи като орех. — Ами ако сега ти кажа, че те обичам?

Отвратих се от него.

— Ти не обичаш никого. Само Елиът Бейлис. В твоя живот няма място за никой друг човек.

— Май изяснихме, че ти си тази, която не познава любовта.

Стискането му се усили. Главата ми започна да пулсира и аз затворих очи, съпротивлявайки се на болката.

— Когато се случи да я позная — казах му през стиснати зъби — няма да бъде с теб.

— Добре тогава, върви.

Той ме пусна толкова внезапно, че почти загубих равновесие. Яростно завъртя дръжката и отвори рязко вратата. Вятърът мигом нахлу вътре като някакво чудовищно създание, което цялата вечер бе чакало да завладее къщата. Навън беше тъмно и валеше. Без нито една дума, без да спра да погледна Елиът, аз изтичах покрай него и се озовах навън, в убежището на мрака.

Все още трябваше да стигна до гаража, да се преборя с вратата в тъмнината, да намеря малката кола на Моли. Убедена бях, че Елиът е непосредствено зад мен, застрашителен, като въображаем караконджул, чакащ да скочи, да ме сграбчи, да ме спре да изляза. Затръшнах вратата на колата и ръката ми трепереше толкова много, че едва налучках стартера. Като завъртях ключа първия път, двигателят не запали. Чух се да скимтя, докато опитвах отново. Този път запали. Включих колата на скорост и подкарах напред, през мрака и дъжда, и през алеята с локвите, а гумите хвърляха чакъл, докато най-накрая излязох на шосето.

В колата възстанових малко от предишното си хладнокръвие. Бях се изплъзнала от Елиът и отивах при Джос. Трябваше да шофирам внимателно и разумно, да не си позволявам да се паникьосвам, да не рискувам да забуксувам или да се блъсна някъде. Забавих до предпазливите трийсет мили в час. Постарах се да разхлабя хватката на ръцете си върху волана. Пътят слизаше надолу по хълма, черен и мокър от дъжда. Светлините на Порткерис се показаха пред мен. Аз отивах при Джос.

Имаше пълен отлив и докато излизах от пристанищния път, видях светлините, отразяващи се в мокрия пясък и лодките изтеглени на брега, далеч от досега на бурята. Горе един разпокъсан облак все още изливаше вода от небето. Имаше хора наоколо, но не бяха много.

Магазинът беше тъмен. Само една-единствена лампа светеше от най-горния прозорец. Паркирах колата до тротоара, слязох, отидох до вратата и я отворих. Почувствах аромата на ново дърво, краката ми потъваха в стърготините, които все още се търкаляха на пода. Уличната лампа ми помогна да видя стълбището. Качих се по него предпазливо на втория етаж.

— Джос! — извиках.

Никакъв отговор. Продължих нагоре към слабата светлина. Нямаше огън и беше много студено.

— Джос.

Той лежеше на леглото си, завит криво-ляво с едно одеяло. Ръката му беше на очите му, сякаш да се предпази от някаква непоносимо ярка светлина. Когато заговорих, той я свали и вдигна леко глава, за да види кой е. После се отпусна обратно на възглавницата.

— Мили боже — чух го да казва. — Ребека.

Отидох при него.

— Да, аз съм.

— Помислих си, че чух твоя глас. Реших, че сънувам.

— Извиках, но ти не отговори.

Лицето му беше в ужасно състояние, лявата страна — насинена и подута, окото му полузатворено. Имаше засъхнала кръв от рана на устата и изглежда нямаше никаква кожа на кокалчетата на дясната си ръка.

— Какво правиш тук? — Той говореше неясно, вероятно заради устата.

— Госпожа Кърнау ми се обади.

— Казах й да не казва нищо.

— Тя се тревожеше за теб. Джос, какво се случи?

— Попаднах на бандити.

— Ударен ли си накъде другаде?

— Да, навсякъде другаде.

— Дай да видя…

— Господин и госпожа Кърнау ме превързаха.

Но аз се наведох над него и леко дръпнах одеялото. Гръдният му кош беше гол, а под него бе превързан с нещо, което приличаше на ленти, откъснати от стар чаршаф. Но грозните синини се бяха разпрострели нагоре върху гърдите му и на дясната му страна имаше червено петно от кръв, която започваше да се просмуква през белия памук.

— Джос, кой го направи?

Но Джос не ми отговори. Вместо това със сила, изненадваща за толкова наранен човек, той вдигна ръка и ме дръпна долу, за да седна на ръба на леглото му. Дългата ми руса плитка падна напред, над рамото ми, и докато ме държеше с дясната си ръка, с лявата хвана ластика, с който бе вързана в края и го измъкна, а после, използвайки пръстите си като гребен, я разплете и косата ми се спусна като копринен пискюл, галейки голата му гръд.

— Винаги съм искал да го направя — каза той. — Още откакто те видях за първи път, когато изглеждаше като председателка на класа в… Как го бях казал?

— Председателка на класа в образцово сиропиталище.

— Точно така. Забавно е, че си го запомнила.

— Какво мога да направя? Сигурно има нещо, което мога да направя?

— Просто остани. Просто остани, мое скъпо момиче.

Нежността в гласа му… Джос, който винаги е бил толкова корав… ме разтопи. В очите ми бликнаха сълзи, той ги видя и ме дръпна надолу към себе си, аз се отпуснах върху него и почувствах как ръката му се плъзга под косите ми и по тила ми.

— Джос, ще те заболи…

— Не говори — каза той, търсейки с устни моите. А после: — Винаги съм искал да направя и това.

Беше очевидно, че нито слабостта му, нито синините му, нито кървенето, нито ранената му устна, щеше да го спре да получи точно това, което иска.

И аз, която винаги си бях въобразявала, че любовта прилича на фойерверки и експлозии от емоции, открих, че съвсем не е така. Беше топла, като внезапно изгрял слънчев лъч. Нямаше нищо общо с майка ми и безкрайната поредица мъже, които нахълтваха в живота й. Всички мои цинични и скептични предубеждения излетяха като дим през отворен прозорец. И последната ми защита изчезна. Това беше Джос.

Той изрече името ми и в неговите уста то звучеше прекрасно.

 

 

По-късно запалих огън, натрупвайки дърва, донесени от вълните, и стаята просветля от искрящите огнени пламъци. Не позволих на Джос да помръдне и той лежеше с тъмната си глава, подпряна на ръката си, а аз чувствах как очите му следват всяко мое движение.

Изправих се и се отдалечих от огъня. Косата ми падаше свободно от двете страни на лицето ми, а бузите ми се загряха от огъня. Беше ми уютно и приятно.

— Май трябва да поговорим, нали? — каза Джос.

— Да.

— Донеси ми питие.

— Какво искаш?

— Малко уиски. То е в кухничката, в шкафа над мивката.

Отидох да го взема и донесох и две чаши.

— Сода или вода?

— Сода. Има отварачка, окачена на една кука.

Намерих отварачката и отворих капачката на бутилката със сода. Направих го несръчно и тя падна на пода, търкулвайки се по влудяващия начин, който тези неща имат свойството да правят — към най-тъмния ъгъл. Отидох да я взема и окото ми бе привлечено от друг малък и блестящ обект, скрит наполовина под кухненския шкаф на мивката. Вдигнах го и видях, че е келтският кръст на Андреа, този, който носеше на кожена каишка на врата си.

Взех го в ръка. Налях питиетата и ги отнесох при Джос. Подадох му едната чаша и коленичих на пода до него.

— Това беше под мивката — казах аз и му показах кръста.

Беше му трудно да се фокусира с подутото си око. Примижа болезнено.

— Какво, за бога, е това?

— На Андреа е.

— О, по дяволите — каза той. — Дай ми още няколко възглавници, бъди добро момиче. Никога не съм могъл да пия уиски легнал.

Взех няколко възглавници от пода и го подпрях на тях. Действието по сядането беше истинска агония за него и той нададе неволен стон.

— Добре ли си?

— Да, разбира се, добре съм. Къде намери това нещо?

— Казах ти. На пода.

— Тя дойде тук тази вечер. Каза, че е била на кино. Аз работех долу, опитвах се да довърша с лавиците. Казах й, че съм зает, но тя просто се качи горе, сякаш не й бях рекъл и дума. Последвах я и й казах да си върви у дома. Но тя не искаше. Заяви, че иска питие, поиска да си говорим… знаеш, този сорт лиготии.

— Тя е била тук и преди.

— Да, веднъж. Една сутрин. Съжалих я и й дадох чашка кафе. Но тази вечер бях зает, нямах време за нея и не я съжалих. Казах, че аз не искам да пия. Казах й отново да си върви у дома. А после тя каза, че не иска да си ходи, че всички я мразят, че никой не иска да разговаря с нея, че аз съм единственият човек, който я разбира.

— Може би наистина си бил.

— Да, наистина, и я съжалявах. Позволявах й да ми се мотае в краката, когато работех в Боскарва, защото нямаше кой знае какво да направя в това отношение, не можех да я изхвърля насила от стаята.

— Това ли направи тази вечер? Изхвърли я от стаята?

— Не точно. Но накрая ми писна от нейните налудничави приказки и тотално безпочвената й увереност, че съм готов, и дори изгарям от желание да скоча с нея в леглото, изпуснах си нервите и й го казах.

— Какво се случи после?

— Какво ли не се случи! Писъци, сълзи, обвинения, класическа хистерия. Започна да сипе проклятия и обиди по мен. Дори ме удряше по лицето. Цяла серия от шамари. Именно тогава реших да прибягна до сила, избутах я на стълбищната площадка и метнах дъждобрана й и отвратителната й чантичка след нея.

— Не си я наранил?

— Не, не съм я наранил. Но мисля, че я уплаших, защото тя излетя като стрела. Чух я как трака надолу с онова противно сабо, после си помислих, че може би се е подхлъзнала, защото имаше ужасен грохот, като стигна до последните няколко стъпала. Извиках след нея, за да се уверя, че е добре, но после я чух как изтича извън магазина и затръшва вратата зад себе си, затова реших, че няма проблеми.

— Би ли могла да се е ударила на нещо? Да е насинила лицето си, когато е падала?

— Да, предполагам, че би могла. Има касетка, пълна с порцелан в подножието на стълбището. Може да се е блъснала в нея и… Защо питаш все пак?

Разказах му. Когато свърших, той подсвирна, явно не можеше да повярва. Но беше и много ядосан.

— Тази малка кучка. Мисля, че е нимфоманка, знаеш ли?

— Винаги съм го мислила.

— Тя все разправя за някакъв тип на име Данъс и се впуска в най-отвратителни подробности. И каква е тази наглост, да каже на всички, че съм я помолил да дойде на кино с мен! Аз не бих я помолил да изпразни и кош за боклук с мен… Как е тя сега?

— На легло. Моли повика доктор.

— Ще си заслужи парите, ако я диагностицира със самоиндуцирана истерия. И да й предпише един добър пердах и изпращане в Лондон. Така всички ще се отърват от нея.

— Клетата Андреа. Тя е много нещастна.

Той явно не можеше да си държи ръцете мирно и отново посегна да докосне косата ми. Обърнах глава и целунах гърба на ръката му и оголените кокалчета.

— Ти не си й повярвала, нали?

— Всъщност не.

— А някой друг повярва ли й?

— Моли и Елиът. Елиът дори искаше да повика полиция, но Гренвил не му позволи.

— Това е интересно.

— Защо?

— Кой докара Андреа вкъщи?

— Мисля, че ти казах. Морис Таткомб, знаеш, момчето, което работи за Елиът.

— Морис? Но това… — Той спря насред изречението и после отново каза: — Морис Таткомб?

— Какво за него?

— О, Ребека, хайде! Стегни се. Използвай ума си. Кой мислиш ме преби тази вечер?

— Не Морис? — Не можех да го повярвам.

— Морис и трима други. Отидох до „Котвата“ за чаша бира и пай за вечеря и когато се връщах у дома, те се нахвърлиха върху мен.

— Ти знаеш, че е Морис?

— Кой друг да бъде? Има ми зъб, откакто за последно се скарахме и той свърши по гръб в канавката. Помислих, че това е просто продължение на нашата стара кръвна вражда. Но явно не е било такова.

Без да се замисля, произнесох:

— Елиът… — и веднага млъкнах, но беше твърде късно.

— Какво за Елиът? — тихо каза Джос.

— Не искам да говоря за Елиът.

— Той ли е казал на Морис да ме нападне?

— Не знам.

— Би могъл, знаеш го. Той ме мрази и в червата. Връзва се.

— Аз… мисля, че той ревнува от теб. Не му е никак приятно, че си толкова близък с Гренвил. Не му харесва, че Гренвил е толкова привързан към теб. И… — Погледнах към питието си, въртейки чашата си в ръце и изведнъж се почувствах нервна. — Има и нещо друго.

— От изражението ти човек може да си помисли, че си убила някого. Какво е?

— Ами… бюрото. Бюрото долу в твоята работилница. Видях го онази сутрин, когато ти говореше по телефона.

— Да, много се учудих, като избяга така внезапно, галопирайки на дъжда. Какво за това бюро?

— Бюрото и столът Чипъндейл. Те са от Боскарва.

— Да, знам.

Хладнокръвието му ме шокира.

— Не си ги взел ти, нали, Джос?

— Да ги взема? Не, не съм ги взел. Купих ги.

— От кого?

— От един човек, който има антикварен магазин зад Форбърн. Бях на една разпродажба преди месец и се отбих да го видя на връщане. Видях стола и бюрото в магазина му. Дотогава вече познавах добре мебелите на Гренвил и разбрах, че са от Боскарва.

— Но кой ги е взел?

— Съжалявам, че трябва да нараня твоята невинност, но е бил твоят братовчед Елиът.

— Но Елиът не знаеше нищо за тях.

— Елиът със сигурност е знаел. Те бяха в едно от таванските помещения, доколкото си спомням, и вероятно си е помислил, че няма да се усети липсата им.

— Но защо?

— Това вече е като игра на въпроси и отговори. Защото Елиът, моя любов, мое скъпо дете, е потънал до шията в дългове. Преди всичко гаражът му е финансиран от Ърнест Педлоу, и то с огромна сума, а бизнесът му губи пари постоянно през последните дванайсет месеца. Бог знае каква полза могат да имат петдесет паунда за Елиът, просто капка в морето, но вероятно се е нуждаел от малко пари в брой, за да плати някоя сметка или да заложи на кон, или нещо друго… Не знам. Казано между нас, аз не мисля, че той може да управлява собствен бизнес. По-добре да работи за някой друг човек и да взема редовна заплата. Вероятно някоя вечер, когато седите на чашка в Боскарва, можеш да опиташ да го убедиш.

— Сарказмът не ти прилича.

— Знам, но Елиът ме вбесява. Винаги го прави.

Почувствах смътно, че трябва да защитя Елиът и да го оправдая.

— В известен смисъл той мисли, че Боскарва и всичко в нея му принадлежи. Може би не го е чувствал като… кражба?

— Кога разбраха, че тези неща липсват?

— Преди два дни. Разбираш ли, това бюро е принадлежало на майка ми. Сега принадлежи на мен. И затова започнахме да го търсим.

— За нещастие на Елиът.

— Да.

— Предполагам Елиът е казал, че аз съм ги взел.

— Да — признах аз нещастно.

— Какво каза Гренвил?

— Каза, че ти никога не би направил подобно нещо.

— И е имало огромен скандал.

— Да.

Джос въздъхна дълбоко. Замълчахме. Стаята отново изстина, огънят започна да угасва. Станах, за да пъхна още дърва в него, но Джос ме спря.

— Остави го — каза ми той.

Погледнах го изненадано. Той довърши питието си, остави празната си чаша на пода до себе си, отметна одеялото и започна внимателно да се измъква от леглото.

— Джос, ти не бива…

Бързо отидох до него, но той ме отблъсна леко и бавно, с безкрайно внимание се изправи на крака. След като стана, ми се ухили триумфално, с особен поглед, насинен и натъртен, увит в превръзки, със смачкани и изцапани джинси.

— На бой! — каза той.

— Джос, какво смяташ да правиш?

— Ако ми намериш риза и чифт обувки, аз ще се облека. После ще слезем долу, ще се качим в пикапа и ще отидем до Боскарва.

— Но ти не можеш да шофираш в това състояние.

— Мога да правя всичко, което си поискам — каза ми той и аз му вярвах. — Сега ми намери дрехи и спри да възразяваш.

Той дори не ми позволи да взема колата на Моли.

— Ще я оставим там, няма да има проблеми. Някой ще дойде да я вземе сутринта.

Пикапът му бе паркиран зад ъгъла, в една тясна уличка. Влязохме вътре, той запали двигателя и даде на заден, а аз му давах указания, защото беше твърде схванат, за да си обърне главата. Тръгнахме през града, по улиците, които вече ми бяха познати, през кръстовищата, а после нагоре по хълма.

Стоях, взирах се напред, с ръце стиснати плътно в скута си. Знаех, че има и нещо друго, за което трябва да говорим. И трябваше да бъде сега, преди да стигнем до Боскарва.

И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, явно безкрайно доволен от живота, Джос запя.

Първият път, когато видях лицето ти

Помислих, че слънцето изгря в очите ти.

А луната и звездите…

— Джос.

— Какво има сега?

— Има и нещо друго.

Той звучеше шокирано.

— Не и още един скелет в гардероба!

— Не се шегувай.

— Извинявай. Какво е то?

Преглътнах някаква странна бучка в задната част на гърлото ми.

— София.

— Какво за София?

— Гренвил ми даде ключа от ателието, за да си избера една картина и да я взема в Лондон. Намерих един портрет на София. Истински, с лице. И Елиът дойде с мен и също го видя.

Последва дълго мълчание. Погледнах към Джос, но профилът му беше като от камък, съсредоточен само върху пътя отпред.

— Разбирам — каза той накрая.

— Тя изглежда досущ като теб. Или ти изглеждаш досущ като нея.

— Съвсем естествено. Тя е моя баба.

— Да, помислих, че вероятно е така.

— Значи портретът е в ателието?

— А… А ти, затова ли си дошъл да живееш в Порткерис?

— Да. Гренвил и баща ми го уредиха помежду си. Гренвил вложи половината капитал в магазина ми.

— Баща ти?

— Ти го познаваш. Тристрам Нолан Гарднър. Той притежава антикварния магазин, на Ню Кингс Роуд. Купи онези столове от него. Ако си спомняш?

— И той разбра от чека ми, че се наричам Ребека Бейлис?

— Точно така е. И откри, чрез хитри въпроси и точни отговори, че ти си внучката на Гренвил. Точно така е. И разбра, че ще хванеш влака за Корнуол миналия понеделник. Точно така е.

— Значи той ти е позвънил и ти е казал да ме посрещнеш на влака?

— Точно така е.

— Но защо?

— Защото е съпричастен. Защото е помислил, че изглеждаш объркана и уязвима. Защото искаше да те държа под око.

— Все още не разбирам.

— Знаеш ли нещо? — каза Джос. — Много те обичам.

— Защото съм глупава?

— Не. А защото си невероятно невинна. София не е била само модел на Гренвил, тя му е била и любовница. Баща ми е роден в началото на тяхната връзка, дълго преди майка ти да се появи. Накрая София се е омъжила за един неин стар приятел, когото познавала от детинство, но никога не е имала други деца.

— Значи Тристрам…

— Тристрам е син на Гренвил. А Гренвил е и мой дядо. И сега аз ще се оженя за моята полубратовчедка.

— Петифър ми каза, че София не означавала нищо за Гренвил. Тя била просто едно момиче, което е работило за него.

— Ако трябва да предпази Гренвил, Петифър ще се закълне, че черното е бяло.

— Да, предполагам, че ще го направи. Но Гренвил в яда си не беше толкова дискретен. Каза: „Ти не си единственият ми внук“.

— Гренвил е казал това? — попита Джос.

— Да, на Елиът. А Елиът помисли, че той има предвид мен.

Стигнахме до върха на хълма. Светлините на града останаха зад нас. Нататък, зад прегърбените силуети на жилищния комплекс на Ърнест Педлоу, се простираше тъмното крайбрежие, осеяно с миниатюрни светлинки на случайни ферми, а зад тях се бе ширнало огромното тъмно море.

— Май не си спомням да си ме молил да се омъжа за теб — казах аз.

Малкият пикап подскачаше и се люлееше по алеята към Боскарва.

— Не ме бива много, когато трябва да моля хората за разни неща — каза Джос. Той свали едната си ръка от волана и я сложи върху моята. — Обикновено просто им го казвам.

И както и първия път Петифър излезе да ни посрещне. Веднага щом Джос изключи двигателя на пикапа, лампата в салона се включи и Петифър отвори вратата, сякаш инстинктивно бе разбрал, че сме на пътя.

Той видя как Джос отваря вратата на колата и се измъква навън, с очевиден дискомфорт и болка. Видя и лицето му.

— За бога, какво ти се е случило?

— Имахме някои разногласия с нашия стар приятел Морис Таткомб. Вероятно не бих изглеждал така, ако не беше довел трима от своите приятелчета със себе си.

— Ти добре ли си?

— Да, чудесно. Няма никакви счупени кости. Хайде, да влизаме.

Влязохме вътре и Петифър затвори вратата.

— Радвам се да те видя, Джос, и това е самата истина. Ние имахме тук една доста щекотлива ситуация, ще знаете.

— Гренвил добре ли е?

— Да, много добре. Той още е горе, в хола, и чака Ребека да се върне у дома.

— А Елиът?

— Излезе.

— Я по-добре да ни разкажеш — каза Джос.

Настанихме се около масата в кухнята.

— След като Ребека излезе, Елиът отиде в ателието и се върна с портрета на София. Този, който търсехме, Джос. Този, който така и не намерихме.

— Не разбирам — казах аз.

Джос обясни.

— Петифър беше наясно, че София е моя баба, но никой друг не знаеше. Никой друг не я помнеше. Било е много отдавна. Гренвил искаше да си остане така.

— Но защо има само един портрет на София, на който е изобразено лицето й? Сигурно Гренвил я е рисувал много пъти. Какво се е случило с другите портрети?

Последва пауза, през която Джос и Петифър се гледаха. Сега бе ред на Петифър да обясни и той го направи много тактично.

— Заради старата госпожа Бейлис. Тя ревнуваше от София… не защото имаше някаква представа за истината…, а защото София беше част от другия живот на Командира, от живота, за който госпожа Бейлис нямаше време.

— Имате предвид рисуването.

— Тя не искаше да има нищо общо със София, не повече от едно „добро утро“, ако се случеше да я срещне в града. Командира разбираше това и не искаше да я разстройва, затова изпращаше всички портрети на София по разни краища на страната… всички, с изключение на този, който вие намерихте. Знаехме, че е тук някъде, и двамата с Джос прекарахме цял един ден в търсенето му, но така и не го открихме.

— Какво щяхте да направите, ако го бяхте намерили?

— Нищо. Просто не искахме някой друг да го открие.

— Не виждам защо това е било толкова важно.

— Гренвил не искаше никой да знае какво се е случило между него и София — каза Джос. — Не че се срамуваше, защото той наистина я е обичал много. И след смъртта му вече нямаше да има значение, тогава нямаше да го е грижа кой ще знае. Но той е горд и е живял живота си по някакви стандарти. Ние може и да си мислим, че те са старомодни, но така или иначе, те са си негови. Това има ли значение за теб?

— Да, предполагам, че да.

— Младите хора сега — тежко каза Петифър — говорят за общество, в което всичко е позволено, сякаш е нещо, което те са измислили. Но то не е ново. Така си е откак свят светува, само че по времето на Командира нещата са се вършили с малко повече дискретност.

Приехме това смирено. После Джос каза:

— Май се отплеснахме. Петифър ни разказваше за Елиът — каза Джос.

Петифър се върна към темата.

— Да, да. И така, Елиът буквално нахлу в хола, а аз го следвах по петите. Отиде право до полицата на камината и тръсна портрета там, до другата картина. Командира не каза и дума. А Елиът попита „Какво общо има това с Джос Гарднър?“. После Командира му каза. Каза му всичко. Много тихо и с много достойнство. И госпожа Роджър беше там и за малко щеше да припадне. Каза, че през всички тези години Командира ги е мамил, като е оставил Елиът да си мисли, че е единственият му внук и че ще получи Боскарва, след като той умре. Командира заяви, че никога не е казвал подобно нещо, че всичко това са предположения и че те просто са си направили сметките без кръчмаря. После Елиът каза: „Вероятно сега можем да научим какви са ти плановете“, но Командира отвърна, че това си е негова работа, и беше напълно прав, че е така.

Тази защитна реч на Петифър бе придружена с думкане на юмрук по масата.

— И какво направи Елиът?

— Елиът каза, че в такъв случай той си измива ръцете от цялата тази работа с нас… имаше предвид, семейството, разбира се…, че той има свои собствени планове и е благодарен, че се е отървал от нас. След това взе някакви документи и едно куфарче, облече си палтото, свирна на кучето си и излезе от къщата. Чухме колата му да бръмчи по алеята и това беше краят.

— Къде е отишъл?

— В Хай Крос, предполагам.

— А Моли?

— Тя се залива в сълзи, все плаче и плаче… опитала се да не му позволи да направи нещо глупаво, така каза. Молила го да остане. Нахвърли се на Командира и му каза, че всичко е по негова вина. Но разбира се, не можеше да направи нищо, за да спре Елиът. Няма какво да направиш, за да спреш възрастен мъж да напусне една къща, дори и ако си му майка.

Разкъсвах се от съжаление и съчувствие към Моли.

— Къде е тя сега?

— Горе в стаята си — добави рязко. — Занесох й поднос с чай и я заварих на тоалетката й като някаква издялана от камък статуя.

Бях доволна, че не съм била тук. Всичко звучеше много драматично. Станах. Клетата Моли.

— Ще се кача горе да поговоря с нея.

— А аз — каза Джос — ще отида да видя Гренвил.

— Кажи му, че след няколко минути и аз ще дойда.

Открих Моли, пребледняла и оцапана със сълзи, все още застанала пред тоалетката си. Това беше типично за нея. Дори и най-крайната скръб не можеше да я накара да се хвърли в леглото. Та нали щеше да му намачка покривката! Като влязох в стаята, тя вдигна поглед и отражението й бе трикратно отразено в тройното й огледало. За пръв път си помислих, че тя изглежда на годините си.

— Добре ли си?

Тя погледна надолу, мачкайки на топка мокра кърпичка в пръстите си. Отидох при нея.

— Петифър ми разказа. Много съжалявам.

— Това е ужасно нечестно. Гренвил никога не е харесвал Елиът, все негодуваше срещу него, което беше необичайно. И разбира се, сега вече знаем защо. Той винаги се е опитвал да управлява живота на Елиът и да застава между мен и сина ми. Каквото и да направех за Елиът, все беше погрешно.

Коленичих до нея и я прегърнах.

— Наистина, аз съм убедена, че го е правил с добри намерения. Не можеш ли и ти да го повярваш?

— Не знам дори къде отиде. Не ми каза. Дори не каза довиждане.

Осъзнах, че тя е много по-притеснена от внезапното заминаване на Елиът, отколкото от разкритията за Джос. Това беше по-добре, защото поне за Елиът можех да я успокоя. Но нямаше нищо, което да направя по отношение на Джос.

— Мисля — казах й аз — че Елиът може би е заминал за Бирмингам.

Тя ме изгледа ужасено.

— Бирмингам!?

— Там има един човек, който иска да му даде работа. Елиът ми каза. Има нещо общо със старите коли. Изглежда той мисли, че това ще е доста интересно.

— Но аз не мога да отида да живея в Бирмингам.

— О, Моли, не е и нужно. Елиът може да се справя и сам. Остави го да си отиде. Дай му шанс да си създаде свой собствен живот.

— Но ние никога не сме се разделяли.

— Тогава вероятно е време да заживеете отделно. Ти си имаш твоята къща в Хай Крос, градината ти, приятелите ти.

— Не мога да оставя Боскарва. Не мога да оставя Андреа. Не мога да оставя Гренвил.

— Напротив, можеш. А аз мисля, че Андреа трябва да се върне в Лондон, при родителите си. Ти направи всичко каквото можа за нея, но тя е нещастна тук. Заради това се случи всичко, защото тя е нещастна и самотна. А що се отнася до Гренвил, аз ще остана с него.

 

 

Най-сетне слязох долу, носейки подноса с чая. Отидох в кухнята и го поставих на масата. Петифър бе приседнал там и ме погледна над ръба на вечерния вестник.

— Как е тя? — попита той.

— Вече е добре. Съгласи се Андреа да се прибере у дома, в Лондон. А тя ще се върне в Хай Крос.

— Тя винаги е искала точно това. А вие?

— Аз оставам тук. Ако нямате нищо против?

Хладен проблясък на удовлетворение прекоси лицето на Петифър, най-близкото до израз на радост. Нямаше нужда да ми казва нищо. Разбрахме се много добре.

Петифър отгърна вестника си.

— Те са в хола — каза ми той. — Чакат ви.

И отиде на спортната страница.

Отидох в хола и ги заварих там, с гръб към двата портрета на София в нейната бяла рокля, Джос, застанал до огъня, а Гренвил, в неговия дълбок стол. Погледнаха ме, като влязох, дългокракият млад мъж с непоносимите черни очи, и възрастният, твърде уморен, за да се изправи. И аз отидох при тях, при двамата най-скъпи на сърцето ми хора.