Розамунде Пилхер
Бурен ден (8)

8.

Трудно ми беше да заспя тази нощ. Мятах се и се въртях, взех си чаша вода, крачех по пода, гледах през прозореца, качвах се в леглото и се опитвах да се успокоя, но винаги когато затворех очи, вечерта се връщаше към мен като филм, който се върти отново и отново, гласовете думкаха в главата ми и не можеха да бъдат потушени.

Добре, никой не иска да обвинява някого в кражба. Какво знаем всички ние за Джос?

Ако искаш да се правиш на пълен глупак, пробвай се да правиш бизнес с онзи дребен мошеник Ърнест Педлоу.

И ако си мислиш, че ще продадеш земята ми на това дребно парвеню, грешиш.

Тя няма да бъде вечно твоя земя.

Ти, драги момко, не си единственият ми внук.

Вечерята беше кошмарно преживяване. Елиът и Гренвил не продумаха и дума от началото до края й. Моли, за да компенсира мълчанието, поддържаше празнословен разговор, на който аз се опитвах да отвръщам. А Андреа ни наблюдаваше с проблясък на триумф в опулените й любопитни очи, докато Петифър тежко трополеше напред-назад, вдигаше чинии и ни сервираше лимоново суфле с гъст каймак, което явно никой не искаше.

Когато най-сетне приключи, всички изчезнаха. Гренвил в неговата стая, Андрея в дневната, откъдето скоро чухме звука на телевизора. Елиът, без никакви обяснения, си облече палтото, свирна на кучето си и изхвръкна през входната врата. Предположих, че ще отиде да пие и не го винях. Моли и аз останахме в хола, от двете страни на камината. Тя шиеше някакъв гоблен и изглеждаше готова да седи и да бродира в мълчание, но това бе непоносимо. Започнах направо от извинението, което чувствах, че й дължа:

— Съжалявам за тази вечер. Иска ми се никога да не бях споменавала това бюро.

Тя не ме погледна.

— Нищо не може да се направи.

— Просто майка ми го спомена и когато Гренвил заговори за нефрита и огледалото, ами изобщо не можех да предположа, че ще предизвикам такава буря в чаша вода.

— Гренвил е странен стар човек. Той винаги е бил голям инат по отношение на някои хора и никога не вижда, че всяка ситуация има две страни.

— Имаш предвид Джос?

— Не знам защо е толкова обсебен от Джос. Това е плашещо. Сякаш Джос му е направил някакво заклинание. Елиът и аз изобщо не искаме той да влиза и да излиза по този начин в къщата и да се ползва с такава голяма свобода тук. Ако мебелите на Гренвил се нуждаят от реставриране, той сигурно би могъл да ги вземе в пикапа си и да ги закара в работилницата си, както правят всички други занаятчии. Опитахме се да говорим с Гренвил за този проблем, но той беше непреклонен. А и в крайна сметка, това е неговата къща. Не нашата.

— Но един ден тя ще бъде на Елиът.

Тя ми отправи студен поглед.

— След тази вечер човек би могъл да се съмнява.

— О, Моли, аз не искам Боскарва. Гренвил никога не би оставил такава къща на мен. Той просто искаше да спечели точка и може би това беше първото, което му дойде в главата. Не смятам, че го мислеше.

— Той нарани Елиът.

— Елиът ще разбере. Трябва да проявяваме толерантност към старите хора.

— Уморих се да проявявам толерантност към Гренвил — каза Моли и яростно отряза един конец със сребристата си ножица. — Животът ми бе разрушен от Гренвил. Двамата с Петифър можеха да дойдат да живеят при нас в Хай Крос. Това искахме ние. Къщата е по-малка и по-удобна, и щеше да е по-добре за всички. А Боскарва трябваше да бъде прехвърлена на Елиът преди години. Таксите по прехвърлянето на наследствена собственост в резултат на смърт ще бъдат непосилни. Елиът няма да може да си позволи и да я поддържа. Цялата ситуация е толкова нереалистична.

— Предполагам, че е трудно да бъдеш реалистичен, когато си на осемдесет и си живял в една къща през по-голямата част от живота си.

Тя просто игнорира това.

— И цялата тази земя, и фермата. Елиът просто се опитва да направи най-доброто с нея, но Гренвил не ще да го разбере. Той изобщо не показва никакъв интерес, нито пък насърчава Елиът по някакъв начин. Дори и с гаража в Хай Крос Елиът се справи съвсем сам. В началото поиска от дядо си да му помогне, но Гренвил каза, че не иска да има нищо общо с коли втора ръка и се разрази ужасен скандал. Накрая Елиът взе заем от друг човек и след този ден никога повече не помоли дядо си и за един шилинг. Не мислиш ли, че заслужава известно уважение за това?

Тя беше пребледняла от гняв заради Елиът — малка тигрица, помислих си, бореща се за своето малко, и си спомних лошото мнение на майка ми за начина, по който тя бе обсебвала и глезила малкия Елиът. Вероятно нито един от двамата не бе надраснал този навик.

За да сменя темата, аз й казах за поканата от Елиът за следващия ден.

— Той каза, че ще ме заведе в Хай Крос на път към къщи.

Моли се отклони, но само за момент.

— Трябва да отидеш и да видиш къщата, Елиът има ключ. Почти всяка седмица ходя, за да се уверя, че всичко е наред, но наистина бях много депресирана, когато напуснах прекрасната си къщичка и дойдох в това мрачно място… — После се засмя кисело на себе си. — Това ме срази, наистина. Трябва да се стегна. Но наистина ще бъда доволна, когато всичко това приключи.

Когато всичко това приключи. Това означаваше, когато Гренвил най-накрая умре. Не исках да мисля, че той ще умре, не повече, отколкото исках да мисля, че Джос се съвкупява с Андреа и или че Джос си е взел девънпортското бюро и стола Чипъндейл, натоварил ги е в пикапа си и ги е продал на първия търговец, който му е предложил добра цена.

Какво знаеш ти за Джос? Кой от нас знае нещо за него?

Аз лично не исках да узнавам нищо. Въртях се в леглото, блъсках с юмруци по възглавниците и чаках, без много надежда, да заспя.

През нощта валеше, но утрото беше спокойно и ясно, небето — бледосиньо, измито от дъжда, всичко беше мокро и блестеше прозрачно в студената пролетна светлина. Показах се от прозореца и усетих аромата на влага, мъх, плесен и сладост. Морето беше равно и синьо като чаршаф от коприна, гларусите се рееха мързеливо над ръба на скалата, една лодка излизаше от пристанището, насочвайки се към далечните рибни находища, а въздухът бе толкова спокоен и тих, че можех да чуя двигателя й.

Настроението ми се повиши. Вчерашният ден беше зад гърба ми, днешният щеше да бъде по-добър. Радвах се, че ще изляза от къщата, далеч от укорните погледи на Моли и от дразнещото присъствие на Андреа. Изкъпах се, облякох се и слязох долу. Открих Елиът в трапезарията, да си хапва бекон и яйца и изглеждаше — благодарна бях да го видя — весел.

Той погледна над сутрешния вестник.

— Чудех се — каза — дали да не дойда да те събудя. Помислих, че може би си забравила.

— Не, не съм забравила.

— Ние сме първите тук долу. С малко късмет ще бъдем извън къщата, преди да се появи някой друг. — Той се усмихна унило, като разкайващо се момченце. — Последното нещо, което искам в такава прекрасна сутрин, са обвинения.

— Вината беше моя, че споменах това тъпо бюро. Извиних се и на майка ти снощи — казах му аз, докато си наливах кафе.

— Всичко ще отшуми — въздъхна Елиът. — Винаги има такива малки различия в мненията. Само съжалявам, че и ти беше замесена.

Тръгнахме веднага след като закусихме. Изпитах великолепно чувство на облекчение — да бъда в колата му, с Руфъс, кацнал на задната седалка, сякаш бягахме. Колата ръмжеше по хълма и ни отнасяше далеч от Боскарва. Мокрият път беше синкав от отразяващото се небе, а въздухът ухаеше на иглики. Докато се изкачвахме нагоре, гледката се разпростря пред нас — имаше хълмове, покрити с древни каменни купчини и изправени отвесно камъни, затънтени селца, сгушени в гънките на внезапно появяващи се долини, където се стичаха малки поточета и столетни дъбове и брястове се издигаха на гроздове до тесни, гърбави мостове.

Но аз знаех, че няма да можем да се насладим на нашия ден заедно и че няма да бъдем напълно спокойни, докато не се изясним.

— Знам, че всичко ще отшуми и вероятно това не е важно, но бих искала да поговорим за снощи — казах аз.

Той се усмихна, поглеждайки косо.

— Какво можем да си кажем?

— Просто онова, което Гренвил каза — че има и друг внук. Той нямаше предвид това. Знам, че не го мислеше.

— Не, вероятно не го мисли. Вероятно просто се опитва да ни настрои един срещу друг, като двойка кучета.

— Той никога няма да ми остави Боскарва. Никога, дори и за хиляда години. Той дори не ме познава. Аз току-що се появих в живота му.

— Ребека, не го мисли. Не се притеснявай. Аз лично не смятам да се тревожа.

— И в крайна сметка, ако тя ще бъде твоя един ден, не виждам защо да не започнеш да мислиш какво ще правиш с нея.

— Имаш предвид Ърнест Педлоу? Какви клюкари са тези старци, разнасят разни приказки и плетат интриги. Ако не е банковият мениджър, ще е госпожа Томас, ако не е госпожа Томас, ще е Петифър.

Опитах се да звуча нехайно.

— Ще продадеш ли земята?

— Ако го направя, вероятно ще мога да си позволя да живея в Боскарва. Време е да започна да живея сам.

— Но… — Стараех се да подбирам думите си много внимателно. — Но няма ли да… се развали доста… имам предвид, с тези редици от малки къщи на господин Педлоу край нея?

Елиът се разсмя.

— Схванала си ситуацията абсолютно погрешно. Това няма да бъде такъв жилищен комплекс, като онзи на върха на хълма. Ще бъде нещо от висок клас, с терени от по два акра с много високи технически характеристики, съответстващи на стила и цената на къщите, построени на тях. Никакво рязане на дървета, никакво спестяване на удобства. Ще бъдат скъпи къщи за скъпи хора и няма да са много на брой. Как ти звучи това?

— Казал ли си това на Гренвил?

— Той не ми позволи. Не иска да ме изслуша. Не се интересува и това е.

— Но сигурно, ако му обясниш…

— Опитвал съм се да му обяснявам разни неща през целия си живот и никога не съм стигнал доникъде. А сега, има ли нещо друго, което да искаш да обсъдим?

Замислих се. Определено не исках да обсъждам Джос.

— Не — отговорих му.

— В такъв случай дали да не забравим за снощната вечер и да започнем да се радваме на живота?

Това ми се стори добра идея. Усмихнахме се един на друг.

— Добре — казах аз накрая.

Прекосихме един мост и излязохме на стръмен хълм. Елиът сръчно превключи на по-ниска предавка с един старомоден скоростен лост. Колата запърпори по страховития склон, чийто висок, изящен връх сякаш пробождаше небето.

Стигнахме до Фелмът около десет часа. Докато Елиът се занимаваше със сделката, аз бях свободна да разгледам малкото градче. Обърнато на юг, заслонено от северния вятър, с градини вече пълни с камелии и ароматни диви люлякови храсти, то ми напомни за средиземноморско пристанище, и тази илюзия се усили от синевата на морето в този пръв пролетен ден и от високите мачти на яхтите, които лежаха на котва в бухтата.

Усетих някакъв подтик да пазарувам. Купих фрезии за Моли, гъсто окичени с пъпки по стъблата, завити във влажен мъх, за да не повехнат, преди да стигнат до дома, кутия пури за Гренвил, бутилка шери за Петифър и плоча за Андреа. На корицата имаше снимка на група травестити с блестящи клепачи. Стори ми се точно по нейния вкус. А за Елиът? Бях забелязала, че каишката на часовника му е изтъняла и износена. Намерих тясна каишка от тъмна крокодилска кожа, много скъпа, точно за Елиът. После купих паста за зъби за себе си, защото ми трябваше. А за Джос… Нищо за Джос.

Елиът ме взе, както се бяхме уговорили, от фоайето на големия хотел в средата на града. Караше много бързо и скоро излязохме от града, минахме през Труро, после по тесни пътища и покрай гористи заливчета, докато стигнахме до едно селце на име Сейнт Ендън, с бели вили, палмови дървета и градини, пълни с цветя. Пътят извиваше към залива, в края на който имаше малко заведение, точно до ръба на водата, а повишените води от прилива се плискаха в стената под терасата. На покрива бяха накацали чайки, очите им бяха блестящи и приятелски, за разлика от лакомите, диви гларуси в Боскарва.

Седнахме на слънце, поръчахме си шери и аз дадох на Елиът подаръка. Той изглеждаше извънредно радостен, свали старата си каишка, веднага сложи новата, от блестящата кожа, и нагласи малките винтчета с острието на джобното си ножче.

— Как се сети да ми подариш това?

— Забелязах, че старата ти каишка е износена. Помислих, че има вероятност да си загубиш часовника.

Той се облегна назад в стола си и ме загледа през масата. Беше толкова топло, че аз си свалих пуловера и запретнах ръкавите на памучната си риза.

— На всички ли купи подаръци?

Смутих се леко.

— Да.

— Видях, че имаш доста пакети. Винаги ли купуваш подаръци на хората?

— Хубаво е да имаш хора, на които да купуваш подаръци.

— Имаш ли си някой в Лондон?

— Всъщност не.

— Никой специален?

— Никога не е имало някой специален.

— Не мога да повярвам.

— Вярно е.

Не можех да разбера защо му се доверявам така. Може би имаше нещо общо с топлия ден, който ме изненада със своята благодат и обели защитната ми обвивка? Може би беше шерито? Може би беше просто интимността на двама души, които бяха оцелели от ужасната буря на скандала, който се разрази предната вечер? Каквато и да бе причината, този ден ми беше лесно да говоря с Елиът.

— Защо е така? — попита той.

— Не знам. Може би има нещо общо с начина, по който съм израснала… Майка ми живееше ту с един, ту с друг мъж, и аз също живеех с тях. А това неизбежно разрушава прекрасната илюзия за романтична любов.

Разсмяхме се.

— Би могло да е хубаво — каза Елиът — но би могло да е и лошо. Но ти не би трябвало да се затваряш напълно. Иначе никой няма да може да се доближи до теб.

— Добре съм си така.

— Ще се върнеш ли в Лондон?

— Да.

— Скоро ли?

— Вероятно.

— Защо не поостанеш за малко?

— Не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви.

— Не говори глупости! А и ние двамата почти не сме разговаряли. Но всъщност как можеш да се върнеш в Лондон и да оставиш всичко това? — Той направи жест, който обхващаше небето, слънцето, спокойствието, тишината, плисъка на водата, обещанията на идващата пролет.

— Мога, защото трябва. Имам работа и трябва да се върна към нея, и апартамент, който се нуждае от боядисване, и живот, който трябва да започна отново.

— Не може ли всичко това да почака?

— Не и до безкрайност.

— Няма причина да си тръгваш. — Аз не отговорих. — Освен — продължи той, — ако не си отвратена от това, което се случи снощи. — Усмихнах се и поклатих глава, защото си бяхме обещали да не го споменаваме отново. Той се облегна на масата, с брадичка на юмрука си. — Ако наистина искаш работа, можеш да си намериш и тук. Ако искаш апартамент, можеш да си наемеш един и тук.

— Защо да оставам? — Но бях поласкана от факта, че той така усилено ме убеждава.

— Защото ще бъде добре за Гренвил, за Моли и за мен. Защото всички ние искаме ти да останеш. Особено аз.

— О, Елиът…

— Вярно е. В теб има нещо много ведро и спокойно. Знаеш ли го? Забелязах го още първата вечер, когато те видях, дори преди да те познавам. Харесва ми формата на носа ти и звука на твоя смях, и начина, по който можеш в един миг да изглеждаш невероятно парцалива, като един прекрасен Гаврош, в джинси, с разбъркана коса, а после, в следващия миг, като принцеса, излязла от приказка, с плитката през рамо и с тази невероятна рокля, която носиш вечер. Чувствам, че мога да откривам нови неща за теб всеки ден. И именно заради това не искам да си заминаваш.

Чувствах, че не мога да възразя с нищо на тази реч. Бях трогната от нея, но също и смутена. И все пак беше много приятно да те харесват и да ти се възхищават и още по приятно — да ти го казват.

Той започна да се смее.

— Лицето ти е такава картинка! Не знаеш накъде да погледнеш и се изчерви. Хайде, допий си питието и да влезем да хапнем стриди. Обещавам, че няма да ти правя повече никакви комплименти!

Наслаждавахме се на обяда си в малка зала с нисък таван, на маса, която се клатеше толкова много на неравния под, че Елиът трябваше да подпре един от краката й с нагъната хартийка. Ядохме стриди и пържоли с прясна зелена салата и изпихме бутилка вино. Изпихме кафето си отново на слънце, седяхме до ръба на стената на терасата и наблюдавахме как две боси момчета, загорели от слънцето, оправят такелажа на една малка лодка и отплават навътре в сините води на залива. Видяхме как раираното платно се изпълва с някакъв мистериозен, недоловим бриз, докато лодката се отдалечаваше от нас покрай върха на един горист нос. Елиът каза, че ако остана в Корнуол, ще наеме яхта и ще ме научи да плавам, щяхме да ходим да ловим скумрия в залива на Порткерис, а през лятото щеше да ми покаже всички малки заливчета и тайни местенца, които туристите не могат да открият.

Най-сетне стана време да вървим. Следобедът се проточи като дълга блестяща лента. Чувствах се сънена и преяла, докато пътувахме бавно към Хай Крос, по дългия път, който минаваше през затънтени селца и през вътрешността на провинцията.

Когато стигнахме до Хай Крос, видях, че градчето се намира на най-високата част на полуострова и гледаше в две посоки на север към Атлантика и на юг към Ламанша. Все едно бяхме на обграден от морето остров, брулен от чистите ветрове. Гаражът на Елиът беше на малка уличка, малко назад от пътя, с павиран вътрешен двор, украсен с качета с цветя, а вътре, зад предната витрина на изложбената зала, имаше блестящи и доста специални коли. Всичко беше много ново и изглеждаше скъпо и безупречно поддържано. Зачудих се, докато преминавахме през вътрешния двор към залата, колко ли е инвестирал Елиът в този бизнес и защо е решил, че проектът му ще бъде жизнеспособен, при положение че е разположил такъв специализиран гараж на такова отдалечено от пътя място.

Той дръпна една от плъзгащите се стъклени врати встрани и ние влязохме вътре. Краката ни не вдигаха никакъв шум по настлания с гумирани постелки под.

— Защо си решил да отвориш гаража си точно тук, Елиът? Нямаше ли да е по-добре да е във Форбърн или Фелмът, или в Пензанс?

— Психологическа продажба, скъпа. Създай си добро име и хората ще идват от всички краища на света, за да си купят това, което имаш за продан. — И добави с обезоръжаваща прямота. — Освен това аз вече притежавах земята. Е, всъщност майка ми я притежаваше, което беше чудесен мотив да построя гаража тук.

— Всички тези коли за продан ли са?

— Да. Както виждаш, ние се концентрираме върху спортни коли и Континентал. Имахме едно ферари миналата седмица, но го продадохме преди два дни. Беше ударено, но имам един млад механик, който работи за мен, и когато свърши с ремонта, беше като ново.

Поставих ръката си на един блестящ жълт капак.

— Каква е тази?

— „Ланча Загато“. А това тук е „Алфа Ромео Спайдър“, само на две години. Прекрасна кола.

— И „Дженсън Интерсептър“ — казах аз, защото познавах тази марка.

— Ела да видиш работилницата.

Последвах го през още една плъзгаща се врата в задната част на изложбената зала и реших, че по-скоро това е моята представа за гараж. Тук бяха налице обичайното безредие на разглобени двигатели, бидони с масло, дълги кабели, висящи от тавана, голи крушки, стари гуми, шлосерски инструменти, работен тезгях.

Посред всичко това имаше фигура, наведена над свален двигател от скелета на някаква кола. Носеше метална маска, която му придаваше вид на чудовище, и работеше с оксижен, от който излизаше синкав пламък, а шумът му се заглушаваше от безкрайния рев на музиката от изненадващо малък транзистор, кацнал на една греда над него.

Не можех да отгатна дали ни видя като влязохме, но едва когато Елиът изключи радиото, той спря оксижена и се изправи, бутна назад маската си и откри лицето си. Видях слаб, тъмен млад мъж, омацан в масло, който имаше нужда да се избръсне, с дълга коса и остри, светли очи.

— Здрасти, Морис — каза Елиът.

— Здрасти.

— Това е Ребека Бейлис, тя живее при нас в Боскарва.

Морис извади цигара, погледна към мен и ми кимна.

— Здрасти — казах аз, искайки да проявя дружелюбност, но не получих отговор. Той запали цигарата, после пъхна луксозната си запалка обратно в джоба на омасления си комбинезон.

— Мислех, че ще дойдеш сутринта — каза той на Елиът.

— Споменах ти, че ще ходя във Фелмът.

— Извади ли късмет с нещо?

— Бентли от 1933-та.

— В какво състояние?

— Изглежда добре. Малко ръжда.

— Ще пръснем отгоре върху старата боя. Онзи ден имаше един тип, искаше такава.

— Знам, заради това я купих. Но трябва да я натоварим на автовоз и да я докараме тук утре или вдругиден.

Те замълчаха. Морис отиде до транзистора и го включи отново, дори малко по-високо отпреди. Аз погледнах надолу към бъркотията от части, с която бе работил, и накрая попитах Елиът каква е била тази кола първоначално.

— Ягуар ХЖ6, четири литра, от 1971 година, ако наистина искаш да знаеш. И ще бъде отново такава, когато Морис приключи с нея. И тази е претърпяла катастрофа.

Морис се върна и застана между нас.

— Какво точно правиш по нея? — попитах го аз.

— Изправям шасито и регулирам волана.

— А накладките на спирачките? — каза Елиът.

— Би могло да се направи с нови накладки, но аз поправих старите, за да е валидна гаранцията. И господин Кембак позвъни от Бирмингам.

Те започнаха да говорят за бизнес и аз се отдалечих, оглушена от шума на рока, върнах се в изложбената зала и излязох в предния двор, където чакаше Руфъс, с достойнство и търпение, седнал зад волана на колата на Елиът. Двамата поседяхме заедно, докато най-сетне Елиът се появи и се присъедини към нас.

— Извинявай, Ребека, но исках да се погрижа и за една друга работа. Морис е добър механик, но се изнервя, ако трябва да отговаря по телефона.

— Кой е господин Кембак? Някой друг клиент ли?

— Не, не точно. Той беше тук миналото лято на почивка. Има мотел и гараж, точно до Магистрала номер 6. Разполага с доста добра колекция от стари автомобили. Иска да създаде музей, нещо като страничен бизнес към търговията „бекон с яйца“. И явно иска аз да го управлявам.

— Това означава ли да отидеш да живееш в Бирмингам?

— Не звучи много съблазнително, нали? Както и да е, това е положението. Хайде, да отидем да видим къщата на майка ми.

Тръгнахме пеша по уличката и след малко свърнахме нагоре, в една къса алея. Влязохме през двойна бяла порта и минахме по стръмна пътечка, която се изкачваше към ниска, дълга бяла къща, която бе преустроена от двете стари вили, с дебели каменни стени. Елиът извади ключ от джоба си и отвори вратата. Вътре беше студено, но не и влажно или мухлясало. Мебелировката напомняше за скъп лондонски апартамент, със светли, дебели килими, светли стени и дивани, тапицирани с брокатни тъкани в розово кафеникав цвят. Имаше много огледала и полилеи с малки кристални висулки, окачени на гредите на ниските тавани.

Всичко беше очарователно и точно както си го бях представяла и някак погрешно. Кухнята беше като реклама, трапезарията — обзаведена в блестящ махагон, горе имаше четири спални и три бани, специална шивашка стая и шкаф за бельо с мамутски размери, миришещ силно на сапун.

В задната част на къщата имаше малко вътрешно дворче, а зад него започваше дълга градина, която се издигаше към далечен плет. Погледнах дворчето и си представих как Моли седи там и забавлява приятелите си, настанява ги на ракитените мебели, поставени на калдъръма, и им сервира мартини от скъпа стъклена количка.

— Това е съвършена къща — казах аз и наистина го мислех. Но не я харесах така, както харесвах Боскарва. Може би точно защото беше прекалено съвършена.

Стояхме в неуместната елегантна холна стая и се гледахме един друг. Нашият ден явно бе дошъл до своя край. Вероятно и Елиът го почувства и искаше да го отложи, защото каза:

— Бих могъл да сложа чайника да кипне и да ти направя чаша чай, но знам, че няма никакво мляко в хладилника.

— Мисля, че е време да си вървим.

Изведнъж се прозях и Елиът се изсмя и хвана раменете ми между ръцете си.

— Май ти се спи.

— Твърде много свеж въздух — отговорих аз. — И твърде много вино.

Вдигнах глава, за да го погледна в лицето. Бяхме много близо един до друг и аз почувствах как ръцете му стиснаха раменете ми. Той вече не се смееше, а дълбоко поставените му очи изразяваха нежност, каквато досега не бях виждала в тях.

Беше чудесен ден.

Това беше всичко, което успях да кажа, защото в този момент той ме целуна и известно време не бях способна да изрека нищо. Когато най-сетне се отдръпна, аз бях толкова потресена, че можех само да се отпусна на гърдите му и ми се прииска да заплача. Чувствах се глупаво, знаейки, че ситуацията се изплъзва от моя контрол. Бузата ми беше на сакото му, ръцете му бяха около мен и ме държаха толкова плътно, че аз усещах силния ритъм на сърцето му, което думкаше като барабан.

Чух го да казва над върха на главата ми:

— Ти не трябва да се връщаш в Лондон. Ти изобщо не трябва да си заминаваш оттук.