Розамунде Пилхер
Бурен ден (2)

2.

Прочетох отново писмото, после отново. Крехките страници шумоляха в ръцете ми. Все още бях там, седнала на бюрото му, когато Стивън слезе долу да ме търси. Обърнах се да го погледна над рамо.

— Какво става? — попита той, като видя лицето ми. Опитах се да му кажа, но не можах. Вместо това му подадох писмото и докато той го четеше, аз седях с лакти, опрени на неговото бюро, хапейки ноктите си, огорчена и ядосана, и се борех с ужасната си тревога.

Той бързо свърши с четенето и пусна писмото на бюрото между нас.

— Знаеше ли, че е болна?

Поклатих глава.

— Кога за последно си я чувала?

— Преди четири или пет месеца. Тя никога не пише писма. — Погледнах към него, ядосана, задушена от огромната буца в гърлото ми. — Написано е преди цял месец! Това писмо е стояло в стария ми апартамент и никой не си е дал труда да ми го изпрати. Може би вече е мъртва, а аз така и не отидох при нея, и тя вероятно си е помислила, че просто изобщо не ме е грижа.

— Ако е починала — каза Стивън — със сигурност щяхме да научим. Хайде, не плачи сега, няма време за сълзи. Това, което трябва да направим, е да те изпратим в Ибиса по най-бързия начин и да уведомим — той погледна отново писмото — господин Педерсен за пристигането ти. Нищо друго няма значение.

— Не мога да отида — казах аз и устата ми се изкриви, а долната ми устна затрепери, сякаш отново бях на десет години.

— Защо не можеш да отидеш?

— Защото нямам достатъчно пари за билет.

— О, скъпа, остави на мен това.

— Но аз не мога да ти позволя да…

— Да, можеш, и ако се инатиш, ще ми върнеш парите през следващите пет години, но ще ти наложа лихва, ако това ще те направи по-щастлива, а сега, за Бога, не го споменавай отново. — Той вече бе посегнал към телефонния указател, проявявайки експедитивност, която изобщо не бе в стила му. — Имаш ли паспорт? И никой няма да те спре заради някоя имунизация за шарка или някаква друга досада? Ало? „Бритиш Еъруейз“? Искам да направя резервация за първия полет до Ибиса. — Той ми се усмихна, докато аз все още се борех със сълзите и яда си, но вече се чувствах малко по-добре. Няма нищо по-хубаво от голям и добър мъж, който да поеме контрола във времена на емоционален стрес. Той взе молив, дръпна лист хартия пред себе си и започна да записва. — Да. Кога? Добре. Може ли да получим резервация, моля? Госпожица Ребека Бейлис. А в колко часа пристига в Ибиса? — Той остави слушалката и провери с голяма доза удовлетворение нечетливите завъртулки, които беше надраскал.

— Е, готово. Летиш утре сутрин, сменяш самолета в Палма и пристигаш в Ибиса около седем и половина. Аз ще те закарам до летището. Не, не започвай пак да спориш, няма да се почувствам щастлив, ако не те видя наистина да влизаш в самолета. А сега да телеграфираме на господин Ото Педерсен. — Той вдигна отново писмото. — До Вила Маргарета, Санта Катарина, и да го уведомим, че пристигаш. — Стивън ми се усмихна с такава ободрителна увереност, че аз внезапно се изпълних с надежда.

— Никога не бих могла да ти се отблагодаря — казах аз.

— Никога не бих го поискал — каза Стивън. — Това е най-малкото, което мога да направя.

 

 

Летях на следващия ден в самолет, наполовина пълен с туристи, тръгнали с надеждата да прекарат зимната си ваканция на топло. Те дори носеха сламени шапки за предполагаемото палещо слънце и когато излязоха навън под ситния ръмеж в Палма, лицата им бяха леко разочаровани, но и решително весели, сякаш със сигурност утре времето щеше да е по-хубаво.

Дъждът изобщо не спря през всичките четири часа, докато чаках в транзитната зала, и когато излетяхме от Палма, самолетът се друсаше заради плътните дъждовни облаци. Но щом се издигнахме над тях и се насочихме към морето, времето се оправи. Облаците изтъняха и се разкъсаха, разкривайки вечерното небе, обагрено в тюркоазно синьо, а далеч отдолу набръчканото море бе нашарено от ивиците розова светлина на залязващото слънце.

Когато кацнахме, вече беше тъмно. Тъмно и мокро. Като минахме по подвижната стълба под осеяното с ярки южни звезди небе, се долавяше само миризма на петрол, но докато вървях по пистата към светлините на терминала, усетих лек нежен вятър в лицето си. Беше топъл, ухаеше на бор и ми навяваше спомени за многото летни ваканции, които бях прекарала в чужбина.

В този неактивен туристически сезон самолетът отново не беше пълен. Не ми отне много време да мина през митницата и имиграционните, и след като ми подпечатаха паспорта, си взех куфара и влязох в залата за пристигащи пътници.

Там бяха обичайните малки групички чакащи хора, стоящи прави наоколо или седящи, свити апатично на дълги пластмасови скамейки. Спрях и се огледах край себе си, очаквайки Ото да ме забележи, но не можах да видя никой, който да изглежда поне малко като шведски писател, дошъл да ме посрещне. После един мъж се извърна от вестникарската будка. Очите ни се срещнаха през пространството, той сгъна вестника и тръгна към мен, пъхайки го в джоба на сакото си, сякаш повече нямаше да има нужда от него. Беше висок и слаб, с коса, която беше или руса или бяла — невъзможно бе да се разбере на ярката безлична електрическа светлина. Преди да стигне до средата на полирания под, аз се усмихнах колебливо и докато приближаваше, той изрече името ми — Ребека? — с въпросителна интонация, все още не напълно сигурен, че това бях аз.

— Да.

— Аз съм Ото Педерсен.

Стиснахме си ръцете и той направи лек официален поклон. Едва сега видях, че косата му беше съвсем светлоруса, започнала да посивява, а лицето му бе силно загоряло, с тънки и кокалести черти, със суха кожа, осеяна с фини бръчици от дългото излагане на слънце. Очите му бяха много светли и по-скоро сиви, отколкото сини. Беше облечен в поло пуловер и бежов костюм с множество външни джобове като на куртка за сафари, с отпуснат колан с висяща катарама. Миришеше на афтършейв и изглеждаше толкова чист, сякаш е бил топнат в белина.

След като се открихме, се оказа, че е трудно да намерим какво да си кажем. И двамата бяхме объркани от обстоятелствата на нашата среща и аз осъзнах, че и Ото е също така несигурен в себе си, както и аз. Но той беше много цивилизован и възпитан и се справи със ситуацията, като взе куфара ми и ме попита това ли е всичкият ми багаж.

— Да, това е.

— Тогава, хайде да отидем до колата. Ако искате да изчакате на вратата, аз ще я докарам отпред и ще ви спестя ходенето.

— Ще дойда с вас.

— Тя е ей там, през пътя отсреща, на паркинга.

И ние тръгнахме заедно в тъмнината. Той ме отведе до полупразен паркинг, спря до голям черен мерцедес, отключи го и метна куфара ми на задната седалка. После ми отвори предната врата, за да вляза, преди да мине отпред и да се настани до мен, зад волана.

— Надявам се, че пътуването ви е минало добре — каза той учтиво, докато се отдалечавахме от терминала.

— В Палма малко друсаше. И трябваше да чакам четири часа.

— Да. Няма директни полети по това време на годината.

Аз преглътнах.

— Трябва да ви обясня защо не отговорих на писмото ви. Преместих се в нов апартамент и го получих едва вчера сутринта. Не ми го бяха препратили, разбирате ли. Беше толкова мило от ваша страна да ми пишете и сигурно сте се чудили защо изобщо не съм ви отговорила.

— Помислих си, че може да се е случило нещо подобно.

Английският му беше перфектен, само прецизните шведски гласни звуци издаваха произхода му, както и някаква формалност в начина, по който се изразяваше.

— Когато получих писмото ви, много се уплаших… че би могло да е твърде късно.

— Не — каза Ото. — Не е твърде късно.

Нещо в гласа му ме накара да го погледна. Профилът му беше като изрязан с нож на фона на жълтата светлина от подминаваните улични лампи, а изражението му беше неусмихнато и унило.

— Тя… умира ли? — попитах го.

— Да — отвърна Ото. — Да, умира.

— Какво й е?

— Рак на кръвта. Наричат го левкемия.

— От колко време е болна?

— От около една година. Но точно преди Коледа много се влоши. Докторът реши, че трябва да опитаме кръвопреливане и аз я заведох в болницата, за да го направим. Но нямаше полза, тъй като веднага щом я прибрах вкъщи, получи много лошо кървене от носа, и затова трябваше да дойде линейка и да я откара обратно в болницата. Беше там по Коледа и след това й позволиха да се прибере у дома. Тогава ви писах.

— Иска ми се да бях получила писмото навреме. Тя знае ли, че идвам?

— Не, не съм й казал. Вие знаете колко много обича изненадите, но точно толкова мрази и да бъде разочарована. Мислех, че има възможност нещо да се обърка и да не се качите на самолета. — Той се усмихна сдържано. — Но, естествено, вие успяхте.

Спряхме на един кръстопът, за да изчакаме някаква каруца да премине пред нас. Краката на мулето вдигаха приятен шум по прашния път, а на края й се поклащаше един фенер. Ото се възползва от паузата, за да измъкне една пурета от джоба на гърдите на якето си и я запали със запалката от таблото. Каруцата премина и ние продължихме.

— От колко отдавна не сте виждали майка си?

— От две години.

— Подгответе се за голяма промяна. Опасявам се, че ще бъдете шокирана, но не бива да допускате да го забележи. Тя все още е много суетна.

— Познавате я толкова добре.

— Но разбира се.

Много исках да го попитам дали я обича. Въпросът бе на върха на езика ми, но осъзнах, че на този етап от нашето запознанство ще бъде много безочливо да питам за такива интимни и лични неща. Освен това какво значение имаше? Той я бе срещнал и бе пожелал да бъде с нея, беше й дал дом и сега, когато беше толкова болна, се грижеше за нея по своя си очевидно неемоционален начин. Ако това не беше любов, тогава кое беше?

След малко ние започнахме да говорим за други неща. Аз го попитах от колко време живее на острова и той каза пет години. Дошъл първо с една яхта и харесал мястото, затова на следващата година се върнал, за да си купи къща и да се установи тук.

— Вие сте писател…

— Да, но съм също и професор по история.

— Пишете ли исторически книги?

— Да, написал съм няколко. В момента работя върху тема, свързана с мавританската окупация на тези острови и на Южна Испания.

Бях много впечатлена. Доколкото си спомнях, никой от предишните любовници на майка ми не беше ни на йота интелектуалец.

— Колко далече е къщата ви?

— Оттук — на около пет мили. Селцето Санта Катарина беше много запазено, когато за пръв път дойдох тук. Сега обаче са в ход големи хотелски строежи и се боя, че това ще го развали като останалата част от острова. Не, неправилно казано. Като някои части от острова. Все още има възможност напълно да се изолираш, ако знаеш къде да отидеш и ако имаш кола или може би моторна лодка.

В колата беше топло и аз спуснах прозореца. Мекият нощен въздух обвя лицето ми и аз видях, че вече сме във вътрешността и минаваме покрай маслинови горички. Тук-там проблясващата светлина на случайна фермерска къща просветваше зад някоя бодлива дива круша.

— Радвам се, че е била тук — казах аз. — Имам предвид, радвам се, че ако е толкова болна и ще умре, ще е на такова място, на юг, с топло слънце и боров аромат.

— Да — каза Ото, с все така прецизния си акцент. — Мисля, че тук тя беше много щастлива.

Пътувахме в мълчание, пътят беше празен, телеграфните стълбове се втурваха да посрещнат светлините на колата. Видях, че сега се движим успоредно на морето, което се простираше до невидимия тъмен хоризонт, тук-там нашарено от светлините на рибарски лодки. Скоро пред нас се появи и мъждукащият силует на едно селце. Минахме покрай знака Санта Катарина и поехме по главната улица. Въздухът бе изпълнен с мирис на лук, зехтин и печено месо. От отворените врати се носеше музика на фламенко и се спускаше буйно върху нас, тъмни лица с разсеяно любопитство се обръщаха да ни изгледат, докато ги подминавахме. Скоро оставихме селцето зад себе си и се впуснахме в тъмнината, която се простираше пред нас, но трябваше да забавим веднага, за да вземем острия стръмен вираж, който водеше в тясна поляна между овощна градина от бадемови дръвчета. Светлините пронизваха мрака и аз видях отпред една вила, бяла и кубична, прорязана от малки, закрити прозорци, а на голямата обкована предна врата се полюляваше фенер.

Ото спря колата и изключи двигателя. Излязохме от нея, той взе куфара ми от задната седалка и ме поведе по чакълена пътечка. Отвори вратата и застана встрани, за да вляза преди него.

Озовахме се във вестибюл, осветен от полилей от ковано желязо, обзаведен с дълго канапе, покрито със светло одеяло. До вратата имаше висока синя делва със синьо-бели шарки, съдържаща колекция от бастунчета с дръжки от слонова кост и чадъри за слънце. Докато Ото затваряше вратата, пред нас се отвори друга врата и се появи една дребна, тъмнокоса жена, с розова престилка и плоски, износени чехли.

— Сеньор.

— Мария.

Тя се усмихна, показвайки няколко златни зъба. Той й говореше на испански, зададе й някакъв въпрос, на който тя отговори, а после се обърна към мен, за да ми я представи.

— Това е Мария, тя се грижи за нас. Казах й коя сте.

Протегнах ръка, Мария я пое и се запознахме с усмивки и приятелско кимане. После тя се обърна към Ото и му каза още нещо. Той й подаде куфара ми и тя се оттегли.

— Майка ви е поспала малко, но сега е будна — каза Ото. — Дайте да ви взема палтото.

Аз го разкопчах, той ми помогна да го сваля и го метна в края на дивана. После отиде до една друга врата и ми махна да го последвам. Направих го и изведнъж се почувствах нервна и уплашена от това, което можех да открия.

Помещението, в което ме въведе, беше холът на къщата. Дълга стая с нисък таван, боядисана в бяло като всичко останало, обзаведена с приятна смесица от модерен скандинавски и старинен испански стил. Теракотеният под беше покрит с килими, имаше много книги и картини, а в центъра на помещението бе поставена кръгла маса, привлекателна и подканваща със спретнато подредените си списания и вестници.

Една цепеница гореше в огромна каменна камина, а пред нея беше разположено легло с ниска масичка до него, на която имаше чаша с вода и кана, няколко стръка здравец в саксия, няколко книги и включен лампион.

Този лампион и проблясъците на пламъците подсигуряваха единствената светлина в стаята, но от вратата успях да видя тънкото тяло, свито под розовите одеяла и измършавялата ръка, която се протегна, когато Ото пристъпи напред, за да застане до камината.

— Скъпи — каза тя.

— Лиса. — Той пое ръката й и я целуна.

— Всъщност не се забави много.

— Мария каза, че си заспала. Готова ли си за посетител?

— Посетител? — гласът й беше остарял. — Кой?

Ото ме погледна и аз пристъпих, за да застана до него.

— Това съм аз — казах й. — Ребека.

— Ребека! Мило дете. О, каква радост! Колко забавно!

Тя протегна двете си ръце към мен и аз коленичих до леглото, за да я целуна. Тялото й беше като въздушно, толкова бе отслабнала. Когато докоснах бузите й, ги усетих като хартия под устните си. Все едно целувах лист, който отдавна е бил откъснат от вятъра от родното си дърво.

— Но какво правиш тук? — Тя погледна над рамото ми към Ото и отново към мен и се престори, че се мръщи. — Да не би ти да си й казал да дойде?

— Помислих, че ще ти е приятно да я видиш — каза Ото. — Реших, че това ще те ободри.

— Но скъпи, защо не ми каза?

Аз се усмихнах.

— Искахме да бъде изненада.

— Но аз бих искала да знам, защото щях да очаквам с нетърпение да те видя. Именно така си мислим винаги преди Коледа. Половината от удоволствието е очакването. — Тя ме пусна и аз седнах на петите си. — Ще останеш ли?

— Да, за някой и друг ден.

— О, това е страхотно! Ще можем да си поклюкарстваме на воля. Ото, Мария знае ли, че тя ще остане?

— Разбира се.

— А каква ще е вечерята днес?

— Всичко е уредено… ще вечеряме заедно тук, само тримата.

— Е, нека направим нещо сега. Да си пийнем малко. Има ли някакво шампанско?

Ото се усмихна.

— Мисля, че мога да намеря бутилка. Всъщност, май се сетих да сложа в лед една, за всеки случай.

— О, колко си съобразителен, скъпи!

— Да я донеса ли сега?

— Моля те, скъпи.

Тя плъзна ръката си в моята. Все едно че хванах пилешко кокалче.

— И ще пием за това, че сме заедно.

Той излезе да донесе шампанското и ние останахме сами. Аз намерих един малък стол и го дръпнах до леглото й, за да седна близо до нея. Двете се гледахме, а тя не можеше да спре да се усмихва. Заслепяващата й усмивка и искрящите тъмни очи си бяха същите, а също и тъмната коса, която лъщеше като политура върху снежнобялата калъфка на възглавницата. Иначе целият й вид беше ужасяващ. Никога досега не бях виждала човек, който да е толкова слаб и все още да е жив. И за да стане още по-нереално, тя не беше бледа и безцветна, а доста загоряла, сякаш все още прекарваше повечето си дни, излежавайки се на слънце. Но беше извънредно развълнувана. И явно не можеше да спре да говори.

— Толкова е сладко от страна на скъпия ми Ото, че е разбрал колко много бих искала да те видя. Лошото е, че тъкмо сега съм много отегчителна, не ми се прави нищо и той би трябвало да изчака, докато се почувствам по-добре. Тогава можехме да се забавляваме повече заедно, щяхме да ходим да плуваме, да излизаме с лодка, да си правим пикници и разни други такива неща.

— Мога да дойда отново — казах й аз.

— Да, разбира се, че можеш. — Тя докосна лицето ми с ръце, сякаш се нуждаеше от този контакт, за да се увери, че наистина съм тук. — Изглеждаш страхотно, с тези огромни сиви очи и тази царевично руса коса. Царевична ли е или златна? И много ми харесва начинът, по който я носиш. — Ръката й се спусна по плитката ми, която бе паднала отпред като въже над дясното ми рамо. — С нея изглеждаш като излязла от приказка, сещаш се, онези старомодни книжки с магически картинки. Много си хубава.

Аз поклатих глава.

— Не, не съм.

— Е, но изглеждаш така, а това е по-важно. Скъпа, а с какво се занимаваш? От векове не съм ти писала, нито съм получавала някакви вести от теб. Чия е вината за това? Моя, предполагам, аз съм безнадеждна в писането на писма.

Разказах й за книжарницата и за новия си апартамент. Тя очевидно много се развесели от това.

— Каква забавна личност си ти, свила си малко гнезденце само за себе си, без да имаш с кого да го споделиш. Не си ли срещнала още някого, за когото да искаш да се ожениш?

— Не. Няма никой, който да иска да се ожени за мен.

Тя погледна закачливо.

— А мъжа, за когото работиш?

— Той е женен, има очарователна съпруга и цяла сюрия деца.

Тя се изкиска.

— Това никога не ми е пречило. О, скъпа, каква ужасна майка съм била, като те влачех насам-натам по този кошмарен начин. Цяло чудо е, че не си насъбрала най-ужасната колекция неврози или мании, или каквото там го наричат тези дни. Но ти явно нямаш нищо подобно, затова всичко май е излязло на добре в крайна сметка.

— Разбира се, че всичко е добре. Просто пораснах с отворени очи, а това никак не е лошо нещо — казах й аз и добавих: — Ото ми хареса.

— Не е ли божествен? Толкова коректен, толкова пунктуален и северняшки. И толкова блестящо интелигентен… И какъв късмет е, че не иска и от мен да съм интелигентна! Просто му харесва да го разсмивам.

Някъде в средата на кухнята часовник удари седем и при последния удар Ото се върна в стаята, носейки поднос с бутилка шампанско в кофичка с лед и три стъклени чаши. Ние го наблюдавахме, докато той с експертно движение освободи тапата и разля златното пенесто вино в трите чаши. Взехме по една от тях, вдигнахме ги и се усмихнахме на нашето импровизирано парти. Майка ми каза:

— Да пием за нас тримата и за щастливите времена. Ах, наистина е възхитително, толкова е забавно!

По-късно Ото ми показа стаята, в която щях да спя. Тя беше просто луксозна или луксозно проста, не можех да реша точно кое от двете. До нея имаше и баня и аз си взех душ, преоблякох се в панталони и копринена риза, изчетках си косата и я сплетох наново, после се върнах в хола. Заварих Ото и майка ми да ме чакат. Ото също се беше преоблякъл за вечерята, а майка ми носеше нов нощен халат в светлосиньо, с копринен шал, избродиран с розови рози, метнат на коленете й, а дългите му ресни се стелеха по пода. Пийнахме по още една чаша и Мария сервира вечерята на ниската масичка до камината. Майка ми изобщо не спираше да говори — все за старите времена, когато съм израствала, и аз си мислех, че Ото ще бъде шокиран, но напротив, той просто бе любопитен и много развеселен, и току задаваше въпроси и подканваше майка ми да ни разказва още и още.

— … А онази кошмарна ферма в Денбишър!… Ребека, помниш ли онази ужасна къща? Почти щяхме да умрем от студ и от пушека, който огънят вдигаше винаги когато го запалехме. Това беше Себастиян — обясни тя за сведение на Ото. — Всички ние мислехме, че ще стане прочут поет, но той не беше по-добър в писането на стихове, отколкото в отглеждането на овце. Всъщност може да се каже, че дори беше по-зле. А аз просто не можах да измисля как да го напусна, без да му нараня чувствата, а после за късмет Ребека пипна бронхит и ние получихме перфектното извинение.

— Но не и за късмет на Ребека — подхвърли Ото.

— Със сигурност и за нея беше късмет. Тя мразеше къщата повече и от мен. А той имаше едно ужасно куче, което все се канеше да я захапе. Скъпи, има ли още шампанско?

Тя не хапна почти нищо, но си пийваше чашка след чашка от леденото вино, докато Ото и аз се справяхме с вкусната вечеря на Мария, състояща се от четири блюда. Когато свършихме и чиниите бяха отнесени, майка ми помоли за малко музика, Ото пусна концерт на Брамс на грамофона и го остави да свири много тихичко. Майка ми просто продължи да говори, като играчка, която е пренавита и ще спре да се върти по пода едва когато се счупи.

След малко Ото каза, че има работа, извини се и излезе, като преди това зареди нови дърва в огъня и се увери, че имаме всичко, от което се нуждаем.

— Всяка вечер ли работи? — попитах я аз.

— Почти винаги. И сутрините. Той е много пунктуален човек. Мисля, че се разбираме толкова добре, защото сме напълно различни.

— Той те обожава — казах й аз.

— Да — отвърна майка ми, приемайки го за даденост. — А най-хубавото е, че никога не се опитва да ме превръща в друга личност, не иска да ме променя. Просто ме приема с цялото ми порочно поведение и сензационно минало. — Тя докосна отново плитката ми. — Пораснала си и си заприличала на баща си… Винаги съм си мислила, че приличаш на мен, но не е така, сега приличаш на него. Той беше много хубав.

— Хм, а аз дори не знам името му.

— Сам Белами. Но Бейлис е много по-хубаво име, не мислиш ли? Освен това така те имах само за себе си, винаги съм чувствала, че ти си само мое дете и ничие друго.

— Бих искала да ми разкажеш за него. Никога не си го правила.

— Има много малко за разказване. Той беше актьор и изглеждаше твърде хубаво, за да бъде описан.

— Но къде сте се запознали?

— Той дойде в Корнуол с театралната трупа „Съмър Сток“, за да поставят Шекспир на открито. Беше невероятно романтично, тъмни летни нощи и влажен, росен мирис на трева и онази божествена музика на Менделсон. Сам играеше Оберон.

През къщата прониква искряща светлина

от умиращия, дремещ огън.

Всеки елф и дух на фея

скачат леко като птици от трънака.

Беше истинска магия. И влюбването в Сам беше част от магията.

— А той беше ли влюбен в теб?

— И двамата мислехме, че е.

— Но ти си избягала и си се омъжила за него.

— Да. Но само защото родителите ми не ми оставиха избор.

— Не разбирам.

— Те не го харесаха. Не го одобряваха. Твърдяха, че съм прекалено млада. Майка ми каза защо не се оженя за някой приятен млад местен мъж, защо не се установя и не спра да се излагам. Ами ако се омъжех за актьор, какво щяха да кажат хората? Понякога си мислех, че всичко, за което я беше грижа, е какво ще кажат хората. Като че ли изобщо може да има значение какво ще каже някой.

Невероятно, но това беше първият път, когато я чувах да спомене майка си. И внимателно я подтикнах да продължи.

— Ти не я ли харесваше?

— О, скъпа, това беше много отдавна. Много ми е трудно да си спомня. Но тя ме смазваше и ме потискаше. Понякога чувствах, че се опитва да ме задуши с обществените условности. А Роджър беше убит и ми липсваше ужасно. Всичко щеше да е различно, ако Роджър беше там. — Тя се усмихна. — Той беше толкова мил. Даже прекалено мил. Истински ЖК от начало до край.

— Какво значи ЖК?

— Жертва на кучките. Винаги се влюбваше в най-невъзможното момиче. И накрая се ожени за една от тях. Малка блонди кукла, с кукленска коса и кукленски дръпнати сини очи. Майка ми мислеше, че тя е сладка! Аз не можех да я понасям.

— Как се казваше?

— Моли. — Тя направи красноречива физиономия, сякаш думата й горчеше.

Аз се разсмях.

— Не би могла да е чак толкоз лоша!

— Аз смятах, че е! Толкова влудяващо спретната. Винаги си чистеше дамската чанта или пъхаше дървени калъпи в обувките си, или стерилизираше бебешките играчки.

— Тя е имала бебе?

— Да, малко момченце. Клетото дете, тя настоя да го кръстят Елиът.

— Мисля, че е хубаво име.

— О, Ребека, отвратително е. — Явно беше, че каквото и да е правила Моли, не би могла да получи одобрението на майка ми. — Аз винаги съм съжалявала детето, което бе обременено с това ужасно име. Но то някак си му пасна, знаеш как е. А след като Роджър бе убит, клетото хлапе стана по-лошо от всякога, вечно висеше на врата на майка си и искаше лампата му да свети през нощта.

— Мисля, че си много лоша.

Тя се разсмя.

— Да, знам, и това не е по негова вина. Момчето вероятно се е превърнало в представителен млад мъж, стига майка му да му е дала възможност.

— Чудя се какво ли е станало с Моли?

— Не знам. Всъщност не ми и пука. — Майка ми винаги можеше да бъде невероятно безцеремонна и рязка. — Това е като сън. Като да си спомняш хора от сънищата. Или може би… — гласът й заглъхна — … може би е реално, а аз съм била сън.

Почувствах се некомфортно, защото това беше твърде близо до истината, която се опитвах да запазя в тайна, затова бързо смених темата.

— Родителите ти още ли са живи? — попитах я.

— Майка ми умря през онази Коледа, която прекарахме в Ню Йорк. Помниш ли тази Коледа? Студът и снегът, и всички магазини, пълни със звуци на Джингъл Белс? До края на онази Коледа чувствах, че никога няма да поискам да чуя тази проклета мелодия отново. Татко ми писа, но разбира се, писмото пристигна месеци по-късно, след като ме бе следвало през половината свят. А после беше наистина твърде късно да пиша и да казвам нещо. Освен това аз съм безнадеждна в писането на писма. Той вероятно си е помислил, че просто не ми пука.

— Изобщо ли не му писа?

— Не.

— И него ли не харесваше? — Положението ми изглеждаше доста окаяно.

— О, аз го обожавах. Той беше прекрасен. Изглеждаше страхотно добре, беше много привлекателен, страшно пламенен, суров и внушителен, чак да ти стане страшно. Беше художник. Казвала ли съм ти го някога?

Художник. Бях си представяла всичко друго, но не и художник.

— Не, никога не си ми го казвала.

— Е, ако беше получила поне малко образование, вероятно щеше да се сетиш. Гренвил Бейлис. Това нищо ли не ти говори?

Поклатих глава. Беше ужасно, че никога не бях чувала за моя прочут дядо.

— А защо би трябвало? — каза майка ми. — Никога не ме е бивало много в това да те влача по галерии или музеи. Като си помислиш, никога не ме е бивало в нищо. Цяло чудо е, че си станала такова прекрасно момиче, при положение че си отгледана на такава солидна диета от майчинско занемаряване.

— Как изглежда той?

— Кой?

— Баща ти.

— Ти как си го представяш?

Замислих се над въпроса и си представих Огъстъс Джон.

— Бохем, брадат, с лъвска грива.

— Не позна — каза майка ми. — Съвсем не е такъв. Започнал е кариерата си във Военноморския флот и това е оставило неизличим печат върху него. Разбираш ли, решил е да се отдаде на рисуването едва след като е навършил трийсет, зарязал е обещаващата си кариера и се е записал в Слейд^[1]. Това за малко не разбило сърцето на майка ми. А преместването в Корнуол и купуването на къща в Порткерис само е усложнило още повече нещата. Тя изобщо не му прости, че е бил толкова себичен, сигурна съм в това. На нея безкрайно й харесвало да се прави на кралица в Малта и вероятно си се е представяла като съпруга на главнокомандващ. Трябва да кажа, че той до последно не загуби стила, който в онези дни е бил известен като палубен маниер.

— Но ти не си се страхувала от него?

— Не. Аз го обичах.

— Тогава защо не си се прибрала у дома?

Лицето й се затвори.

— Не можех. Не бих могла. Изречени бяха ужасни неща, от всички нас. Старото негодувание и старите истини щяха да изкипят на повърхността заедно със заплахите и раздадените ултиматуми. А колкото повече ми се противопоставяха те, толкова по-решителна ставах аз и толкова по-невъзможно беше, когато времето дойде, да призная, че те бяха прави, а не аз, и че съм направила ужасна грешка. И ако се бях прибрала у дома, никога отново нямаше да си тръгна. Знаех го. И ти вече нямаше да принадлежиш на мен, а на твоите баба и дядо. Не бих могла да понеса това. Ти беше такова безценно малко бижу. — Тя ми се усмихна и добави замислено, тъжно и с копнеж: — А и ние много се забавлявахме, нали?

— Разбира се, че се забавлявахме!

— Искаше ми се да се върна. На няколко пъти за малко не го направих. Къщата ни беше толкова прекрасна. Нарича се Боскарва и беше почти като тази кубична вила, кацнала на хълма над морето. Когато Ото за първи път ме доведе тук, тя ми напомни за Боскарва. Но тук е топло и ветровете са леки, а там са диви и бурни, градината е осеяна като пчелен кошер с високи живи плетища, за да пазят цветните лехи от морските хали. Мисля, че майка ми най-много мразеше вятъра. Тя запечатваше всички прозорци, затваряше се вътре и играеше бридж с нейните приятели или бродираше.

— Вие правехте ли нещо заедно?

— Всъщност не.

— Но кой се грижеше за теб?

— Петифър. И госпожа Петифър.

— Кои са те?

— Петифър също е бил във флота. Той се грижеше за баща ми, лъскаше среброто и понякога караше колата. А госпожа Петифър готвеше. Не мога да ти опиша колко ми беше уютно с тях. Да седя до кухненската печка, докато правеха препечени филийки, и да слушам как вятърът трака по прозорците, да знам, че не може да проникне вътре… всичко това ме караше да се чувствам в пълна безопасност. И си предсказвахме бъдещето по чаените листенца. — Гласът й заглъхна, тя потъна в замъглените си спомени. После каза: — Не, това беше София.

— Коя е била София?

Тя не отговори. Взираше се в огъня, изражението й беше отнесено. Може би не ме беше чула. Накрая каза:

— Трябваше да се върна, след като майка ми умря. Беше гадно от моя страна да не се прибера… но аз никога не съм била свръхнадарена с това качество, което е известно като нравствена същност… Ей, знаеш ли, има някои неща в Боскарва, които са си мои.

— Какви неща?

— Спомням си за едно бюро. Малко, с чекмеджета встрани и капак, който се отваря. Мисля, че се нарича девънпортско. И няколко нефритени фигурки, които баща ми донесе у дома от Китай, и едно венецианско огледало. Всичките са мои. От друга страна, аз се местех толкова много, че те щяха да ми бъдат голямо неудобство. — Тя ме погледна, смръщвайки се леко. — Но за теб вероятно няма да са неудобство. Имаш ли някакви мебели в този твой апартамент?

— Не. Всъщност никакви.

— Тогава може би си струва да ги взема за теб. Те сигурно са още в Боскарва, ако къщата не е била продадена, изгоряла или нещо такова. Искаш ли да се опитам да ти ги взема?

— Повече от всичко. Не просто защото се нуждая от мебели, а защото са принадлежали на теб.

— О, скъпа, колко сладко! И колко забавно! Ти толкова много се стремиш към корени, а аз никога не съм могла да ги понасям. Винаги съм чувствала, че те просто ме приковават на едно място.

— А аз винаги съм чувствала, че те биха ми дали усещане за принадлежност.

— Ти принадлежиш на мен — каза тя.

Ние останахме да си говорим до ранните часове на утрото. Около полунощ тя ме помоли да напълня каната й с вода и аз намерих пътя до празната кухня и го направих, после осъзнах, че Ото от деликатност вероятно тихомълком се е оттеглил в спалнята си, за да можем ние да останем насаме. И когато най-сетне гласът й се умори и думите й започнаха да се влачат в мъглявината на изтощението, аз казах, че много ми се спи, изправих се, схваната от седенето, протегнах се и сложих още дърва в огъня. После махнах втората й възглавница, за да може да легне, и я подготвих за сън. Коприненият шал се бе плъзнал на пода и аз го вдигнах, сгънах го и го сложих на един стол. Остана само да се наведа и да я целуна, да изключа лампата и да я оставя там, в светлината на пламъците. Докато минавах през вратата, тя каза, както винаги ми казваше, когато бях малко момиченце:

— Лека нощ, моя любов. Довиждане до сутринта.

На следващата сутрин се събудих рано, докосната от слънчевите лъчи, струящи през пролуките на щорите. Станах и отидох да ги вдигна и видях сияйната средиземноморска утрин. Излязох на каменната тераса, която опасваше цялата къща, и зърнах хълмовете, спускащи се надолу към морето може би на цяла миля разстояние. Всичко беше обвито в розов воал, първите нежни цветчета на бадемовите дръвчета. Влязох обратно в стаята си, облякох се и отново излязох — минах по терасата, надолу по стълбището и през подредената, стройна градина. Прескочих една ниска каменна стена и тръгнах към морето. Скоро се озовах в овощната градина и бях обградена отвсякъде от бадемови дървета. Спрях и погледнах пухкавата пяна на розовите цветчета и над нея, бледото безоблачно небе.

Знаех, че всяко цветче ще донесе ценен плод, който, когато дойде времето, ще бъде старателно обран, но все пак не можах да устоя и си откъснах едно клонче, и след час и повече все още го носех със себе си, след като бях отишла до морето и се връщах, следвайки стъпките си нагоре по хълма към вилата.

Беше по-стръмно, отколкото предполагах. Спрях да си поема дъх, погледнах към къщата и видях Ото Педерсен, застанал на терасата, да наблюдава приближаването ми. За миг двамата застинахме; после той се раздвижи, тръгна по стъпалата и слезе долу в градината да ме посрещне.

Вървях по-бавно, все още с цъфналото бадемово клонче в ръка. И разбрах. Разбрах още преди да приближи достатъчно до мен, за да видя изражението на лицето му, но продължих през овощната градина и ние се срещнахме при ниската каменна стена.

Той изрече името ми. Това беше всичко.

— Разбрах — казах аз. — Не е нужно да ми казвате.

— Умряла е през нощта. Когато Мария влязла вътре сутринта, за да я събуди… всичко било свършило. Станало е мирно и спокойно.

Стана ми ясно, че не можем да си предложим особено успокоение един на друг. А може би и не трябваше. Той ми протегна ръка, за да ми помогне да прескоча стената, и я задържа, докато вървяхме заедно нагоре през градината към къщата.

Погребахме я по испанския закон, на същия ден, в малкия църковен двор на селото. Бяхме само аз, Ото, Мария и свещеникът. Когато всичко свърши, аз оставих бадемовото клонче на гроба й.

 

 

Отлетях за Лондон на следващата сутрин. Ото ме закара до летището с колата си. През повечето време пътувахме в мълчание, но като доближихме терминала, той внезапно каза:

— Ребека, не знам дали това има някакво значение, но аз исках да се оженя за Лиса. Исках да се оженя за нея, но вече бях женен, имам съпруга в Швеция. Не живеем заедно, и то от доста години, но тя все пак не иска да ми даде развод, защото религията не й позволява.

— Не е нужно да ми го казвате, Ото.

— Исках да го знаете.

— Вие сте я направили много щастлива. Грижили сте се за нея.

— Радвам се, че дойдохте. Радвам се, че я видяхте.

— Да. — Изведнъж в гърлото ми заседна ужасна буца и очите ми се изпълниха с болезнени сълзи. — Да, аз също се радвам.

След като провериха билета и багажа ми на терминала, застанахме с лице един срещу друг.

— Не чакайте — казах аз. — Мразя сбогуванията.

— Добре… Но първо… — Той бръкна в джоба на сакото си и извади три фини, поизтънели сребърни гривни. Майка ми не се разделяше с тях. Носеше ги и последната нощ. — Трябва да ги вземете. — Хвана ръката ми и ги наниза на китката ми. — И това. — От другия джоб на сакото си извади сгънат портфейл с британски банкноти. Пристисна го в дланта ми и затвори пръстите ми около него. — Това беше в чантата й… Затова вие трябва да го вземете.

Знаех, че не е бил в чантата й. Тя никога нямаше пари в чантата си, освен някое пени за следващия телефонен разговор и няколко отдавна просрочени сметки. Но изражението на лицето на Ото беше такова, че аз не можех да откажа, затова взех парите и го целунах, а той се обърна на пети и без да каже и една-едничка дума, си тръгна.

Летях до Лондон в състояние на окаяна нерешителност. Емоционално бях напълно изпразнена, дори пресушена от скръб. Установих, че и физически съм страшно изтощена, но не можех нито да заспя, нито да погледна яденето, което стюардесата ми сервира. Тя ми донесе чай и аз се опитах да го изпия, но ми горчеше и го оставих да изстине.

Чувствах се така, сякаш дълго затворена врата се е отворила, но всъщност само се е открехнала и от мен зависеше дали ще я отворя широко, макар онова, което се намираше зад нея, да беше тъмно, плашещо и несигурно.

Може би трябваше да отида в Корнуол и да потърся семейството на майка ми, но представата, която получих за ситуацията в Порткерис, не беше окуражителна. Дядо ми сигурно щеше да е много стар, самотен и вероятно огорчен и дори озлобен. Осъзнах, че не се бях уговорила с Ото кой ще го уведоми, че майка ми е починала, и съществуваше ужасяващата възможност, ако отида да го видя, аз да съм тази, която ще му занесе тъжната вест. А освен това го обвинявах малко, че е допуснал дъщеря му да превърне живота си в такава бъркотия. Знаех, че тя беше импулсивна и неразумна, а също и голям инат, но със сигурност той би могъл да бъде малко по-позитивен в отношението си към нея. Би могъл да я потърси, да й предложи помощ, да се погрижи и за мен, за неговата внучка. Но той не бе направил нито едно от тези неща и със сигурност това винаги щеше да стои като непреодолима стена между нас.

И все пак аз копнеех да намеря корените си. Не исках непременно да живея с тях, но исках да знам, че са там някъде. В Боскарва имаше неща, които бяха принадлежали на майка ми, и следователно сега принадлежаха на мен. Тя искаше аз да ги взема, така бе казала, и затова вероятно бях длъжна да отида в Корнуол и да предявя правата си над тях, но да отида само по тази причина ми се струваше бездушно и алчно.

Облегнах се назад и задрямах и чух отново гласа на майка ми.

Никога не съм се страхувала от него. Аз го обичах. Трябваше да се върна.

И беше казала едно име, София, но така и не разбрах коя е тази София.

Най-сетне заспах и сънувах, че съм там. Но къщата в съня ми нямаше никаква форма или облик, и единственото реално нещо беше шумът на вятъра, проправяйки си път навътре, в сушата, свеж и студен, идващ от откритото море.

 

 

Пристигнах в Лондон в ранния следобед, но мрачният ден бе загубил формата си и значението си, и аз не можех да измисля какво да правя с остатъка му. Накрая хванах едно такси и отидох на „Уолтън стрийт“ да потърся Стивън Форбс.

Намерих го на горния етаж да рови в кашоните с книги от една стара къща, която току-що бе продадена. С него нямаше никой и когато се появих на върха на стълбището, той се изправи и дойде към мен, мислейки, че съм потенциален клиент. Когато видя, че не съм, поведението му се промени.

— Ребека! Ти се върна.

Аз стоях там, с ръце в джобовете на палтото ми.

— Да, кацнах някъде около два часа. — Той ме погледна с въпросително изражение. — Майка ми почина — казах аз — рано вчера сутринта. Просто пристигнах точно навреме. Прекарах една цяла вечер с нея и си говорихме, говорихме, говорихме.

— Разбирам — каза Стивън. — Радвам се, че си успяла да я видиш. — Той разчисти няколко книги от края на масата и се облегна на нея, кръстосал ръце пред гърдите си, вглеждайки се в мен през очилата си. — Какво ще правиш сега?

— Не знам.

— Изглеждаш изтощена. Защо не си вземеш няколко дни отпуск?

— Не знам — казах аз отново.

Той се намръщи.

— Какво не знаеш?

— Не знам какво да правя.

— Какъв е проблемът?

— Стивън, чувал ли си някога за художник на име Гренвил Бейлис?

— За Бога, разбира се. Защо?

— Той ми е дядо.

Лицето на Стивън беше такава картинка!

— Мили боже! Кога го разбра?

— Мама ми го каза. — Нямаше как, трябваше да си призная. — А аз никога не бях чувала за него.

— А би трябвало.

— Известен ли е?

— Беше, преди двадесет години, когато бях момче. Имаше един Гренвил Бейлис над камината в трапезарията на старата ми бащина къща в Оксфорд. Може да се каже, че беше част от моето израстване. Сиво бурно море и рибарска лодка с кафяви платна. Като я погледнех, имах чувството, че съм хванал морска болест. Много добър маринист.

— Бил е моряк. Имам предвид бил е в Кралския военноморски флот.

— Да, връзва се.

Аз чаках Стивън да продължи, но той мълчеше. Накрая казах:

— Какво да направя, Стивън?

— Какво искаш да направиш ти, Ребека?

— Никога не съм имала семейство.

— Това много важно ли е за теб?

— Изведнъж се оказа, че е важно.

— Тогава иди го виж. Има ли някаква причина да не го направиш?

— Страхувам се.

— От какво?

— Не знам. Да не се отнесе презрително с мен, предполагам. Или да не бъда отхвърлена.

— Май е имало ужасна семейна кавга?

— Да. Пълно скъсване. „Никога не пристъпвай прага ми отново“, знаеш, този род неща.

— Майка ти предложи ли ти да отидеш?

— Не. Не го каза. Но спомена, че там има някои неща, които принадлежат на нея. И мислеше, че аз трябва да ги взема.

— Какви неща?

Аз му казах.

— Знам, че не е много. Може би дори не си струват пътуването. Но би ми харесало да имам нещо, което е принадлежало на майка ми. Освен това… — опитах се да го обърна на шега: — те могат да запълнят някои празни места в новия ми апартамент.

— Мисля, че вземането на тези предмети ще бъде втората причина за отиването ти до Корнуол. Първата ще е да се сприятелиш с Гренвил Бейлис.

— Да предположим, че той не иска да се сприятелим?

— Никой няма да пострада фатално. Освен малко синини по гордостта ти, но няма да те убие.

— Ти ме подтикваш да го направя — казах му аз.

— Ако не си искала моя съвет, тогава защо дойде да ме видиш?

Той имаше право.

— Не знам — признах си.

Стивън се разсмя.

— Объркана си, нали? — А после, когато най-сетне и аз се усмихнах в отговор, той продължи: — Чуй. Днес е четвъртък. Прибери се у вас и поспи малко. И ако утре ти е твърде рано, тогава иди в Корнуол през уикенда или след него. Просто иди. Виж каква е природата там, виж как е старото момче. Може да отнеме няколко дни, но това няма значение. Не се връщай в Лондон, преди да направиш всичко, което можеш. И ако можеш да си вземеш твоите нещица, добре, но помни, че те са от второстепенна важност.

— Да. Ще го запомня.

Стивън се изправи.

— Тогава се омитай оттук — каза той. — Имам си достатъчно работа, за да си губя времето като твой частен съветник.

— Може ли да се върна, когато всичко приключи?

— Добре ще е да го направиш. Няма да мога да се справям без теб.

— Тогава довиждане — казах аз.

— Au revoir — каза Стивън и после, сякаш премислил, се наведе напред и ме целуна тромаво.

— И късмет!

 

 

Вече бях похарчила доста пари за такси, затова, все още носейки куфара си в ръка, отидох до автобусната спирка, изчаках докато дойде рейс, за да отида във Фулъм. Взирах се, без да виждам нищо, през прозореца в сивите многолюдни улици и се опитвах да направя някакви планове. Щях да отида до Корнуол, както Стивън предложи, в понеделник. По това време на годината сигурно нямаше да е трудно да получа място във влака или да намеря стая, където да отседна, когато най-накрая се добера до Порткерис. А Маги щеше да държи апартамента ми под око.

Мисълта за апартамента ме подсети и за столовете, които бях купила, преди да замина за Ибиса. Стори ми се, че се бе случило преди години. Но ако не отидех да си ги поискам, можеха да бъдат продадени, както ме бе заплашил неприятният млад мъж. С тази мисъл наум слязох от автобуса няколко спирки преди моята, за да се отбия в магазинчето и да платя за столовете, за да бъда сигурна, че ще ме чакат, когато се върна.

Бях се подготвила за това, че ще трябва още веднъж да правя бизнес с онзи мъж в сините джинсови дрехи, но когато се вмъкнах вътре и камбанката звънна при отварянето и затварянето на вратата, видях — с известно облекчение — че зад бюрото в дъното на магазина стоеше не той, а друг мъж, с посивели коси и тъмна брада.

Той излезе напред, сваляйки очилата си с рогови рамки, докато аз с облекчение оставих куфара си долу.

— Добър ден.

— О, добър ден. Дойдох за два стола, които купих миналия понеделник. Черешово дърво, с овални облегалки.

— А, да, знам.

— Единият от тях трябваше да бъде поправен.

— Направено е. Искате ли да ги вземете?

— Не. Нося куфар. И ще отсъствам няколко дни. Но реших да ги платя сега, а вие вероятно бихте могли да ми ги пазите, докато се върна.

— Да, разбира се. — Той имаше очарователно плътен глас и като се усмихна, леко навъсеното му лице засия.

Аз започнах да отварям чантата си.

— Нали няма да е проблем, ако ви напиша чек?

— Не, разбира се… Искате ли да ползвате моето бюро? Ето тук има и писалка.

Аз започнах да пиша.

— На чие име да го напиша?

— На моето. Тристрам Нолан.

Почувствах се доволна, като разбрах, че той е собственикът на този очарователен магазин, а не онзи невъзпитан фалшив каубой. Написах чека, подписах го, барирах го и му го подадох. Той наведе глава и го прочете. Това продължи доста дълго и аз помислих, че съм забравила нещо.

— Написала ли съм датата?

— Да, всичко е наред. — Той вдигна поглед към мен. — Просто името ви. Бейлис. Не се среща често.

— Не, наистина.

— Имате ли някаква връзка с Гренвил Бейлис?

Когато чух името му така внезапно, се почувствах необичайно и все пак съвсем обичайно, по същия начин, когато име или някаква конкретна новина изскача пред очите ти, нечакано и неискано, от някоя вестникарска страница.

— Да — казах аз. — Имам връзка. — И защото нямаше причина да не му кажа, добавих: — Той е мой дядо.

— Удивително! — каза той.

Учудих се на реакцията му.

— Но защо?

— Ще ви покажа.

Той остави чека ми на бюрото си и отиде да измъкне иззад една разтегателна маса голяма, солидна маслена картина в позлатена рамка. Вдигна я, закрепи я на единия ъгъл на бюрото и аз видях, че е на дядо ми. Подписът му беше в ъгъла, а датата отдолу — 1932.

— Току-що я купих. Разбира се, нуждае се от почистване, но мисля, че е чудесна.

Пристъпих по-близо, за да я разгледам и видях пясъчни дюни във вечерна светлина и две момчета, голи, наведени над раковините, които бяха събрали. Творбата вероятно беше старомодна, но композицията беше прелестна — колоритът бе деликатен, нежен и все пак наситен и някак енергичен — като че ли момчетата, така уязвими в голотата си, всъщност бяха корави същества, с които човек трябваше да се съобразява.

— Бил е добър художник, нали? — казах аз и не можах да скрия нотката на гордост в гласа си.

— Да. Невероятен колорист. — Той върна картината на мястото й. — Добре ли го познавате?

— Не го познавам изобщо. Никога не съм го срещала.

Той не каза нищо, просто си стоеше там и чакаше да обясня странното си изявление. И за да запълня тишината, аз продължих.

— Но реших, че е време да се запозная с него. Всъщност, заминавам за Корнуол в понеделник.

— Но това е чудесно! Пътищата ще бъдат празни по това време на годината и ще бъде чудесно пътуване.

— Заминавам с влак. Нямам кола.

— И все пак ще е приятно пътуване. Надявам се да имате слънчево време.

— Благодаря ви много.

Ние отидохме до вратата, той я отвори, а аз взех куфара си.

— Ще наглеждате столовете ми, нали?

— Разбира се. Довиждане. И приятно прекарване в Корнуол.